Джеймс Грейди
Шестте дни на Кондора (4)

ЧЕТВЪРТЪК СЛЕДОБЕД

„Погрешното изиграване на печеливша комбинация е провалило много почти спечелени партии. В подобни случаи играчът вижда печелившата идея, дава необходимата за успеха жертва, а после променя реда на следващите си ходове или пропуска някой решаващ момент от комбинацията си.“

Фред Рейнфелд. „Ръководство по шахмат“

Малкълм лесно намери такси, като се има предвид времето. Двадесет минути по-късно той се разплати с шофьора на две преки от театрите от кръга. Разбираше, че е особено важно да не се показва предварително. Няколко минути по-късно той седеше на една маса в най-тъмния ъгъл на някакъв бар, претъпкан с мъже. Барът, избран от Малкълм, бе най-оживеното свърталище на хомосексуалисти в цял Вашингтон. От единадесет часа преди обед до късните среднощни часове мъже на всякаква възраст, обикновено от средната класа и по-нагоре, пълнят бара, търсейки възможност да си починат и да се отпуснат сред себеподобните си. В бара цари щастлива хомоатмосфера. Рокмузиката гърми, а смехът стига чак до улицата. Веселието не е съвсем искрено, изпълнено е с ирония, но все пак го има.

Малкълм се надяваше, че не бие на очи — просто един мъж в бар, пълен с други мъже. Той държеше в ръка чашата с коктейла си, без да бърза, отпиваше от нея и следеше дали някой в тълпата не го е разпознал. Някои от лицата в тълпата също го гледаха.

Никой не забеляза, че само лявата ръка на Малкълм е поставена на масичката. Дясната беше под нея и държеше пистолет. Насочваше го срещу всеки, който се приближеше.

В 14,40 ч Малкълм скочи от мястото си и се присъедини към една голяма група, която си тръгваше. Щом се озова навън, той бързо се отдалечи от групата. В продължение на няколко минути Малкълм кръстоса из тесните улички на Джорджтаун и внимателно наблюдаваше хората около себе си. В три часа, след като се убеди, че не го следят, той се отправи към театрите.

Врабец IV се оказа треперещ, очилат инструктор по правителствените процедури. Не му бяха дали никакво право на избор за участието му в тази история. Той съвсем ясно заяви, че не му плащат за подобни работи, че твърдо протестира и че е длъжен да помисли за жена си и четирите си деца. Най-вече, за да го накарат да млъкне, от „Снабдяване“ му дадоха непроницаема за куршумите жилетка. Той облече спарващата, тежка жилетка под ризата си. Дебелата тъкан пречеше на опитите му да се почеше. Не си спомняше никакъв Малкълм или Кондора — бе обучил десетки групи младши офицери. На хората от „Снабдяване“ им бе все едно, но въпреки това го слушаха.

Уедърби инструктира шофьорите на съпровождащите коли, докато отиваха към паркинга. Той провери късия пистолет и приспособлението с форма на наденичка към него и кимна одобрително на мъжа от „Снабдяване“. В нормална обстановка на Уедърби щеше да му се наложи да се разпише за оръжието, но пълномощията на Мичъл правеха тази процедура излишна. Човекът от „Снабдяване“ помогна на Уедърби да нагласи специалния кобур под мишницата си, подаде му двадесет и пет запасни куршума и му пожела успех. Уедърби измърмори нещо, докато се качваше в светлосинята си лимузина.

Трите коли потеглиха от Лангли плътно наредени една след друга. Синята лимузина на Уедърби се движеше по средата. Щом подминаха бариерата при Белтуей и навлязоха във Вашингтон, задната кола „спука“ гума. Шофьорът „загуби контрол“ над автомобила и колата завърши пътуването си напряко на две от лентите. Нямаше ранени, но в резултат на произшествието движението бе спряно в продължение на десет минути. Уедърби следваше другата кола отблизо, докато тя си проправяше път и криволичеше из лабиринта на движението във Вашингтон. На една тиха уличка в югозападната част на града предната кола зави на 180 градуса и потегли в обратна посока. Когато мина край синята лимузина на Уедърби, шофьорът му направи знак, че всичко е наред, а после натисна газта и се скри от погледа му. Уедърби се отправи към Джорджтаун, като през цялото време проверяваше дали няма опашка.

