Даниел Стийл
От пръв поглед (6)

6.

Събуди се рано на следващата сутрин. Препече си филийка, изяде половин кофичка йогурт, изпи чаша чай, после си взе душ, облече се и излезе. Шофьорът я откара до офиса. Жан-Шарл я бе посъветвал да не шофира поне един месец след операцията. Беше й неприятно, но реши да използва това време за разговори с Ню Йорк и да прегледа кореспонденцията си. Връщаше отново цялата камара документи с безброй бележки за Джейд. Стовари ги в ръцете й още с пристигането си пред смаяния поглед на Дейвид.

— Вече си готова? С всичко това? — попита Джейд, а Дейвид добави:

— Защо ли не съм изненадан? Ти изобщо спа ли тази нощ?

— Мъничко — отвърна тя и погледът й улови нещо на компютъра. Четири часа сън й бяха съвсем достатъчно. Все пак късно следобед часовата разлика си каза думата и към четири часа едва не заспа на бюрото. Бе забравила за операцията, потънала в обичайния си работен ритъм. Към пет часа реши, че е време за почивка — уикендът започваше. Бе отхвърлила най-неотложната работа, останалото можеше да почака до понеделник. Опасяваше се да не се наложи да лети до Тайван, за да уреди проблемите там.

Заради натовареното движение по магистрала „Санта Моника“ се добра до дома си чак в шест и реши още същата вечер да отпътува за Малибу. Зак не й се бе обадил от Сан Франциско. Тя също не го потърси. И без това беше толкова заета. Щяха да се чуят, когато се прибере. Уговори се с шофьора си да я вземе в осем, след като трафикът стане по-поносим. В девет вечерта вече стоеше на верандата си, съзерцаваше океана, вдишваше соления морски въздух, а вятърът игриво развяваше косата й. Обичаше това място. Къщата бе в синьо и бяло, с красиви дървени подове и съдове от безупречно бял китайски порцелан. Таваните бяха боядисани в небесносиньо. Големи, удобни дивани предлагаха уют и топла прегръдка. Леглото й имаше четири колони и балдахин от бял лен. Всичко в къщата в Малибу нашепваше за лято. Тук винаги се чувстваше добре — едно от малкото места, на които успяваше да си почине.

Нямаше търпение сутрин да се събуди и да излезе на разходка по брега. Понякога обичаше и самотата си. Телефонът звънна. Беше Зак. Прибираше се ден по-рано.

— Вече си на крайбрежието? — изненадано попита той. — Мислех, че няма да тръгнеш до сутринта. В момента съм до Бейкърсфийлд, ще си бъда вкъщи след два часа. Искаш ли да дойда довечера?

Тя се поколеба за миг, после реши, че ще й бъде приятно да го види.

— Разбира се. Идвай — весело го покани тя. Тъкмо заради това го харесваше — беше приятна компания за уикенди, при това не изискваше от нея някакво специално внимание. Идваше и си отиваше, без да очаква каквото и да било. Това я устройваше, особено в края на изтощителна седмица. Той просто обичаше да се върти наоколо, да стои на брега. Понякога дори не си говореха с часове.

— Сигурно ще пристигна около полунощ. Ако си изморена, лягай си и остави отключено.

— Може и така да направя — отвърна тя с прозявка. — Спи ми се. Работих цял ден, а и още имам проблем с времето.

— Няма нужда да ме посрещаш — явно беше в добро настроение.

Тя се изкъпа в съвършената баня от бял гранит с изглед към океана. Искаше й се да го дочака, но остави отключена вратата на кухнята, за всеки случай, и много преди полунощ заспа. Не го усети как влезе и се пъхна в леглото до нея. Когато на сутринта се събуди, изпита удоволствие да го види до себе си, русата му коса беше разпиляна по възглавницата като на малко момче. Загледа се в красивото му лице. Беше невероятен хубавец. Така и не можеше да определи какво точно изпитва към него, но сега това нямаше значение. Радваше се на мига.

Измъкна се тихо от леглото, за да не го събуди, прекоси боса кухнята и излезе на верандата. Великолепен ден за края на октомври. Сети се, че е Хелоуин. Беше забравила. Подухваше лек ветрец и бе нетипично топло. Нямаше търпение да обуе джинсите и да слезе на плажа. Водата бе гладка като огледало, пясъкът — ситен като пудра. Имаше усещането, че е по-скоро пролет, а не есен.

Наля си голяма чаша чай, направи кафе на Зак и се отпусна в шезлонга на слънце. Минаваше девет, когато Зак се появи. Със съвършеното си тяло приличаше на филмова звезда или на реклама на „Келвин Клайн“.

