Джим Бъчър
Смъртоносна опасност (36)

Глава 36

Кошмарите се появиха бързо, като тъмен, отровен облак, който притъпяваше чувствата и изкривяваше възприятията ми. За миг увиснах над ад, изпълнен с огън, дим и ужасяващи чудовища; бях прикован от стоманени белезници, които се врязваха до кръв в плътта ми. Пушекът опари гърлото ми, накара ме да се разкашлям, зрението ми се замъгли и започнах да губя съзнание.

Тогава се озовах на друго място. На тъмно. Лежах върху студени камъни. Около мен се разнасяше шепотът на създания, пъплещи в сенките. Стържене на нокти. Тихо, гладно съскане и блясък на злобни очи. Сърцето ми запулсира в гърлото.

— Ето те и теб — прошепна един от гласовете. — Знаеш ли, гледах как се развличат с теб.

Надигнах се до седнало положение и се разтреперих неудържимо.

— Ами добре. Нали затова ги наричат чудовища. Това се очаква от тях.

— Хареса им — продължи да шепне гласът. — Ще ми се да го бях записал на видео.

— Телевизията ще ти разяде мозъка, Кравос — казах аз.

Нещо изскочи от тъмнината и ме удари по лицето. Ударът ме събори на земята. Погледът ми се замъгли от нещо червено, болката изостри възприятията ми, но не изпаднах в безсъзнание. По принцип в съня това не може да стане.

— Шегички — изсъска гласът. — Шегичките няма да те спасят.

— По дяволите, Кравос — промърморих аз и отново се надигнах. — Да не би да са издали някакъв наръчник „Стандартни реплики за злодеи“ или нещо подобно? Дай си малко зор. И след като така и така ще ме убиваш, защо не ми разкриеш тайния си план?

Тъмнината отново се сгъсти около мен. Дори не се опитвах да се предпазя. Тя ме притисна към земята и седна върху гърдите ми.

Вперих поглед в Кравос. Около него, като изтъкани от мъгла дрехи, висяха различни форми и образи. Забелязах сянката на демона, видях собственото си лице да се подава между пластовете. Зърнах Джъстин и Лидия. А в центъра на цялата тази изкривена, преливаща се тълпа видях Кравос.

Той не изглеждаше кой знае колко по-различен. Лицето му беше слабо и мършаво, а кестенявата му коса беше започнала да се прошарва. Беше си пуснал гъста брада, но от това главата му изглеждаше още по-безформена. Раменете му бяха широки, но костеливи, а целите му гърди бяха покрити с изрисувани с кръв символи, ритуални знаци, чийто смисъл не можех да разгадая. Той вдигна ръцете си и ми нанесе още два болезнени удара в лицето.

— Къде са ти подигравките сега, магьоснико? — изръмжа Кравос. — Къде са ти шегичките? Слаб, жалък, самодоволен глупак. Двамата с теб добре ще се позабавляваме, поне докато Бианка не реши да те довърши.

— Така ли мислиш? — попитах аз. — Не съм съвсем сигурен. Това е едва първата ни среща, така че нека я караме по-бавничко.

Кравос ме удари отново, този път по носа, и очите ми плувнаха в сълзи.

— Изобщо не си смешен! — изкрещя той. — Ти ще умреш! С това шега не бива!

— Защо? — отвърнах рязко аз. — Кравос, победих те с парче тебешир и кукла Кен. Ти си най-голямата пародия на заклинател от всички, които познавам. Дори не очаквах да паднеш толкова лесно; може би връзката с куклата се получи толкова добра заради анатомичната прилика…

Не получих възможност да завърша изречението. Кравос изкрещя и ръцете му се впиха в гърлото на моето „аз“ в съня. Усещането беше напълно реално. Почувствах се така, сякаш наистина се намираше върху мен, тежестта му приковаваше слабото ми тяло към земята, пръстите му притискаха трахеята ми. Главата ми запулсира. Опитах се да се съпротивлявам — чисто рефлексивно, — но от това нямаше никаква полза. Той продължаваше да ме души, натискът на ръцете му нарастваше. Пред очите ми притъмня и разбрах, че той няма да ме пусне, докато не умра.

Хората, които са изпадали в клинична смърт, често разказват за светлината в края на тунела. За това, как се спускат към нея, как летят или се носят, или падат. Аз не изпитах нищо такова. Не съм сигурен доколко това е показателно за душевното ми състояние. Нямаше никаква светлина, никакъв мил, подканящ глас, нито огнено езеро, в което да падна. Имаше само тишина, дълбока и безвременна, не долавях дори пулсирането на сърцето ми в ушите. Усещах просто странен натиск върху кожата и лицето ми, сякаш ме притискаха към някаква найлонова стена.

Почувствах тъп удар в гърдите и внезапно облекчение на паренето в дробовете ми. Последва нов удар. Ново облекчение. После още няколко удара.

Сърцето ми отново заработи колебливо и аз несъзнателно си поех дъх. Найлоновата стена се притисна за миг към мен, но след това изчезна.

