Ники Пелегрино
Някъде в Рим (16)

Повече, отколкото предполагаш

Известно време ми се струваше, че за сестра ми има шанс, тъй като братът на Луиза ди Мео настояваше за безобразна сума пари, за да се снима тя във филма. Той бе убеден, че синьор Ланца иска момичето толкова много, че ще се бори за нея, независимо от всичко. Аз обаче не бях толкова сигурна.

— Той е отвратително превзет и непрекъснато повтаря, че дават дребни пари за частица от истинския Рим — довери Бети, докато миех косата й рано същата вечер. — Само че става въпрос за десетки хиляди лири, много повече, отколкото тя ще изкара за един месец по улиците.

— Така си е, синьора — съгласих се аз. — Какво ще стане сега? Ще платят ли сумата, която той иска?

— Не, разбира се. Очевидно са намерили друго момиче, което се е явило на прослушване и е много добро. Може Марио да предложи ролята на нея.

Надявах се да става въпрос за Кармела, докато оправях косата й и преценявах как да постъпя. Можех да попитам Пепе за съвет, но кой знае защо настроението му си оставаше мрачно и кухнята вече не беше ведрото, приятно място, както преди.

Вместо това реших да поговоря със синьор Ланца при първия възможен случай. Вече го бяха изписали от болницата, разкаял се, но доволен, готов да продължи със снимките на филма. Откакто се върна, не го бях виждала да се клатушка, не бях чувала гласа му да надебелява, нито да заваля думите, но знаех, че все още не е забравил навика си да отпива бавно от чаша уиски, за да се отпусне след дългия ден на снимачната площадка и реших, че това е най-подходящото време да поговоря с него.

Истината бе, че се чувствах безкрайно нервна, тъй като Бети непрекъснато се оплакваше, че хората вечно се възползвали от голямото сърце на Марио, така че аз не исках да мислят, че и аз съм като тях, поредната използвачка. Само че една казана от мен дума можеше да промени нещата и да го накара да се откаже от Луиза ди Мео.

Същата вечер той влетя във вилата, повика високо Бети и децата. Последва развълнувано посрещане; игра бокс с Деймън и Марк, наведе се и целуна Колийн и Елиза. След малко обаче шкафът с напитките го привлече с пълната гарафа, който чакаше до искряща кристална чаша. Оставих му няколко минути, за да пийне от брендито и почуках на вратата.

— Синьор Ланца, може ли за момент, ако не възразявате?

— Заради Бети ли е? Какво не е наред? — притесни се той.

— Не, синьор. Въпросът е личен. Може ли?

— Разбира се, Серафина, кажи какво искаш.

Усмихна се, когато изрече името ми и за момент единствената ми мисъл беше, че съм сама в стаята с него. Марио умееше да накара всички да се почувстват значими: гледаше ни право в очите, говореше с нас като с равни. Независимо от това, аз се почувствах малко засрамена.

— Серафина?

Поех си дъх и колкото умолително, толкова и самодоволно, се опитах да похваля сестра си и прекрасния й глас.

Той ме изслуша и поклати глава.

— Много съжалявам, но е прекалено късно. На брата на Ди Мео най-сетне му дойде ум в главата и всичко е уредено. Чух обаче, че имало още едно момиче с талант, идвало й отвътре. Нямах представа, че ти е сестра. Не я ли слушах веднъж? Бяхте на улицата пред „Екселсиор“, в деня, когато те наех?

— Тя изпя „Бъди моята любов“ — напомних му неуверено аз.

— Точно така. Не се натъжавай, Серафина. Този път може и да не се получи, но съм сигурен, че ще се отвори нова възможност. Толкова красив глас не може да бъде похабен.

— Наистина ли?

— Да, но за този филм няма възможност — рече той със съжаление. — Няма да я забравя, обещавам.

— Не мислете, че не съм благодарна за всичко, което направихте, синьор… — започнах аз.

Той обаче надигна чашата и я изпи до дъно, погледна златния часовник на китката си и ме прекъсна.

— Бети готова ли е? Нали не е забравила, че тази вечер ще вечеряме с Ред Силвърстийн? Не искам да закъсняваме.

 

 

През следващите дни, Луиза ди Мео идва в къщата на няколко пъти, за да си играе с децата. Тя беше приятно момиче и аз не я мразих дълго, въпреки че, според мен поне, не пееше наполовина хубаво като сестра ми.

