Дженифър Браун
Списъкът на омразата (19)

19.

Гарвин Каунти Сън Трибюн

3 май 2008

репортер Анжела Даш

Лин Йонг, шестнайсетгодишна.

„Когато си помисля за онова, което той направи, сърцето ми се къса — каза пред нашия репортер Сейлинг Йонг, когато я попитахме как се чувства дъщеря й. — Благодарна съм, че Лин остана жива, но куршумът ни нанесе непоправими щети. Тя свиреше на цигулка. Сега с това е свършено. Пръстите й вече не могат да се справят.“

Йонг е уцелена в ръката, куршумът е раздробил китката и увредил нервните окончания. След четири поредни операции, Йонг все още не може да движи добре третия пръст и палеца си.

„Увредена е дясната ми ръка — казва тя, — затова ми е трудно в училище. Опитвам се да се науча да пиша с лявата. Но приятелката ми Аби е мъртва, така че нямам право да се оплаквам. Можех аз да съм на нейно място.“

* * *

След срещата на Ученическия съвет мама притисна секретарката на доктор Хелър да ни смести в графика му.

— Майка ти казва, че си напуснала срещата на Съвета много разстроена, Вал — започна той с въпросите, преди да съм седнала на дивана.

Стори ми се, че долавям леко раздразнение в гласа му. Запитах се дали не се ядосва, че ще се наложи да закъснее за вечеря, за да може да ме приеме. Запитах се още дали жена му държи вечерята му топла във фурната и дали децата му си пишат домашните пред камината в очакване баща им да се прибере, за да играят на каубои и индианци. Винаги си представях личния му живот по този начин — перфектно любящо и разбиращо семейство, като онези в телевизионните сериали от петдесетте години, лишено от всякакви лични проблеми.

— Да — кимнах аз, — но това не е криза.

— Така ли? Майка ти ми каза, че едно момиче е тичало след теб. Какво се случи?

Замислих се. Как трябваше да отговоря? Да му кажа: „Да, нещо се случи“? Трябваше ли да обясня, че онова, което се случи, беше, че публично обърнах гръб на Ник? Че най-после с дружни усилия бяха набили в главата ми мисълта, че Ник е лош? Трябваше ли да му кажа, че се чувствах ужасно виновна за това? И че се срамувам, че се поддадох на натиска на популярните деца?

— О — опитах се да звуча нехайно. — Изпуснах калкулатора си и не съм усетила кога е станало. Тя изтича след мен, за да ми го върне. Няма проблем. Ще си го взема утре. Майка ми е параноичка.

По начина, по който наклони глава, разбрах, че не вярва на нито една моя дума.

— Калкулаторът, значи?

Кимнах.

— И се разплака за това? За калкулатора?

Кимнах отново и забих поглед в пода. Захапах долната си устна, за да не види, че трепери.

— Сигурно не е бил какъв да е калкулатор. Трябва да е бил много хубав калкулатор. — Продължих да мълча, а той продължи със своя тих премерен тон. — Сигурен съм, че си се почувствала наистина зле да изпуснеш такъв калкулатор. Може би си се ядосала, че не си се погрижила по-добре за него.

Вдигнах поглед. Лицето му беше безизразно, като камък.

— Нещо такова — измънках.

Той кимна и се намести по-удобно.

— Фактът, че забравяш калкулатора си тук и там, не те прави лош човек, Валъри. И ако не го намериш и се наложи да си купиш друг, да знаеш, че на пазара има много добри калкулатори.

Захапах още по-силно устната си и кимнах.

Няколко дни по-късно, когато отидох до ксерокса, за да си извадя материала, който бях пропуснала, видях госпожа Тейт. Опитах се да се измъкна незабелязано, но секретарката говореше ужасно силно и когато на практика изкрещя: „Валъри, ето ти бележката от лекарския кабинет“, Тейт се обърна и ме видя. Направи ми знак да я последвам и аз влязох в кабинета й с розовата бележка в ръка.

Тя затвори вратата след нас. Забелязах, че кабинетът й беше разчистван наскоро. Купчините с книги все още бяха по пода, но изместени в ъглите. По бюрото не се виждаха празни опаковки от бургери и старият шкаф за документи с неопределен цвят беше заменен от нов, черен. Всичките снимки бяха преместени върху него и бюрото й изглеждаше празно, въпреки че по него продължаваха да се валят отделни листове и натрупани един върху друг документи.

Седнах на стола срещу бюрото, а тя положи част от задника си върху плота му и се загледа в кифлата си. Прибута с нокът част от пълнежа й обратно в средата и ми се усмихна.

— Как се справяш, Валъри? — попита съвсем тихо, сякаш бях направена от толкова крехък материал, че по-силният глас би могъл да ме счупи. Съжалих, че секретарката отвън не бе използвала този глас, може би тогава госпожа Тейт щеше да говори нормално с мен.

— Горе-долу добре — казах и размахах розовата бележка към нея. — Имах час при лекаря. За крака.

Тя погледна към крака ми.

— Как е той?

— Мисля, че е добре.

