Мъчителите и разпитвачите биха могли да изготвят статистика. Еди-колко нощи без сън, еди-колко пирона, еди-колко вода, еди-какво електричество еди-колко пъти.

Но съпротивителните сили се различават. Понякога стига само да покажеш инструментите и да обясниш какво смяташ да правиш с тях, за да постигнеш желания резултат. Друг път са необходими седмици и даже се налага да дефибрилираш сърцето, неиздържало на мъченията, а дори и тогава може да не успееш да изкопчиш каквото ти трябва.

Все пак може да се предположи някакъв сравнителен брой. Толкова игли, толкова удари по ходилата. След това повечето хора са достатъчно пречупени да предадат това, което дотогава им е било най-скъпото.

Ами в ежедневието?

И в нормалния живот си има мярка на болката и разочарованията. Разликата е, че те не се прилагат механично, а общо взето са на емоционално ниво; затова са и по-непредвидими. Някои хора сякаш могат да изтърпят всичко, други се съсипват при най-малката спънка. Човек никога не знае. Унищожителна случка за един може да е напълно безразлична за друг, който на свой ред да се пречупи от нещо, което за трети е дреболия.

На всичкото отгоре, това може и да варира ден за ден, при това за един и същи човек. Сигурно е ад да си мъчител, разполагащ единствено с ежедневните инструменти за достигане на точката на пречупване.

Тереса не се строполи мъртва, нито пък предприе нещо в тази насока. Тя затътри тромавото си тяло до гарата, купи си билет за влака, обади се вкъщи и помоли да я посрещнат. След това седна и се загледа в таблата с пристигащи и заминаващи. Не чете, не слуша музика, не мисли.

Ако някой, който не я познаваше, я забележеше да се качва на влака, щеше да види просто едно момиче, качващо се на влак. Ако някой, който я познаваше, я забележеше да заема мястото си, щеше просто да види Тереса, заемаща мястото си.

От гледна точка на света не се беше случило почти нищо, освен че едно момиче бе загубило всякаква надежда. Не си заслужава и да се споменава.

При пристигането в Йостерюд не се справи добре с ролята си. Йоран се разтревожи и попита дали си е взела лекарството. Беше си го взела. Винаги щеше да си взема лекарството. Това щеше да прави отсега нататък — щеше да яде, да пие, да спи и да си взема лекарството.

Тя седна пред компютъра в стаята си, без да претегля за и против. Просто го направи. Знаеше паролата на Терез и влезе в пощата й. Както и подозираше, имаше стотици писма от двайсетина адреса. Момичета чули „Лети“ и се свързали с Терез, а Терез им отговорила и ги поканила в Сведмюра.

С времето тонът в писмата ставаше все по-благоговеен. Ясно беше, че тези момичета гледат на Терез като на идол в първоначалния смисъл на думата. Кумир, предмет на обожание.

От няколко случайни изречения като: „Де да смеех и аз да убия родителите си“ и „Имам чувство, че и аз съм израснала в мазето“, Тереса разбра — Терез им беше разказала всичко. Всичко, което бе споделяла само с Тереса, сега беше всеобщо достояние. Поне за онези, които боготворяха Терез.

Тереса извади DVD-то с Макс Хансен в хотелската стая и дълго време се оглежда в лъскавата му повърхност. Щеше да качи записа в интернет. Последствията бяха непредвидими, но в крайна сметка вероятно щеше да нарани Терез. Да й създаде проблеми. Да я превърне в нещо различно от момичето със страхотната песен, която дори не беше негова.

Тереса пусна диска с няколко щраквания на мишката. Клик, клик. Още няколко кликвания и за Терез всичко щеше да се промени.

Тя обаче извади DVD-то и старателно го надраска цялото с един остър писец и го хвърли на боклука. Взе мобилния си телефон и изтри всички снимки с Терез. Влезе в пощата си и изпрати в кошчето всички стари мейли от Терез. Преди час беше пристигнал нов. И него изтри, без изобщо да го отваря.

След това седна превита на стола и затърка слепоочия, опита се да изтрие образа на Терез и от харддиска на мозъка. Това се оказа по-трудно и усилието насочи мислите й към Терез. Е, щеше да преживее някак образа й. Сигурно постепенно щеше да избледнее.

2.

Но образът не избледня. Тереса преживя следващите дни и седмици в помещение в мозъка си, обитавано от Терез; а то растеше и растеше. Накрая помещението доби формата на тялото й — и беше празно. Празнотата не представляваше нищо ново, точно тя я беше повалила на легло, тя я беше вкарала в Детска и младежка психиатрия и я беше принудила да гълта хапчета.

Но и празнотата си има своята топография, своя вкус и мирис. А това беше друга празнота. Отсъствието на Терез ехтеше и предизвикваше болка. Понякога Тереса сякаш се състоеше единствено от страдание и самота; все едно те я поддържаха жива.

Обмисли методите, които смяташе за подходящи. Опита да се самонарани. Седеше в старата им пещера — нейната и на Йоханес — и се режеше с парчета стъкло, намерени в гората. Донесе й моментно облекчение, но след няколко дни се отказа. Не траеше достатъчно дълго.

Опита да се умори от глад, хвърляше храната от чинията си, но я заловиха. След това започна след ядене да се затваря в тоалетната и да си пъха пръстите в гърлото. И това не й донесе успокоение и затова престана.

Пробва да взема повече хапчета, да яде повече храна, да пие повече безалкохолни. Безалкохолните донякъде помогнаха. Секундата, когато приближаваше чашата студено „Трокадеро“^[2] към устните си, се чувстваше добре и продължаваше така при първите глътки. Затова пиеше все повече безалкохолни.

През цялото това време си гледаше и училищната работа. Използваше техниката да проправи тунел между главата си и учителя или учебника. Докато успяваше да задържи тунела непокътнат, успяваше и да стои съсредоточена.

В края на март имаше купон. Не от онези празненства, организирани от училището и следени внимателно от възрастните, а истински купон. Родителите на Мими заминали за седмица в Египет — цялата къща била на нейно разположение. Купонът вероятно щеше да бъде отмъщението й, тъй като на Мими й се ходеше в Египет, но с оглед на трагичните й оценки в училище я бяха оставили вкъщи.

Беше поканен целият клас плюс някои допълнителни; на никого не му хрумваше да изключи Тереса. Макар Йени да си имаше своите поддръжници, не всички смятаха счупения й нос за незаслужен и макар Тереса да нямаше някого, когото да нарече приятел, някои поне хранеха мълчаливо уважение към нея — като тъмнината, необходима, за да видиш светлината. И я поканиха.

Тереса отиде на купона по същата причина, поради която вършеше всичко в последно време. Защото можеше. Защото съществуваше. Защото всъщност нямаше значение какво прави. Както можеше да си седи на стола в стаята, така можеше да седи и на дивана у Мими.

Докато приближаваше къщата в петък вечер, Тереса чуваше вибрациите на „Toxic“ през стените, а в осветената гостна две копия на Бритни Спиърс се полюшваха бавно като растения в аквариум. Йени и Естер. Тереса не почувства нито безпокойство, нито очакване; обхвана я слабост. Нямаше сили.

Тя остави найлоновата торбичка, съдържаща бутилка „Трокадеро“ и две шишета бира и седна на стъпалата. „Toxic“ заглъхна и бе заменена от онази песен на „Арк“ която всички очакваха да спечели конкурса на Евровизия другата седмица. Тереса поседя малко, заслушана във веселата музика, и после се надигна да си върви. В този момент зад гърба й някой изсвири с уста.

В гаража светеше и вратата беше отворена. Мике стоеше вътре и й махаше. До него имаше картонена кутия. Тереса отиде при него и той посочи торбичката й:

— Какво ми носиш?

Тереса показа бирата и безалкохолното. Мике поклати глава, покани я да седне и извади бутилка от кутията си; отвори я и й я подаде. Тереса прочете етикета. „Бакарди Бризър“ с вкус на пъпеш.

— Мислех, че само момичетата го пият това — отбеляза тя.

— Ти пък какво разбираш?

— Нищо.

— Точно.

Мике чукна бутилката си в нейната и двамата отпиха. На Тереса й се стори страшно вкусно, даже повече от трокадерото. След като изпиха бутилките до дъно, Мике се ухили:

— Е, готова ли си да купонясваш?

— Не.

Мике се изсмя.

— Окей. Дай да обърнем още по едно.

Предложи й цигара и този път Тереса даже не се закашля. Алкохолът беше прокарал в гърлото й гладък канал, през който димът се плъзгаше, без да залепва.

— Знаеш ли, Тереса — подхвана Мике, — харесваш ми. Пълно куку си. Съвсем различна от… Чип и Дейл например.

— Откъде накъде Чип и Дейл?

— Името, нали схващаш. Йени и Естер. Чип и Дейл. С помпоните и другите боклуци. Накичили се като плашила и се мислят за много готини.

Тереса не мислеше, че е възможно и затова смехът я свари неподготвена и тя се задави с питието си. Мике я потупа по гърба:

— Леко, леко.

Изпушиха си цигарите, излочиха шишетата и невероятното беше, че Тереса се чувстваше точно така — леко, леко. Като се има предвид колко вида алкохол държеше Йоран вкъщи, беше странно, че Тереса никога не бе разглеждала пиячката като лекарство за мъките си. Погледна бутилката в ръката си. Странно на границата с идиотско. Действаше, значи.

Не се чувстваше пияна, а развеселена — не помнеше кога последно е била така. Като станаха да идат на купона, Тереса хвана Мике за ръка и той се дръпна ухилен.

— Стегни се — препоръча той. — Нали разбираш?

Не, Тереса не разбираше. Но нямаше особено значение. Тя изкачи стъпалата на няколко крачки зад Мике и влезе в къщата, където се разделиха. След пет минути Тереса се промъкна обратно в гаража и бързо изгълта още един „Бакарди Бризър“. После се върна.

Йоханес седеше сам в ъгъла на канапето и Тереса се стовари до него.

— Здрасти. Къде е Агнес?

Йоханес скръсти ръце.

— Ще дойде по-късно. Предполагам.

— Какво? Защо не дойде сега?

— Мамка му, откъде да знам. Не знам какво прави.

— Разбира се, че знаеш. Нали сте заедно.

— Ами, представи си, че не сме. Пияна ли си, между другото?

— Не.

— Изглеждаш пияна.

— Просто съм весела. Забранено ли е?

Йоханес сви рамене и Тереса грабна шепа снакс от една купа и задъвка, докато се отпускаше обратно на канапето и оглеждаше стаята. В крайна сметка, с някои изключения, не бяха толкова лоши — съучениците й. Видя Лео и си спомни как й беше помогнал да си оправи падналата верига на колелото. Видя Мими и й дойде на ум колко забавно им беше веднъж, когато трябваше да подготвят заедно домашно по шведски. И тъй нататък.

За първи път от дълго време у нея се пробуди слаб копнеж. Искаше да бъде включена, ако ще и за малко. Да се приближи, да участва, да прави каквото правят и другите. Дълбоко в себе си знаеше, че нито го желае, нито го може, но точно сега й се искаше и понеже чувството беше приятно, не го пропъди.

— Понякога се чудя — проговори Йоханес, който се беше умълчал.

— Какво?

— Как щеше да е, ако не се бях преместил.

Тереса го почака да продължи. Но той млъкна и тя се опита да му помогне.

— Ами, ти стана много готин, откакто замина.

Йоханес се засмя насилено.

— Не съм ставал готин. Просто правех каквото трябва. Понякога си мисля… мамка му, де да си бях останал там. Понякога ни беше супер заедно, нали така?

— Мислиш ли си го?

— Да, от време на време.

Тереса преглътна залъка си. После преглътна пак и промърмори:

— Аз също.

Седяха един до друг. Тереса вече беше дотолкова запозната с всички форми на тъгата, че можеше да различи видовете с лекотата, с която познавачите разпознават марките коли. Още докато той говореше, тя вече различаваше модела. Това беше меланхолия. Да тъгуваш за миналото, което вече не може да се върне.

Ала това беше приятна тъга, муминтролска тъга, толкова различна от онази, която я съпровождаше всеки ден, че тя я прие като топла вълнена дреха. Тя лекичко пробождаше гърдите й и когато Йоханес я обгърна с ръце, Тереса облегна глава на рамото му.

Йоханес.

Затвори очи и се отдаде на замайването си и на приятната меланхолия. Беше почти щастлива. Нещо проблесна и тя отвори очи. Карл-Аксел се беше прокраднал до тях и ги беше снимал с мобилния си телефон. Йоханес се направи, че не го вижда, и Тереса пак затвори очи.

Йоханес. Ако всичко беше различно.

