Джули Джеймс
Закони на привличането (8)

8

Когато Пейтън влезе в кабинета на Бен, Джей Ди вече беше там, сам, седнал пред голямото бюро на съдружника. Той седеше с гръб към вратата, без да знае, че тя стоеше зад него. Пейтън забеляза, че кракът му потрепваше нервно в очакване.

Тя се покашля. Джей Ди моментално застина неподвижно и изви глава, проследявайки как тя седна до него.

— Бен още ли не е дошъл? — попита хладно Пейтън.

Джей Ди поклати глава.

— Мари каза, че ще дойде всеки момент.

Между тях се възцари неловко мълчание.

Пейтън се огледа. Изведнъж почувства, че не знае къде да дене ръцете си; първо забарабани по подлакътниците на стола, после спря, след това ги скръсти в скута си.

Мълчание.

И тогава…

Още мълчание.

— Знаеш ли, всичко е заради работата.

Пейтън се беше загледала през прозореца. Тя изви глава към Джей Ди.

— Ние постоянно спорим с хората — това ни е работата. Планираме стратегии против тях, опитваме се да вземем надмощие. Понякога се хващам, че ми е трудно да се отърся от този навик. — Той се обърна към Пейтън и я погледна право в очите.

— Държах се много грубо с теб в ресторанта. Дължа ти извинение.

Сварена неподготвена, Пейтън не каза нищо. Джей Ди продължаваше да я гледа непоколебимо, право в очите.

Той наистина имаше най-изумителните сини очи.

Пейтън не разбра откъде точно й хрумна последната мисъл.

Тя кимна.

— Добре, прието.

Джей Ди явно се беше подготвил за нещо много по-лошо.

— Добре — каза той и на Пейтън й се стори, че го видя как въздъхна с облекчение. Тогава той се усмихна. Наистина.

— Е… ти знаеш ли защо сме тук?

— Мога да предположа — каза Пейтън.

Джей Ди се наведе напред с блеснали от вълнение очи.

— Какво ще направиш най-напред, когато станеш съдружник?

Пейтън се поколеба, все още подвластна на суеверията. Тогава си каза, какво пък, защо да не се насладя на момента? Двамата знаеха много добре защо бяха повикани в кабинета на Бен.

— Ще спя — каза тя. — Цяла седмица.

Джей Ди се разсмя.

— При това без гласова поща.

— И без имейл.

— Без мобилен телефон.

— Без лаптоп — каза Джей Ди и намигна, знаейки, че нямаше начин Пейтън да измисли нещо по-невъзможно.

Пейтън се замисли за момент.

— Всъщност, ще си взема няколко седмици отпуск. Много ми се пътува.

— Къде? — попита Джей Ди.

— Бора Бора — реши тя.

— Защо Бора Бора?

Пейтън сви рамене.

— Не знам. Просто ми звучи като място, където бих искала да отида.

Джей Ди се засмя и на Пейтън й хрумна, че Джей Ди цял живот беше почивал на такива места. По дяволите, дори слугите му почиваха на такива места. Тя сигурно му изглеждаше много задръстена. Но дори да мислеше това, Джей Ди не го изрече на глас.

— Бора Бора звучи страхотно — съгласи се той, като се облегна на стола. След това я стрелна с очи. — Знаеш ли, Пейтън, надявам се, че сега, когато цялата тази история е на път да приключи, ние с теб можем да прекратим нашата вр…

В този момент Бен влезе в кабинета си.

Той седна зад бюрото си.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате — каза той. — Обядът ми се проточи по-дълго, отколкото очаквах.

Бен седна с изправен гръб, положил ръце върху бюрото си.

— Е, имам много добри новини. Джаспър Конрой ми се обади тази сутрин. Избрал е нашата фирма да представлява „Гибсънс“. Той ми каза, че е много впечатлен от вас двамата. Знаех, че ще се представите добре. — Той замълча. — Което ме отвежда до другите новини.

