Питър В. Брет
Дневната война (7)

Пета глава
Пастир Хейс
333 г. СЗ, Лято

Двайсет и пет Зазорявания преди Новолунието

— Ядроните го взели — изръмжа Арлен.

— Какво? — попита Рена. След няколко часа тежка езда бяха слезли от конете и ги водеха през един гъстак, след който току-що се бе открила малка поляна. Една канара стърчеше насред нея.

— Някой е намерил убежището ми. — Посочи напред.

Рена се обърна към канарата, ала поклати глава.

— Нищо не виждам.

— Там е — каза Арлен. — Трябва да стигнеш точно до него, за да видиш вратата. Има си метална порта, покрита с корков плевел, останалото е скрито от плесен и трева.

Рена замижа.

— Как разбра, че някой го е открил?

Арлен посочи струйката дим, която се виеше от едно кухо дърво, самотно навръх малко възвишение.

— Това е коминът ми. Не съм оставял огъня да гори три месеца, вярвай ми.

— Оставял ли си нещо важно там? — попита Рена.

Арлен сви рамене.

— Полуготови защити по няколко оръжия. Хората, които се присъединяваха към дърварите, искаха оръжия по-бързо, отколкото можех да ги защитя, така че никога не успявах да складирам особено много. Беше просто място за спане.

Чу се кудкудякане и Арлен въздъхна.

— Превърнали са хубавата ми конюшня в проклет кокошарник.

— И сега какво?

— Ще трябва да наемем стая в града — уморено отвърна Арлен. — От утре. И нощем, и денем ще събираме тълпа, където и да си покажем носовете. Преди това ми трябват няколко часа сън.

— А не може ли просто да си направим бивак както винаги? — попита Рена.

— Не сме говеда, Рен — отвърна той. — Нищо лошо няма човек да спи в легло от време на време, а и не сме чак толкова важни, та да не се постараем да опознаем хората.

Рена направи гримаса. Тази нощ не бе имала възможност да ловува, а в града възможностите й да се храни с демони биха били още по-оскъдни. Гнусливостта й бързо-бързо отстъпваше пред растящата й сила. Беше гладна, а обикновената храна не й стигаше.

Умореното лице на Арлен обаче я сепна. Носеше света на плещите си и се нуждаеше от подкрепата й в дните занапред.

— Добре. Утре тогава. — Отиде при него, хвана го за ръка и го целуна. — Направи кръг, а аз после ще се погрижа за теб. — Усмихна се. — Ще спиш като пън.

Сред милувките й умората лека-полека напусна лицето му. Никога не бе толкова изтощен, та Рена да не може да го възбуди, ако се съблече.

Часове по-късно Рена, будна и заслушана в дишането на Арлен, леко се измъкна от прегръдките му, когато се увери, че е заспал. Изгледа го, сам сред защитения кръг. Изглеждаше толкова малък, уязвим. При цялата си мощ и той трябваше да се храни, да спи, да диша. Имаше нужда от закрила. От човек, на когото да има доверие.

Някой да е силен заедно с него, вместо него.

Тя извади ножа си и пристъпи в нощта.

 

 

Рена се събуди, зарила лице в пръстта. Явно се бе изтърколила от завивките. Изплю тревичките от устата си и сънено разтърка очи, докато се разтъпкваше и протягаше. Още не бе съвсем сутрин, но небето светлееше достатъчно, за да вижда с просто око, но и да забележи отслабващата магическа мъгла, която се стичаше към топящите се сенки.

Арлен вече беше буден, носеше само бидото си и тършуваше в дисагите на Танцьор. Мърмореше си под нос:

— Знам, че ги оставих някъде тук…

Рена се усмихна. С радост би се будила с кал и трева в устата всяка сутрин, ако първо зърваше Арлен Бейлс.

— Какво търсиш?

Арлен вдигна глава, но не спря да тършува. Усмивката му бе отражение на нейната.

— Дрехите си. А!

Извади вързоп смачкани дрехи и ги разгъна — износен дочен панталон и посивяла белезникава риза. Сложи ги и Рена се засмя, когато му увиснаха от раменете и хълбоците.

— Още ли не ти стават дрехите на тате ти?

Арлен я изгледа кисело, докато привързваше панталона си с връв и навиваше ръкавите.

— Хората ми казваха, че съм слаб, още докато бях вестоносец, а се хранех добре. Сигурно съм загубил почти десет килограма — и той обхвана с широк жест татуировките си, — откакто започна това.

Пристегна краищата на крачолите си.

Беше оставил сандалите си върху прилежно сгънатата си роба и сложи и тях, и нея в една от дисагите. Извади стари кожени ботуши, но след миг изсумтя и ги върна, като остана бос.

Арлен й беше странен в нормални дрехи. Рена присви очи и се опита да си представи онзи, който би бил, ако не бе напускал Потока, но не можеше. Татуировките по предмишниците и прасците му — а какво оставаше за лицето и врата му — изглеждаха още по-необичайни, когато се подаваха изпод дрехи.

— Защо ти е всичко това? — попита Рена.

— Навлякох изобщо робата, защото денем можех да крия лице под качулката, а и хората по-рядко тормозят пътуващи пастири — отвърна Арлен. — А и по-лесно ги отмятах по залез. — Поклати глава. — Но вече не се крия, а робата дава погрешни представи на хората. Не съм свят човек. А и ако трябва да покажа защитите си набързо… — Той щракна с пръсти и се превърна в мъгла, а дрехите се свлякоха. След миг отново се появи само по бидо.

— Този номер става и за други неща — каза Рена ухилена.

Арлен отвърна на усмивката й.

— По-добре да правим някои неща по старомодния начин.

