Фабиан Ленк
Тайнствени надписи в Помпей (6)

Четири сенки в нощта

 

Ким с безпокойство погледна към задния вход. Къде се губи Юлиан? Момичето притеснено пристъпваше от крак на крак. Когато най-после приятелят й се появи, тя веднага разбра, че е открил нещо. Бузите му пламтяха!

Момчето се приближи.

— Вижте какво намерих!

— Какво има вътре? — попита нетърпеливо Ким.

— Най-вероятно отрова — прошепна Юлиан. — Трябва…

В този момент един човек се надвеси над тях. Беше Спурий.

— Мога ли да съм ви полезен с нещо? — попита той.

Юлиан пое дълбоко дъх, след което каза:

— Намерих това край кладенеца…

Гостилничарят взе торбичката и я заразглежда.

— Някаква си торбичка… И какво от това? Бялото нещо най-вероятно е брашно.

— Така ли, а ние си помислихме… — Юлиан не можа да довърши, защото Ким го ритна лекичко. Издирванията им трябваше да останат тайна. Все пак не знаеха на кого могат да се доверят и на кого — не!

Внезапно в погледа на гостилничаря се появи нещо тревожно.

— А, сега разбирам! Но нали не си мислите, че бялото нещо има връзка с припадъка на Гай?

Приятелите енергично поклатиха глави.

— Дано да е така! — просъска Спурий. — Нали разбирате какво означава подобна мълва за гостилницата ми! Ако ви дойде наум да разпространявате подобни глупости, ще ви открия и ще ви накарам горчиво да съжалявате, че сте се родили, в името на Марс^[1]!

В този момент двамата носачи влязоха в гостилницата и Спурий си тръгна, но взе и торбичката със себе си.

Докато Ким наблюдаваше как изнасят легата и го слагат на носилката, в главата й се блъскаха противоречиви мисли. Спурий се държа направо отвратително, а на всичкото отгоре взе и торбичката. Ким се надяваше, че ще могат да покажат белия прах на някой лекар, за да разберат дали все пак не става дума за отрова. Но може би наистина е било брашно… Не можеха да обвинят Спурий, че е сложил отровата, само по предположение, освен това заплахата му още отекваше в ушите й. Ким изобщо не се съмняваше, че гостилничарят ще изпълни заканата си.

Отнесоха носилката с Гай и тълпата започна да се разотива, приятелите също се върнаха при Сабина.

— Какво се е случило? — попита ги тя нетърпеливо.

Ким я уведоми, но не й каза за находката на Юлиан.

Слугинята ги изслуша мълчаливо.

— Странна история…

— Познаваш ли Спурий? — попита я Ким.

— Естествено, всеки в Помпей го познава. Защо ме питаш? — и Сабина любезно кимна на една елегантно облечена жена, която критично оглеждаше изложената стока.

— Ами Гай? — продължи да я разпитва Ким, като остави без отговор въпроса й.

— Само по физиономия. Той е от важните хора в града, само че не разговаря с всекиго — засмя се Сабина, а в смеха й можеше да се долови горчива нотка. — А и за какво би могъл да разговаря с беднячка като мен…

Ким разбиращо кимна.

— Често ли ходи в гостилницата на Спурий? — попита тя отново, защото искаше да разбере какви са взаимоотношенията между двамата мъже.

— Да, Гай често се отбива на сергията ни, а после отива в гостилницата на Спурий.

— Знаеш ли случайно дали не са във вражда?

— Това да не е разпит? — засмя се отново Сабина.

Ким се усмихна сконфузено.

— Това, което всъщност ме интересува…

— Както и мен, повярвай ми. Само че не съм чувала нещо подобно. Това е съвсем различен свят, до който аз нямам достъп. За съжаление…

Ким замълча смутено и се зае с една клиентка.

 

 

Започна да се смрачава и четиримата се върнаха в царството на Тит. Бяха продали доста стока, но Тит, разбира се, не бе доволен и приятелите не получиха никакво възнаграждение за труда си.

— Ще приспадна разноските за подслон от възнаграждението ви — изръмжа Тит.

— Отвратителен кожодер! — изсъска Сабина, докато вървяха към мизерното си жилище.

Кия скочи право в ръцете на Ким, а после радостно се заумилква около Леон и Юлиан.

След това хапнаха за вечеря хляб, плодове и жилаво месо, а Сабина, една жена и един мъж започнаха да играят на зарове. Приятелите се помотаха в двора още известно време, но на Ким й доскуча.

— Защо не пообиколим из града? — предложи тя.

Този път и Кия бе с тях. Котката постоянно скачаше в краката на приятелите, които се движеха безцелно из улиците. Над града в подножието на Везувий изплува огромна кръгла луна. Вечерта бе приятно топла. Повечето магазини затвориха, за разлика от повечето кръчми. Улични акробати и гълтачи на огън показваха уменията си и имаше какво да се види. Времето мина някак неусетно.

Накрая Ким се почувства изморена.

— Дали да не се връщаме вече? — попита тя и момчетата кимнаха утвърдително, но Кия, която си падаше по нощния живот, имаше други планове. Тя измяука и изчезна в една уличка.

— Кия! — извика Ким. — Отиваме си вкъщи!

Само че „отиваме си в къщи“ май не се отнасяше за Кия. С няколко големи скока тя изчезна от полезрението на Ким, Леон и Юлиан и приятелите я последваха с въздишка.

