Сара Шепард
Отровени (31)

30.
РАЗЧИСТВАНЕ

Ариа изтича до прозореца и надникна вътре. Първоначално видя само дългите, тъмни сенки в празната стая. Но когато очите й свикнаха с тъмното, тя осъзна, че стаята е много по-различна от последния път, когато я беше видяла — и изобщо не изглежда така, както я показваше записът на камерата. Вътре имаше още една маса. И втори стол, обърнат с краката нагоре. По пода бяха пръснати вестници. На стената беше облегнат един моп, а до него имаше кофа. И по дъските на пода се виждаше нещо. Нещо гъсто и лепкаво, което се просмукваше в дървото.

— Аз влизам! — рече настоятелно Емили.

— Не! — сграбчи я Хана за ръкава. — Ами ако все още е вътре?

— Готова съм за нея — отвърна Емили и издърпа ръката си. — А ако не е, вътре все още може да има някакви улики. Нещо, което ченгетата да използват. Трябва само да намерим косъм или отпечатък. Тогава ще ги повикаме.

Ариа възрази. Всичко това й се струваше ужасно нередно. Внезапно й се прииска да се върне обратно на бала. Дори не беше казала на баща си, че си тръгва. А Харисън? След целувката й с Ноъл тя не бе успяла да го открие в банкетната зала. Дори беше попитала Хана, но приятелката й бе отвърнала, че не го е виждала да си тръгва. Дали по някакъв начин не беше разбрал за Ноъл? Или беше чул новините за подправената сделка с картината и тихомълком се беше изнизал?

Спенсър докосна ръката й.

— Ем е права — рече тя. — Така и така сме тук, по-добре да влезем.

Емили натисна бравата. Тя поддаде лесно и вратата се отвори със скърцане. Разнесе се познатата противна миризма на ванилия и стомахът на Ариа се преобърна. Да не би Али да се обливаше с проклетото нещо?

Момичетата влязоха вътре. Спенсър опипа стената и намери ключа за лампата, но нито една от крушките не светна. Ариа се затътри до масата и се загледа в дървената й повърхност. Тя беше покрита със същата лепкава субстанция като пода. Ноздрите й потрепнаха, усещайки миризмата на нещо кисело и познато. Внезапно тя разбра какво е това. Погледна към останалите и видя ужаса по лицата им, когато постепенно осъзнаха какво виждат.

— Кръв ли е това? — изкрещя Ариа.

— О, господи! — Емили притисна ръце към гърдите си, сякаш се страхуваше да я докосне.

Хана отиде на пръсти до малкия кухненски бокс.

— Тук има още кръв.

— И тук — извика Спенсър откъм килера.

— Чия е тази кръв? — извика Емили.

Настъпи зловещо мълчание. Очевидно всички си мислеха едно и също нещо. Може би тук бе извършено убийство.

Може би Али беше убила някого.

Ариа погледна нагоре по стълбите към втория етаж, пое си дълбоко дъх и бавно започна да ги изкачва. Стискаше здраво парапета, чувствайки се несигурна. Когато стигна до горния етаж, тя забеляза светлина откъм задната стая. Сърцето й спря. Дали Али не беше все още тук и не се криеше?

Ариа пристъпи напред, пренебрегвайки страха, който пулсираше в тялото й. Когато зави зад ъгъла, под краката й изскърцаха дъски. Когато видя скупчените фигури в средата на стаята, тя тихо изписка — но въпреки това се приближи и осъзна, че това е просто един мъртъв плъх и хвърлена на пода рокля.

Тя изтича до роклята и я вдигна от пода, държейки я встрани от тялото си. Платът миришеше силно на ванилия и също беше покрит с кръв. Части от роклята бяха все още влажни, може би от кръвта.

— Мацки! — извика тя, държейки роклята с два пръста. — Елате горе!

Всички бързо изкачиха стълбите и се събраха в стаята.

— Погледнете — прошепна Ариа, разтръсквайки роклята.

Емили притисна длан към устата си.

— На Али ли е?

— Така си мисля — отвърна Ариа. — Може би я е носила, докато… нали се сещате… е вършила онова долу. — Тя посочи към пода. — По нея може да има всякакво ДНК. Коса, клетки от кожа, може би дори кръвта на Али. Всичко, от което се нуждаят ченгетата, нали?

— Страхотно! — прошепна въодушевено Хана. — Хайде да я носим в полицията и да се махаме оттук.

