Цветана Кръстева
Предговор

„Нечакана повест“ принадлежи към „литературата на женския поток“, възникнала през периода Хейан (VIII-XII век). Това е епохата на утвърждаване на феодализма и стабилизиране на обществено-политическия живот в Япония, което, от своя страна, води до разцвет на културата и литературата. Най-забележителните паметници от този „златен век“ на японската книжнина са дело на жени — придворни дами в императорския дворец, сред които се откроява Мурасаки-шикибу със своето произведение „Генджи-моногатари“ („Историята на принц Генджи“) — всепризнатият връх на японската литература от създаването й до наши дни. Естествено възниква въпросът за факторите, обусловили появата на това литературно явление, което остава уникално в световния литературен процес. Този проблем заема възлово място в работите на всички изследователи на японската класическа литература и съществуват много и различни мнения и трактовки. Без да се задълбочаваме в литературните дискусии, ще се опитаме накратко да се спрем на някои от условията за възникването на „литературата на женския поток“ в Япония.

Преди всичко корените на това явление би трябвало да се търсят в особения генезис на японската писменост. Развитието на писмеността и литературата са два взаимносвързани процеса и японската класическа литература ни дава поредния красноречив пример за това. Първите писмени знаци в Япония, които са в употреба и до днес, са китайските йероглифи. Известно е, че към началото на VII век китайската литература и писменост са били вече добре познати в Япония, макар и сред ограничени обществени кръгове: будисткото духовенство, придворната аристокрация, преселниците от Китай и Корея. Китайската литература е била почитана като абсолютен образец, а знанието на китайски език е било задължителен атрибут на всеки образован човек. Постепенно обаче започва да се развива и процес на японизиране на китайската писменост. Това е закономерно явление, тъй като китайският език има съвсем различна структура от японския. От фонетичното използуване на китайските йероглифи, най-вече в топонимията и ономастиката, се стига до появата на японската сричкова азбука кана̀, която виждаме в окончателен вид в предговора към поетичната антология „Кокиншу“ (905 г.). Възникването на кана̀ е повратна точка в развитието на японската литература и култура, защото създава обективните предпоставки за зараждането на литература, свързана с говоримия японски език.

Успоредно с процеса на формирането на японската писменост кана̀ в Япония продължава да се твори и литература на китайски език, преди всичко поезия, а сред чиновническите кръгове това е единственият език, който се използува. Наблюдава се своеобразна социална регламентация на употребата на двата езика. Китайският език се превръща в абсолютна привилегия на официалната върхушка, състояща се само от мъже, като знанието на този език служи за ценностен критерий при определянето на чиновническите длъжности. В същото време обществените догми категорично забраняват на останалата част от населението, в това число и на придворните дами, да пишат на китайски език. В „Дневника на Мурасаки-шикибу“ (XI век) е описан следният случай. Дамите, обслужващи Мурасаки-шикибу, случайно се натъкват в шкафчето с писмените й принадлежности на листове, изписани на китайски. Това предизвиква тяхното възмущение и дори страх за съдбата на господарката. „Нищо добро не вещаят тия занимания на Госпожата. Как може жена да пише на китайски?! Та в миналото на жените е било забранено да четат дори сутрите!“ Тези думи са красноречиво доказателство за строго ограничената употреба на китайския език. Ето защо създаването на японската сричкова азбука кана̀ се оказва предпоставка за демократизацията на японската национална литература, като значително се увеличава броят на нейните творци. Интересно е да се отбележи, че социалната регламентация в използуването на двата езика намира израз дори в начина, по който те са били наричани. Китайският език е бил „мана-буми“ („официална“ или „официозна“ писменост), докато японската писменост се е смятала за неофициална, както и литературата, написана на нея — за неофициална книжнина.

Така формирането на японската сричкова азбука открива пред придворните дами възможността да се приобщят към литературата. Те не закъсняват да я използуват, и то в такава степен, че скоро тази писменост започва да се нарича „женска писменост“. Може би тук трябва да се търсят основните предпоставки за възникването на японската „литература на женския поток“, която няма пълно съответствие в друга национална литература, както и никъде другаде, освен в Япония, не е съществувала специална „женска писменост“.

И все пак не бихме могли да си обясним възникването на „литературата на женския поток“, без да отчитаме социалното положение и начина на живот на придворните дами в хейанското общество. Високообразовани и ерудирани, независимо от забраните, те са познавали добре най-изтъкнатите образци на китайската литература, както и вече съществуващите японски писмена литературни паметници. Разполагали са и с достатъчно свободно време да се отдават на изящни занимания. Нещо повече, както отбелязва изтъкнатият японски литературовед и лингвист Оно Нобору, „през периода Хейан все още се наблюдават следи от матриархата — жените са разполагали с известна свобода и в семейно, и в икономическо отношение. Това им е позволявало да разсъждават за отношенията между мъжа и жената, да ги оценяват посвоему и да пишат за тях“. Но наред с тази „известна свобода“, за която пише японският учен, придворните дами са били по същество изключително зависими от мъжете в полигамното хейанско общество. Освен това те са били напълно изолирани от обществените дела в страната и са служили само като предмет за забавление и оръдие за придворни интриги. Противоречието между душевното богатство на хейанската жена и съдбата, която й е отредена, е важна психологическа предпоставка за възникването на „литературата на женския поток“. Високообразованите дами от хейанския императорски двор намират поле за изява единствено в литературата. За тях това е своеобразен акт на компенсация, търсене на самоутвърждаване и постигане на онова, от което действителността ги лишава. Неслучайно много от тях пишат именно „дневници“, чрез които искат да оставят спомена за себе си на бъдните поколения. Такова произведение е и „Нечакана повест“.

