Алекса Райли
Коледен обет (8)

Осма глава
Даниел

В деня на сватбата…

Сновях напред-назад пред големия прозорец и брат ми ме гледаше развеселено.

— Държиш се така сякаш се боиш, че няма да се появи. — Обърнах се и му хвърлих поглед, който би накарал повечето хора да отстъпят, но той дори не трепна.

— Остави го на мира — каза баща ми на Стивън, но той не би го послушал, защото се забавляваше прекалено много.

— Тя вече е тук — напомних му.

Знаех, защото я доведох с мен. Нямаше начин да прекараме нощта преди сватбата разделени. Въпреки това извадих телефона си и проверих местоположението й.

— Тя е в съседната стая! За Бога, Даниел! — Засмя се Стивън.

Не криех арогантния си и обсебващ маниер, но може би трябваше да го правя с всички други, освен с жена си. За щастие можех да се измъкна по повече от един начин, защото обичаше колко много се нуждаех от нея.

Телефонът ми иззвъня в ръката ми и веднага вдигнах.

— Кажи ми, че е готово — казах, преди някой да успее да проговори.

— Готово е, сър. Всичко върви по график, ще мине перфектно.

Въздъхнах от облекчение.

— Благодаря — казах, преди да затворя.

Баща ми дойде до мен и ми подаде питие. Опитах се да го откажа, но той ме погледна по същия начин, по който бях погледнал малкия си брат преди момент, и взех питието от него.

— Обикновено бих се наслаждавал да те видя толкова напрегнат, но в момента изнервяш и мен. Изпий това и се успокой. — Направих каквото ми бяха казали и изпих уискито, преди да оставя чашата на масата до мен.

— Не мислиш, че семейството й ще се опита и ще се появи, нали? — попита брат ми, докато си наливаше още едно.

— Не. — Нямаше начин да направят нещо, за да предизвикат сцена, и освен това нямаше да успеят да стигнат по-близо от три метра до това място. Бяхме далеч от града, в тих хотел, намиращ се в очарователен малък град. Дори не знаех, че това място се намира тук, докато мечтаното ми момиче не го откри. Навсякъде бях скрил охрана, за да се уверя, че нямаше да ни прекъсват и нищо няма да спре тази сватба.

След като проведохме един доста задълбочен разговор, правих любов с нея, докато не припаднах. Когато се събудих, тя бягаше наоколо и променяше всички сватбени планове, които беше направила. Сега бе напълно различно и напълно в неин стил. След като пристигнахме тук вчера, можех да кажа, че се влюби в малкия град и това накара колелетата в главата ми да се завъртят.

Наслаждавах се да я гледам как бръмчи наоколо в дома ни в града, издавайки заповеди, за да се приготвим за днес. Седнах и я гледах как работи и правех каквото ми каже, когато ме помолеше за нещо. Всеки път получавах целувка. Никога не бях мислил, че планирането на сватба може да бъде толкова забавно или щях да го направя още първия път.

Още повече бях шокиран, когато получих известие за история, която беше публикувана в новините. Блейкли беше изпратила имейл на всички новинарски емисии без моето знание, но когато го прочетох знаех, че беше приключила с баща си и мащехата си. Беше ги ударила там, където боли най-много — публичния им образ. За това ги беше грижа най-много и тя каза на света истината за всичко.

Малката империя на Джон нямаше да устиска дълго без помощта ми. Можех да взема всичко за една нощ, ако исках, но знаех, че жена ми няма да желае това. Не беше отмъстителна и ги бе спасявала повече от веднъж, без те дори да го знаят. Губеха повече, отколкото знаеха, но баща й не разбираше какво е любов. Беше заседнал в нещастен брак с жена, която го мразеше, а това бе съдба по-лоша от смъртта.

Изправих се, когато Минди се появи на вратата. Тя помагаше на моето момиче да се приготви.

— Време е — каза тя, усмихвайки се и вървейки към мен. — Радвам се, че съм тук, за да видя тази сватба. — Тя ме целуна по бузата, преди баща ми да хване ръката й и да я дръпне до себе си. Тя се засмя и се наведе към него, напомняйки ми откъде идва собственическото ми държание. Очевидно бе семейна черта.

Времето спря, когато мечтаното ми момиче излезе иззад мекия бял тюл и се придвижи към мен. Кълна се, за момент бях като парализиран, преди да се отърся и на практика да изтичам надолу по пътеката, за да я срещна на половината път. Не можех да я видя и да не съм до нея.

— Изглеждаш толкова невероятно — каза ми тя и ме накара да осъзная, че не съм произнесъл и дума, откакто влезе. Исусе, шибана бъркотия съм.

— Изглеждаш като мечта — успях да кажа и тя ми се усмихна. Розовите й пълни устни бяха прекалено вълнуващи. И двамата знаехме, че няма да устоя дълго, но се опитах да се контролирам, защото знаех, че няма да спра, ако започна.

— Нека те направя моя отново — казах, вземайки ръката й и насочвайки я към двете стъклени врати, водещи навън.

Брат ми ги отвори за нас и пусна студения въздух. Щяхме да сме само ние и свещеника, заедно с хората, които бяха от най-голямо значение за нас. Точно това исках от самото начало. Това бе нашето семейство, поне за сега. Знаех, че с времето ще порасне.

Днес беше напомняне колко силни бяхме заедно и това бе ново начало. Оставихме някои неща в миналото и се движехме към нещо по-добро бъдеще. Когато я попитах дали би ме оставила да я заведа по пътеката, лицето й засия, сякаш това бе най-добрата идея в света. Но най-добрата идея, която някога съм имал, беше тази, че ще я задържа завинаги.

— Поне миналата нощ валя сняг — прошепна тя до мен. Имаше малко количество на земята до нас, но не получаваше Бялата Коледа, която искаше. Съжалявах за това, тъй като тя наистина искаше бяла сватба.

— Искаше да вали върху нас? — попитах и тя кимна.

— Знам, че е глупаво, просто мислех, че ще е хубаво.

Продължихме да вървим към мястото, където церемонията щеше да се състои, и задържах ръката й. Малката платформа бе покрита с бели рози и когато се приближихме, устата й се отвори изненадано.

— Даниел — ахна тя, когато около нас започна да вали сняг. — Ти си направил това?

Кимнах, докато лицето й светваше и не трябваше да поглеждам нагоре, за да знам, че идваше още сняг. Можеше и да ми бе нужна малка армия, за да го докарам до тук, но сега тя бяха на покрива с вентилатори, и правеха изживяването за съпругата ми най-перфектното на земята, затова си бяха заслужили всяко пени.

— Казах ти, ще сторя всичко, за да те направя щастлива — напомних й и очите й се напълниха със сълзи.

— Ти си напълно луд — засмя се тя, докато сълзите се плъзгаха по лицето й и ги изтрих с палеца си. — Аз също ще ти дам всичко — каза тя, когато я повдигнах от земята. Държейки я на ръце, докато снегът продължаваше да пада около нас.

— Хей, дори не сте пред свещеника още — извика брат ми, но го игнорирахме.

— Знам, че ще го направиш — казах й и притиснах чело към нейното.

Тя се усмихна дори още по-широко.

— Бременна съм — прошепна тя и затворих очи, мислейки си, че моментът не може да бъде по-перфектен.

— Мечтано момиче. — Думите излязоха задавено, защото бях толкова изпълнен с емоции.

— Весела Коледа — каза ми, преди да притисна устни към нейните, знаейки, че всяка Коледа, която ще имаме през остатъка от живота си, щеше да бъде весела.