Пейтън затаи дъх. С периферното си зрение видя как Джей Ди се напрегна.

— И двамата знаете, че кантората ще оповести решенията за избора на нови съдружници в края на този месец — каза Бен. — Политиката на изборната комисия не допуска изтичане на информация за решенията. Но в светлината на вашето звездно представяне с привличането на случая „Гибсънс“ — и всъщност, в светлината на блестящата ви работа, откакто сте постъпили в тази кантора — аз смятам, че заслужавате правото да бъдете осведомени предварително. Знам с какво нетърпение очаквате тези новини.

Сърцето на Пейтън препускаше лудешки. Мили боже — това наистина се случваше.

Бен се покашля.

— Затова онова, което ще кажа, сигурно ще ви изненада.

Пейтън премигна. Изненада? Това не беше думата, която тя искаше да чуе в този момент.

— И двамата знаете, че Комисията за равни възможности^[1] заведе дело за възрастова дискриминация срещу „Грей и Далас“ — продължи Бен, споменавайки друга водеща правна кантора в Чикаго. — И както знаете, едно от обвиненията по делото е, че кантората се освобождава от старите съдружници, за да даде път на по-младите.

Бен потърси с очи помощ от Пейтън.

— Ти си адвокат по трудови дела. Знаеш с какво внимание следят делото всички кантори в града. Включително и ние.

Пейтън отговори предпазливо.

— Запозната съм с казуса, Бен. Но не разбирам каква е връзката между това дело и мен и Джей Ди.

Бен подбра внимателно следващите си думи.

— Изборната комисия е решила, че трябва да подходим стратегически, за да избегнем подобни санкции. Кантората просто не може да си позволи да приеме твърде много нови съдружници под четирийсет години. Разбира се, ние няма да отнемем акциите от онези, които вече са съдружници… затова ще има съкращения в броя на асоциираните юристи, които ще станат съдружници тази година.

Джей Ди стисна зъби.

— Ти все още не си отговорил на въпроса на Пейтън. Какво общо има това решение с нас?

Бен замълча и спря поглед първо върху единия, после върху другия.

— Ние решихме да изберем само един съдружник от нашия отдел. Само единият от вас двамата ще успее.

Сякаш някой изтегли въздуха в помещението.

Само един от тях.

Тя или той.

Накрая Пейтън заговори.

— Това шега ли е?

Бен поклати глава.

— За съжаление говоря сериозно. Вие двамата сте късметлии, че чувате новината от мен сега. — Той посочи към себе си, сякаш очакваше благодарност. — Аз настоях на това. Исках все пак да ви предупредя.

— Решението не е ли взето вече? — попита Джей Ди с подозрителен тон.

Бен — наглият негодник — имаше дързостта да се засмее. Той вдигна ръце пред гърдите си.

— Какво мога да кажа? Вие и двамата сте много добри. Нямате представа колко ни е тежко.

Тежко ли? Пейтън едва се сдържа да не скочи от стола и да го удуши с голи ръце.

Джей Ди не изглеждаше по-хладнокръвен. Той изгледа Бен с леден поглед.

— Това са глупости. Само миналата седмица ти на практика обеща, че Пейтън и аз ще станем съдружници.

Бен пропусна това покрай ушите си, при това доста пренебрежително, поне според Пейтън. В края на краищата, тук ставаше дума само за нейния живот — и живота на Джей Ди.

— Какво толкова, поукрасих малко истината… — призна Бен със самодоволна усмивка. — Ние сме адвокати, това е част от нашия занаят.

— Колко удобно, че ни го казваш, след като привлякохме „Гибсънс“ за наш клиент — подхвърли Пейтън. — Ти ни използва, Бен.

Бен вдигна пръст.

— Технически, аз използвах само единия от вас. Защото другият все пак ще стане съдружник и този човек ще ръководи защитата на „Гибсънс“, както ви обещах. Колкото до другия, хм… — той замълча многозначително.