— Значи, ще влезем, както сме си? — попита Рена. — Няма да ме караш да се покривам както след Речен мост?

Арлен поклати глава.

— Извинявай за онова, Рен, просто бях много ядосан. Нямах право…

— Имаше — прекъсна го тя. — Дадох ти добра причина. Хич не те виня. Пада ми се.

Арлен мигом се оказа пред нея и я прегърна.

— Толкова много си сторила за мен. Неведнъж.

Слънцето най-сетне изгря и ги освети насред целувката им с първите си лъчи.

— Стига потайности, Рен — каза Арлен. — Такива сме, каквито сме. Ако питаш мен, хората могат и с нас, и без нас, ако не ни харесват.

— Честна дума — отвърна Рена и постави ръце на гладката му бръсната глава, за да придърпа лицето му до своето.

Скоро след това Арлен ги поведе към Хралупата, босоног, повел Танцьор за юздата.

— Пътищата не са защитени — отбеляза Рена.

— Пътищата са защитата — каза Арлен. — Или поне част от нея. След като ядроните сравниха по-голямата част от града със земята, го построихме наново, още по-голям, във формата на няколко големи застъпващи се защити като онази, която дърварите оформяха на север. Всеки външен кръг ще става по-бавно от предишния, но накрая никой демон няма да може да пристъпи на двеста километра околовръст.

— Това е… невероятно — отвърна Рена.

— Ще бъде — съгласи се Арлен. — Ако можем да го направим, преди Ядрото да избълва армия, която да ни върне обратно в Епохата на невежеството.

Дори толкова рано по пътищата и пътечките сновяха обикновени хора по работа. Арлен кимна на неколцина пътьом, но не каза нищо и не спря. Всички го зяпаха ококорени, а някои дори се покланяха и рисуваха защити във въздуха. Почти всички зарязаха заниманията си и го последваха. Държаха се на почтително разстояние, но глъчта растеше, колкото повече хора се трупаха, а Рена неведнъж долови думата „Избавител“.

Арлен сякаш не обърна внимание и със спокойно изражение ги водеше към центъра на града.

Десетки чифлици и къщурки вече бяха построени наново, а стотици се строяха. Формата на голямата защита оставяше огромни площи девствена гора навсякъде, така че Хралупата още пазеше атмосферата на малко поселище, за разлика от улиците, каменните стени и огромните здания в Речен мост.

— Все едно почти съм си у дома — каза Рена. — Кат’ нищо ще видим зад ъгъла Градския площад и бакалията на Шопара.

Арлен кимна.

— Тук наричат площада Гробището на ядроните и не е Шопара, а Смит, но си права. Може би затова живях известно време тук. Не бях готов да се връщам у дома, а това бе най-близко до детството ми.

Свърнаха зад един ъгъл и се показа Гробището. Калдъръменият централен площад бе почти същият като този в Потока. В другия край се намираше Свещен дом, същият като на пастир Харал от Хълма на Богин, но край него стотици мъже оформяха огромни основи, дълбаеха дупки и носеха камъни.

Арлен спря и спокойствието му за миг слезе от лицето му.

— Онзи анжиерски пастир не губи време. Явно си строи катедрала, ще погълне дома на Джона както жаба — муха.

— Сякаш е нещо лошо — отвърна Рена. — Градът, види се, расте много бързо, няма ли да им трябват още няколко пейки в дома?

— Сигурно — отвърна Арлен, но звучеше недоубеден.

В другия край на площада имаше и голяма сцена с усилвателна фуния. Шумът на огромната тълпа пред сцената привлече вниманието на Рена, но над него се извисяваше един-единствен глас. Бе Джо Кътър: по нищо не личеше, че предишната нощ е бил ранен смъртоносно. Рена зърна и познатите одежди на пастир Хейс, който стоеше в края на тълпата с един от последователите си, подпираше се на възлестия си жезъл и наблюдаваше със студен поглед.

— Видях Го с ей тия две очи! — извика Джоу. — Дървенякът ме разпори като риба, чух Дарси да казва, че нищо не могат да направят! Обаче дойде Защитения и размаха ръце и вече и белег почти не ми остана!

— Слизай от сцената, Джо Кътър! — извика някой. — Може да си палячо, но не си жонгльор! Върви си разправяй глупостите другаде!

— Кълна се в слънцето! — извика отново Джоу и вдигна разкъсания си окървавен елек, под него — избледнелите му белези. Когато и това не успя да убеди тълпата, той посочи един от мъжете в нея.

— Евин Кътър, и ти видя!

Всички обърнаха погледи към Евин, но хрътката му настръхна и не позволи на никой да се приближи.

— Не видях никакви чудодейни лечения — рече той след миг. — Не и с ей тия две очи. Но да. Избавителя се завърна.

Арлен простена и обори лице в шепа, а тълпата се обърна отново към Джо с подновен интерес.

— Така, така! — извика той. — Истинският Избавител се върна, да върне господарката Лийша у дома и да надвие оня ми ти пустинен плъх!

Тълпата изрева одобрително.

— Тъп като купчина камъни, но не греши изцяло — измърмори Арлен.

Точно тогава Джоу вдигна глава и забеляза Арлен и Рена в края на тълпата.

— Ето Го! Избавителя!

Арлен сложи ръце на хълбоците, когато цялото множество рязко се извърна към него, и изгледа Джоу като куче, което се е изходило насред къщата.

Ненадейно тълпата се устреми към него — всички се пресягаха да го докоснат, дърпаха дрехите му. Стотици викаха, стотици ги притискаха.

— Избавителя!

— Благословен да си!

— Благослови ме!

— Искам…!