Скръц.

Сърцето на Ариа се качи в гърлото й и тя посегна към ръката на Емили. Като че ли се отваряше някакъв прозорец. Моля те, нека да е вятърът, помисли си тя. Но след това се чуха стъпки по пода.

Всички се отдръпнаха в дъното на стаята и се скупчиха една до друга. Ариа потърси в джоба телефона си. Охранителните камери все още предаваха видео на екрана, но на верандата и в двора не се виждаше никой.

Разнесе се бълбукащ звук. Ариа се втренчи в останалите. Бензин? — произнесе само с устни тя. Дали Али не възнамеряваше да подпали сградата с тях вътре, както се беше опитала да направи в Поконос? Но в този момент доловиха позната миризма. И тя изобщо не беше на бензин.

Миришеше на белина.

Разнесе се ново скърцане и тихо потракване от затваряне на прозорец. Момичетата останаха неподвижно дълго време, което им се стори почти час. Най-накрая Ариа отиде на пръсти до вратата и надникна над парапета. Стаята беше празна, но миризмата на белина беше непоносима.

Някой беше разместил мебелите в стаята. Кръвта по пода и масата беше изчезнала. Мопът и кофата също ги нямаше. Като че ли някой беше дошъл, беше залял навсякъде с белина и се беше опитал да почисти.

Но да почисти какво?

Тя се обърна към приятелките си; инстинктът й подтикваше да побегне, веднага.

— Трябва да се махаме оттук.

Всички се размърдаха. Ариа грабна подгизналата рокля, прескочи плъха и заслиза бързо по стълбите. Емили се хвърли към входната врата, отвори я и излезе залитайки навън. Когато Ариа и останалите я последваха, зад тях не избухнаха експлозии. От гората не изскочи никой и не ги нападна.

Те се затичаха към пътя с всички сили. Ариа никога не се беше радвала толкова да види колата на Хана. Момичетата бързо влязоха вътре, Хана заключи вратите и запали двигателя. Когато Ариа си пое дъх, тя усети миризмата на белина. Беше се просмукала в кожата и дрехите й. Всъщност дори можеше да я вкуси с езика си.

Докато се отдалечаваха, тя се обърна и се загледа през задния прозорец. Пътят беше тъмен и пуст. Дори там да имаше някой, тя не можеше да го види.

Бийп. Ариа погледна телефона си. Обаждаше се Байрън, но тя го беше оставила на гласова поща. Как да отговори, без да звучи уплашена до смърт?

След това прегледа есемесите. От Байрън имаше четири. Няколко бяха и от Харисън, който пишеше, че ще си тръгва, защото не може да я намери никъде. Имаше един и от Ила, която не беше дошла на партито: Баща ти ми се обади. Къде си? Обади ми се веднага, щом получиш това.

Когато вдигна глава, видя, че останалите също гледат телефоните си.

— По дяволите — прошепна Спенсър. — Мама е вбесена.

Хана дъвчеше долната си устна и гледаше екрана, докато шофираше. Само Емили гледаше право напред, отпуснала ръце в скута си. По бузите й мълчаливо се стичаха сълзи.

— Какво се случи току-що? — прошепна тя. — Това Али ли беше? Защо не я нападнахме? Трябваше да направя нещо.

Ариа я потупа по ръката.

— Не, не трябваше. Нямахме никаква представа какви ги вършеше там долу. Може и да е имала пистолет, Ем. Постъпихме правилно, като не се издадохме.

— Но какво правеше тя? — извика Емили. — Каква беше тази белина? — Тя ги погледна. — Убила ли е някого в тази къща?

— Някой е убил някого — отвърна бавно Ариа и погледна роклята, която държеше в ръцете си. Може и да си представяше, но платът й се струваше топъл, сякаш все още не бе изгубил телесната топлина на Али.

Тя преглътна на сухо, осъзнавайки внезапно какво трябва да направят. Извади телефона си и отключи екрана. Емили я гледаше внимателно, след което рязко си пое дъх.

— Какво правиш?

— Мисля, че трябва да се обадим в полицията — отвърна Ариа.

Емили задържа погледа й, но не възрази. Така беше редно. На каквото и да бяха станали свидетелки, то беше извън техния контрол. И дори Али да не беше убила някой в онази къща — в което Ариа силно се съмняваше — все някой го беше направил.