Томас Енгер
Мнима смърт (74)

72

Денят на погребението на Хенриете Хагерюп се оказва безоблачен, ясен и красив. Понеделник. Хенинг Юл е открил и изтупал един стар костюм. Сега се оглежда критично в огледалото. Наглася черната вратовръзка, която мрази да носи, и докосва белезите си с ръка.

Отдавна не ги е разглеждал отблизо. Сега му се струва, че са станали по-малко забележими. Сякаш са потънали по-навътре в кожата му.

Вдишва дълбоко от въздуха в банята, който все още е влажен и топъл заради душа, който си е взел преди половин час. До мивката го чакат пяната за бръснене и бръснача.

Преди да излезе, Хенинг се уверява, че е взел всичко необходимо. „Най-важното нещо, което трябва да вземеш, е главата си“ — обича да казва Ярле Хьогсет. „Това може да е вярно — мисли си Хенинг, — но не е лоша идея да вземеш и някои инструменти.“ Просто трябва да запази самообладание и да се довери на мозъка си, който в последно време е използвал доста успешно. Припомня си всеки разговор и всяка среща. Доктор Хелге и 6tiermes7 са му оказали безценна помощ да открие още две парчета от пъзела, но Хенинг не знае дали това е достатъчно.

Надява се, че ще разбере след около два часа.

 

 

Църква „Рис“ е била осветена през далечната 1932 г. Това е една красива каменна сграда, построена в римски стил. Трите църковни камбани вече бият, когато таксито на Хенинг пристига. Той излиза и се смесва с опечалените.

Влиза в църквата и му подават листовка с програмата на службата, върху която грее усмихнатото лице на Хенриете Хагерюп. Разпознава снимката. Миналата седмица я е видял на импровизирания олтар в двора на института. Хенинг си спомня, че тогава му се е сторило, че Хенриете изглежда интелигентна. Сяда на една пейка в дъното и се опитва да не зяпа останалите опечалени. Не иска да разговаря с никого. Още не.

Церемонията е красива, тържествена, смирена и тъжна. Монотонният глас на пастора изпълва църквата, придружен с подсмърчане и тихи хлипове. Хенинг се опитва да не мисли за последния път, когато е бил в църква, последния път, когато е слушал как хора оплакват смъртта на дете, но тези мисли са невъзможни за пренебрегване.

Петнадесет минути след началото на службата той става и излиза. Атмосферата, миризмата, звуците, черните дрехи, лицата… всичко това го връща две години в миналото, когато е седял в друга църква, този път най-отпред, чудейки се дали ще се възстанови, дали ще може отново да стане човек.

Когато излиза в двора на църквата, Хенинг осъзнава, че все още не знае отговора. Не иска да мисли за това, което му предстои, за бъдещето, за недовършената работа, която все отлага заради ужасяващите спомени. Но сега, когато знае, че мозъкът му отново работи, той не може да я пренебрегва повече. „Трябва да направя нещо — мисли си той. — Трябва да направя нещо за тази постоянна болка в гърдите, за този ужасен часовников механизъм, който тиктака в мен. Той никога няма да ме освободи, никога няма да позволи на земята да ме погълне, никога няма да ме остави да притворя очи с чувство на добре свършена работа. Защото знам, че съм прав.“

Разхлабва вратовръзката си и се наслаждава на свежия вятър, който охлажда лицето му. Отдалечава се от входа. Гласът на пастора се чува през отворените врати. Вижда градинар, който подрязва тревата около един гроб наблизо. Хенинг решава да се разходи сред надгробните плочи. Тревата под краката му е току-що окосена, мека и зелена, а всички храсти са изрядно подрязани.

Насочва се към задния двор на църквата, където надгробните плочи са подредени като зъби. Отдавна не е ходил на гроба на Юнас, но тази мисъл изчезва в мига, в който я вижда.

Анете стои пред правоъгълната дупка в земята, където след малко ще спуснат ковчега на Хенриете Хагерюп. Дори сега носи своята раница. Хенинг решава да се приближи, а стомахът му се свива на кълбо от нерви. Наоколо няма никой друг. Анете е облечена в черна риза, черна блуза и черен пуловер.

Тя се обръща малко преди Хенинг да я достигне.

