Ники Пелегрино
Някъде в Рим (7)

Шансът

Мариса Аласио, Бриджит Бардо на Италия, ще участва с Марио Ланца в новия му филм „Ариведерчи Рома“. Синьор Ланца сподели с наш репортер, че има късмет да осигури участието на такава талантлива актриса и е сигурен, че тя ще се превърне в невероятен хит. Записите на саундтрака ще започнат скоро във Ватиканския Аудиториум на студио „Анджелико“.

— Мариса Аласио. — Мама изрече името злобно, съскайки. — Защо не си осигурят истинската Бриджит Бардо за филма, вместо измислената?

— Много е красива — възроптах аз и усилих звука на радиото, да не би да съобщят още някоя новина за Марио.

— Но той е известна холивудска звезда. Репортерът сигурно е пълен cretino^[1], след като вярва на всичко, което му пробутват от филмовото студио. Сигурно истината е, че не могат да си позволят по-известна актриса. Мариса Аласио… да бе — отвърна презрително мама.

От нощта, в която я уплашихме като се прибрахме неприлично късно, мама започна да прекарва повече време с нас и стана по-строга. През повечето дни взема сестрите ми от училище, а после следи дали си пишат домашните. Ако някой следобед искаме да излезем от апартамента, тя пита къде отиваме и кога ще се върнем. Свободата ни изчезна. Нямахме никакъв шанс да се измъкнем, за да отидем до Пиаца Барберини и да чакаме Марио Ланца пред хотела. Единствено новините по радиото поддържаха духа ни, както и късите материали в списанията, ала те не ни казваха много.

Колкото по-ограничена се чувстваше, толкова по-решителна ставаше Кармела да намери начин да попее пред него, въпреки че много други момичета щяха да се опитат да направят същото. С всеки изминал ден шансовете й ставаха все по-нищожни. Знам колко разочарована се чувстваше, но също като мен, тя разбираше, че е по-добре да се държи прилично, докато мама не се умори да бъде толкова бдителна и не престане да ни следи.

Трябваха ни няколко седмици, за да си върнем свободата, а когато най-сетне се добрахме до центъра, се оказа, че Марио Ланца и семейството му отдавна вече не са в хотел „Бристол Бернини“. Консиержът категорично отказа да ни съобщи къде да го открием, но Кармела се оказа невероятно изобретателна. Тя ощипа нещастната Розалина толкова силно, че тя се разпищя пронизително и не спря, докато най-сетне, единствено, за да се отърве от нас, консиержът зашепна:

— Проверете в „Екселсиор“ на Виа Венето.

Пътят пеша до „Екселсиор“ беше съвсем къс, но ние спряхме, за да купим на киселата Розалина захаросан плод на клечка. Пред хотела се бяха скупчили хора, които чакаха за автограф, и аз ги попитах дали очакват Марио Ланца да пристигне скоро, или да излезе.

— Чакаме го да се върне — обясниха те. — Обикновено се прибира по обяд.

Една от жените вече имаше подписа му. Показа го гордо на Кармела.

— Колекционирам ги — обясни тя. — Надявам се да дойде скоро, за да получа още един.

Кармела сви рамене, тъй като изобщо не се интересуваше от името, надраскано на лист. Срещата с Марио Ланца беше важна единствено, за да може той да я чуе как пее. Аз обаче се заинтересувах. Жената не ми позволи дори да докосна бележника й с автографи, съгласи се да ми го покаже отдалече, за да видя по-добре. Въпреки това видях почерка му, буквите, извити в синьо мастило, името напълно четливо, една малка, неодушевена частица от него.

— Ще го попитам дали този път ще ми подпише снимка — довери жената. — След това ще си я сложа на стената у дома.

Чакахме часове наред под палещото слънце, отегчени, пламнали от жегата, жадни, всеки потънал в собствените си мисли. Когато автомобилът приближи, ние го забелязахме последни. Неочаквано настана суматоха, насъбралите се за автографи закрещяха името му и се втурнаха напред.

Шофьорът на Марио Ланца слезе пръв, в елегантна униформа, със синя шапка, на която се виждаше избродирано името „Титанус Студиос“.

— Отдръпнете се, отдръпнете се, синьор Ланца има нужда от място — разпореди се шофьорът, отвори огромен черен чадър и го вдигна, за да заслони певеца, докато излизаше от автомобила.