— Радвам се. Виждала ли си се с доктор Хелър напоследък?

— Да. Бях при него преди два дни. След събранието на Ученическия съвет.

— Много добре — каза тя, кимайки енергично. — От това, което съм чувала, мога да заключа, че доктор Хелър е много добър специалист. Отличен в работата си.

Кимнах убедено. Замислих се за случаите, когато съм се чувствала най-уверена и най-сигурна — доктор Хелър винаги присъстваше там по един или друг начин.

Госпожа Тейт стана, мина отзад и седна на стола зад бюрото си. Той изскърца под тежестта й.

— Виж, исках да говоря с теб за обяда — каза тя.

Въздъхнах. Обядът продължаваше да е най-трудният момент от деня ми. За мен „Парламентът“ си оставаше призрачно място и със Стейси все така се разминавахме като непознати на гишето, тя тръгваше към старата ни маса и старата компания, а аз навън, преструвайки се, че няма нещо, което да искам повече от това, да се храня сама на пода в коридора до тоалетната на момчетата.

— Виждам те всеки ден в коридора — каза госпожа Тейт, сякаш прочела мислите ми. — Защо не се храниш в залата? — Тя опря лакти на бюрото и се наведе към мен. Събра ръце пред гърдите си, сякаш се молеше. — Джесика Кембъл беше вчера при мен. Каза, че те е поканила на своята маса, но ти си отказала. Вярно ли е?

— Да. Наистина ме покани. Не съм й отказала нарочно. Просто имах работа… работех по един проект. — Ръката ми неволно погали черната корица на тетрадката.

— Ти нямаш часове по рисуване.

— Това е личен проект. Ходя на частни уроци в общинския център — излъгах, без да се замисля. Госпожа Тейт би могла лесно да установи лъжата ми, но не ми пукаше. — Вижте, нямам нищо против Джесика. Просто искам да съм сама. Освен това дълбоко се съмнявам, че нейните приятели ще ме искат на масата. Там седи Джини Бейкър. Тя не иска дори да ме погледне.

— Джини Бейкър няма да идва на училище известно време.

Нямах представа. Лицето ми пламна. Отворих уста, но веднага я затворих.

— Причината не е в теб, ако това си мислиш. Джини тепърва ще преодолява травмата си и идването в училище беше проблем още от първия ден. Тя се договори с учителите си и всички се съгласиха, че за известно време ще е по-добре да учи от къщи. Джесика е готова да ти подаде ръка. Не бива да я отхвърляш.

— Не я отхвърлям — възразих аз. — Ето, отидох на онова събрание на Съвета. Само че… — Очите на госпожа Тейт ме фиксираха, докато кръстосваше ръце пред гърдите си. — Ще си помисля — измърморих и си помислих наум: „По дяволите! Няма да седна при онези кифли.“

Станах и стиснах тетрадките с две ръце.

Госпожа Тейт остана загледана в мен за момент, после също стана.

— Чуй ме, Валъри — заговори тя, като придърпваше сакото на костюма си надолу. То изглеждаше тясно и неудобно. — Не искам да правя това, но храненето извън залата без изричното разрешение на дежурния учител е забранено. Господин Ангерсън забрани всякакви дейности на ученици, които ги изолират от другите.

— Какво означава това?

— Означава, че ако те видят още веднъж да седиш там без разрешение, ще те задържат.

В първия момент не знаех какво да отговоря. „В затвор ли сте превърнали училището сега? — щеше ми се да изкрещя. — Да не сте надзиратели?“ Но тя вероятно щеше да отговори „Винаги сме били такива“, затова се отказах.

— Добре — казах и се отправих към вратата.

— Валъри — дръпна ме лекичко за ръката тя. — Защо не опиташ все пак? Джесика най-искрено иска работата да стане.

— Каква работа да стане? — попитах ядосано. — Да не би да съм някакъв училищен проект? Или голямото забавление? Защо не ме оставят на мира? Преди не ми обръщаха внимание и на всички ни беше добре.

Госпожа Тейт вдигна рамене и се усмихна.

— Защото мисля, че тя иска да бъдете приятелки.

„Но защо — исках да извикам. — Защо Джесика Кембъл изведнъж реши да ми стане приятелка? Защо е толкова мила с мен?“

— Не ми трябват приятели — отвърнах рязко.

Госпожа Тейт примигна, между веждите й се появи дълбока бръчка, устните й се свиха. Въздъхнах.

— Искам само да завърша обучението си и да се дипломирам — казах по-меко. — Доктор Хелър смята, че засега трябва да се концентрирам върху това. Другото може да почака.

Последното не беше точно така. Доктор Хелър никога не ми бе давал директиви „да гоня целта и да вървя напред“, никакви тъпотии от този род. Основната му задача беше да ме пази да не се самоубия.

Госпожа Тейт не направи коментар. Приех, че срещата ни е приключила, и излязох от кабинета й. Кракът ми пулсираше от смяната на превръзката и прегледа тази сутрин. Тръгнах по коридора с розовата бележка в ръка, като мислех единствено как ще се справя с обяда днес.