Джеймс Грейди
Шестте дни на Кондора (3)

ЧЕТВЪРТЪК, ОТ СУТРИНТА ДО РАННИЯ СЛЕДОБЕД

„Този род действия си имат свои правила и методи на прикриване, целта на които е да объркват и да правят нещата неясни.“

Президентът Дуайт Д. Айзенхауер, 1960 г.

Дъждът отново заваля в четвъртък. Малкълм се събуди с признаци на настинка — подуто, болезнено гърло и леко притъпени възприятия. Не стига, че се бе събудил болен, ами се бе и успал. Той размисли няколко минути, преди да реши да отиде на работа. Защо да използва правото си на отсъствие по болест само заради някаква си настинка? Поряза се при бръсненето, не успя да приглади косата над ушите си, дясната леща му създаде проблеми при поставянето и откри, че шлиферът му е изчезнал. Докато тичаше за работа през осемте пресечки, изведнъж се сети, че сигурно ще пристигне твърде късно и няма да види момичето. Когато излезе на Югоизточна А, той погледна нагоре по улицата и точно в този момент видя как тя се скри в Библиотеката на Конгреса. Той така се бе загледал в нея, че не внимаваше къде върви, и стъпи в една дълбока локва. Беше по-скоро смутен, отколкото ядосан, но мъжът, когото забеляза да седи в синята лимузина, паркирана на една крачка от дружеството, като че ли не обърна внимание на този гаф. Госпожа Ръсел посрещна Малкълм с едно рязко „Време беше“. На път за стаята си той си разля кафето и си изгори ръката. Има дни, когато просто в нищо не ти върви.

Малко след десет часа на вратата леко се почука и Тамата влезе в стаята. Тя го погледа няколко секунди през дебелите стъкла на очилата си с плаха усмивка на уста. Косата й беше толкова тънка, че на Малкълм му се струваше, че различава всеки отделен косъм.

— Рон — прошепна тя, — знаеш ли дали Рич не е болен?

— Не! — изкрещя Малкълм, а после шумно се изсекна.

— Няма нужда да викаш! Тревожа се за него. Не е тук и не се е обаждал.

— Лоша работа, мамка му! — Малкълм разтегли думите, тъй като знаеше, че ругаенето притеснява Тамата.

— А на теб какво ти става, за Бога? — попита тя.

— Настинал съм.

— Ще ти донеса аспирин.

— Не си прави труда — отвърна той нелюбезно. — Няма да помогне.

— Ти си невъзможен! Довиждане! — Тя си тръгна и побърза да затвори вратата зад себе си.

Милостиви Божичко, помисли си Малкълм, и отново се залови с Агата Кристи.

В 11,15 ч телефонът иззвъня. Малкълм го вдигна и чу хладния глас на доктор Лапе.

— Малкълм, имам едно поръчение за теб, а освен това е твой ред да отидеш за обеда. Предполагам, че всички други ще искат да останат в сградата. — Малкълм погледна през прозореца към изливащия се дъжд и стигна до същото заключение. Доктор Лапе продължи: — Следователно би могъл да убиеш с един куршум два заека и да донесеш обяда на връщане. Уолтър вече събира поръчките. Тъй като трябва да оставиш един пакет в старата сграда на Сената, предлагам да купиш храната от заведението на Джими. Можеш да тръгваш.

Пет минути по-късно подсмърчащият Малкълм се запъти през сутерена към черния изход в задната част на сградата. Никой не бе подозирал за съществуването му, тъй като той не бе отбелязан на оригиналните чертежи на сградата. Намериха го, когато Уолтър премести някакъв шкаф, докато преследваше един плъх, и откри малката, прашна вратичка, която се отваряше зад люляковите храсти. Тя не се виждаше отвън, но имаше достатъчно място човек да се промъкне между храстите и стената. Вратичката се отваряше само отвътре.

Малкълм си мърмори под носа през целия път до старата сграда на Сената. От време на време кихаше между две промърморвания. Продължаваше да вали. Докато стигне до Сената, дъждът превърна светлокафявия цвят на велуреното му яке в чернокафяв. Русокосата секретарка в приемната на сенатора го съжали и му наля чаша кафе, докато се поизсуши. Тя му каза да чака сенаторът да потвърди „официално“ получаването на пакета. И съвсем случайно свърши преброяването на книгите в момента, в който Малкълм си изпи кафето. Момичето имаше приятна усмивка и Малкълм реши, че носенето на детективски романи при разни сенатори може би не е чак такава загуба на време.