Може да се каже, че особеностите на „литературата на женския поток“ са най-ясно изразени именно в жанра на „дневниковата литература“ („никки бунгаку“). Налага се известно пояснение, тъй като дневниковият жанр в класическата японска литература значително се отличава от съдържанието, което европейската литературна традиция внася в понятието „дневник“. В Япония, както навсякъде другаде по света, са се пишели и дневници в общоприетия смисъл на думата. Бихме могли да отбележим дори, че японците са имали силно изявена склонност към водене на дневници, което се наблюдава и в днешна Япония. В хейанското общество дневници са водели всички — и чиновници, и аристократи, и придворни дами. Съществували са дори дневници на различни придворни тържества, церемонии, ритуали, обреди. Постепенно обаче, въз основа на тази общоприета практика, се оформя „дневниковата литература“, или както още се нарича — жанрът на „лирическите дневници“.

Лирическите дневници не са всекидневни записки. Те са създадени „на един дъх“, събитията в тях са описани post factum. Авторът не следва отблизо събитието; от една страна, разказва за него от името на главния герой — непосредствен участник, а, от друга, като че ли се преценява отстрани, ретроспективно, гледайки се с очите на разказвача. Лирическите дневници имат стройна композиция, обединени са от обща идея, подчинени са на художествения замисъл на автора да пресъздаде историята на своя живот. Ето защо реалните факти и събития от действителността в тях не са пренесени буквално, а са до голяма степен белетризирани. Като доказателство бихме посочили встъпителните думи към „Дневника на един ефимерен живот“ (края на X век): „Така вървяха годините и живееше незабележимо една жена… Оттогава измина много време и не всичко се е запазило добре в паметта. Ето защо може би няма да го опиша така, както е било.“ Следователно от съвременна гледна точка можем да определим японската „дневникова литература“ като вид мемоарна литература.

Един от основните принципи на лирическите дневници е „самовглъбяването“ („джишосей“). Това означава детайлно самоизучаване, откровен самоанализ. Оттук идва и подчертаната интроспективност, съсредоточеност, вглъбеност на жанра.

Японският литературовед Тамаи Коске дава следната характеристика на дневниковия жанр:

„Дневниците са въплъщение на сърцето на автора, който наблюдава самия себе си в естествен вид, сваляйки външната си обвивка… Да се замисляш за себе си, за собствения си живот, ограничен от рамките на времето и от пространството между небето и земята — в това се състои същността на произведенията, които наричаме дневници.“

В същност лирическият дневник би могъл да бъде различен от обикновения дневник още на пръв поглед. Точните дати са обозначени рядко и непоследователно, като в процеса на развитието на жанра те съвсем намаляват. И може би най-главното — в лирическите дневници има стихове, които са интегрална съставка от повествованието. Това кара някои литературоведи да ги наричат дори „поетични дневници“. Тук се крие и текстуалното обяснение за оформянето на дневниците като литературен жанр. Наличието и преливането на стихове и повествователни откъси ги отличава от обикновените всекидневни записки, превръща ги в художествена проза.

Поезията вака (японски петстишия) е била широко разпространена в хейанското общество и е представлявала неразделна част от живота на придворната аристокрация. Умението да се пишат стихове се е считало за най-високо достойнство, дори като критерий за красота. Това важи с особена сила за придворните дами. „Достойнството на една благородна и красива дама се състои в умението й да пише стихове“ — казва ексимператорът Камеяма в „Нечакана повест“.

В двореца са се провеждали поетични турнири, техен център са били свитите на императриците. Тези турнири са изисквали от участниците постоянно да усъвършенствуват поетичното си майсторство, а за придворните дами това е било и важен житейски проблем — така те са можели да бъдат харесвани.

Но разпространението на поезията не се е ограничавало само в рамките на поетичните турнири. Петстишията са съпътствували хейанския японец на всяка крачка от всекидневния му живот. Те са служили за начин на комуникация и са се пишели по всякакъв повод — и официален, и неофициален, за смърт и за раждане, по случай важни годишнини и просто в процеса на всекидневното куртоазно общуване. Немислимо е било например аристократ, прекарал нощта с дама, да не й изпрати на следващата сутрин стихотворение, а добрият тон и нормите на обществото са изисквали веднага да се изпраща отговор на всяко получено стихотворение. Всеки си събирал стихотворенията — получените и собствените, като ги придружавал с кратки пояснителни бележки — кога, по какъв повод, от кого или за кого е било написано дадено стихотворение. Това дава материал за възникването на редица литературни жанрове в класическата японска литература и преди всичко — на дневниковата литература.