Пейтън нямаше нужда от повече обяснения. Тя, като всеки друг адвокат тук, знаеше неписаната политика на кантората, която гласеше „нагоре или навън“. Адвокатите, които не успяваха да станат съдружници, бързо бяха отстранявани от делата си и получаваха кратък период на предизвестие, през който трябваше да напуснат „доброволно“ и да си намерят друга работа.

— Знам, че тази новина сигурно е шок за вас — заяви Бен. — Много жалко, че обстоятелствата го налагат, но такова е решението на Изборната комисия. Държа да подчертая обаче, че изборът между вас двамата все още не е направен. Ще ни съобщят решението по пощата. Затова ви съветвам да дадете най-доброто, на което сте способни през оставащите две седмици.

Пейтън сдържа желанието си да му се изсмее в лицето. Да даде най-доброто, на което беше способна? Какво по-добро можеше да даде тя? Бъбрек? Първородното си дете?

Тя погледна Джей Ди, който седеше до нея. Той се обърна и я погледна в очите и Пейтън прочете в погледа му същата мисъл.

Само единият от тях щеше да успее.

След осем години практика, сега те наистина бяха съперници.

 

 

Джей Ди успя да изглежда невъзмутимо през целия път обратно към кабинета си.

Когато стигна до кабинета си, той влезе вътре, затвори вратата зад себе си и взе да крачи напред-назад. Беше му трудно да мисли спокойно. Седна зад бюрото си, без да обръща внимание на премигващата лампичка на телефона.

Само преди десет минути, когато седеше в кабинета на Бен и се шегуваше с Пейтън, той беше напълно сигурен, че ще стане съдружник.

Изведнъж тези шансове се бяха сринали до 50 процента. В най-добрия случай. Той се разкъсваше, от една страна му се искаше да се беше разкрещял на Бен, да му каже какъв подъл страхливец е той, а от друга страна — окончателното решение все още не беше взето и той все още не беше загубил състезанието за мястото на съдружник. И Джей Ди се беше почувствал принуден да продължи да играе по правилата, да продължава да бъде добрия малък асоцииран адвокат.

Но истината беше, че Джей Ди не можеше да повярва, че това се случваше, по дяволите.

През стъклото на вратата Джей Ди видя как Пейтън влетя забързано в кабинета си. И тя като него веднага затвори вратата зад себе си. Не беше утеха, че тя изглеждаше не по-малко стъписана от съобщението на Бен.

След осем години най-сетне се беше стигнало до това.

Джей Ди срещу Пейтън.

Звънът на интеркома, по който се обаждаше секретарката му, го стресна.

Да, Кейти — изрече той с рязък, накъсан тон. Имаше нужда от няколко минути усамотение, за да помисли.

— Извинявай, че те безпокоя, Джей Ди — прозвуча гласът на Кейти. — Чък Уърнър помоли да му се обадиш възможно най-бързо, за да обсъдите графика на показанията за другата седмица.

Джей Ди притисна основата на носа си. Усещаше първите признаци на главоболието и изобщо не беше в настроение за разправии с адвоката на ответната страна.

— Благодаря, Кейти. Ще му се обадя.

— И още нещо — бързо добави Кейти, явно доловила нетърпението му да затвори телефона. — Баща ти се обади и ме помоли да ти предам следното съобщение. Той каза, че ще го разбереш. — Тя заговори бавно, объркана от съобщението. — Той каза да ти предам, че е чул, че кантората ще оповести нещо днес и пита дали майка ти ще си получи новото кожено палто.

Джей Ди затвори очи. Главоболието му изведнъж стана нетърпимо.

 

 

Пейтън се облегна на вратата на кабинета си, затворила очи. Дишаше бавно, опитвайки се да се овладее. След по-малко от пет секунди телефонът започна да звъни. Тя се опита да го игнорира.

