Джанин Фрост
На крачка от гроба (4)

Глава 3

Стояхме лице в лице в просторна пещера. Земята под нас бе неравна, камъни до камъни, и пръст. Отново бях облечена, но без ръкавици, а в ръцете ми бяха колът и специалната ми кама с форма на кръст. Той отново се бе разсмял, когато настоях да си получа дрехите, каза, че джинсите не били еластични и че ще намалят гъвкавостта ми. Аз язвително му отвърнах, че с гъвкавост или не, няма да се бия с него по бельо.

Сега в помещението светеха повече лампи. Как бе докарал електричество в тази пещера, ми бе непонятно, но това бе и последната ми грижа. Бяхме под земята и нямах представа кое време е. Вече можеше да е на зазоряване или още да е посред нощ. За кратко се запитах дали отново някога ще видя слънцето.

Той бе със същите дрехи като преди, гъвкавостта явно не го притесняваше. Докато изпукваше кокалчетата на ръцете си и правеше кръгове с главата си, очите му се стрелкаха нетърпеливо. Дланите ми се потяха от страх. Може би ръкавиците нямаше да са чак толкова лоша идея все пак.

— Добре, Котенце. Ще те оставя първа да опиташ, защото съм кавалер. Хайде. Да го направим.

Без повече насърчаване го нападнах, стрелвайки се смъртоносно с двете оръжия напред, колкото можех по-бързо. Той се извъртя в полукръг и ме остави да профуча покрай него, кискайки се вбесяващо, докато извършваше движението.

— Крос ли ще си правиш, сладурче?

Стегнах се и през рамо се озърнах кръвнишки към него. Мили Боже, беше много бърз. Движенията му бяха едва ли не размазани за моите възприятия. Събирайки смелост, замахнах отгоре в широка дъга. Когато той вдигна ръка, за да ме парира, аз замахнах силно ниско долу и го порязах, преди в замяна да получа ужасяващ ритник в тялото. Превита на две, го видях как оглежда дрехата си с леко смръщване.

— Харесвах си ризата. А ти я съсипа.

Заобиколих отново, дишах бавно и усещах болката от удара в стомаха си. Преди дори да успея да мигна, той ми се нахвърли и ме цапардоса отстрани в главата, толкова силно, че ми се привидяха звезди. В безсмислена защита аз ритах, удрях и мушках около себе си. Ответните удари следваха тежки и мълниеносни. Дишането ми бе накъсано, а зрението замъглено, докато влагах цялата си сила. Помещението внезапно се завъртя, когато той ме хвърли по гръб, а скалите нарязаха кожата ми.

Стоеше на около три метра от мястото, на което лежах просната. Явно в ръкопашен бой ме превъзхождаше. Чувствах се, сякаш бях хвърлена от скала, а по него едва се забелязваха някакви следи от битката. В неочакван изблик на вдъхновение запратих камата си. Тя прелетя с невероятна скорост и потъна в гърдите му, ала прекалено високо, прекалено високо.

— По дяволите, жено, това боли! — изръмжа той изненадано и издърпа оръжието от гърдите си.

От раната шурна кръв, преди рязко да спре, сякаш някой бе врътнал кранчето. Противно на всеобщото схващане, вампирите кървяха с червена кръв. Бях поразена, вече имах само едно оръжие, а дори не го бях уморила. Подготвяйки се, станах на крака и запристъпвах тежко.

— Достатъчно ли ти беше? — обърна се той към мен и си пое въздух веднъж. Мигнах объркано, никога преди не бях виждала вампир да диша. Бях силно задъхана. От челото ми се стичаше пот.

— Не още.

Последва още едно замъглено движение и той ме нападна. Блокирах удар след удар и опитвах да отбележа някоя и друга точка за себе си, но той бе прекалено бърз. Юмруците се сипеха върху ми с брутална сила. Отчаяно мушках с кола около себе си, но неизменно пропусках. След около десетина минути, които ми се сториха като цяла вечност, за последен път паднах на земята. Неспособна да се движа, го наблюдавах през подутите си клепачи. Не се налага да се тревожа за условията му, замаяно си помислих. Щях да умра от нараняванията си.

Той се приведе над мен. Всичко имаше червеникав оттенък и избледняваше.

— Сега достатъчно ли ти е?

Не можех да говоря, не можех да мисля. Припаднах заедно с отговора си. Това бе единственото, на което бях способна.

Под мен имаше нещо меко. Реех се, реех се на облак и се покривах с дантелата му. Потънах по-дълбоко, когато някой ми заговори с раздразнен глас:

— Ако смяташ да окупираш цялата завивка, отивай да спиш на пода, по дяволите!