Онзи ден на скалите. Ако беше отвърнала на целувката му, ако не го беше отблъснала. Ако той не се беше преместил, ако не… може би тя нямаше да стане толкова дебела, може би сега нямаше да взема лекарства, може би…

— Здравейте.

Тереса отвори очи. Агнес седеше до нея на дивана. Макар Йоханес да не пусна рамото на Тереса, тя подскочи, все едно са я заловили да върши нещо забранено. Или да го мисли.

Агнес погледна крадешком към Йоханес. Тереса не можеше да си представи как някой би устоял на такъв поглед, тя на драго сърце би жертвала някой пръст, за да може само за ден да изглежда като Агнес.

Не. Не един ден. Седмица. Месец. Кутрето за един месец. Не показалеца. Показалеца за година. Цялата ръка за цял живот? Лявата, във всеки случай.

Йоханес докосна рамото й.

— Какво има?

Тереса не знаеше колко време е била потънала в мисли за външен вид и части на тялото, но когато дойде на себе си, почувства, че нещо се е променило в атмосферата между Агнес и Йоханес, а тя самата стои като някакъв придатък между двамата. Стана от канапето и отиде в кухнята.

На плота намери недопита чаша вино и я гаврътна. Вкусът й се стори странен, май беше смесено с твърд алкохол.

Дясната ръка за Йоханес. Единия бъбрек, дясната ръка и двайсет кила месо. Шайлок. Венецианският търговец. Фунт плът. Колко ли е фунт плът?

Тереса обиколи къщата. Всички стояха на по-големи или по-малки групички и на нея й прилоша, като си помисли как всъщност са просто говорещи парчета месо. Йени стоеше облегната на рамката на вратата в неестествена поза и въртеше кичур коса около показалеца си, докато си приказваше с Албин, който пък беше сложил ръка на бедрото й.

Ще се чукат. Всички ще идат да се чукат.

Тереса вторачи очи в бедрото на Йени и си помисли за комплекта остри ножове, наредени в кухнята. Шайлок. Ако отрежеше парче от бедрото на Йени, Албин нямаше да има какво да държи.

— К’во зяпаш, ма, дебил?

Йени й изсъска, а Албин застана по начин, показващ, че при нужда ще защити плячката си. Тереса ги изгледа и се запрепъва към гостната. Агнес и Йоханес се натискаха на дивана. Тереса не ги бе мислела за способни на това. Особено Агнес винаги беше толкова хладна в изразяването на нежности; а сега почти лежеше върху Йоханес, езикът й беше в устата му, а ръката — на вътрешната страна на бедрото му.

Тереса се закова на място и се вторачи. Йоханес като че ли не можеше да контролира ръцете си, два пръста се вмъкнаха под джинсите на Агнес, но не посмяха да продължат. Все пак се намираха сред хора. Затова просто се докосваха, целуваха и се наслаждаваха един на друг, затворени в балона си от щастие и удоволствие.

Тереса зяпаше. Обливаха я редуващи се горещи и студени вълни. От уредбата гърмеше онази песен за умирането:

Ще умрем заедно, ти и аз.

Ще умреееееееем…

Тя успя да се откъсне от гледката. Сякаш плуваше под вода към пътната врата. Искаше едно-единствено нещо.

Изтича надолу по стълбите до гаража, коленичи до картонената кутия, извади едно Бакарди и пи. Облекчение, поне за няколко секунди. Изгълта цялата бутилка за половин минута и после дълго остана на колене и се люлееше, скрила глава в ръцете си.

— Мамка му, да не унищожаваш запасите?

Мике стоеше пред нея. Усмихваше се опиянено. Тереса отвори уста за извинение, но той махна с ръка:

— А, спокойно. Всичко мое е и твое и тъй нататък.

Той се облегна на рамката на вратата и запали цигара. Подаде пакета на Тереса и очите й се насълзиха.

— Мике. Толкова си добър. И мил.

— Да бе. Ще си вземеш ли цигара или…

— Не можеш ли да се чукаш с мен? Сега?

Мике се изсмя.

— Ела на себе си. Здраво си се натряскала.

— Не съм пияна. Всички други са пияни. Пияни са и ще се чукат.

Мике стоеше точно пред нея. Тереса сложи ръка на чатала му, стисна. Мике неуверено се опита да отблъсне ръката, но тя замасажира джинсите му и усети как онова под тях се втвърдява.

— Мамка му, Тереса. Престани.

Но тя не искаше да престава. Искаше да я чукат и мляскат като всички други, искаше да участва, да бъде част от всичко това. През водата, която продължаваше да се пени около нея и замъгляваше погледа й, тя се понадигна на колене. Видя ръцете си като две странни риби да откопчават колана на Мике и да смъкват ципа му.

Когато пое в уста полунадигнатия му член, Мике изстена. След няколко тласъка навън и навътре той се беше втвърдил напълно и вече не протестираше. Сложи ръка на главата й, зарови пръсти в косата й и я притисна към себе си.

Отначало новото усещане й хареса. Топлата плът в устата й, звукът, издаден от Мике. След това водата около нея се отдръпна и тя осъзна какво върши. Това не беше тя. Не тук, не по този начин. Не можеше да диша. Искаше да престане, искаше вкъщи.

Понечи да се отдръпне, но Мике прошепна:

— Не спирай, не спирай — и я притисна, така че членът му потъна дълбоко в гърлото й.

Догади й се жестоко и тя повърна. Алкохолът, червеното вино и снаксът се пръснаха като червена пихтия върху оная работа на Мике, върху панталоните, ръцете му и пода на гаража. Той отскочи назад към стената и забърса ръце с викове:

— Какви ги вършиш, да му се не види?! Гадост!

Тереса се строполи и повърна отново, на цимента под нея се образува локва. С периферното зрение мерна Мике да къса дълго парче кухненска хартия от поставка на стената. След като се пообърса, подаде хартия и на нея.

— Дръж. Май идеята не беше много добра, а?

Тереса си избърса устата, като механично клатеше глава. Имаше горчив вкус в гърлото и си пое дълбоко дъх няколко пъти. Чу хилене и се обърна към Мике, който гледаше навън към градината.

На очите й им трябваха няколко секунди да привикнат с тъмнината. След това видя малка групичка, подаваща се иззад един храст на пет метра от гаража. Йени, Албин и Карл-Аксел.

Мике се провикна:

— Какво правите, шибани идиоти?

Карл-Аксел показа мобилния си телефон.

— Нищо. Просто снимахме кратко филмче. Доста хардкор. Жалко, че финалът е малко гнусен.

Тереса скри лицето си в ръце. Чу тичащи стъпки, викове и смях. Когато дълго след това вдигна поглед, беше останала сама. Изправи се на крака и се огледа. Червеното й повръщано, стичащо се по стените, локвата в краката й — гаражът приличаше на кланица. Кланица.

Тя се обади на Йоран по мобилния и го помоли да дойде да я прибере. След това седна навън на тротоара и зачака, загледана в решетката на една шахта. Зад нея купонът продължаваше.

3.

Някъде трябва да има дъно, граница колко ниско можеш да паднеш. Вероятно Тереса я беше достигнала, когато се събуди в девет часа в събота сутрин. Започна деня, като отиде в тоалетната да повърне. След това пак легна, прегърна корема си с ръце и пожела да умре. Наистина да умре. Да изчезне и вече да не съществува, да не направи нито крачка повече на този свят.

Беше намерила за ненужно да прибират всички остри предмети от стаята й — проблемите й никога не са били свързани със самоубийство. Сега обаче мислите й се въртяха само около това. Лежеше и се чудеше дали ще има смелостта и силата да подостри един молив и да го държи изправен на бюрото със стиснат юмрук, докато замахва с глава, та той да се забие в окото й и да продължи към мозъка.

Не. Беше прекалено ужасно, а и не беше сигурно, че ще умре от това. А искаше да умре. Спомените от снощи бяха неясни и несвързани, но най-важните моменти ги помнеше и искаше да си напълни устата с кал, да покрие тялото си с пръст.

Кутията с таблетки „Фонтекс“ лежеше на нощното й шкафче. Знаеше, че това не е алтернатива, че няма да се получи. Иначе нямаше да ги оставят при нея. По навик се протегна да си вземе сутрешното хапче, но се отказа.

Ако престанеше да взима лекарството, може би щеше да полудее наистина. Щяха да я отведат. Да я затворят. Това беше алтернатива на умирането — почти същата работа. Липсваше само калта в устата, но пък в това състояние спокойно можеш да ядеш кал.

Такива мисли й минаваха през главата в събота сутрин.

Стана, за да отиде пак в тоалетната, и видя Мария да плете, седнала на креслото на площадката. Обикновено никога не сядаше там. Стоеше на пост.

— Здрасти — промърмори Тереса.

— Здравей. Взе ли си лекарството?

— Ммм.

Докато седеше на тоалетната, взе решение. Наистина щеше да престане да пие лекарства, за да види дали ще полудее. Щеше да пробва един месец. Ако не се получеше, щеше да измисли начин да се самоубие, който да не е прекалено отвратителен. Надеждата й беше да си загуби ума неусетно.

Малко след дванайсет часа слезе на долния етаж, за да си изиграе ролята. Изяде една питка с кашкавал и с вкус на пепел. Радиото в стаята на Улуф работеше, понеже беше време за седмичната класация. Представиха хита на седмицата и Тереса замръзна със залък в уста, заслушана в гласа на Кай Шиндвал:

— Една песен, пожънала огромен успех в „Майспейс“ и „ЮТюб“ сега излиза в студиен вариант. Певицата се нарича Тесла и с изключение на една-две появи и ранно отпадане в предишното издание на „Айдъл“ не знаем много за нея. Може би това скоро ще се промени. Слушате „Лети“.

Песента започна и Тереса възобнови дъвченето. Бяха напраскали какви ли не ефекти и песента беше станала претенциозна. Вече нямаше нищо общо с нея. Тя си довърши сандвича и изпи чаша мляко. После й прилоша и пак отиде да повръща.

В три часа получи есемес. Гласеше: „Хитът на годината! Трябва да се види!“ Беше прикачен клип. Лицето й вече беше заорало дъното, така че го пусна. Качеството на картината беше изненадващо добро. Бащата на Карл-Аксел имаше хубава работа. Той правеше на сина си скъпи подаръци. Например луксозен мобилен телефон с качествени звук и картина. Нищо чудно записът да е бил и още по-добър, само че скапаният телефон на Тереса не можеше да го покаже.

Значи бяха стояли там от самото начало, бяха записали всичко от думите на Тереса нататък: „Мике. Толкова си добър. И мил.“ Тереса гледаше и осъзнаваше. Мике излизаше напълно чист от цялата работа. Той беше момче, а тя почти му се беше нахвърлила. Беше му се натрапила, а след това го беше оповръщала.

Знаеше какво ще стане. Клипът щеше да се разпространи. По целия свят. След няколко дни хората в Буенос Айрес щяха да се смеят на гнусната гледка и да я препращат на приятелите си. Нямаше как да се предотврати.

Тереса седеше на стола си; ръцете й бяха леденостудени. Телефонът звънна. Тя механично го вдигна и го доближи до ухото си.

— Ало?

— Тереса? Здравей, Йоханес е.

— Здравей, Йоханес.

Последва тишина. После Йоханес въздъхна толкова дълбоко, че микрофонът изпращя в ухото й.

— Как се чувстваш?

Тереса не отговори. За този въпрос нямаше прост отговор.

— Видях онзи клип — поде Йоханес. — Е, не целия, но… исках само… толкова ми е мъчно за теб.

— Не се тревожи.

— Как да не се тревожа. Цялата работа е ужасна. На теб ти беше толкова… Исках само да ти кажа… тук съм. Просто го знай.

— Как са нещата с Агнес?

— Какво? А, добре. И тя мисли като мен.

— Пак ли сте влюбени?

— Ами, да. Но Тереса, опитай се… опитай… Не, не знам. Но аз съм тук, ясно? Агнес също. И те обичаме.

— Не е вярно. Но благодаря все пак. Беше мило.

Тереса затвори. Позвъни се отново, но тя отклони разговора. Легна на кревата и се загледа в тавана.

Нещо се изцапва. Хавлия. Цапа се все повече. И накрая става толкова мръсна, че започва да се разпада. Бива стъпкана в калта, после се вдига и смачква. Стига се до ниво на мръсотия, при което изцапаният предмет престава да бъде себе си. Превръща се в нещо друго. Хавлията вече не прилича на хавлия, не може да се използва като хавлия, не е хавлия. Същото е и с човека; може да го спаси единствено способността да мисли, да му липсва това, което е бил. Човешко същество, ухаещо на прах за пране, използваемо.

Но всичко това изчезва — постепенно. Изчезва.

