Дийн Кунц
Отвъдни очи (26)

Двадесет и шеста глава
Живот под прикритие

На седемдесет и четири, Хортън Блюит беше смирен от възрастта, но не се боеше от близостта на гроба, тъй че изглеждаше забележително, седнал в ъгъла редом с вярното си куче. Беше корав и решителен — човек, който се разправя безкомпромисно с враговете, който поглъща всичко, с което животът го замери, изплюва което не му хареса и останалото използва, за да стане още по-силен. Гласът му не трепна и ръката му не се тресеше от шока или на предпазителя на автомата, а очите му не се отклоняваха от нас. Бих предпочел да се разправям с практически всеки петдесет години по-млад от Хортън, но не и със самия него.

— Кои? — повтори той. — Кои сте вие, хора? Не сте двойка студенти по геология, които си пишат докторатите. Това са глупости на търкалета, много ясно. Кои сте вие, наистина, и какво правите тук? Седнете на ръба на леглото и двамата — ето там, с лице към мен, и си дръжте ръцете в скута, скръстени там. Точно така. Така е добре. Не правете резки движения, ясно? А сега ми разкажете всичко, което имате да казвате!

При все очевидно силното подозрение, което го бе довело до необичайната стъпка на насилственото проникване и въпреки всичко, което бе открил в дома ни, Хортън все още ни харесваше. Беше изключително нащрек, гореше от любопитство за мотивите ни, но нямахме чувството, че приятелската връзка е вече изключена поради находките, които бе направил. Долових поне толкова и — предвид обстоятелствата — бях изненадан от относително добронамереното състояние на мислите, които откривах у него. Това, което долових, бе потвърдено и от поведението на кучето му, Гроулър, който седеше нащрек, но не и открито враждебен, и не ръмжеше. Да, Хортън щеше да ни застреля, ако направехме ход срещу него. Но не искаше да го прави.

С Рия му казахме практически всичко за себе си и причините да дойдем в Йонтсдаун. Когато стана дума за таласъми, криещи се под човешки маски, генетично създадени войници от изгубена епоха, Хортън Блюит примигна и многократно повтори:

— Бога ми!

Почти също толкова често казваше и „Бре, чудо чудесато“. Задаваше целенасочени въпроси около най-изумителните части от историята ни — но очевидно нито веднъж не се усъмни в достоверността на разказа и не ни сметна за луди.

В светлината на безумната ни история спокойствието му бе доста притеснително. Провинциалните хора често се гордеят, че са кротки и корави — за разлика от повечето гражданчета. Но тук се сблъсквахме с провинциалната непоклатимост, доведена до крайност.

Час по-късно, когато вече нямахме какво повече да разкриваме, Хортън въздъхна и положи карабината на пода до креслото си.

Взимайки пример от господаря си, Гроулър също свали гарда.

Двамата с Рия се отпуснахме. Тя беше по-напрегната от мен, вероятно защото не можеше да долови обкръжаващата Хортън Блюит аура на добри намерения и добронамереност. Предпазливо и подозрително като за мило отношение, но все пак добронамерено.

Хортън каза:

— Още като стъпнахте на пътя ми и ми предложихте да изринем снега, стана ясно, че сте по-различни.

— Как? — попита Рия.

— Надуших го — отвърна той.

Веднага разбрах, че не говори фигуративно, че наистина е надушил различното в нас. Сега си спомних как, когато се срещнахме за първи път, той бе подсмърчал и смъркал, сякаш страда от настинка, но не си бе издухал носа.

— Не мога да ги виждам ясно и лесно, както вие двамата — обясни Хортън, — но откакто бях ей такивичък, се се натъквам на хора, които не ми миришат както трябва. Не мога да го обясня точно. Малко напомня миризмата на много, много стари вещи, направо древни — знаете… като прах, който се е събирал от стотици и стотици години, необезпокояван в някакъв дълбок гробно не е точно прах. По-скоро е на застояло, но не съвсем — той се намръщи, опитвайки се да намери думи, с които да ни помогне да разберем. — И има една кисела нотка в тяхната миризма, която не е като кисела пот или друга телесна миризма, дето сте я надушвали. Може би малко като оцет, ама всъщност не е. Може би като полъх на амоняк… но не, и това не е. Някои от ония имат една такава слаба миризма, все едно ти гъделичка ноздрите, дразни те — а други направо смърдят. И онова, което ми казва миризмата — което винаги ми е казвала, още откак съм бил прощъпулник — е нещо като: „Стой далеч от тоя тука, Хортън, тоя е от лошите, истински гадните, следи го, бъди внимателен, пази се, пази се!“

— Невероятно! — възкликна Рия.