Хъ? Откога облаците бяха и раздразнени, и англичани!

Когато отворих очи, с ужас осъзнах, че съм в леглото с вампир. И да, очевидно цялото одеяло бе увито около тялото ми.

Изстрелях се в изправено положение и моментално фраснах главата си в ниския таван.

— Ох-х-х…

Търкайки удареното място, се огледах с отвращение и страх. Как се бях озовала тук? Защо не бях в кома? Всъщност аз се чувствах… добре. Като се изключи лекото сътресение на мозъка, което вероятно си бях докарала току-що.

Дръпнах се в ъгъла, колкото можах по-далече. Изглежда, нямаше никакъв видим изход от малкото варовиково помещение.

— Защо не съм в болница?

— Аз те излекувах — безцеремонно отвърна той, сякаш си говорехме за чай.

Вцепенена от уплаха, проверих пулса си. Боже, не ме бе превърнал, нали? Не, сърцето ми биеше силно.

— Как?

— С кръв, разбира се. Как иначе?

Той се облегна на лакти и ме изгледа с нетърпение и умора. Беше си облякъл нова риза, доколкото можех да видя. Дори не исках да си помислям какво има под нея.

— Кажи какво си ми направил?

Той завъртя очи заради истерията ми, набухна възглавницата си и я прегърна. Това бе така човешки жест, че хич не бе свръхестествен. Кой да подозира, че на вампирите им пука дали възглавниците им са пухести?

— Дадох ти няколко капки от кръвта си. Досетих се, че няма да ти трябват много, защото ти така или иначе си полувампир. Вероятно по естествен начин също оздравяваш по-бързо, но беше малко поочукана. Вината си беше твоя, разбира се, задето предложи глупавия двубой. Сега, ако не възразяваш, вече е ден и аз съм гроги. Дори не можах да се наям заради всичко това.

— Вампирската кръв е целебна?

Той затвори очи, докато ми отговаряше:

— Искаш да кажеш, че не знаеше? Брей, че си невежа по отношение на собствения си вид!

— Твоят вид не е моят вид.

Той дори не трепна.

— Както кажеш, Котенце.

— Многото кръв ще ме превърне ли във вампир? Колко точно е много?

Това ми спечели едно опасно отворено око.

— Гледай сега, училището е затворено, сладурче. Аз ще спя, а ти ще мълчиш. По-късно, когато съм буден, ще минем през тези подробности, докато те подготвям за сделката ни. Дотогава ме остави да поспя.

— Покажи ми изхода и можеш да спиш колкото си искаш. — Отново се огледах за изход и не забелязах такъв.

Той изсумтя презрително.

— Да, бе. Какво ще кажеш, освен това, да ти дам оръжията ти, после само да затворя очи и да чакам да направиш дупка в сърцето ми? Мътните го взели, не. Тук си, докато аз не те пусна. Не си прави труда да се опитваш да избягаш, никога няма да се измъкнеш навън. Сега предлагам да си починеш, защото, ако ме държиш буден прекалено дълго време, ще ми се прииска закуска. Ясно? — Той отново затвори очи.

— Няма да спя до теб. — Възмущение изпълваше думите ми.

В леглото последва кратко въртене и един чаршаф бе запратен в лицето ми.

— Тогава спи на пода. И без това крадеш завивките.

Оставена без друга алтернатива, легнах на студения каменен под. Чаршафът не помогна много за спасението от студа, пък какво оставаше да ми осигури удобство. Повъртях се, безнадеждно опитвайки да си намеря по-меко място, преди да се откажа и да положа глава на ръцете си. Поне така бе по-добре, отколкото да бъда в леглото с онова нещо. По-скоро бих спала върху пирони. Тишината в стаята бе донякъде успокояваща. Едно бе сигурно — вампирите не хъркаха. След мъничко се унесох.

Може да бяха минали часове, на мен ми се сториха като минути. Една не много нежна ръка разтърси раменете ми и ужасяващият глас прозвуча в ушите ми:

— Стани и изгрей. Имаме работа за вършене.

Костите ми изпукаха шумно и с мъка, когато се изправих и се протегнах. Той се ухили на звука.

— Така ти се пада, задето се опита да ме убиеш. Последният тип, който опита това, свърши доста по-зле, а не само със схванат врат. Имаш късмет, че си полезна, иначе досега вече да си се превърнала в леко порозовяване върху бузите ми.

— Такава съм си аз. Късметлийка. — Чувствах се огорчена, впримчена в капана на една пещера заедно с убийствено настроен вампир.

Той ми размаха пръст.