Макар че донякъде ми се струваше, че предавам Кармела, не се стърпях и отидох с останалите да видя как ще запишат сцената с дуета край фонтана на Пиаца Навона. Бяхме всички: и Бети, и децата, и гувернантките, и икономката, всички, освен Пепе. Денят беше приказен, тълпите се скупчиха, нетърпеливи да зърнат какво става. Бяхме достатъчно близо, за да виждаме добре и на мен ми се стори, че Луиза се чувства неловко в новия син пуловер и пола, докато се опитваше да се задържи на парапета. Акордеонист изсвири първите няколко ноти от песента и Марио запя, а тя не знаеше какво да прави с лицето си, отначало му отправи неуверена усмивка, след това започна да приглася.

Той беше много внимателен, пое ръката й и я насърчи да стане и да изпее солото си, сякаш бе негова дъщеря. С протегнати ръце тя запя с пълно гърло. Не харесвах натрапчивия неаполитански начин на пеене и се намръщих. Дори когато приключиха, той затихна елегантно, а тя все още пееше с пълно гърло. Сигурна съм, че Кармела щеше да се справи много по-добре, въпреки това тълпата изръкопляска радостно и изглежда всички бяха доволни.

След това Марио даде автографи и ни зарадва с още една песен. Гласът му този ден беше превъзходен и не помня досега да ми се е струвал толкова красив и елегантен като днес, в тъмния костюм, гарваново черната му коса зализана, а очите, както винаги изразителни, блестящи.

Снимките на „Ариведерчи Рома“ бяха почти приключили и настроението му ставаше все по-ведро с всеки изминал ден. Бети също беше по-весела, говореше за партита и пътувания, за посещения от американски репортери и телевизионни водещи, може би дори за представления на живо. Животът във Вила Бадолио беше пълен с вълнение.

 

 

Настроението у дома, в Трастевере, съвсем не беше толкова ведро. Макар да уверих Кармела, че синьор Ланца няма да забрави обещанието си, тя не ми повярва.

— Следващият филм — изсъска злобно тя. — Може да няма такъв. Нали първо трябва да видят какво е мнението на критиците за „Ариведерчи Рома“? Ами ако се окаже пълен провал?

— Със сигурност ще бъде небивал хит — настоях аз, — и тук, и в Америка. Всички го казват.

— Само защото подслушваш личните разговори на хората не означава, че разбираш нещо — сопна ми се тя.

От думите на сестра ми ме заболя, защото бе истина, че много често чувах приказки, които не бяха за мен. Невероятно колко бързо хората престават да забелязват прислугата. Свикват да сме около тях и забравят колко много можем да видим и чуем. По това време животът на Бети и Марио ми се струваше по-истински от моя. Те бяха в средата на сцената, а аз бях тяхната публика, очарована от пиесата. Не можех да откъсна очи.

— Чувам много неща — отвърнах на Кармела. — Няма как да не ги чуя.

— Както кажеш — измърмори тя и изви многозначително очи.

— Не се дръж гадно. Направих всичко по силите си и непрекъснато ти повтарям, че и твоят шанс ще дойде, стига да проявиш малко търпение.

— Няма никакво значение. Имам си собствени планове. — След тези думи Кармела се обърна и отказа да ми каже за какво намеква, колкото и да настоявах.

На следващата вечер си тръгнах от работа по-рано от обикновено и забързах право към къщи в Трастевере. Мама беше с тежка настинка и исках да й направя от топлата лимонова напитка, която Пепе приготвяше винаги, когато някой не се чувстваше добре. Носех торба с плодове, малко бурканче мед и канела, които взех от кухнята. Есента бе настъпила, топлината и светлината угасваха, докато вървях бързо, с наведена глава, нетърпелива да се добера до апартамента ни и да проверя какво прави мама.

По навик погледнах към бара на ъгъла, защото знаех, че мама не е никак добре и не е там. Забелязах приятелката й Джана и две от другите, натруфени както винаги, да говорят с по-млада жена, която не познах. Тя беше седнала с гръб към мен, облечена в червена рокля, прекалено лека за хладната вечер. Не съм сигурна дали Джана вдигна ръка за поздрав, когато момичето се обърна да погледне и аз разбрах, че това е Кармела. Устните й бяха с черешовото червило на мама и нейните маргаритки от изкуствени диаманти блестяха на ушите й. Останах шокирана, че изглежда толкова голяма.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

— Очевидно е, че пия. — Тя вдигна нахално чашата си към мен.

— Би трябвало да си вкъщи, да се грижиш за мама и Розалина.

— Нали си тук, значи ти ще се грижиш за тях.

— Мисля, че трябва да се прибереш — настоях аз.

Джана протегна ръка и сребърните гривни на китката й издрънчаха.

