Рейчъл Хартман
Серафина (12)

7.

Заради късното лягане и ранната сутрешна рутина времето ми за сън бе крайно ограничено. Стоически изпълних всички свои задължения, но Виридий забеляза, че се мъча.

— Аз ще почистя писалките — каза той и взе перото от треперещата ми ръка. — А ти ще полегнеш на кушетката ми и ще дремнеш за половин час.

— Маестро, уверявам ви, аз съм…

Но една огромна прозявка разклати основите на довода ми.

— Разбира се, че си. Ние трябва да се погрижим тази вечер в Синия салон да бъдеш в пълния си капацитет, а и не съм съвсем убеден, че ме слушаше достатъчно внимателно, докато ти диктувах.

Маестрото прегледа пергамента, на който аз записвах композиционните му идеи, докато той си ги тананикаше. Лицето му се навъси и придоби леко морав цвят.

— Объркала си третия такт. Това е гавот. Танцьорите ще падат един върху друг.

Възнамерявах да му отговоря, но вече бях стигнала до кушетката. Тя ме притегли към себе си и обяснението ми се превърна в сън, в който свети Полипос танцуваше гавот без никакво затруднение. Все пак той имаше три крака.

* * *

Същата вечер аз пристигнах в Синия салон рано, като се надявах да мога да засвидетелствам почитта си към Виридий, да се срещна с неговото протеже и да си тръгна, преди да пристигнат повечето гости. Веднага осъзнах грешката си: Виридий все още не се бе появил. Разбира се, че не беше там: старият пуяк най-вероятно щеше да пристигне по-късно. Ако се измъкнех, преди да е дошъл, нямаше да изглежда правдоподобно. И така всичко, което успях да постигна, бе да си спечеля допълнително време, през което да се чувствам неудобно.

Винаги съм се чувствала безполезна на партита, дори и преди да знам колко много неща трябваше да пазя в тайна. Големи групи от полунепознати хора веднага ме караха да замлъкна. Заставах в един ъгъл сама в очакване и тъпчех маслени пайове в устата си цяла вечер.

Дори Глизелда не беше тук все още — ето колко безумно рано бях пристигнала. Слугите палеха полилеите, гладеха покривките върху бюфетите и ми хвърляха скришни погледи. Отправил се към задната част на салона, като минах покрай тапицираните столове в официалната зона за сядане, покрай позлатените колони, и се озовах в широко пространство с под от паркет, което беше предназначено за танци. Музикални стойки и столове без облегалки бяха произволно натрупани в ъгъла подредих ги като за квартет с надеждата, че правя нещо полезно, а не просто ексцентрично.

Пристигнаха петима музиканти — Гънтард, двама виолисти, гайдар и барабанист — и аз приготвих още едно място. Те, изглежда, се зарадваха да ме видят и не бяха съвсем изненадани, че помощник-учителката по музика е тук и подготвя нещата. Може би щях да остана цяла вечер в техния ъгъл, за да им прелиствам нотните страници и да им нося бира.

Вино тоест. Това беше дворецът, а не „Веселата маймуна“.

Малко по малко придворните започнаха да се появяват, сияещи в брокат и коприна. Аз бях облякла най-хубавата си рокля в тъмносиньо с ненатрапчива бродерия по всички подгъви, но това, което минаваше за премяна в града, се считаше за дрипи тук. Опрях се на една стена и се надявах никой да не разговаря с мен. Познавах неколцина от придворните: дворецът наемаше професионални музиканти като Гънтард и оркестъра, но много млади джентълмени се увличаха повърхностно по музиката като второстепенно занимание. Те обикновено ставаха хористи, а светлокосият самсамец от другата страна свиреше на виола да гамба.

Казваше се Джоузеф и беше граф на Апсиг. Той забеляза, че го гледам, и прокара ръка през златистата си коса, сякаш за да подчертае колко е красив. Извърнах очи.

Самсамците бяха известни със своята неприветливост, но тук дори и те ме засенчваха. В града търговците им се обличаха в кафяво, но придворните им носеха скъпи черни дрехи, които целяха да бъдат едновременно пищни и строги. В случай че ние, горедите, пропуснехме да забележим на момента скъпия плат, самсамците пускаха големи, дантелени пискюли от ръкавелите си и закичваха колосани, бели рюшове около вратовете си.

В противоположност найнийските придворни се опитваха да включат всички възможни цветове в дрехите си: бродерии, панделки, шарени панталони, а ярка коприна се подаваше през цепките на ръкавите им. Страната им беше разположена в далечния и мрачен юг — там нямаше много цветове, извън тези, в които бяха облечени.