— Трябва…!

Рена се мъчеше насред купа тела и дори новооткритата й сила не бе достатъчно, за да устои на наплива.

— Назад! — крещеше тя, но никой не чуваше и кръвта й кипна за пореден път, пред взора й почервеня и тя посегна към ножа си.

В този миг тя зърна летящата към главата на Арлен бутилка, но нямаше как да я спре.

Нямаше за какво да се тревожи. Ръката му се стрелна мълниеносно и я сграбчи. Всички ахнаха като един и по пътя на бутилката в тълпата се отвори пролука — хората запристъпваха назад и разкриха групичка от трима мъже, които гледаха Арлен кръвнишки. Дрехите им бяха скърпени криво-ляво и износени, лицата им изпити, крайниците — мършави. Рена познаваше пияници, когато ги видеше, и знаеше какви гадости могат да натворят. Дланта й отново докосна дръжката на ножа.

— Избавител! — рече един от мъжете и плю на земята. — Ако си тоя Избавител, за когото говорят всички, къде беше, когато красианците взеха дъщеря ми?!

— И сина ми! — извика вторият.

— И чифлика ми! — додаде третият.

— Я покажи малко уважение, бе! — изръмжа Линдър Кътър и удари предводителя им в лицето. Онзи се строполи тежко, а другите двама се хвърлиха срещу огромния, ако и едва петнайсетгодишен младеж. Тримата се сборичкаха, а двамата немощни нападатели ритаха във въздуха, докато се мъчеха да съборят Линдър. Удареният тръскаше глава и се опитваше да се изправи. Очите му бяха стръвни.

— Хей, добре питат! — провикна се друг в тълпата и го споходи недоволно съгласие. Петима-шестима от Кътърови се бяха втурнали към суматохата.

Арлен прекоси разстоянието нечовешки бързо.

— Достатъчно! — Вдигна двамата нападатели на Линдър за яките и ги раздруса като непослушни деца. Линдър се усмихна самодоволно, докато Арлен не се обърна към него. — Следващия път, когато удариш някого заради мен, ще ти спукам главата.

Линдър отведнъж изглеждаше на възрастта си и поруменя.

Арлен остави двамата на земята достатъчно внимателно, за да останат на крака, и се пресегна към падналия, като му помогна да се изправи. Когато продума, звучеше спокоен, но гласът му се чуваше също толкова ясно, колкото докато Джо викаше през фунията.

— Знам, че те боли, друже, и съжалявам за дъщеря ти, но не й помагаш, като хвърляш бутилки и вършиш глупости. Не на мен трябва да се сърдиш. Никога не съм се правил на Избавителя. Може да съм целият изрисуван, но съм точно като вас.

— Но… ти избави Хралупата — рече мъжът почти умолително.

Арлен поклати глава и огледа тълпата. Всички мълчаха и чакаха отговора му.

— Не съм избавил нищо. Хората от Хралупата го сториха, кървяха ето тук, на паветата под нас. Да, намесвах се в крайна нужда, но така бяха и Лийша Пейпър, и Роджър Ин. И Линдър, и Евин Кътър, и още поне стотина души. Дори Джо, макар че си е наумил да говори глупости.

Джо слезе от сцената смутено.

Арлен сложи ръка на рамото на мъжа.

— Знам какво е да губиш хора. Може да те подлуди, да те разяри. Но идат още бури. Дошъл съм да помогна, но това няма да значи нищо, ако ще съм сам. Ти си решаваш дали да ме замериш с шише и да ме сочиш с пръст, но не ти дължа никакви обяснения. — Той се обърна и гласът му прогърмя: — Имам си по-добри неща за правене от това да насъсквам тълпата срещу демони на площада! Мога да се обзаложа, че и вие също!

Изведнъж всички забиха погледи в краката си и се размърмориха как имат недовършени дела. Разотидоха се бързо.

Джо Кътър се спусна към Арлен, докато си тръгваше.

— Съжалявам. Не исках да…

Арлен го прекъсна:

— Не ти се сърдя, Джо. Заслужих си го, задето се държах така тайнствено последния път.

Джо изглеждаше облекчен, но Арлен вдигна пръст.

— Но онази фуния е за пастири, жонгльори и свирачи, не за глупци като теб. Не искам повече да те виждам горе, освен ако няма да ни пееш и танцуваш. Ако нямаш дърва за цепене, отиди и питай Касапите какво се намира за вършене.

Джоу кимна послушно и се отдалечи.

Рена върна погледа си към мястото на Инквизитора, но и него го нямаше.

 

 

— Това място е повече като Потока, отколкото ми се ще — каза Рена. — И к’во, ще ни изгорят на кладата, ако не ги спасим ли?

— Всеки има нужда от време на време някой да го вразуми, Рен — отвърна Арлен, докато водеха конете си в конюшните зад новопостроения хан. — Времената са тежки и можем да простим на хората, че лесно се палят. Не е нужно всеки път да посягаш към ножа.

Рена се напрегна.

— Не знаех, че си личи толкова.

— Голям нож имаш.

Един младеж, слаб, но жилав, дойде да отведе конете им. Погледна към Танцьор и незабавно вдигна глава към Арлен.

— Да, Кийт, аз съм — каза Арлен. — Знам, че няма много място, но с моята обещана имаме нужда от стая за няколко седмици.

Кийт кимна. Бързо прибра конете и ги придружи през малък страничен вход към едно преддверие.

— Чакайте да доведа татко.

