Кристина Дод
Такава, каквато си (5)

Глава 4

На следващата вечер Зак се облегна на стола си край масата за хранене и се потупа по издутия корем.

— Чудесна вечеря, лельо Сесили, както обикновено. Как е бедрото?

Леля му Сесили се подсмихна многозначително.

— Бедрото е добре. Как е Гладис?

И това бе единственият отговор, който щеше да получи. Леля Сесили не обичаше да говори за здравето си и се отвращаваше от хората, които се опитваха да измъкнат повече подробности от нея. Което превръщаше изпълнението на молбата на майка му — Нали знаеш, че Сесили обича най-много теб, виж дали можеш да разбереш как е — в доста трудна задача.

— Мама е добре — отвърна той.

Но при леля Сесили нищо не беше лесно. Освен ако не се вгледате в пръстите й, тънки и окривени, или във вездесъщата й ходилка, никога няма да разберете, че тя е минала петдесетте и страда от ревматоиден артрит още откакто бе навършила трийсет и една години. Непокорната й бяла коса беше подстригана в щръкнала пикси прическа, което я правеше да изглежда като слаба, любопитна, качулата птичка. Беше си направила лека пластична корекция, която подчертаваше немирните й, косо разположени очи. Както беше казала някога: „Когато легна под ножа, за да сменят важна става в тялото ми, няма да е зле да ми пипнат малко и лицето“. Обличаше в модерни дрехи слабата си фигура, която поддържаше със строг режим на упражнения.

Тя звънна със звънчето, поставено до чинията й, и трийсетгодишният Адонис, който беше неин личен треньор, иконом, готвач и прислужник, се появи на вратата и застана мълчаливо в очакване на нарежданията й.

— Свен, това беше превъзходно. Племенникът ми тъкмо ми казваше колко му е харесало. Би ли раздигнал масата, ако обичаш? И да ни донесеш по чаша портвайн.

Свен кимна и започна да събира чиниите.

Зак го проследи с поглед, когато излизаше през люлеещата се врата на кухнята.

— Той говори ли изобщо?

— Непрекъснато. Всеки път, когато се кача на „стеърмастър“-а. — Тя продължи с удебелен глас и шведски акцент: — Можеш да се справиш, Сесили. Ти си силна, Сесили. Само още пет минути, Сесили. Мразя това. И него мразя.

Зак кимна. И преди беше чувал тези думи.

— Уволни го тогава.

— Никога няма да успея да си намеря треньор, който да готви като него. — Свен се върна и тя го погледна меланхолично. — Освен това има хубав задник.

Свен не й обърна никакво внимание, докато наливаше портвайна.

— Аха. Значи използваш задника му като стимул. — Зак прие чашата и благодари. — Освен това знам отлично, че нито за ден няма да се спреш.

— Упражненията са единственото нещо, което ме поддържа. — В очите й се появи стоманен блясък. — Денят, в който ще ги спра, ще е денят, в който ще умра.

— Вярвам ти — рече Зак. И така, как да успее да измъкне малко повече информация за здравето й? В този миг получи вдъхновение. — Работата е там, че аз познавам един човек, който има нужда от замяна на бедрената става, и ми се иска да науча повече за това.

— Познаваш някого? И какво от това? Какво ти пука?

— Тя не може да си го позволи…

— Познаваш някой, който не може да си позволи нещо?

Той се опита да запази търпение.

— Всъщност не я познавам. Чух за нея. От телефонната служба.

Леля Сесили се облегна назад и му се ухили.

— Използваш телефонна служба. И въпреки това не ми е ясно как така си научил за някой, който не може да си позволи смяна на бедрената става, от телефонната служба.

— Жената, която приема телефонните ми обаждания, работи и за жената, която се нуждае от операцията, и тя ми разказа за нея.

Малко беше трудно за разбиране и леля Сесили, естествено, се хвана за онази част от обяснението, която той най-малко искаше да подчертае.

— Има млада жена в телефонната служба.

— Не знам дали е млада, но определено е жена и тя като че ли иска от мен да й помогна да намери използвана ходилка.