Той, разбира се, се усмихваше. Измъкна се изпод чадъра, изглежда се зарадва на малката тълпа, стискаше ръцете на хората и даваше автографи. Под очите му имаше тъмни кръгове, челото му беше прорязано от бръчки, бузите изглеждаха доста по-налети, отколкото на екрана, освен това имаше и двойна брадичка. Във филмите си Марио Ланца изглеждаше много по-изискан и елегантен, по-красив. Независимо от това, за мен беше прекрасен.

Кармела отстъпи настрани от тълпата, докато чакаше търпеливо реда си. Едва когато той се отправи към входа на хотела, тя запя „Бъди моята любов“. Гласът на сестра ми зазвуча силен, уверен, топъл, както винаги досега. Тя пееше за него с цялото си тяло и аз изпитах задоволство, когато той спря и се заслуша, изчака я да стигне до високите тонове в края, преди да изръкопляска.

— Brava, brava^[2]. Изпя го прекрасно. Чудесно — провикна се той.

Преди Кармела да успее да отговори, той беше на стълбите, влезе в „Екселсиор“ и се скри от погледите ни. Нито една от нас не можа да повярва, че мигът е отминал толкова бързо. Все още зашеметени, ние останахме сред чакащите за автографи, загледани във вратата, през която той беше минал.

— Ами сега какво? — попитах аз.

— Ще го последваме, разбира се — отвърна решително Кармела.

— Не можем… — започнах аз, но сестра ми се втурна покрай портиера и нахълта във фоайето. На мен не ми оставаше друго, освен да стисна ръката на Розалина и да я последвам.

Вътре беше прохладно, тихо, ухаеше, дори въздухът ми се стори невероятен. От арковидния таван висяха полилеи, униформени мъже бяха застанали зад дълга рецепция. По-смела жена като мама може би щеше да пристъпи напред и да се отправи напред по лъскавия мраморен под с високо вдигната глава, но аз не бях виждала подобно величие никога досега. Имах чувството, че всички ни наблюдават и преценяват — и дрехите ни, и обувките, дори косите — и разбират, че не сме на мястото си. От синьор Ланца нямаше и следа, сестра ми беше застанала сама насред фоайето и очевидно се чувстваше неловко.

— Кармела, да си вървим — изсъсках аз, но тя не ми обърна никакво внимание. Пристъпи към рецепцията и каза нещо на един от мъжете в тъмни костюми, който пишеше нещо в дебела книга. Видях го как намества очилата на носа си, поглежда я неодобрително и поклаща глава. Тя се обърна и ме посочи, но той отново поклати глава, този път по-категорично и продължи да драска по листа с писалката си.

— Моля ви — рече Кармела по-високо. — Сестра ми е тук за интервю със синьор Ланца.

Мъжът вдигна поглед и се намръщи.

— Интервю, казваш? Va bene^[3], ще се опитам да позвъня в апартамента му. Не че има смисъл, защото няма да вдигнат телефона.

— Той посегна към слушалката и започна да набира. Телефонът сигурно иззвъня поне десет пъти, преди той да се откаже и да постави слушалката на мястото й. — Видя ли?

— Очакват я — настоя Кармела.

— Едва ли.

— Моля ви…

— Не са ми съобщили.

Кармела пристъпи към рецепцията и сниши глас.

— Синьор Ланца иска сестра ми да работи като гувернантка на децата му — излъга тя, без дори да трепне. — Няма да остане никак доволен, ако не се намери кой да се погрижи за тях.

По лицето на човека се изписа различно изражение: строгостта започна да се стопява, появи се нещо като надежда. Стрелна ме с поглед.

— Ти наистина ли си гувернантка? — попита той.

Хваната в капан от лъжата на сестра ми, аз трябваше да потвърдя.

— Да. — Нямах сили да срещна погледа му.

— И ще се грижиш за децата на семейство Ланца. И за четирите ли?

— Така ми се иска. — Това поне не беше лъжа.

Човекът издаде някакъв звук, който започна като въздишка, сетне зазвуча като суха кашлица.

— Тогава можеш да се качиш — примири се той. — Само че без тези двете. Те ще те чакат тук.

Кармела ме стрелна с поглед, умолителен, отчаян. Притисна длани, сякаш се молеше.

— Благодаря — обърна се тя към мъжа на рецепцията.

