Серия
Сезони на любовта (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
It Happened One Autumn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 26 гласа)
Сканиране
Wachtelin
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Лайза Клейпас

Заглавие: Есенен парфюм

Преводач: Диана Райкова

Издател: Ергон

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2124


Пролог

Лондон, 1843 г.

На прага на парфюмерията стояха две млади жени, едната подръпваше нетърпеливо ръката на другата.

— Трябва ли наистина да влизаме? — каза по-дребната с американски акцент, съпротивлявайки се, докато другата я буташе в осветения магазин. — Умирам от скука, Лилиан — стоиш вътре и миришеш тези неща с часове…

— Тогава ме чакай в каретата с прислужницата.

— Което е още по-скучно! Освен това не трябва да те оставям да ходиш никъде сама. Ще си навлечеш някоя беда без мен.

По-високото момиче се разсмя бурно, съвсем не като изискана дама, когато влязоха в магазина.

— Не че искаш да ме предпазиш от беда, Дейзи. По-скоро не искаш да оставаш извън нея, ако аз попадна в такава.

— За съжаление, в един парфюмериен магазин не могат да се очакват приключения — последва увереният отговор.

Изказването беше посрещнато с тихо кискане и двете момичета се обърнаха и видяха очилатия възрастен мъж, изправен зад очукания тезгях, който се простираше по дължината на магазина.

— Напълно ли сте сигурна в това, госпожице? — попита той, усмихвайки се, когато те се приближиха до него. — Някои хора вярват, че парфюмът е магия. Че ароматът на едно нещо отразява най-истинската му същност. И че определени миризми могат да събудят призраците на отминала любов, сладки възпоминания.

— Призраци? — повтори Дейзи заинтригувана, а другото момиче се намеси нетърпеливо.

— Господинът не говори буквално, скъпа. Парфюмът не може да призове призрак. Освен това той не е магия в действителност. Просто смесица от ароматни частици, които достигат до рецепторите на обоняние в носа ти.

Възрастният мъж, господин Финиъс Нетъл, загледа момичетата с нарастващ интерес. Те не бяха красавици в обичайния смисъл на думата, макар и двете да бяха впечатляващи с бледите си кожи, тежки тъмни коси и привлекателни изчистени черти.

— Заповядайте — покани ги той, като посочи една близка стена с рафтове, — разгледайте моите стоки, госпожици…

— Бауман — любезно отвърна по-голямото момиче. — Лилиан и Дейзи Бауман. — Тя погледна скъпо облечената руса жена, която той обслужваше, явно за да разберат, че вече не може да им помага.

Докато нерешителната клиентка се двоумеше над строените шишенца, които Нетъл беше изнесъл за нея, американките се плъзнаха между рафтовете с парфюми, одеколони и помади, восъци, кремове, сапуни и всякакви други стоки за разкрасяване. Тук имаше масла за вана в кристални бутилки, билкови мазила и малки кутийки с пастили с виолетки за освежаване на дъха. По-ниските рафтове съдържаха истински съкровища от ароматизирани свещи и мастила, сашета, пълни със соли с миризма на карамфил, купи с потпури и буркани с глини и балсами. Нетъл забеляза, обаче, че докато по-малкото момиче, Дейзи, разглежда асортимента с умерен интерес, по-голямата, Лилиан, е спряла пред редица с масла и екстракти, които съдържаха чисти есенции. Роза, червен жасмин, бял жасмин, бергамот и т.н. Като вдигаше кехлибарените шишенца, тя ги отваряше внимателно, и вдъхваше с видимо одобрение.

Най-после русата жена направи избора си, взе малко флаконче с парфюм и излезе от магазина, а една камбанка прозвънна весело при затварянето на вратата.

Лилиан, която се беше обърнала при тръгването на жената, прошепна замислено:

— Чудя се защо толкова много светлокоси жени миришат на кехлибар…

— Искаш да кажеш на кехлибарен парфюм? — попита Дейзи.