— Баща му Смит е съдържателят на хана и говорител на града — каза Арлен, когато момчето си тръгна. — Свестен човек, ако не го ядосваш. По-честен от Хог, но все пак го бива в пазарлъците. Жена му Стефни не е лоша в малки дози, но все изглежда, все едно не е ходила до нужника от цяла седмица и иска да си го изкара на всички край себе си. Бързо се захваща да проповядва как Създателя искал това, искал онова. Все едно е от Южна стража.

Рена се наежи. Там бързо я бяха осъдили на смърт, ужким по „волята на Създателя“.

След няколко минути влезе едър мъж с гъста брада, по която Рена прецени, че собственикът е на около шейсет лета — следваше го дребна, слаба женица с опъната в стегнат кок коса. Арлен се оказа прав за лицето й. Сякаш току-що бе отхапала недоузряла слива и се готвеше да я изплюе в лицето ти.

— Слава на Създателя, задето се върна — възкликна Смит, когато Арлен представи Рена.

— Създателя няма нищо общо — каза той. — Имам работа в Хралупата.

— Ръката на Създателя е във всичко, малко и голямо — рече Стефни. Крайчето на белег от демон се подаваше от високата яка на роклята й, а в целия й вид имаше суровост, която напомняше на Силия Бездетната, говорителката на Потока на Тибит, която бе защитила Рена, когато никой друг не посмя. Рена никога не беше срещала жена, по-силна от Силия.

Без да се замисля, Рена се пресегна и леко докосна белега.

— Били сте се, нали? Когато защитите са се пропукали преди година.

Жената поокръгли очи, но кимна.

— Не можех просто да стоя безучастна.

— Разбира се — каза Рена и я стисна съчувствено по рамото. — Няма как да искаш нещо от другите, ако не си готов сам да го сториш.

Измъченото изражение на жената се стопи и тя се усмихна — непривична гримаса, която не си отиваше с вече оформените й от мръщене бръчки.

— Елате. Ханът е зает, но ще намерим няколко стаи за вестоносци. Нека ви настаним и нахраним.

Тя се обърна и ги поведе по едно задно стълбище, докато Арлен и Смит зяпаха изумени.

 

 

Едва се бяха настанили и закусили, когато някой почука. Арлен отвори и се показа един от последователите на пастир Хейс, този, който стоеше неотлъчно до него.

Носеше само обикновени сандали и кафеникава роба — защитеният стихар бе за през нощта. Добре подстриганата му кафява брада бе обсипана със сребристи косъмчета.

— Аз съм чадо Франк, помощник на пастир Хейс, Върховен инквизитор и също духовен наставник на Негова Светлост граф Тамос от Хралупата на дърваря — рече той с едва забележим поклон.

— Простете за прекъсването, господин Бейлс — кимна на Рена — и госпожице Танър, но Негово Високо Светейшество бе крайно впечатлен от думите ви тази сутрин и желае да се срещне с вас в шест вечерта в трапезарията на своя Свещен дом. С официално облекло.

Завъртя се, за да си върви, но отговорът на Арлен го спря.

— Ще трябва да предадете извиненията ни.

Франк застина за миг, а когато върна поглед към Арлен, в него се четеше изненада. Отново се поклони леко.

— Искате да кажете, че, ъм… имате по-важни планове от това да се видите с Негово Светейшество?

Арлен вдигна рамене безпомощно.

— Боя се, че плановете ми са много. Може би след Новолунието.

Този път Франк не се и опита да скрие изумлението си.

— Това… това е отговорът ви?

— Писмо ли да напиша? — попита Арлен.

Когато Франк не отвърна, Арлен закрачи към вратата и хвана подканящо дръжката й. Франк се затътри навън със смесица от шок и негодувание по лицето.

— Не е ли малко стар за дете? — попита Рена, докато Франк се отдалечаваше по коридора.

Арлен кимна.

— Почти на четирийсет ми се видя. Пастирите обикновено получават постовете си до около трийсет дори ако Съветът не им е намерил паство.

— И какво, този не си е взел изпитите ли?

Арлен поклати глава.

— Значи, че Хейс е влиятелен. Толкова влиятелен, че да му прислужваш, е по-ценно от това да си имаш собствено назначение. Политика — и той изплю думата.

— А какво беше това с плановете? — попита Рена. — Не звучеше любезно. Току-що дойдохме, още нямаме планове дори кога да ходим до нужника.

— Не ме интересува. — Арлен махна раздразнено към вратата. — Проклет да съм, ако ще ме накарат да присъствам на формална вечеря само за да може някой пастир да ми важничи. Нямам нерви за пози.

Той сниши глас, за да имитира мънкането на Франк.

— „Искате да кажете, че, ъм… имате по-важни планове от това да се видите с Негово Светейшество?“ Ба!

— А имаме ли по-важни планове? — попита Рена.

— Ами, може да прекараме няколко часа да си блъскаме главите в стената — отвърна Арлен. — Все едно да говорим с пастир. Всички са наизустили онази книга, но всеки я чете различно.

— Пастир Харал от Потока беше добър човек — рече Рена. — Подкрепи ме, когато хората от града искаха да ме разкъсат.

— Но не и пред теб, Рен — каза Арлен. — Запомни това. Джордж Уоч, на когото омраза му капеше от ушите, също беше пастир.

— Но пък не злословиш за бившия пастир, оня Джона — каза Рена.

Арлен сви рамене.

— Джона е също толкова глупав, колкото и останалите. Може би повече в някои отношения. Но винаги се е отнасял с хората както трябва. Заслужил си е уважението им. Хейс нищо не е заслужил.

— Не е получил възможност все още — отбеляза Рена.

Арлен помълча няколко секунди, но накрая изсумтя.

— Добре, ще пратя Кийт да го уведоми, че сме намерили време насред плановете. Обаче никакви официални дрехи.