Уедърби бе отчел грешката си. Когато изпрати убийците, той им нареди да ликвидират всички в сградата. Беше казал всички, без да уточнява колко са те. Хората му бяха изпълнили заповедта, ала самата заповед не бе достатъчно прецизна, за да установят, че един липсва. Уедърби не знаеше защо го е нямало и не държеше да знае. Ако бе разбрал за отсъстващия мъж, щеше да се погрижи да бъде намерено задоволително решение. Беше допуснал грешка и трябваше да я поправи.

Възможно бе Кондора да е напълно безвреден и да не си спомня разговора с оня тип Хайдегер, но Уедърби не можеше да си позволи да рискува. Хайдегер бе разпитвал всички с изключение на доктор Лапе. Неговите въпроси трябваше да потънат в небитието. Сега за тях знаеше само един човек, ето защо той трябваше да умре като другите, независимо дали осъзнава с каква информация разполага.

Планът на Уедърби бе прост, но изключително опасен. Веднага щом съзреше Кондора, той щеше да го застреля. При самозащита. Уедърби погледна към разтреперания Врабец IV. Неизбежен страничен отпадък. Едрият мъж не изпитваше угризения на съвестта за смъртта, която очакваше инструктора. В плана имаше доста рисковани моменти: Кондора можеше да се окаже по-добър стрелец от очакваното, някой можеше да види всичко и после да съобщи. Управлението можеше да не повярва на историята му и да приложи твърда форма на разпит, Кондора може да избере някакъв друг начин да се появи в Лангли. Стотици неща можеха да засекат. Но независимо от рисковете Уедърби знаеше, че не те са неизбежната участ, която щеше да го сполети, ако се провалеше. Той би могъл да успее да се изплъзне от управлението и останалата част от мрежата на американското разузнаване. Имаше няколко сполучливи изпитани начина. Подобни ситуации бяха амплоато на Уедърби. Но той разбираше, че няма да може да се скрие от мъжа с впечатляващата външност и странните очи. Този човек никога не се проваляше, когато вземеше нещата в свои ръце. Никога. А в случая с Уедърби — опасния некадърник, Уедърби — заплахата, той щеше да постъпи именно така. Уедърби го знаеше и това караше гърдите му болезнено да хриптят. Осъзнаването на този факт обезсмисляше всяко намерение за бягство или предателство. Кондора трябваше да умре.

Уедърби мина бавно по уличката, а после обърна и паркира до някакви кофи с боклук зад театрите. Уличката беше празна, точно както бе предвидил Мичъл. Уедърби се съмняваше, че някой ще мине по нея, докато са там: жителите на Вашингтон обикновено избягват задните улички. Той знаеше, че Мичъл ще се погрижи в района да няма полицаи, за да не подплашат Кондора. Това устройваше Уедърби много добре. Той даде знак на Врабец IV да излезе от колата. Те се облегнаха на нея, така че отдалеч да се вижда, че са сами. А после, като всеки добър ловец, който поставя клопка, той изпразни главата си от всяка мисъл, за да се концентрира върху усещанията си.

Малкълм ги видя, преди те да разберат, че е пристигнал. Разгледа ги много внимателно от разстояние около шестдесет крачки. С усилие сдържаше кихавиците си, но все пак успя да запази тишина. След като се убеди, че са сами, той пристъпи иззад телефонния стълб срещу тях. С всяка крачка облекчението го обхващаше все по-силно.

Уедърби го забеляза веднага. Той се дръпна от колата, готов да действа. Държеше да бъде абсолютно сигурен, а при изстрел със заглушител от шестдесет крачки няма стопроцентови гаранции. Искаше да бъде по-далеч и от Врабец IV. Всеки по реда си, помисли си той.

Малкълм го разпозна, когато бе на двадесет и пет крачки от двамата мъже — пет крачки преди Уедърби да предвиди, че се кани да предприеме нещо. В главата му изведнъж се появи една картина — мъж в синя лимузина, паркирана почти пред сградата на дружеството в сутрешния дъжд. Човекът от колата и единият от мъжете пред него бяха едно и също лице. Нещо не беше наред, никак не беше наред. Малкълм спря, а после бавно взе да отстъпва. Почти без да съзнава какво прави, той посегна към пистолета на колана си.

Уедърби също разбра, че нещо не е наред. Жертвата неочаквано бе спряла малко преди капанът да щракне, и сега бягаше, а навярно се готвеше и да се отбранява. Неочакваните действия на Малкълм принудиха Уедърби да изостави първоначалните си планове и да постъпи според новосъздалата се ситуация. Докато вадеше бързо собственото си оръжие, пред погледа му за малко попадна Врабец IV — замръзнал от ужас и удивление. Плашливият инструктор все още не представляваше заплаха.