— Вярно е — отвърна Хортън.

— Напълно ти вярвам — съгласи се тя.

Сега вече знаех защо не ни е помислил за луди и защо бе способен да приеме историята ни с такава готовност. Очите ни ни казваха същото нещо, което му показваше неговият нос — така че в основата си историята ни му звучеше правилно.

Казах:

— Струва ми се, че имаш някаква олфакторна версия на нашата психична способност.

Гроулър рече:

— Рръмж… — като че ли се съгласяваше с мен, после легна и положи глава на лапите си.

— Не знам как го наричате — отвърна Хортън. — Знам само, че съм го имал цял живот. И още от началото бях наясно, че мога да разчитам на подушвачката си, когато ми каже, че някой е гадно типче. Понеже без значение колко мили изглеждат и как се държат, виждах, че повечето хора около тях — съседи, съпрузи, жени, деца, приятели — винаги имат далеч повече неприятности в живота, отколкото е приемливо… да му се не види, то ония разнасят нещастието със себе си — един вид не тяхното собствено, а страдание за другите хора. А голяма част от техните приятели и роднини измират твърде млади и по жесток начин. Макар че, разбира се, никога не може просто да ги посочите с пръст и да кажете, че те са виновни.

Приемайки за даденост, че вече е свободна да се раздвижи, Рия разкопча якето си и го смъкна. Каза:

— Но ти ни сподели, че си надушил нещо различно около нас, значи си способен да надушваш и други неща, не само таласъми!

Хортън поклати посивялата си глава:

— Не ми се беше случвало, преди да ви срещна вас двамата. Веднага долових някаква странна миризма при вас, нещо, дето никога преди не съм помирисвал — почти толкова странно, колкото когато съм около онез, дето им викате таласъми… но различно. Трудно е за описване. Просто е като остра, чиста миризма на озон. Знаете какво имам предвид… озон — като след голяма буря, след светкавици, онази остра миризма, дето хич не е неприятна. Свежа. Свеж мирис, който ти придава усещането, че във въздуха още витае невидимо електричество, и че то пука право през теб, енергизира те, прогонва цялата умора и гадостите от теб.

Разкопчавайки собственото си яке, попитах:

— Усещаш ли същата миризма сега, както когато ни срещна?

— Амчи разбира се! — той полека разтри червендалестия си нос с палеца и показалеца на едната си ръка. — Факт е, че го долових в момента, когаж отворихте вратата долу и влязохте в къщата — старецът внезапно се ухили, горд от странната си способност. — Ама веднагиж, щом ви подуших, си рекох: „Хортън, тия хлапета са по-различни от другите хора, ама туй не е лоша разлика!“ Носът знае.

На пода до креслото на Хортън Гроулър издаде тътнещо ръмжене дълбоко в гърлото си и опашката му помете килима насам-натам.

Осъзнах, че необичайната привързаност на този мъж към кучето му — и на кучето към него — може и да е свързана с факта, че и за двамата най-силното и най-достоверно от петте им сетива е носът. Странно. И точно когато ми хрумна тази мисъл, забелязах как Хортън посяга надолу, за да погали кучето, а то едновременно с това вдигна рошавата си глава, за да бъде погалено — движение, което започна в същия миг, когато помръдна и ръката. Все едно нуждата на кучето от ласка и намерението на човека да му я осигури по някакъв начин създаваха смътни миризми, които те двамата долавяха и на които реагираха. Между тях съществуваше сложна форма на телепатия, основана не на предаването на мисли, а на създаването и бързата оценка на комплексни миризми.

