Джеф Вандърмиър
Приемане (34)

0026: Директорът

Две седмици преди дванайсетата експедиция старият, очукан телефон се прибира у дома с теб. Не помниш да си го взимала. Не знаеш защо охраната не те е спряла. Той просто е там, в дамската ти чанта, а после на плота в кухнята. Сещаш се за обичайните заподозрени. Може би Уитби е по-странен дори отколкото си мислиш или Лаури се забавлява за твоя сметка. Но какво от това? Просто ще го върнеш на сутринта.

По това време границата между работата и дома вече отдавна е заличена — носиш документи вкъщи, работиш, записваш си разни неща на листчета хартия, а понякога и на листа, както правеше като дете. Отчасти защото ти е приятно да си представяш как Лаури получава техни снимки в докладите си, но и защото тези материали ти изглеждат някак по-безопасни, макар и да не можеш да обясниш защо, просто повишено чувство за „допир“, блуждаещо в документите, присъствие, което не можеш да посочиш или оцениш. Ирационална мисъл, идея, която просто ти хрумна късно една вечер, докато работеше. Редовно отскачаш до банята, за да повърнеш — страничен ефект на лекарството, което взимаш заради рака. Извиняваш се на разсилния и изръсваш първата глупост, която ти хрумва, стига да не е, че си болна: „Бременна съм“. Бременна с рак. Бременна с възможност. Понякога това те разсмива. Ти, мой скъпи алкохолизиран ветеран в края на бара, искаш ли да бъдеш баща?

Не ти е вечер за „Чипърс“, за шумни брокери и кимащи пияници. Уморена си от допълнителното обучение, заради което е трябвало да пътуваш на север до Централата и да се включиш заедно с другите членове на експедицията, за да бъдеш подготвена за водач на групата. Да разбереш изцяло употребата на хипнотичните команди, да схванеш важното значение и конкретните детайли на черните кутийки с червени лампички, които помагат за активиране на подчинението.

Затова, вместо да излезеш, си пускаш музика, после я сменяш с телевизия, защото мозъкът ти се е сварил. Чуваш звук в коридора, от другата страна на кухнята — нещо просто се намества на тавана, но те обезпокоява. Отиваш да погледнеш, но там няма нищо; въпреки това взимаш брадвата, която държиш под леглото за самозащита. Връщаш се на дивана, за да гледаш детективски филм, заснет преди трийсет години в южните щати. Изгубени места, които вече не съществуват и никога няма да се върнат. Пейзаж, който те преследва от миналото — толкова много неща са си отишли, просто ги няма. Докато колите се преследват, ти гледаш фона като семейна снимка, която никога не си виждала.

Задрямваш. Събуждаш се. Пак задрямваш. После чуваш как нещо пълзи — тихо и меко по кухненските плочки, точно извън полезрението ти. Прогаря те ужасено втрисане. Към звука се добавя бавно драскане с нокти, което не можеш да разпознаеш и да се досетиш какво се е вмъкнало в дома ти. Дълго време не помръдваш, чакаш, за да чуеш още нещо, макар да не ти се иска. Мислиш си, че може никога да не станеш и да отидеш в кухнята, за да видиш що за животно те чака там. Но то продължава да се движи и да вдига шум, а ти не можеш вечно да седиш. Не можеш просто да седиш.

Затова ставаш, взимаш брадвата, отиваш до кухненския плот, надигаш се на пръсти, за да надникнеш към пода, но натрапникът се е свил отляво, където не виждаш. Ще трябва да заобиколиш и да се изправиш пред него.

Сляп и кисел, дращещ и масивен, по пода тича старият мобилен телефон и се опитва да се измъкне от теб. Или да се скрие в шкафовете. Само че сега не се движи. Откакто го гледаш, си стои на едно място. Дълго време се взираш шокирана в него. Може би от изненада или като защитен механизъм единствената ти мисъл е, че работата ти те е последвала у дома. Не си в състояние да мислиш за друго, освен за чудовищното нарушаване на личното ти пространство. В реалността или в съзнанието ти.