Обикновено от старата сграда на Сената до заведението на Джими на авеню „Пенсилвания“ се стига за пет минути ходене пеша, но дъждът бе преминал в потоп и Малкълм стигна за три минути. Ресторантът на Джими е любимо място на работещите на Капитолийския хълм, тъй като обслужването е бързо, храната — добра, а заведението притежава свой шик. В него работят бивши затворници. То представлява смесица между малък еврейски магазин за деликатеси и бар в Монтана. Малкълм даде списъка с поръчките на сервитьорката, поръча си сандвич с кюфте и мляко и се отдаде на обичайното си занимание да съпоставя престъпността и персонала на ресторанта.

Докато Малкълм си пиеше кафето в приемната на сенатора, един мъж с шлифер и шапка, която скриваше по-голямата част от лицето му, сви зад ъгъла на Първа улица и се отправи по Югоизточна А към синята лимузина. Ушитият по поръчка шлифер отговаряше на впечатляващата външност на мъжа, но наоколо нямаше кой да забележи това. Той огледа внимателно улицата и сградите с привидно нехаен поглед, а после елегантно се отпусна на предната седалка на колата. След като затвори добре вратата, той се обърна към шофьора и каза въпросително: „Е?“

Без да откъсва очи от сградата, шофьорът отвърна хрипливо:

— Всички или са налице, или се знае къде са, сър.

— Отлично. Аз ще наблюдавам, докато вие телефонирате. Кажете им да изчакат десет минути, а после да започват.

— Добре, сър. — Шофьорът тръгна да излиза от колата, но един рязък глас го спря.

— Уедърби — каза мъжът и спря, за да подчертае думите си, — да няма грешки.

Уедърби преглътна.

— Слушам, сър.

Уедърби отиде до откритата телефонна будка при магазина за хранителни стоки на ъгъла на Югоизточна А и Шеста улица. В „Мистър Хенри“, бар на пет пресечки от авеню „Пенсилвания“, един висок, страшно слаб човек се обади на повикването на бармана за „Господин Уозбърн“. Така нареченият Уозбърн изслуша кратките инструкции, кимайки в знак на съгласие към слушалката. Той затвори и се върна на масата, където го чакаха двама приятели. Те платиха сметката си (три кафета с бренди) и стигнаха до Първа улица по една малка уличка, точно зад Югоизточна А. На светофарите мъжете подминаха един дългокос младеж в просмукало от дъжда яке, който бързаше в обратната посока. Между двете сгради на края на уличката имаше жълт фургон. Мъжете се качиха отзад и се приготвиха за сутрешната си работа.

Малкълм току-що си бе поръчал сандвича с кюфте, когато един пощальон с преметната отпред чанта зави по Първа и се запъти надолу по Югоизточна А. Набит мъж с издут шлифер вървеше сковано на няколко крачки зад пощальона. Пет пресечки по-нагоре висок, слаб мъж тръгна срещу другите двама. Шлиферът, който му стигаше едва до коленете, също бе издут.

Веднага щом видя пощальона да завива по Югоизточна А, Уедърби напусна мястото, където бе паркирал, и потегли. И мъжете във фургона, и тези на улицата с нищо не показваха, че забелязват присъствието на другите. Уедърби с облекчение въздъхна между две изхриптявания. Радваше се, че неговата част от работата е свършена. Въпреки че беше твърд човек, когато погледнеше мълчаливия мъж до себе си, беше благодарен, че не е допуснал грешки.

Но Уедърби се лъжеше. Беше направил една малка, съвсем обикновена грешка, която лесно можеше да избегне. Грешка, която трябваше да избегне.

Ако някой ги гледаше в този момент, той щеше да види трима мъже, двамата от тях с вид на бизнесмени, а третият — пощальон, които случайно пристигат по едно и също време пред вратата на дружеството. Двамата бизнесмени оставиха пощальона да мине пред тях и да натисне звънеца. Както обикновено, Уолтър не си беше на мястото (въпреки че това едва ли би променило нещата). Точно когато Малкълм си довършваше сандвича в ресторанта на Джими, госпожа Ръсел чу звънеца и каза с дрезгав глас: „Влезте.“

И водени от пощальона, те влязоха.

