Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dangerous Refuge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Опасно убежище

Преводач: Пепа Стоилова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1306-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1995

История

  1. — Добавяне

1.

Нямаше никакво съмнение. Той беше мъртъв.

Шей Таунсенд преглътна с усилие, пое си предпазливо дъх през стиснати зъби и отново преглътна. Неприятното чувство се поуталожи. Скръбта — не. Въпреки че неведнъж се беше сблъсквала със смъртта, за първи път това й се случваше с познат човек. Лорн Дейвис лежеше по гръб, мършав и почернял, с рамена, неподвижни като широките планини, подпиращи небето на запад. Хапещият сутрешен студ подсказваше края на лятото. Първите лъчи на слънцето галеха най-високите заснежени върхове, но все още не пръскаха топлина. Небето беше синьо и безкрайно.

Няма нужда да проверявам за пулс — помисли си тя и погледът й се замъгли от сълзи. — Нито пък да плача. Той умря така, както искаше — с ботуши, обработвайки земята, която обичаше повече от всичко друго на света.

Падащата под наклон светлина не разкриваше следи от борба около тялото, нямаше и намек за агонизираща болка преди края. Смъртта беше настъпила бързо. На хищниците им беше отнело малко време да го надушат и вече се бяха появили. Ако Лорн беше носил шапка, силният вятър вероятно я беше отвял. Нямаше и сако. Трябва да е било топло в момента на смъртта му.

Когато и да е било това.

Изгряващото слънце разкриваше повече, отколкото й се искаше да види, и съвсем достатъчно, за да си направи извода, че трупът бе престоял на открито най-малко един ден.

Не мога дори да покрия обезобразеното му лице.

Местните ченгета щяха да я нахокат, ако отидеше по-близо, отколкото беше в момента. Както и хората от екипа на „Гражданска защита“, в която работеше като доброволка. Беше добре обучена. Ако нямаше никакъв шанс да се спаси животът, тялото трябваше да остане недокосвано до пристигането на полицията.

Той никога повече няма да се смее и да ме нарича мършава градска блондинка. Никога няма да ми сервира кафе, което оставя тъмни следи по чашата, и мълчаливо да ме моли за захар или сметана. Никога няма да стои до мен в прашния двор и да наблюдава как нощта като нежен любовник прегръща полегатите склонове на планината.

Петлите се скупчиха пред кокошарника, напомняйки на кокошките, че е време да излязат и да заработят прехраната си. Лорн се беше забавлявал с пъргавите пиленца, а Динго, полудивото му куче, беше обучено, че не бива да ги яде, нито дори да ги гони.

Сълзи се стичаха по лицето на Шей, когато бръкна в джоба на вълненото си сако за телефона. Ленената подплата беше гореща в сравнение с ледените й пръсти. Движението й предизвика раздвижване сред растящия наблизо пелин, където животните се бяха скрили при появата й и очакваха да си тръгне. Свраките и враните гледаха и също чакаха. Те се бяха появили със светлината на настъпващото утро и бяха накацали по гредите на старата дървена ограда. Два лешояда размахваха крила над главата й, борейки се с гравитацията, с надежда за предстоящ пир. Беше прекалено рано за огромните птици. Обикновено изчакваха слънцето да се издигне високо и въздухът да се затопли. Тогава политаха и правеха кръгове в небето, оглеждайки се за трупове на животни или хора.

Трябва да са тук от вчера, знаейки, че храната ще ги очаква днес.

Шей потисна неразумния порив да се разкрещи срещу тях. Ала те не бяха нищо повече от естествена бригада чистачи. Нищо лично.

Последните му думи към мен бяха гневно съобщение по телефона. Умрял е, проклинайки ме.

Лек ветрец подухваше откъм планините. Той изсуши сълзите върху бузите й, както изсушаваше всичко, над което преминаваше: земята на изток от планината Сиера Невада беше суха, но сурова и красива по някакъв щадящ, открит начин Шей набра трите цифри на мобилния си телефон, изчака и едва тогава си даде сметка, че на това място нямаше покритие. Сети се за раницата, получена от „Гражданска защита“, която винаги носеше в колата си. Фенерче, комплект за първа помощ, защитен спрей срещу мечки и други необходими пособия, които не биха могли да й помогнат сега, но радиостанцията на службата щеше да свърши работа.

Мога да използвам локатора — помисли си тя. — Наблизо е, пък има и радиовръзка. Така няма да ми се налага да оставя Лорн.

Но локаторът можеше да се използва само когато въпросът беше на живот и смърт. А този случай беше спешен, но не неотложен. Смъртта не се притесняваше нито от няколко минути забавяне, нито от цели епохи.

Шей измърмори нещо мрачно, размаха ръце, за да пропъди насъбралите се в очакване хищници, и се затътри през прашния двор на ранчото към избелелия, прогнил от годините, обор. По някакви странни причини там беше единственото място, където телефонът имаше обхват. Лорн беше отвратен, когато тя направи това откритие. Той винаги се беше гордял, че не се нуждае от постиженията на цивилизацията и че не допринася с нищо за нея.

Единственото изключение в ежедневната му самота беше Динго, жълтеникавокафяв пес с щръкнали уши, извита опашка и изящни крака. Лорн беше позволил на кучето да сподели първо живота му, а после и дома му. Подобно на стопанина си, Динго беше резервиран към хората, държеше се независимо, но си личеше, че проявяваше и желание за компания, макар и с неохота.

И животното, и мъжът бяха смекчили отношението си към Шей през последните няколко месеца. При Динго това се дължеше на лакомствата, които тя му носеше. А при Лорн — на бавното прозрение, че тя споделяше любовта му към земята в цялата й издръжлива, сурова величественост.

Шей беше отсъствала само няколко дни и при завръщането си се беше натъкнала на тъжната гледка.

И само защото шефката й не можеше да се справи с нито един документ без нейна помощ.

Шей закрачи бързо към обора. Утринният вятър рошеше перата на черните гологлави птици, промъкващи се все по-близо до тялото на Лорн. Тя се разкрещя, размаха ръце, дори хвърли няколко камъка. Лешоядите неохотно се отдалечиха. Хрумна й да извади защитния спрей против мечки и да ги напръска, но мисълта беше породена от гнева и погнусата. Камъните щяха да свършат по-добра работа.

Без да откъсва очи от тях, тя натисна три бутона на телефона, като инстинктивно се обърна, така че вятърът да не развява косата й пред очите. Дори когато я връзваше грижливо на опашка, все някой непокорен кичур се изплъзваше, гъделичкаше ухото и шията й и натрапчиво се пъхаше в очите или устата й.

След като чу съобщението на Лорн, не бе имала време за нещо повече, освен да я свие набързо на кок на тила си. Сега се развяваше на всички страни.

— Деветстотин и единайсет. Какъв е вашият проблем? — разнесе се спокоен, мек тембър от другата страна на линията.

— Смъртен случай — отвърна Шей. Гласът й беше глух и задавен. Покашля се и изрече отново: — Открих труп.