 

 

Когато Рена и Арлен се показаха пред хана привечер, не ги чакаше точно тълпа, но стотици хора се шляеха край магазините и уличните ъгли, опитвайки се да изглеждат, сякаш имат работа там. Когато двамата се показаха, се разнесе всеобщ шепот.

Рена въздъхна. Явно каквото и да кажеше Арлен, нищо нямаше да промени мнението на някои хора, дори на тези, които кътаха всяка негова дума, сякаш е част от Канона.

През целия ден не спираха да чукат на вратата им. Смит и Стефни се постараха просителите да не затрупат хана, но не върнаха никого от онези, които счетоха за достатъчно важни, а такива бяха мнозина. Двамата Касапи дойдоха с тежки тефтери и карти, които разстлаха на пода, за да покажат докъде са стигнали с набора на нови воини и с разчистването на територия. Десетки селца се бяха преселили, изтикани от красианците, превзели Райзън — много от тях се строяха направо върху свои собствени големи защити в околията. Самата Хралупа вече бе обградена от шест големи защити, макар само две от тях, на Нови Райзън и Мъчнокрай, да бяха напълно активни. Още няколко се изграждаха в момента.

Един стъклар на име Бен донесе на Рена и Арлен прекрасни защитени предмети, за да прецени Арлен доколко са сполучливи, а Кендъл се вмъкна да говори за анжиерските жонгльори, пристигнали със свитата на граф Тамос.

— Петима старейшини от Гилдията на жонгльорите — каза тя — и около десетина чираци. Твърдят, че са дошли, за да помагат на Роджър да ни научи как се омайват демони, но сякаш повече се интересуваха да чуят колкото може повече за теб.

И така нататък. Защитници, вестоносци, билкарки, говорители на цели изселени градове — един по един или по двойки и тройки, идваха и си отиваха, а на Рена й се крещеше.

Арлен го прие сякаш по-добре, поздравяваше мнозина като приятели и даваше предложения, които тези срещу него сякаш приемаха като заповеди.

Но накрая с голямо облекчение най-после се измъкнаха от стаята, макар и всички по улиците да ги зяпнаха отново.

Пастир Хейс и чадо Франк ги чакаха пред Свещения дом. Хейс бе в кафяво, ала материалът на одеждите му бе по-фин от всичко, което Рена бе виждала, с изключение на защитеното й наметало. Върху тези дрехи той носеше бял филон, поръбен с нишки във формата на бръшлян, а на гърдите му — извезан от сърма разкривен жезъл, обсипан със защити, много от които Рена не успя да разпознае. Епитрахилът и шапката му бяха горскозелени и избродирани със защити, отново със златен конец. По пръстите му блещукаха златни пръстени, а на единия от тях — зелен скъпоценен камък с размерите на краве око.

Франк също се бе пременил в защитена зелена шапка и бял стихар върху кафявата си роба, извезан също като този на Хейс. Златна огърлица с голям червен скъпоценен камък висеше от врата му.

И дума да не става за сравнение с Арлен, бос в дочения си панталон и вехтата си риза, и Рена, която бе оскъдно облечена по чиито и да било стандарти — само прилепнал кожен елек и пола до прасците, срязана встрани чак до кръста. Но ако обикновените дрехи — или липсата им — обиждаше домакините им, това не им пролича.

— Добре дошли в Обителта на Създателя, господин Бейлс, госпожице Танър! — изрече високо Хейс така, че гласът му се разнесе надалеч. — Чест за нас е да ни гостувате тъй скоро след пристигането си.

Рена се заслуша за сарказъм в гласа на възрастния мъж, но такъв сякаш нямаше. Каза:

— Благодарим за поканата.

След това нарисува защита във въздуха. Арлен само изсумтя и кимна отривисто.

Усмивката на Хейс повехна леко.

— Поздравявам ви за поетите един към друг обети. Ще съм поласкан, ако ми позволите да извърша церемонията.

— Много мило — отвърна Арлен, преди Рена да измисли какво да отвърне. Гласът му се носеше също толкова лесно, колкото и този на пастира, — но възнамерявам да го стори пастир Джона, когато се върне.

Насъбралите се хора, вече тълпа без никакво съмнение, зажужаха отново. Хейс присви устни и устата му изчезна сред гъстата брада и мустаците му.

— Близки ли бяхте?

Арлен вдигна рамене.

— Невинаги бяхме съгласни с него, но пастир Джона се грижеше добре за Хралупата в моменти на нужда. Надявам се да се завърне скоро.

Усмивката изчезна и от очите на Хейс, а Франк неловко се прокашля.

— Може би ще е добре да се преместим вътре, Ваше Светейшество. Останалите вече са там. Очакват ни в трапезарията.

— Добре тогава, да влизаме — каза Хейс. Франк се поклони и ги въведе, като затвори тежката порта зад тях и ги скри от любопитни очи и уши.

От малкото преддверие под балкона Рена виждаше, че главното помещение бе предвидено да побере около триста души. Подът бе от гол камък, огладен от безбройни стъпки. Пейките бяха също толкова износени, макар и сковани от качествено дърво, вече протъркано от няколко поколения задни части.

В дървените подпори бяха издълбани защити, както и в цветните прозорци, макар да бяха иначе неукрасени. Олтарът бе също толкова обикновен, макар над платформата и масата да имаше чисто нов гоблен, извезан с бръшляна и разкривения жезъл на анжиерските пастири. Под тях пък бе застлан дебел килим.

— Извинете ни за вида на помещението — каза Франк. — Когато разширението приключи, ще имаме дом, достоен за Създателя, и подходящо обкръжение, в което Негово Светейшество да приема гости.