— Не… самата им кожа мирише. На кехлибар, а понякога на пчелен мед…

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — попита по-младата. — Хората не миришат на нищо, освен ако не се нуждаят от къпане.

Двете момичета се изгледаха с взаимна изненада.

— Напротив, миришат — каза Лилиан. — Всеки си има своя собствена миризма… не казвай, че не си забелязвала. Че кожата на някои хора е като горчив бадем или виолетка, докато на други…

— Други пък миришат на слива или върбова клонка, или на прясно сено — намеси се Нетъл.

Лилиан го погледна с доволна усмивка.

— Да, точно така!

Нетъл махна очилата си и ги удостои с цялото си внимание. Можеше ли да е истина? Възможно ли беше това момиче да определя точно свойствената на всеки човек миризма? Той самият можеше, но това бе рядка дарба, а и не беше чувал за жена да я притежава.

Като измъкна един сгънат лист от обшитата си с мъниста чантичка, преметната през китката й, Лилиан Бауман се приближи до него.

— Имам формула за парфюм — каза тя, подавайки му сгънатото листче, — макар да не съм съвсем сигурна в точните пропорции на съставките. Можете ли вие да ми ги смесите?

Нетъл отвори сгънатия лист и прочете списъка. Сивите му вежди леко се вдигнаха.

— Необичайна комбинация. Но много интересна. Мисля, че може да се получи много добре. — Той я погледна с интерес. — Ще позволите ли да попитам как получихте тази формула, госпожице Бауман?

— Изникна в съзнанието ми. — Безизкусна усмивка смекчи чертите й. — Опитах се да измисля какви миризми биха си пасвали най-добре с моята собствена. Макар, както казах, да ми е трудно да определя съотношенията.

Свеждайки поглед, за да прикрие скептицизма си, Нетъл прочете формулата още веднъж. Често при него идваше клиент с молба да направи парфюм, съдържащ преобладаващ аромат като например на роза или на лавандула, но никой досега не му бе давал подобен списък. А още по-интересно беше, че селекцията от миризми бе необичайна, и въпреки това хармонична. Може би тя случайно бе успяла да избере точно тази комбинация.

— Госпожице Бауман — каза той, любопитен да разбере докъде се простират способностите й, — ще ми позволите ли да ви покажа някои от моите парфюми?

— Да, разбира се — дойде бодрият отговор на Лилиан. Тя се приближи още до щанда, когато Нетъл донесе четири малки шишенца, пълни с бледа, блестяща течност. — Какво правите? — попита тя, когато той изля няколко капки от парфюма върху една чиста ленена кърпичка.

— Парфюмът никога не трябва да се вдишва директно от шишенцето — обясни Нетъл, подавайки й кърпичката. — Първо трябва да се проветри, за да се изпари алкохолът… след което остава истинският аромат. Мис Бауман, какви аромати усещате в този парфюм?

Дори за опитни парфюмеристи се изискваше голямо усилие, за да отделят компонентите на готов парфюм… минути или часове повторно вдишване, за да разпознаят една подир друга съставките.

Лилиан наведе глава, за да вдиша аромата от кърпичката. Тя удиви Нетъл, когато без колебание идентифицира композицията с бързината и финеса на опитен пианист, минаващ уверено по клавиатурата.

— Портокалов цвят… нероли… амбра и… мъх? — Тя спря, клепачите й потрепнаха и разкриха кадифенокафяви очи, които проблясваха озадачено. — Мъх в парфюм?

Нетъл я изгледа с неприкрита изненада. Средностатистическият човек беше със силно ограничени способности да разпознава съставките в сложна миризма. Може би, би могъл да идентифицира най-важната съставка, обичаен аромат като роза или лимон, или мента, но слоевете и изтънчеността на всеки отделен аромат бяха отвъд способностите на повечето хора.

Нетъл се усмихна едва-едва на въпроса й. Той често облагородяваше парфюмите си със странни нотки, които придаваха на благоуханието дълбочина и текстура, но никой досега не ги бе разпознавал отведнъж.