— Пети етаж, апартамент „Купола“ — измърмори той, след това отново се приведе над дебелата книга. — И успех.

Хвърлих последен гневен поглед на Кармела и тръгнах по лъснатия до блясък под към асансьора. Както и всичко останало в „Екселсиор“, той беше огромен, стените покрити с огледала, лъскав. Докато ме качваше към етажа на Марио Ланца, аз погледнах отражението си, пригладих нервно коса, уверих се, че ноктите ми не са черни, че дрехите ми са чисти и спретнати. Казах си, че трябва да събера кураж да почукам на вратата и да го помоля да даде втори шанс на Кармела да попее. Сигурно щеше да ме отпрати, но поне щях да съм опитала.

Вратата на асансьора се отвори с тихо жужене и аз излязох в коридор с килим, където видях висока двойна врата с дискретна златна табела, на която пишеше „Апартамент Купола“. Спрях, поколебах се, бях готова да си тръгна, ала дребно момченце изскочи навън, лицето му омазано в доматен сос, устата широко отворена. Пищеше.

— Не ми харесва, искам хамбургер — изкрещя то и се втурна към мен.

Познах го веднага и останах изненадана, че никой не изтича след него. Детето беше почти до асансьора, когато се наведох с протегнати ръце и го спрях с тялото си.

— Къде отиваш, Деймън? — попитах аз на разваления си английски.

Той ме погледна учудено.

— Откъде знаеш името ми?

— Видях твоя снимка.

— Къде? — полюбопитства той. Беше сладко малко момченце, ухаеше на сапуна, с който бяха изпрани дрешките му и измита косата му.

— Видях я в едно списание. Беше с баща си.

Деймън кимна, сякаш всичко се връзваше. Много приличаше на баща си с тъмните очи и малко като копче носле. Стиснах ръката му, също както бих направила със сестра си Розалина, и се опитах да го отведа обратно в апартамента.

— Не искам — настоя той и се дръпна от мен. — Мама плаче, а спагетите са гадни.

— Гадни спагети в Италия ли? Това вече е истинско престъпление — отвърнах насмешливо аз.

Той ме зяпна и килна глава на една страна.

— Наистина ли?

— Да, разбира се.

— Може ли да повикаме полицията? — попита той с надежда.

Усмихнах се и пробутах дежурния отговор на мама.

— Може би. Ще видим.

Най-сетне детето ми позволи да го отведа обратно, докато виеше силно като полицейска сирена, чак до отворената врата и във фоайето на апартамента.

Не бях виждала подобно нещо досега — просторно, богато, луксозно, почти като в църква. Имаше купол с фрески, лъскави дървени панели на всяка стена, много злато, кадифе и мекота навсякъде. Първото, което ме порази, не бе красотата, която ме заобикаляше, ами как беше съсипано всичко: навсякъде бяха пръснати играчки, търкаляха се обувки, дрехите бяха разпилени на смачкани купчинки, възглавниците бяха смъкнати от мебелите и разхвърляни по пода, отнякъде се чуваше детски плач.

Познах ги от снимката, която бях разглеждала толкова много пъти. Най-малкият — Марк — се беше проснал на пода и удряше с пети по килима; най-голямата му сестра — Колийн — също ревеше. Единствено по-малката от двете сестри — Елиза — седеше на масата за хранене и набождаше спокойно спагети, сякаш хаосът около нея бе нещо напълно естествено.

Забелязах, че на едно от канапетата седи жена. По лицето й се стичаха сълзи, очите й бяха мокри, косата несресана, халатът мръсен. Не можах да позная безупречната красавица, която махаше с облечена в бяла ръкавица ръка от отворения прозорец на влака, когато спря на Стационе Термини.

— Синьора Ланца? — повиках я неуверено аз.

Тя се обърна и ме погледна, но изглежда нещо не беше наред с очите й, защото ми се сториха стъклени, сякаш не виждаха нищо.

— Добре ли сте? — попитах. — Мога ли да ви помогна?

Тя зарови глава в една възглавница и не ми обърна абсолютно никакво внимание. Изглежда децата трябваше да се гледат сами. Чиния с паста беше преобърната по средата на масата и сосът капеше по хубавото дърво. Масата у дома беше от евтина пластмаса, въпреки това никога не оставяхме такава каша. Оправих чинията и изчистих лепкавата плетеница от спагети, след това се огледах за парцал, с който да избърша соса. Щом изчистих, реших, че е най-разумно да събера играчките, да сгъна смачканите дрехи и да подредя спретнато обувките под масата. Изпитах задоволство, че съм върнала реда на това прекрасно място, нещо, което не бях изпитвала в малкия ни апартамент в Трастевере.