Острите уши на Рена доловиха, че Арлен скърца със зъби и едва се удържа да не каже нещо, докато Франк ги водеше към една вратичка до олтара, след която пък се откри тесен коридор, по който стигнаха до малката трапезария без прозорци. Тя бе много по-богато обзаведена от останалата част на сградата. Студените каменни стени бяха покрити с тежки гоблени, а по цялото протежение на помещението се мъдреше огромна маса от златодърво, покрита с кадифе. В огнището гореше огън, а над главите им — свещи в прост дървен свещник.

На масата седяха трима души, но бързо се изправиха, когато влезе пастирът.

— Спомняте си лорд Артър, адютант на графа — каза Хейс и го посочи. — До него е щитоносец Гамон, капитан на стражата.

Артър бе обут с добре ушит панталон, както и с лъснати ботуши. Носеше още бяла дантелена риза и туника със символа на графа, дървения войник. От облегалката на стола му висяха ремъци, сред които бе втъкнато лъскаво късо копие. Оръжието беше защитено, със сложно инкрустиран със скъпоценни камъни предпазител. Бе прекрасно и добре поддържано, но Артър не даваше вид на боец и Рена се запита дали някога това оръжие бе пронизвало ядрон.

Гамон бе също толкова добре облечен, макар че по неговите ръкавели нямаше дантела, а приличаше и повече на воин с късата си брада, набола върху сбръчкан белег от демон. Взираше се в Арлен, сякаш го преценяваше преди схватка, а копието му изглеждаше употребявано. Бе го подпрял на стената, така че лесно да го достига.

— За мен е чест — каза Артър, а капитанът на стражата се поклони. — Графът съжалява, че не може да дойде, но го забавиха делата покрай строежа на крепостта му.

— Иначе казано, не иска да го виждат с нас — измърмори Арлен под нос.

— А това е официалният пратеник на херцога, лорд Джейсън Златния тон, племенник на лорд Джансън, пръв министър на Анжие — каза Хейс и посочи третия мъж. — Джейсън щеше да се връща в Анжие утре, но за щастие, пристигането ви му позволи да се срещне с вас, преди да отпътува.

— Би ни чакал и година, ако знаеше, че ще се срещне с нас — каза Арлен отново така, че да го чуе само Рена.

Пратеникът носеше добре скроен жакет и свободен копринен панталон в смарагдовозелено, с втъкнати крачоли във високите си ботуши от ярешка кожа. Късото му наметало беше кафяво, избродирано с бръшлянения трон на Анжие. Той го отметна с енергичен жест, когато се поклони на Рена, а вътрешността му представляваше натрапчиво жонгльорско разноцветие.

— Никога не съм бил в Потока на Тибит — рече той и целуна ръката й, — но може би ще трябва да променя това, ако жените там са красиви като вас.

Рена усети, че се изчервява.

— Стига толкова — сопна се Арлен.

— Разбира се — съгласи се Хейс и изгледа Джейсън укоризнено. — Моля, нека седнем.

Показа на Арлен и Рена местата им. Артър се премести плавно зад нея и й се прищя да го халоса, но разбра, че просто иска да й дръпне стола, за да седне. Столът беше тапициран с кадифе. Никога не бе сядала на нещо толкова меко.

Франк плесна с ръце и се показаха прислужници с бутилки вино. Мъжете — включително Арлен — взеха салфетките от масата едновременно и ги поставиха в скутовете си. Рена смутено стори същото:

— Тази вечер имаме чудесно меню — каза Франк. — Печен фазан, пълнен с прасковени ядки във винен сос, и печено прасенце на дим от ябълкови стърготини със сливово желе. — Обърна се към Рена. — Бяло или червено бихте предпочели?

— Я пак? — попита тя.

Франк се усмихна.

— Вино, дете. Какво ще предпочетеш?

— Има повече от един вид ли? — попита Рена и отново се изчерви, когато Джейсън, Артър и Франк се засмяха. — Какво пък казах? — промърмори на Арлен.

Арлен бе готов да бълва огън и жупел.

— Нищо — отвърна той, без да се старае да говори тихо. — Държат се грубо с теб и ти се надсмиват от богатата си трапеза, докато хората на километър-два оттук ядат треволяци и благодарят на Създателя, че имат и толкова.

Франк пребледня и погледна Хейс, преди да обърне глава обратно към Арлен:

— Не исках да обидя…

Арлен го пренебрегна и заговори на пастира:

— На това ли учите децата си, Ваше Светейшество? Че е редно да се подиграват на обикновените хора? Защото там, откъдето сме, пастирите носят обикновени роби с добра причина.

Хейс стисна челюсти.

— Със сигурност не проповядваме подигравки.

— Не и от моя гледна точка — отвърна Арлен. Обърна се към Франк. — Какво казахте за този Свещен дом? Че не подобавал? Че не е достоен?

Франк имаше вид на приклещена от ловци сърна.

— Просто имах предвид, че нещо по-величествено…

— Нямате представа какво значи думата „величествено“ — скастри го Арлен. — Тази обител е символ на силата на хората тук. Когато всичко останало бе загубено, това здание устоя. Тук пренасяхме ранените, в ей тази стая, докато роднините и приятелите им стояха пред входа и се изправиха срещу нощта, за да ги защитят. Нищо неподобаващо няма в това място. — Отново се обърна към Хейс. — Но ще го съборите и ще го замените с друго, за да забравят хората какви са били, преди да се появите, и да забравят пастира, чийто Свещен дом бе тук.

Хейс присви очи студено.