Малкълм удължи обяда си, като за завършек си поръча към сандвича с кюфте специалитета на заведението — шоколадов кекс с ром. След втората чаша обаче съвестта отново го изкара на дъжда. Пороят бе утихнал и сега кротко ръмеше. Обядът се бе отразил благотворно на настроението на Малкълм и на здравето му. Той тръгна, без да бърза, тъй като му бе приятно да се разхожда, а и не искаше да изпусне трите кесии със сандвичи. С цел да внесе промяна във всекидневието си Малкълм премина от другата страна на Югоизточна А по тротоара срещу дружеството. Това решение му даде по-добър поглед към сградата, докато се приближаваше, вследствие на което той разбра, че нещо не е наред, много по-рано, отколкото, ако всичко беше както обикновено.

Нещо съвсем малко го накара да се замисли. Една дреболия, която не си беше на мястото и все пак бе толкова незначителна, че сякаш бе лишена от смисъл. Малкълм обаче обръщаше внимание на малките неща, като например отворения прозорец на третия етаж. Прозорците на дружеството се отварят навън, а не се вдигат нагоре, ето защо отвореният прозорец стърчеше от сградата. Когато за първи път го забеляза, Малкълм отначало не осъзна значението му, но щом се доближи на пряка и половина дотам, той внезапно му направи впечатление и Малкълм спря.

Няма нищо необичайно в един отворен прозорец в столицата, даже времето да е дъждовно. Във Вашингтон обикновено е топло дори и през дъждовните пролетни дни. Сградата на дружеството обаче имаше климатична инсталация и прозорците се отваряха само за проветряване. Малкълм знаеше, че обяснението със свежия въздух е нелепо — нелепо именно защото бе отворен точно този прозорец. Прозорецът на Тамата.

Тамата — както знаеха всички в отдела — изпитваше ужас от отворени прозорци. Когато била на девет години, двамата й по-големи братя се сбили за една картинка, която тримата намерили на тавана. Най-големият й брат се подхлъзнал на едно чердже и полетял през прозореца на тавана към улицата, като при падането си счупил врата и останал парализиран за цял живот. Тамата веднъж бе споделила с Малкълм, че само заплахата от пожар, изнасилване или убийство може да я накара да се приближи до отворен прозорец. И въпреки това прозорецът на стаята й бе отворен.

Малкълм се опита да потисне неспокойствието си. Прекалено ти е развито въображението, помисли си той. Сигурно има съвсем нормална причина прозорецът да бъде отворен. Може би някой си прави шега с нея. Но никой от колегите му нямаше навика да погажда номера на другите, а и никой не би я измъчвал по този начин. Той бавно тръгна по улицата, подмина сградата и стигна до ъгъла. Всичко останало изглеждаше наред. От сградата не се чуваше шум, но те навярно просто четяха.

Ама че глупости, помисли си той. Малкълм прекоси улицата и с бързи крачки отиде до портичката, изкачи стълбите и след моментно колебание натисна звънеца. Той чуваше звъненето му в сградата, но госпожа Ръсел не отговаряше. Малкълм позвъни отново. Пак нищо. По гърба му пропълзяха мравки и усети хлад по врата си.

Уолтър премества книги, помисли си той, а Парфюмената Поли е в кенефа. Това трябва да е. Той бръкна бавно в джоба си за ключ. Когато някакъв предмет бъде пъхнат в ключалката денем, из цялата сграда зазвъняват звънци и мигат лампи. Нощем звънят звънци и в главното управление на вашингтонската полиция, в комплекса в Лангли и в една специална къща към охраната в центъра на Вашингтон. Малкълм долови ниското жужене на звънците, когато завъртя ключа в ключалката. Той отвори вратата и бързо прекрачи прага.

От подножието на стълбите Малкълм можеше да види само, че помещението изглежда празно. Госпожа Ръсел не си беше на бюрото. С периферното си зрение той забеляза, че вратата на доктор Лапе е открехната. В стаята се носеше някакъв особен мирис. Малкълм захвърли кесиите със сандвичи на бюрото на Уолтър и бавно се заизкачва по стълбите.

Той откри източника на миризмата. Госпожа Ръсел е била зад бюрото както обикновено, когато те са влезли. Силата на огъня от автомата, скрит в чантата на пощальона, я бе отхвърлила чак до кафеварката. Цигарата й бе паднала на врата й и бе горила плътта, преди и последният милиметър тютюн и хартия да се превърнат в пепел. Странна безчувственост обзе Малкълм, докато гледаше прегънатата надве фигура, отпусната в локвичка кръв. Той се обърна бавно като робот и влезе в стаята на доктор Лапе.