На Уедърби неведнъж му се бе налагало да действа бързо в многобройните ситуации, в които бе изпадал през живота си. Цевта на пистолета на Малкълм току-що бе минала над колана му, когато Уедърби стреля.

Пистолетът е добро оръжие, но при бойни условия може да създаде затруднения дори на един опитен ветеран. Трудностите нарастват още повече, ако е снабден и със заглушител, тъй като той дава възможност на стрелящия да действа безшумно, но намалява точността. Тежестта в края на цевта е непривична за стрелеца и се налага да бъде компенсирана от ръката му. В балистично отношение заглушителят забавя скоростта на куршума и може да промени траекторията му. Пистолетът със заглушител е неудобен и затруднява бързата стрелба.

Всички тези фактори бяха срещу Уедърби. Ако не беше избрал пистолет със заглушител — въпреки че отстъплението на жертвата му също го принуди да спре за малко, докато реши какво да прави, — нямаше да има престрелка. В настоящия случай обаче размерите на пистолета забавиха движенията му. В желанието си да навакса загубата на време той не се прицели точно. Ветеранът убиец се опита да изпълни трудния, но фатален изстрел в главата, ала се прицели твърде високо. Части от секундата след тихото „пльок“ тежко парче олово мина през косата на Малкълм край лявото му ухо и с пищене потъна в Потомак.

Малкълм бе стрелял с пистолет само веднъж в живота си. Оръжието беше на един приятел — двадесет и две калибров модел за стрелба по мишена. Нито един от петте куршума не бе улучил бягащата катеричка. Той стреля от кръста с пистолета на госпожа Ръсел и ехото от гърмежа го оглуши, преди да е разбрал, че е натиснал спусъка.

Когато човек е прострелян от „Магнум-357“, той не се хваща за малката червена дупчица на тялото си и не се отпуска бавно на земята, а се сгромолясва. При разстояние двадесет и пет крачки впечатлението е все едно, че го е ударил камион. Куршумът раздроби лявото бедро на Уедърби. От силата на удара голяма част от крака му се разлетя из уличката, тялото му подскочи във въздуха и той падна по лице на пътя.

Врабец IV гледаше Малкълм, без да може да повярва на очите си. Малкълм се извърна бавно към дребничкия инструктор и насочи пистолета си към треперещия му стомах.

— Той е от тях! — Малкълм се задъхваше, въпреки че не бе приложил никакво усилие. — Той е от тях! — Малкълм бавно започна да се оттегля от онемелия инструктор. Когато стигна до края на уличката, той се обърна и побягна.

Уедърби изстена и се опита да преодолее шока от раната. Още не усещаше болка. Той беше твърд човек, но трябваше да събере всичките си сили, за да вдигне ръката си. Неизвестно как не беше изпуснал пистолета. Мозъкът му като по чудо продължаваше да работи. Много внимателно се прицели и стреля. Отново се чу „пльок“ и куршумът се удари в стената на театъра, като преди това разкъса гърлото на Врабец IV, инструктор по правителствените процедури, съпруг и баща на четири деца. Странно чувство на въодушевление изпълни Уедърби, когато видя как тялото се отпусна върху колата. Въпреки всичко не бе мъртъв, Кондора отново бе изчезнал, а специалистите по балистика нямаше да намерят куршуми, по които да определят кой по кого е стрелял. Все още имаше надежда. Уедърби изпадна в безсъзнание.

Двамата мъже бяха намерени от една полицейска кола. Мина доста време, преди полицаите да се отзоват на обаждането на един уплашен собственик на магазин, но всички от участъците в Джорджтаун бяха изпратени да проверят сведението, че в града е забелязан снайперист. Оказа се, че сигналът е бил подаден от някакъв смахнат.

Малкълм измина четири пресечки тичешком, преди да осъзнае, че привлича вниманието на минувачите. Той намали темпото, зави на няколко пъти и спря едно такси, което отиваше към центъра на Вашингтон.

Мили Божичко, помисли си Малкълм, той беше от тях. Той бе от тях. В управлението, изглежда, не са знаели. Трябва да намери телефон. Трябва да се обади… Обхвана го страх. Да предположим, просто ей така, че мъжът в уличката не е единственият двоен агент. И човекът, който го е изпратил, е знаел, че е такъв? Да предположим, че човекът от другата страна на „горещия телефон“ също е двоен агент.