Дневниковият жанр възниква с „Дневникът на пътуването от Тоса“ („Тоса никки“) — в началото на X век. Интересно е да се отбележи, че първото произведение от този съвсем „женски жанр“ е написано от мъж — поета Ки-но Цураюки, който е автор и на споменатия вече предговор към поетичната антология „Кокиншу“. Това обстоятелство не само не противоречи на твърдението, че дневниковата литература е „женска литература“, но дори го потвърждава, защото Цураюки пише произведението си от името на жена, което определя ясно още с първите думи на дневника: „Казват, че обикновено дневници пишат мъжете, но ето сега една жена ще се опита да стори това.“ Така Цураюки постига определен ефект. Той разграничава своята творба от съществуващите делови и всекидневни дневници и си осигурява свобода на повествованието, в което излива своите чувства, преживявания и размисли. А според каноните на тогавашното общество това е било възможно само ако си сложи „маската“ на жена. Така той поставя началото на този „женски жанр“ в класическата японска литература, а всички останали лирически дневници са написани от жени.

Окончателно жанрово оформяне дневниковата литература достига в „Дневник на един ефимерен живот“ („Кагеро никки“), който с основание се счита за връх на жанра през периода Хейан. Известни са и други талантливо написани лирически дневници, например „Дневник от Сарашина“, „Дневник на Идзуми-шикибу“, „Дневник на Мурасаки-шикибу“, „Дневник на пълнолунието“ и други.

Традицията на дневниковата литература продължава още няколко века и през част от периода на развитото средновековно общество — като едно от последните произведения в този жанр и негов връх през епохата Камакура (XII-XIV век) е „Нечакана повест“ („Товадзу гатари“).

„Нечакана повест“ е създадена през епохата на пълно господство на феодализма и феодалния начин на живот в Япония и естествено носи печата на своето време.

Към края на XII век властта в Япония преминава от придворната аристокрация в ръцете на военно-феодалното дворянство — самураите. Извършва се политическото преустройство на държавата и начело застава шогунът — върховен военен вожд. Императорът фактически се превръща в затворник в собствения си дворец в Киото, а властта му е признавана само формално.

Придворната аристокрация, дългогодишна господарка в страната, не оказва сериозна военна съпротива и след завършването на борбата на нея й остава само ролята на декорация на новия режим. Аристократите не могат да скъсат със старото, с формите на традиционния мироглед, вкусове, нрави, и се оказват изхвърлени встрани от общия поток на живота. Практически лишени от възможността да участвуват в управлението на страната, представителите на това залязващо съсловие стават „излишни хора“ — без опора в настоящето, без надежда и перспектива в бъдещето.

Променя се животът и в самия императорски дворец. Столицата на императора Хейан-кьо се превръща от „столица на мира и спокойствието“ (буквален превод на Хейан-кьо) в арена на ожесточени борби за власт, придворни интриги и вражди. Това е отразено и в „Нечакана повест“, където авторката на няколко пъти споменава за разприте около императорския престол между двамата братя — Гофукакуса и Камеяма. В същност тази борба — въпрос на живот и смърт за тях самите — изглежда съвсем нищожна и напразна на фона на обществено-политическия живот в страната, където за всичко се е разпореждало Бакуфу — правителството на шогуна, което е определяло дори кой ще бъде наследник на престола.

Загубата на политически позиции съвсем естествено довежда и до разложение на моралните принципи на придворната аристокрация. В императорския дворец процъфтяват хедонистични настроения, забелязват се чертите на своеобразен „декаданс“.

Особеностите на епохата се проектират по своеобразен начин върху литературата от дадения период. Появяват се многобройни ниско художествени произведения, пропити с носталгия по някогашната слава и сила на императорския дворец, които описват илюзорни чувства и призрачни видения. Литературата започва да бълва подражателни произведения, повечето от които в сюжетно-композиционно и дори в стилистично отношение напълно повтарят „Генджи-моногатари“.

Наред с това обаче някои от придворните аристократи успяват творчески да продължат традициите на предишния „златен век“ на японската литература и създават творби с висока художествена стойност. Към тях с пълно основание можем да причислим и дневника „Нечакана повест“, за който в една „История на японската литература“ е дадена следната поетична преценка:

„Романът на епохата Хейан умря. И изведнъж, сякаш изпращайки тази погребална процесия на романи за напразни блянове за слава, тайно разцъфна очарователно уханно цвете от думи — дневникът «Нечакана повест», написан от една жена на име Ниджо.“

Една от причините за възникването на „Нечакана повест“ като високохудожествено произведение би могла да се търси в специфичното взаимодействие между развитието на литературата и разпространението на будизма в средновековна Япония.

Внесен в Япония през VI век от Китай и Корея, будизмът е оказвал определящо влияние върху съзнанието и мирогледа на средновековните японци. В епохата, изпълнена с войни и икономически упадък, човешкият живот се обезценява и плъзва чувство на несигурност. Това създава обективни предпоставки за разпространението на будизма. Като проповядва преходност на битието, краткотрайност на човешкия живот, той е напълно в унисон с общото настроение на епохата.

Идеята за преходността на човешкото битие пронизва цялата средновековна японска литература, където човешкият живот се сравнява с капчица роса, с тънка струйка дим, която се разтапя в небесата, като това сравнение се превръща в своеобразна художествена норма. В „Нечакана повест“ например тежко болният баща говори на Ниджо за близката си смърт със следните думи: „Капчицата роса, която още не се е разтопила, ще бъде отвяна от бурния вятър.“

Наред с това в религиозно-философската система на будизма важно място заема теорията за преражданията, свързана с идеята за карма. Човешкият живот се състои от три взаимносвързани звена — предишен, сегашен и следващ живот. Сегашният живот на човека е следствие от съвкупността на неговите действия през предишния му живот, тоест резултат от неговата карма. Самата дума карма буквално означава „действие“. Тази представа за предопределеността на сегашния живот обуславя засилването на фаталистичните настроения у средновековните японци. Корените на всички свои беди и злочестия те търсят в прегрешенията си от предишния живот. „Това е карма и човек не може да я избегне!“ — тези думи се срещат на много места и в „Нечакана повест“.