— Хей, ето те и теб — усмихна му се Тими. — Съжалявам, че не те дочаках снощи. Кога пристигна?

Той не понечи да я целуне. Стоеше на верандата срещу нея, усмихнат, и се прозина сънливо. Не беше много мил, но изглеждаше щастлив, че я вижда.

— Не знам точно. Може би някъде около един. Спрях да си купя нещо за ядене. Знаех, че ще си заспала. Изглеждаш добре, Тим. Не ти личи, че си била болна.

Държаха се като съквартиранти, които се срещат случайно след дълго време. Зак не беше сантиментален, нито романтичен. Двамата бяха напълно различни, сякаш се движеха по паралелни линии, които рядко се пресичат, но никога не се сливат. Ако нямаше опит с други подобни връзки, би го възприела като нещо твърде странно. Зак не проявяваше нито страст, нито особена привързаност към нея. Струваше й се, че са повече приятели, отколкото любовници. Просто обичаше да е в компанията й. Понякога, от дъжд на вятър, когато и двамата бяха в подходящо настроение, стигаха и до секс. Зак обаче не си падаше много по секса. На пръв поглед човек би си помислил, че е фантастичен в леглото, но не беше. Интересуваше се най-вече от себе си. Опъна се на шезлонга до нея и притвори очи на сутрешното слънце. Изобщо не му хрумна да я целуне, след като не я бе виждал толкова време. Беше точно такъв, какъвто изглеждаше — красавец със съвършено тяло, който понякога се държеше като разглезен негодник. Но по-често беше забавен. Все пак си оставаше трудно предсказуем. Той отвори очи и се обърна с усмивка към нея.

— Чудя се дали си в настроение да ми направиш закуска? — попита той и най-сетне се наведе да я целуне. Леко докосване по устните.

— Може би — усмихна му се тя на свой ред. — Радвам се да те видя. — Беше минал цял месец от последната им среща. — А защо ти не ми сготвиш — пошегува се тя. Ако трябваше да разчитат на него, щяха да умрат от глад.

— Липсваше ми — каза той без да откъсва сините си очи от нейните. Такова признание от него беше истинска рядкост. — Съжалявам за случилото се. Как се чувстваш? — Подобни въпроси също бяха изключение. Изглежда беше в особена добра форма. Държеше се като двайсетгодишен младеж, а не като четиридесетгодишен мъж. Нищо чудно — повечето време прекарваше в компанията на хора два пъти по-млади от него.

— Добре съм. Известно време се чувствах зле в Париж. Но сега всичко е наред. Просто съм уморена от пътуването. Как беше в Сан Франциско?

— Нищо особено. Затова си дойдох.

Тя не се съмняваше, че е така. Ако му е било интересно, едва ли щеше да се върне при нея толкова скоро. Не хранеше никакви илюзии за това.

— Тази седмица се снимах в две реклами. Големи. По националната телевизия. — Изглеждаше доволен. Обичаше да обсъжда работата си с нея, защото винаги имаше какво да научи.

— Звучи добре. — Говореха предимно за неговите ангажименти, не и за нейните. Това беше неин избор. С него не би могла да споделя проблемите си, нито пък искаше. Даваше си ясна сметка, че плащаше висока цена за красотата му. Знаеше, че такива мъже рядко бяха много внимателни към жените около тях. Очакваха да бъдат глезени, да бъдат център на внимание.

— Какво ти се яде? — попита го тя и се изправи. Харесваше й да му приготвя закуска в почивните дни. Създаваше й чувство за уют. През седмицата рядко се виждаха. Тя бе прекалено заета, сутрин все бързаше, вечер се прибираше късно. Затова разчитаха на почивните дни край брега.

— Портокалов сок, две забулени яйца, бекон, препечена филийка, кафе. Обичайното. — Той рядко предлагаше да й направи закуска, но това не я дразнеше. Беше й приятно да се грижи за него. Така споделяха приятни часове заедно. Ядосваше му се, само когато се увличаше в забележки към нея.

Изчезна в кухнята и след двайсетина минути се върна с готовата закуска.

— Желанието ви е изпълнено, Ваше Височество — пошегува се тя.

Той се надигна с усмивка и пое подноса от ръцете й. Бе подредила всичко в бели чини в морски стил, върху ленена подложка и салфетка. Доставяше й удоволствие да създава уют.