— Ох, нямам никакво желание да играя на криеница! — простена Ким.

Закрачиха по тъмната уличка и след малко с изненада установиха, че са стигнали до форума. Една малка сянка скочи върху посребрените от лунната светлина каменни плочи — Кия! Ким видя как котката профуча край сергията на Тит и се втурна към гостилницата на Спурий.

Приятелите също прекосиха площада и стигнаха до гостилницата. Прозорците бяха широко отворени и Ким надникна вътре. От Кия нямаше и следа.

Ще си играем на криеница значи, помисли Ким и сви наслуки в следващата по-тъмна уличка, която минаваше покрай гостилницата.

В този момент чу мяукане. Момичето се взря в тъмнината. Къде ли е котката?

Тримата бавно продължиха напред, докато стигнаха малко кръстовище. Отляво би трябвало да е задната страна на гостилницата, точно там Ким откри и котката. Тя се бе настанила пред един отворен прозорец, от който се процеждаше слаба светлина.

Ким приближи. До слуха й достигнаха гласове, един от които й се стори познат. Тя спря и направи знак на Леон и Юлиан да пазят тишина. След това се приведе и се промъкна под прозореца, наостри уши, за да може да чува по-добре. Това, че Кия се промъкна тук, не беше случайно.

Да, нямаше никакво съмнение, един от гласовете бе на Спурий. Звучеше раздразнено.

— Така не може повече! — изрева той в същия момент.

— Шшшт! Успокой се! И седни най-сетне. Изнервяш ме — чу се друг глас.

После някакъв стол се премести и разговорът се поднови, но гласовете бяха по-приглушени. Ким успя да различи отделни думи, но те бяха достатъчни — „нападения“, „отрова“ и „Гай“.

След това долавяше само шепот и не разбра нищо повече. Гадост, рече си тя наум и посочи към кръстовището.

— Да вървим, тук няма да научим нищо повече…

Приятелите тихо се отдръпнаха от прозореца и като се движеха надясно, прекосиха форума. Но когато завиха по следващата безлюдна уличка, Ким внезапно отскочи.

Отпред стояха двама мъже с мечове в ръце. Качулките им бяха надвиснали ниско над лицата, така че да не бъдат разпознати.

Ким бързо се обърна. Зад тях също се виждаха две сенки, въоръжени с копия, лицата им бяха покрити с кърпи с отвори за очите.

Споходи я неприятно подозрение — това е капан! Дали Спурий не е заподозрял нещо и не е изпратил тези типове по петите им? Или бяха просто уличните бандити?

Приятелите неволно се притиснаха един в друг. Ким усети котката върху краката си. Кия измяука. Какво да правят? Дали да не викат за помощ?

— Тихо! — заповяда им един от мъжете с копие, сякаш разчете мислите им. След това пристъпи към Ким.

Момичето отстъпи и се блъсна в един от мъжете с мечовете.

— Нямате изход — прозвуча дрезгавият глас на мъжа с копието. След това се засмя гърлено: — Паднахте ни в ръчичките!

— Нямаме нищо, което да ви дадем — рече Ким треперейки. — Бедни сме…

— Склонен съм да ти повярвам — отвърна мъжът. — Но по всичко изглежда, че скоро ще сте и мъртви. Ако не спрете да душите наоколо!

Ким преглътна с усилие. Тези типове вероятно са ги наблюдавали от близките прозорци или от някой покрив!

— Но ние нищо не сме… — започна тя.

— Не лъжи! — кресна мъжът и вдигна копието. Очите му просветнаха заплашително.

Ким сведе поглед, в ушите й отекваха ударите на сърцето й.

— Чуйте ме добре, този път ще ви пуснем да си вървите. Само че не ни се пречкайте повече и не слухтете наоколо, ако искате да останете живи! Разбрахме ли се? — Гласът на мъжа сякаш режеше.

Приятелите кимнаха.

— Добре, ще ви повярваме. Но не си мислете, че може да ни заблудите! Хората ни са навсякъде из града и виждат всичко. Не го забравяйте нито за секунда!

Приятелите отново кимнаха и сенките изчезнаха.

— Уф! — отдъхна си Леон. — Що за типове са тези?

— Със сигурност са хора на Спурий! Хайде да ги проследим!

И без да дочака отговор, Ким се втурна напред.

— Полудя ли! — откъсна се от устата на Юлиан, но тръгна след нея. — Тези мъже са ужасно опасни. Спукана ни е работата, ако пак попаднем в ръцете им.

— Имаш право, затова не бива да го допускаме — отвърна Ким, докато се взираше напрегнато в тъмнината.

Четирите сенки бяха стигнали до форума. Ким спря и се скри зад един фонтан. Накъде ще тръгнат сега? Мъжете прекосиха големия площад и се насочиха към гостилницата на Спурий.

— Така си и знаех! — прошепна Ким на момчетата. — Изпълнявали са заповед на Спурий.

Но четиримата отминаха гостилницата и продължиха по пътя, от който дойдоха приятелите.

— Може да използват заден вход… — предположи Ким и излезе от укритието си.

Приятелите последваха ужасните сенки. Но уличката се простираше тиха и пуста, къде изчезнаха мъжете?

Ким усети как дланите на ръцете й се изпотяват. Трябва ли да продължат да ги търсят и дали няма да се озоват отново в капан?

Бележки

[1] Марс — римски бог на войната и военното изкуство. — Б.пр. ↑