Вдигаш с трепереща ръка телефона от пода, стиснала брадвата в другата. Чувстваш топлината му, стопеното усещане за кожа по телефона, създаващо текстурата на човешка кожа. Взимаш металната кутия, в която държиш известията от данъчните, изсипваш ги в найлоново пликче, прибираш телефона в нея, заключваш я и я оставяш върху кухненския плот. Устояваш на изкушението да я метнеш в задния двор или да отидеш с колата до реката, за да я изхвърлиш в мрака.

Вместо това изравяш една пура от кутията, заровена под дрехите в стаята ти. Суха е и се рони, но не ти пука. Запалваш, а после отиваш в кабинета си и прибираш всички бележки, които си донесла у дома, в найлонов плик. Всички недоказуеми теории. Всички откачени истории, събрани от разказите на участници в стари експедиции. Всички неразбираеми драсканици. Тъпчеш ги яростно и през цялото време крещиш на Лаури, защото наднича в мислите ти, ангажиран в някаква своя мисия. Съскаш му: върви на майната си! Не влизай тук. Само че той вече е вътре — единственият човек, който е достатъчно изкривен и знае, каквото е необходимо, за да ти причини това.

Намираш бележки, за които не си сигурна, че помниш да си писала, и не можеш да кажеш с положителност, че са били там и преди. Не са ли повече, отколкото трябва? И ако е така, кой е написал другите? Нима Уитби се е промъкнал в кабинета ти, за да ги остави с надеждата, че ти помага? И то като подправи почерка ти? Устояваш на импулса да ги извадиш от плика, да ги подредиш отново, да се оставиш да бъдеш затисната от непоносимата им тежест. Отнасяш плика с лудости навън заедно с чаша червено вино и докато пушиш в каменното дворче, включваш скарата, макар да знаеш, че наближава буря и дори усещаш първите капки; чакаш една-две минути и с ръмжене изсипваш плика върху пламъците.

Ти си едра, авторитетна жена, която изгаря в задния си двор куп секретни документи, касови бележки и други вещи, отразяващи баналността на живота ти и преобразени в „доказателство“ за надрасканото върху тях. Напръскваш ги с разпалваща течност, за да влошиш още повече или подобриш положението, и хвърляш тези неспирни, безсъдържателни, глупави, нелепи, жалки остатъци отгоре, палиш клечка кибрит и гледаш как всичко изригва в облаци насълзяващ, жлъчен дим. Сгърчени и почернели, безсмислени листа. Няма значение, защото в главата ти още трепка малка светлинка, която не можеш да угасиш, свещ в мрака на тунела, който всъщност е кула, която всъщност е топографска аномалия, която всъщност си ти, протягаща ръка, за да докоснеш лицето на Сол Еванс. Твърде много е. Отпускаш се до стената и гледаш как пламъците се вдигат и снишават, а после изчезват. Не стига. Вътре има още — на масичката до диванчето, на кухненския плот, на лавицата в спалнята; ти си посипана с тях, давиш се с тях.

В долната част на задния двор прозорците светят, работи телевизор. Мъж, жена, момче и момиче седят на дивана в тържествена тишина и гледат спорт. Не говорят. Не правят нищо друго, освен да гледат. Определено не желаят да погледнат към теб, сред все по-тлъстите дъждовни капки и цвъртящите хартии в огъня.

Ами ако се прибереш, отвориш кутията и се окаже, че мобилният телефон не е мобилен телефон? Ако прибирането му е било шега? Трудно се сдържаш. Ами ако отново занесеш телефона за проба и не се установи нищо необичайно? Ами ако се прибереш и видиш, че телефонът не е обикновен и докладваш на Лаури, а той се изсмее и те обяви за смахната? Или кажеш на Севърънс, докато телефонът просто си седи там, а ти се превръщаш в компрометиран директор на агенция, все още нерешила основната загадка, около която се върти съществуването й? Ами ако ракът ти се разрасне и те погълне, преди да си успяла да преминеш границата? Преди да си успяла да придружиш биолога от другата страна.

Ти и твоята пура, и чашата с вино, и силната музика на грамофона, който дори не помниш да си купувала, и идеята, че всичко това някак ще задържи мрака, ще възпре мислите, кипящи в главата ти — студенината, която те обхваща, като че ли Господ сама те е приковала с електричния си блажен поглед като пеперуда върху стиропора на посредствена колекция.

