Саймън Мордън
Степени на свобода (4)

4.

Камионът го откара до Грийн Парк през района, който беше пострадал най-силно от нашествието на Външните: Ийст и Уест Енд, Къмършъл Роуд и Уайтчапъл, Алдгейт и Холбърн и Алдуич.

Някои от повредените сгради бяха спасени. Повечето бяха съборени, а отломките бяха извозени до сметището и там обитателите на Метрозоната, които живееха на юг от реката и отчаяно търсеха работа, ги събираха и рециклираха. За целта се сключваха печеливши договори, но напоследък за всичко се сключваха договори.

На мястото на някогашните древни фасади сега се издигаха високи до небето кули от стомана и стъкло — и Свободната зона се стремеше всяка една от тях да генерира собствено електричество, да се охлажда през лятото и да се отоплява през зимата, и да бъде безопасна, чиста и просторна.

Архитектите също обичаха Петрович.

Когато камионът спря, той скочи от каросерията на пътя. Сбогува се с хората и тръгна към „Пикадили“. Погледна нагоре към руините на кулата „Ошикора“, чийто връх отразяваше лъчите на ниското зимно слънце, промъкващи се между облаците.

Отец Джон очевидно беше слязъл оттам. Петрович не се вълнуваше особено дали е цял и невредим. Изкушаваше се да се изкачи отново горе, съвсем сам, както го беше правил в началото. Идеята се повъртя известно време в главата му, преди да я отхвърли — ако нарушеше установения ритуал, някой можеше да попита защо. Което нямаше да е добре. Трябваше да задържа общественото внимание върху нещата, които вършеше открито, за да не започнат да ровят из потайните му дела.

Даване на погрешни сигнали. Това беше много по-трудно от работата в пълна тайна.

Той зави зад ъгъла на Хайд Парк. Имаше апартамент в близкия „Хилтън“, в онази част, която беше останала от него. Но стаите щяха да са празни: Валентина и Маса обикаляха улиците, търсейки пропадналия вдън земя агент на ЦРУ Чехъл, а Люси беше заета — поне би трябвало да е заета — в лабораторията на Петрович. Новата лаборатория. От старата и района около нея не беше останало кой знае какво. Внебрачные американци.

В Хайд Парк се строеше — както, изглежда, и навсякъде другаде — макар работата да вървеше бавно заради труповете, които хората не спираха да изравят и да откарват във временната морга, стъкмена в края на терена. Но въпреки това работеха. Кранове, камиони, работници. Машини за набиване на пилони, строежи на скелета, оксиженисти. Толкова много шум на място, където някога бе царяла пълна тишина.

Петрович пъхна ръце в джобовете си и продължи да върви, подминавайки Екзибишън Роуд, все още отцепен чрез временни телени ограждения, докато колежът и Министерството на външните работи спореха кой е отговорен за нанесените щети. Петрович отново се спря — от дъската, върху която Пиф беше решавала уравненията си, беше останала само една зърнеста фотография, направена с нейния фотоапарат. Първата му рееща се сфера сигурно се намираше под отломките.

Всичко беше преходно. Нищо не траеше вечно, нито предметите, нито хората, нито любовта, нито самото време.

Той сви рамене и тръгна отново. Разбира се, въпросът не беше кой е виновен, а кой ще плати щетите. Междувременно Петрович подмина Албърт Хол и стигна до съседната сграда — Колежът по изкуствата — който беше реквизирал за собствена употреба, докато не се наберат нови художници.

Сградите със стъклени фасади бяха пострадали лошо и тази не беше изключение. Предницата й бе покрита с тежък найлон, който се диплеше на вятъра и не помагаше с нищо, за да се изолира вътрешността от хапещия студ. Но вътре имаше електричество, светлина и достъп до мрежата. Петрович беше решил, че това му е достатъчно, и си беше подредил лаборатория в сутерена.

Той се промъкна през рамката на вратата и пусна прозрачния найлон зад себе си. Звуците от улицата се промениха, станаха по-приглушени. Сякаш се намираше на кораб в открито море, който пропукваше и стенеше при всеки по-силен порив на вятъра.

— Здрасти — каза той.

Люси, която се намираше някъде, където не можеше да я види, се обади по комуникатора.

— Чаках те.

Петрович тръгна към стълбището.

— Готова ли си?

Можеше да чуе дишането й — тя настояваше да държи микрофона така, че да се намира между горната й устна и носа.

— Не знам. Тоест следвах инструкциите ти и изглежда, че ще се получи. Но ми останаха няколко части.

— Винаги остават.

Той се спусна по стъпалата и мина през пожароустойчивите врати.

— Нали няма да се взриви?

— Няма.

— Сигурен ли си?