— Ароматите ни доставят удоволствие комплексно, със скрити изненади… ето, опитайте друг. — Той извади нова кърпичка и я навлажни с друг парфюм.

Лилан се справи със същата удивителна лекота.

— Бергамот… тубероза… тамян… — Тя се поколеба, вдишвайки отново, като остави богатия мирис да изпълни дробовете й. Учудена усмивка докосна устните й. — И намек на кафе.

— Кафе? — възкликна сестра й Дейзи и наведе главата си над флакона. — Няма никакво кафе тук.

Лилан хвърли въпросителен поглед на Нетъл и той се усмихна, потвърждавайки предположението й. — Да, това е кафе. — След което поклати глава с възхищение. — Вие имате дарба, мис Бауман.

Лилиан сви рамене и отвърна неуверено:

— Дарба, от която, боя се, има малка полза, когато си търсиш съпруг. Какво да се прави, като притежавам такъв безполезен талант. По-добре щеше да е да имам хубав глас или да съм красавица. Както майка ми казва: не е изискано за една дама да души разни неща.

— Не и в моя магазин — отвърна Нетъл.

Те продължиха да обсъждат ароматите, както други хора обсъждат картини, когато са били в музей: сладките, мрачни, живи миризми на гора след няколко дъждовни дни; малцово сладкият дъх на море; плесенното великолепие на трюфел; свежия парлив полъх на зимно небе. Загубила бързо интерес, Дейзи отиде до козметичните рафтове, отвори едно бурканче с пудра, което я накара да кихне, и си избра кутия с пастили, които схруска шумно.

От разговора Нетъл разбра, че бащата на момичетата притежава в Ню Йорк бизнес предприятие, което произвежда аромати и сапуни. От случайните си посещения в лабораторията на компанията Лилиан бе събрала първоначални познания за ароматите и смесването. Дори бе опитала да разработи аромат за един от сапуните на Бауман, но не бе несъществен, но за Нетъл бе очевидно, че тя е феномен. Само че талантът й щеше да си остане завинаги неразвит заради нейния пол.

— Госпожице Бауман — каза той, — имам аромат, който искам да ви покажа. Ако бъдете така любезна да почакате тук, докато го намеря в дъното на магазина ми…

Любопитството й нарасна, Лилиан кимна и подпря лакти на тезгяха, когато Нетъл изчезна зад една врата със завеса, водеща към складовото помещение. Стаята беше пълна с папки с формули, шкафове с дестилати, екстракти и тинктури, и рафтове с прибори, фунии, съдове за смесване и мерителни чаши — всичко необходимо за занаята му. На най-високите рафтове лежаха няколко тома с галски и древногръцки текстове върху парфюмерийното изкуство, подвързани с лен. Един добър парфюмерист беше отчасти алхимик, отчасти художник, отчасти вълшебник.

Като се качи на стръмната дървена стълба, Нетъл взе една малка чамова кутия и я смъкна долу. След това я занесе в предната част на магазина. Двете сестри Бауман наблюдаваха съсредоточено как отваря месинговите пантички и изважда шишенце, запечатано с конци и восък. Половината унция от почти безцветната течност беше най-скъпата есенция, която Нетъл някога си бе набавял.

Отваряйки шишенцето, той капна една безценна капка върху ленена кърпичка и я подаде на Лилиан. Първото вдишване беше леко и нежно, почти недоловимо. Но когато се изкачи до носа, то се превърна в изненадващо чувствен аромат и дълго след като първоначалният изблик беше изчезнал, остана да витае известна сладост.

Лилиан го погледна над ръба на кърпичката с удивление.

— Какво е това?

— Рядка орхидея, която изпуска аромата си единствено нощем — отвърна Нетъл. — Венчелистчетата са чисто бели, много по-деликатни от жасмин. — Есенцията не може да се получи при загряване на листата — те са прекалено крехки.