Но ако сегашният живот е предопределен от предишния, чрез добри дела човек може да си обезпечи щастливо прераждане в следващия си живот. Това се явява подтик за активна религиозна практика — четене и преписване на свещените сутри, поклонничество в будистки и шинтоистки храмове. Така се оформя и традицията на „скъсване с житейската суета“, която през периода на развитото средновековие се превръща в типично явление със своя социално-политическа аргументация. Изолирани от обществения живот в страната, разочаровани от придворните интриги и вражди, много аристократи подирват самота и спокойствие в „уединението от света“. Интересно е да се отбележи обаче, че практиката за „скъсване с житейската суета“ по онова време се е естетизирала и странствуващите монаси по правило са били добри поети, оставили в съкровищницата на японската литература великолепни образци от своето майсторство. Авторката на „Нечакана повест“ Ниджо приема монашески сан на тридесет и една годишна възраст и по примера на своя кумир — поета-странник от XII век Сайгьо — тръгва да броди из страната, като описва пътешествията си в своя дневник.

Такива са историческите и обществено-политическите условия, в които възниква дневникът „Нечакана повест“, и обективните предпоставки за неговото написване.

 

 

Дневникът „Нечакана повест“, написан около 1307–1308 година от придворната дама Ниджо, бе открит едва през 1940 година, от изтъкнатия японски литературовед Ямагиши Токухей. Ямагиши случайно попада на ръкописа на този дневник сред архивите в географския раздел на Книжния фонд при Управлението на императорския дворец в Токио и от пръв поглед разбира, че това не е обикновен географски трактат, а солидно произведение от японската класическа литература. Понастоящем този препис на дневника, направен през XVII век и открит от Ямагиши, е единствен, като през 1950 година Ямагиши осъществява първото му издание.

Откритието на японския учен предизвика истинска сензация всред литературните кръгове в страната. Дневникът стана обект на редица литературноисторически изследвания и скоро зае полагащото му се място в историята на класическата японска литература и бе включен в многобройни антологии. Днес „Нечакана повест“ продължава да бъде обект на спорове и дискусии не само всред японските, но и всред чуждестранните специалисти, като преобладаващо се оказва мнението, че това произведение е една от „най-модерните“ творби в класическата японска литература. Корените на този интерес не бива да се търсят само във факта, че в средата на XX век съвсем неочаквано е било извадено от забрава старинно произведение, но и във високохудожествените достойнства на самата творба.

На японски език произведението носи заглавието „Товадзу-гатари“, но това не е оригинално авторско название. Нито едно от заглавията на лирическите дневници не е било измислено от самите автори. Всички са били озаглавени значително по-късно, с цел да бъдат различавани един от други, като за заглавие обикновено е послужвала някоя фраза от текста на самия дневник, която изразява основната идейна насоченост на произведението или главната сюжетна линия. Контекстуалното значение на думите „товадзу-гатари“ на японски език е следното: „не мога повече да потискам това в себе си и да не говоря“, или „никой не ме пита, но трябва да говоря“. Тези думи характеризират творбата като спонтанна изповед, откровение, монолог, произнесен за и пред себе си. Това заглавие на произведението вероятно е било инспирирано най-вече от заключителните му думи:

„Да си спомняш сама за изминалите дни и за себе си — това не носи покой на сърцето. Дали някой някога ще разбере как, водена от преклонение към Сайгьо и неговия живот, скъсах със света на суетата и тръгнах да бродя из страната като него… Не бих искала съкровените ми помисли и желания да угаснат безследно и затова пиша тези никому ненужни редове. И все пак не мисля, че бъдещите поколения ще запазят спомена за мен.“

Освен това, в названието на произведението се съдържат и известни указания за жанровата му принадлежност. Вторият компонент на заглавието — „гатари“ — се свързва с глагола „катару“ (разказвам, говоря), а също така с наименованието на най-разпространения жанр в художествената проза на японската класика — „моногатари“. Интересно е да се отбележи, че почти всички други лирически дневници съдържат в заглавието си думата „никки“ — „дневник“, например „Кагеро никки“ („Дневник на един ефимерен живот“), „Мурасаки-шикибу никки“ („Дневник на Мурасаки-шикибу“), „Сарашина никки“ („Дневник от Сарашина“) и т.н. Отсъствието на думата „никки“ от названието на предлаганото тук произведение едва ли е само плод на случайност. То идва да покаже, че в дадената творба описаните факти от живота на авторката са белетризирани в по-голяма степен, отколкото във всички предишни лирически дневници, тоест че това произведение се доближава до жанра „моногатари“. Ето защо в превода на заглавието на български език запазихме тази негова особеност и умишлено се отдалечихме от думата „дневник“.

