Ерика Бауърмайстър
Изкуството да готвиш желания (1)

Пролог

Лилиан стоеше до плота в кухнята на ресторанта, обмисляше празното пространство пред себе си. Беше понеделник сутрин в края на декември и в ресторанта се усещаше спокойствието, което настъпва само след трескава поредица от празнични угощения — кулминацията на кулинарен сезон, започнал през есента. В онези месеци на все по-къси дни понякога единствените продукти, които клиентите й си правеха труда да вадят от шкафовете в кухните си, бяха макарони и сирене в кутии, хляб за препечени филийки, а ресторантът предлагаше едновременно спомени и вдъхновение — златисти полусфери тиква, залети с масло, агнешки джолан, задушен с търпението, нужно ти да изкараш зимата. След оживлението през лятото на северозападното тихоокеанско крайбрежие есента беше като въздишка на юноша, който осъзнава, че наистина трябва да порасне. Работата на Лилиан беше да напомня на хората, които седяха на масите в ресторанта й, че да си възрастен, да преминаваш през сезоните и през годините, не означава да остаряваш.

Но, мислеше си тя, понякога е хубаво да си в притихналата празна кухня без горещината, лъхаща от фурните, без помощник-готвачите, миячите на чинии и сервитьорите. Това я захранваше — този миг на спокойствие, хладните протежения на плотовете и потъването в дебелата каучукова настилка под краката й.

Реши да направи супа със свинско и треска, нещо просто и питателно, което да вземе за редовната среща в края на годината с Ал, своя счетоводител. Ал не беше достатъчно възрастен да й бъде баща, но в много отношения се беше държал като баща — напътстваща ръка и разум, когато отваряше ресторанта, и ценен съветник през осемте години след това. Несвързаните им с финанси разговори се въртяха основно около храната. Лилиан не знаеше много за съпругата на Ал, а мълчанието му относно деца я навеждаше на предположението, че няма. Ал винаги изглеждаше най-доволен, когато седеше на маса в ресторанта или ядеше обядите, които му носеше на срещите в кантората му. Беше дребно нещо в замяна на всичките му находчиви предложения и тя се радваше да го прави.

Взе осоленото свинско, маслото и гъстата сметана от хладилния склад, откъсна мащерка от саксия на перваза на прозореца, извади дафинов лист от стъклено бурканче от редицата бурканчета с подправки, наредени покрай стената. Включи котлона под тенджерата и сложи месото, което омекна и започна да покафенява. Стомахът й изкъркори, спомни си, че не е закусвала, и си отряза филия хляб. От време на време отхапваше от нея, докато режеше твърдите бели картофи.

Извади пръжките от тенджерата и добави масло и накълцан лук, миризмите се надигнаха — лукът не беше любимото й нещо сутрин, но понякога готвачът няма избор. Сипа пилешки бульон и после сложи картофите, течността завря и Лилиан се отдръпна, докато се готвят. Нямаше смисъл да бди над тенджерата.

Върна се в хладилния склад и използва свободните минути, за да прецени храната вътре, докато мислено разиграва менютата за седмицата. Останалите печени червени чушки и тиквички можеха да са основата на сос за паста; полентата можеше да бъде нарязана и изпържена в масло и салвия. При целия блясък на изисканите ресторанти тайната на успешните беше тяхната способност вълшебно да пренасочват съставките — кулинарна ловкост, която ги задържаше финансово на повърхността и би направила горда всяка домакиня от времето на Депресията.

С безпогрешния си усет за време Лилиан грабна пакет, увит в хартия, и се отправи към кухнята. Парчетата картофи бяха омекнали. Смачка един в стената на тенджерата, за да сгъсти бульона, след което разопакова пакета.

Докато бялата хартия се разгъваше, миризмата на треска се надигна лъкатушно към нея, саламурена и зелена, есенцията на стари рибарски мрежи и океански вълни. В същия момент от вътрешностите й се надигна гадене, тя хвърли поглед на рибата и хукна към задната врата.

Застана на площадката на стълбището, жадно гълтайки студения зимен въздух.

Какво беше това, запита се тя. После погледна към корема си.

— Ооо… — промълви тя.