— Не се мръщи. Ще получиш първокласно образование за нощните същества. Повярвай ми, не много хора имат шанса да научат тези неща. Но пък ти не си съвсем човек.

— Престани да го повтаряш. Аз съм повече човек, отколкото… нещо.

— Да, добре, много скоро ще разберем точно колко. Мръдни се от стената.

Подчиних се, без да имам кой знае какъв избор в тази малка стая, а и не исках да съм близо до него. Той застана пред каменната стена, където бях спала аз, и хвана камъка от двете страни. С лекота вдигна канарата и напълно я отдели от земята, отмести я встрани и отвори процеп, достатъчно широк, за да се мине през него. Значи така влизаше в гробницата.

— Хайде — рече през рамо, преминавайки отвъд. — Не се размотавай.

Докато се промъквах през тясната цепнатина, внезапно напрежение в мехура ми ми напомни, че все още силно зависех от органите си.

— Ъ-ъ-ъ, ти едва ли… — Да вървят в ада любезностите. — Тук има ли тоалетна? Един от нас все още има работещи бъбреци.

Той рязко спря и изви едната си вежда насреща ми. От варовиковия таван се процеждаха тънички ивици светлина и се пресичаха в блестящи линии из пещерата наоколо. Беше ден.

— Да не мислиш, че това е проспериращ хотел? Какво, след малко и биде ли ще поискаш?

Обзе ме вбесяващо неудобство и изръмжах:

— Ако не обичаш мръсотията, предлагам ти да ми намериш място, при това бързо.

Звук, силно наподобяващ въздишка, долетя откъм него.

— Последвай ме. Не се препъвай и не си изкълчвай нищо, проклет да бъда, ако трябва да те нося. Да видим какво можем да направим. Непохватна жена.

Докато се катерех след него, се успокоявах с мечти как се гърчи безпомощен под кола ми. Представата бе така реалистична, че едва не се усмихнах, докато той ме водеше към звуците на течаща вода.

— Ето. — Посочи ми купчина камъни, които като че висяха над малък вътрешен поток. — Тази вода се оттича надолу. Можеш да се покатериш по камъните и да си свършиш работата.

Забързах натам и той се провикна с острота в гласа си:

— Между другото, ако си мислиш, че просто ще скочиш и ще отплуваш оттук, да знаеш, че идеята е лоша. Водата е около четири-пет градуса и потокът се вие около три и половина километра, преди да излезе от пещерите. Ще получиш хипотермия доста преди това. Не е приятно да се луташ трепереща в тъмното, появяват се и халюцинации. Пък и ще си нарушила споразумението ни. И аз ще бъда истински, ама истински ядосан.

Мрачната нотка в гласа му накара думите да прозвучат по-заплашително от прищракването на пушка. Загложди ме отчаяние. Бях си помислила да направя точно това.

— Ще се видим след малко.

Той ми обърна гръб и излезе. Въздъхнах, изкачих се по камъните и запазих равновесие, докато задоволявах естествените си нужди.

— Предполагам, че е безсмислено да ти искам тоалетна хартия? — провикнах се пренебрежително.

В отговор последва лаещ смях.

— Ще я впиша в списъка си за пазар, Котенце.

— Престани да ме наричаш Котенце. Името ми е Кат.

Свърших и заслизах, докато не се озовах на що-годе стабилна земя.

— Твоето какво е, между другото? Така и не ми каза. Ако ще бъдем… ако ще работим заедно, трябва да знам поне как да те наричам. Освен, разбира се, ако не желаеш да отговаряш само на обидите ми.

Лукавата усмивка отново изви устните му, когато застана лице в лице с мен. Стъпалата му бяха раздалечени едно от друго, а ханшът му — леко изнесен напред. Бледата коса обгръщаше лицето му на гъсти вълни. Под дупчиците със светлина около него кожата му определено блестеше.

— Името ми е Боунс^[1].

 

 

— Първо, сладурче, ако наистина искаш да станеш добра в убиването на вампири, трябва да научиш повече за тях.

Настанихме се на два камъка с лице един към друг. От тавана на пещерата се спускаха приглушени снопове светлина. Като че ли бе най-странният момент в живота ми досега — седях срещу вампир и спокойно обсъждах с него най-добрите начини за убиване на вампири.