Колийн беше спряла да плаче и ме наблюдаваше внимателно. Елиза продължаваше да яде, без да каже и дума. Синьора Ланца се беше свила на топка на канапето и изглежда спеше. Прецених, че не е редно да я оставя сама с децата, затова поостанах известно време, тъй като не знаех дали да я събудя, или да потърся помощ.

Деймън протегна ръка и докосна лакътя ми.

— Сега може ли да повикаме полицията? — попита той.

— На мен спагетите ми се струват хубави — отвърнах. — Виж, сестра ти дояжда нейните. Няма нужда да викаме полицията.

— Ама аз още съм гладен — оплака се той. — Искам хамбургер.

— И аз искам — обади се Колийн, лицето й още румено, а вадичките сълзи засъхваха по бузите й. — Ако позвъниш, те ще донесат. Мама винаги прави така.

Запитах се защо никой от тях не се грижи за децата, след като майка им очевидно беше болна. Нали филмовите звезди имаха цяла армия помощници, които да хранят децата и да се грижат за тях, да ги обличат спретнато в красиви дрехи, така че да са готови за снимка. Къде бяха медицинските сестри, гледачките и възпитателите? Нещо не беше наред.

Поколебах се и Деймън захленчи отново, а Колийн сгърчи лице.

— Гладни сме — оплакаха се те.

Посегнах към телефона. Какво друго ми оставаше да направя?

Беше ми приятно, че стаята изглежда подредена, че се е възцарило спокойствие, че децата са на масата с чисти лица и кротко похапват хамбургерите, които поръчах. За момент си позволих да забравя истинската причина, поради която бях тук. След това чух стъпки по мраморния под и нечий ключ прищрака в ключалката. Вратата на апартамента се отвори със замах и на прага застана самият Марио Ланца.

Имах сили само да го зяпна, без да откъсвам поглед. Да бъда в една стая с него, да бъда съвсем близо, почти част от неговия свят… беше наистина невероятно. Едва дишах, нямах сили да продумам. Стоях като закована, не помръдвах в ъгъла, в който се намирах, и безмълвно наблюдавах сцената, която се разигра.

Усмивката за пред феновете му беше изчезнала, косата му беше разрошена, а вратовръзката висеше хлабаво на врата. Той прекоси стаята с едри крачки, посегна към гарафата, поставена на един шкаф, наля си чаша кехлибарена течност и я изпи на един дъх. След това се обърна към съпругата си, все още просната на канапето и се намръщи.

— Мама му стара, сега пък какво не е наред, Бети? — попита той.

Тя покри лицето си с ръце и не отговори.

— Нали ти казах, че трябва да отидем на приема, който Боб Едуардс е организирал? Уелч ще бъде там, Роуланд, Стол и цяла орда репортери. Не можем да не отидем. — Наля си нова напитка. — Погледни се само. Не трябва ли да си на фризьор, да се приведеш в приличен вид? Няма да ме разочароваш, нали? Хайде, ставай.

— Гувернантката напусна — уведоми го тя, гласът й приглушен от ръцете, които все още криеха лицето. — Скарахме се и тя просто си тръгна. Вината не беше моя. Глупачката дори не пожела да чуе онова, което й казвах.

Погледът му се спря на мен, преди да погледне отново жена си.

— След като гувернантката е напуснали, коя, по дяволите, е тази? — попита той и ме посочи с чашата в ръка.

Тя се надигна неуверено от канапето и ме погледна.

— Нямам никаква представа. Просто влезе и започна да оправя, след това поръча обяд за децата, успокои ги, те спряха да плачат, слава богу, а не спираха от часове.

— От хотела ли я изпратиха? — Допи чашата и я подхвърли към шкафа, а аз останах изненадана, че стъклото не се пръсна.

— Казах ти вече, че нямам представа коя е. Сигурно са я изпратили, защото децата вдигаха безобразен шум. Сигурно някой от гостите се е оплакал. Ти къде беше досега? Долу в бара, нали?

Деймън изглежда усети, че родителите му всеки момент ще се скарат. Прегърна крака на баща си, потри глава в крачола на панталоните и се опита да отвлече вниманието му.