— Да. Е, маховикът може и да гръмне. Стига да не заставаш директно на пътя му, всичко ще бъде наред. — Той блъсна друга врата. Първоначално тази стая бе предназначена за съхранение и реставрация на стари картини, достатъчно голяма за нуждите му, но машината, която видя пред себе си, беше твърде висока и широка, за да я изкарат навън. Той погледна към изхода. — Не мога да мисля за всичко.

Люси свали слушалките с микрофон от главата си и ги захвърли небрежно върху умивалника.

— Стига да свърши работа — каза тя и с театрален жест посочи творението си, сякаш беше асистентка на фокусник.

Каквато всъщност си беше донякъде.

Люси изглеждаше толкова млада, толкова болезнено самотна. Петрович не беше идеалният заместник на родителите й и нямаше представа как да подобри ситуацията. Най-доброто, което можеше да направи, беше непрекъснато да я ангажира с разни работи, но това не я спираше да обикаля през нощта, да търси изгубените си майка и баща и да плаче, когато осъзнаваше, че те никога няма да се върнат.

— Ти ли ще я пуснеш?

Тя зачете отново напечатаните си записки.

— Добре. Включи я откъм стената — направено. Свали ръчните спирачки на маховика и на осцилатора. — Докато завърташе двете колела, които освобождаваха скобите, тя попита: — Получи ли днес обаждане? От един католически свещеник?

— Да. Не; той дойде да ме види лично. Не съм мяркал някой друг от старците в червени мантии да се мотаят наоколо, но е въпрос единствено на време.

— За какво те търсеше? Попита ме за Майкъл и дали ще се съглася да разговарям с няколко комисии. Казах, че първо ще трябва да пита теб.

— Той пита първо мен. Казах му, че ако те притеснява, че му откъсна ръчичките и ще го пребия с окървавените им краища.

— Хич няма да ми е приятно да съм на негово място.

Тя погледна към листа хартия в ръката си и щракна два превключвателя.

— Кажи ми, ако отново се опита да се свърже с теб. Или ако те потърси някой друг по същия въпрос. — Петрович се зачуди какво още може да си позволи. — Няма да ти забраня да говориш за Майкъл — не ми е в стила — но нали се сещаш. Предпочитам да не го правиш. Не и пред тях.

— Няма. — Тя докосна косата си и му се усмихна. — Не се тревожи.

— Съдията каза, че работата ми е да се тревожа за теб.

Усмивката й помръкна и тя му обърна гръб.

— Извинявай — каза той.

— Престани да се извиняваш. Просто… просто натисни някой бутон или там каквото трябва.

Петрович въздъхна и се пресегна край нея, за да натисне с палец големия червен бутон върху предния панел. Централната колона на машината потъна гладко надолу, докато не започна да се вижда само горната й част, след което бавно се издигна в цялата си височина. Спря се за миг, след което отново започна да потъва, повтаряйки цикъла.

Люси погледна нагоре.

— Засега работи.

— Включи магнитната индукция.

— Това ужасно ти харесва, нали?

— И ти ще се научиш да го харесваш.

Петрович гледаше как тя изключва релетата на електромагнитите. От медните контакти наистина изскочиха големи синкави искри.

Тя тихичко изписка, но всъщност не беше пострадала.

Стрелката на измервателния уред започна да пулсира, приближавайки се съвсем бавно към крайното деление. Машината започна да издава нисък басов звук.

Петрович избута Люси настрани и огледа всички циферблати и данни. В един момент щеше да се наложи да модифицира тестовата платформа, за да може да получава цифрова информация, която да подреди в спретнати графики и да публикува в уважавани научни списания.

Засега се задоволи със запис на всичко видяно върху харддиска, който държеше в джоба си.

Маховикът започна да достига лимитите, които му беше задал, и при липсата на какъвто и да е товар нищо не можеше да му попречи да продължи да се върти, докато не се самоунищожи. Височината на тона надхвърляше средно „до“ — време беше да го забави. Той върна превключвателя и натисна с палец червения бутон.

Централната колона прекрати ритмичното си издигане и слизане, а звукът на маховика бавно се спусна през октавите.

— И какво направихме току-що?

Петрович сглоби кадрите, които беше заснел, изряза ненужното и сви всичко до удобен трийсетсекунден клип, който новинарските канали можеха да излъчат безпроблемно.

— Разрешихме въпроса с енергийните нужди на света в обозримо бъдеще.

— Как?

— Като използвахме втори квантов антигравитационен двигател, за да повдигнем тежест, която след това пада и върши определена работа. Но енергията, с която захранваме антигравитационните двигатели, повдигащи товара, е по-малка от енергията, която генерираме при падането. Това е машина вечен двигател. — Видеоклипът и съпътстващите го записки бяха готови за изпращане. — Ако притежаваш акции в енергийни компании, сега е моментът да ми кажеш.

— Задръж така. — Люси обиколи основата на машината. — Вкарваме вътре електричество. Изкарваме електричество. Излиза повече, отколкото влиза, така че можем да го използваме за задвижването на машината и ни остава излишък. Така ли е?