По време на закуската говориха за работа — той й разказа за интервютата и прослушванията, тя пък го осведоми как бяха преминали ревютата в Европа. Тими забеляза, че този път Зак въобще не отвори дума около спора им за неговото пътуване в Европа. След това се поразходиха по брега, събираха миди, газиха във водата. Почувства, че мястото на операцията взе да я наболява, затова пое обратно и го остави да приключи с джогинга. Догони я на път към къщата, а когато се прибраха, отново се опънаха на верандата.

Беше приятен ден за отмора. Подремнаха, заедно си приготвиха обяд, а за вечеря той изпече пържоли на скара. Не обсъждаха сериозни теми, не се опитваха да решат световните проблеми. Той погледа спорт по телевизията, а тя задряма на верандата с книга в ръка. По-късно си пуснаха филм и към десет заспаха прегърнати. В обятията му й беше топло и приятно. Отказа да правят секс заради операцията, но той го прие с чувство за хумор и й предложи да му се реваншира със закуска. Прекараха и този ден на верандата, въпреки захлаждането, а привечер я откара до дома й в Бел Еър. Той остана да потренира във фитнеса, после си взе гореща вана, докато тя проверяваше пощата си.

Не остана за вечеря. Рядко го правеше в неделя — обикновено имаше уговорка с приятели, а Тими имаше да наваксва с работата.

— Какви са ти плановете за тази седмица? — поинтересува се между другото той преди да си тръгне. Обичаше да знае какви важни събития й предстоят, очакваше да я придружи, но Тими ги избягваше. Не й допадаше светската шумотевица, а и обикновено работеше до късно вечер. В Европа също пропусна някои важни събития. Не обръщаше много внимание на поканите, с които Джейд редовно я затрупваше, за разлика от Зак.

— Нищо особено — отвърна тя, докато го наблюдаваше как прибира екипа си за тренировка в чантата. — Ще проверя. Затрупана съм с работа след дългото отсъствие. — Той така и не можеше съвсем да проумее какво толкова вършеше тя.

— Обади се, като научиш — поръча той и това й подсказа, че ако не го вземе със себе си, пак ще има напрежение помежду им. Беше доволен само ако беше на гребена на вълната. Естествено, тя невинаги се съобразяваше с него. Обикновено ходеше сама на важни събития, не обичаше да афишира връзките си. Дискретността обаче не беше в стила на Зак. Той все протестираше за претоварения й график, когато тя категорично заявяваше, че това няма да се промени. Поне не и заради Зак.

Освен приятна компания за плажа, той не предлагаше нищо повече. Това личеше още повече сега, след дългата им раздяла. Помисли си колко измамен и подвеждащ може да бъде външният вид. Хората вероятно си мислеха, че е невероятен любовник, а всъщност Зак бе скучен и себичен. Нямаше емоция, плам, нито искри. Неговото оръжие беше физическата му красота.

— Ще ти се обадя — обеща Зак и я целуна набързо по устните на тръгване. — Благодаря за хубавия уикенд. — Такъв беше — приятен, спокоен. След заминаването му тя почувства празнота.

Обичаше да е наблизо. Присъствието му й даваше топлина и за тялото, и за душата. Чудно беше какво значение придобиваше това, когато живееш сам. Сексът бе по-маловажен от човешкото присъствие. Понякога просто да лежиш в леглото си с друг човек бе толкова хубаво. Без уикендите със Зак сигурно би копняла силно за човешка топлина. Нямаше кой друг да й я даде. Често й се струваше, че би продала душата си за една прегръдка. Самотата се бе превърнала в болезнена тема през последните години. И Зак се явяваше нейният антидот.

Вратата леко се хлопна след него и докато се качваше в кабинета си, чу как старото му, десетгодишно порше потегля. Нощите с него й бяха достатъчни. Забеляза, че след дългата раздяла се чувства по-отчуждена от него. Подобни отношения отмираха по естествен път.

Беше се захванала да отговаря на имейли, когато Джейд й звънна късно вечерта.

— Как прекара почивните дни? — попита тя. Искаше да се увери, че Тими е добре. Често й се обаждаше в неделя вечер.

— Всъщност приятно — отвърна Тими. — Успях да си почина. Бях на крайбрежието, Зак също дойде.

— И как беше? Още ли е кисел заради пътуването до Европа?

— Не говорихме за това. Изглежда му е минало, но ми се струва, че реши да замине за Сан Франциско в последния момент само за да не бъде тук, когато се върна. Изигра си коза. Дойде на вилата в петък вечер.