— Вашият аромат — каза Хортън на нас с Рия — не ми се стори да е знак на злото, както в случая със смрадта на тези… таласъми. Но ме притесни, понеже е по-различен от всичко, дето съм го подушвал досега. След това почнахте да ровите наоколо, да ме разпитвате за сведения за „Лайтнинг Коул Къмпани“ и това вече ме изплаши.

— Защо? — попита Рия.

— Понеже — отвърна старецът — от средата на петдесетте, когато мината бе купена от старите си собственици и й смениха името, всичките нови служители на „Лайтнинг“, дето съм срещал — всеки един проклет хаймана, — смърдят до небесата! За изминалите седем-осем години си рекох, че онуй е лошо място — тая компания, тези мини — и се чудих каква ли щуротия се вихри там.

— И ние се чудим — призна Рия.

— И възнамеряваме да узнаем — добавих.

— Както и да е — рече Хортън, — притесних се, че може да сте опасни за мен и че сте ми намъдрили нещо лошо, та дойдох тук да си пъхна гагата във вашата работа — чисто за самозащита.

 

 

На долния етаж тримата заедно си приготвихме вечеря, използвайки малкото покупки, които бяхме направили — бъркани яйца, кренвирши, картофки и пълнозърнести филии.

Рия се притесняваше с какво да нахрани Гроулър, който облизваше устни в кухня, пълна с вкусни аромати. Но Хортън каза:

— О, просто ще му спретнем четвърта чиния, същото дето и ние ще хапнем. Казват, че за кучето не било здравословно да яде същото, което си сипват хората. Но винаги съм се държал с него така — и не виждам да съм му причинил особени проблеми. Я го вижте — може да свали рис и да го пребори. Само му сипете яйца, кренвирш и картофки — но не му давайте хляб! Хлябът е твърде сух за него. Харесва къпини или ябълки, или пък особено къпинови мъфини, обаче ако имат достатъчно плод вътре и са наистина сочни.

— Съжалявам — каза Рия, очевидно развеселена, — в килера няма мъфини.

— Тогава ще мине само с другите работи, пък аз ще му дам овесена бисквита или нещо друго, когаж се прибереме вкъщи.

Сложихме чинията на Гроулър в ъгъла до задната врата, а ние ядохме на кухненската маса.

Снегът — все още роящ се на пухкави снежинки, които трупаха едва малка част от инча за час — изникваше от мрака и се спускаше надолу по прозорците. Макар да валеше леко, вятърът беше силен и имитираше в тъмното вълци и влакове, и канонади.

На вечеря научихме повече за Хортън Блюит. Благодарение на странния си талант да надушва таласъмите — да го наречем „олфактопатия“ — бе водил относително безопасен живот, избягвал демоните когато му било възможно и се бе отнасял с голяма предпазливост към тях, когато нямало как да ги избегне. Съпругата му, Ета, бе починала през 1934-та не от ръцете на таласъм, а от рак. Макар че по онова време била на четирийсет и Хортън — на четирийсет и четири, бракът им не създал деца. Негова била вината, обясни той, защото бил стерилен. Годините, прекарани със съпругата му, били толкова хубави, а връзката им толкова идеално интимна, че така и не намерил друга жена, която да се мери с предишната или заради която да бъде склонен да помрачи бляскавите спомени за Ета. В последващите три десетилетия споделял живота си най-вече с три кучета, от които Гроулър беше последното.

Поглеждайки с любов към мелеза, който тъкмо облизваше чинията си, Хортън заяви:

— От една страна се надявам измъчените ми кости да предадат богу дух преди неговите, понеже ще ми е трудно да го погреба, когато се стигне до там. Беше ужасно трудно и с предишните двама — Джийпърс и Ромпър, — но ще е още по-тежко с Гроулър, понеже е най-доброто куче, което съм имал!

Кученцето отклони поглед от чинията си и наклони глава към стопанина си, сякаш знаеше, че току-що са му направили комплимент.

— От друга страна, хич не ми се ще да умирам преди него и да го оставя на милостта на околните. Заслужава да живее в охолство до края на дните си!

