Мелиса Сенейт
Рецепти за любов (21)

21

Дните се превърнаха в седмица. Не беше чувала Лиъм от понеделника, когато се появи в полунощ, за да я прегърне. Прекара времето в приготвяне на салати за новите си клиенти, записа три нови студенти за зимния курс, усъвършенства лазанята, като отново се върна към сиренето рикота, но използва по-малко от него и направи сравнение със стилтън, добавяйки малко повече чесън. Обади й се стара приятелка на Франческа от гимназията, която следващото лято планираше сватба в Портланд и й предложи да направи пробно меню. Холи го отпразнува с Тамара и Саймън, като ги заведе на мексикански ресторант. Бяха готвили толкова много италианско, бяха яли толкова много паста, че почти бяха забравили за съществуването на други кухни. Тримата си дадоха дума да излизат и да вечерят навън всеки месец, всеки път в различна по народност кухня. Следващата щеше да бъде индийска.

Холи бе толкова заета, при това щастливо обсебена от собствената си работа и живот, че отделяше съвсем малко време да мисли за любовния си живот. Е, понякога между рецептите, желанията, спомените или истините от сърцето се промъкваше копнеж, а тревогата за бащата и дъщерята Гелър я обземаше толкова силно, че се налагаше да седне за миг и да си поеме дъх. Също така имаше странни сънища. В единия тя и Миа бяха на гребната лодка, а Маделин Уиндъмир и целият клуб „М“, както и Даниъл Дреслер неочаквано се оказаха на лодката, след това се появи Лиъм, който плуваше през океана, отдалечавайки се от тях. Веднъж баба й бе казала, че сънищата не подлежат на анализиране и в тях не бива да се търси някакъв дълбок смисъл, нито логика, освен в класическите случаи от рода на „Не се тревожи, ще изкараш изпита, за който си забравила да се подготвиш“.

В понеделник вечер точно преди урокът да започне, Холи видя нещо да се промъква под вратата. Беше един от пликовете на Миа с аромат на ягоди. Тя го помириса, сетне бързо го отвори.

„Скъпа Холи,

Съжалявам за всичко, което наговорих. Може ли да продължа да идвам на курса? Ако отговорът е «да», просто отвори външната врата.

С обич, Миа Гелър“

Сърцето й подскочи и тя отвори широко входната врата. А там, отпред, стоеше Миа, хапеше устните си, тъмносините й очи бяха тревожни, неспокойни и изпълнени с надежда. Холи широко отвори ръце за прегръдка. По лицето на Миа премина облекчение и тя се хвърли в нея, като се притисна силно.

— Много ли ми се сърдиш? — попита с тревога.

— Не. Разбирам защо беше толкова разстроена.

Миа влезе вътре, оставяйки вратата отворена за Тамара и Саймън, които идваха след нея.

— Все още съм. Какъв беше смисълът от желанията и спомените, ако онова, което поисках, не се сбъдна?

Холи взе ръцете й в своите и ги задържа.

— Онова, което научих, и което баба ми винаги казваше, е, че целият смисъл на пожеланията и спомените не е в това какво искаш да се случи, нито какво си спомняш, че те е наранило. Защото, когато си пожелаваш нещо, ти се молиш. А когато се молиш, правиш опит да промениш нещата. А всичко, което човек може наистина да направи, е да опита, нали?

— Предполагам. Просто не бих имала нищо против да получа онова, което искам — сви рамене Миа.

Холи се усмихна.

— Това важи за всеки.

— Добрите новини са, че татко и аз говорихме много през изминалата седмица — за мама и за случилото се през последните две години, когато нея я нямаше. И как той се е променил като човек и баща, как е искал да направи така, че всяка от моите мечти да се сбъдне, но понякога човек, просто не е в състояние и животът се развива в една или друга посока, и че всичко, което той може да направи, е винаги да бъде до мен. Винаги.

Тя кимна.

— Да. Предполагам, че го приемам. Чувствам се по-добре. А знаеш ли кой се оказа, че е истински добър приятел? Даниъл. Въпреки че родителите му са щастливо женени, той наистина ме разбира и ми помогна да проумея някои неща.

Може би поради тази причина Даниъл се появяваше в сънищата й.

— Звучи като ангел пазител.