— Слънчевата светлина не може да ни унищожи, най-много да ни причини лошо изгаряне. Няма да избухнем в пламъци като във филмите и няма да се превърнем в парчета хрупкаво пилешко. Обичаме да спим през деня, защото през нощта сме най-силни. Важно е да запомниш това. През деня сме по-бавни, по-слаби и не така нащрек. Особено призори. Призори ще намериш повечето вампири завити в каквото там наричат свое легло, което, както можеш да съдиш и по снощната вечер, не означава непременно ковчег. Е, някои от по-старомодните спят само в ковчези, но повечето от нас спят в онова, което намират за най-удобно. Всъщност някои вампове държат ковчези в леговищата си, за да може ентусиасти от типа Ван Хелсинг^[2] да отидат първо там, докато вампирът им се нахвърли от друга страна. И аз веднъж или два пъти съм прилагал този номер. Така че, ако се надяваш да вдигнеш щорите, за да пуснеш слънчевата светлина вътре и това да проработи, направо зарежи тая работа.

— Кръстовете. Освен ако не са пригодени като твоя, кръстовете не правят нищо повече, освен да ни разсмеят, преди да те изядем. Ти явно вече знаеш това, затова преминаваме нататък. Дървото, както също знаеш, може да ни вкара тресчици и да ни вбеси, но няма да ни спре да разкъсаме гърлото ти. Светена вода… е, нека просто да кажа, че ако някой запрати шепа пръст в лицето ми, ще ме нарани повече. Всички религиозни неща са пълна глупост, когато става дума за нараняване на някого от нашия вид, разбра ли? Единственото ти предимство е, че когато вампирът види специалния ти кол, той няма да осъзнае опасността.

— Не се ли страхуваш, че ще ползвам тази информация срещу теб? — прекъснах го. — Защо би ми се доверил?

Той се наведе към мен съвсем сериозен. Аз се отдръпнах назад, защото не исках да съм близо до него.

— Виж, сладурче. Двамата трябва да се доверяваме един на друг, ако искаме да постигнем целите си. И много, много ще те улесня: ако дори само си помислиш да ме изпързаляш и дори само се замислиш дали да не ме предадеш, ще те убия. Е, това може и да не те плаши, защото ти си голямото смело момиче, но помни едно — онази нощ те проследих до дома ти. В онази къща хамбар живее ли някой, на когото държиш? Защото, ако живее, тогава ти предлагам да се държиш с мен добре и да правиш каквото ти казвам. Ако ме преметнеш, ще живееш достатъчно, за да видиш как онази къща изгаря до основи с всичките хора вътре в нея. Освен това, ако някога решиш да ме нападнеш, трябва да си съвсем сигурна, че си ме довършила, ясно?

Преглъщайки, кимнах. Разбирах го. О, Боже!

— Освен това — гласът му се разведри като пролетен ден, — аз мога да ти дам каквото искаш.

Съмнявах се.

— Какво пък може да знаеш ти за това, какво искам аз?

— Ти искаш каквото всяко изоставено дете иска. Искаш да откриеш баща си. Но ти не копнееш за щастливо събиране, не, не и ти. Ти искаш да го убиеш.

Зяпнах го. Той каза на глас това, което аз дори не позволявах на подсъзнанието си да ми нашепва, и беше прав. Това беше другата причина, поради която убивах вампири — за да убия онзи, който ми е дал живот. Исках да направя това за майка си повече от всичко на света. Ако успеех, щях да имам спокойствието, че поне по някакъв начин съм изкупила вината си от начина, по който съм била зачената.

— Ти… — Едва можех да говоря с всички мисли, прелитащи през съзнанието ми. — Можеш ли да ми помогнеш да го открия? Как?

Сви рамене.

— Като начало, може и да го познавам. Познавам много неживи. Признай си, без мен ти всъщност търсиш игла в купа сено. Дори и да не го познавам лично, знам за него повече от теб.

— Какво? Как? Какво?

Той вдигна ръка, за да възпре бърборенето ми.

— Знам например възрастта му. Ти си на двайсет и една, нали?

— На двайсет и две — прошепнах, все още замаяна. — Навърших ги миналия месец.

— Така ли? Тогава, освен фалшив адрес, в шофьорската ти книжка е посочена и фалшива рождена дата.

Явно бе ровил в чантата ми. Е, не беше чудно, имайки предвид, че ме бе съблякъл, когато бях в безсъзнание.

— Откъде знаеш, че е фалшива?

— Не говорихме ли вече за това? Знам истинския ти адрес и той не е онзи, посочен в документите ти.

О, гадост. Това обезсмисляше причината, поради която изобщо си бях направила фалшивата карта — в случай че евентуално загубя битка с вампир и той реши да разгледа вещите ми. Не бях искала вампир да може да издири семейството ми. Е, това бе причината. Доста глупаво от моя страна да си мисля, че никой вампир няма да ме проследи до дома.

— Като се замисля, сладурче, ти си лъжкиня, притежателка на фалшиви документи и убийца.

— Е, и? — сопнах се.