Малкълм изостави предположенията, за да се заеме с по-неотложния проблем — собственото си оцеляване. Не би се осмелил да се обади, преди добре да е обмислил нещата. А те ще го търсят. Те сигурно са започнали да го търсят още преди престрелката, него, единствения оцелял от тяхната секция. Те… Но той не беше единствен! Мисълта се втурна в главата му. Той не беше единственият оцелял от тяхната секция! Хайдегер! Хайдегер е болен и си е вкъщи, болен вкъщи! Малкълм прерови паметта си. Адресът, какъв адрес беше споменал Хайдегер? Малкълм бе чул Хайдегер да казва на доктор Лапе, че живее… на „Маунт Ройъл Армс“!

Малкълм обясни затруднението си на шофьора. Отивал да вземе едно момиче, което не е виждал, но забравил адреса. Знаел само, че живее на „Маунт Ройъл Армс“. Шофьорът, винаги готов да помогне на младите влюбени, се обади на диспечера си, който му даде адреса в северозападната част на града. Когато шофьорът го остави пред старата сграда, Малкълм му даде един долар бакшиш.

Етикетчето с името на Хайдегер бе залепено срещу номер 413. Малкълм позвъни по уредбата. Не се разнесе, никакво бръмчене и никой не се обади по домофона. Докато отново натискаше звънеца, в главата му се оформи едно неприятно, но логично предположение. Най-накрая той натисна три други бутона. И като не получи отговор, натисна цялата редица. Претоварената уредба изпращя и той извика: „Специална пратка!“ Чу бръмченето на вратата и се втурна вътре.

Когато почука на номер 413, никой не му отвори, но по това време той вече не очакваше да му отворят. Малкълм се отпусна на колене и огледа ключалката. Ако не грешеше, вратата бе заключена е най-обикновена ключалка с пружинен механизъм. В десетките книги, които бе изчел, и в безбройните филми героят използва парченце твърда пластмаса и за броени секунди заключената врата се отваря. Пластмаса — къде би могъл да намери парче твърда пластмаса? След като няколко минути нервно претърсва джобовете си, той отвори портфейла си и извади ламинирания си пропуск от ЦРУ. Картата удостоверяваше, че Малкълм е служещ в компанията „Тентрекс Индъстрис“, и съдържаше съответната информация за външния му вид и самоличността му. Малкълм винаги си бе харесвал двете снимки — едната в профил, а другата в анфас.

В продължение на двадесет минути Малкълм киха, сумтя, натиска, дърпа, раздрусва, моли, заплашва и накрая блъска по вратата с пропуска си. Най-после покривният слой на пропуска се отлепи и той падна през дупката в заключената стая.

Безсилието отстъпи място на яд. Малкълм даде почивка на изтръпналите си колене и се изправи. След като никой до този момент не се поинтересува какво става, помисли си той, още малко шум едва ли ще промени особено нещата. Подпомаган от гнева, страховете и безсилието, които бе изпитал през този ден, Малкълм ритна с крак вратата. Ключалките и вратите на „Маунт Ройъл Армс“ не са от най-добро качество. Управата е склонна да вземе евтин наем и всичко в сградата говори за това. Вратата на 413 се разтвори, отскочи и бе хваната на връщане от Малкълм. Той я затвори много по-тихо, отколкото я бе отворил. После вдигна картата си от пода и се отправи през стаята към леглото и това, което лежеше в него.

Тъй като не са имали време за преструвки, те не се бяха церемонили особено с Хайдегер. Ако Малкълм бе повдигнал горнището на пижамата му, щеше да види следата, която остава при удар с юмрук, когато на естественото посиняване на жертвата попречи смъртта. Лицето на трупа бе почерняло — състояние, предизвикано между другото и от удушаване. В стаята вонеше от неконтролируемото изхождане на трупа.

Малкълм гледаше тялото, което бе започнало да се подува. Познанията му по органична химия бяха съвсем слаби, но достатъчни, за да знае, че подобна степен на разлагане не се достига за един-два часа. Следователно Хайдегер е бил убит преди другите. „Те“ са дошли тук не след като са открили, че не е на работа, а преди да нападнат сградата. Малкълм не го разбираше.