Джейд не каза нищо, но винаги твърдеше, че Тими заслужава нещо повече. Бяха водили този разговор стотици пъти. Тими всеки път й обясняваше и искрено вярваше, че жени като нея „не вървят“ на пазара. Правилните мъже търсеха млади жени. Свестните бяха женени. Дори беше трудно да си намериш неподходящ мъж на нейната възраст. Напоследък Джейд разбираше, че е права. Не беше се отказала от идеята да се регистрира в сайта за онлайн запознанства, въпреки предупрежденията на Тими, но все не й оставаше време. За Тими и тази възможност отпадаше — не можеше да си качи снимката в някой сайт, веднага щяха да я разнесат по таблоидите. Затова й оставаше Зак.

— Снощи имах среща — призна Джейд с въздишка и накара Тими да се усмихне. През изминалата година, откакто напусна семейния си приятел, бе ходила на десетина подобни срещи с непознати и всичките се оказаха пълен провал. Поне бе опитала. Не можеше да не й го признае.

— Какво стана? — заинтригувано попита Тими.

— Нищо и половина. Както винаги. Държеше се като гимназист. Заведе ме в някакъв бар на спортисти, взе да сваля сервитьорката и накрая се напи като свиня. Взех си такси без дори да му кажа довиждане. Дейвид ще ми помогне да се справя с онлайн срещите следващата седмица. Не може да стане по-лошо от това.

— О, може, и още как — през смях отвърна Тими. — Съвсем скоро ще се появи заветният мъж и ще те отведе пред олтара, ще заживеете в Де Мойн и ще си народите шест дечица.

— Аз бих заложила на Ел Ей и две деца, дори едно — песимистично отвърна тя и веднага съжали, че го спомена пред Тими. Понякога забравяше за Марк. Тими никога не говореше за него. Джейд бе започнала да работи при нея веднага след като той беше починал. Онзи период бе особено тежък в живота на Тими, а и когато след шест месеца Дерек я напусна, положението стана направо непоносимо. Джейд добре помнеше онези времена и отчаянието в погледа на Тими. Сега понякога отново го забелязваше, затова бе решила да не казва нищо против Зак. Добре разбираше, че човек прави каквото му е по силите, за да оцелее. Не одобряваше връзката й с него, но знаеше защо продължава да я поддържа. В живота й бяха преминали няколко такива като Зак.

— Ще стане — увери я Тими. Винаги я окуражаваше и дълбоко й съчувстваше, когато Джейд се раздели със семейното си гадже. Отне й почти година, за да се съвземе, макар че беше нещастна дълго преди това.

Не можеше да повярва, че Джейд бе посветила на този мъж цели десет години от живота си, през които той, разбира се, непрекъснато й бе обещавал, че ще напусне съпругата си. С времето постоянно бяха изниквали непреодолими пречки и всевъзможни проблеми и в края на краищата това така и не се случи. Болни деца, хронично умиращата му майка, здравето на жена му, психиатрични проблеми, финансови затруднения, криза в бизнеса, дете с вроден диабет, което не можеше да изостави, депресията на съпругата му… И така с години, докато накрая Джейд се отказа. Тими знаеше от Дейвид, че той продължаваше да я търси, но тя не отговаряше на обажданията му. Бе пропиляла десет от най-хубавите години от живота си и вече се опасяваше, че е пропуснала времето да има свои деца. Все още не беше твърде късно, но трябваше бързо да помисли за това. Джейд не можеше да си позволи повърхностни връзки с мъже като Зак, трябваше й човек, който иска да се ожени за нея и да създадат деца.

— Истинският ще се появи, когато най-малко го очакваш. Ще видиш.

— Как не — цинично отвърна Джейд и смени темата. Обсъдиха предстоящите за седмицата срещи. Тими вече се връщаше към работата с пълна пара. Париж вече беше минало. Чувстваше се прекрасно, бе възвърнала цвета на лицето си и хъса за живот.

Пожелаха си лека нощ и затвориха. Когато си легна, Тими се замисли за Зак. Всяка неделя вечер леглото й се струваше прекалено голямо, но в понеделник вече й ставаше по мярка. Така си вървяха дните.