Миа засия и последва Холи в кухнята, където остави раничката си и завърза престилката.

— Той е очарователен. О, чакай, не съм ти показала снимките от Есенния бал. Искаш ли да видиш една?

— Знаеш ли откога чакам! — отвърна Холи и чукна с пръст носа на Миа.

Момичето се усмихна и зарови в предния джоб на раничката си, за да извади един албум със снимки. Прехвърли няколко, на които бе сама, или тя и баща й, няколко на родителите й през последните две седмици, през които се бяха открили, както бе нарекла този период Холи, и накрая намери една, на която тя и Даниъл стояха пред къщата. Миа изглеждаше много красива в лилавата си рокля, косата й бе леко накъдрена, а висящите обеци блестяха на лъчите на залязващото слънце. Даниъл — красиво момче с дълга като на рокер коса, бе облечен с костюм и вратовръзка.

Холи се усмихна.

— Изглеждате страхотно заедно.

— За нас ли говориш? — попита Тамара, докато двамата със Саймън влязоха в кухнята, ръка за ръка с глуповати усмивки, които сякаш говореха „Ние сме влюбени“.

Устата на Миа направо увисна.

— О, боже, мой! Вие двамата да не би… да сте двойка? Това е страхотно! Кога се случи?

— Ами… всъщност… случайно се сблъскахме на щанда за паста в супермаркета, аз посегнах към пене, а Тамара към фетучини и изведнъж осъзнахме кои сме. Аз казах нещо за това, че винаги преварявам пастата и никога не мога да я уцеля алденте, а Тамара ме покани у тях на купон с пене, плюс фетучини, и така от дума надума… от лаф на лаф… станахме гаджета.

— А ти не спря да говориш и по време на най-хубавата част — рече Тамара и всички избухнаха в смях.

— Звучи много добре. Правилно и добре.

— Какво пропуснах? — попита Миа, оглеждайки всички. — Да не би да говорите за секс?

— Също като в старото телевизионно шоу „Зайнфелд“^[1] — каза Холи, подавайки на Тамара и Саймън престилки.

— Всички над тридесет години ли са толкова шантави? — попита Миа.

Саймън дръпна драматично Тамара сякаш ще танцуват танго.

— Да.

— Значи останахме само четиримата — отговори Тамара, докато Саймън я прегръщаше. — Миа, знаеш ли, че Джулиет си замина с мъжа си?

— Не, но се радвам да го чуя. Надявам се, че повече няма да е толкова тъжна.

— Дано това да се случи с всички нас — завърши Холи. — Е, днес ще готвим оссо буко и ризото по Милански. Хайде, кухнята ни очаква.

— Е, сега какво? Ти и баща ми влюбени ли сте? — попита Миа, докато разопаковаше телешките джоланчета, които Холи бе купила от любимия си месар в Портланд.

— Ние не бързаме за никъде — отвърта Холи. — Всяко нещо с времето си. Трябва да се опознаем.

— Много правилно — изръмжа Саймън, докато слагаше брашно в голяма чиния.

Тамара провери рецептата, сетне посоли брашното, сложи и черен пипер, потопи месото в него и сложи всяко джоланче в чиста чиния.

— Радвам се, че аз и Саймън първо се опознахме като приятели, преди да си определим среща. Първата ни целувка беше толкова естествена, като продължение на приятелството ни, но с фойерверки и барабани.

— Стига бе! Наистина ли, когато се целувате, чуваш барабани? — изненада се Миа, вдигайки очи, докато внимателно белеше чесън.

Саймън се наведе и целуна Тамара, като я посипа цялата с брашно.

— Отговорът е да.

— Наистина? И ти ли?

— Ъхъ — потвърди Тамара.

— И на всеки ли се случва? — изненада се Миа. — Дори на възрастните, които са свикнали с целуването? Когато Даниъл ме целуна за пръв път… по устата, чух шума на океана. Почти щях да припадна. И всеки път след това, сякаш айподът ми се включва и започва да свири една песен, дори когато сме седнали между шкафчетата на съблекалнята и единствените звуци, които се чуват, са виковете на хора и монотонните обяви по високоговорителите.

— Възрастните хора също се влюбват — обади се Саймън. — Дори тези над тридесет като мен. Аз съм на тридесет и четири.