Ниджо не е истинското име на авторката на произведението, то не е известно. Но това не е изключение на фона на литературната традиция в Средновековна Япония. Ниджо е придворен ранг, така е била наричана тя в двореца и с това име е влязла в историята на японската литература. По онова време аристократите далеч невинаги са били назовавани с истинските им имена. Често например са били наричани по асоциация с географското място, където са живеели. Много разпространено е било имената да се придружават от названието на сана на даден човек, което е показвало мястото му в придворната йерархия (например Мурасаки-шикибу, Сей-шонагон; шикибу, шонагон — придворни санове). А понякога придворният сан дори напълно е заменял името, както в случая с Ниджо. Освен това средновековните японци не са имали едно определено име през целия си живот. Като се родят, получавали детско име, сетне — име на възрастен, а ако приемат монашески обет — и монашеско име. Имената на момчетата от аристократични семейства са били записвани в храмовите регистри, които често се цитират в историческите хроники и документи. Не се е считало обаче за нужно и редно в тези регистри да бъдат внасяни и имената на новородените момичета. Ето защо имената на много талантливи писателки от онова време са останали неизвестни за поколенията. Така например авторката на „Дневник на един ефимерен живот“ е останала в историята на литературата като Мичицуна-но хаха, тоест майката на Мичицуна, а авторката на „Дневник от Сарашина“ — Такасуе-но мусуме, тоест дъщерята на Такасуе.

Ниджо е родена през 1257 година. Баща й — старши придворният съветник Кога Масатада — е бил потомък на някога могъщ знатен род. Ето защо в него живеят огорчението и болката за увехналата слава на рода и огромните амбиции да я възвърне. Той възлага на дъщеря си големи надежди, като съзнателно се стреми да я направи наложница на императора и майка на принц.

Майка й — госпожа Сукедай, е била придворна дама. Тя умира твърде рано — когато Ниджо е била на две години. Нейното име се споменава само на няколко места в „Нечакана повест“, но присъствието й в живота на авторката, а съответно и в произведението й — история на нейната съдба — е много силно и сложно и не се ограничава само с преките записки.

През 1242 година по решение на правителството Бакуфу император става Госага, който е имал двама сина — Гофукакуса и Камеяма. Гофукакуса, с чието име е тясно свързан животът на Ниджо, се възкачва на престола през 1246 година, когато е бил на четиригодишна възраст и остава на престола до 1256 година. Майката на Ниджо — госпожа Сукедай — е била първата жена в живота на Гофукакуса, която му разкрива тайнствата на любовта и в него пламва силна любов и привързаност към нея. Но както сам признава на Ниджо в „Нечакана повест“, тогава той е бил още малък и не е посмял да й изкаже своите чувства, а през това време Масатада я отмъква и се оженва за нея. Така се ражда самата Ниджо, а не след дълго майка й умира.

Гофукакуса взима Ниджо в двореца още от четиригодишната й възраст и започва да я възпитава там. Когато тя навършва четиринадесет години, той я прави своя наложница и скоро Ниджо става негова фаворитка и се ползува с изключителното му благоразположение и любов. Ето защо, когато на шестнадесет години му ражда син, съществува съвсем реална възможност именно той да бъде обявен за наследник на престола, въпреки сравнително ниския й придворен ранг. Трябва да се отбележи, че в Япония не са съществували пречки и синовете на императора от наложниците му да бъдат обявени за престолонаследници, стига майките да са от благороден произход. Но за нещастие детето на Ниджо умира, преди да навърши две години. Оттук отношенията й с Гофукакуса започват да избледняват, за което тя самата пише: „Заспивах, измъчвана от обиди и преследвана от угризения, и насън виждах как пропастта между мен и Негово Величество все повече се увеличава, но не можех да направя нищо.“

В превода Гофукакуса е назован с думите Негово Величество. Описаният исторически период в живота на императорския дворец е много сложен и объркан. Императорите се сменят един след друг. Както вече споменахме, Гофукакуса е бил на императорския престол от четири до четиринадесетгодишна възраст, като по същество тогава вместо него е управлявал все още баща му — Госага. След това император става любимецът на бащата — Камеяма, а после започва жестока придворна борба кой да бъде определен за наследник на престола — синът на Гофукакуса или синът на Камеяма. За да запази властта си, Камеяма абдикира рано, като предава престола в ръцете на сина си. След това обаче за наследник на престола бива определен синът на Гофукакуса, което означава, че властта отново се съсредоточава в ръцете на Гофукакуса. Ето защо е много трудно да се следват всичките титли, които в даден период е имал Гофукакуса, и това би попречило дори на възприемането на произведението от читателя. Най-удобно и приемливо е той да бъде назоваван Негово Величество, което е продиктувано и от крайно учтивите форми, използувани от авторката, когато пише за него; форми, които нямат еквиваленти в българския език.

И така, в цитираните по-горе думи от „Нечакана повест“ Ниджо пише — „измъчвана от обиди и преследвана от угризения“. Обидите очевидно са свързани със сложните й взаимоотношения със съпругата на Гофукакуса — ексимператрицата Хигаши Ниджоин. Тя се е падала леля на Гофукакуса и е била доста по-възрастна от него. Ето защо е изпитвала силна ревност и ненавист към по-младите му наложници и най-вече към Ниджо. Ниджо описва в дневника си как ексимператрицата я изхвърля от своята свита и най-настойчиво кара Гофукакуса изобщо да я изгони от двореца. Гофукакуса дълго се съпротивлява, но накрая ексимператрицата успява да постигне своето и пропъжда Ниджо от двореца, може би защото самият Гофукакуса вече не държи много на нея. Отчасти това е свързано и със собствените прегрешения на Ниджо, за които тя пише — „преследвана от угризения“.