Очите на леля Сесили, тъмни и загадъчни също като неговите, се присвиха.

— Ще направиш услуга на жена, която никога не си срещал?

Това го подразни изключително много.

— Не съм казал, че ще правя услуга на когото и да било. Казах, че искам да разбера как ти е бедрото, за да мога да я успокоя, че след операцията всичко е наред.

— Младата дама от телефонната служба, или нейната клиентка?

Леля Сесили винаги беше ужасно подозрителна.

— И двете.

Сигурно беше забелязала нещо в изражението на лицето му, защото каза:

— Току-що се сдобих с нова ходилка. Старата все още е в добра форма. Пациентката може да я получи. Кажи само къде да я доставя.

Той не беше научил абсолютно нищо за състоянието на леля Сесили.

— В телефонната служба на мадам Нейнси.

Устните на леля Сесили отново започнаха да се разтеглят в усмивка. Тази вечер беше в много весело настроение.

— Значи си влюбен в някой на име мадам Нейнси?

Какво му беше казал Джейсън? Ти претегляш всяка добра дума, сякаш е злато, и ти се свиди да я дадеш някому. И все пак той развеселяваше леля си, което беше добре, защото тя беше от семейството.

— Не съм влюбен в никого — рече тихо той.

— Жалко. Всяка, която успее да те накара да се заинтересуваш от ближния си, е точно този тип жена, която бих искала за теб. Не някоя като Робин Бенет, която е толкова плитка, че би могла да се удави и в детски басейн. Би трябвало да се занимаваш повече с този тип благотворителна дейност.

Зак беше чувал това и преди.

— Кой тип?

— Който не се афишира и единственото, което получаваш в замяна, са добри чувства.

— Аз отделям огромни средства за благотворителност.

— Даряването на голям чек на някой разкошен благотворителен бал не е благотворителна дейност, а успокояващо съвестта спестяване от данъци. Няма как да разбереш какво представлява истинската нужда, освен ако не излезеш навън и не вдъхнеш живота.

— Вдъхвал съм достатъчно, когато минавам от другата страна на улицата, за да избегна пияниците.

— Звучиш точно като баща си. И моя баща.

— Татко е добър човек. Дядо беше… — Зак се опита да намери някакво положително определение за упорития старец, когото едва си спомняше: — Преуспял.

Леля Сесили не му обърна внимание.

— Пияниците също имат нужда от помощ, и ако обонянието ти е твърде изтънчено за тях, то съществува и онази класа хора, които работят в „Уол Март“, имат две деца, не изкарват достатъчно, за да оцелеят, но изкарват повече от необходимото, за да получават купони за храна. Това обикновено са жени. Няма да е зле от време на време да проявяваш кавалерство.

Зак погледна леля си с присвити очи.

— Знаеш ли, за толкова дребничка възрастна дама си наистина голяма досада.

— Все някой трябва да ти досажда. Ти си толкова самодоволен, че понякога си чак противен.

— Не съм самодоволен. — Джейсън поне не го беше обвинил в това.

— Прав си. Това не е точната дума. Резервиран. Която и жена да се омъжи за теб, ще трябва да се задоволи с мъж, който се е затворил в толкова дебела черупка, че тя никога няма да има възможността да надникне във вътрешното му аз. — Леля Сесили го потупа по ръката. — Което, скъпи мой, понякога води до доста дълбоки размисли.

— Всяка жена, която се омъжи за мен, ще бъде задоволена, точка.

— Хм. И аз така чувам.

С благ глас, в който се долавяше ненавистта му към сплетниците, той попита:

— И къде го чу това?

— В обществените тоалетни.

Което го накара да вземе решение да прерови картотеката си „Ролодекс“ и да прекъсне всички клюки.

— На стената ли беше написано?

— Момичетата обичат да говорят. И така, разкажи ми за тази млада дама от телефонната служба.

Леля Сесили беше като булдог, захапал кокал. Нямаше да го остави на мира.

— Нали ти казах, никога не съм я срещал, не знам дали е млада или е възрастна дама. Само три пъти съм разговарял с нея.

