Джилиан Флин
Не казвай сбогом (48)

Ейми Елиът Дън

Изчезнала от двайсет и шест дни

Деси е тук отново. Идва вече почти всеки ден, обикаля къщата превзето усмихнат, застава в кухнята така, че залязващото слънце да освети профила му и да ми даде възможност да му се възхитя, води ме за ръка в стаята с лалетата, за да му благодаря отново, напомня ми, че съм в безопасност и съм обичана. Твърди, че съм в безопасност и съм обичана, макар да не смята да ме пусне да си тръгна, а от това не се чувствам в безопасност и обичана. Не ми оставя ключове за колата. Нито ключове за къщата, нито кодът на алармената система. Буквално съм затворник — портата е висока четири метра и половина, а в къщата няма стълби (проверих). Сигурно бих могла да замъкна мебели до стената, да ги натрупам и да се покатеря, за да се прехвърля от другата страна, а оттам да избягам, пълзейки или накуцвайки, но не е там работата. Важното е, че съм негова скъпа и любима гостенка, която би трябвало да може да си тръгне, когато си поиска. Повдигам въпроса след седмици.

— А ако се наложи да си тръгна веднага?

— Може би трябва и аз да се пренеса тук — възразява той. — Така ще съм при теб през цялото време и ти ще си в безопасност, така че ако нещо се случи, да заминем заедно.

— А ако майка ти заподозре нещо, дойде тук и види, че ме криеш? Би било ужасно.

Майка му. Ще умра, ако майка му дойде тук, понеже тя веднага ще ме издаде. Тази жена ме презира заради онзи случай в гимназията — беше толкова отдавна, а тя още ми има зъб. Раздрах си лицето и казах на Деси, че ме е нападнала (беше толкова обсебваща с него и толкова студена към мен, че наистина би могла). Двамата не си говориха един месец. Явно вече се бяха сдобрили.

— Жаклин не знае кода — казва той. — Това е моята къща на езерото. — Замълчава и се преструва, че мисли. — Наистина трябва да се пренеса тук. Не е добре за теб да оставаш толкова дълго сама.

Но аз всъщност не съм сама, не чак толкова. Само за две седмици вече си имаме режим. Определя го Деси — моят елегантен тъмничар, моят разглезен ухажор. Той идва малко след пладне и винаги донася уханието на някакъв скъп обяд, който е изгълтал заедно с Жаклин в ресторант с бели покривки. И мен щеше да ме води по такива места, ако се бяхме преместили в Гърция. (Това е другата възможност, която непрекъснато ми предлага: да се преместим в Гърция. По някаква причина смята, че никога няма да ме разпознаят в малкото рибарско селце, където многократно е ходил през лятото и където си представя как двамата с него ще пием вино и ще се любим лениво по залез, след като сме се натъпкали с октопод.) Мирише на обяда си, когато влиза. Сигурно си слага гъши пастет зад ушите (както майка му винаги излъчва смътен мирис на вагина — храна и секс, вонята на семейство Колингс. Не е лоша стратегия).

Той влиза и от миризмата устата ми се пълни със слюнка. Носи ми нещо вкусно за хапване, но не толкова вкусно, каквото е ял той: иска да отслабна, винаги е предпочитал кльощави жени. Затова ми носи прекрасна карамбола, остър артишок и бодлив морски рак — все неща, които искат сложна подготовка, а накрая не остава почти нищо за ядене. Почти съм възвърнала нормалното си тегло и косата ми расте. Прибирам я назад с лента за коса, която той ми донесе, отново я бях боядисала руса с боята, която пак той ми донесе.

— Мисля, че ще се почувстваш по-добре, когато отново заприличаш на себе си, миличка — казва ми Деси. Да, всичко е за да се чувствам по-добре, а не понеже той иска да изглеждам точно както преди. Ейми, около 1991 година.

Обядвам, а той се навърта край мен и очаква комплименти. (Дано никога отново не ми се налага да казвам „благодаря ти“. Не помня Ник някога да ми е давал възможност — да ме е принуждавал — да му благодаря.) Приключвам с обяда, а Деси разчиства доколкото може. Ние двамата не сме свикнали да почистваме подире си и къщата добива обитаван вид — петна по плотовете, прах по рамките на прозорците.

Следобед Деси си играе с мен: с косата ми, с кожата ми, с дрехите ми, със съзнанието ми.

— Погледни се — казва и прибира косата ми зад ушите, както му харесва, разкопчава ризата ми мъничко и я разтваря на шията, за да вижда цепката между гърдите ми. Пъхва пръста си там, във вдлъбнатинката, запълва я. Отвратително е. — Как Ник е могъл да те нарани, да те обича, а после да ти изневери?

Непрекъснато повтаря тези неща и с думите си ме наранява.

— Няма ли да е прекрасно просто да забравим за Ник, за ужасните пет години и да продължим напред? Ти имаш шанса да започнеш на чисто, с подходящия мъж. Колко жени могат да се похвалят с това?

Искам да започна на чисто с подходящия мъж. С новия Ник.

— Ако си тръгнеш оттук и не знам къде си, ще трябва да отида в полицията — предупреждава ме той. — Няма да имам избор, ще трябва да се уверя, че си в безопасност, че Ник не… те държи някъде против волята ти. Че не те насилва.

Заплаха, замаскирана като загриженост.

Поглеждам го с нескрита ненавист. Понякога усещам как кожата ми пламва от отвращение и от усилието да прикривам това отвращение. Бях забравила за него. За манипулациите, за мъркащото упорство, за деликатния тормоз. Мъж, който намира вината за еротична. И ако нещата не станат, както си ги представя, задвижва малките си механизми и налага наказанието. Ник поне е достатъчно мъж, че да си пъхне члена в нещо. Деси само бърника с меките си пръсти, докато му дам каквото иска.

Мислех, че мога да го контролирам, но не мога. Имам чувството, че ще се случи нещо лошо.