— Тати, тати — заповтаря той.

Марио поомекна малко и насочи вниманието си към детето.

— Кажи какво става? Какво не беше наред днес? — Протегна ръка и разроши косата на сина си.

— Спагетите бяха гадни. Не можах да ги ям. Жената ми поръча хамбургер — посочи ме Деймън.

— Аз й показах как да поръча по телефона — добави гордо Колийн. — Казах й точно какво да направи.

Очите му срещнаха моите за пръв път и за момент той остана загледан в мен. Имах чувството, че забеляза всички незначителни подробности от износените ми обувки до кичурите коса измъкнали се от опашката. Никой мъж не ме беше наблюдавал така настойчиво досега и аз сведох поглед към пода.

— От агенцията ли те изпратиха? — попита ме той на италиански.

— Много се извинявам, синьор Ланца, моля да ме извините — успях да заекна аз.

— Защо се извиняваш?

— Не съм гувернантка — признах аз.

— Тогава коя си? — попита остро той. — В хотела ли работиш?

— Не, синьоре. Бях долу на входа одеве и сестра ми пя. Помните ли? Има прекрасен глас. Изпя „Бъди моята любов“.

Той се намръщи.

— А, да, спомням си. Това обаче не обяснява какво търсиш в апартамента ми.

— Качих се, за да ви помоля да я чуете отново. Тя много иска да стане певица.

— И се качи просто така ли?

— Вратата беше отворена… момченцето ви беше в коридора… аз го върнах вътре.

Той погледна Деймън.

— Така ли е? — попита той. — Решил си да бягаш, а?

Детето кимна.

— Спагетите… не ми харесаха.

— Непослушно момче си ти. — Той се усмихна с обич на сина си и отново ме погледна. — Благодаря ти, че си се погрижила за него.

— Пак заповядайте, синьор. Сега трябва да си вървя. Моля да ме извините, че се натрапих.

Докато пристъпвах към вратата, забелязах как съпругата стиска ръката му.

— Не оставяй момичето да си отиде — помоли го тя. — Няма кой друг да се грижи за тях. Как да дойда на приема с теб? Не мога да ги оставя сами.

— Мама му стара, Бети, момичето е напълно непознато, влязло е просто така. — Отново говореше на английски, но достатъчно бавно и аз разбирах почти всичко. — Кой знае коя е. Разбира се, че не можем да оставим децата с нея. Тя изобщо няма работа тук. Защо не попиташ хората на рецепцията? Сигурно ще успеят да намерят някоя за днес. Утре ще поискаме от агенцията да изпратят нова гувернантка.

— Тя беше толкова добра с тях. По-добра е от всички жени, които ни изпращаха от агенцията. Моля те, Марио, позволи й да остане.

Усетих, че това е шансът ми и се намесих.

— С удоволствие ще помогна — рекох предпазливо. — Много ме бива с деца и съм трудолюбива.

— Естествено. — Стори ми се, че изслуша с досада тези банални думи. — Ако искаш да кандидатстваш за работата, ще ни трябват обичайните препоръки. Дай ги на жена ми, тя ще реши.

— Препоръки ли? — попитах объркано.

— Да, препоръки за теб и работата ти… от лекаря, от свещеника, от предишен работодател… все някой от тях ще ти напише.

— Не мога — отвърнах нещастно.

Той посегна към вратата и аз разбрах, че за последен път ми се предоставя подобна възможност.

— Няма кой да ми даде препоръка. Невъзможно е.

Той въздъхна и стисна бравата.

— Какво му е трудното? Все трябва да имате семеен адвокат или учителка — някой да каже нещо хубаво за теб.

— Няма кой да ми даде препоръка. Горещи сълзи на отчаяние започнаха да се стичат от ъгълчетата на очите ми и аз ги избърсах.

— Напуснах училище на четиринайсет, за да се грижа за двете си сестри. Учителките едва ли ме помнят.

— Тогава много съжалявам. Много мило, че си помогнала на съпругата ми, но не можем да си позволим да вземем гувернантка без препоръки. Никой с капчица здрав разум не би го направил.

Той отвори вратата и аз видях коридора и асансьора, който щеше да ме отведе право при разочарованата Кармела.