Успоредно с развитието на отношенията между Ниджо и Гофукакуса в дневника са описани и любовните й връзки със Сайонджи Санекане — един от най-влиятелните велможи по онова време. Него в своя дневник тя нарича „мъжа, към когото питаех най-нежни чувства и можех да нарека своя първи любим, мъжа, с когото ме свързваха толкова много неща…“ Интересно е да се отбележи, че в „Нечакана повест“ Сайонджи Санекане се явява с две имена. Когато изпълнява служебните си задължения като придворен на Негово Величество, Ниджо го нарича с истинското му име, но когато пише за интимните си връзки с него, го назовава с поетичното име Юки-но Акебоно — „снежен изгрев“. В превода за по-голяма яснота и краткост използуваме само Акебоно. Освен това се наложи да го въведем малко по-рано от авторката, тъй като в японския език няма род и число и Ниджо дълго може да говори за своя тайнствен любим съвсем неопределено, но ако това се спази и в превода на български език, читателят съвсем ще изгуби връзката. Все пак се постарахме да не въвеждаме името от самото начало, а колкото може по-късно, за да спазим до известна степен авторския замисъл.

И така, Ниджо е била силно привързана към Санекане, но отново я постига зла участ. Случва се така, че Ниджо ражда почти едновременно с първата жена на Санекане, чието дете умира при раждането. И тъй като връзките й със Санекане трябва да бъдат запазени в тайна, сменят нейната дъщеря с мъртвото дете и тя успява да я зърне само за миг.

После, без да посмее да се противопостави на волята на ексимператора, Ниджо става любовница на неговия братовчед — високопоставения будистки свещеник от храма Ниннаджи. В своето произведение тя му дава поетичното има Ариаке-но Цуки — „предутринен месец“, което присъствува като образ в някои от стихотворенията. Отначало тази връзка не й носи никаква радост, но постепенно тя се привързва към Ариаке и осъзнава, че той е последната й опора и гаранция за сигурност. От него ражда две деца, но първото умира, а за второто не споменава нищо. На будистките монаси по онова време е било абсолютно забранено да поддържат любовни отношения с жени и греховната връзка между Ниджо и Ариаке е може би единствена по рода си в средновековната японска литература. Образът на Ариаке, чиято душа и след смъртта продължава да блуждае по тъмните пътеки, разкъсвана от любовните страсти, е един от най-интересните в произведението с душевната си раздвоеност.

Освен това в „Нечакана повест“ Ниджо пише и за други свои любовници, като невинаги споменава дори имената им. В обяснителните бележки сме се опитали да внесем известна яснота, като се основавахме на литературноисторическите изследвания, извършени от японските учени.

След смъртта на Ариаке Ниджо изгубва и последната си подкрепа в двореца. Гофукакуса също охладнява към нея, една от най-важните причини е може би връзката й с най-жестокия му враг, брат му Камеяма, както и неговата собствена непоследователна натура. Всичко това позволява на ексимператрицата Хигаши Ниджоин да изпълни най-накрая коварните си замисли и да изгони от двореца ненавистната конкурентка.

На тридесет и една годишна възраст Ниджо приема монашески сан и в духа на традициите на времето става странствуваща монахиня и тръгва да броди из страната. Решението й е продиктувано и от прощалните заръки на баща й, преди да умре: „… в нашия свят невинаги става така, както желаем! Ако се случи да разгневиш своя господар и не намериш в себе си сили да продължаваш да живееш в този свят на суетата, трябва веднага да поемеш Истинския път, за да се погрижиш за следващия си живот, да въздадеш синовна почит към своите родители и да се молиш да се съберем отново край лотосите в Чистата земя!“ И все пак най-важното си остава, че тази жена, чиято съдба е наистина трагична, просто не е имала никакъв друг изход.

По-горе вече бе споменато за разпространението на практиката „скъсване с житейската суета“ в средновековна Япония. Обикновено аристократите, приели монашески сан, са намирали подслон някъде недалече от столицата и са се занимавали с четене и преписване на свещените будистки сутри, като от време на време са ходили на поклонение в близките храмове. Ето защо пътешествията на Ниджо, описани в дневника, изглеждат поразителни.

Първото си пътешествие Ниджо извършва през 1289 година на тридесет и две годишна възраст. Тя продължава да пътува из страната до четиридесет и седем годишна възраст, тоест около петнадесет години, като през това време успява да посети двадесет и четири различни места и стига до най-отдалечените краища на Япония.

Дори днес не е съвсем лесно да се направи такова пътешествие, а ако вземем пред вид условията на XIII век, както и обстоятелството, че подобно на всички други странствуващи монаси, Ниджо е вървяла почти през цялото време пеша, пътешествията й изглеждат наистина уникални за една средновековна жена. Каква важна роля са играли те в живота й се вижда от факта, че в „Нечакана повест“ — равносметката на изминалите години, тя им отделя много голямо място. По време на пътешествията си Ниджо, следвайки установената традиция, е написала и редица стихотворения, някои от които не отстъпват по майсторство на най-талантливите поети от онова време. Трябва да отбележим, че в класическата японска литература са известни много странствуващи поети, но образът на странствуваща поетеса се среща единствено в „Нечакана повест“.