 

Уолтър и доктор Лапе преглеждали фактури, когато чули странните кашлящи звуци и тупването на тялото на госпожа Ръсел. Уолтър отворил вратата, за да й помогне да вдигне изпуснатата пратка (той бе чул звънеца, а после и думите на госпожа Ръсел „Какво ни носите днес?“). Последното нещо, което Уолтър видял, бил висок слаб мъж, който държал някакъв уред с формата на L. При аутопсията се установи, че е получил кратък откос — пет куршума в стомаха. Доктор Лапе видял всичко, но нямало къде да избяга. Тялото му лежеше, тежко отпуснато, до отсрещната стена под кървава ивица от диагонални дупки.

Двама от мъжете тихичко се изкачили на горния етаж, а пощальонът останал да пази вратата. Никой от останалите в дружеството не бил чул нищо. Ото Скорцени, началникът на командосите на Хитлер, веднъж демонстрирал ефективността на английския автомат „Стен“ със заглушител, като изстрелял цял пълнител зад гърбовете на група генерали, дошли на оглед. Германските офицери нищо не разбрали, но не поискали да копират английското оръжие, тъй като, разбира се, Третият райх произвеждал по-добри оръжия. За двамата мъже обаче стенът бил достатъчно добър. Високият отворил рязко вратата на Малкълм, но не намерил никого вътре. Рей Томас бил на колене зад бюрото си и си търсел молива, когато набитият мъж го открил. Рей имал време да изпищи „О, Божичко, не…“, преди той да му пръсне черепа.

Тамата и Харолд Мартин чули писъка на Рей, но нямали представа какво става. Почти едновременно те отворили вратите си и изтичали към стълбите. Няколко секунди царяла тишина, а после дочули бавни, леки стъпки, които се изкачвали по стъпалата. Стъпките спрели и едно слабо метално „щрак-щрак“ ги извадило от летаргията им. Няма начин да са разпознали точния източник на звука (вкарването на нов пълнител и зареждането на оръжието), но инстинктивно те разбрали какво означава това. И двамата се втурнали в стаите си и тръшнали вратите зад себе си.

Харолд проявил най-голямо присъствие на духа. Той заключил вратата си и успял да набере три цифри, преди набитият мъж да я разбие и да го застреля.

Тамата се подчинила на друг инстинкт. Години наред тя си казвала, че само в случай на крайна необходимост би отворила прозореца си. И ето този случай бил дошъл. Тя трескаво отворила прозореца, търсейки изход, търсейки помощ, търсейки каквото и да е. Замаяна от височината, тя си свалила очилата и ги оставила на бюрото. Чула трясъка от разбиването на вратата на Харолд, тракащата кашлица, тупването и отново побягнала към прозореца. Вратата й бавно се отворила.

Дълго време нищо не се случило, а после Тамата бавно се извърнала с лице към мъжа. Той не стрелял, тъй като се опасявал, че куршумът ще излети през прозореца, ще се удари някъде и ще привлече внимание. Щял да поеме този риск единствено ако тя започнела да вика. Тя не го направила. Тамата виждала само едно размазано петно, но знаела, че петното й прави знак да се отдръпне от прозореца. Тя бавно се приближила до бюрото си. Ако ще умирам, помислила си, искам да виждам. Ръката й посегнала към очилата и тя ги вдигнала към лицето си. Високият я изчакал да си ги сложи и в очите й да се появи разбиране. После натиснал спусъка и държал пръста си така, докато и последният куршум в пълнителя не изгърмял, изхвърляйки гилзите встрани. Тялото на Тамата танцувало под куршумите, подхвърляно между стената и картотеката, очилата й паднали, а косата й се разрошила. Слабият мъж видял как надупченото й тяло бавно се отпуснало на пода, обърнал се и се присъединил към набития си партньор, който току-що бил свършил да проверява останалите стаи на етажа. Без да бързат, те се отправили надолу по стълбите.

Пощальонът продължил да пази вратата, а набитият претърсил сутерена. Той намерил черния изход, но не си направил никакви изводи от това. А е трябвало, въпреки че грешката му отчасти се дължала на пропуска на Уедърби. Набитият открил и повредил телефонната кутия. Един развален телефон предизвиква по-малка тревога от телефон, който никой не вдига. Високият преровил бюрото на Хайдегер. Материалите, които търсел, трябвало да се намират в третото чекмедже от лявата страна и наистина били там. Той взел един плик и пуснал в него шепа гилзи и малък лист хартия, който извадил от джоба на якето си. Залепил плика и написал нещо отгоре. Ръкавиците му пречели да пише, но той така или иначе искал да промени почерка си. Драскулките определяли плика като лична пратка за „Локенвар, главната квартира в Лангли“. Набитият отворил скритата камера и осветил филма. Високият мъж пренебрежително подхвърлил плика на бюрото на госпожа Ръсел. Той и придружителите му окачили автоматите на рамо под палтата си, отворили вратата и си тръгнали така незабелязано, както били пристигнали, точно когато Малкълм си довършвал парчето кекс.