— Мастен извлек, тогава? — промърмори Лилиан, визирайки процеса на накисване на безценните листенца в слоеве мазнина, докато те се просмучат с техния аромат, след което се използва разтворител на алкохолна основа, за да извлече чистата есенция.

— Да.

Тя вдъхна за втори път от деликатната есенция.

— Как се казва орхидеята?

— Кралица на нощта.

Това предизвика възхищение у Дейзи.

— Звучи като заглавие на някой от романите, които майка ми е забранила да чета.

— Бих предложил използването на аромата на орхидея на мястото на лавандулата във вашата формула — каза Нетъл. — По-скъпо, може би, но според мен това би била идеалната базова нотка, особено ако искате кехлибар за фиксатор.

— Колко по-скъпо ще е? — попита Лилиан и когато той назова цената, очите й се разшириха. — Боже мили, това е по-скъпо от злато.

Нетъл вдигна малкото шишенце към светлината, където течността заблестя и заискри като диамант.

— Боя се, че магията няма как да не е скъпа.

Лилиан се засмя, когато погледът й проследи като хипнотизиран шишенцето.

— Магия — присмя се тя.

— Този парфюм ще накара магията да се случи — настоя той, усмихвайки й се. — Всъщност, ще добавя една тайна съставка, която да подсили ефекта.

Очарована, но явно невярваща, Лилиан се уговори с Нетъл да дойде по-късно през деня, за да си получи парфюма. Тя плати за кутийката с пастили на Дейзи, както и за обещания аромат, и двете излязоха. Един поглед към лицето на сестра й разкри, че въображението на Дейзи — винаги готово да се разпали — вече е изпълнено с мисли за вълшебни формули и тайни съставки.

— Лилиан… нали ще ми позволиш да опитам от този вълшебен парфюм?

— Не го ли правя винаги?

— Не.

Лилиан се ухили. Въпреки престореното съперничество между двете и периодическите кавги, те бяха здраво свързани и най-близки приятелки. Няколко души в живота на Лилиан я бяха обичали — освен Дейзи, — все такива, които обожаваха грозните бездомни кучета, най-досадните деца и неща, които трябваше да бъдат поправени, или направо изхвърлени.

Но въпреки цялата си близост, момичетата бяха съвсем различни. Дейзи беше идеалистка, мечтателка, непостоянно създание, у което се редуваха детински каприз с остра интелигентност. Лилиан беше позната като момиче с остър език и защитна стена между себе си и останалия свят — момиче със здравословен цинизъм и хапливо чувство за хумор. Тя беше безкрайно лоялна към малкия кръг от хора в нейната сфера, особено към „старите моми“, както се бяха нарекли групичката момичета, с които се бяха запознали, докато стояха отстрани на всеки бал през миналия сезон. Лилиан, Дейзи и техните приятелки Анабел Пейтън и Еванджелин Дженър се бяха заклели да си помагат една на друга при намирането на съпрузи. Усилията им бяха завършили с успешен брак между Анабел и господин Саймън Хънт преди два месеца. Сега следващата на ред беше Лилиан. Все още нямаха ясна идея към кого трябва да се насочат, нито сериозен план как да стигнат до него.

— Разбира се, че ще ти позволя да опиташ парфюма — каза Лилиан. — Макар да нямам никаква представа какво очакваш от него.

— Той ще накара един красив херцог да се влюби до лудост в мен, естествено — отвърна Дейзи.

— Случайно да си забелязала колцина от благородниците са млади и с хубав външен вид? — попита сухо Лилиан. — Повечето от тях са тъпи, древни, или с такива лица, че сигурно имат куки в устата си.

Дейзи се изкиска и прегърна сестра си през кръста.

— Правилните джентълмени са някъде тук — каза тя. — Просто трябва да ги намерим.

— Защо си толкова сигурна?

Дейзи й хвърли дяволита усмивка.

— Защото магията е на наша страна.