В течение на следобеда и вечерта получи доста есемеси — някои само намекващи, други направо отвратителни; прочиташе ги и после ги изтриваше. Телефонът звънна два пъти — първият издаваше мляскащи звуци, вторият шепнеше: „Не спирай, не спирай“.

Тереса си легна, но не можа да заспи. Опита да почете Екельоф, но не можеше да се съсредоточи за повече от два поредни стиха.

Препрочете ужасните есемеси: Курва; Лапай, гълтай и не драйфай; Световен шампион по повръщане на чепове. Някои се бяха постарали повече: Вземе ли Терес да духа, все изпразва си търбуха.

Не можеше да се удържи. В два сутринта седна пред компютъра, за да види дали е получила и имейли. Да, беше. Всичките бяха от този сорт и идваха от непознати адреси — клипчето явно се беше разпространило и беше развихрило фантазията на зрителите и дар-словото им.

Имаше и няколко мейла от Терез, пристигнали през последните седмици. Докато ги отваряше, очакваше даже те да съдържат вариации по темата лапане и повръщане.

„Трябва да дойдеш, трябва да си тук“, пишеше в едно. Друго, по-старо, питаше: „защо избяга обясни защо не остана.“ Най-ранното, с изключение на онова, което беше изтрила, гласеше: „джери каза че не си разбрала правилно не разбирам как не си разбрала правилно трябва да ми обясниш.“ Последният мейл беше пристигнал в петък вечер, докато Тереса е била на купона: „трябва да пишеш не искам да те няма.“

Тереса копира съдържанието на общо четиринайсетте мейла и ги събра в хронологичен ред в един документ; препрочиташе ги пак и пак. Ако не бе загубила способността си да плаче, сигурно сега сълзите щяха да текат. Вместо сълзи обаче рукнаха стихове от Екельоф.

Тя щракна върху „отговор“ и най-горе в писмото си написа: „Аз живея в един друг свят, но ти живееш в същия.“

Погледна изречението. Всъщност това беше всичко, което имаше да казва. Въпреки това пръстите й заподскачаха по клавиатурата. Подражаваше на чудатия стил на Терез — така й беше по-лесно. Не се стремеше към нищо, просто беше искрена.

Терез. Не е вярно че ме няма. Аз съществувам. Но и не съществувам. Всички искат да ме наранят. Всички ме мразят. Избягах защото те обичам. Искам да бъдеш с мен. Не с други. Не можеш да разбереш колко съм нещастна. През цялото време. Празна съм. Нямам къде да отида. Прости ми. Сега живея в друг свят.

Тя изпрати мейла. След това се върна в леглото. Собственият й мрак се сля с този в стаята и тя заспа.

В девет часа се събуди и видя отговора на Терез.

трябва да живееш в този свят трябва да дойдеш при мен още сега но другата седмица джери отива в америка ще дойдеш тогава ще ти покажа как се прави

Като за писмо от Терез си беше цял роман. Както винаги, имаше доста за разгадаване, но Тереса не я беше грижа. Беше писала и получила отговор. Щеше да отиде в Стокхолм и нямаше да се надява на нищо. Не от злоба мислеше така. Просто такива бяха фактите.

4.

В неделя следобед Тереса се разболя — нищо не можеше да бъде по-добре дошло. Температурата й бързо се покачи до трийсет и девет градуса и я втрисаше. Тялото й се отпусна, мислите се размътиха блажено. Цялото истинско терзание се събра в незначителната болка в мускулите; температурата наближи четирийсет градуса и пламтящото й тяло й носеше почти наслада, сякаш се носеше над чаршафите.

Пи „Ипрен“ и през нощта температурата спадна достатъчно, за да може да поспи, но в понеделник сутрин Мария погледна термометъра и стана ясно, че и дума не може да става Тереса да ходи на училище. Все едно иначе би отишла. Тереса изключи телефона си и се отпусна в леглото, без да прави нищо, освен да се радва на болестта, да й благодари. Само това й оставаше.

Не забравяше да вади таблетки Фонтекс от кутията и да ги изхвърля. Понякога, когато Мария я подканваше да си глътне хапчето, тя го скриваше под езика си, докато останеше сама в стаята.

В четвъртък сутрин температурата й спадна и Мария реши да я прати на училище, но Тереса се възпротиви:

— Не. Ще остана вкъщи и ще си почивам в четвъртък и петък. В събота заминавам за Стокхолм.

— Не, няма.

— Да, има.

— Миналия път се прибра пълна развалина, а сега боледуваш и ако си мислиш, че ще те пусна да пътуваш, много се лъжеш.

— Мамо, каквото и да кажеш и да направиш, няма да ме спреш. Няма никакво значение. Ако не мога да отида, ще лежа в това легло, докато умра. Няма да ям. Няма да пия. Говоря сериозно.

Тереса не се изненада, че Мария този път чу какво й казва, тъй като нещо ставаше с гласа на Тереса. Той вече не идваше от устата й, а от мозъка на костите и нямаше съмнение, че говори истината. Очевидно и Мария го усещаше. Тя дълго седя, втренчена в Тереса. След това реши да напусне опасната територия, в която се намираха, поклати глава и заяви:

— Аха! Щом е така, сама ще си платиш билета.

В събота сутрин Йоран я качи на влака. Не си казаха кой знае какво в колата и малкото думи на Тереса само още повече разтревожиха Йоран. Тереса разбра. Беше заради гласа й, сама чуваше особения му звън. Сякаш говореше призрак или пък някакво същество без душа.

Влакът я отведе в Стокхолм, метрото я отведе в Сведмюра, а асансьорът я отведе до вратата на Терез. Не чувстваше нищо. Когато Терез отвори, тя мина покрай нея и седна до кухненската маса. Терез се настани срещу нея.

Тереса нямаше желание да говори, но все пак беше дошла дотук. Затова попита:

— Джери в Америка ли е?

— Да. С Парис. Защо си нещастна?

— Заради онова, което написах.

— Не разбрах.

— Много неща не разбираш.

— Да. Много. Искаш ли храна?

— Не. Песента ти е в класацията.

— Знам. Ще слушаме. Дали ще спечели.

— Какво значение има дали ще спечели?

— Ще я слушат повече хора.

— Защо?

— Аз пея хубаво. Твоите думи са хубави. Защо си нещастна?

— Защото съм грозна и дебела, и никой не ме харесва. Като за начало.

— Аз те харесвам.

— Може и така да е. Но ти харесваш толкова хора.

— Теб харесвам най-много.

— В смисъл?

— Има много момичета. Но теб харесвам най-много.

— Днес ще идват ли?

— Днес не. И утре не.

— Защо така?

— Ще бъда с теб. Защо си нещастна?

Тереса скочи на крака и направи един кръг из апартамента. Сякаш се беше върнала на място, от което толкова време е отсъствала, че й е станало чуждо. Ето го там компютъра, на който бяха играли. Ето го леглото на Терез, където бяха седели, дивана, на който бяха гледали филми на ужасите. Всичко беше и истинско, и неистинско. То принадлежеше на някого другиго. До компютъра стоеше нейният собствен бележник с текстове на песни. Тя прочете един-два — не можеше да си обясни защо ги е писала.

В дванайсет часа помогна на Терез да нагласи радиото и после седнаха мълчаливо една до друга на дивана и зачакаха песента си. Тереса слушаше отвъд музиката, отвъд текстовете. Там нямаше нищо. Представиха поредна песен като нещо много добро и с вълнуващ бекграунд, а единственото, което тя изразяваше, беше собствената си безсъдържателност.

Минаваше два часът, когато се разнесе съскане и бумтене. Мелодията за ракета на седмицата — тоест най-високо класирана нова песен: „Лети“ на Тесла. Песента се беше появила от нищото директно на второ място, победена единствено от „Арк“ с „The Worrying Kind“.

След като Тереса изключи радиото, Терез отбеляза:

— Не спечелихме.

— Може би другата седмица.

— Как така?

— Все тая.

— Защо си нещастна?

— Няма ли да престанеш да питаш?

— Не. Искам да знам.

Тереса извади мобилния си, намери клипчето от гаража, натисна „play“ и го подаде на Терез, която приближи екрана до очите си и се загледа внимателно в действието. След това върна телефона на Тереса и заяви:

— Не е приятно да се повръща.

— Само това ли имаш да кажеш?

Терез помисли няколко секунди и после попита:

— Защо направи така? С момчето?

— Бях пияна.

— Пила си алкохол.

— Да.

— Алкохолът не е хубаво нещо. Защо си нещастна?

Нещо в тялото на Тереса се бе надигало мълчаливо и сега тя подскочи от ясно доловимо щракване. Беше натиснато някакво копче, отвори се шлюз. Тя беше на крака и крещеше.

— Защо никога нищо не разбираш? Не ти ли е ясно, че това е най-ужасното, най-грозното, най-гнусното нещо, което можеш да направиш, и е запечатано на филм, и аз съм тази, която го прави, и всеки един шибаняк в целия шибан свят може да го гледа и да види колко съм грозна и гнусна, като се изповръщам върху хуя му, и се чувствах отвратително още преди това, и мислех, че съм съвсем празна, и после пих, за да спра да бъда празна, и после стана това, и се оказа, че не, мамка му, мога да бъда и още по-празна. Мога да бъда толкова празна, че изобщо да не съществувам вече, и аз не съществувам и не аз стоя тук, и не аз говоря, и ти вече не ме познаваш, и аз не те познавам.

През целия писклив монолог на Тереса Терез седеше с изправен гръб и ръце на коленете и слушаше внимателно. Тереса със зачервено лице, се тръшна на креслото и обви тялото си с ръце; Терез проговори:

— Онези думи бяха хубави. Които написа.

— Какви думи, да му се не види?

— Аз живея в друг свят, но ти живееш в същия.

— И разбираш ли какво значат?

— Не. Но се засмях.

— Никога не съм те чувала да се смееш.

— Започнах.

— Как така?

— Някои от момичетата се смеят. Тогава се смея и аз. Понякога. Иначе се плашат. — Терез погледна към прозореца. — А сега да вървим.

— Къде ще ходим?

— Ще ти покажа как се прави.

Пет минути по-късно стояха до рампата за разтоварване на гърба на кварталния магазин, който беше затворил в два часа. Тереса погледна чука, донесен от Терез; сега се полюшваше в ръката й.

— С взлом ли ще проникваме?

— Не. Той сега ще дойде. Знам.

Точно след последните думи на Терез вратата се отвори и се показа един четирийсетина годишен мъж. Забележително напомняше на тересиния учител по английски. Същата рядка брадичка и леко изпъкнали очи, същите дрехи — джинси и карирана риза. Мъжът носеше малка метална кутийка, вероятно дневния оборот. Той забеляза Терез и Тереса още при отварянето на вратата.

— Здравейте, момичета, какво…

Не можа да продължи, тъй като Терез го удари по слепоочието с чука. Мъжът политна назад в склада на магазина и се строполи в цял ръст по гръб. Терез улови вратата, преди да се е затворила и влезе. Тереса я последва. Все така не чувстваше нищичко.

Плътната врата се затръшна зад тях и в помещението стана сумрачно. Единствената светлинка откъм витрината на магазина прозираше през една открехната врата. Тереса намери ключа на лампата и го завъртя. Двете крушки на тавана светнаха. Мъжът лежеше на пода със зяпнала уста и притиснал слепоочието си с една ръка. Между пръстите му се процеждаше кръв.

Терез подаде чука на Тереса:

— Направи го мъртъв.

Тереса претегли чука в ръка и погледна човека. Замахна пробно във въздуха. Мъжът се разпищя. Отначало нечленоразделно, после с думи:

— Вземете парите! Има почти осем хиляди! Вземете ги и си вървете! Никога не съм ви виждал, не знам кои сте, майка ми е болна, нуждае се от мен, недейте, моля ви, не правете нищо глупаво, просто вземете парите…

Терез намери тиксо и го увъртя два пъти около устата на мъжа. Тереса се почуди защо той не се съпротивлява. Но ръцете му мърдаха по странен, конвулсивен начин. Сигурно ударът с чука се беше отразил на телесните му функции. Мъжът дишаше тежко и носът му течеше. Изглеждаше малко като в „Хотелът на ужасите“. Сигурно и на Терез оттам й беше дошла идеята с тиксото.

Тереса пристъпи към мъжа и краката му заритаха по пода в опита му да се отдръпне. Тя надигна чука. Замисли се. После го подаде на Терез.

— Не мога.

Терез не го взе.

— Не. Така трябва.

— Защо?

— Казваш, че си празна. Имаш нужда.