— Значи и на теб ти писна да стоиш вътре, а? — казва тя и се усмихва.

— Здравей, Анете — отговаря Хенинг, спира до нея и поглежда надолу в дупката.

— Мразя погребенията — започва тя. — По-добре е да се сбогуваш така, на гроба, преди да почне истерията.

Той кимва. Известно време двамата мълчат.

— Не очаквах да те видя тук — казва Анете и най-накрая го поглежда. — Скука?

— Не — отвръща Хенинг. — Трябваше да дойда.

— Какво имаш предвид?

Той прави още една крачка към дупката и отново поглежда вътре. Припомня си поемата на Колбейн Фалкейд^[1], която Vamp са превърнали в песен:

„Така че, щом падне вечер и задам курса,

моята спасителна лодка се плъзва шест фута под земята.“

„Двадесет и три години“ — мисли си той. Хенриете Хагерюп е живяла само двадесет и три години. Чуди се дали изобщо е имала време да почувства, че е жива.

Хенинг бръква в джоба на якето си.

— Помислила си, че си се сетила за всичко — казва той и поглежда Анете в очите. Усмивката й изчезва, а крайчеца на устата й увисва надолу в тревожна гримаса. Хенинг вижда, че е изненадана от думите му. Добре, точно това е искал да постигне. Изчаква няколко секунди за драматична пауза.

— Какво?

— Отначало не можех да разбера защо изведнъж стана толкова любезна и услужлива. Закара ме до парка „Екеберг“ в най-големия порой. Тогава смъртта на Стефан още не беше публично достояние. Но ти знаеше за нея. Знаеше, защото си била последният човек, който го е видял жив. Знаеше, защото си го убедила да отнеме собствения си живот.

Тя вдига вежди.

— Какво, по дяволите, имаш…

— Страдаш от епилепсия, нали?

Анете премества тежестта си от единия крак на другия.

— Може ли да погледна в раницата ти?

— Какво? Не.

— На епилептиците често им предписват „Орфирил“. Обзалагам се, че в раницата ти има „Орфирил“ — казва Хенинг. — Или ти е свършил?

Анете не отговаря, но го поглежда така, сякаш я е наранил дълбоко.

— Таблетките „Орфирил“ изглеждат така — казва Хенинг и изважда пликче с дражета „Кнот“ от джоба на костюма си. Бърка вътре и изважда едно малко, бяло бонбонче.

— Разбрала си, че Стефан е казал на родителите си за убийството, гарантирайки дълги присъди и за двама ви. Видяла си възможност да направиш така, че Стефан да поеме цялата вина. Или това е бил планът ти още от самото начало?

— За какво, по дяволите, говориш?

— Стъпих върху едно от тези, когато открих Стефан мъртъв в леглото си — казва Хенинг и й показва дражетата. — Когато хапчета „Орфирил“ се смесят с алкохол, се получава смъртоносен коктейл. Но само Стефан е глътнал хапчета „Орфирил“, нали? Ти си глътнала една шепа дражета „Кнот“. Хммм, вкусно. Нали обичаш да ги ядеш всичките наведнъж? Единственият проблем е, че понякога дражетата падат от пликчето или от ръката ти, когато се опитваш да пъхнеш в устата си цяла шепа.

Анете клати глава и вдига ръце.

— Не разбирам за какво говориш. Тръгвам си.

— Знам защо ме закара до парка „Екеберг“ — казва той и тръгва след нея. Тя се обръща и го пронизва с поглед. — Била си нервна. Знаела си, че Стефан е казал нещо на родителите си. Страхувала си се, че може да им е разкрил това, което наистина се е случило. Че може да им е казал името на своя съучастник. Не си могла да питаш самия Стефан този следобед, защото той е щял да заподозре нещо — че не възнамеряваш да се самоубиеш с него например. Затова ми предложи да ме закараш: това ти даде причина да бъдеш там и да откриеш какво знаят родителите му. Затова се появи в палатката.

Анете скръства ръце и понечва да каже нещо, но се отказва.