— Три пъти и вече знаеш за клиентите й? — Леля Сесили се намръщи. — Не ми харесват хора, които си мислят, че могат да се възползват от теб, само защото си Закарая Гивънс.

— Тя не е такава.

Леля Сесили поклати глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Разбира се, че е такава. Трябва да е такава.

— Тя не знае, че съм Закарая Гивънс. Мисли, че съм Гризуолд. — Зак се наслади на великолепния момент да види леля си изгубила ума и дума, а Свен се засмя.

Моментът не продължи дълго.

— Гризуолд?! — Тя повиши глас. — Защо си мисли, че си Гризуолд?

— Защото смята, че Зак Гивънс е твърде надут, за да проверява сам съобщенията си. — Устните му се разтегнаха в неприятна усмивка. — Няма особено високо мнение за богатите.

— И аз нямам. Те са куп груби, безсърдечни скотове, но ти — ти не си сноб. — Свен постави малка каучукова топка до ръката й. Тя я изгледа неблагосклонно, след което я взе и започна да я стиска. — Отнасяш се към всички с еднакво безразличие.

Той отново дочу обвинителните думи на Джейсън. Безсърдечно копеле. Зак се наведе над масата, хвана леля Сесили за ръката, раздалечи скованите й пръсти и започна да ги масажира.

— Така ли правя?

— Е, с мен поне не се държиш така — призна тя. — Но бих дала цяла купчина пари, за да те видя влюбен до уши в някоя жена.

— Аз бих дал същото, за да те видя влюбена до уши в някой мъж.

Тя му се усмихна нежно.

Усмивката и настъпилата след това тишина го накараха да попита:

— Я, лельо Сесили, да не би да имаш романтична връзка?

— На моята възраст? В моето състояние? Каква глупост. — Тя пусна топчето и завъртя столчето на чашата между пръстите си. — Не съм предполагала, че все още са останали работещи телефонни служби.

Което означаваше, че ще го остави да се чуди.

— Само една, предполагам. Младата жена, която вдига телефона, се казва Хоуп.

— Подходящо име, освен това си мислех, че не знаеш дали е млада жена.

Щом тя може да се държи загадъчно, какво му пречи и той да е такъв.

— Не знам. — После се изправи. — Къде е картината, която искаш да ти закача?

— В приемната. Защо не я попиташ на колко е години?

— Защото жените на определена възраст избягват да разкриват тази информация. — Той се наведе напред и я погледна в очите. — Нали, лельо Сесили?

— Наглец — отвърна тя и го перна гальовно по бузата. — Можеш да кажеш на майка си, че в клиниката беше ад, но с новата става е много по-добре, отколкото със старата.

Изпълнен с признателност, той й каза:

— Благодаря.

Леля Сесили придърпа ходилката към себе си и тромаво се изправи на крака. Той не предложи помощта си, защото знаеше, че ако го направи, тя ще го сгълчи.

Когато най-после се нагласи и тръгна към приемната, леля Сесили каза:

— Всъщност картините са две.

Той се приближи и тръгна редом с нея.

— Две огромни картини?

— Не, скъпи, този път са малки. Ела, ще ти покажа къде искам да ги закачиш.

* * *

— Господин Гивънс си помислил, че две малки картини са по-лесни от една голяма, но тя решила да изпробва всяка стена в стаята, преди да ги върне на първоначалната стена, и след това му се наложило да пробие седем дупки в мазилката, преди тя да остане доволна от местоположението им.

Хоуп се заля в смях. Гризуолд умееше да разказва случките така, че да я накара да изключи всички останали от телефонното табло и да слуша само него. Освен това имаше и хубав глас, типично бостънски, а същевременно дълбок и модулиран, точно какъвто би трябвало да е гласът на един иконом. Можеше да си го представи как обявява пристигането на гостите. „Почитаемият Мел от Гибсън“, би казал той. „Високоуважаемият дук на Ърл“. Освен това си представяше и как изглежда. Нисък и блед, с бели кичури коса около големите си уши и толкова дълъг и гърбав нос, че може да сплаши всеки, само като погледне над него. Първия път, когато бе разговаряла с мъжа, той се беше опитал да я сплаши, но тя не се плашеше лесно и три дни по-късно той вече беше доста по-отпуснат.