Докато Хортън се взираше с любов в кучето си. Рия погледна към мен, а аз към нея и знаех, че си мисли същото, което минаваше и през моята глава: че г-н Блюит е не само сладур, но е и необичайно решителен и разчита на себе си. През целия си дълъг живот бе осъзнавал, че светът е пълен с хора, твърдо решени да причиняват зло на другите; бе осъзнал, че Злото с главно З обикаля по света в съвсем реална форма и в плът и кръв, но въпреки това не бе развил параноя и не бе станал мрачен отшелник. Най-лошият номер на природата му бе откраднал любимата жена, но дори това не бе вгорчило нрава му.

През последните трийсет години той бе живял сам с кучетата си, но въпреки това не бе станал ексцентрик, както би се случило с повечето хора, чиято главна връзка в живота е с техните домашни любимци.

Хортън беше стоплящ сърцето пример за силата и целеустремеността, и за каменната издръжливост на човечеството. При все хилядите години страдания от ръцете на таласъмите, нашата раса все още бе способна да породи личности, достойни за възхищение като г-н Блюит. Такива хора бяха добър довод в спора за стойността ни като вид.

— Та така — рече той, насочвайки вниманието си от Гроулър към нас, — каква ще е следващата ви стъпка?

— Утре — каза Рия — ще се върнем в хълмовете и ще вървим по оградата на „Лайтнинг Коул Къмпани“, докато не намерим място, откъдето може да видим входа на мината, и да разгледаме какво се случва там.

— Не ми се ще да ви разочаровам, но не съществува такава наблюдателна точка — изрече Хортън, попивайки последната локвичка яйчен жълтък с остатъците от препечената си филийка. — Във всеки случай не и по периметъра. Мисля, че това не е случайно. Според мен те са се постарали никой отвъд границите на имота им да не може да види входа на мината.

— Казваш го така, сякаш си обикалял да търсиш — отбелязах.

— Така е.

— Кога е било това?

— О, предполагам че около година и половина след като новите собственици — таласъмите, както им викате — поеха компанията, смениха й името и след това вдигнаха тази проклета налудничава ограда. По това време бях започнал да забелязвам, че ужасно много добри хора, работили там през целия си живот, полека-лека бяха пращани преждевременно да си почиват — пенсионираха ги прекалено рано. Пенсиите обаче бяха наистина щедри, та да не разстройват профсъюзите. И всички, които наемаха в компанията — чак до най-дребния черноработник — явно бяха от оня вид, дето смърдят до небесата. Това ме сащиса — понеже явно значеше, че техния род могат да се разпознават едни други, че си знаят, дето са различни от моя вид хора и че понякога се събират на групи, заедно да планират дяволиите си. Естествено, като живеех тук, ми се щеше да зная какви гадории мътят в „Лайтнинг Коул Къмпани“. Така че отидох да фърля едно око, извървях цялата дължина на оная проклета ограда. От нийде нищо не видях, а не исках да рискувам да прескачам мрежата и да се шматкам от другата й страна. Както ти казах, винаги съм се държал настрана от ония и съм се старал да спазвам дистанцията си. Никога не съм смятал за умно да ставам гъст с тях, тъй че ясно като бял ден — не бих тръгнал да катеря оградата им.

Рия ми се стори изумена. Тя остави вилицата си и каза:

— И какво направи по въпроса? Просто дръпна юздата на любопитството си ли?

— Аха.

— Толкова лесно?

— Хич не беше лесно — възрази Хортън. — Но всички сме чували какво е убило котката, нали?

— Да обърнеш гръб на такава загадка… изисква много силна воля — казах.

— Нищо подобно — възрази той. — Страх е онуй, дето се изисква. Бях подплашен. Просто опикавах гащите от страх.

— Ти не си човек, дето се плаши лесно или често — заявих.

— Хич не ме мисли за герой, млади човече. Не съм някой ти славен стар планинец. Казвам ти истината — цял живот съм се държал настрани от ония, боял съм се от тях. Така че сведох глава и правех всичко възможно да не ме забелязват. Може да се каже, че съм изживял живота си под прикритие, опитвайки се да бъда невидим, та не бих надянал внезапно яркочервени панталони и да хукна да размахвам ръце, привличайки внимание. Предпазлив съм, което е причината да доживея да стана сърдит стар борсук с всичките си зъби на място и все още с акъл в главата.