Тогава зазвъня и втората линия.

Пейтън отвори очи и се отправи към бюрото си. Тя погледна компютъра си, беше получила двайсет и пет нови имейла.

На вратата се почука. Без колебание, Ирма надникна в кабинета.

— О, добре, мислех си, че си тук — господин Маккейн чака на първа линия, а Ерик Райли чака на втора. Иска да обсъдите делото Мидълтън.

Пейтън не можеше да си поеме дъх. Имаше чувството, че стените се бяха схлупили върху нея. В този момент някой я потърси на мобилния телефон. Пейтън трябваше да се измъкне навън.

Сега.

Тя се изниза покрай Ирма.

— Кажи на всички, че не мога да им се обадя. Аз… трябва да се погрижа за нещо. Спешно.

С тези думи тя закрачи забързано към асансьорите.

 

 

На петдесет и петия етаж се помещаваше юридическата библиотека на кантората. Със своите високи тавани като катедрала и огрени от слънцето цветни стъкла, величието на библиотеката напомняше за една отминала епоха, когато — да, наистина, — адвокатите се допитваха до книги за информация. В постмодерните дни на проучването онлайн, обаче, човек рядко можеше да види жива душа сред елегантните махагонови двуетажни стелажи на библиотеката — освен Агнес, самотната библиотекарка на „Рипли и Дейвид“, която работеше в кантората от деня на нейното учредяване.

Преди почти шест години Пейтън се беше изгубила в търсене на етажа на счетоводството и се беше озовала в библиотеката (която дори не присъстваше в опознавателната обиколка на кантората, която правеха всички новопостъпили адвокати), където беше попаднала под очарованието на кроткото й спокойствие. Библиотеката беше ведър оазис сред хаоса и суетнята на другите етажи в кантората.

Честно казано, библиотеката беше вероятно единственото друго място в цялата сграда, където някой адвокат можеше да се скрие от телефоните, имейлите, есемесите, пейджърите, секретарките и дългите ръце на съдружниците, които винаги се опитваха да натоварят младоците със спешни задачи в 16 часа в петък следобед. Не че Пейтън — като високопродуктивен адвокат — някога беше използвала библиотеката за такива нечестиви цели. Тя просто можеше да направи догадки, че библиотеката би била чудесно скривалище, ако човек почувстваше склонност да потърси такова.

Пейтън влетя в библиотеката и изпита облекчение. Беше празна както винаги. Тя профуча покрай бюрото на библиотекарката и продължи към любимото си място за „размисъл“: рафтовете с архивите в дъното на помещението.

— Здравей, Агнес — каза любезно тя на минаване.

Агнес се обърна при звука на гласа й. На осемдесет години, зрението й не беше особено остро. Тя се усмихна и помаха в съвсем друга посока, поздравявайки празното пространство.

— Здравейте, госпожице Кендъл! — каза Агнес. — Дошли сте да упражните някое встъпително слово? — Това беше извинението, което беше предложила Пейтън преди години, за да обясни какво правеше сама сред стелажите с книги.

— Днес няма да стоя дълго — подвикна зад рамо Пейтън. Трябваха й само няколко минути, за да се овладее. Новината на Бен беше дошла изневиделица. Целият й гняв се надигаше на повърхността и заплашваше да експлодира.

Пейтън се насочи към раздела с архивите и когато се скри от поглед, спря, облегна се на лавицата и пое дълбоко дъх. После издиша и вдиша отново.

Стегни се, каза си тя. Това не беше краят на света. Засега. Тя все още имаше шанс да стане съдружник. Все още…

О, по дяволите. Преди да може да се овладее, очите й се напълниха със сълзи на разочарование. Погледна нагоре към тавана. Не, не, не, тя нямаше да направи това. Не тук, не сега.