В понеделник сутрин влезе в типичното си работно темпо. Проведе хиляди телефонни разговори, интервюта, доклади, срещи. Видя се с дизайнерите, реши доста от многобройните проблеми с пролетната линия, предотврати няколко кризи, успя да реши проблема във фабриката в Тайван, без да се налага да пътува дотам, и в средата на седмицата дори не се сещаше, че е претърпяла операция. Изглеждаше по-добре от всякога, действаше както винаги, спеше по малко. Зак й бе звъннал във вторник с предложение да се видят у тях вечерта, но тя не се прибра до полунощ, а когато му звънна, той вече беше заспал. Реши да му се обади в четвъртък. Беше в кабинета си, когато Джейд й донесе пощата и тя с изненада забеляза в купа писмо с печат от Франция. Беше от Жан-Шарл. Нямаше представа защо, но го отвори чак когато Джейд напусна стаята. Обикновено винаги преглеждаше личната си поща в нейно присъствие. Загледа се в плика около минута, после го отвори и остана изненадана. Бе очаквала писмо на бланка, а вместо това получи картичка с изгрев над океана. На гърба пишеше, че е от Нормандия. Стори й се нетипично за него. Съдържанието бе кратко. Беше използвал официални обръщения — също изненада. Всичко в писмото беше необичайно и тя не знаеше какво да мисли. Текстът бе написан любезно, стегнато, въпреки това приличаше на писмо в бутилка, пуснато в Париж и стигнало до нея случайно. Изпита странно усещане, докато четеше и мислеше за него. Буквите бяха изписани с четливия му, прецизен почерк.

Уважаема мадам О’Нийл,

Останах изключително изненадан от екстравагантния ви подарък. Много красив, но напълно незаслужен. Радвам се, че операцията мина добре и се надявам, че се възстановявате успешно. Ще мисля за вас, когато нося часовника, и ще му се наслаждавам. Надявам се, че сте добре.

Искрено ваш,

Жан-Шарл Верние

Звучеше толкова формално, но все пак се радваше, че часовникът му е харесал. Не можеше да прецени дали тази формалност е само в думите, или всъщност е съвсем искрена. Тонът на писмото бе толкова различен от многобройните им разговори в болницата и кратките му визити вечер. Спомни си какво й бе разказал за брака си. За убеждението му, че човек трябва да изтърпи „различията“ и разочарованията. Можеше да поспори за това, но се бе въздържала. Не го познаваше достатъчно. Тя също му бе разказала своята история — за Марк, за Дерек и за тежкото си детство по сиропиталищата. Разбира се, не очакваше да го спомене в писмото, но въпреки това усещаше студенина. Искаше й се да може да чете между редовете, да разгадае някакво скрито съдържание. Може би за него тя все пак беше просто богатата американка, разболяла се в Париж, която му се бе отблагодарила със скъп подарък, който не означаваше нищо специално за него? Почувства се глупаво, че изобщо си бе въобразила нещо друго. Остана разочарована от прекалено сдържания тон на писмото му. Все пак нямаше право да очаква нищо повече. Той беше просто лекуващият й лекар, при това семеен. Изведнъж се запита за какво ли му подари часовника — за да го очарова, или от благодарност. Дали наистина бе очаквала нещо повече от него? Вече не беше сигурна. Вярно, беше държал ръката й в болницата, бе изслушал историята на живота й, но в крайна сметка си оставаше един праволинеен французин. С това писмо просто й благодареше за подаръка и нищо повече.

Прииска й се да му отговори. Остави картичката на бюрото и се загледа в нея, сякаш очакваше да проговори, да й каже нещо, което Жан-Шарл не бе посмял да напише директно. Досега не бе признавала дори пред себе си, че за нея ежедневните му посещения бяха нещо повече от приятелски визити. Бяха нещо непозволено. Фантазия. Почти момичешко увлечение. За него едва ли е било така. Озадачи я само картичката, която бе избрал — залез над океана. В това имаше скрит смисъл.

Не биваше да му пише. Сигурно би я помислил за луда. Погледна картичката за последен път и я хвърли в кошчето. Каквото и да бе изпитала към него, вече избледняваше, като белега от операцията. Дори се присмя на себе си. Колко глупаво от нейна страна — да си мисли, че той не забелязва как флиртува с него. И какво толкова? Не се е злепоставила. И още как… каза си тя. В този момент Джейд влезе в стаята и забеляза странното й изражение.

— Случило ли се е нещо?

— Не, няма нищо — увери я Тими.

— Следващият ти посетител вече е тук. Подранил е с пет минути. Мога да го задържа за малко, или да влезе?

Тими се поколеба дали да не бръкне в кошчето и да извади картичката. Знаеше, че се държи абсурдно, че не може да си позволява подобни фантазии. Но в един миг, един кратък миг почувства колко много й липсва. Пълно безумие. Погледна Джейд и опита да се фокусира върху думите й.

— Покани го — отвърна тя.

Наложи си да мисли, че проклетата картичка е просто израз на най-обикновена благодарност и не означава нищо нито за него, нито за нея.