Десният ръкав на пижамата на Хайдегер лежеше на пода. Малкълм си помисли, че боричкането едва ли е причина за откъсването му. Той дръпна завивките и огледа ръката на Хайдегер. От вътрешната страна на лакътя му откри малка синина като от ухапването на някакво насекомо. Или, каза си той, като си припомни посещенията си в студентската здравна служба, като убождане от несръчно вкарана игла. Те са го натъпкали с нещо, вероятно, за да го накарат да се разприказва. За какво? Нямаше ни най-малка представа. Той започна да претърсва стаята, но внезапно се сети за отпечатъците. Извади носната си кърпичка от джоба и изтри всичко, до което си спомняше, че се е докосвал, включително външната страна на вратата. На разхвърляната тоалетка намери чифт хандбал-ни ръкавици. Бяха му малки, но поне покриваха пръстите му.

След чекмеджетата на бюрото претърси шкафа за дрехи. На горния рафт намери плик, пълен с банкноти от по петдесет и сто долара. Без да ги брои, прецени, че в плика има поне десет хиляди долара.

Той седна на отрупания с дрехи стол. Нищо не разбираше. Един бивш алкохолик и счетоводител, който обичаше да изнася лекции за предимствата на взаимоспомагателните фондове, човек, който се страхуваше от уличните нападатели, държи всичките си пари в шкафа за дрехи. В това нямаше логика. Той погледна към трупа. Е, във всеки случай, помисли си той, тези пари вече не му трябват. Малкълм пъхна плика в панталона си. След като се огледа набързо, той предпазливо отвори вратата, слезе по стълбите и хвана на ъгъла автобус към центъра.

Малкълм разбираше, че първата му грижа е да се изплъзне от преследвачите си. В този момент по дирите му имаше поне две групи от „тях“: Управлението и групата, която бе нападнала дружеството. Те всички знаеха как изглежда, следователно първо трябваше да промени външния си вид.

На табелата пред бръснарския салон пишеше: „Тук не се чака!“ — и поне веднъж рекламата отговаряше точно на рекламираната стока. Малкълм си свали якето обърнат към стената. Той мушна оръжието под него, преди да седне на стола. През цялото време, докато го подстригваха, погледът му не се отдели от якето.

— Какво ще желаете, млади човече? — Посивяващият бръснар щракна радостно с ножиците.

Малкълм не почувства нито капка съжаление. Разбираше какво огромно значение може да има едно подстригване.

— Къса пострижка, почти войнишка, но все пак косата ми да не стърчи.

— Ами че това е доста голяма промяна. — Бръснарят включи електрическата машинка за стригане.

— Аха.

— А интересувате ли се от бейзбол, млади човече? Аз пък съм истински запалянко. Днеска четох в „Пост“ една статия за „Скорците“ и пролетните тренировки и според предвижданията на онзи човек…

След като го подстригаха, Малкълм се погледна в огледалото. Не беше виждал това лице от пет години.

Следващата спирка по пътя му бе „Всичко при Съни“. Малкълм разбираше, че в основата на добрата дегизировка е подходящият тип поведение, но и добрите реквизити също са безценни. Той прерови целия магазин и намери едно старо военно яке с непокътнати етикети, което горе-долу му ставаше. Над левия джоб бе изписано името „Евънс“. На лявото рамо имаше трицветен орел и надпис със златни букви на черен фон „Въздушнодесантни части“. Малкълм току-що се бе превърнал във ветеран от 101 въздушнодесантна дивизия. Той си купи чифт сини джинси и парашутистки ботуши („15 долара, гаранции, че са участвали в бойни действия във Виетнам“) и се преоблече. Купи си и бельо, един евтин пуловер, черни шофьорски ръкавици, чорапи, самобръсначка и четка за зъби. Когато излезе от магазина с пакета под мишница, той си представи, че в задника му е натикан бастун. Походката му стана твърда и решителна. Той оглеждаше наперено всяко момиче, покрай което минаваше. След пет пресечки усети нужда от почивка и влезе в един от безбройните „Хот Шоп“-ресторанти на Вашингтон.

— Мога ли да получа чаша кафе?

Сервитьорката не реагира по никакъв начин на новопридобития южняшки акцент на Малкълм. Тя му донесе кафето. Малкълм се опита да се отпусне и да помисли.

В съседното сепаре седяха две момичета. По стар навик той се заслуша в разговора им.

— Значи никъде няма да ходиш през почивката?

— Не, просто ще си остана вкъщи. Две седмици не смятам с никого да се виждам.

— Ще се побъркаш.

— Може би, но не се опитвай да ми се обадиш, за да разбереш как съм, защото сигурно дори няма да вдигам телефона.

Другото момиче се засмя.

— А ако се обажда някое мъжище, което копнее за компанията ти?