— И никога няма да спре. Построиш ли веднъж машината, разполагаш със свободна енергия — докато не се счупи, разбира се. Дори аз не мога да го предотвратя.

— Колко свободна енергия?

— От това нещо ли? Едва ще стигне за печка с два реотана. Но ще станат по-големи, по-добри. Вече никой няма да построи електроцентрала, която да не ги използва.

— Говориш сериозно.

— Да. Искам да кажа, че енергията не е напълно свободна — тя трябва да дойде отнякъде, защото иначе просто няма как да стане. Но ние не трябва да правим нищо, за да я получим. Просто натискаме бутона и това е. — Нищо не можеше да го спре. — Сигурна ли си за акциите?

— Те ще се сринат, нали?

— Да. Което е напредък за теб. — След това изпрати клипа в мрежата. — Отдавна мина обяд. Яла ли си?

— Не. — Тя прегледа отново списъка и изключи абсолютно всичко, преди най-накрая да дръпне щепсела на машината от стената. — Не съм гладна.

— И аз не съм, но мисля, че трябва да ядем. Аз черпя.

— Няма да се наложи. Твоята представа за редовно хранене е веднъж на шест месеца. — Тя го погледна. — Пък и откога си започнал да плащаш за нещо?

— Вярно. Добре, дай да се махаме от тук и да видим какво можем да отмъкнем.

Напуснаха Колежа по изкуствата, измъквайки се на улицата изпод найлоновото покривало. Петрович проучи района за някое място, където предлагат храна; най-близкото беше обичайното за тях — работническа походна кухня, разположена в центъра на строителната площадка „Хайд Парк“.

Мъжът, който пазеше на портала, им хвърли две твърди каски и им махна да минават още преди Петрович да обясни какво възнамеряват да правят. Но така ставаше почти навсякъде, където се появеше в Свободната зона; той поне проявяваше достатъчно благоприличие, за да покаже леко смущение, докато Люси го приемаше за даденост.

— Студено е — каза тя, балансирайки върху дъсчената пътека. — Преди не беше толкова студено.

— Метрозоната сама определяше климата си. Пак ще стане така. Следващата зима тук няма да е като сегашната.

— И къде ще бъде следващата зима?

— Трудно е да се каже — отвърна Петрович. — Имаме доста голям избор. Искаш ли да останеш тук, след като Свободната зона се изнесе?

— Не знам. Тук няма кой знае какво мое. С изключение на къщата може би. — Просто „къщата“; не я наричаше своята къща или къщата на родителите й, нито дори дом. — Може би трябва да я продам на някого. Тя е в добро състояние.

— Можеш да я задържиш.

— Мисля си — рече тя, — че каквото и да реша, там няма да ми е удобно да живея. — Люси погледна към Петрович. — Непрекъснато мисля за онова, което видях през прозореца на спалнята ми.

— Аха. Фокс.

— Да. Той.

Тя продължи да върви, като видимо се чувстваше по-спокойна сред воя на шлайфмашините и актиновото бяло сияние на оксижените, отколкото в предградията.

Отпред се виждаха сглобяемите къщички, качени върху колове, за да не се цапат от калта — специално построени, а не пригодени домики. Лампите зад запотените прозорци светеха с перленобяла светлина. Изпускателната тръба на аспиратора издухваше срещу тях със силата на виелица миризми на готвено.

— Значи, днес пак няма да има салата в менюто.

— Аха, какво да се прави. И без това вече нямам сърце, за което да се притеснявам.

Петрович й отвори вратата и тя влезе вътре, подмятайки каската си в ръка.

Бяха посрещнати като герои и Люси беше права — той никога не плащаше за нищо, нито пък тя. Строителните работници смятаха за голяма чест да седят и да се хранят с тях двамата. Те се струпаха около тях, съединиха масите и преместиха столовете, отделяйки за изпиването на втората си чаша кафе много повече време, отколкото им беше отредено за почивка.

Задаваха им въпроси — по всякакви теми, защото Петрович имаше мнение за всичко — и той отговаряше с пълна уста, дъвчейки хляб, бекон, наденичка и боб, и всеки път, когато искаше да подчертае думите си, размахваше въодушевено вилицата си във въздуха.

Зарязан в ъгъла на стаята, мониторът с плосък екран показваше една висока колона от пресована стомана, която се издигаше и спускаше в средата на груба осмоъгълна структура. Гласът на водещата изразяваше възхищение, страх, несигурност — но никой в стаята не я слушаше как срича обяснението си за машината с вечен двигател. В един момент се появи говореща глава, принадлежаща на човек, който само Петрович разпозна; той като че ли разсъждаваше върху някои по-специфични точки от законите на термодинамиката.

Но дори той не представляваше вече интерес, когато тълпата около масата се раздели, за да пропусне Маделин.