Малкълм бавно минаваше от стая в стая и от етаж на етаж. Въпреки че очите му виждаха, мозъкът му отказваше да възприеме гледката. Когато разпозна в обезобразеното тяло Тамата, нещо сякаш го преряза. Няколко минути той го гледа разтреперан. После го обхвана страх и си помисли: „Трябва да се махам оттук.“ Спусна се да бяга. Стигна чак до първия етаж, преди разсъдъкът му да се върне и да го накара да спре.

Те очевидно са си тръгнали, размисли той, иначе сега щях да бъда мъртъв. Нито за миг не му мина през ум да се запита кои са тези „те“. Внезапно осъзна колко е уязвим. Божичко, помисли си, та аз нямам оръжие и дори няма да мога да се съпротивлявам, ако се върнат. Малкълм погледна към тялото на Уолтър и тежкия автоматичен пистолет на колана на мъртвеца. Оръжието бе потънало в кръв. Малкълм не можеше да се насили да го докосне. Той отиде тичешком при бюрото. Уолтър държеше под него едно много специално оръжие — двадесеткалиброва пушка с отрязана цев. Тя беше едноцевка, но Уолтър често се бе хвалил, че веднъж му е спасила живота. Малкълм я сграбчи за приклада, който приличаше на пистолетна дръжка. Той я насочи към вратата и бавно заобиколи бюрото на госпожа Ръсел. Уолтър държеше един револвер в нейното чекмедже, „за всеки случай“. Госпожа Ръсел, която бе вдовица, го наричаше „моя револвер за насилници“. „Не да ги плаша с него, казваше тя, а да ги насърчавам.“ Малкълм затъкна оръжието в колана си и вдигна слушалката на телефона.

Никакъв сигнал. Той натисна всички бутони. Нищо.

Трябва да изляза навън, помисли си той, трябва да повикам помощ. Опита се да натика пушката под якето си. Дори и с отрязана цев, тя пак бе твърде дълга: дулото й се подаваше над яката и натискаше гърлото му. Малкълм върна неохотно пушката под бюрото на Уолтър, тъй като реши, че трябва да се опита да остави всичко така, както го е намерил. Преглътна с усилие, отиде до вратата и надзърна през шпионката. Улицата бе празна. Дъждът бе спрял. Застанал плътно до стената, Малкълм бавно отвори вратата. Нищо не се случи. Излезе на площадката. Тишина. Той затръшна вратата, бързо мина през портичката и закрачи по улицата, като се оглеждаше на всички страни и търсеше да види нещо необичайно. Нищо.

Малкълм се запъти право към телефона на ъгъла. Всяка от четирите дирекции на ЦРУ има „горещ телефон“, който не фигурира в указателя и се използва единствено в случай на много фатални събития, и то само ако няма друг начин за връзка. Наказанието за злоупотреба с този телефон може да стигне до изхвърляне от работа и загуба на пенсията. Номерът на „горещия телефон“ е една от строго охраняваните тайни, които всеки служещ в ЦРУ, от най-висшестоящия директор до най-обикновения чистач, знае и помни.

На „горещата“ телефонна линия дежурят непрекъснато агенти с много голям опит. Те трябва да бъдат изключително съобразителни, независимо от това, че рядко вършат нещо. Когато пристигне тревожният сигнал, трябва да се вземат бързи и правилни решения.

Стивън Мичъл беше дежурен на „горещия телефон“ на ДР, когато Малкълм позвъни. Някога Стивън бе един от най-добрите пътуващи агенти (за разлика от резидентите) на ЦРУ. В продължение на тринадесет години той се придвижваше от една гореща точка към друга, предимно в Южна Америка. А после, през 1967 г., двоен агент в Буенос Айрес постави пластична бомба под предната седалка на симката на Мичъл. Двойният агент бе допуснал грешка: експлозията само отнесе двата крака на Мичъл. Грешката застигна двойния агент под формата на жица, която се стегна около врата му в Рио. Управлението не искаше да губи един добър служител и премести Мичъл в отдела за извънредни произшествия.

Мичъл се обади още след първото иззвъняване. С вдигането на слушалката автоматично се включи записващото устройство.

— 493–7282. — При вдигането на всички телефони в ЦРУ се съобщава само номерът.