— В този момент Пейтън чу Агнес да поздравява някой друг. Тя надникна през рафтовете и видя Джей Ди да стои на вратата на библиотеката. По дяволите! Пейтън проследи как той се отправи към бюрото на Агнес и каза нещо, което тя не можа да чуе.

Пейтън се огледа, с надеждата да открие друг изход от помещението. Тя наистина не можеше да изтърпи, Джей Ди точно сега. За съжаление, друг изход нямаше. Надникна отново през книгите и видя как Агнес посочи раздела с архивите, където се криеше тя. Пейтън побърза да изтрие сълзите си, молейки се спиралата да не се е размазала. Трябваше й прикритие — бързо. Видя наблизо едно високо столче — стълба и се покатери на него.

Пейтън взе първата книга, която й попадна пред очите и я отвори. Джей Ди се появи зад ъгъла.

— Пейтън — каза той.

Тя се престори на равнодушна и вдигна поглед от книгата.

— Някакво проучване ли ще правиш, Джей Ди?

— Не, разбира се — каза той. — Нито пък ти. Проследих те дотук.

Той се огледа.

— Странно — мислех, че това е етажът на счетоводството.

Пейтън слезе от стълбата, като продължаваше да се прави на равнодушна.

— Проследил си ме дотук? По каква причина?

Джей Ди явно се смути от въпроса.

— Видях те как побягна от кабинета си. След срещата с Бен си помислих, че ти, ъ… — той замълча объркано.

Страхотно, каза си Пейтън. Само това й трябваше — съжалението на Джей Ди. Изведнъж сълзите отново се надигнаха заплашително.

— Добре съм — каза Пейтън, обръщайки му гръб. — Наистина.

Тя почувства ръката на Джей Ди върху рамото си.

— Не прави това, Пейтън — каза той меко.

Беше прекалено Джей Ди да й говори по този начин. Трябваше да го накара да замълчи. Пейтън се насили да надене равнодушната маска и се обърна с лице към него.

— Какво искаш, Джей Ди? Защото си мислех, че поне веднъж можеш просто да отстъпиш.

Изражението на Джей Ди се изопна при тези думи, които за съжаление прозвучаха по-грубо, отколкото Пейтън искаше. Той се отдръпна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Е, някой май е доста напрегнат. Ти нямаш основания да се тревожиш за решението, нали?

Пейтън отговори с престорена увереност:

— Не.

— Не?

— Не. — Тя упорито вирна брадичка.

По лицето на Джей Ди пробяга тревога.

— Ти вече знаеш — заяви сковано той. — Ти знаеш, че ще изберат теб.

— Знам, че ако кантората преценява по заслуги, ще изберат мен — каза Пейтън.

С една крачка Джей Ди скъси разстоянието между тях.

— Ти наистина ли смяташ, че ме превъзхождаш.

Пейтън нямаше намерение да отстъпва.

— Да.

Той присви очи.

— Ако кантората избере теб, и двамата ще знаем причината.

— И коя е тази причина? Моите „момичета“? — подсмихна се тя.

Джей Ди сви рамене.

— Ти го каза.

— Глупости — процеди Пейтън. — Ти, Бен и почти всеки друг мъж в тази кантора сте един голям отбор — всички сте учили в колежи от Бръшляновата лига; всички членувате в едни и същи елитни клубове. Кажи ми, Джей Ди — колко влиятелни приятели на баща ти обеща да привлечеш като клиенти? Обзалагам се, че членовете на изборната комисия се облизват при мисълта колко пари ще им донесеш чрез връзките си. Или с връзките на баща ти, по-точно.

Пейтън се държеше подло, дори жестоко и го знаеше. Но тя не можеше да се спре — шлюзовете се бяха отворили и всички емоции от последните двайсет минути се отприщиха в неконтролируем порой. Тя видя как в очите на Джей Ди запламтя гняв.

— О, ами ти какво можеш да им дадеш, Пейтън?

— Това звучи обещаващо. Осветли ме.