Потреперих и се опитах да отворя очи. Когато най-после успях, над мен стоеше Кравос и продължаваше да стиска гърлото ми, но в очите му проблясваше изненада.

— Не! — изръмжа той. — Ти си мъртъв! Мъртъв си!

— Сюзан реанимира истинското му тяло — каза някой зад гърба му.

Кравос рязко извърна глава и веднага получи удар в брадичката. Той извика уплашено и се свлече от мен.

Поех си още един измъчен дъх и седнах.

— По дяволите! — изпъшках аз. — Получи се.

Кравос се изправи и залитна, местейки ужасения си поглед от моя спасител към мен.

Моят спасител бях аз. Или по-скоро нещо, което ужасно приличаше на мен. Той имаше моите фигура и цвят на косата, имаше отоците и раните ми, примесени с някои нови обгаряния. Косата му беше разрошена, а хлътналите му очи с черни кръгове около тях изпъкваха на бледото му болнаво лице.

Двойникът ми ме погледна и каза:

— Знаеш ли, наистина изглеждаме ужасно.

— Какво е това? — изсъска Кравос. — Що за номер е това?

Подадох ръка на себе си и се здрависах. Отне ми секунда да се окопитя и казах:

— По дяволите, Кравос. При положение че границата между света на духовете и нашия свят е толкова изтъняла, очаквах, че вече си се досетил.

Кравос ни изгледа и оголи зъби.

— Твоят призрак — изсъска той.

— Технически погледнато — каза призракът ми. — Хари наистина умря за миг. Не си ли спомняш как се появяват призраците? В нормална ситуация енергията за създаването на нещо като мен нямаше да е достатъчна, но той е магьосник — истински магьосник, не жалко копие като теб — и при сегашното състояние на границата с Небивалото появата ми беше, така да се каже, неизбежна.

— Много добре казано — обърнах се аз към призрака ми.

— Радвай се, че теорията ти проработи — отвърна той. — Сам нямаше да се справя толкова добре.

— За това трябва да благодариш на Кравос. Тримата с Бианка и Мавра размътиха нещата дотолкова, че това да стане възможно. — Погледнахме към Кравос. — Няма да ти се удаде да се промъкнеш в съня ми и да ме нападнеш, докато съм безсъзнание, малкият. Този път няма да е като преди. Някакви въпроси?

Кравос се нахвърли яростно върху мен. Беше доста силен и нямаше да ми е толкова лесно да се справя с него. Бръкнах с пръст в окото му. Той изкрещя и ухапа ръката ми.

Тогава се намеси призракът ми. Той се вкопчи в гърлото на Кравос и дръпна главата му назад така, че тялото му се изви като лък. Кравос се опитваше да се съпротивлява, размахвайки ръце като подивял звяр. Призракът ми беше малко по-силен от мен, но и той нямаше да успее да го задържи задълго.

— Хари! — извика той. — Сега!

Сграбчих Кравос за гърлото и вложих цялата си ярост в захвата. Вдигнах лявата си ръка и ноктите й — тези в съня — се издължиха и се извиха. Кравос ме зяпна уплашено.

— Да не мислиш, че само ти можеш да си играеш със сънищата, Кравос? Ако предишния път бях подготвен за теб, никога нямаше да успееш да ми причиниш всичко това. — Лицето ми се изкриви и устата ми се превърна в хищническа паст. — Но този път съм готов. Сега ти си в моя сън. И аз ще си върна онова, което е мое.

Посегнах към корема му. Разпрах го с нокти и впих зъби във вътрешностите му — точно както беше направил той с мен. Късове от плътта му се разлетяха навсякъде, кръвта му — в съня — плисна, вътрешностите му — в съня — димяха.

Късах, ръфах и преглъщах окървавеното месо. Той крещеше и се бореше, но не можеше да се измъкне. Разкъсвах го на парчета и ги изяждах, горещата му кръв се стичаше невероятно сладка по езика ми, призрачното му месо ми се струваше адски вкусно и запълваше зеещата пустота в мен.

Изядох го целия.

И усетих как силата и увереността ме изпълват отново. Откраднатата ми магия се устреми обратно като сребриста мълния, изпълвайки ме с щипещото си, почти болезнено присъствие.

Но аз не се спрях дотук. Призракът ми се отдалечи, докато аз продължавах да разкъсвам Кравос и да поглъщам парчетата. Когато изядох и сърцето му, приех и неговата сила — червена, изпълнена с живот, примитивна и опасна. Магията на Кравос беше използвана само за разрушения.

Погълнах я. И без това трябваше да разруша доста неща.

Когато приключих с Кравос, разлетелите се парчета плът започнаха да изчезват като остатъци от някакъв сън. Проснах се на присънващия ми се под, треперейки от бушуващата в мен енергия. Почувствах нечия ръка на рамото ми и погледнах нагоре.

Сигурно съм изглеждал страховито. Призракът ми отстъпи назад и вдигна ръце.