— Отново този Джона! Свалихте кафявата си роба, но продължавате да говорите като пастир и да ни обяснявате как да управляваме ордена си. Графът вече обеща, че съпругата му ще може да го види, но продължавате да правите сцени първо пред тълпата отвън, а сега и на масата ми.

— Сцената отвън я направихте вие — отбеляза Арлен. Огледа и останалите край масата. — Знам, че ни мислите за глупаци, защото сме родени в малко селце, но дълги години съм бил вестоносец и познавам политическите ходове, когато ги видя. Застанах на площада и казах пред всички, че не съм нито свят човек, нито пратеник на Небесата, но това не ви стигна. Трябваше да правите маймунджилъци и пред Свещения дом, за да накарате хората да си мислят, че съм от паството ви — и тук Арлен огледа набързо Артър, Гамон и Джейсън, — докато валетата на кралските особи подслушват през задната вратичка. Дръжте ме далеч от игричките си. Не се придържам към никой Канон и не съм се вричал на бръшлянения трон.

Рена се отпусна назад в стола си развеселена. Никой не й обръщаше ни най-малко внимание. Останалите изглеждаха възмутени, но Хейс вдигна ръка, за да ги успокои.

— При все това бръшляненият трон е суверен в Анжие и всички в границите на херцогството са му подчинени. Херцог Райнбек и пастир Петер са повелили, че Хралупата е каноническо владение, господин Бейлс. Ако живеете тук, сте под моята юрисдикция и тази на графа.

— Евджахски закони — каза Арлен.

— Моля? — попита пастирът.

— И в Красия религията и светските закони са едно — отвърна Арлен. — Свещената им книга, Евджахът, е основата на цялата им култура и докато красианците превземат южните земи, насилват хората да се подчинят на евджахския закон, да се забулват и да почитат Еверам независимо дали искат, или не. Похищават жените и поробват мъжете, отнемат децата им, за да ги въведат изцяло в доктрините на Евджаха. Дори да спрат походите си още днес, след едно поколение всички от превзетите територии ще спазват евджахските закони и ще учетворят красианските множества.

— Тогава разбирате защо трябва да им се противопоставим с всички средства — каза Хейс, — да отхвърлим фалшивия бог и да възстановим вярата в истинския Създател.

— Така се превръщате в тях — отвърна Арлен. — А тук тези не ми минават. Говорете си каквото щете от амвона. Ако можете да убедите хората, това си е техен избор. Но ако пробвате някой инквизиторски номер, като да пратите някой прелюбодеец на кладата, ще строша дървения стълб на две и ще забия половината във вратата ви, а другата — в тази на графа.

— Няма да посмеете! — изръмжа Франк.

— Стой и го гледай — каза Рена.

— Как смеете! — извика Артър. Капитан Гамон скочи на крака и сграбчи копието си. — С властта, дадена ми от граф Тамос, ви арестувам за измяна…

Арлен изсумтя презрително и дори не се изправи. Нарисува защита във въздуха и острието стана сиво-синьо като мъгливо небе. Въздухът край него се разтрептя, а дръжката се покри със скреж.

Нещо проскърца, а Гамон извика и пусна оръжието, стиснал ръката си, сякаш се бе изгорил. Джейсън скочи от стола си, когато копието падна на пода между него и Гамон и се строши на хиляди парчета.

— Създателю, ръката ми! — викаше Гамон.

— Стига сте се правил на глупак и сядайте — каза Арлен. На едно от прислужващите момчета, ококорено и разтворило изумено уста, нареди:

— Донеси на щитоносеца купа с хладка вода за ръката му.

Момчето изтича навън, без дори да пита Франк или пастир Хейс.

Хейс сплете пръсти.

— Значи, все пак мислите, че сте над законите на хората и Създателя? Така ли се опитвате да ми подскажете, че речта ви сутринта е била лъжа? Че наистина се мислите за Избавителя?

Арлен поклати глава.

— Така ви казвам, че не съм някой наивник, когото да разигравате. Дойдох тук, защото имам работа за вършене, не за да се препирам с вас или с графа. Стига да се отнасяте добре с хората тук — а изглежда, се справяте с това като цяло, — ще сме приятели. Но си позволявате повече отколкото трябва и е добре да сте наясно къде свършва защитеният ви кръг. Не ме интересува политиканстването ви и следващия път, когато някой обиди обещаната ми, ще искам компенсация.

Хейс кимна.

— Извинявам се за всякакви обиди към вас или госпожица Танър. Било е неумишлено. — Хейс впери взор във Франк. — Помощникът ми ще получи подобаващо порицание.

Пастирът разпери ръце.

— И аз искам да сме приятели. Нито аз, нито графът желаем да сте ни враг, господин Бейлс. Херцогът, братът на Тамос, му нареди да дойде на юг, да укрепи границата и да защитава хората по нея. Мандатът ми от пастир Петер е същият. Ще се грижа за хората, така както вашият Джона го е правил — нямам думата по този въпрос.

— Това ли е същността на мандата ви? — попита Арлен.

Хейс поклати глава.

— Има още един въпрос. Вие.

— Аз.

— Не сте първият мним Избавител в Анжие — отвърна Хейс. — Мълви за завръщането Му обхождат селцата през няколко години. Разследваме всяка от тях. Самият аз съм проверявал поне десетина души — всички до един измамници.

Арлен се усмихна.

— Добавете още един към бройката. Не съм Избавителя.

Хейс се приведе напред.

— Може би, но не сте и прост вестоносец от селцата, независимо какво твърдите. Бързо отричате, но още не сте ни споделили какво сте. Използвате демонична магия. Кой може да каже дали самият вие не сте ядрон?

