Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Patron Saint of Pigs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Автор: Джон Грийн; Морийн Джонсън; Лорън Миракъл

Заглавие: Сняг вали

Преводач: Силвия Желева

Език, от който е преведено: английски

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: сборник

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Ваня Петкова

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1346-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2135

История

  1. — Добавяне

Тринайсета глава

Когато се отдалечих на десет крачки от магазина за домашни любимци, извадих от джоба си откраднатата разписка. На мястото, където се упоменаваше закупената стока, Нейтън бе написал прасенце. А на мястото, на което се изискваше информация за кредитната карта, пишеше: Констанс Билингсли.

Избърсах сълзите си с опакото на дланта си и си поех дъх, за да се успокоя. После изпратих мислено съобщение на Гейбриъл: Не се тревожи, малко момче. Ще те заведа при Тегън, където ти е мястото.

Първо се обадих на Кристина.

— Къде си? — каза тя. — Почивката ти свърши преди пет минути.

— Затова се обаждам — отвърнах. — Появи се спешен случай и преди да си попитала, не, не става въпрос за Ади. Този спешен случай засяга Тегън. Трябва да направя нещо за нея.

— Какво трябва да направиш?

— Ух, нещо важно. Нещо на живот и смърт, макар че… не се тревожи, всъщност никой няма да умре. — Замълчах. — Освен мен, ако не свърша работата.

— Ади — каза Кристина. И то с тона, който намекваше, че непрекъснато се забърквам в разни неща, което не беше така.

— Не се мотая, Кристина, и не разигравам драми заради самите драми. Кълна се.

— Е, Джойс току-що дойде — каза тя недоволно, — така че предполагам, че двете можем да покрием нещата.

— Благодаря, благодаря, благодаря! Ще се върна възможно най-бързо. — Понечих да затворя, но тъничкото гласче на Кристина каза: — Чакай… задръж!

Поднесох отново телефона до ухото си, нетърпелива да продължа по пътя си.

— Какво?

— Приятелката ти със страховете е тук.

— Брена? Уф! Не ми е приятелка. — Хрумна ми ужасна мисъл. — Не е с някого, нали?

— Не е с Джеб, ако питаш за това.

— Слава богу! В такъв случай, защо ми го казваш?

— Просто помислих, че ще те интересува. О, и баща ти се отби. Каза да ти предам, че е взел експлорера.

— Той… какво? — Погледът ми се стрелна към северния край на паркинга. Там, където бях паркирала експлорера, имаше правоъгълник отъпкан сняг. — Защо? Защо, за бога, е взел колата ми?

Твоята кола?

— Неговата кола, както и да е. Какво ли е мислел?

— Нямам представа. Защо, имаш ли нужда от нея, за да свършиш спешната си работа?

— Да, имам. А сега нямам никаква представа как ще… — Млъкнах, защото бъбренето с Кристина нямаше да ми помогне. — Няма значение, ще измисля нещо. — Казах. — Чао.

Натиснах бутона за край на разговора, после проверих гласовата си поща. „Имате три нови съобщения“, чух записа.

Три? Помислих си. Бях чула телефона си да звъни само веднъж — макар че май бе станало прекалено шумно, когато кучешките храни започнаха да падат на пода.

— Ади, татко ти е — гласеше първото съобщение.

— Да, татко, знам — казах тихо.

— Дойдох до града с Фил, защото майка ти имаше нужда от някои продукти. Ще взема експлорера, така че не се тревожи, ако погледнеш навън и него го няма. Ще дойда да те взема в два.

— Неееее! — извиках.

„Следващо съобщение“, информира ме телефонът ми. Прехапах устни и се замолих да е татко, който казва: „Ха-ха, само се шегувах. Не съм взел експлорера, само го преместих. Ха-ха!“.

Не беше татко. Беше Тегън.

— Здравей, Ади! — каза тя. — Взе ли Гейбриъл? Взе ли го, взе ли го, взе ли го? Нямам търпение да го видя. Открих нагревателна лампа в мазето — помниш ли годината, в която татко се опитваше да отгледа домати? — и я взех за Гейбриъл, за да му е топло в малкото легло. О, и докато бях там долу, намерих кукленските си неща и един люлеещ се стол, който е точният размер за него. И раница със звезда на нея, макар да не съм сигурна, че той ще има нужда от раница. Но човек никога не знае, нали така? Добре, хм, обади ми се. Обади ми се веднага щом можеш. Снегоринът е на две улици от нас, така че, ако не ми се обадиш, ще тръгна за „Старбъкс“, окей? Чао!

Стомахът ми пропадна чак до пръстите на краката и стоях там онемяла, докато гласовата ми поща обявяваше последното съобщение. Беше отново Тегън.

— О, Ади?! — каза тя. — Благодаря ти. Толкова много ти благодаря.

Е, това ме накара да се почувствам по-добре.

Затворих телефона си и се проклех, че не отидох в „Пет Уърлд“ точно в девет, както бях планирала. Но вместо да хленча прочувствено, трябваше да се справя. Старото ми „аз“ щеше да стои там и да се самосъжалява, докато не измръзнех и пръстите на краката ми не изпадаха, и щях да имам късмет, ако намерех обувки с каишки и високи токчета, които да обуя в навечерието на Нова година. Не че имаше къде да отида с такива обувки. Но както и да е.

Новото ми „аз“ обаче не беше от онези, които хленчат.

И така. Откъде в последната минута можех да намеря кола, с която да спася прасенцето?