След като си изяде порцията, Гроулър се бе свил на хълбок в ъгъла и очевидно се бе приготвил да подремне. Обаче внезапно се изправи и отиде до прозореца. Сложи лапи на перваза и притисна черния си нос към стъклото, взирайки се навън. Може би само претегляше предимствата и недостатъците на възможността да излезе в студената нощ да си облекчи мехура.

Или пък нещо там навън бе привлякло вниманието му.

Въпреки че не изпитвах усещане за надвиснала опасност, реших, че ще бъде разумно да съм нащрек за звуци, различни от тези, които вятърът би могъл да причини — и да съм готов да действам бързо.

Рия избута настрани чинията си, вдигна бутилката си „Пабст Блу Рибън“, отпи малка глътка и попита:

— Хортън, как, да му се не види, новите собственици на мината са обяснили оградата и другите мерки за сигурност, които са въвели?

Старецът сви кокалестите си, белязани от работата ръце около собствената си бирена бутилка.

— Ами, преди оригиналните собственици да предложат компанията за продажба, за една година имаше три смъртни случая на парцела. Хиляди акри принадлежат на компанията и на част от тях е копано твърде близо до повърхността — което предизвиква определени проблеми. Като например варовикови ями, които се получават, когато горните нива на земята бавно — или понякога бързо — пропадат в празнината, която мините са оставили дълбоко долу. Има също и разни стари шахти, които са се порутили и могат да се продънят под краката на човек и просто да го погълнат. Земята се отваря — ам! — като пъстърва, която гълта муха.

Гроулър най-сетне слезе от прозореца и се върна в ъгъла си, където отново си легна.

Вятърът пееше при прозорците, свиреше при дърветата и танцуваше по покрива. Нищо заплашително нямаше в това.

Но останах нащрек за необичайни звуци.

Хортън понамести на кухненския стол едрото си, кокалесто тяло и продължи:

— Тъй де, един тип на име Макфарланд бил на лов за елени на терена на мината и извадил кофти късмет да пропадне през тавана на стар изоставен тунел. Счупил си и двата крака, казаха по-късно. Викал за помощ, сигурно е пищял до небесата, но никой не го чул. По времето, когато групите за издирване го намерили, вече бил мъртъв от два или три дни. Няколко месеца преди това две местни момчета, и двете на по четиринайсет, отишли там да разглеждат, както правят момчетата, и същото проклето нещо се случило и с тях. Едното си счупило ръка, другото — глезен, и макар че очевидно здравата се опитвали да се качат обратно горе на повърхността, така и не успели, изобщо не успели. Намерили ги мъртви. Та когато жената на ловеца и родителите на хлапетата осъдиха минната компания, не ставало и на въпрос, че не само ще спечелят, ами ще спечелят яко. Собствениците решиха да сключат извънсъдебно споразумение, което и сториха, макар че за да извадят парите, се наложи да продадат холдингите си.

Рия се обади:

— И са продали собствеността на партньорска група, съставена от Йенсен Оркенуолд, Ансън Корди — който е собственик на вестника — и кмета Спекторски.

— Е, той не беше кмет по туй време, макар че накрая стана, така си е — отвърна Хортън. — И тримата, дето споменахте, я имат тая таласъмска смрад.

— Каквато първоначалните собственици не са имали — предположих.

— Дяволски си прав — съгласи се старецът. — Старите собственици — е, те бяха хора, друго да не е, нито по-добри, нито по-лоши от останалите, определено не бяха от смръдльовците. Но имам предвид, че ей туй беше причината да вдигнат оградата. Новите собственици казаха, че не искат да рискуват с подобни дела. И макар че някои смятаха, че бая са се престарали с оградата, повечето хора го приеха като добър знак за обществена отговорност.

Рия ме погледна и сините й очи бяха потъмнили — и от гняв, и от жал.

— Ловецът… и двете момчета… не са нещастни случаи.

— Едва ли — съгласих се.

— Убити са — продължи тя. — Били са част от схемата за пречупване на собствениците на мината и начин да ги принудят да продават, така че таласъмите да могат да я вземат… за каквито там цели са си наумили.

— Твърде вероятно — подкрепих я.