Бурята връхлита и ти хвърляш пурата, но оставаш там, замислена за невидимата граница и безкрайните хипотези, които вече напомнят на налудничава религия… и си пиеш виното, по дяволите, цялата бутилка свършва, но полза няма, все още не искаш да влезеш вътре, за да срещнеш… каквото и да било.

— Кажи ми нещо, което не знам! Кажи ми нещо, което не знам, мамка му! — крещиш в мрака и хвърляш чашата си в нощта, а после, без да помислиш, падаш на колене в дъжда, мълниите и калта, и не знаеш дали това е акт на неподчинение или на болка, или просто егоистичен рефлекс за дописване на мелодията. Наистина не знаеш, също както не знаеш дали мобилният телефон там вътре действително се е движил и оживял.

Изгорелите бележки вече са подгизнали и падат на мокри, слепени буци от пепел от ръба на преливащата скара. Във въздуха летят последни искри и една по една мигват и угасват.

Най-после ставаш. Изправяш се от калта, под дъжда, и влизаш вътре; изведнъж всичко става страшно студено и спокойно. Отговорът не се крие в задния ти двор, защото никой няма да дойде и да те спаси, дори да му се молиш. Особено ако му се молиш. Ти си сама, винаги си била сама. Трябва да продължиш напред, докато не можеш да направиш и крачка повече.

Трябва да устоиш. Почти успя. Можеш да стигнеш до края.

Прекратяваш разследването на БССИ. Прекратяваш разследването на фара. Оставяш в кабинета си останалите бележки, които са много, много повече от изгорените у дома в безсмисления ти опит за катарзис.

— Случвало ли се е някой да изгори къща? — питаш Брокерката по-късно същата вечер, когато се отбиваш в бара да пийнеш набързо няколко коктейла, които ще те приспят, а после пак ще те събудят, за да се въртиш неспокойно в леглото посред нощ.

Светлината е мъждива, телевизорът свети безмълвно, с тихо далечно жужене, звездите по тавана проблясват от въртящите се прожектори на боулинга. Някой е пуснал мрачна кънтри песен на джубокса, но и тя звучи сякаш много отдалеч: Нещо в сърцето не изтрая. Понякога ролята си трябва да играя.

— О, да — отвръща тя и се впуска в една от любимите си теми, както се изразява ветеранът в пристъп на внезапно остроумие. — Най-обичайното е палеж заради застраховката. Или бившият се опитва да изгори къщата на жена си след нанасянето на новото гадже. В повечето случаи обаче не се открива никаква причина. Имах един тип, който просто изпитал порив да запали пожар; просто стоял и гледал, докато всичко се обвива в дим. После ревеше и се чудеше защо го е направил. Сам не знаеше. Е, сигурно е имало причина, винаги съм си мислила така. Нещо, което не е можел да признае даже пред себе си или просто не е знаел.

Гневът се опитва да се отскубне от теб; проявява се като подозрение, което те гризе от известно време.

— Ти не си брокер. Изобщо не си никакъв брокер.

Тя е новопоявила се дума в бележките ти, тя е мобилен телефон, който не си стои на мястото.

Трябва ти чист въздух, излизаш навън, на чакълестия паркинг, под несигурната светлина на напукана улична лампа. Още чуваш музиката, която гърми вътре. Лампата грее отгоре върху теб и масивното туловище на хипопотама в края на игрището за мини голф, което хвърля широка овална сянка. Очите му са празни и стъклени, зейналата му уста е бездънно пространство, в което не би пъхнала ръка, колкото ще безплатни игри да ти обещава Чипър.

Ветеранът излиза навън.

— Права си, не е брокер — казва той. — Уволниха я. Вече повече от година е без работа.

— Няма проблем — отвръщаш. — И аз не съм шофьор на камиони.

Той трагично те пита дали искаш да влезете и да потанцувате. Не, не ти се танцува. Но нямаш нищо против, ако се облегне с теб на хипопотама, за да си поприказвате. Нищо конкретно. Просто за обичайните, ежедневни неща, които ви се изплъзват.

Растението остава в хранилището-катедрала. Мишката на Уитби остава на тавана… през повечето време. Последните дни преди дванайсетата експедиция телефонът мигрира на бюрото ти като тайно напомняне. Не знаеш дали да се тревожиш повече, когато е при теб или когато не го виждаш.