Терез завъртя глава към Тереса и я погледна право в очите. Тереса си пое дъх. Взираше се в тъмносинята бездна, докато гласът на Терез докосваше ушите й:

— Ти ще го направиш мъртъв. Ще излезе малко пушек. Червен пушек. Ти ще го вземеш. След това няма да си празна. След това ще си щастлива и пак ще искаш да правиш разни неща.

Гласът на Терез бе добил същия особен звън като този на Тереса, идваше от друго място в тялото, не от устата, и говореше истината. Тереса се извърна към мъжа; той беше успял да се извърти настрана и да се добере до нещо на пода. Макетно ножче за отваряне на кашони. Той го стискаше с острието към Тереса и се мъчеше да се изправи. Очите му изпъкваха лудешки и носът му течеше.

Тереса стисна зъби и вдигна чука. Ръката на мъжа се стрелна и острието проникна през пуловера на Тереса и нарани повърхностно корема й. От движението мъжът загуби равновесие и пак се стовари на пода. Терез стъпи на ръката му докато той пусна ножа.

Тереса погледна стичащата се по пуловера й кръв, прокара показалец и среден пръст през нея и ги пъхна в уста. Всичко стана червено и цветът бликна в главата й — тя също стана червена. Цвят. Тя имаше цвят. Прокара език по зъбите си, сториха й се заострени.

Бързо приклекна и удари с чука право в челото на мъжа. Проехтя пукане и онзи звук, както като стъпваш върху замръзнала локва. Тялото на мъжа се изви като дъга и бедрата му се удариха в бедрата на Тереса, преди той отново да се просне в цял ръст. Ръцете и краката му се затресоха и кръвоносните съдове в очите се спукаха.

Миризмите. Тереса усети миризмите. Потта от ужас по тялото на мъжа, острия мирис на кръв, а около нея — смесица от аромати, носещи се из склада. Гниещи банани, пресни печурки, мастило за принтер и горчива бира откъм щайгите за рециклиране. Познаваше ги всички, различаваше ги и ги отделяше една от друга. Те се смесваха с червения, бликащ цвят в главата й и се превръщаха в едно общо преживяване, една-единствена мисъл: Аз живея. Аз живея. Аз живея.

Заудря челото на мъжа, слепоочията му. Изби зъбите му и едното му око. Удряше го с всички сили по челото, докато в черепа се отвори дупка и тя, трепереща от възбуда, можеше да пропълзи при него и да види самотната тънка струйка пушек, издигаща се отвътре. Не, не я виждаше, но знаеше, че е там, усещаше мириса и присъствието.

Тя оголи зъби и изръмжа тихо, когато пушекът се вля в нея и станаха едно.

Те се позавъртяха из затворения магазин. Тереса взе едно шоколадче, отхапа един залък, без да го отваря и после го хвърли. Отвори пакет чипс, взе си две картофчета, а останалите изсипа върху стоките във фризера. Обели и сдъвка един кренвирш и после го изплю върху доматите. През това време Терез взе две найлонови торби и ги напълни с толкова буркани детска храна, колкото можеше да носи.

Върнаха се в склада. От главата на мъжа беше изтекла локва кръв, а отстрани се търкаляше чукът. Тереса го вдигна и отиде до мивката да го изплакне. Зърна отражението си в огледалото.

Лицето й беше опръскано с кръв, а на бузите й бяха полепнали парченца човешка плът. По челото й имаше струйки кръв, които се стичаха от косата. Обърна се към Терез.

— Терез, мислиш ли, че сега съм хубава?

— Да.

— Иска ли ти се да ме целунеш?

— Не.

— Така и предполагах.

Раната в корема взе да я наболява, но вече не кървеше. И пуловерът, и колената на панталоните й бяха така окървавени, че не би могла да се покаже на улицата, без да събуди подозрения. Изми си лицето и после двете изчакаха да се мръкне, преди да излязат.

На тръгване прибраха банкнотите от дневния оборот. После със спокойна крачка се отправиха към апартамента на Терез. По пътя не срещнаха жив човек.

5.

Онази нощ Тереса сънува вълци.

Отначало беше човешко дете, безпомощна малка твар, захвърлена в гората. Откъм мрака приближаваха бледи очи, прокрадваха се към нея между стволовете на дърветата. Лапите пристъпваха безшумно по килима от борови иглички. Кръгът се затягаше. Тя искаше да избяга, но още не се беше научила да ходи.

След това груби езици докосваха тялото й. Намираха се в бърлогата и вълците я ближеха ли, ближеха. Когато езиците застъргаха корема й, така заболя, че тя изпищя. Изстъргваха слой след слой кожа и болката беше неописуема. После под кожата започна да се показва козината. Болката изчезна и вълците я оставиха.

През входа на бърлогата падаше лунен лъч и тя се видя отстрани. Как лежеше на земята, влажна от вълчата слюнка, трепереща от студ, понеже рядката козина още не беше достатъчна да я топли.

Сцената се измени и от всевиждащата перспектива на луната тя видя как един вълк тича през гората. Сакат или болен вълк със сплъстен кожух, жалко създание, подскачащо при най-малкия звук. Тя беше едновременно на луната и във вълка, носеше се в небето и пълзеше по земята през един и същ чифт очи.

Изглежда мина време, защото земята се оказа покрита със сняг. Тя тичаше вихрено из гората и всяка стъпка й носеше радост. Мускулите бяха изпълнени със сила и тя видя, че предните й крака са покрита с гъста гладка козина. Душеше кървава следа. През неравни интервали зърваше тъмни петна в снега — преследваше вече ранена плячка.

Изкачваше един хълм, а снегът под лапите й се завихряше. Стигна върха и се спря с изплезен език. Дишаше тежко, а дъхът й ставаше на пара в студения въздух. Пред нея глутницата се бе събрала около убитата сърна, чиито копита още потрепваха под масата сива козина.

Водачът се обърна към нея. Сърната спря да мърда и едно угаснало око се обърна към небето. Докато цялата глутница се въртеше като един вълк, насочила вниманието си към самотната вълчица, тя показа подчинението си. Оголи гърлото си и легна по гръб, размахала лапи — беше просто вълче, последно в йерархията.

Те приближаваха. Вълчето изскимтя, демонстрира своята безпомощност — не знаеше дали ще го приемат в глутницата или ще го разкъсат на парчета.

6.

— Терез? Когато сънуваш. Какво виждаш?

— Не знам как.

— Не сънуваш ли?

— Не? Как се прави?

Тереса лежеше на матрака до терезиното легло и гледаше няколко валма прах, потрепващи от диханието й. Извъртя се по гръб. Заетата от Терез тениска й беше толкова малка, че свършваше точно над раната на корема й. Почеса я и я заболя. Почеса още малко. Ако не беше раната, тя щеше да може да избяга. Да си казва, че всъщност не го е сторила.

Но раната съществуваше. Нанесена с макетно ножче, от онези за отваряне на кашони. От работници в магазин. Като онзи, който вече беше мъртъв, убит с чук. От Тереса.

Погали раната в опит да направи стореното реално. Беше го извършила, никога нямаше да може да избяга от това. Значи можеше и да бъде реално. Иначе щеше да е напразно.

— Как го правиш? — повтори Терез.

— Просто става — отвърна Тереса. — Няма как да му повлияеш. Не е нещо, което се научава. Така мисля.

— Кажи как се прави.

— Спиш. И в главата ти се появяват картини. Не ги управляваш. Просто идват. Тази нощ сънувах, че съм вълк.

— Няма как.

— Насън може. — Тереса се надигна на лакът, за да гледа Терез, която лежеше, втренчена в тавана. — Терез? Понякога фантазираш ли? Как правиш разни неща или пък в главата ти изникват картини?

— Не разбирам.

— Не. Не съм и очаквала да разбереш. — Тереса въздъхна и валмата прах под леглото затанцуваха. — Онова, дето го направихме вчера. С оня в магазина. Мислиш ли за това?

— Не. Свършено е. Сега си щастлива.

Тереса се сви — доколкото можеше в тесните терезини дрехи. Нейните, както бяха окървавени, снощи ги напъхаха в найлонови торби и ги хвърлиха на боклука.

Щастлива? Не, не беше щастлива. Сама си беше чужда, сигурно още беше в шок. Но жива. Чувстваше се жива. Може би е същото като да си щастлива — поне според възгледите на Терез.

Тереса отвори и затвори ръце. Под нокътя на кутрето се беше събрала съсирена кръв. Тя близа пръста си, докато изчисти кръвта. Усещаше ръцете си по-големи, по-силни от предния ден. Способни ръце. Страшни ръце. Нейните ръце.

Минаваше единайсет, а влакът й тръгваше в два и половина. Всяко нормално действие — като да седнеш във влак и да покажеш билета си — й се виждаше абсурдно. Чувстваше се толкова лека, все едно би могла да отлети като пълен с хелий балон, стига тежките й ръце да не я държаха на земята.

Тя се огледа. Изглеждаше като кренвирш в дрехите на Терез. В контекста на събитията това беше дреболия, но все пак не можеше да се прибере вкъщи във вид на клоун. Ако не друго, щяха да възникнат въпроси.

— Терез — изрече тя, — май ще трябва да идем до града.

В H&M на „Дротнингатан“ Тереса грабна първите подходящи джинси, тениска и пуловер в нейния размер и отиде в пробната да се преоблече. Като излизаше, видя две момичета на около дванайсет години да приближават плахо Терез.

— Ей, извинявай — заговори едното, — ти не ли си Тесла?

Терез посочи застаналата до нея Тереса.

— Ние — поясни тя. — Аз пея. Тереса пише думите.

— Аха — кимна момичето. — Както и да е, „Лети“ е страхотна.

Тя прехапа устни в опит да измисли какво още да каже, но изглежда не се сети за нищо. Затова подаде на Терез бележник и химикалка. Терез ги взе. И дотам. Момичетата се спогледаха притеснено.

— Тя иска автографа ти — намеси се Тереса.

— Ами, твоя също — каза момичето.

Тереса отвори бележника и се подписа на една празна страница. После подаде химикалката на Терез, но тя поклати глава:

— Какво да напиша?

— Просто напиши „Тесла“.

Терез се подчини и после върна бележника на момичето; то го притисна до гърдите си и се обърна към приятелката си, която досега не си беше отворила устата, а само зяпаше Терез ококорено. Нямаше какво да каже. Тогава първото момиче направи нещо съвсем неочаквано. Реверанс. Другото го последва. Жестът изглеждаше толкова не на място, че Тереса се захили.

После се засмя и Терез. Смехът й прозвуча неестествено, дори нечовешки — по-скоро като звука на смеещите се кесии от магазините с шеговити стоки. Двете момичета замръзнаха на място, а после забързаха към отдела за аксесоари, като си шепнеха, доближили глави.

— Знаеш ли — рече Тереса, — по-добре не се смей.

— Защо?

— Не звучи както трябва.

— Не се ли смея добре?

— Не. Меко казано.

На касата Тереса извади портмонето си и не го позна — толкова беше пълно. После се сети. Дневният оборот. Металната кутия, която бяха разбили с отвертка. Седем хиляди и осемстотин крони, най-вече на банкноти от по петстотин.

Но това не бяха истински пари. За истинските пари работиш или ги получаваш като подарък или джобни — малко по малко. А това беше пачка хартийки, стояли в кутия и после попаднали в портмонето на Тереса. Остана разочарована от сумата, казана от продавачката, след като тя с известни затруднения сканира етикетите на дрехите. Искаше й се да остави повече хартийки, да се отърве от тях.

На „Дротнингатан“ множеството се движеше в непрестанен шумен поток. Улични търговци демонстрираха играчки с батерии и джунджурии от стъкло или пластмаса. Всички бяха от плът и кръв. Един добре премерен удар можеше да разкъса плътта и да разплиска кръвта.

Тереса не се чувстваше добре. Искаше й се да хване ръката на Терез за опора. Усещането за такава лекота, че вятърът би могъл да я понесе, ставаше все по-остро. Както когато имаше висока температура; може би и сега беше вдигнала температура — толкова й беше горещо и й се виеше свят.

На една пресечка Тереса се спря пред магазин за обувки. На витрината бяха наредени двайсетина модела „Dr. Martens“, тежки високи ботуши с връзки. Чифт светлочервени с дебели подметки бяха привлекли вниманието на Тереса.

Никога не се беше интересувала от дрехи, никога не бе имала собствен стил. Съученичките й се събираха около каталозите и въздишаха по някое „тооолкова яко“ яке, но тя не можеше да ги разбере. Беше просто яке, изглеждаше като всички други. Досега не й се беше случвало да види някоя дреха и да я пожелае.