Хортън Блюит примигна срещу Рия, срещу мен, срещу Гроулър, срещу бутилката бира в ръцете си и след това потрепери, сякаш всичкото това мигане бе задействало тръпка в мускулите и костите му.

— Никога не съм се замислял, че момчетата и ловецът… е, дявол го взел, ловецът беше Франк Тайнър, и го познавах, но не ми е и хрумнало, че може да е бил убит — дори после, след извънсъдебното споразумение, когато забелязах, че хората, дето са поели мината, са от лошия сорт. Сега като го казвате обаче, ми се струва съвсем логично. Защо не съм го видял преди? Да не би в златните ми години да ми се помътнява акъла?

— Не — увери го Рия. — Ни най-малко не помътнява. Просто не си го видял, понеже си се превърнал в много предпазлив човек, но си също и много морален, така че ако си заподозрял убийство, си щял да се чувстваш задължен да сториш нещо по въпроса. Всъщност вероятно си заподозрял истината, но на дълбоко подсъзнателно ниво и така и не си позволил на тази мисъл да се утаи в съзнанието ти, понеже тогава е щяло да се наложи да предприемеш нещо. А да действаш, е нямало да помогне с нищо на мъртвите — само е щяло да доведе до собственото ти убийство.

Казах:

— Или може би не си подозирал нищо, понеже — в крайна сметка — Хортън, не можеш да виждаш злото в тези твари, както можем ние. Тяхната чуждост ти е очевидна, но не е толкова натрапваща се, колкото при нас. И без специалното ни зрение, не можеш да видиш колко са организирани, колко целенасочени и неуморими.

— И въпреки това — възрази Хортън, — според мен е трябвало да се досетя. Направо ми се пържат нервите от мисълта, че не съм!

Извадих нови бири от хладилника, отворих ги и поставих бутилките на масата. Макар че снежинките навън нежно докосваха прозорците и въпреки че свирещият вятър изпълняваше вледеняващ концерт, всички бяхме благодарни за студените „Пабст“.

Известно време никой не проговори.

Всеки от нас се бе посветил на собствените си мисли.

Гроулър кихна и се отърси, раздрънка медальоните на нашийника си и отново отпусна глава.

Мислех си, че кучето бе задрямало — но макар и да почиваше, то все още бе нащрек.

След време Хортън Блюит каза:

— Имате твърдото намерение да огледате мината отблизо.

— Да — казах аз.

— Да — потвърди Рия.

— И няма как да ви разубедя? — попита Хортън.

— Не — каза жена ми.

— Не — съгласих се с нея и аз.

— На вашта възраст ич не прихващате предпазливостта, а? — рече старецът.

Съгласихме се, че сме заразени с глупостта на младостта.

— Добре тогава — каза Хортън, — предполагам, че мога да ви помогна малко. Сигур ще трябва, иначе те просто ще ви хванат да се мотаете зад оградата и ще се позабавляват с вас.

— Да ни помогнеш ли? — попитах. — Как?

Той си пое дълбоко дъх и ясните му, тъмни очи сякаш се изясниха още повече, след като взе решение.

— Няма смисъл да се опитвате да зърнете входа на мината или пък оборудването — забравете тая работа. Вероятно и бездруго няма да видите нищо ценно. Предполагам, че важните неща — каквото и да крият там — са дълбоко в мините, под земята.

— И аз така предполагам — казах, — но…

Вдигайки длан да ме прекъсне, Хортън добави:

— Казах, че мога да ви покажа начин да се промъкнете на място, през цялата им охрана, дълбоко в сърцето на главните работни шахти на „Лайтнинг Къмпани“. Ще можете да видите първа ръка, отблизо, с какво се занимават. Не ви съветвам да го правите, както не бих ви посъветвал и да пипате циркуляр с гола ръка. Според мен и двамата сте твърде палави за свое собствено добро, твърде увлечени в романтиката на това, което смятате за благородна кауза, твърде бързо сте решили, че няма да можете да се понасяте, ако отстъпите, твърде налудничаво-страстни сте и прескачате онези малки машинки за самосъхранение, дето цъкат у вас.

Двамата с Рия понечихме да заговорим едновременно.

Хортън отново ни усмири, вдигайки голямата си, съсухрена длан.