— И татко е на толкова — отвърна Миа. — И той ли чува своя айпод?

Тамара сложи месото да се запържи в тигана на печката.

— Обзалагам се, че да — при което хвърли една усмивка към Холи.

— Моите баба и дядо, които са на осемдесет и две години, чуват музика, когато се целуват — потвърди Саймън. — Любовта може да порази всяка възраст. И знаеш ли какво? Когато сърцето ти е изпълнено с любов, тъжните спомени отлитат някъде надалеч. И тъй като оссо буко изисква да прибавим един тъжен спомен, аз ще прибавя в тигана следния — снощи изоставих Тамара, защото моята съседка се обади и каза, че непослушната й котка се е промъкнала от нейната малка тераса на моята, минала през прозореца, но никой и нищо не можело да я примами, дори и парчето сьомга, което тя оставила на своята тераса. Така че се върнах да освободя котката и познайте кой беше използвал дневната ми за тоалетна?

Миа се разсмя.

— Не всички котки са умни като Антонио.

Те погледнаха котарака, който седеше на мястото си до прозореца, ближеше лапичката си и после бършеше лицето си с нея.

Холи се усмихна, докато белеше лимон и слагаше кората му върху чинията с кора от портокал.

— Върху тази гремолата^[2] от лимон, портокал и пресован чесън, ще сложа моя тъжен спомен — как Антонио ме мразеше, когато за пръв път се появих тук. Дори не ме приближаваше. Но сега ме обича. Нали, Тони? — обърна се към котарака тя, приближи и го целуна по главата. Вместо да избяга, както правеше през септември и началото на октомври, Антонио потърка брадичката й, мъркайки.

— Моят тъжен спомен, мили мой господин Джолан — започна да говори Тамара над тигана, — е, когато видях роклята си на шаферка, която сестра ми очаква да облека на нейната сватба. — Тя извади запърженото до златисто джоланче и го сложи в чиния, прибави зеленчуците и виното в тигана и върна горещото парче месо. — Моята перфектна по-малка сестра, която обикновено има добър вкус, ми е избрала рокля от тафта с голям и бухнал волан точно на ханша. Защо? За пръв път ми се прииска майка ми да бе успяла да наложи своето мнение.

Всички се разсмяха, после започнаха да се възхищават на аромата на оссо буко, смесен с аромата на чесън и зехтин.

Миа докладва, че бульонът вече ври (Холи бе използвала лесната версия на рецептата за ризото, като вместо говежди мозък използва консервиран бульон) и сложи зехтин и ориз в покрития с масло тиган, а когато маслото се разтопи, добави шафранови конци, които оцветиха ориза в красив жълт цвят. Тя добавяше бульона съвсем внимателно и бавно, както бе според рецептата, наблюдавайки как оризът поглъща течността, и разбъркваше, докато консистенцията се получи както трябва — леко твърда, но все още нежна. Какъв добър ученик, по-точно чирак, се оказа тя! За ризотото трябваха и желание, и тъжен спомен, и Холи се почуди какво ще каже Миа.

— Искам да забравя тъжния спомен за думите, които наговорих на Холи, че я мразя, защото те не са верни — произнесе момичето, поглеждайки от тенджерата към Холи. — Просто бях много ядосана. Все още съм леко объркана от факта, че баща ми може да си има приятелки, но ако той ще харесва някой, който не е майка ми, тогава се радвам, че това си ти. — Сякаш искаше да каже още нещо, но само въздъхна и се усмихна.

Холи я прегърна топло.

— Благодаря ти.

Накрая Миа поръси с гремолата, Саймън подреди почти идеалното ризото, всички седнаха около масата да ядат и обявиха тъжните си спомени.

 

 

Същата вечер в десет вечерта телефонът на Холи иззвъня. Та бе прекалено напрегната, затова се захвана да закачи новите ефирни завеси, които бе купила, на мястото на кадифените от баба си. Корнизът обаче беше малко крив. Не беше й минавало през ум, че ще й трябва дърводелец или може би архитект, който да направи нещо толкова просто като нов корниз.

Тя изтича за телефона си. Беше Лиъм.

— Бих искал да те поканя на среща. Този път ще има и храна.