А ето я сега и ботушите я викаха. Бяха нейни, направо й идваше да се протегне през стъклото и да си ги вземе. Струваше й се неестествено да минава през обичайната процедура за купуване, но се примири. Оказа се, че нямат нейния номер и тя помоли да пробва онези от витрината — перфектни. Естествено. Бяха направени за нейните крака и струваха само три хартийки.

Светът се бе променил, когато се върнаха на улицата. Сякаш двата сантиметра допълнителна височина на подметките бяха изменили перспективата й. Тереса вървеше различно и затова гледаше различно. Ботушите придаваха тежест на цялото й тяло и както досега имаше чувство, че хората ще минат право през нея, така сега й правеха път.

Една закръглена жена в народна носия свиреше протяжна мелодия на блокфлейта. Тереса се спря пред нея. Очите на жената изглеждаха уморени и тя беше толкова дребничка, че Тереса би могла да я погълне на един залък. Вместо това пусна една от хартийките в шапката на земята. Очите на жената се ококориха и последва дълго благодарствено словоизлияние на някакъв източноевропейски език. Тереса стоеше мълчаливо, безразлично, наслаждаваше се на момента и на собствената си тежест.

— Сега си щастлива — обади се Терез.

— Да — съгласи се Тереса. — Сега съм щастлива.

Хванаха метрото до Сведмюра. Тежестта на ботушите й въздействаше дори в седнало положение. Седеше до Терез, която както винаги се беше свила в ъгъла, и около тях сякаш се бе образувала защитена зона, в която никой не можеше да проникне.

— Онези момичета — обърна се тя към Терез. — Които ти идват на гости. Какви са те?

— В началото са щастливи. После казват, че са нещастни. И уплашени. Искат да говорят. Аз им помагам.

Тереса се огледа из вагона. Най-вече възрастни хора. Отделни момчета и момичета на тяхната възраст седяха със слушалки на ушите, щракаха с мобилните телефони. Не изглежда нито нещастни, нито уплашени. Или го криеха добре, или чисто и просто бяха съвсем различен тип хора от онези, които търсеха помощ от Терез.

— Терез, искам да се запозная с тези момичета.

— И те искат да се запознаят с теб.

На улицата пред магазина бяха паркирани две полицейски коли, а между светофарите беше опъната синьо-бяла раирана лента, за да затвори пътя. Докато Терез и Тереса минаваха, видяха, че отзад, при рампата за разтоварване, е спряла и линейка. Тереса се възпротиви на порива да опита да надникне през витрината — извършителят винаги се връща на местопрестъплението — и продължи заедно с Терез към дома й. След като се отдалечиха достатъчно, тя прошепна:

— Знаеш, че не бива да казваме нито дума за това, нали? Дори на другите момичета.

— Да — отвърна Терез. — Джери го е казвал. Ще те тикнат в кафеза. Знам.

Тереса хвърли един поглед назад към магазина. Рампата не се виждаше и тя не вярваше някой да ги е забелязал нито да влизат, нито да излизат. Но нямаше как да бъде сигурна. Ако не бяха ботушите, сигурно коленете й щяха да омекнат. Сега обаче вървеше с твърда стъпка.

Трябваше да побърза, ако иска да стигне навреме за влака. Но щом се качиха в апартамента, се закова на място.

Нещо не беше както трябва.

Тя се заозърта из коридора. Закачалките, чергата, дрехите на Джери, нейната собствена чанта. Ясно усещаше, че някой е бил тук. Може би нагъване на чергата, преместена химикалка на масичката. Вратата беше отключена и всеки би могъл да влезе.

И може още да е тук.

Нещо, което само допреди два дни би й се сторило отвратително, сега беше съвсем естествено. Тереса отиде в кухнята и грабна най-големия нож, след което решително обиколи апартамента, готова да ръга с ножа. Отваряше гардероби, гледаше под леглата.

Терез седеше на дивана с ръце в скута и наблюдаваше как Тереса обезопасява района. Едва след като се убеди, че никой не се крие наоколо, Тереса се върна в хола и попита:

— Какво правиш?

— Някой е бил тук — отвърна Тереса и остави ножа на масата. — И не мога да разбера защо. Това ме тревожи.

Оставаха само двайсет и пет минути до тръгването на влака й — щеше да смогне само ако имаше късмет с метрото. Въпреки това десет секунди стоя съвсем неподвижно и дишаше през носа. Душеше. Имаше нещо. Ухание. Нещо познато.

Тя се протегна към чантата си и подвикна на Терез да заключи след нея. След това хукна надолу по стълбите и после към метростанцията. Видя мотрисата да идва и стигна точно преди вратите да се затворят.

Влакът беше пълен и тя се качи две минути, преди да потегли. Тъй като нямаше запазено място, си запроправя място между хората в търсене на свободно пространство. Като влезе в следващия вагон, отново усети аромата. Спря и взе да души и да се озърта.

До нея седеше група четирийсет-петдесет годишни мъже. На масичката между тях бяха сложени кутийки бира и те обсъждаха на висок глас някоя си Биргита от рецепцията и дали имала силикон в циците. Мирисът на афтършейв идваше оттам и тя изведнъж разбра.

Във вагон-ресторанта имаше свободно място; още не бяха започнали да сервират. Веднага щом седна, тя метна чантата си на масата, за да извади мобилния и да се обади на Терез. Намери телефона и същевременно установи липсата на нещо друго. Със стиснати челюсти набра Терез и каза:

— Онзи Макс Хансен е бил у вас. И ми е задигнал MP3-плеъра.

7.

Макс Хансен се намираше на наклонена плоскост. Беше се пуснал и сега се хлъзгаше. Надолу. Не му пречеше, понеже зад това лежеше съзнателно взето решение. Той отиваше към дъното по своя воля и се движеше на забавен каданс, все едно е на ски ваканция. Носеше му наслада и се надяваше да успее да бие спирачки преди катастрофата.

Началното ускорение, първото побутване по гърба беше на Коледа.

Беше прекарал Бъдни вечер в пиене и скърцане със зъби срещу безумието на Тура Ларшон. От звукозаписната компания бяха загубили интерес към пробния му запис, след като научиха за клипа в „Майспейс“. Предполагаемата му дойна крава беше избягала от обора и си предлагаше вимето на всеки, който пожелаеше да я издои. Безплатно за всички, елате и опитайте.

Не можеше да изкара и петак. Липсата на договор — шансът, който можеше да му обърне късмета — се бе превърнал в неговото падение. Беше пресметнат риск, но той не беше си представял, че всичко може да отиде по дяволите точно по този начин, и това го измъчваше. В беса си бе извадил Робан и бе на път да го метне през балкона, но успя да се удържи.

Преди да припадне на дивана, дълго време плака и гали Робан по лъскавата физиономия, молеше го за прошка.

На Коледа се обади на Клара. Тя беше една датчанка, която си мислеше, че е забърсал в Кафето преди около година. Беше се възползвал от датския си — доколкото го знаеше, беше говорил шеговито за родината и после я беше завел у дома. Нещата се бяха развили прекалено лесно и на сбогуване се оказа, че тя очаква да й се плати. Тя си получи парите, а Макс получи телефонен номер.

Макар Клара да бе стара за неговия вкус — около трийсет, — той неведнъж бе разчитал на нея. Понеже не го привличаше особено, се налагаше ръцете или устата да влизат в действие. Пък и така излизаше по-евтино.

Сега тя му разясни, че става дума не само за празник, а и за неудобен час; накратко казано — допълнително петстотин заради работата на връх Коледа. Нямаше как. Макс се нуждаеше от нея.

Докато тя пристигне в апартамента му, Макс вече беше успял да изгълта няколко уискита и беше изпаднал в сантиментално настроение. Опита се да я заговори на датски с детинските изрази, които помнеше, но Клара ясно показа, че просто иска да се свършва по-скоро. Искаше да се прибере при дъщеря си.

Така че Макс се съблече и се настани на креслото. Клара започна да го обработва с ръка. Практиката й беше да не използва уста, ако няма презерватив. Но като за начало трябваше да има на какво да се сложи презерватива. Тя разтриваше и галеше, даже се предаде и заговори насърчително на датски.

Никакво чувство. Никакво вълнение. Нищичко.

Той никога досега не беше изпитвал подобни проблеми с Клара. Напротив. Фактът, че всичко е нагласено поначало и не съдържа никакъв момент на несигурност, го караше да се отпуска и да получава ерекция още при първото докосване. Не и този път. Стана както като гледаше записите си. Нещо в него се беше прекършило след преживяното с Тура Ларшон и в този момент, докато седеше и гледаше безжизнения си член, осъзна, че никога няма да се върне. Беше импотентен.

Клара въздъхна и го погали с пръст.

— Хайде, мечо, усмихни се на Клара.

Макс отблъсна ръката й и отметна глава. Вратът му леко изпука и той внезапно осъзна какво иска.

— Ухапи ме — нареди той.

Клара не реагира и той посочи рамото си.

— Ухапи ме силно. Ето тук.

Клара, която естествено беше запозната с феномена, сви рамене, надвеси се над него и го ухапа. Макс прошепна:

— По-силно.

Тя го ухапа силно, за малко да му пусне кръв и в тялото на Макс се разля нещо меко и приятно. Нареди й да го ухапе на друго място. Тя не искаше повече, но той я помоли да го зашлеви. И после още веднъж, по-силно.

Ушите му звънтяха, а пенисът му все така лежеше безжизнено като смачкана змия, но той усещаше удовлетворение и спокойствие като след успешно сношение. Докато плащаше на Клара, тя му обясни, че не си пада по този род работи, но имала една колежка, Диса, която била по-специализирана. Даде на Макс телефонния й номер. Весела Коледа.

След като тя си отиде, той седна на креслото и се замисли. Докъде беше стигнал. Това беше. Макс затвори очи и се опита да забрави какво е бил или си е въобразявал, че е. Започна да се хлъзга. Нямаше никакъв смисъл да поддържа порядъчна фасада за пред хората или да търси някакъв статут, който да му осигурява плътски удоволствия. Пусна се надолу.

Пусна се.

На следващия ден посети адреса, на който бе изпратил първото си писмо, и проведе разговора си с Джери. Щеше да спаси каквото можеше с наличните средства. Като по поръчка в деня преди Нова година се обади Рони от „Зап Рекърдс“ да му съобщи, че все още проявяват известен интерес — въпреки всичко. Нямаше как да си затворят очите за невероятната популярност на песента. А професионалният запис си имаше своите предимства. Макс ли държеше правата?

Той отговори утвърдително. Те да си вадят каквито заключения искат.

Нещата се задвижиха. Песента стана голям хит и интересът към Тесла стигна върха си. За съжаление, Макс не получи кой знае колко пари в аванс. Да, приходите малко по малко щяха да започнат да капят, но имаше време дотогава, а Макс бързаше. Той се движеше по тънък лед и се надяваше да награби възможно най-много, преди да се е пропукал.

От звукозаписната компания искаха пълен албум и бяха готови да платят цяло състояние в аванс. Обадиха се и други компании и след няколко разговора с Рони от „Зап“ обещаха баснословна сума. На Макс му потръгна по вода — той се плъзгаше по тънкия лед и летеше по склона, и всички други метафори, които му хрумваха, като изключим фундаменталния проблем — той не разполагаше с песните.

Не беше успял дори да установи контакт с Тура Ларшон. Беше звънял по телефона, беше писал писма, беше пращал мейли и на нея, и на изчадието, но без никакъв резултат. Знаеше, че имат и други песни, но как, мамка му, да се добере до тях, щом отказват да отговорят?

Толкова беше вбесяващо — усещаше как полудява. Един ден дълго седя, втренчен в телефонния номер на Диса. Клара му я беше препоръчала — била специализирана в садо-мазото и можела да го нарани по всички начини, които му хрумнат.

Макс се опита да си представи картината. Завързан, може би. Бич по гърба. Болката. Той се видя отстрани и най-сетне разбра какво търси. Прокара ръка по гърба си, по белезите, до които можеше да стигне.

Нещо съдбоносно му се бе случило в онзи ден в хотелската стая заедно с Тура Ларшон. Беше ужасно, да, но като затвореше очи и докоснеше лъскавата повърхност на белезите, осъзнаваше колко му липсва онзи момент. Него се мъчеше да изживее отново.

Това не е нормално. Вземи се в ръце, Макс.

Той претегли възможностите и ги изпита една по една. Джери, договор, съдебни процедури, използване на посредници, чисто и просто двойник на Тесла, писма, разговори. В крайна сметка бръсначът на Окам надделя.

При няколко възможности се избира най-простата.

Той се нуждаеше от музиката на Тура Ларшон. Тя не искаше да му я даде. В тази задънена улица има само едно очевидно решение.