— Не ме разбирайте погрешно. Възхищавам ви се за това. Горе-долу както човек се възхищава на някой, дето се спуска по Ниагарския водопад в буре. Знаете, че няма да окаже никакво влияние на водопада, а е наистина вероятно влиянието върху него да е драстично, но той го прави, понеже вижда голямо предизвикателство. Което е едно от нещата, дето ни различават от по-нисшите животни: интересът ни да посрещаме предизвикателства, да побеждаваме вероятностите, дори ако залозите срещу нас са толкоз високи, че няма начин да ги преборим, дори ако с подобна победа няма да постигнем нищо. Все едно вдигаме юмрук и го разтърсваме срещу Небесата, и заплашваме Господ, щото съвсем скоро да стори някакви промени в сътворението и да ни даде по-добър дял. Глупава постъпка, може би, и сигурно безсмислена — но смела и някак си удовлетворителна…

Докато допием вторите си бири, Хортън отказваше да ни разкаже как ще ни вкара на терена на „Лайтнинг Коул Къмпани“. Каза, че било загуба на време да ни го описва, понеже заранта ще трябва да ни го покаже и бездруго. Само заяви, че трябва да сме готови да тръгнем призори, когато ще се върне да ни вземе.

— Слушай — казах му, — не искам да те забъркваме толкова, че да потънеш заедно с нас!

— Казваш го, все едно си сигурен, че ще потъвате.

— Е, ако потънем, не искам да съм отговорен, задето си попаднал във водовъртежа.

— Не бой се, Слим — рече Хортън. — Колко често да ти го казвам? Предпазливостта я нося като кат дрехи.

В девет и четирийсет той си тръгна, отказвайки многократните ни предложения да го закараме до тях. Беше извървял пътя до наетата ни къща, за да не се налага да крие кола някъде из имота ни. Сега щеше и да си иде пеша. И упорито твърдеше, че предвкусва с удоволствие тази „малка разходчица“.

— Повече от малка разходка е — казах. — Доста път си е, през нощта, че и в студа…

— Да, но Гроулър я предвкусва — възрази Хортън, — а аз просто не искам да го разочаровам!

И наистина, кучето изглежда се радваше да излезе навън в студената нощ. Беше станало и избърза към вратата, веднага щом старецът се надигна от стола си. Размахваше опашка и ръмжеше от удоволствие. Вероятно не студената нощ и разходката очакваше с толкова наслада; по-скоро, след като бе споделило любимия си господар с нас тази вечер, кучето се радваше на перспективата отново да разполага изцяло с Хортън.

Застанал на отворената врата, навличайки ръкавиците си, докато ние с Рия се гушехме на студения вятър, който духаше край него, Хортън надникна към мързеливо вихрещите се снежинки и каза:

— Небето е като цирей, дето секи момент ще се спука. Можеш да усетиш напрежението във въздуха. Когато се случи, ще има истинска виелица, помнете ми думата. Късничко е вече, последен валеж за зимата ще е — но ще е якичък.

— Кога се очаква? — попитах.

Хортън се поколеба, сякаш се консултираше със старите си кости за най-доброто им метеорологично мнение.

— Скоро ще е, но не наистина скоро. Ще повали така цяла нощ и ще натрупа към половин инч до зазоряване. След това… ще дойде голяма буря, някъде утре преди обед.

Той ни благодари за вечерята и за бирата, все едно че бяхме изкарали съвсем обикновена вечер по съседски. След това изведе Гроулър със себе си в мрака на надвисналата буря. След секунди изчезна от поглед.

Когато затворих вратата, Рия каза:

— Голяма работа е, а?

— Така си е — съгласих се.

По-късно, в леглото, след като угасихме лампите, тя добави:

— Сбъдва се, нали знаеш? Сънят.

— Аха.

— Влизаме в мините утре.

— Искаш ли да го отмениш? — попитах. — Можем просто да се приберем в Гибтаун.

— Това ли искаш? — попита Рия.

Поколебах се, но отвърнах:

— Не.

— И аз не искам.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Просто… ме прегърни.

Прегърнах я.

Рия също ме прегърна.

Съдбата ни прегръщаше и двамата. Хватката й беше здрава.