Зърнах островърха, найнийска шапка в яркозелено, която беше носена от една възрастна жена. Тя имаше дебели стъкла на очилата, които правеха очите й сърдити и изпъкнали, а дълбоките бръчки около устата я караха да изглежда като огромна сърдита жаба.

Бедното мило същество приличаше досущ на Суетната госпожица.

Не, това без съмнение беше тя. Гневният поглед не можеше да бъде ничий друг. Изтръпнах. Оказа се, че нямаше нужда да пътувам до Порфирия — едно от моите гротескни същества беше застанало от другата страна на залата!

Суетната госпожица, която беше дребничка, изчезна зад групичка придворни дами, но няколко секунди по-късно се появи отново до един червенокос найнийски придворен. Тръгнах да си проправям път към нея през залата.

Не стигнах много далеч обаче, защото в същия този момент принцеса Глизелда и принц Лусиън Кигс пристигнаха, хванати под ръка. Хората се отдръпнаха и оформиха широк шпалир, през който да минат, а аз не посмях да го пресека. Принцесата сияеше в златисто и бяло, в брокат, покрит с малки перли — тя се усмихваше ангелски на цялата зала и позволи на един найнийски придворен да я отведе и настани да седне. Принц Лусиън, облечен в пурпурния жакет на кралската стража, не се отпусна, докато благоговейните погледи на тълпата не последваха братовчедка му до другия край на салона.

Принцеса Глизелда се настани на тъмносиньото ложе, което никой друг не се бе осмелил да седне, и започна да си приказва непринудено с всички. Лусиън Кигс не седна до нея, а остана прав малко по встрани, като оглеждаше залата — той изглежда, никога не напускаше своя пост. В съседното помещение музикантите най-сетне засвириха, започвайки с една приятна сарабанда. Огледах се за Суетната госпожица, но тя беше изчезнала.

— Някои може и да се съмняват, че е бил дракон. Но не и аз — каза някой зад мен с леко и монотонно самсамско произношение.

— Ооо, колко ужасно! — възкликна една млада дама.

Обърнах се и видях Джоузеф, графа на Апсиг, който любезно забавляваше три горедски придворни дами с някаква история.

— Аз бях участник в последната му ловна дружина, фройлайн. Току-що бяхме навлезли в Кралския лес, когато хрътките се разпръснаха във всички посоки, все едно имаше не един, а двадесет елена. Разделихме се — някои тръгнаха на север, други на запад, като всяка група смяташе, че принц Руфъс е с останалите, но когато отново се събрахме, него го нямаше никъде. Търсихме го до вечерта, а после повикахме кралската стража и продължихме търсенето през цялата нощ. Собственото му куче, прекрасна хрътка на кафяви петна, на име Уна, го намери да лежи по корем и обезглавен в близкото тресавище.

Дамите ахнаха. Аз вече се бях обърнала изцяло към тях и изучавах лицето на графа. Той имаше светлосини очи, по кожата му нямаше нито едно петънце или бръчка, за да отгатна възрастта му. Определено самсамецът се опитваше да впечатли дамите, но въпреки това говореше истината. Не обичам да си пъхам носа там, където не ми е работата, но трябваше да попитам:

— Наистина ли сте убеден, че го е убил дракон? Имаше ли някакви очевидни следи в мочурището?

Джоузеф се извърна с цялата си прелест към мен. Повдигна брадичка и се усмихна с цялото си благочестие и грациозност като някой Светец в селска църква. Обкръжилият го хор от възпълнички придворни дами ме изгледа втренчено и смутено зашумя с копринени рокли.

— Кой друг си представяте, че може да го е убил, помощник-учителке?

Скръстих ръце, без да се поддавам на обаянието му.

— Бандити, откраднали главата му, за да потърсят откуп?

— Засега никой не е поискал откуп.

Той се засмя със самодоволна усмивка, а събраните около него херувимчета последваха примера му.

— „Синовете на свети Огдо“ подклаждат драконова фобия преди пристигането на Ардмагара.

Той отметна глава назад и се изсмя — зъбите му бяха изключително бели.

— Стига, Серафина, вие пропуснахте възможността принцът да е видял една прекрасна овчарка и да си е изгубил главата по нея.

Насъбралото се около графа райско множество възнагради коментара му със симфония от смях.

Тъкмо се обръщах, за да си тръгна, тъй като графът очевидно не знаеше какво говори, и зад мен един познат баритонов глас се намеси в разговора:

— Госпожица Домбег е права. Възможно е синовете да са извършили престъплението.