Купи си на старо канадка, термопанталони и плетена шапка. И започна да шпионира входа на Тура. Начинанието беше трудно, понеже нямаше подходящо скривалище, а ако се въртеше твърде дълго на улицата, щеше да събуди подозрения.

Отново Окам му даде отговора. Купи си шест бири и се настани на една пейка на стотина метра от входа. С очебийността си стана невидим. Дърт пияница — всички извръщаха глава. Не издържаше повече от няколко часа на ден, но държеше Робан в джоба си с надеждата поне един път, да му се не види, късметът да му се усмихне.

В продължение на пет сутрини не видя нито Джери, нито Тура да излизат от апартамента. Много момичета обаче влизаха във входа и понякога се мяркаха на прозореца на Тура. От това извади заключението, че Джери не си е вкъщи.

От време на време мобилният му звънваше. Момичета, на които бе давал празни обещания — отдавна или по-скоро, стари познати, които искаха просто да се чуят. Вероятно бе плъзнал слух, че той стои зад Тура Ларшон, и в такъв случай не е зле човек да поддържа връзка с него. Чуваше подрънкване на прибори и далечно бъбрене, когато му се обаждаха от ресторанти и кафенета, долавяше и неискреността и подмазването в гласа им.

Седеше на пейката и трепереше, държеше телефона далеч от ухото си и повтаряше механично: „Здравей“, „Привет“ и „Радвам се да те чуя“; презираше ги. Бяха просто стадни животинки, развълнувани леминги, които трупаха точки, докато всъщност тичаха към ръба на пропастта.

Той надигна бутилката леденостудена бира към прозореца на Тура Ларшон. Ненавиждаше я и я уважаваше. Както бяха застанали така — той на пейката, тя горе в апартамента — между тях имаше някаква връзка, невидима кървава следа между неговите крака и нейния вход, през отвора за писма във вратата й и навътре в тялото й. При тази мисъл по гърба му пробяга тръпка.

На шестия ден най-сетне се случи. Тура излезе от входа, придружавана от изчадието. Макс стисна бирената бутилка с две ръце и докато минаваха на няколко метра от него, заби поглед в земята, все едно е твърде пиян да надигне глава. Видя ги да се отдалечават по посока метростанцията и почака няколко минути, след което отиде до входа и се качи до апартамента й.

Извади Робан от джоба си с вкочанени пръсти и го притисна към челото си. След това пробва бравата. Вратата не беше заключена. Няколко секунди той само седя, втренчен в широко отвореното жилище, сякаш се боеше около него да не щракне капан. Не беше възможно да е чак такъв късметлия.

Той събра сили и се плъзна в коридора, като затвори вратата зад себе си. Подвикна тихичко:

— Ехо? Има ли някой вкъщи?

Никакъв отговор и никакво време за губене. Започна с компютъра в хола и прехапа устни, като видя, че е изключен. Включи го, като си повтаряше:

— Хайде, хайде, хайде, моля те…

Късметът му измени. Искаше парола. Пробва с „Тура“ и „Тесла“, и няколко други думи. Накрая затропа по клавиатурата: „вървиподяволите“ но и ругатнята не му помогна. Изключи компютъра и се залови да претършува апартамента.

В една чанта в антрето намери каквото търсеше. Разпозна евтиния MP3-плеър от втората му среща с Тура. Взе да се поти под якето, докато търсеше из плейлистите и под името „Терез“ намери „Лети“ плюс още двайсетина песни. Пъхна слушалките в ушите си и разбра — беше попаднал на златна мина.

Терез?

Пъхна плеъра в джоба си и се спря нерешително пред вратата. Момичетата се бяха насочили към метрото, значи разполагаше с известно време.

Терез?

Това сигурно щеше да е единственият му шанс да научи нещо за момичето, обсебило живота му. Разкопча якето, за да се поразхлади, заключи пътната врата отвътре и затърси из жилището с нови очи.

В нощното шкафче, вероятно до леглото на Джери, попадна на папка с документи за продажба на къща. Джери я наследил от родителите си, Ленарт и Лайла Седерштрьом. От описа в папката стана ясно, че са починали на една и съща дата. Името Ленарт Седерштрьом напомняше за нещо на Макс, но не се сещаше какво. Нещо, свързано с музика. Постара се да запомни името.

В чекмеджетата на писалището намери обичайните боклуци. Стари сметки и разписки, документите за „Айдъл“ и неговото собствено първо писмо. Това, което му направи впечатление, докато четеше договора за наема на жилището и извлеченията по сметки, беше, че никъде не попадна и на един документ за Тура. Нищичко — нито от училище или друга институция, нито някакви предмети за спомен.

Нейната стая беше спартанска като в заведения за настаняване на бежанци. Сиди плеър, няколко диска и комикси „Бамсе“. Легло. На нощното шкафче беше оставена лична карта. Макс я взе и я разгледа внимателно.

Ангелика Тура Ларшон. Дотук добре. Но нямаше шанс момичето от снимката да е онази Тура, която той познаваше. Вдигна картата срещу светлината, огледа я от другата страна. Някой я беше подправял. Картата беше надраскана и протрита, но си личеше, че цифрите от рождената дата са пипани.

Ангелика. Тура. Терез.

Нищичко не беше открил за самоличността на момичето, наречено Тура Ларшон, но научи две неща. Първо: определено имаше нещо мътно. Второ: той щеше да го използва за собствена облага.

Беше прекарал в апартамента над час, наближаваше единайсет и повече не биваше да си насилва късмета. Преди да си отиде, се увери, че всичко е както го беше заварил. Затвори пътната врата зад гърба си и се ослуша за шум от стълбището, след което забърза надолу и излезе от входа. Докато вървеше към метрото, забеляза две полицейски коли, паркирани пред магазина, точно до пейката, където той вече нямаше за какво да седи. Работата му тук беше свършена. Беше намерил каквото търсеше, че и отгоре.

Веднага щом се прибра вкъщи, си наля със сигурна ръка чаша уиски, за да празнува. После свали песните от MP3-плеъра на компютъра си и се настани да ги слуша.

Злато. Бяха чисто злато. Поне пет от песните бяха на нивото на „Лети“, останалите също ставаха. Текстовете невинаги бяха върхът, но той не можеше да се сети за шведски музикант, който не би се гордял с такъв платинен албум.

Платинен, да. Вече беше започнал да мисли с такива термини. Файловете от компютъра му трябваше да минат през обработка и да се поразкрасят. Но тук се криеше всичко необходимо за истински бестселър.

Имаше обаче една спънка. Тура Ларшон никога нямаше да подкрепи проекта, а той не знаеше на какво е способна, ако научи с какво се е захванал. Беше си дилема — меко казано.

С помощта на компютъра Макс се зае да проверява следите, намерени в апартамента. Първо установи, че не съществува никой с ЕГН-то на Тура. Ангелика Тура Ларшон обаче съществуваше, при това с почти същия номер; само една цифра се различаваше.

Наистина интересно стана, когато Макс провери Ленарт и Лайла Седерштрьом. Прочете статиите за брутално убитата двойка естрадни певци и за сина им Джери, за странната стая, открита в мазето. Той събра две и две — гърбът му знаеше достатъчно за склонността на Тура към насилие; изведнъж дилемата вече я нямаше.

Нямаше и спънка, единствено секирата, която сега той държеше над врата на Тура Ларшон. Той можеше да прави каквото си поиска, а тя нямаше да смее да издаде и звук.

8.

В понеделник сутрин Тереса отиде на училище. Докато вървеше през автобуса, всички глави се извъртаха в нейна посока. Тя седна най-отзад и преметна обутите си в новите ботуши крака върху облегалката отпред. Всички я зяпаха и хихикаха. Погледнеше ли ги в очите обаче, веднага извръщаха поглед.

Осем души от класа й бяха пристигнали преди нея. Стояха събрани в групичка и чакаха първия час да започне. Един от тях бе Карл-Аксел, документалният оператор. Вътрешно Тереса беше напълно спокойна, дори след като отдалеч срещна очите му. Ботушите даваха на стъпките й солидност и тежест, докато вървеше по коридора.

Тя беше на два метра от групичката, когато Карл-Аксел се ухили:

— Здравей, Тереса.

След което се ощипа по бузата и я издърпа няколко пъти, за да се чуе мляскащ звук. Няколко от момчетата избухнаха в смях.

Тереса можеше да седне най-отзад и да се преструва, че нищо не е станало. Някой щеше да заяви, че за съжаление за обяд няма да има наденици, друг, че се надява тя да не е яла твърде много на закуска. Този род приказки. Тя можеше да седи, забила поглед в пода, и да се прави, че не чува. Но беше обмислила положението и бе стигнала до извода, че това няма да помогне.

Вместо това отвърна на усмивката на Карл-Аксел, все едно е направил нещо много забавно, пристъпи към него и го ритна между краката. Ботушите бяха подсилени със стомана отпред и ударът се получи идеално. Карл-Аксел се катурна, все едно бяха изритали патерица изпод него, преви се одве на пода и се затресе, още преди да е успял да изпищи. Устата му се отваряше и затваряше, лицето му пребледня. Тереса се надвеси над него.

— Какво казваш? Какво искаш да ми кажеш, Карл-Аксел?

От устата на Карл-Аксел се процеди нещо средно между хленч и шепот; на Тереса й се стори, че казва:

— Само се шегувах…

Тя стъпи върху бузата му, натисна лицето му към пода и се обърна към другите.

— Някой друг да иска да се шегува?

Никой не се обади и Тереса вдигна крака си. Подметката беше оставила отпечатък върху бузата на Карл-Аксел. Цялото му тяло се тресеше, докато притискаше ръце към слабините си и съскаше нечленоразделно. Тя го погледна, без да изпита никакво задоволство. Той беше чисто и просто едно жалко и уплашено малко момче — тя чак съжали, задето го ритна толкова силно.

Вече нямаше какво да се направи. Тереса седна на чина и кръстоса ръце на гърдите си в очакване случката да отмине. Сигурно щеше да има и други подобни, но тя се беше върнала към старата си мисъл за простотата и си беше изготвила план за деня. В момента, в който някой й кажеше или направеше нещо подигравателно, тя щеше да го ритне. Момичетата по пищяла, момчетата по оная работа, стига да успее. Толкоз.

Събраха се още няколко съученици, но Карл-Аксел все така отказваше да се изправи. Всички си шепнеха и обясняваха случилото се на новопристигналите.

Агнес дойде едва няколко минути преди началото на часа. Дотогава Карл-Аксел бе успял да се понадигне и сега седеше, облегнат на шкафчето. Тя наклони глава и го попита:

— Защо седиш така?

Карл-Аксел поклати глава и Патрик се намеси:

— Тереса го ритна. Между краката. Супер силно.

Агнес се обърна към Тереса и по устните й пробяга колеблива усмивка. Отначало Тереса помисли, че това е вид одобрение, но след като Агнес не седна до нея както обикновено, предположи, че е било усмивка от немай-къде.

Планът на Тереса сполучи над всякакви очаквания. Всички от класа я избягваха, но и през остатъка от деня никой не си позволи нито дума срещу нея. Дори Йени не успя да измисли нещо злобно, поне не в очите й. Тереса се съсредоточаваше върху вълка в себе си и запазваше спокойствие.

Едва на обед защитните й сили се поколебаха. Никой не седна до нея, но както седеше с пълната чиния пред себе си, сякаш усещаше погледите, чуваше шепненето. Какво ли ще направи лапачката Тереса с храната? Какво ли ще пъхне драйфащата Тереса в устата си този път?

Тя погледна чинията с двете рибени пръстчета до четири картофа и няколко резена домат. В стомаха й се образува буца, заизкачва се и заседна на гърлото; прилоша й. Можеше да ритне всеки, изпречил се на пътя й, но не и да яде тук.

Да стане и да иде до кофата, да изхвърли храната от чинията и да напусне трапезарията. Всички щяха да й се смеят зад гърба. Ох, колко щеше да им е забавно.

От чинията се вдигаше пара. Топлата кръв от разкъсаната плячка срещаше студения въздух. Тя забоде един картоф на вилицата и отхапа. Челюстите й се стегнаха, когато напъна мускули и сухожилия. Последни нервни потрепвания на рибеното пръстче и после захапването, което щеше да го довърши. Червеният на сок на доматите, стичащ се в гърлото й. Нито трошичка нямаше да остави на лешоядите.

Когато стана, за да отнесе чинията на плота, скелетът на жертвата й се белееше. Успешен лов, ядене, което да поддържа тялото й живо през остатъка от деня. Беше победила.

Така и продължи. Ден след ден Тереса ходеше на училище в червените си ботуши и не се боеше от нищо и никого. Не изпитваше нито копнеж, нито страх. Като се засякоха с Мике, тя му кимна и той й отвърна със същото. Нямаха какво да си кажат, не изпитваха нищо. Емоциите бяха умрели заедно с детството й, бяха се разлели в червени локви по цимента.