Приятелката й презрително изсумтя.

— Ще му се наложи да почака две седмици. Смятам да си почина.

— Е, хубаво, животът си е твой. Сигурна ли си, че не искаш да вечеряме заедно довечера?

— Да, но ти благодаря, Ан. Просто ще си допия кафето, отивам си вкъщи и от този момент нататък две седмици за никъде няма да бързам.

— Добре, Уенди, приятно прекарване.

Нечии бедра изскърцаха по изкуствената кожа. Момичето на име Ан тръгна към вратата и мина точно край Малкълм. Той успя да види чифт невероятни крака, руса коса и решителен профил, преди тя да се скрие в тълпата. Малкълм седеше тихичко на мястото си, подсмърчаше от време на време и се чувстваше ужасно нервен, тъй като най-после бе намерил отговора на въпроса къде да се подслони.

Допиването на кафето отне на момичето, наречено Уенди, пет минути. Когато си тръгваше, тя дори не погледна мъжа, който седеше зад нея. Едва ли би видяла нещо, тъй като лицето му бе скрито зад менюто. Веднага щом тя плати и излезе през вратата, Малкълм я последва. Пътем той хвърли парите си на бара.

Докато вървеше зад нея, успя да види само, че е висока и слаба, но не болезнено слаба като Тамата, и има къса черна коса и горе-долу сносни крака. Господи, помисли си той, защо не беше блондинката? На Малкълм продължи да му върви — колата на момичето бе паркирана на задната част на пренаселен паркинг. Той я последва с нехаен вид край дебелия пазач, който й се ухили изпод омазаната си филцова шапка. Щом я видя да отключва вратата на една очукана кола марка „Корвеър“ Малкълм извика:

— Уенди! Какво, за Бога, правиш тук?

Изненадано, но не и уплашено, момичето вдигна очи към усмихнатата фигура във военно яке, която се отправи насреща й.

— На мене ли говорите? — Тя имаше кафяви, близко разположени очи, широка уста, малък нос и високи скули. Съвсем обикновено лице. Не изглеждаше да е гримирана.

— Разбира се. Не ме ли помниш, Уенди? — Само три крачки го деляха от нея.

— Аз… ами, струва ми се, не… — Тя забеляза, че в едната му ръка има пакет, а другата е пъхната под якето.

Малкълм вече бе стигнал до нея. Той сложи пакета на покрива на колата и небрежно постави лявата си ръка зад главата й. После я стисна здраво за врата и наведе главата й, така че да види оръжието в другата му ръка.

— Не викай и не прави никакви бързи движения, иначе ще те размажа по улицата. Разбра ли? — Малкълм усети как момичето потрепера, но бързо закима.

— А сега влез в колата и отключи другата врата. Това нещо стреля и през прозорци, а аз няма да се поколебая нито за секунда. — Момичето бързо седна на шофьорското място, пресегна се и отключи другата врата. Малкълм тръшна вратата от нейната страна, взе пакета си, бавно заобиколи колата и се качи.

— Моля ви, не ми причинявайте болка. — Гласът й бе много по-слаб, отколкото в ресторанта.

— Погледни ме! — Малкълм трябваше да прочисти гърлото си. — Нямам намерение да ти причинявам болка, но само ако изпълняваш точно указанията ми. Не смятам да ти взема парите, нито да те изнасилвам. Но трябва да изпълняваш точно нарежданията ми. Къде живееш?

— В Александрия.

— Отиваме в апартамента ти. Ти ще караш. Ако ти дойдат разни идеи да сигнализираш за помощ, най-добре ги забрави. Опиташ ли се да го направиш, ще те застрелям. Може и да пострадам, но ти ще си мъртва. Не си струва. Ясно ли е? — Момичето кимна. — Да тръгваме.

До Вирджиния пътуваха с изопнати нерви. Малкълм не сваляше очи от момичето. То не сваляше очи от пътя. Малко след отбивката за Александрия спряха в едно дворче, заобиколено от сгради и къщи, разделени на апартаменти.

— Коя е твоята къща?

— Първата. Държа горните два етажа. Един мъж живее в сутерена.

— Справяш се много добре. А сега, когато тръгнем по пътеката, просто се престори, че водиш приятел у дома. Не забравяй, аз ще бъда точно зад теб.

Те слязоха от колата и изминаха няколкото крачки до стълбите. Момичето цялото се тресеше и отначало не можеше да отключи, но накрая се справи. Малкълм влезе след нея и внимателно затвори вратата зад себе си.