Отстъпих леко встрани и позволих на принц Лусиън безпрепятствено да се изправи срещу Джоузеф.

Усмивката на графа се сви. Принц Лусиън не отговори на неучтивата нападка за чичо си Руфъс, но със сигурност беше чул всяка една дума. Графът надуто се поклони.

— С най-дълбоко уважение, принце, но ако сте толкова сигурен, че синовете са извършили деянието, защо просто не ги арестувате и хвърлите в затвора?

— Няма да арестуваме никого без доказателства — отвърна Лусиън, стремейки се да говори безразлично. Той тропна три пъти с левия си ботуш — забелязах движението и се зачудих, дали и аз имам подобни несъзнателни тикове. Принцът продължи, като тонът му все още бе безгрижен: — Неоснователните арести само ще подклаждат огъня на синовете и ще привлекат повече техни симпатизанти. Още повече че по същество това е грешно. Нека тези, които търсят справедливост, да бъдат справедливи.

Изгледах внимателно принца, защото разпознах цитата.

— Понтий?

— Точно така — кимна одобрително принц Лусиън.

Джоузеф се усмихна подигравателно.

— С цялото ми уважение, но самсамският регент никога не би позволил думите на един луд порфирийски философ да му бъдат ръководен принцип. Нито пък да разреши на драконите официална визита в Самсам, без да искам да обидя вашата кралица естествено.

— Вероятно това е причината самсамският регент да не е архитектът на мира между двата вида — отвърна принцът със спокоен глас, потропвайки с крак. — Очевидно той не се колебае да се възползва от привилегиите на нашия договор, вдъхновен от един луд порфириец, без да му се налага да се нагърбва с какъвто и да е риск. Регентът ще пристигне за тази официална визита и ще увеличи моите главоболия, като казвам това с цялата почит и уважение на света.

Колкото и обаятелни да бяха тези учтиви и изтънчени нападки, погледът ми внезапно бе прикован от Суетната госпожица, която се появи в съседната зала. Тя прие чаша светлокафяво порто от един паж. Не можех да стигна до нея, без да се гмурна през дансинга, а на него тъкмо бяха започнали да танцуват волта, така че имаше огромен брой летящи крайници. Останах на мястото си, но не я изпусках от очи.

Сигнал на тромпет прекъсна грубо буйния танц — оркестърът рязко спря музиката и на дансинга станаха няколко сблъсквания. Не свалих очи от Суетната госпожица, за да разбера каква е причината за безпокойството, в резултат на което останах напълно сама насред широк коридор между гостите, който отново се беше разкрил.

Принц Лусиън ме хвана за дясната ръка и ме издърпа от пътеката.

Самата кралица Лавонда стоеше там. Лицето й беше набръчкано от възрастта, но не бе прегърбена — говореше се, че тя има гръбнак от стомана и стойката й го потвърждаваше. Кралицата все още беше облечена в бяло заради сина си — от копринените си пантофи до забрадката и избродираната й шапка. Пищните й ръкави се влачеха по пода.

Глизелда подскочи от ложето си и направи дълбок поклон.

— Бабо! Вашето присъствие е голяма чест за нас!

— Няма да остана, Зелда, а и не съм тук заради себе си — рече кралицата. Тя имаше същия глас като внучка си, само че нейният бе на възрастен човек, свикнал да издава заповеди. — Доведох още няколко гости — каза тя и въведе група от четирима саарантраи, сред които бе Ескар.

Те стояха сковано като във военна формация. Не си бяха дали труд да се облекат за повода — звънците им дори не бяха достатъчно лъскави, за да минат за подходящи бижута. Ескар отново носеше порфирийски панталони. Всички ги гледаха втренчено.

— О! — изписука Глизелда. Тя се поклони, опитвайки се да запази хладнокръвие. Когато се изправи, очите й все още бяха разширени. — На какво дължим тази… ъъъ…

— На договор, подписан преди около четиридесет години — каза кралицата и сякаш стана по-висока, когато се обърна към гостите в залата. — Вярвах, вероятно погрешно, че нашите народи просто ще свикнат един с друг след прекратяването на военното положение. Да не би да сме като вода и масло, които не могат да се смесят? Да не би да съм била небрежна, когато съм очаквала здравият разум и благоприличието да възтържествуват? Трябва ли да запретна ръкави и да ги наложа?

Хората в залата изглеждаха смутени, а драконите — объркани.

— Глизелда, погрижи се за гостите си! — отсече кралицата и напусна залата.