— Спокойно, спокойно — каза той. — Мисля, че го довърши.

— Довърших го — потвърдих тихо аз.

— Той беше призрак — каза призракът ми. — Не бива да мислиш за него като за личност. Но и за призрак беше доста калпав. Няма за какво да съжаляваш.

— Лесно ти е да говориш така — отвърнах аз. — На теб няма да ти се наложи да живееш с мен.

— Така си е — рече той. После наведе глава и огледа тялото си. Наранените му крайници бавно избледняваха и той започваше да изчезва. — Хубаво е да си призрак, с изключение на това. Оправиш ли се с проблема, който е бил причина за създаването ти, край с теб. Кравос — истинския Кравос — отдавна го няма. Остана само обвивката му. И ако те беше убил, с него щеше да стане същото.

— Виж им сметката, преди да са видели твоята — казах аз. — Благодаря.

— Планът си беше твой — отвърна призракът ми. — И без това се чувствам адски зле.

— Знам.

— Сигурно. Гледай да не те убият пак, става ли?

— Работя по въпроса.

Той ми махна с ръка и изчезна напълно.

Примигнах и отворих очи. Сюзан беше коленичила до мен и ми биеше шамари. Чувствах се отвратително — но това не беше всичко. Цялото ми тяло жужеше от насъбраната в него енергия, кожата ми щипеше така, сякаш не се бях занимавал с магия седмици наред. Сюзан ме удари още веднъж, преди да изпъшкам тихо и да вдигна ръка, за да уловя нейната.

— Хари? — рече настоятелно тя. — Хари, буден ли си?

Примигнах.

— Да. Буден съм.

— Кравос? — изсъска тя.

— Натиснах нужните копчета и той изгуби контрол — отвърнах аз. — Спипа ме, но после аз му го върнах. Ти направи всичко както трябва.

Сюзан седна на петите си и се разтрепери.

— Господи. Когато спря да дишаш, едва не се разкрещях. Ако не ми беше казал, че ще стане така, не знам какво щях да направя.

— Справи се чудесно — казах аз.

Претърколих се по лице и се изправих на крака, макар тялото ми да запротестира. Усещах болката като нещо безкрайно далечно, като нещо чуждо. Тя вече не означаваше нищо за мен. Енергията, изпълваща тялото ми — тя беше важната. Трябваше бързо да освободя част от нея, защото в противен случай щях да се взривя.

Сюзан понечи да ми помогне, но после се отдръпна назад и впери поглед в мен.

— Хари? Какво се случи?

— Върнах си нещо. И сега ми идва в повече. Все още ме боли, но като че ли това няма значение. — Протегнах ръце над главата си. После отидох при мръсното пране и намерих едни боксерки, които горе-долу ми ставаха. Погледнах смутено Сюзан и бързо ги навлякох. — Облечи нещо на Джъстин и да се махаме оттук.

— Опитах. Тя не иска да излезе иззад пералнята.

Стиснах раздразнено зъби и щракнах с пръсти, произнасяйки:

— Ventas servitas!

Изви се внезапен вихър и Джъстин излетя като тапа иззад пералната машина. За миг остана да лежи на пода, гола и зашеметена, вперила в мен ококорените си тъмни очи.

— Джъстин — казах аз. — Тръгваме си. Не ми пука колко си луда — ти идваш с мен.

— Тръгваме си? — рече със запъване Джъстин. Сюзан й помогна да седне и я уви в червената пелерина. Когато момичето се изправи, треперейки като елен, попаднал пред фаровете на автомобил, пелерината стигаше до средата на бедрата й. — Но… ние ще умрем.

— Щяхме — казах аз. — Минало време. — После се обърнах към вратата, насочих част от бушуващата в мен енергия към показалеца си, протегнах го към вратата и повторих: — Ventas servitas!

Вятърът отново изрева и вратата излетя от касата навън към голяма празна стая. Навсякъде се разхвърчаха трески и счупиха едната от двете крушки, осветяващи помещението.

— Застанете зад гърба ми! — наредих на двете жени с глас, който трепереше от ярост и напрежение. — В никакъв случай не излизайте пред мен, ако не искате да пострадате.

Направих крачка към вратата.

Иззад касата й се подаде една ръка, последвана от тялото на Кайл Хамилтън, който отново беше навлякъл човешката си маска и маскарадния си костюм. Той ме хвана за гърлото и със замах залепи гърба ми за стената.

— Хари! — извика Сюзан.

— Пипнах те — изрече Кайл меко, притискайки ме с нечовешка сила към стената.

Зад гърба му се появи Кели; някога красивото й лице сега се кривеше и се издуваше, сякаш тя едва успяваше да сдържи скритото под него чудовище. То като че ли беше толкова уродливо, че дори вампирските способности за създаване на фалшива външност не успяваха да прикрият отвратителността му.

— Приближи се, сестричке — каза Кайл. — Заразен или не, ние ще разпорим сърцето му и най-после ще разберем каква е на вкус магьосническата кръв.