— Синьор, мама е проститутка. — Ръката ми отхвръкна към устата. Никога досега не бях използвала тази дума, дори не я бях изричала на ум. Не можех да повярвам, че ми се изплъзна точно сега.

Марио Ланца отстъпи крачка назад и се изсмя.

— Майка ти е проститутка в Рим и ти искаш да ти позволя да се грижиш за децата ми? Ти за pazzo^[4] ли ме имаш?

— Ама, синьор, не искам същия живот за мен и сестрите ми. — Вече плачех неудържимо и дори не се опитвах да се прикрия. — Искам нещо по-добро. Готова съм да върша всичко: да работя непрекъснато, да чистя, да готвя, от каквото имате нужда. Моля ви, помогнете ми, позволете ми да се докажа. Помогнете на малките ми сестри.

Изражението му остана строго, но аз продължих да говоря, сякаш думите и силата на волята ми щяха да го накарат да разбере, че съм добър човек.

— Ако ми поверите децата си, ще се грижа за тях така, сякаш са от моето семейство — обещах аз. — Много държа на семейството си, синьор. Обичам ги. Те са най-важното на този свят.

Той пристъпи към телефона и аз се уплаших, че ще повика консиержа, за да ме изхвърли на улицата и дори ще накара да ме арестуват.

Деймън за втори път ми помогна. Той се откъсна от баща си, преплете пръсти с моите и ми зашепна да спра да плача. Друг мъж би ме накарал да си тръгна, но Марио Ланца имаше по-голямо сърце от повечето хора и сигурно затова реши да ме пожали.

— Как се казваш? — попита той. — На колко години си?

— Аз съм Серафина Маджо и съм почти на двайсет — отвърнах през сълзи.

Той извади колосана кърпичка от джоба си и ми я подаде.

— Онова, което ми каза, цялата истина ли е?

— Да, самата истина, кълна се. — Притиснах кърпичката към лицето си и вдъхнах аромата му на мускус, на сапун и пури. — Мама е добра жена, моля ви, повярвайте. Уважавам я. Само че искам различно бъдеще за себе си и сестрите си. Не знам как ще успея, освен ако някой не ме съжали и не ми помогне.

За момент той остана загледан в мен. След това поклати бързо глава, сякаш бе изгубил спор със себе си, пристъпи към мен и аз усетих дъха му на уиски. Марио Ланца не беше висок мъж, но бе набит, с едри гърди и внушително присъствие. Изпъна рамене и аз отстъпих назад, докато раменете ми не докоснаха отворената врата. Нямаше накъде повече да отстъпвам.

— Ако ти дам шанс — рече той тихо и спокойно, — ако ти се доверя… ако реша да… тогава не искам да ме разочароваш. Разбра ли ме?

— Si^[5], синьор.

— Обещаваш, нали? Ще спазиш ли обещанието си?

— И още как, синьор — отвърнах разпалено.

Той се обърна към съпругата си и заговори отново на английски.

— Значи това момиче ти харесва. Искаш ли да остане?

— Нали ти казах?

Той не й каза истината и аз се запитах дали тя ще научи.

— Добре — реши той и затвори вратата. — Тя не е квалифицирана гувернантка. Какво ще кажеш да я наемем като твоя лична асистентка?

— Какво ще прави? — попита неуверено тя.

— Ще ти превежда, ще донася каквото ти трябва, ще записва уговорки. Ще върши каквото й кажеш.

— Моя лична асистентка — повтори тя учудено. — Значи ще прави каквото искам. И ще ми помага всеки ден, така ли?

За пръв път тя се усмихна едва-едва и лицето й се промени.

— Доволна ли си? — попита настоятелно той.

— О, да — увери го тя. — Много.

— Тогава ще остане. — Кърпичката на Марио Ланца бе все още свита на топка в юмрука ми и без да се замислям, аз я пъхнах в джоба, защото сълзите ми бяха пресъхнали, а аз не спирах да се усмихвам. Бях си намерила работа, специална работа, щях да работя за известни хора. Та това бе възможност, за каквато не бях и мечтала. Това бе начинът да си създам собствен живот. Кой знае къде щеше да ме отведе тази възможност. Не можех да повярвам на късмета си.

— Много ви благодаря, синьор — отвърнах разпалено. — Няма да ви разочаровам, обещавам.

Обзета от вълнение, аз напълно забравих, че сестра ми Кармела чака във фоайето и се надява да й осигуря шанс да пее.