Пътешествията през средните векове са се извършвали под формата на поклонничество в будистки и шинтоистки храмове. През описания период в Япония са съществували различни будистки секти. В императорския дворец например все още преобладаващо влияние са имали сектите на езотеричния будизъм Тендай и Шингон, които със своята сложна система и свещеническа йерархия са допадали най-много на „богоизбраната“ придворна аристокрация. В същото време в останалата част на страната започват да се разпространяват сектите на амидаисткия будизъм, Ничирен и Дзен, които проповядват значително опростена религиозна система и учат, че спасението може да се достигне чрез истинска вяра, постоянни молитви и активна религиозна практика. Така например според амидаисткия будизъм просветление може да се получи чрез стократно, хилядократно повтаряне на молитвените слова: „Наму Амида Буцу!“ („Бъди благословен, о, Буда Амида!“). Ниджо проявява определен афинитет към новите секти с тяхното учение за милостив и всемогъщ Буда, дал обет да спаси целия човешки род. В своя дневник тя описва различни легенди, разказващи за милосърдието на Буда.

Тази особеност на произведението го отличава от другите творби в дневниковия жанр и го характеризира като типично произведение от епохата на развитото средновековно общество, когато преданията и легендите намират голямо разпространение в литературата и постепенно се оформят в отделен жанр — „сецува“.

В „Нечакана повест“ са показани и интересните взаимоотношения между внесения от Китай будизъм и японската религия — шинтоизма. От една страна, между двете религии са съществували прегради. В „Нечакана повест“ например виждаме, че Ниджо, будистка монахиня, няма право да се доближи до Главния храм на шинтоистката богиня на слънцето — Аматерасу, в Исе. В същото време обаче будизмът и шинтоизмът не са били в непримиримо противоречие, като през описания период се забелязват дори тенденции към тяхното сближаване, за което говори и „Нечакана повест“. Често например различните превъплъщения на Буда и Бодисатвите се отъждествяват с шинтоистки богове. Такъв е случаят с бог Хачиман — шинтоистки бог — закрилник на рода на Ниджо, който в същото време се е почитал и като Бодисатва.

Интересно е също така, че макар Ниджо да приема монашески сан и да извършва многобройните си пътешествия преди всичко с религиозна цел, тя е била много любознателна и продължава да се интересува от всички и от всичко. В записките за нейните пътешествия се срещаме и с представителите на новото съсловие — самураите, и с куртизанките от остров Тайка, приели монашески сан, и с недодяланите и груби провинциални господари от селището Вачи. Всичко това придава изключителна жизненост и пълнокръвие на повествованието, в него се забелязват черти на реалистичност, които го отличават от европейската средновековна литература и превръщат „Нечакана повест“ в едно от най-интересните произведения в дневниковия жанр.

В композиционно отношение „Нечакана повест“ се дели на пет свитъка, като в първите три е описан животът на Ниджо в императорския дворец, а четвърти и пети свитъци представляват дневник на пътешествията й. Освен това „Нечакана повест“ е най-дългото произведение в дневниковия жанр.

На няколко места повествованието се прекъсва и следват забележки от рода на „тук липсват няколко страници“, „тук е отрязано с нож“ и т.н. Въпреки това с увереност може да се твърди, че основната част от текста е запазена и липсващите отрязъци не накърняват цялостното му възприятие.

Един от основните текстологични въпроси е свързан с прехода от трети към четвърти свитък. В повествованието липсва описанието на четири години, от 1285 до 1289, като в началото на четвърти свитък Ниджо се появява направо в монашеско одеяние, без да обяснява кога и как е приела монашески сан. Това кара някои специалисти да твърдят, че е бил изгубен цял свитък. По наше мнение липсата на записките за тези години не е в ущърб на творбата. Може да се предположи, че Ниджо умишлено не е описала в дневника си този период от своя живот, още повече че в литературата вече е имало прецедент. В „Генджи-моногатари“ главата „Ниои“ започва с изненадващото съобщение, че Генджи е умрял, без да се споменава кога и как е настъпила неговата смърт. Все пак окончателен отговор на този въпрос не може да бъде даден поради наличието на един-единствен препис на дневника.

Художественият метод на Ниджо заслужава особено внимание. На пръв поглед дневникът поразява със съвременното си звучене и дълбочината на психологическия анализ. Не бива обаче да се забравя, че пред нас все пак е средновековна творба, която носи печата на своето време и в областта на изразните средства. Съществуват определени норми за реагиране на дадено събитие и клишета за неговото отразяване. Академик Лихачов определя тази особеност на средновековната литература като „литературен етикет“, който се състои от три компонента — етикет на представата за света, етикет на поведението и етикет на словесния израз. Особено силно това се проявява в дневника на пътешествията — четвърти и пети свитъци. Ниджо пътува не къде да е, а по места, установени в литературната традиция, възпети от поетите преди нея. Тя добре познава всичко писано преди нея и то я задължава да отвръща на тези „поетични сигнали“ от вековете. Индивидуално-личностното начало в творчеството й се проявява в начина, по който тя интерпретира литературната традиция, в опита да изрази някакви собствени преживявания върху основата на поетичните канони. На читателя може да се стори, че Ниджо прекалено често пише за „ръкави, мокри от сълзи“, за „капчици роса, блеснали по ръкавите“, но трябва да се имат пред вид поетичните клишета на епохата и тези думи да се възприемат на фона на общото меланхолично настроение на дневника, навяно от идеите на будизма.

