Кендар Блейк
Анна в рокля от кръв (25)

Епилог

Кой би си помислил, че хората ще ни повярват, че сме пострадали — по толкова невероятен начин — от нападение на мечка. Особено като се има предвид, че Кармел има следа от рана, която е едно към едно с раните, открити по жертвите на едно ужасяващо престъпление съвсем наскоро. Но май хората никога няма да спрат да ме изненадват с това, на което биха повярвали.

Мечка. Да, бе. Една мечка ухапа Кармел по крака, а мен ме удари в едно дърво, след като героично се хвърлих на помощ. А също и Морфран. И Томас. Никой, освен Кармел не беше ухапан, нито одраскан, а майка ми е напълно невредима, но какво пък — стават такива неща.

Кармел и аз все още сме в болницата. Тя се нуждаеше от шевове и ваксина против бяс, което си е гадно, но това е цената на нашето алиби. Морфран и Томас дори не ги пуснаха. Аз лежа в болнично легло, а гръдният ми кош е опакован и се опитвам да дишам нормално, за да не хвана пневмония. Взеха ми проба за ензимите заради черния дроб, защото като пристигнах, все още бях с цвят на банан, но се оказа, че няма увреждания. Всичко функционира нормално.

Майка ми и Томас се въртят на смени да ни посещават, когато е възможно, а Кармел я водят при мен веднъж на ден, за да гледаме „Стани богат“. Никой не иска да си признае, че чувства облекчение, че можеше да е и по-зле, че всички извадихме късмет, но аз знам какво си мислят. Мислят си, че можеше да е много по-зле. Може би са прави, но не ми се слуша това. А ако е така, то трябва да са благодарни само на един от нас.

Анна ни опази живи. Тя завлече себе си и този обиаман Бог знае къде. Не спирам да мисля какво друго можех да направя. Мъча се да се сетя дали имаше и друг начин да се развият нещата. Но не се мъча твърде много, защото тя пожертва себе си, моето красиво глупаво момиче, и не искам всичко да е било напразно.

Почуква се. Поглеждам и виждам Томас в рамката на вратата. Натискам бутона на автоматизираното легло, за да се надигна до седнало положение и да го посрещна.

— Хей — казва той и си придърпва един стол. — Няма ли да си ядеш желето?

— Мразя скапано желе — отговарям и го бутам по масичката далеч от мен.

— И аз мразя желе. Просто питам.

Засмивам се.

— Не ме карай да си движа ребрата, че боли, гъз такъв.

Той се усмихва. Наистина се радвам, че той е добре. Прочиства гърло.

— Много съжалявам. Мъчно ни е за нея, нали го знаеш — казва той. — И на мен, и на Кармел. Бяхме започнали да я харесваме, макар че беше супер странна. А и знаехме, че ти…

Той спира и отново прочиства гърло.

Че я обичах. Това щеше да каже той. Това е, което всички други разбраха преди мен.

— Това с къщата беше ненормално казва той. — Беше като в „Полтъргайст“. Не първия. Онзи със страшния старец.

Той не спира да прочиства гърлото си.

— Морфран и аз се върнахме, за да видим дали нещо е останало. Но нямаше нищо. Даже останки от духове нямаше.

Преглъщам. Трябва да се радвам, че са напуснали този свят. Но това значи, че нея наистина я няма. Това е толкова несправедливо, че почти се задавям от мъка. Най-после намирам момиче, с което наистина мога да бъда, може би единственото момиче в целия свят, и какво? Бях с нея два месеца? Не ми стига. След всичко, през което тя мина — през което аз минах — заслужаваме повече.

А може би не е така. Животът не е устроен по този начин, така или иначе. Животът не се интересува кое е справедливо и кое не. И все пак всичкото това време, прекарано в болничното легло, ми даде време да помисля за много неща. Най-вече си мислех за вратите. Защото реално това направи Анна. Отвори врата, от едно място към друго. А през вратите се минава и в двете посоки, доколкото знам.

— Кое е толкова смешно?

Поглеждам Томас стреснато. Осъзнавам, че съм се ухилил.

— Просто животът — казвам и свивам рамене. — И смъртта.

Томас въздъхва и се опитва да се усмихне.

— Предполагам, скоро ще стягаш багажа. Ще ходиш да правиш, каквото си правиш. Майка ти спомена за някакво уендиго.

Започвам да се смея, а после изохквам. Томас се присъединява към мен с половин уста. Прави всичко възможно да не ме кара да се чувствам виновен, че си тръгвам, да покаже, че му е все тая какво ще правя и къде ще ходя.

— Къде… — започва той, после ме поглежда внимателно, опитвайки се да бъде деликатен. — Къде мислиш, че е отишла?

Поглеждам моя приятел Томас, неговото искрено, сериозно лице.

— Не знам — казвам тихо. Сигурно има дяволито пламъче в очите ми. — Може би ти и Кармел ще ми помогнете да разбера.