Глизелда очевидно се изплаши. До мен принц Лусиън се суетеше и мърмореше:

— Хайде, Зелда.

Глизелда нямаше как да го е чула, но повдигна брадичката си, сякаш бе успяла, и се опита да си придаде повелителното изражение на баба си. Тя отиде до Ескар и я целуна по двете бузи. Малката принцеса трябваше да се повдигне на пръсти, за да достигне заместник-посланика. Ескар любезно прие целувките, свеждайки глава, а всички изръкопляскаха.

Соарето бе подновено, саарантраите застанаха от едната страна като стадо изплашен добитък, а звънците им дрънчаха тъжно, докато останалите гости кръжаха в голям радиус около тях.

Аз също останах настрана. Ескар ме познаваше, но не исках да рискувам останалите дракони да ме подушат. Не бях сигурна каква ще е реакцията им. Можеше да ме вземат за учен с право да не нося звънец или пък заместник-посланикът можеше нетактично да съобщи на висок глас за моя произход и всички в залата да узнаят.

Навярно тя нямаше да го направи. Орма ми беше казал, че кръстосването на видове е нечувано смущение в ард и никой дракон не би одобрил идеята на моето съществуване, а камо ли да я изрече на глас.

— Предизвиквам ви да я поканите на един танц — предложи един джентълмен зад мен, отърсвайки ме от мислите ми. За момент сметнах, че той има предвид мен.

— Кого по-точно? — попита монотонно вездесъщият граф на Апсиг.

— Оставям вие да решите — изсмя се неговият приятел.

— Не, имах предвид кого по-точно от тях е тя? Тези женски дракони приличат толкова много на мъже.

Ядосах се на коментара им, но защо? Те не говореха за мен, макар че по някакъв косвен начин го правеха.

— Истинският проблем на тези женски червеи — каза Джоузеф — е тяхното изключително неудобно разположение на зъбите.

— Разположение на зъбите ли? — учуди се неговият приятел, който очевидно схващаше бавно.

Усетих как лицето ми се зачервява.

— Зъби — рече Джоузеф, като произнесе бавно думата. — На онези неправилни места, ако разбираш какво имам предвид.

— Зъби на… О! Оу!

— Оу, е меко казано, приятелю. Мъжките не са по-различни. Представи си един харпун! А за тях няма нищо по-хубаво от това да прободат жените ни с него и да разпорят…

Не можех да понеса повече — побягнах, заобикаляйки дансинга, без да се спирам, докато не стигнах един прозорец. Вдигнах резето му с треперещи ръце, изпитвайки отчаяна нужда от глътка въздух. Затворих очи и си представих спокойната градина на моя ум, докато стеснението ми не бе заменено от тъга.

Това беше просто шега между двама джентълмени, но си представях как я чувам във всички смешки, които те щяха да разказват за мен, ако знаеха тайната ми.

Виридий да върви по дяволите. Не можех да остана повече. Утре щях да му кажа, че съм била тук, все пак имаше свидетели. По ирония на съдбата обаче аз срещнах възрастния композитор на входната врата, тъкмо когато си тръгвах. Той блокира пътя ми с бастуна си.

— Как така си тръгваш толкова рано, Серафина! — извика маестрото. — Няма дори десет часа!

— Съжалявам, сър, аз…

Гласът ми се сниши — отчаяно посочих към събралото се множество, надявайки се той да не забележи сълзите в очите ми.

— Ларс също не искаше да идва. И той е срамежлив като теб — рече Виридий с нехарактерно благ глас. — Поднесе ли почитанията си на принцесата? Не? Ами направи поне това.

Той ме хвана за дясната мишница с бинтованата си ръка, като се облягаше с другата на бастуна.

Заведе ме до ложето на принцеса Глизелда. Тя сияеше като звезда върху синята тапицерия, а придворните обикаляха около нея като планети. Изчакахме да дойде нашият ред, след което Виридий ме придърпа напред.

— Инфанта — започна той и се поклони, — тази очарователна млада дама има купища задачи, които трябва да свърши за мен, но аз я уведомих, без да оставям никакво съмнение, че ще бъде крайно неучтиво да си тръгне, без да ви предаде почитанията си.

Глизелда ми хвърли усмивка.

— Дошла си! Мили и аз се бяхме обзаложили, че може би никога няма да се осмелиш да се появиш. Сега й дължа един допълнителен почивен ден, но въпреки това съм щастлива. Познаваш ли братовчед ми Лусиън?