— Обажда се… — За един ужасен миг Малкълм забрави кодовото си име. Знаеше, че трябва да даде номера на отдела и секцията си (за да не го сбъркат с друг агент със същото кодово име), но не можеше да си го спомни. Беше наясно, че не бива да използва истинското си име. После си спомни. — Обажда се Кондора, Секция 9, Отдел 17. Нападнаха ни.

— От телефон на управлението ли се обаждаш?

— Не, от една открита будка на няколко крачки от… базата. Нашите телефони не работят.

По дяволите, помисли си Мичъл, ще трябва да говорим със заобикалки. Със свободната си ръка той натисна бутона „Тревога“. На пет различни места, три във Вашингтон и две в Лангли, силно въоръжени мъже на бегом се отправиха към колите, включиха двигателите и зачакаха указания.

— Какви са загубите?

— Максимални, абсолютни. Аз съм единственият…

Мичъл го прекъсна:

— Добре. Има ли граждани в района, които знаят за това?

— Струва ми се, не. Всичко като че ли е минало тихо.

— Ранен ли сте?

— Не.

— Оръжие?

— Имам.

— В района има ли някой от нападателите?

Малкълм се огледа. Спомни си колко обикновена изглеждаше сутринта. — Не мисля, че има, но не мога да бъда сигурен.

— Слушай внимателно. Напусни района, без да бързаш, но си вдигай задника оттам и иди някъде на безопасно място. Изчакай един час. Когато се убедиш, че нямаш опашка, отново се обади. Това означава в 13,45 ч. Разбираш ли?

— Да.

— Добре, затвори сега и помни: не изпадай в паника.

Мичъл прекъсна връзката, преди Малкълм да успее да дръпне слушалката от ухото си.

След като затвори, Малкълм постоя на ъгъла няколко секунди и се опита да си състави план. Знаеше, че трябва да намери някое безопасно място наблизо, където да прекара един час, без да го забележат. Много бавно, той се извърна и тръгна нагоре по улицата. Четвърт час по-късно Малкълм се присъедини към една трупа туристи от Айова, които разглеждаха сградата на Капитолия.

Още докато Малкълм говореше с Мичъл, една от най-големите и сложни държавни машини в света бе приведена в движение. Служителите, които проследиха обаждането на Малкълм, изпратиха четири коли от вашингтонските дежурни постове и една от Лангли с подвижен медицински екип по посока на Секция 9, Отдел 17. Водачите на групите бяха инструктирани и въведени в ситуацията по радиото на път за целта. Съответното полицейско отделение във Вашингтон бе алармирано за възможността да им бъде поискано съдействие от „правителствени служители със специална задача“. Когато Малкълм затвори, всички бази на ЦРУ в окръг Колумбия вече бяха получили сигнала за предприети враждебни действия. Те приведоха в изпълнение специални планове по сигурността. Преди да са изтекли три минути от обаждането, всички заместник-директори вече бяха уведомени, а след шест минути директорът, който бе на съвещание с вицепрезидента, лично бе запознат със случая от Мичъл по телефон с устройство против подслушване. Осем минути след обаждането всички останали основни органи на американското разузнаване вече бяха получили новината за възможни враждебни действия.

Междувременно Мичъл поръча да му изпратят цялата документация, имаща отношение към дружеството. В подобни случаи дежурният служител от отдела за извънредни произшествия автоматически получава впечатляващи пълномощия. Той буквално ръководи голяма част от управлението, докато отговорността не бъде лично поета от някой от заместник-директорите. Секунди след като Мичъл поиска документацията, архивът му се обади отново.

— Компютърната проверка показва, сър, че оригиналите на всички документи за Секция 9, Отдел 17 не са налице.

— Какво?

— Не са налице, сър.

— Тогава ми пратете вторите екземпляри и, по дяволите, пратете ги под охрана! — Мичъл затръшна слушалката, преди изненаданият чиновник да успее да отговори. После грабна друга слушалка и незабавно се свърза. — Замразете базата — заповяда той. За броени секунди всички изходи бяха затворени. Всеки, който се опиташе да влезе или да напусне района, щеше да бъде застрелян. Из цялата сграда присветваха червени лампи. Специални групи от охраната започнаха да разчистват коридорите, нареждайки на тези, които нямаха отношение към операцията или не участваха в дейност, обозначена с червен знак за предимство, да се върнат в базите си. Нежеланието или дори колебанието при изпълнението на заповедите означаваха револвер в стомаха и белезници на китките.