— И какво изпълнение само — продължава Хенинг. — Знаела си, че Ингвилд не те познава. Знаела си за изнасилването на Ингвилд, защото Стефан ти е казал. Знаела си и това, че тя е ходила на курсове по самозащита, че има електрошоков пистолет и че е обучена да реагира агресивно, когато някой я приближи откъм гърба. Точно както направи ти в палатката. Такъв трогателен жест, да поставиш ръка на гърба й, а не около гърлото й. Искала си да покажеш, че й съчувстваш, но го направи, защото знаеше каква ще бъде реакцията на Ингвилд — че ще използва електрошоковия пистолет върху теб. Какъв по-добър начин да свалиш подозрението от себе си от това да станеш следващата й жертва, дори да оцелееш?

Анете извръща очи, но не преди Хенинг да прочете в тях, че всичко това е вярно, въпреки че тя все още запазва самообладание. Убеден е, че е ходила повече от веднъж в апартамента на Ингве и Ингвилд. Точно затова е спуснала завесите. Знаела е, че апартаментът от другата страна на улицата е твърде близо и освен това е знаела, че съседите са любопитни клюкари. Всеки път, когато входната врата се отваря, завесите на госпожа Стеен помръдват. Точно затова входната врата е оставена открехната. За да не я види никой.

Анете се почесва по бузата и отмята назад няколко кичура коса, влезли в очите й. Хенинг продължава:

— След като си убила Хенриете, ти си опитала да натопиш приятеля й. Мъжът, спечелил сърцето й. Опитала си да го изиграеш точно така, както е описано в сценария, за да оневиниш себе си. Не се получи точно така, но признанието на Стефан и неговата смърт свършиха същата работа. Помислила си, че си се сетила за всичко, Анете, но си пропуснала няколко неща.

Хенинг отново прави драматична пауза. Но сякаш тя няма никакъв ефект. Анете го гледа с безизразен поглед.

— Стефан — казва Хенинг и чака още няколко секунди. — От къде е знаел, че Хенриете ще бъде в палатката през нощта на убийството?

Оставя въпроса да увисне във въздуха. Анете мълчи.

— В деня на убийството не са били изпращани есемеси от телефона на Стефан на телефона на Хенриете. Или обратното. Знам това, защото проверих.

Анете не реагира по никакъв начин, просто продължава да го гледа. Лицето й е безизразно, а дишането й равномерно.

— Но има регистрирано обаждане от телефона на Стефан на твоя телефон в деня на смъртта му. Продължило е тридесет и седем секунди. Тогава ти е казал, че си е признал за убийството, нали? Затова ли си отишла у тях? За да ограничиш щетите?

Никакъв отговор. Хенинг си спомня какво му е казала Анете в двора на института — че Хенриете й споделила, че ще изпрати имейл със сценария на Фолдвик. Полицаите, разследващи случая, установиха, че тя не го е направила. Ингве не го е излъгал. Стефан не е открил сценария у дома. Обяснението е само едно: Анете му го е показала или направо му го е дала.

Хенинг я наблюдава. Не забелязва пукнатини в бронята й.

— Отново те питам: откъде Стефан е знаел, че Хенриете ще бъде в палатката в нощта на убийството?

Този път не чака отговор.

— Казала си му, нали? Двете с Хенриете сте имали уговорена среща там. Иначе защо ще излиза от апартамента на приятеля си? Трябва да е било заради нещо важно, нещо предварително уговорено. А снимките на филма е трябвало да започнат на следващия ден.

Анете не реагира.

— Какво каза на Стефан? — продължава Хенинг, без да обръща внимание на каменното й изражение. — Че само ще я изплашите? Така ли го убеди да вземе електрошоковия пистолет на майка си?

Въпреки че Анете продължава да мълчи, Хенинг е убеден, че Хенриете много се е изненадала от появяването на Стефан в палатката с Анете. Това не е било част от уговорката. Но Стефан е вярвал, че Хенриете е жената, с която баща му е имал връзка. Идеално за Анете. И дупката вече е била изкопана, защото на следващия ден е трябвало да започнат снимките на филма.

— Ти ли хвърли първия камък, или накара Стефан да я убие?

Надява се да чуе потвърждение или признание, но не чува нито едното, нито другото. Въпреки това не може да спре сега.

— Добре си планирала убийството. И за да натопиш още повече Мархони, ти си изпратила имейл на Хенриете в деня на убийството. Изпратила си снимка. Хенриете, прегърнала по-възрастен мъж. Обзалагам се, че мъжът на снимката е Ингве.

