Джесика Редмерски
Миг преди никога (35)

Тридесет

Андрю

 

Сърцето винаги надделява над ума. Макар да е само по себе си безразсъдно, самоубийствено и мазохистично, то винаги се налага. Умът може да знае кое е най-добро, но на мен вече изобщо не ми пука какво ми казва той. Точно сега просто искам да изживея момента.

— Ставай, бебчо — казвам аз и потупвам Камрин по задника.

Тя отново заспа в ръцете ми, след като се бяхме събудили заедно по-рано тази сутрин. Предполагам, че по едно време и аз съм заспал, но от миналата нощ мисля само за нея и ако наистина съм заспал, така и не съм забелязал.

Тя простенва в знак на протест и се обръща, за да ме погледне. Тялото й е увито в белия чаршаф, русата й коса е в пълен безпорядък, но въпреки това е ужасно секси.

— О, хайде, бебчо — казва тя и сърцето ми силно подскача няколко пъти, когато чувам да ме нарича така, — нека да спим през целия ден.

Аз навличам фланелката си, вмъквам се в шортите, сядам на леглото до нея и слагам ръка върху другата страна на тялото й.

Навеждам се и притискам устни върху челото й.

— Искам да правя всичко с теб — казвам и се усмихвам толкова широко, че си давам сметка колко глупаво изглеждам, но ме ми пука. — Можем да отидем навсякъде, да правим каквото ни хрумне.

Никога преди не съм бил толкова щастлив. Не знаех, че съществува такова щастие.

Камрин толкова мило ми се усмихва, сините й очи все още блестят с невинността на току-що събудила се. Тя като че ли ме изучава, опитва се да разбере що за човек съм, но това й харесва.

Протяга ръце.

— Опасявам се, че ще се наложи навсякъде да ме носиш — казва тя.

Вземам ръката й в моите и тя се повдига, за да седне в леглото.

— Е, това за мен не е проблем — смея се. — Като нищо ще те нося… хората ще има да се чудят, ама какво от това… Но защо трябва да те нося?

Тя ме целува по носа.

— Защото мисля, че не мога да ходя.

При тези думи усмивката й вече не е толкова безгрижна.

Тя се опитва да стане от леглото, като спуска крака върху пода, и аз забелязвам измъченото изражение на лицето й.

— О, мамка му, бебчо, толкова съжалявам.

Наистина съжалявам, но не мога да престана да се усмихвам.

Тя също.

— Не го казвам, за да гъделичкам сексуалното ти его — казва тя, — но никога не съм била чукана така.

Аз избухвам в смях, като отмятам назад глава.

— Я какви мръсотии говориш! — казвам аз.

— Хей — вика тя и ме сочи с пръст, — ти си виновен. Превърна ме в цапната в устата, перверзна нимфоманка, която явно ще ходи малко странно един-два дена — кима веднъж с глава, за да подчертае тези факти.

Внимателно я вдигам на ръце, краката й са преметнати върху ръката ми, вместо да я накарам да ме яхне при нейното „състояние“.

— Съжалявам, момиче, но ти си беше цапната в устата, когато се запознах с теб — казвам аз и й се усмихвам, а тя ме гледа сърдито с издадена напред горна устна. — Перверзна? Може би. Но това вече си беше в теб и аз само помогнах да излезе на показ. Нимфоманка? Това би означавало да искаш да го правиш непрекъснато, дори и когато ходиш странно през следващите два дена.

Очите й все повече се разширяват.

— Не, определено съм извън строя до утре сутринта.

Аз я целувам по челото и я нося в банята.

— Звучи добре — шегувам се аз, за да я накарам да не гледа толкова строго. — Аз самият не бих ти позволил. Днес, Камрин Бенет, ще те поглезим. И първото нещо от дневния ред е една продължителна гореща баня.

— С мехурчета ли? — пита тя с нацупена физиономия като Бамби.

Аз й се усмихвам.

— Да, с мехурчета.

Пускам водата във ваната, а тя седи върху плота, на който съм я оставил съвсем гола.

— Мехурчетата могат да се окажат проблем, момиче — казвам аз, като изстисквам шампоана, останал в шишето, предлагано от хотела.

— Знаеш ли какво? — казва тя, като клати напред-назад крака с ръце подпрени на плота. — Свършила съм почти всичко — пастата ми за зъби е плоска и бих могла да използвам някакъв гел за тяло или нещо подобно — протяга ръка и опипва голите си крака. — Направо имам корички — прави гнуслива физиономия.

Прехапвам устни и казвам:

— Ще ида до магазина — оставям ваната да се пълни, обръщам се към нея и проверявам какви неща е наредила на плота. После отивам в стаята и се връщам с малък молив и бележник. — Какво ти трябва?

Докато тя премисля, аз записвам това, което вече е споменала.

— Паста за зъби, гел за тяло… — вдигам глава: — Това не е ли просто течен сапун?

— Всъщност не — казва тя, а аз се опитвам да не гледам в циците й. — Не е сапун за ръце, то е… там ще разбереш.

Записвам: не е течен сапун за ръце.

Поглеждам отново към нея.

— Добре, още за какво се сещаш?

Тя свива замислена устни.

— Шампоан и балсам, предпочитам Л’Ореал, в розов флакон, но всъщност няма значение, само да не е от онези шампоан плюс балсам… Оставих онези, които купих неотдавна в последния мотел. О! Вземи ми и бебешко масло малка опаковка.

Повдигам много заинтригуван вежди.

— Бебешко масло? Да нямаш нещо предвид?

— Не! — тя ме перва леко по ръката с опакото на пръстите си, но аз виждам само как цицата й се люлее. — Категорично не! Просто обичам да го използвам под душа.

Записвам: голяма кутия бебешко масло (просто за всеки случай).

— И може би някакви снаксове, както и минерална вода или чай без лимон… нещо, освен сода… и, о, да! — вдига нагоре пръст. — Говежда пастърма!

Усмихвам се и също го записвам.

— Това ли е?

— Ами, да, не се сещам в момента за друго.

— Добре, ако се сетиш — казвам и изваждам мобифона си от джоба на шортите, — обади ми се и ми кажи… какъв е твоя номер?

Тя се усмихва и с радост ми го казва, а аз и звъня от мобифона си.

Гласовата й поща се включва и аз казвам: Здравей, момиче, аз съм. Ще ти се обадя след малко. Точно сега съм зает да гледам тази невероятно апетитна блондинка, която седи гола върху плота.

Камрин се хили, изчервява се, придръпва ме между провесените си крака и силно ме целува.

— О, мамка му! Водата! — казва тя, забелязала, че ваната е на път да прелее.

Бързо спирам водата.

Оставям телефона и списъка с покупките на плота и я вземам на ръце.

— Андрю, не съм окуцяла — казва тя, но и не спори с мен.

— Ще се върна след малко — казвам и тръгвам да излизам.

— Обещаваш ли този път?

Това ме кара да спра на място. Обръщам се да я погледна и виждам, че сега тя не се шегува. Става ми неприятно, че дори ме е попитала, не защото това ме обижда, а защото преди всичко не мога да си обясня защо ме пита.

Поглеждам я много сериозно.

— Да, обещавам, момиче. Ти си вече залепена за мен, знаеш го, нали!

Тя се усмихва мило, макар и малко дяволито.

— По дяволите, в какви неща се набутвам.

Намигвам й и излизам.