Изключително важно място в „Нечакана повест“ заемат стиховете. По-горе бе отбелязано, че поезията е представлявала неразделна част от всекидневния живот на придворната аристокрация. Стихове са се пишели навсякъде, от всички и по всякакъв повод. Напълно естествено е, че при наличието на такава поетична конюнктура не всички стихотворения са били на високо ниво. Понякога те са били създавани само защото така е изисквала традицията. Тези особености се отнасят и до „Нечакана повест“, където стихотворенията са неравностойни. Важното е, че наред със схематичните и конюнктурни стихотворения, в дневника има и образци на най-висока поезия.

Стихотворенията в „Нечакана повест“ принадлежат към най-древния поетичен вид в Япония — вака („японски петстишия“). В тях няма рима (японската поезия изобщо не познава римата), а единственият организационен принцип е групирането на сричките в петте реда по твърдо установена схема: 5-7-5-7-7. В петстишията се използува широка система от образи по асоциация, игра на думи, така наречените „сезонни думи“, които подсказват идването на даден сезон. Така например цъфтящата вишна означава пролет, кукувицата — лято, алените кленови листа — есен, снегът — зима и т.н. Системата на сезонните думи е изключително богата и сложна и може да се каже, че в наши дни е позната само на специалистите. В поезията често се срещат и игри на думи — географски наименования или омонимични изрази (например — „мацу“ — чакам, пиния). Въз основа на тях в петстишията обикновено съществуват два изразно-емоционални плана — природна картина и душевните преживявания на лирическия герой. Тези особености правят петстишията почти непреводими на чужд език, защото се намесват екстралингвистични фактори. Японските петстишия (а също така и тристишията „хайку“) са немислими без активното участие на възприемащата страна. Те са само поетичен сигнал, който трябва да отекне в душата на читателя и да събуди комплекс от чувства и преживявания. Но за да се постигне пълният им ефект, е необходимо читателят много добре да познава цялата сложна система от условни образи, а това, както споменахме вече, не се среща често дори в съвременна Япония. Единственият изход при превода на стихотворенията е да се лишим от единия изразно-емоционален план в тях и където е възможно, в обяснителните бележки да даваме необходимите допълнителни сведения и тълкувания.

Горепосочените трудности са само част от проблемите, понякога неразрешими, с които се сблъсква всеки преводач на японска класическа литература. В предговора си към изданието на руски език на лирическата повест от началото на X век „Исе-моногатари“ академик Н. И. Конрад отбелязва: „Принципите, на които се основава преводът, са малко и не са сложни: вярност към оригинала в образите, в тяхната последователност и в емоционалното им съдържание… Това се отнася и за двете части на оригинала — прозаическата и стихотворната… Тук задачата на преводача се усложнява още повече, тъй като болшинството от стихотворенията или са построени по чужди за нас образи, или имат пред вид асоциации, които не ни говорят почти нищо, или пък се основават изцяло или частично на игра на думи, звукова, образна и т.н. И накрая, при превода на японските петстишия пред мен стоеше все същият стар въпрос — необходимо ли е да се спазва поетичният размер на оригинала, тоест да се спазва определеният брой на сричките в редовете — 5-7-5-7-7 — както е в японските петстишия, или пък трябва да се преведе със свободен руски размер. От опасения за прекалена изкуственост — при първия начин, и за прекалено «нагласяване» — при втория начин, аз избрах компромисно решение: да предавам максимално точно на руски, почти в подстрочен превод, образното движение в японското стихотворение и най-вече неговото емоционално развитие. Стремях се да правя пауза там, където то сякаш се задържа, да не завършвам там, където то остава недоизказано, и да слагам емоционална точка там, където тя се чувствува в японския текст“.

Постарахме се и в своя превод на „Нечакана повест“ на български език да се придържаме към тези „не сложни“ принципи на превода.

Във връзка с въпросите на превода е необходимо да се спрем и на някои конкретни проблеми, възникнали при работата над произведението. Наличието на един препис на „Нечакана повест“ създава огромни трудности при тълкуването на неясните места в текста, които някъде биха могли да бъдат обяснени и с грешки в преписването. Японските литературоведи са работили и работят много по изследването на текста и вече разполагаме с няколко критични издания на дневника. Първото от тях бе направено през 1966 година. В своя превод използувахме последното издание на дневника, излязло от печат през октомври 1978 г. от издателството „Шинчоша“ — Токио. Коментарите са дело на изтъкнатия японски литературовед проф. д-р Хидеичи Фукуда.

В превода направихме някои съкращения в края на третия и на петия свитък, където авторът изпълва цели страници с имената на персонажи, които не се споменават на други места в дневника, и с обяснения на сложните им роднински връзки. Те затрудняват читателя и са пречка за цялостното възприятие на творбата.

„Нечакана повест“ е първият превод на творба от японската класическа литература на български език и трудностите по осъществяването му в никакъв случай не биха могли да бъдат преодолени без активната помощ на редица хора. Преди всичко бих искала да изкажа благодарност на доц. к.ф.н. И. Л. Йоффе от Московския държавен университет, под чието ръководство започнах работата си по дневника, а също така и на проф. д-р Хидеичи Фукуда, който ми оказа безценна помощ при тълкуването на оригиналния текст, както и на преподавателите по японска класическа литература в Токийския университет. Възползувам се от случая да изразя най-дълбоката си благодарност и на Книжния фонд при Управлението на императорския дворец в Токио, откъдето бяха така любезни да ми предоставят снимка от единствения препис на дневника „Нечакана повест“, която публикуваме в книгата с тяхно разрешение.