— Никога не съм изпращала снимка на Ингве на Хенриете — изсумтява Анете.

— Не. Не си я изпратила лично ти. Накарала си някой друг да го направи.

Хенинг сочи раницата й.

— Инхамбане.

Тя обръща глава, но осъзнава, че не може да види към коя лепенка сочи Хенинг. „Инхамбане“ е изписано с черни букви върху червено сърце на бял фон.

— Инхамбане е град в Южен Мозамбик, в залива Инхамбане. Страхотни плажове. В деня на убийството на Хенриете тя е получила имейл от интернет кафене в Инхамбане. Малко след това от същото място й е бил изпратен есемес от анонимен имейл адрес, казвайки й да провери пощата си. Това се е случило, докато е била с Махмуд Мархони.

— И после?

— И после? Казваш ми, че това, че имаш лепенка „Инхамбане“ на раницата си, е пълно съвпадение? Била си там, Анете. Сигурно имаш приятели там. Инхамбане не е особено популярна туристическа дестинация.

Анете не отговаря.

— Проблемът със съучастниците е това, че никога не можеш да бъдеш сигурен, че няма да се разприказват — продължава Хенинг. — Затова беше изплашена първия път, когато се срещнахме. Страхуваше се, че Стефан ще се издаде, че ще издаде теб, че няма да може да живее с това, което двамата сте направили. И беше права. Затова го накара да отнеме живота си.

Лицето на Анете се разчупва в енигматична усмивка, но тя бързо възстановява каменното си изражение.

— Трябва да знаеш нещо за Хенриете — казва тя. — Хенриете не беше толкова умна. След смъртта й всички побързаха да я опишат като талантлива, едва ли не гениална.

Гласът й изведнъж става мрачен.

— Всъщност тя беше посредствена. Прочетох сценария, който продаде. Не беше много добър. „Control+Alt+Delete“. Що за заглавие е това? Хитрите обрати в сценария бяха моя идея. Но Хенриете побърза да си припише заслугата за тях.

Анете изсумтява.

— Затова обеща да продължиш работата й, както беше написала на онази картичка. Чувствала си, че някаква част от сценария ти принадлежи. Вече свърза ли се с Трулс Лайрвог?

Анете се засмива, след което кимва.

— Двамата с теб трябва да направим филм. Имаш страхотно въображение. Но и ти забравяш едно нещо. — Тя се приближава до него и прошепва: — Двама души могат да докажат това, което току-що описа — започва Анете и прави драматична пауза. Студът в очите й го удря като шамар през лицето. — Но и двамата са мъртви. — Тя прави крачка назад и отново се усмихва. Малка, лукава усмивчица. — И какво, ако открият дражета „Кнот“ в стаята на Стефан? — продължава Анете. — Какво доказва това? Че на гости им е бил човек, който обича да си похапва сладко? И какво, ако Стефан ми е позвънил в деня на смъртта си? Щях да режисирам филма му. Все още поддържахме връзка. Нито едно от тези неща не доказва, че съм убила Хенриете или Стефан. Нито едно.

— Права си — отговаря Хенинг. — Полицията може да докаже единствено това, че си се опитала да натопиш Махмуд Мархони, но…

— Какви доказателства имаш за това? — прекъсва го тя. — Лепенка на раницата ми?

— Сама по себе си тя не доказва много, но ако наредиш достатъчно клечки една до друга и ги запалиш, ще лумне силен огън. Когато споделя всичко, което знам, с детектив Бругелан, той и колегите му ще прегледат всичко, което си казала и направила през последните няколко години. Ще изтърбушат живота ти. Ще анализират всичко — всеки имейл, всеки есемес, всяка касова бележка и сметка. Ще направят всичко по силите си, за да те свържат по някакъв начин с едно убийство и една подозрителна смърт. И когато от лабораторията изпратят токсикологичния доклад, полицията ще научи, че в тялото на Стефан има „Орфирил“. Косвените улики ще станат толкова много, че ще трябва много да се потрудиш, за да не те арестуват. Едно драже не доказва нищо, както правилно посочи, но спомни си случая „Ордерюд^[2]“. Четирима души отидоха в затвора заради един чорап.