— Стига си се суетила, Серафина. Ще пийнем набързо и тя ще се прибере.

— Прекалено млада е… — започнах аз, без да крия, че съм вбесена.

— Прекалено млада за чаша безалкохолно и „Ангостура“^[1] ли?

— Ами…

— И да си побъбри няколко минути с най-добрите приятелки на майка ви ли?

— Мястото й не е тук.

Джана потупа празния стол до себе си.

— Защо не поседнеш, изпий едно „Чинцано Росо“ и си почини. Не можем да се видим с теб, откакто започна работа за голямата холивудска звезда и семейството му. Ела да ни разкажеш. Хайде, седни — настоя тя.

— Нямам време…

— Напротив, имаш. Майка ти си почива, а Розалина е при нея. Поне веднъж се позабавлявай. Винаги си толкова сериозна.

Запитах се дали хората ме възприемат по този начин, като сериозна и скучна. Макар да не исках, аз седнах и приех напитката, която ми предложиха.

— Червената рокля откъде е? — попитах Кармела. — Не съм я виждала.

— Нова е, от мамините. Знае, че съм я взела назаем.

Сестра ми се чувстваше в свои води сред тези жени, бъбреше и се смееше приятелски. Дори с чаша в ръка сред тях, аз усещах, че не съм на мястото си, чудех се какво да кажа. Те бяха приятелки на мама, жени, които познавах толкова отдавна, че ми бяха почти като лели, въпреки това, когато видях колко естествено се чувства Кармела сред тях, се притесних.

Когато нощта се спусна, те излязоха от бара и тръгнаха по обичайния си път на високите токчета, пристъпваха внимателно по калдъръма и вероятно се насочваха към осветените кафенета на Виа Венето или Испанския площад. Бях доволна, че Кармела няма да тръгне с тях, макар да й се искаше.

Вместо това се върнахме в апартамента, където мама си почиваше в леглото, а по кухненската маса се търкаляха опаковки от шоколад, с който мама се беше опитала да накара Розалина да пази тишина и малката ми сестра се беше оплескала до ушите. Избърсах я бързо с влажна памучна кърпа и се заех да направя напитката на мама, изстисках лимоните, затоплих сока и в апартамента се понесе уханието на цитруси и всичко изведнъж стана по-чисто и свежо.

— Тревожа се за Кармела — споделих с мама тихо, когато й занесох напитката. Тя се чувстваше много зле, очите й сълзяха, носът й беше почервенял, сополив. Знаех, че този ден няма да излезе от стаята, тъй като мрази да я виждат в подобно състояние.

— Нищо й няма — настоя мама. — Била е с Джана и останалите, те ще се погрижат за нея.

— Тя още няма петнайсет.

— Знам на колко е, Серафина — тросна се тя.

— Когато облече дрехите ти изглежда колкото мен, дори по-възрастна.

— Новата ми червена рокля ли? — въздъхна тежко мама. — Казах й, че не й позволявам да я облича, но нали я знаеш. Бях същата на нейната възраст. Дори по-ужасна.

Докато седях край леглото й, само двете в тихата стая, въпросът сякаш дойде от само себе си.

— Ти на колко беше, когато започна да работиш, мамо?

— По-голяма от Кармела, но не много — призна тя, след това се усмихна тъжно. — Родителите ми искаха да започна работа като твоята, прислужница в къщата на богато семейство.

— Защо не започна?

— Не можех да понасям мисълта, че ще слугувам на някого. Затова избягах и ми беше трудно, защото бях млада и сама, а хората се опитваха да се възползват от мен. Това обаче се промени и ето че сега съм независима жена. — Тя духна горещата лимонова напитка и отпи. — Никой не ми нарежда какво да правя. Не ми се налага да готвя или да си съсипвам ръцете като мия чинии. Животът ми се подреди точно както исках.

Дори докато лежеше в пропитите от пот чаршафи, косата й сплъстена на възглавницата, носът протрит от кърпичката, у мама имаше гордост, сила, срещу които никога нямаше да посмея да се изправя.

— Ти не искаш живот като моя, Серафина. Даде ясно да се разбере — рече остро тя. — Сега разбираш ли защо не завиждам на твоя?

— Но Кармела…

— Моята работа е тя да е в безопасност. — Мама отпи нова глътка от напитката. — Благодаря ти. Точно от това имах нужда. Много те бива да се грижиш за хората, cara. Тъкмо за това си създадена.

За втори път тази вечер се запитах дали наистина бях толкова безлична, колкото всички изглежда ме възприемаха.