— Какво каза майката на господин Гивънс за романтичното увлечение на леля Сесили? — попита тя.

— Каза, че не е чувала абсолютно нищо за каквато и да била афера и ако аз — или господин Гивънс — научим нещо за това, веднага да й докладваме. Направо изгаряше от трескаво любопитство.

Трескаво любопитство. Той беше казал трескаво любопитство. Хоуп се изкиска на ум. Не беше чувала никой да използва това съчетание в изречение, и все пак то се беше изплъзнало с лекота от езика му. Той не приличаше на никой друг от телефонното табло…

— Имате ли изобщо някакви проблеми? — попита тя.

Настъпи продължително мълчание, последвано от спокоен, но резервиран отговор.

— Няколко. Никой от които не бих избрал да стоваря на раменете на една нископлатена, отрудена служителка в телефонна служба.

— Много сте мил. — Но всъщност не го мислеше наистина. Начинът по който го беше казал, прозвуча така, сякаш я смяташе за глупачка заради това, че я беше грижа за него… — Не ми струва нищо да ви изслушам.

— А какво ти струва да проявяваш такава загриженост? — попита той леко хапливо.

— Успявам да я вместя между работата и училището — отвърна хладно тя.

Външната врата се отвори. В стаята нахлу студен въздух.

— Здравей, скъпа моя, виж кого ти водя — извика мадам Нейнси.

— Извинете ме — каза Хоуп. — Имам компания.

— Кой? — попита настоятелно Гризуолд, сякаш имаше право да узнае.

— Шефката ми. — С известно удоволствие Хоуп издърпа жака и се обърна към вратата, за да види как мадам Нейнси и някакъв странен мъж си събличат палтата.

Ако това беше мъжът, който бе избрала за Хоуп, то девойката не искаше да има нищо общо с него. Темето му стигаше под брадичката й. Елегантният му син костюм беше ушит по поръчка за слабата му фигура. Кафявата му коса беше тъмна, без никакви оттенъци, над горната му устна надвисваше тъмнокафяв мустак — очевидно мъжът приемаше на сериозно рекламите за мъжка боя за коса. Но в гъстите вежди, които извиваха над бледите му сини очи, се забелязваха посивели косъмчета.

— Хоуп, надявах се да те намеря тук. — Мадам Нейнси представи с широк жест господина. — Това е Станфърд Уилауърт. Той е счетоводител.

Господинът пристъпи напред и протегна ръка.

— Значи това е младата дама, за която говорехте с такова въодушевление. — Уилауърт звучеше любезно и искрено, без капчица от тъмната магия, която обагряше гризуолдовия глас. — Вие трябва да сте Хоуп.

— Радвам се да се запознаем, господин Уилауърт. — Хоуп разтърси ръката му и погледна към мадам Нейнси, повдигайки въпросително вежди.

— Той ще бъде много важен счетоводител — произнесе мадам Нейнси. — Работи за много велики мъже, но наемите в града са много високи. Затова ще наеме пространство за бюрото си тук в ъгъла — мадам Нейнси махна с ръка към сенчестия ъгъл, където гордо стърчеше лампата — и освен това има предложение за теб.

— Хоуп. — Господин Уилауърт повдигна рошавите си вежди. — Мога ли да ви наричам Хоуп?

Тя кимна.

— Хоуп, както мадам Нейнси любезно отбеляза, аз съм счетоводител, който успя да привлече няколко важни клиенти. Особено един от тях, господин Янек. Бих искал да капитализирам успеха си, но все още не разполагам с достатъчно средства, за да отворя собствен офис. — Той седна на ръба на единия от кухненските столове на мадам Нейнси и се наведе напред, опрял лакти върху коленете си. — Разбирате ли ме?

Хоуп се зачуди защо мъж на неговата възраст не е успял да постигне успех досега.

— Искате да бъдете важен, но не ви стигат пари, за да изглеждате важен.

Той се облегна назад.