— Многообразие. Ако изберат теб, изборната комисия ще може да се потупа по гърба, че е балансирала демографската картина.

Пейтън запрати книгата, която държеше, с трясък върху съседната лавица. Наоколо се вдигнаха облаци прах, който се посипа по ръкава на сакото на Джей Ди.

— Многообразие? — повтори невярващо тя. — Защо не се огледаш в кантората някой път? — Тук всички са като теб, Джей Ди. Бели, с пениси.

Невъзмутим, Джей Ди посочи праха по сакото си.

— Внимавай с костюма, съкровище. Защото е ушит на ръка в Лондон.

— О, извинявай. Сигурно ще трябва да си вземеш нов следващия път, когато отидеш на чай при Нейно Величие. Тя нали е ваш семеен приятел? — Пейтън избута ядосано Джей Ди и закрачи към изхода.

Джей Ди тръгна след нея.

— Нали не казваш, че него заслужавам? — поиска да знае той. — През последните осем години съм работил близо трийсет хиляди часа!

Пейтън се врътна рязко.

— Аз също! И единствената разлика между теб и мен е, че според статистиката, при теб вероятността да продължиш да го правиш, е по-голяма. Кантората не се опасява, че някой ден ще ти хрумне да си тръгнеш от работа в пет часа, за да целунеш децата си за лека нощ.

Джей Ди се доближи до нея. После пристъпи още по-близо, като буквално я притисна до лавиците с книги.

— Спести ми феминистките приказки, Пейтън. Започва да ми омръзва. Аз си скъсах задника от работа, за да стигна там, където се намирам сега, докато на теб ти разписаха билета още в момента, когато постъпи в кантората.

Пейтън почувства как лицето й пламва от гняв.

— Така ли? А знаеш ли какво мисля аз, Джей Ди? — Тя го смушка с показалец в гърдите. — Аз мисля, че ти си студен, надут, претенциозен сноб, който пие скоч с лед, язди понита и държи жена му да вземе неговата фамилия, при това си гаден сексист.

Джей Ди хвана ръката й и я избута далеч от себе си.

— Какво пък, поне не съм твърдоглава, нетърпима, отмъстителна феминацистка, която кара електрическа кола хибрид и смята, че домакиня е мръсна дума!

Джей Ди я беше притиснал до лавиците с тялото си, ръката й се беше спуснала до бедрото, а той я гледаше яростно. Пейтън го изгледа с не по-малко ненавист.

Той беше бесен. Тя също.

Никой не помръдваше. И в този момент, в ума на Пейтън изникна най-странната мисъл. Обзе я чувството, че Джей Ди щеше да я целуне.

И още по-странно — стори й се, че тя може би щеше да му позволи да я целуне.

Джей Ди явно разчете изражението на лицето й. Пейтън видя как очите му проблеснаха, но този път не от гняв, и тя усети как ръката му изведнъж се озова върху ямката на шията й, силните му ръце я притеглиха, главата му се приведе към нейната и докато го ругаеше наум, задето си бе помислил, че тя изобщо би допуснала това, Пейтън затвори очи и разтвори устни и…

— Извинете.

Шокът от гласа се стовари върху Пейтън като кофа с леденостудена вода.

Тя премигна, сякаш изплувала от мъгла и двамата с Джей Ди обърнаха глави и видяха Агнес в другия край на пътеката да им маха с ръка. Пейтън си представи каква картинка представляваха двамата, с подивели погледи и притиснати един до друг.

Но дружелюбната библиотекарка беше или изключително дискретна или по-вероятно — предвид дебелите стъкла на очилата, кацнали на носа й — почти сляпа. Тя им се усмихна, докато те продължаваха да стоят вцепенени.

— Само исках да ви напомня, че затваряме след десет минути — каза любезно тя.

— Благодаря ти, Агнес — проговори Пейтън, задъхана.