Вратата на „Горещата стая“ се отвори точно след като Мичъл замрази базата. Един едър мъж мина решително край охраната, без да си направи труда да отвърне на небрежно отдадената му почест. Мичъл все още говореше по телефона, ето защо мъжът седна на един стол до помощника му.

— Какво, по дяволите, става? — В нормални условия мъжът би получил незабавно отговор, но в този момент Мичъл бе Господ-Бог. Помощникът му погледна към шефа си. Мичъл, въпреки че все още даваше заповедите си по телефона, чу въпроса. Той кимна на помощника си, който от своя страна изложи пред едрия мъж пълно резюме на събитията до този момент и на предприетите мерки. Когато помощникът му свърши, Мичъл вече бе затворил телефона и си триеше челото с една изцапана кърпичка.

Едрият мъж се размърда на стола си.

— Мичъл — каза той, — ако нямаш нищо против, мисля да поостана и да ти помогна. В края на краищата, аз оглавявам Отдел 17.

— Благодаря ви, сър — отвърна Мичъл, — помощта ви е добре дошла.

Едрият мъж изсумтя и се приготви да чака.

Ако се намирахте на Югоизточна А точно зад Библиотеката на Конгреса в 13,09 ч в облачния следобед на онзи четвъртък, щеше да ви изненада внезапната суматоха. Шестима мъже изникнаха сякаш изпод земята и се събраха пред бялата триетажна сграда. Точно когато стигнаха до вратата, от двете страни на улицата две коли спряха до другите паркирани коли едва ли не пред входа на сградата. Във всяка от колите на задната седалка седеше по един мъж, който се взираше напрегнато в сградата и държеше нещо в ръцете си. Шестимата мъже минаха през портичката заедно, но само един от тях се качи по стъпалата. Той си поигра с една голяма връзка ключове и ключалката. Когато тя прещракна, мъжът кимна на останалите: Те блъснаха вратата, изчакаха няколко секунди, а после влязоха и я затвориха зад себе си. От двете коли излезе по един мъж. Те бавно закрачиха напред-назад пред сградата. Докато преместваха колите си, за да ги паркират, шофьорите кимнаха на мъжете, застанали по ъглите.

Три минути по-късно вратата се отвори. Един мъж излезе от сградата и бавно тръгна към най-близката паркирана кола. Щом влезе в нея, той взе телефонната слушалка. Няколко секунди по-късно мъжът разговаряше с Мичъл.

— Няма съмнение, ударили са ги, и то лошо. — Мъжът, който произнесе тези думи, се казваше Алън Нюбъри. Той бе участвал в бойни действия във Виетнам, залива Кочинос, и в планините на Турция, в десетки операции из задни улички, тъмни сгради и сутерени по целия свят и все пак Мичъл усещаше потресението и погнусата в пресекливия му глас.

— Как е станало и какви са загубите? — Мичъл едва сега започваше да го вярва.

— Вероятно екип от двама до петима души, няма следи от насилствено влизане. Изглежда, са използвали автомати със заглушители или нещо подобно, иначе целият град щеше да ги е чул. Шестима мъртви в сградата — четирима мъже и две жени. Повечето от тях навярно така и не са разбрали какво става. Няма следи от щателно претърсване, скритата камера и филмът са унищожени. Телефоните не работят, сигурно са прерязани някъде. С две от телата ще има малко проблеми преди самоличността им да бъде окончателно установена. Сръчно, чисто и бързо свършена работа. Знаели са какво трябва да направят до най-малката подробност, а също и как да го направят.

Мичъл изчака да се убеди, че Нюбъри е свършил.

— Добре. Засега май нищо не разбирам. Смятам да не предприемам никакви определени мерки, докато някой от горните етажи не ми заповяда. Междувременно ти и твоите момчета няма да мърдате оттам. Всичко трябва да остане, така както е било. Искам това място да бъде замразено и никой да не влиза или излиза оттам, но наистина да бъде така. Използвайте всички необходими средства.

Мичъл замълча за малко, за да подчертае смисъла на думите си и с надеждата, че не прави грешка. Той току-що бе дал пълномощия на групата на Нюбъри да предприеме всякакви мерки, включително предумишлено убийство не при самоотбрана, и да действат на територията на САЩ без предварително съгласуване. Да убият от каприз, ако решаха, че капризът означава нещо. Последствията от подобна рядко давана заповед можеха да бъдат много сериозни за всички, които имаха отношение към нея. Мичъл продължи:

— Изпращам още хора да покрият района като допълнителна предпазна мярка. Ще изпратя и екип от криминалната лаборатория, но те могат да правят само неща, които не променят обстановката. Те ще донесат и система за свръзка. Разбра ли?