Тя можеше да тъжи, но не го правеше, тъй като чувствата бяха заменени от усещания. Сетивата й бяха изострени и освободена от борбата на мозъка със самия себе си, Тереса долавяше всичко много по-ясно.

Можеше да върви по коридора и да се наслаждава на говора иззад затворените врати, цветовете на шкафчетата и стените, мириса на сушащи се дрехи, хартия и препарати за миене. Да се наслаждава на всички впечатления, които взети заедно я превръщаха в създание от този свят — някой, който обикаля наоколо и е жив. Един толкова самоочевиден факт, а тя го бе пренебрегвала цели петнайсет години — беше жива.

Така че тя не тъгуваше по изгубеното, а се радваше на спечеленото, на това, в което се бе превърнала. Толкова беше просто. Макар да не си личеше, тя беше щастлива.

Във вторник вечер си разменяше имейли с Терез, подготвяха планове за срещата с другите момичета през уикенда. Решиха неделя в дванайсет часа, но понеже Джери се беше прибрал, нямаше как да е в Сведмюра. Можеха да се срещнат извън къщи, но къде? Не решиха нищо, щяха да го обмислят.

Тереса почете малко информация из интернет за вълците, влезе във форума и накрая попадна на сайта „Традера“ където някой продаваше вълча кожа. Началната цена беше шестстотин крони, търгът приключваше след няколко часа, а още никой не беше наддал.

Тя погледна снимката на сивата кожа, опъната върху обикновена кухненска маса. Някога е била върху истински вълк, горския ловец. Под тази кожа са работели мускули, търкала се е в други кожи, тичала е по снега и е виела под звездите. Ако някой я купеше, вероятно щеше да се озове пред камината — нещо меко, на което да седят децата.

Без да се замисля, Тереса предложи хиляда крони. Пет минути по-късно вдигна на две хиляди. Това бяха всички пари в сметката й. Беше дала на Терез банкнотите от оборота на магазина.

Тя се просна на леглото и зачете Екельоф. Близостта с него, която бе изпитала след прибирането си от болницата, вече не съществуваше — тя намери Екельоф за слаб. Слабак. Жалък червей. И все пак. Няколко пъти препрочете стиховете:

Тишината на дълбоката нощ е огромна,

не я смущава шумоленето на хората,

които се изяждат един друг тук на брега.

Думата „шумолене“ й допадна. Но не беше точно. Не се чува „шумолене“, когато плътта се разкъсва.

Тя остави книгата, легна с ръце под тила и се сети колко й липсва MP3-плеъра. Неприятна й беше мисълта как Макс Хансен в момента седи с нейните слушалки в ушите си и слуша песните, които двете с Терез бяха записали. Никак не й харесваше. Все едно да знаеш, че в гардероба ти има нерез и зурлата му се ровичка из чистите ти дрехи.

Мобилният звънна и докато вдигаше, Тереса очакваше да чуе онзи мазен глас откъм свинарника, но се оказа Йоханес. След няколко въвеждащи фрази той я попита как е и тя отвърна, че всичко й е наред.

— Защото — запъна се Йоханес — просто имам чувството, че не знам, че някак те няма.

— Има ме. Тук съм.

— А тогава защо ме избягваш?

— Така ли правя?

— Да, така. Да не мислиш, че не забелязвам?

— Какво значение има? Ти не искаш да имаш нищо общо с мен.

Чу се дълбоко въздъхване. После Йоханес заговори:

— Тереса, престани с това. Ти си най-старата ми приятелка. Не помниш ли как си го казахме? Ще останем приятели. Каквото и да става.

Гърлото на Тереса я стисна, но това не си пролича от гласа й:

— Много работи казахме. Като малки.

— За нещо конкретно ли говориш?

— Не.

Йоханес се изсмя, все едно си спомни нещо.

— Онзи ден ми дойде на ума… когато лежахме в онази пещера, помниш ли? И се правехме на мъртви?

В гърлото й се беше запряла буца и тя изрече с усилие:

— Извинявай, малко съм заета.

— Окей. Но слушай. Защо не дойдеш някой ден? Толкова отдавна не сме си приказвали като хората. Ей! Може да поиграем „Текен“! Получих…

— Чао, Йоханес. Чао.

Тя му затвори. След това притисна ръце в корема си и се наведе напред, колкото можеше по-надолу, и стоя така докато главата я заболя и забуча. Тя се надигна и чувство се изля от нея. Главата се изпразни, докато кръвта се спускаше обратно в тялото и безпокойството й се уталожи.

Тя накъса един лист на миниатюрни парченца и ги сдъвка. После изплю влажната топка хартия в кошчето за боклук. Беше благодарна, че е сама. Защитата й в момента беше уязвима и ако някой желаеше да я нарани, това беше сгоден случай.

Беше единайсет и петнайсет и наддаването бе приключило. Тя влезе в пощата си и откри съобщение от Традера, че е спечелила. Не е имало други оферти и кожата щеше да бъде нейна за шестстотин крони.

Знаеше точно какво да прави с нея, както и кое място да предложи за неделната среща.

9.

— Той писа. Макс Хансен.

— Какво писа?

— Че знае. За Ленарт и Лайла. И стаята. Когато бях малка. Как те станаха мъртви.

— И какво смята да прави?

— Диск. С нашите песни.

— Искам да кажа какво смята да прави, след като е научил за това. За теб.

— Нищо.

— Какво? Написал ти е, че не смята да прави нищичко?

— Ако аз не направя нищо. И той няма. Така пишеше.

Те седяха най-отзад в автобус 47 от Серйелс Тори. По-напред в автобуса се бяха настанили няколко семейства с деца, но местата около тях бяха празни. Беше средата на април и потоците от туристи към Юргорден още не бяха започнали. Тереса се наведе и подпря лакти на натъпканата раница в скута си; помъчи се да размишлява.

Едва ли беше в интерес на Макс Хансен да разкрие какво знае за Терез — това беше празна заплаха.

Или не?

Убийцата, израснала в мазето. Точно такива истории обичат хората. Тереса никога не бе мислила за разказа на Терез от този ъгъл, но сега си го представяше. Заглавията. Ден след ден. Интригуваща история и безплатна реклама за албума. Можеше ли Макс Хансен да е толкова зъл? Можеше ли?

Докато автобусът минаваше по Юргордсбрун, Тереса се надигна и дълбоко си пое дъх, потропа няколко пъти с ботуши по пода. Беше безсмислено да се чуди. Сега трябваше да се концентрира върху настоящето.

Дванайсет момичета бяха обещали да дойдат. Най-малкото беше на четиринайсет години, най-голямото — на деветнайсет. Терез й бе разказала накратко за всяко от тях, но Тереса не можеше да различи едносричните описания и да ги свърже с имена. Миранда и Беата, и Сесилия, и два броя Ана, и тъй нататък.

Спомни си Миранда от онзи ден в апартамента, а Роня бе името на момиче, което според Терез три пъти пробвало да се самоубие, веднъж като глътнало стъкло. Това се беше забило в ума на Тереса, понеже беше толкова крайно. Роня. Родителите й сигурно са очаквали нещо доста по-различно, когато са избирали името.

При „Скансен“ слязоха от автобуса. Тереса метна раницата на гръб и тръгна към входа на Солиден. Терез не я последва. Беше се спряла на главния вход и гледаше нагоре към табелата. Тереса се обърна и тя я попита:

— Това ли е „Скансен“?

— Да.

— Какво е?

— Зоологическа градина. И малко стари къщи, такива неща. Защо питаш?

Терез сбърчи вежди.

— Ще пея тук.

— Какво? Тоест… кога? Как?

— Не разбирам. На животните ли ще пея?

Тереса погледна големите тържествени букви над главния вход. С К А Н С Е Н. Тя знаеше, че там организират концерти, както и разбира се…

— Я почакай! — възкликна тя. — Кога ще пееш тук?

— През лятото. Макс Хансен писа. „Алсонг“. В „Скансен“. Добра реклама.

— Ти ще участваш на „Алсонг“ в „Скансен“?!

— Ще трябва. Иначе той ще каже за Ленарт и Лайла.

Тонът на Терез се поизмени и Тереса предположи, че просто предава нещо, написано от Макс Хансен, преди да продължи:

— Тогава Джери ще влезе в пандиза. Мен ще ме затворят в лудница с другите откачалки. Защо ще пея на животните?

Тереса свали раницата и я пусна на земята, седна върху нея и помоли Терез да седне до нея. След това я хвана за ръка.

— Окей — поде тя. — Първо на първо. Няма да пееш на животните. Там има хора. Хиляди хора. Възрастни и деца, и младежи. Предава се по телевизията. Гледат няколко милиона души. За това става дума, ясно? „Алсонг“ в „Скансен“.

Терез кимна. После поклати глава.

— Това не е добре. Много хора не е добре. Знам.

— Не. И второ. В никаква лудница няма да влизаш. А ако влезеш, и аз ще вляза. И двете сме еднакво отхапани, ясно? Каквото стане с теб, става и с мен. Това е. Но тази работа с Макс Хансен… не знам какво да правим.

— Трябва да го направим мъртъв.

Тереса се изсмя.

— Предполагам, че той доста внимава и ще се пази от нас. Но трябва да измислим нещо друго.

— Да. Добре. Сега ми пусни ръката.

Тереса не пусна. А щом Терез се опита да се освободи, стисна още по-силно.

— Защо не обичаш да взимам ръката ти в моята?

— Не бива да взимаш ръката ми. Това е моята ръка.

Тереса се разсмя и Терез използва да се отскубне и да стане. Тереса остана седнала и загледана в собствените си ръце. Да взимаш ръката ми. Хората взимат неща един от друг. Тя не биваше да взима ръката на Терез. Естествено.

Тя пак метна раницата на гръб и тръгна пред Терез по Солидсбакен от външната страна на оградата. На картата, която беше принтирала от интернет, разстоянието изглеждаше кратко, но когато стигнаха входа на Солиден, осъзна, че им остава да извървят почти километър. По Юргордсвеген се движеше автобус — сигурно автобусите минаваха цялото разстояние. Трябваше да го запомни за следващия път. В случай, че има следващ път.

Свиха по Сирисхувсвеген. Тереса гледаше картата си и след като подминаха Белманспуртен, продължиха още стотина метра покрай оградата, като се взираха през мрежата.

— Няма ги — отбеляза Терез.

Тереса пъхна пръсти през ромбовидните дупки на телената ограда и обхвана околността с поглед. Беше си представяла по-открито пространство, но ограждението на вълците представляваше пейзаж с дървета с нежни листенца, храсти и пръснати по склона скали. Естествената им среда. Тя знаеше, че вътре трябва да има седем вълка, но в момента не се мяркаше нито един.

Погледът й се спря на една скала със странна форма и тя рязко си пое дъх. Наистина беше скала, но чудноватите й очертания се дължаха на легналия отгоре вълк. Той лежеше напълно неподвижно и гледаше в тяхната посока.

— Ей там — прошепна тя на Терез и посочи. — Ето го.

Терез застана до нея и притисна тяло в оградата, за да е колкото може по-близо. Двете бяха във визуалното поле на вълка, а ветрецът подухваше в гърба им. Вероятно вълкът ги надушваше. Коремът на Тереса се сви. В момента мислиш за нас. Какво мислиш? Как мислиш?

Дълго време висяха на оградата и гледаха вълка; той също ги гледаше. Бяха заедно. След това вълкът облиза лапите си и ги остави.

— Защо си нещастна? — попита Терез.

Едва тогава Тереса осъзна, че очите й са влажни и сълзите са се спуснали по бузите й.

— Не съм нещастна — отвърна тя. — Щастлива съм. Защото пристигнах.

Разстлаха одеялата в тревата пред ограждението на вълците. Преди да извади вълчата кожа от раницата, Тереса хвърли един поглед към скалата. Вълкът бе напуснал поста си и слава богу — направо щеше да е светотатство да покаже кожата пред него. Сякаш тя самата не е достойна да бъде там.

Двете с Терез се настаниха на одеялата с гръб към оградата и зачакаха. В мейла за срещата беше обяснено, че Тереса, момичето, което пише текстовете на песните, също ще дойде. Тя не се чувстваше като момичето, което пише текстовете. Беше самотно вълче, а чуждата глутница приближаваше.

— Терез? — проговори тя. — Всички песни ли си им пускала?

— Да.

— Разправяла ли си им за себе си?

— Да.

— За Ленарт и Лайла, и… всичко?

— Да. Всичко.