— Точно така! В счетоводството, както навсякъде другаде, външността е всичко. Така че мадам Нейнси ми осигури — всъщност не ми осигури, а ми позволи да наема — малко пространство в телефонната й служба. — Той й се усмихна.

— Отивам да направя вечеря — обяви мадам Нейнси и се запъти към кухнята.

— Вие сте толкова добра със самотния мъж — извика господин Уилауърт след нея, а после с по-тих глас каза на Хоуп: — Тя е изключителна жена, нали? Толкова мила и щедра. Не знаех какво да правя, когато спечелих този голям бизнес, а тя забеляза нуждата ми и ме взе под крилото си.

Хоуп почувства как в нея се заражда топло чувство към него.

— Да, тя си е такава. Винаги осиновява бездомници. — В този миг, осъзнавайки, че това описание може да не му допадне, тя бързо додаде: — Като мен.

Без изобщо да се разсърди, той каза:

— И като мен. Така, както вече казах, с това място като адрес на офиса ми и с телефонното табло, което ще го направи да изглежда така, сякаш имам секретарка, аз съм в сто процента по-добро положение от преди. Но онова, което предложи мадам Нейнси, и което аз бих приел с удоволствие, е да мога да обявя някого за партньор. Тогава бизнесът ми наистина ще изглежда по-голям и аз ще мога да привлека повече клиенти, да наема други счетоводители… е, схващате идеята.

— Да… — Хоуп го погледна колебливо. — Предполагам. Откъде ще си намерите партньор?

— Мадам Нейнси предложи вас.

Идеята накара Хоуп да подскочи.

— Мен? Но аз не знам нищо за счетоводството.

— Не е необходимо. Просто ми трябва някой, който да се разписва при получаването на колетите и да подпише заедно с мен някои документи. Вие ще бъдете партньор в сянка.

Това звучеше твърде добре, за да е истина, и според опита на Хоуп, обикновено се оказваше, че не е. Не е истина, и не е добре.

— Защо не използвате мадам Нейнси? Тя сама си води счетоводството, затова предполагам, че го разбира.

— Предложих й, но тя ми каза да попитам вас. Защото искам да плащам заплата на партньора си в сянка.

— Заплата. — Хоуп опита вкуса на думата. — Колко?

— Петстотин на месец.

Дъхът на Хоуп секна от порива на алчност.

След като не му отговори нищо, той улови ръката й.

— Знам, че не е много, но само толкова мога да си позволя в момента. Може би по-късно ще успея да я повиша, но първо трябва да поема и други счетоводства.

Петстотин долара на месец? Това беше повече, отколкото можеше да се надява. С петстотин долара на месец тя можеше да спести за последен модел лаптоп само за четири месеца, и щяха да й останат достатъчно пари за кабелна връзка в апартамента й. Така щеше да търси във всеки свободен момент семейството си, вместо да се налага да ходи в библиотеката и да използва старото им оборудване. До края на годината може би щеше да е намерила поне един от тях. А може и всичките. И тогава, за пръв път от седем години, щеше да се успокои. Но придобитата предпазливост я накара да каже:

— Ще си помисля.

— Разбира се, разбира се. Сигурно ще искате да видите препоръките ми. Щеше да е по-добре ако бяха за повече от пет години, но завърших университета едва на четирийсет. Битката беше трудна, но си заслужаваше.

— И аз ще взема скоро степен.

Той погледна учебниците й, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Учите в колеж? Но вие сте млада. Въпреки това сигурно е трудно, нали?

— Много трудно. — Тя се поколеба, след което му предложи: — Уча компютърни науки. Ако искате, мога да поддържам счетоводната ви програма…

— Не! — Той се усети. — Имам предвид, не, благодаря. Доста съм параноичен по този въпрос. При въвеждането на цифрите не вярвам на никого, освен на себе си. — Той се усмихна. — Вложих твърде много труд в това, за да си позволя грешка точно на този етап. Сигурен съм, че ме разбирате.

— Естествено. — Тя разбираше твърде добре притесненията му и затова взе веднага решение. — И ви благодаря. Ще приема работата.