Може би ако не помръдваха, осемдесетгодишната библиотекарка нямаше да ги види.

— Ще се забавим само минута — каза Джей Ди. Гласът му прозвуча дрезгаво. Секси.

Пейтън нямаше представа откъде й дойде тази мисъл. Агнес кимна и се отдалечи. Щом тя изчезна от полезрението, Пейтън отблъсна ядосано Джей Ди от себе си.

— Стой далеч от мен, Джеймисън — каза тя, все още с леко разтреперан глас. Тя се покашля, надявайки се, че не се е изчервила.

Джей Ди се изопна и спокойно оправи сакото си.

— Няма проблем. С най-голямо удоволствие.

Той кимна и се отдръпна на крачка встрани от нея.

Пейтън го заобиколи, забила поглед напред. Но когато стигна до края на пътеката, тя не можа да се сдържи — обърна се и погледна назад.

— О, между другото — тя отметна уверено косата си — мястото за съдружник е мое.

Джей Ди я измери с поглед.

— Недей да залагаш електромобила си на това. — С лукаво намигване, той я настигна с две крачки и излезе небрежно от библиотеката.

 

 

Временно умопомрачение.

Това беше нейната защита.

Стресът от новината, че може да не стане съдружник за момент я беше подтикнала да си загуби ума.

Да не споменаваме височинната болест. Тялото й просто не беше свикнало към по-ниските нива на кислород на петдесет и петия етаж.

Но всичко това беше преминало.

Сега Пейтън отново беше здравомислеща и съобразителна.

Тя беше стигнала толкова далеч, нямаше да загуби точно сега, нямаше да позволи последните осем години от живота й да бъдат пропилени за нищо.

С други думи това беше война.

Тя се обади на Лейни, докато се прибираше с такси към дома си.

Разказа всичко на своята най-добра приятелка. Тоест, всичко за срещата си с Бен, за решението на изборната комисия да поканят за съдружник само един адвокат от отдел „Съдебни процеси“. Но не видя никакъв смисъл да обсъжда спора си с Джей Ди. С тази история беше свършено. Сега тя трябваше да се посвети на своята кариера, която явно беше изложена на опасност.

След края на разговора Пейтън прослуша гласовата си поща и за нейна приятна изненада откри, че имаше съобщения от Идеалния Чейс, който я канеше на питие по-късно през седмицата.

Пейтън реши да излезе с него. Тя се нуждаеше от разтуха.

Когато пристигна в дома си, беше успяла да се убеди, че единственото нещо, от което трябваше да се отвлече, беше работата.

 

 

Джей Ди си тръгна последен от кантората тази вечер.

Преди около двайсет минути той беше вдигнал поглед от компютъра и беше видял Пейтън да прибира нещата в куфарчето си и да се приготвя за тръгване.

На излизане тя не беше погледнала към неговия кабинет нито веднъж.

Добре, помисли си Джей Ди. Той предпочиташе двамата да не си говорят. Нещата бяха много по-прости, когато не си говореха.

Той все още недоумяваше защо изобщо беше последвал Пейтън в библиотеката. Това несъмнено беше грешка.

Точно такова беше неговото единствено намерение. Вярно, техният спор в библиотеката беше поел в погрешна посока. И после онзи момент, когато… е, това не беше нищо. И по-важното, в светлината на нейната реакция, той определено не проявяваше интерес дори да опита нещо подобно отново. Той — Джей Ди Джеймисън — можеше лесно да си намери по-приятна компания от тази сърдита опърничава жена.

О, между другото… мястото за съдружник е мое.

Хмм… да помислим за това. Той беше един от най-добрите адвокати в Чикаго, както самата тя беше казала. Трябваше ли да се страхува? Трябваше ли да свали знамето, да захвърли осем години усърдна работа и да се откаже от съдружието само заради някаква жена в тясна пола и обувки на високи токчета?

В никакъв случай.