Точно както беше предполагала и въпреки това искаше да зададе още един въпрос. Боеше се от въпроса, понеже се боеше от отговора, но събра смелост:

— Терез. Какво ме отличава от тях?

— Ти дойде първа. Ти написа думите.

— Но иначе си приличаме?

— Да. Много.

Тереса склони глава. Какво ли си беше въобразявала? Че е уникална и единственият човек в целия свят, с когото Терез може да контактува; който може да обича Терез? Да. Точно така си мислеше, до онзи ден, когато влезе в апартамента и завари глутницата събрана. А сега получи окончателното потвърждение, че се е държала като идиот.

Да. Много.

Първата група от седем момичета приближаваше откъм спирката. В мъчителната прямота на Терез имаше една-едничка утеха — глутницата може би не беше толкова чужда, колкото си мислеше. Тя наблюдаваше седемте момичета и още отдалеч разпозна нещо в движенията им, в походката им, сякаш стъпките им можеха да наранят земята.

Тереса придърпа ботушите си, стегна връзките и рече:

— Те обаче не са направили никого мъртъв, нали? Никоя от тях?

— Не.

— А способни ли си, как смяташ?

— Да. Всички.

Тереса погледна групичката, която вече беше до оградата, и очите й се присвиха. В съзнанието й един нов план направи първите си несигурни крачки. После тя махна и се усмихна.

Всички.

Момичетата дойдоха да я поздравят и Тереса се почувства издигната по непознат дотогава начин. Отнасяха се към нея с уважение, все едно са на аудиенция. Не можеше да се въздържи — наслаждаваше се на това. Никога досега не беше ставала обект на добронамерен интерес.

Те хвалеха разни изрази или отделни стихове, според някои текстовете им описвали точно как се чувстват самите те и им се искало и те да можеха да пишат така. След няколко коментара в този стил Тереса прибегна до фалшива скромност и ги заубеждава, че не е кой знае какво, всеки би могъл… и така нататък.

Макар другите момичета да гледаха на нея като на авторитет, все пак говореха на един език. С Терез бе различно. Отнасяха се с нея като с най-тънък порцелан, приказваха тихо и не смееха да мръднат. Кажеше ли Терез нещо, слушаха с напрегната съсредоточеност.

Терез не говореше нищо забележително, но Тереса разбираше. Терез имаше способността да каже точното нещо на точния човек, самоочевидната истина, от която той се нуждаеше, изречена с онзи загадъчен покоряващ звън в гласа, който превръщаше всичко в истина, в Истината.

След първоначалните приказки и поздрави, момичетата насядаха около вълчата кожа и потънаха в собствените си мисли, като пускаха по някой предпазлив коментар.

Тереса не го бе очаквала, но след като всички се събраха и тя огледа групата — как седяха, как движеха ръце, как гледаха — констатира, че тя наистина е най-силната личност тук. Нямаше от какво да се страхува.

От друга страна, именно тя познаваше Терез най-дълго, тя седеше до нея. Какво беше тя без Терез? Сива малка мишка, която подтичваше, долепена до стените, и се мъчеше да бъде невидима. Може би. А може би не. Във всеки случай, сега гледаше на другите с нежност. Когато малката Лин бе на път да се разплаче, Тереса не изпита никаква ревност, щом Терез се плъзна до нея и й зашепна на ухо, докато се успокои.

С изключение на Роня, никое от тези момичета нямаше да получи гласове за кралица на бала. Някои, подобно на Тереса, бяха натрупали доста излишни килограми, половината имаха пиърсинг на устните, носа или веждите. Беата имаше леко азиатски вид, а косата й беше единствената, която изглеждаше естествено черна, докато в корените и на двете Ани, и на Лин, и на Каролине си личеше друг цвят.

Единствено Сесилия можеше да се нарече наистина дебела; тя криеше телесата си под безформено облекло в стил милитер, но и другите общо взето носеха торбести дрехи. Що се отнася до грима, той варираше от Мелинда, която си беше боядисала целите очи, до Ерика, която изобщо не беше гримирана и като цяло беше толкова безцветна, че почти не се виждаше. Тереса предположи, че някои от тях са членове на някакво обединение или клуб.

Изключение правеше Роня. Тя беше най-голямата в групата, деветнайсетгодишна, и изглеждаше като момиче, което играе футбол. Носеше панталони Адидас и ветроупорно яке; беше слаба, а косата й — права и руса. По-спортна и пригодена към обществото версия на Терез. Не чак толкова красива като нея, но достатъчно за кралица на бала — ако не гълташе стъкло.

Обединяваше ги общ знаменател, но вероятно само Тереса го долавяше: мирисът на момичетата. Всички миришеха сходно. Почти никое не ползваше парфюм, а които го ползваха, бяха пестеливи. Но не мирисът бе общото, а това, което се криеше зад него — Страхът.

Този мирис бе придружавала Тереса толкова години, че тя веднага го познаваше. Вероятно би могла да надуши всяко едно от момичетата в пълен автобус. Горчив, сладникав мирис, примесен с вонята на някаква леснозапалима течност. Кока-кола, смесена с бензин.

След като момичетата насядаха едно до друго и подновиха разговорите, във въздуха около тях настъпи промяна. Чувството за защитеност в глутницата прогони мириса. Телата престанаха да вдишват страх през кожата, докато разговорите се преплетоха в една-единствена обща мелодия.

„… и усещам как се вбесявам… мама има нов приятел и той ме гледа така особено… казаха, че не мога да остана, даже и да платя… той дойде посред нощ и носеше нож… и въпреки че се опитвам, не мога… така удари братчето ми, че му причина мозъчна травма… постоянно нося слушалки, за да не чувам… и като ходя, все едно ходи някой друг… че бях съвсем безполезна, че нямах никакъв шанс… опитах да се скрия под кревата, толкова тъпо… музиката, която слушам, дрехите ми, как изглеждам, всичко… онзи звук, като го чуя, тогава знам… все едно не съществуваха… леки пробождания през цялото време… просто да си отида, да зарежа всичко… никой освен мен…“

Тереса извърна глава към заграждението тъкмо навреме, за да види как вълкът се връща на скалата си, изпъва лапи и гледа групата момичета с наострени уши, все едно слуша разговора им. Тереса се обърна към другите и посочи:

— Онзи вълк — рече тя, — гледа ни. Чуди се кои сме. Кои сме ние?

Разговорът заглъхна и всички се вторачиха в сивата фигура, която лежеше спокойно и ги наблюдаваше. Тереса съдеше по размера, че е вълчица.

— Ние сме нещо, нали? — продължи Тереса. — Заедно сме нещо, макар още да знаем какво. Не усещате ли същото?

По време на разговора Терез бе седяла и тихичко си бе тананикала, но сега тананикането премина в думи и те се изляха от устата й като песен. Погледът й бе обърнат навътре, а ръцете й се носеха пред нея, сякаш изпълняваше сложно заклинание. След миг всички бяха потънали в ритъма, а няколко от момичетата се залюшкаха в такт с мелодията.

— Всички, които се боят, ще престанат да се боят. Никой не е направил нищо лошо. Никой не бива да е самотен. Големите ни искат. Няма да ни получат. Не разбирам. Но сега сме силни. Не разбирам ние. Ние. Ние. Аз съм малка. Ние не сме малки. Ние сме червеното, което излиза. Ние сме това, което те искат. Никой няма да ни докосне.

Потокът от думи прекъсна и се възцари мъртвешка тишина; всички седяха и гледаха право напред с невиждащи очи. След това тишината бе прекъсната от тихо пляскане. Роня удари дланите си с три отсечени движения, аплодисменти.

Тереса придърпа вълчата кожа и извади ножиците от страничното джобче на раницата. Тя отряза една лента от кожата и я подаде на Лин, която прошепна „благодаря“ и погали меката козина в бузата си. Тереса продължи да реже и да разпределя, докато всеки получи по едно парче. Някои си го пъхнаха в джоба, но повечето взе да галят сивата гъста козина, все едно държаха в ръка живо тяло.

— Отсега нататък — обяви Тереса — ние сме глутницата. Който нарани една от нас, наранява всички.

Момичетата кимнаха и погалиха общата кожа. После откъм Роня се разнесе бурен смях. Тя се люшкаше напред-назад, докато виеше от смях и размахваше ивицата кожа. Тереса я погледна, заслуша се в звука и се сети за нещо от времето в Детска и младежка психиатрия, от другите пациенти. Състоянието на Роня беше като по учебник, диагноза. Тя страдаше от някаква форма на психично заболяване, чието име Тереса не си спомняше.

Роня приключи със смеха, целуна парчето вълча кожа няколко пъти и след това го върза на ръката си с помощта на зъбите. После се обърна към Тереса:

— Преди малко каза, че сме нещо, но още не знаем какво. Мога да ти кажа какво сме ме. Ние сме банда лузъри, които харесват песните ви. И сме опасни. Страшно опасни.

10.

През следващите седмици групата търсеше посока. Освен песните на Терез и Тереса, нямаха никакви общи интереси или занимания, около които да се обединят. Единствено разполагаха с чувството за необходимост — имаха нужда да се срещат, да бъдат заедно, но иначе бяха стадо без определена цел.

Всички искаха да бъдат близо до Терез. Противоречащи си пориви да закрилят и да се грижат за това нежно момиче и да го почитат и да се страхуват от него като нещо, пратено от небесата. Жадуваха за всяка нейна дума, за гласа й, когато пееше, за самото й присъствие.

Жадуваха и една за друга. Това, което Тереса бе разпознала като мирис при първата им среща, постепенно щеше да стане очевидно за всички. Единствено в тази група се чувстваха в безопасност. Ежедневно обладаващият ги страх отстъпваше, когато седяха заедно.

Тереса бе започнала да гледа на тези неделни срещи като на истинския си живот — групата беше нейното семейство. Останалите дни от седмицата бяха просто плънка; копнееше за уикенда, за да бъда заедно със своите.

И все пак сякаш нещо липсваше. Според Роня повече приличали на терапевтична група, отколкото на глутница. Всички носеха ивиците вълча кожа, някои даже ги бяха зашили на якетата си, но накъде всъщност бе поела тази глутницата, какво щеше да прави?

На третата им сбирка Лин, която вече се осмеляваше да говори, разказа как си играела на мъртва. Спомена го между другото, но получи неочакван отзвук. Оказа се, че най-сетне си бяха намерили общ знаменател. Всички, всяка една от тях, бе играла тази игра.

И така започнаха да я играят заедно. Легнали в тревата пред заграждението на вълците, се хващаха за ръце, затваряха очи и нашепваха с напевен тон: „Тревата пораства през сърцата ни“, „Телата ни изгниват и червеите ни ядат отвътре“, „Потъваме в земята и настъпва тишина“. Можеха дълго да лежат така, а когато излезеха от гроба, светът сякаш бе станал по-жив.

Терез заяви, че било хубаво, но не истинско. На въпроса на Тереса какво има предвид отвърна, че тя вече знаела.

Да. Тя знаеше. Но това знание не можеше да сподели с останалите. Колкото и да ценеше принадлежността си към тях, не смееше да им се довери изцяло, без да се замисля, както правеше Терез.

Искаше й се да им разправи, да ги впечатли със собствения си опит и да им покаже белега на корема си. Как се бе събудила за нов живот и сетивата й се бяха изострили, как оттогава живееше в едно настояще, което допреди това не бе достъпно за нея. Как това й позволяваше да седи в групата и действително да бъде там, да излиза от групата и все още да чувства вибрирането на живота в шумолящите листа, в ухаещата трева и в играта на цветовете.

Но тя не смееше да им разкаже. Другите не бяха на същото място като нея. Когато се срещаха, винаги минаваше известно време, докато намерят общия глас, преди страхът да бъде прогонен. Останалите шест дни от седмицата се вкопчваха в тях — въпреки всичко те бяха просто други хора с родители и съученици.

Толкова е трудно да стоиш жив! Тя често мислеше за това и си спомняше как беше преди. Никога не беше наистина тук. Бе мярвала собствената си личност единствено за кратки мигове сред тревогите и мислите; беше се зървала като някой, който диша и живее, и може да се наслади на момента. След това изчезваше.

А сега бе тъй различно. Искаше й се да разкаже. Но беше твърде опасно. Засега.

Бележки

[1] „Надигнете глави, мои млади съюзници, вдигнете малко шум, повишете глас и ВИКАЙТЕ“ ↑

[2] „Трокадеро“ — популярна в Швеция безалкохолна напитка с вкус на ябълка и портокал. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Йон Айвиде Линдквист Малка звезда (7)

Метаданни

Данни

Малка звезда

Информация

История

Сваляне / Връзки

Всички момичета

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

Йон Айвиде Линдквист
Малка звезда (7)