— Разбрано. А, да, открихме нещо малко странно.

Мичъл каза:

— Да?

— По радиото ни казаха, че имало само една врата. Ние намерихме две. Това нещо говори ли ти?

— Не — отвърна Мичъл, — но и цялата тази работа по принцип нищо не ми говори. Има ли друго?

— Само още нещо. — Гласът му стана леден. — Някакъв кучи син е направил на решето едно девойче на третия етаж. Не я е застрелял, просто я е направил на решето. — Нюбъри прекрати връзката.

— А сега какво? — попита едрият мъж.

— Ще чакаме — отвърна Мичъл и се облегна в инвалидната си количка. — Ще седим и ще чакаме Кондора да се обади.

В 13,40 ч Малкълм намери телефонна будка в Капитолия. С монетите, които получи от едно преливащо от енергия момиче, той набра номера на „горещия телефон“. Не се наложи да изчака дори първото иззвъняване.

— 493–7282 — гласът отсреща беше напрегнат.

— Обажда се Кондора, Секция 9, Отдел 17. Намирам се в улична телефонна будка, не мисля, че ме следят, и съм почти сигурен, че никой не ме чува.

— Информацията ти бе потвърдена. Искаме да те докараме в Лангли, но се страхуваме да те оставим да дойдеш сам. Знаеш ли къде се намират театрите от „Кръг 3“ в района на Джорджтаун?

— Да.

— Можеш ли да бъдеш там след един час?

— Да.

— Добре. А кого от работещите в Лангли познаваш поне по външен вид?

Малкълм се замисли.

— Имах инструктор, чието кодово име бе Врабец IV.

— Почакай малко!

Мичъл се възползва от предимството си при използването на компютрите и комуникационните системи и след като се увери в съществуването на Врабец IV, установи, че инструкторът се намира в сградата. Две минути по-късно той каза:

— Добре, ето какво ще стане. След половин час Врабец IV и още един човек ще паркират на малката уличка зад театрите. Те ще изчакат точно един час. Така ще разполагаш със запас от тридесет минути, в случай че подраниш или закъснееш. На уличката можеш да излезеш пеша от три места. И от трите ще можеш да видиш всеки пред себе си, преди някой да забележи самия теб. Когато се убедиш, че е безопасно, тръгни по уличката. Ако нещо или някой ти се сторят подозрителни, ако Врабец IV и неговият придружител не са там или с тях има други хора, ако в краката им има дори един гълъб, незабавно си вдигай задника оттам, иди на някое сигурно място и отново ми се обади. Обади ми се и ако не успееш да отидеш. Става ли?

— Ст-т-аа-пчиху!

Мичъл почти подскочи в количката си:

— Какво, по дяволите, беше това? Всичко наред ли е?

Малкълм избърса телефонната слушалка.

— Да, сър. Нищо ми няма. Извинявайте, но съм настинал. Разбрах какво трябва да направя.

— За Бога. — Мичъл затвори. Той се облегна на стола си. Преди да успее да си отвори устата, едрият мъж каза:

— Слушай, Мичъл. Ако не възразяваш, аз ще придружа Врабец IV. Аз нося отговорност за отдела и никой от младоците няма да се справи с положението — а то може да се окаже доста сложно — по-добре от мен, нищо че съм само един уморен старец.

Мичъл погледна едрия, самоуверен мъж срещу себе си и се усмихна.

— Добре. Врабец IV ще ви чака пред портала. Вземете вашата кола. Познавате ли Кондора?

Едрият мъж поклати глава.

— Не, но мисля, че съм го виждал. Можеш ли да ми намериш снимка?

Мичъл кимна и каза:

— Врабец IV разполага със снимка. От „Снабдяване“ ще ви дадат каквото им поискате, но ви предлагам да вземете пистолети. Някакви предпочитания?

Едрият мъж тръгна към вратата.

— Да — отвърна той и погледна назад, — тридесет и осем калибров специален, със заглушител, в случай че се наложи да се действа, без да се вдигне шум.

— Ще го намерите в колата си заедно с амунициите. А, да — каза Мичъл, като спря едрия мъж на половината от пътя до вратата, — искам отново да ви благодаря, полковник Уедърби.

Едрият мъж се обърна и се усмихна.

— Няма нищо, Мичъл. В края на краищата това ми е работата. — Той затвори вратата зад себе си и отиде при колата си. След няколко крачки гърдите му много леко почнаха да хриптят.