Холи се усмихна, отиде до прозореца и загледа звездите и почти пълната луна. От тук можеше да види върховете на дърветата по Коув Роуд. Можеше да види и залива като тънка сребриста ивица.

— Това включва ли разходка с лодка през ноември?

— Не. Облечи се както на теб ти харесва.

Значи официална среща. Тя изостави леко изкривения корниз, пъхна се под завивките и изгаси лампите, чудейки се дали има намерение да я заведе на ресторант или на пикник в гората. С тези мисли Холи заспа и в съня й я споходи видение: тя — в дълга рокля, а Лиъм със смокинг да се въртят на една горска поляна, пълна с диви цветя.

 

 

Най-любимата й рокля бе червената, в която изглеждаше по-сексапилна, така че облече нея, както и семпли, но елегантни черни обувки с висок ток. Сложи си съвсем лек грим, издуха косата си и пръсна малко от парфюма на баба си. А когато се огледа в голямото огледало в ъгъла на спалнята, жената, която я гледаше с удивление и недоверие не беше онази жена с разбито сърце, която дойде от Калифорния със зачервени очи, събрала цялото си имущество в една спортна чанта и пластмасова торба.

Напоследък Холи рядко мислеше за Джон Риърдън, но често мислеше за Лизи. Можеше само да се надява, че секретарката е добра и мила жена.

В седем на вратата се позвъни и тя отвори на Лиъм, който бе много хубав в тъмносиви панталони и черно вълнено сако. Къде ли отиваха?

— Много си красива — огледа я преценяващо той.

Сърцето й изпърха.

— Благодаря. Ти също. Може ли да знам къде ще ходим?

— Не. Изненада е. — Хвана я за ръката и я поведе към колата си, след което потегли към Портланд.

Светлините на града винаги изпълваха Холи с вълнение. Портланд беше малък, но красив град, в който имаше световноизвестен музей, петзвездни ресторанти, галерии, театри и красиви паркове.

— Добре. Единственото, в което съм сигурна, е, че ще ме заведеш на закрито място.

Той се обърна към нея с усмивка.

— Всъщност ще бъде на открито.

На открито? В средата на ноември? Наистина температурата бе повече от десет градуса, отлична за суровите жители на Мейн, но в никакъв случай не бе подходящо за плаж.

Тя остави Лиъм да шофира и той се насочи към стария град, в района, където често ходеше с баба си по музеи и галерии. Паркира на улицата пред новия хотел на тридесет етажа „Портланд Лайт“. Да не би да е наел стая и я водеше на любовна среща? Може би щяха да се съблекат, да си поръчат вечеря и да правят дива страстна любов цяла нощ? О, не, той каза, че срещата ще бъде на открито.

Тя вдигна вежди, а Лиъм се разсмя, хвана я за ръка и я въведе в красивия хотел, обзаведен в стил ар деко. Токчетата й отекваха по мраморния под. Лиъм кимна на портиера, който също кимна и Холи забеляза, че влязоха в асансьор, на който пишеше RTG.

— Какво означава? — попита тя.

— Ще видиш.

Тъй като асансьорът имаше само една дестинация, тя не разбра на кой етаж отиваха. Нагоре, нагоре и още нагоре. Накрая вратата се отвори към едно фоайе с огромна ренесансова картина, изобразяваща мъж и жена, а под нея имаше дузина червени рози във ваза от ковано желязо.

Лиъм отвори една врата и Холи направо ахна. Това беше градина на покрива^[3], само една елегантно подредена маса за двама с бутилка шампанско в шампаниерата, две чаши и две менюта. Беше толкова топло, че Холи свали палтото си и въобще не изпита студ. Появи се сервитьор, който отвори бутилката, напълни чашите, поклони се и изчезна.

Лиъм й подаде едната чаша, те се чукнаха и отпиха. После той остави своята и я притегли към себе си.

— Най-сетне сами — прошепна.

Тя плесна с ръце.

— Толкова е романтично! И прекрасно.

— Като теб. Подложих те на много изпитания и просто искам да ти кажа „благодаря“, затова че издържа и мен, и Миа. Ние не сме най-лесните хора на света.

— Да, така е — съгласи се Холи.

Не мислеше, че може да има нещо по-хубаво от разходката с лодка, но това със сигурност я превъзхождаше.