Анете мълчи. Хенинг я поглежда и се опитва да имитира ледената й усмивка.

— Какъв е смисълът да бъдеш гений, ако никой не знае? — казва той, имитирайки гласа й. Тя го поглежда. — Всички искаме признание за това, което сме направили. Искаме аплодисменти. Това е нещо характерно за човешките същества. Затова ми даде сценария. Искаше да разбера. И аз разбрах. Разбрах, че си планирала всичко и съм много впечатлен. Но не очаквай аплодисменти. Не от мен, не от когото и да било.

Анете продължава да го пронизва с поглед. Хенинг се обръща и вижда, че опечалените вече излизат от църквата.

— Както каза, Анете, истерията всеки момент ще започне.

Тя се смее на забележката му.

— Уау — казва Анете, клатейки глава. Отново се приближава до него. Взима дражето от ръката му и го хвърля в устата си. — Знаеш ли кой ме научи, че са най-вкусни, когато ги дъвчеш наведнъж? — Анете демонстративно схрусква бонбончето. — Сигурна съм, че ще откриеш, след като си толкова умен — казва тя, без да чака отговор. Дълго време го гледа. След това се усмихва и минава покрай него. Насочва се към погребалното шествие. Хенинг я проследява с поглед. Анете крачи по тревата, минава покрай опечалените и кимва на неколцина познати, но не се присъединява към шествието. Вместо това продължава нататък, бавно и спокойно. Сякаш няма никакви грижи.

„Може и да е права“ — мисли си Хенинг. Вече не я вижда, а гробището се изпълва с хора, облечени в черни дрехи. Може би никога няма да могат да докажат, че е виновна за смъртта на двама души. Защото не си е признала, нито днес, нито вчера в палатката в парка „Екеберг“, а доказателствата срещу нея са косвени.

Ярле Хьогсет обича да казва: „Полицаите рядко получават престъпления в кутии, завързани с панделки.“ Понякога нещата са ясни: доказателствата са неоспорими, извършителят си признава или спонтанно, или заради натрупалите се срещу него доказателства, а понякога на процеса версията на обвинението е много по-логична, отколкото обясненията на обвиняемия. Така стоят нещата и те завинаги ще останат същите.

Но Хенинг не изпитва никакви колебания. Той е видял истината в ледените очи на Анете. А по време на едно разследване могат да се случат много неща. Могат да бъдат открити нови доказателства. Да се появят нови свидетели, които да дадат показания, инкриминиращи Анете. Тя ще трябва да отговаря на много въпроси, а е трудно всеки път да отговаряш едно и също, особено ако въпросите са сложни, независимо колко си умен.

Хенинг остава в двора на църквата за погребението. Не вдига глава и не обръща внимание на това, което говори пастора. Слуша единствено тогава, когато пеят:

„Помогни ми, боже, да запея тази песен,

за да продължи сърцето ми да бие само един ден,

само мигновение докато не стигна твоето владение.“

Хенинг стиска зъби и преглъща лошите спомени и болката, въпреки че постоянно вижда Юнас в мислите си. Чувства, че най-накрая може да се сбогува с него. Досега не е бил готов за това. Тогава не е успял да го направи, защото не е могъл, не е искал да приеме, че Юнас никога повече няма да го събуди рано сутрин, още преди слънцето да е изгряло, никога повече няма да се гушка, гушка, гушка в него, докато не започнат детските сериали по телевизията.

„Трудно ми е да съм благодарен за това, което имах — мисли си той. — Трудно ми е да си спомням всеки ден, всеки миг, вместо да оплаквам това, което никога няма да бъде. Но ако успея да се убедя, че шестте години, прекарани с Юнас, са най-добрите години в живота ми, това е едно добро начало.“

Не е кой знае какво, но е едно добро начало.

Не изказва съболезнованията си, след като спускат лодката на Хенриете шест фута под земята. Знае, че няма да може да го направи, че няма да може да се срещне с родителите и роднините й, без да се постави на тяхно място. Не иска да сдържа мъката си, защото има нужда от нея. Но не тук. Не сега.

И за това ще дойде време.

„Само един ден, само един миг. Докато аз, Юнас, дойда при теб.“