Отворих уста, за да потвърдя, но тя вече викаше принца при себе си.

— Лусиън! Нали се чудеше откъде имам такова интересно мнение за драконите ами, ето я, моята съветничка по драконовите въпроси!

Принцът изглеждаше притеснен. Първото ми предположение бе, че той е обиден, защото се бях държала грубо с него, без да забележа, но след това го видях да хвърля погледи към Ескар и малката й групичка, която стоеше безполезно в близкия ъгъл. Вероятно младият мъж се чувстваше неудобно от коментара на принцесата за драконовите въпроси, направен на висок глас и съвсем близо до истинските, живи дракони, които тя се преструваше, че не вижда.

Принцеса Глизелда изглеждаше озадачена от настъпилото неудобно мълчание, сякаш то бе миризма, която никога не бе усещала преди това. Вдигнах очи към принц Лусиън, но погледът му се бе втренчил другаде. Да посочех ли проблема, който той не се осмеляваше да сподели?

Страхът бе причината, поради която хора като Томас Бродуик преуспяваха в този свят: страх да говорим на глас, страх от самите дракони. Последното не се отнасяше до мен, докато съвестта със сигурност трябваше да надделее над предходното.

Трябваше да го кажа, дори само от уважение към Орма.

Затова започнах:

— Ваше височество, моля да извините дързостта ми — и посочих с очи саарантраите, — но би отивало изключително много на вашата добра натура да поканите саарантраите да седнат до вас или дори да изтанцувате един танц с някой от тях.

Глизелда замръзна на място. Теоретичните дискусии за драконовия вид бяха едно нещо, но да общуваш с тях беше съвсем друго. Тя погледна паникьосано към братовчед си.

— Тя е права, Зелда — рече той, — кралският двор следва нашия пример.

— Зная! — отвърна изтерзано принцесата. — Но какво трябва да… как да… не мога просто…

— Просто трябва да го направиш — твърдо заяви принц Лусиън. — Ардмагар Комонот пристига след осем дни и какво ще правим тогава? Не можем да посрамим баба. — Той запретна краищата на ръкавите на жакета си и ги пооправи. — Аз ще съм първи, ако това ще те улесни.

— О, да, благодаря ти, Лусиън, разбира се, че ще ми е по-лесно — облекчено започна да реди думи тя. — Той е толкова по-добър от мен в подобни неща, Фина. Ето защо женитбата ми за него би била толкова полезна — принцът разбира от практическите неща и обикновените хора. Все пак е извънбрачно роден.

Първоначално се удивих, че тя нарича собствения си годеник копеле толкова непринудено и без той да се обиди, но след това го погледнах в очите. Не му беше безразлично. Чувстваше се силно засегнат, но може би смяташе, че няма право да го каже гласно.

Чувството ми бе познато. Позволих си да изпитам най-скромната от скромните емоции. Съчувствие.

Принцът запази достойнството си, което бе наистина значително, защото един войник знаеше как да се държи подобаващо. Той се приближи до Ескар, както някой би пристъпил към мятащ огън пъклен звяр: внимателно, хладнокръвно и с изключително самообладание. Навсякъде из залата разговорите заглъхнаха или секнаха и всички глави се извърнаха към принца. Усетих, че съм затаила дъх — със сигурност не бях единствената.

Младият мъж се поклони любезно.

— Госпожо заместник-посланик — изрече той съвсем ясно, за да бъде чут из притихналата зала, — ще приемете ли поканата ми за една галярда?

Ескар огледа насъбраните хора, сякаш търсеше източника на тази шега, но отговори:

— Струва ми се, че да.

Тя пое ръката му дългата й зизибанска лилава туника изглеждаше натруфено до аления му жакет. Всички въздъхнаха.

Останах още няколко минути, за да ги видя как танцуват, като вътрешно се усмихвах. Това примирие можеше и да проработи. Просто трябваше малко желание. Безгласно благодарих на принц Лусиън за неговата решимост. Улових погледа на Виридий от другата страна на залата — той, изглежда, ме разбра и ми даде знак, че мога да се оттегля. Обърнах се, за да напусна салона, щастлива, че съм упражнила влияние върху нещо позитивно и добро, но най-вече се почувствах облекчена да се махна от тълпата и бръщолевенето. Тревогата или перспективата, че съм се освободила от нея, ме тласна към вратата като мехурче към повърхността на езеро. Вестибюлът ми даваше надежди за повече място, където да поема въздух.

Втурнах се в коридора с такава бързина, че за малко да прегазя лейди Коронги — гувернантката на принцеса Глизелда.