В стаята се възцари мълчание, а Рена се наежи. Останалите мъже наостриха уши. Джейсън извади тефтерче и моливче. За жонгльорите историите бяха пари, най-вече за такива като него — макар и публиката им да се състоеше от един човек, той бе много важен.

— Тази сутрин стоях на слънце — каза Арлен. — Ядроните могат ли?

Хейс вдигна рамене.

— За всичко си има пръв път.

— А хилядите демони, които съм избил, включително онези снощи? Или така само заблуждавам клетите човеци?

— Вие ми кажете — отвърна Хейс.

— Няма какво да ви казва — сопна се Рена.

Всички завъртяха глави към нея.

— Извинете ме, госпожице — започна Хейс с наставнически тон, — но…

— Арлен не искаше да дойде — продължи Рена, като го пренебрегна. — Каза, че ще стане точно така. Ще се опитате да го използвате или да го набедите. Каза, че по-добре да си млатим главите в стената. Аз го убедих да се държи човешки и да дойде. — Изправи се. — Съжалявам, че го направих, и не виждам смисъл да стоим и да се надлъгваме и перчим. Да ви е сладък фазанът!

Тя излезе, а Арлен сви рамене извинително и с широка усмивка я последва.

 

 

Навън слънцето захождаше и улиците на Хралупата гъмжаха. Отряди от дървари се сформираха на площада, готвеха се за нощните си обходи, а продавачите не спираха с работата — продаваха храна, напитки и какво ли още не, като явно не възнамеряваха да спират. Дори работниците в основите на новия Свещен дом не спираха. Рена знаеше, че голямата защита ги пазеше нощем, но не й бе хрумнало какво всъщност значи това. Свобода денем и нощем. В този район хората не бяха принудени да живеят според прищевките на демоните.

— Няма ли след малко да се стъмни твърде за работа? — попита Рена.

— Магията ще се надигне скоро. Не след дълго ще има светлина за всичко.

Рена се запита какво ли значи това и търсеше издайническите признаци на надигаща се магия, струйките, подобни на мъгла, които само тя и Арлен виждаха със защитените си очи.

Ала нямаше и следа от нищо подобно. Вместо това цялата улица се затопли под стъпалата й и започна да мъждука. Отначало си помисли, че си въобразява, но скоро светлината бе твърде ярка, за да се разубеждава. Вече всички я виждаха, дори с незащитени очи. Рена разбираше защо хората продължават с делата си необезпокоени. Не бе светло като ден, но стигаше дори за въртене на търговия и работа.

— Прекрасно е — каза Рена.

Недалеч личаха краищата на голяма защита. Там магията се издигаше по обичайния начин, но се вливаше в защитата, така както и в Арлен, колчем я призовеше. Защитата смучеше и от нея. Растящото ядро от магическа сила, което започна да се оформя в нея, когато тя вкуси за пръв път демонска плът, сега се стремеше към защитата като магнитен камък към желязно гърне. Трудно й бе да върви и леко се замая.

— Чувствах се… недобре тук преди — каза Арлен, сякаш четеше мислите й. — Все едно газех през вода или се бях напекъл на слънцето.

— Преди?

— Сега всичко е различно — каза Арлен. — Големите защити всмукват огромни количества магия, а да се възползвам от нея, вече е лесно като дишането. — Той вдиша дълбоко и защитите му се разгоряха, по-силни, отколкото Рена някога ги беше виждала. Арлен издиша и те угаснаха. — А ако аз самият не се нуждая от магия, мога да я изпратя към защитата и да я укрепя. Тук се чувствам силен, Рен. Повече, отколкото съм си мечтал. Дори не е нужно да убивам, за да се заредя. Не знам дали ще е достатъчно, но когато дойде Новолунието, каквото и да реши да изплюе Ядрото срещу нас, ще се види в чудо.

Той свърна към друго голямо здание, разположено от другата страна на калдъръма. Бе единствената защитена сграда, която Рена беше виждала в Хралупата, с големи, ясни символи, издълбани в дървото.

— Лечебницата — каза Арлен. — Трябва да се видя с Вика, преди да тръгне към Анжие при мъжа си. А и ще мога да й помогна, докато е тук. Когато приключа, вътре няма да има и дете с хрема.

— Сигурен ли си, че е добра идея? — попита Рена. — Пак ще тръгнат приказки за Избавителя и к’во ли не.

— Това, така или иначе, ще се случи — каза Арлен. — Не съм Избавителя, но няма повече да крия какво мога да правя. Бръкнахме в гнездо на стършели, когато убихме онзи мисловен демон, и освен ако не съм направил голяма грешка, ще започнат да ни жилят по Новолуние. Всички ми трябват нащрек.

Рена се начумери.

— Какво? — недоумя Арлен.

Рена кръстоса ръце и се извърна. След миг се озова в нежните му обятия.

— Ако нещо те притеснява, Рен, просто кажи. Научих много от онзи демон, но още не съм готов да ти чета мислите.

Рена въздъхна.

— Не ми харесва, когато лекуваш.

Арлен застина.

— Какво? Защо? По леглата ли да оставя хората? Осакатени? Да мрат?

Рена искаше само да се отпусне в обятията му, но вместо това се отдръпна и се завъртя към него.

— Не е зарад’ това. Просто не мисля, че е безопасно. Викаш, че аз съм диване, но почти се самоубиваш всеки път, като лекуваш. Твърде си инатлив да разбереш кога да спреш. Да. По-добре да оставиш счупеният крак на някой глупак да си се оправи сам, вместо да припадаш, докато се мъчиш да го лекуваш.

Очакваше той да й се развика, но Арлен само кимна:

— Още имам да науча това-онова. Но имам тази голяма защита за източник, така че ще внимавам, Рен. Обещавам.