— Също така си сопната — продължи той. — Имаш и мръсна уста. Да, страхотно ще се разбираме ние двамцата.

— Гламавщини — подиграх го аз.

Той ми се ухили.

— Подражанието е най-висшата форма на ласкателството. Но да се върнем на темата. Какво каза, че майка ти те е износвала колко, четири месеца? Пет?

— Пет. Защо? — Бях доста любопитна. Това какво общо имаше с възрастта на баща ми?

Боунс се приведе напред.

— Виж как стоят нещата. Когато те променят, трябва да минат няколко дни, преди някои човешки функции да отмрат напълно. Е, сърцето спира веднага, както и дишането, но някои от другите неща отнемат повече време. Слъзните канали функционират нормално ден или два, преди да зарониш розова течност заради съотношението кръв-вода в телата ни. Дори можеш да се изпикаеш един-два пъти, докато се изпразни организмът ти. Ала главното е, че той все още е имал плувци в топките си.

— Моля?

— Нали знаеш, сладурче. Сперма, ако трябва да навлизам в технически подробности. Той все още е имал жизнеспособни сперматозоиди. Това е било възможно само ако е бил наскоро променен. В рамките на седмица най-много. И така можеш веднага да изчислиш колко годишен е във вампирски години. Просто трябва да се проучат смъртните случаи в околността по това време и дали отговарят на описанието му и, бинго! Ей го татко ти.

Бях потресена. Точно както ми бе обещал, само за секунди той ми даде повече информация, отколкото майка ми бе знаела през целия си живот. Може би, само може би, бях се натъкнала на златна мина. Ако чрез Боунс можех да науча повече за баща си и за убиването на вампири и ако всичко, което искаше в замяна, бе той да избира мишените… е, това можех да преглътна. Ако оживеех достатъчно дълго.

— Защо искаш да ми помогнеш да открия баща си? Всъщност защо убиваш други вампири? Все пак те са от твоя вид.

Боунс се вгледа в мен за миг, преди да отвърне:

— Ще ти помогнала намериш баща си, защото смятам, че го мразиш повече от мен, така че това ще те мотивира да правиш онова, което ти казвам. Колкото до въпроса защо убивам вампири… не е нужно да се притесняваш за това. Имаш повече от достатъчно други неща, за които да мислиш. Мога само да кажа, че някои просто имат нужда да убиват, а това се отнася както за хората, така и за вампирите.

Все още не знаех защо иска да работи с мен. Но пък беше възможно и да изчаква момента да разкъса гърлото ми, когато най-малко подозирах. Не вярвах на това създание нито за миг, но сега нямах друг избор, освен да играя по правилата. И да открия къде ще ме отведе това. Ако след седмица още бях жива, щях да бъда направо изумена.

— Да се върнем на темата, сладурче. И пушките не вършат работа срещу нас. От това правило има само две изключения. Първо, ако стрелецът извади късмет и ни уцели в гърлото, разкъсвайки го, така че главите ни да се търкулнат. Обезглавяването върши работа; не са много съществата, които могат да живеят без глава, а главата е единствената част от вампира, която няма да порасне наново, ако я отрежеш. Второ, ако пушката е със сребърни куршуми и ако достатъчен брой от тях са изстреляни в сърцето, така че да го унищожат. Е, това не е толкова лесно, колкото звучи. Няма вампир, който да седи мирно и да ти позира. Най-вероятно той ще ти се нахвърли и пушката ще бъде забучена в задника ти, преди да причиниш някаква истинска вреда. Но от сребърните куршуми боли, затова можеш да ги… ползваш, за да забавиш вампир и да го намушкаш с кол. И е най-добре да си бърза със среброто, защото в противен случай ще имаш да се разправяш с един много разгневен вампир. Душенето, давенето, нищо от това не работи. Дишаме само около веднъж на час и можем да изкараме безкрайно дълго без кислород. Само едно вдишване от време на време, за да вкараме малко кислород в кръвта, и сме като от желязо. Нашият вариант на хипервентилиране^[3] е да дишаме на всеки няколко минути. Това е един от признаците, по който можеш да познаеш, че вампирът се уморява. Ще започне да диша по-често, за да се съвземе. Токов удар, отровен газ, погълнати отрови, наркотици… нищо от това не върши работа. Схвана ли? Сега вече знаеш слабостите ни.

— Не мислиш ли, че трябва да изпитаме някои от тези теории?

Той неодобрително ми размаха пръст.

— Да ги нямаме такива. С теб сме партньори, нали? В случай че забравиш, може би няма да е зле да знаеш, че нещата, които току-що споменах, ще подействат много добре срещу теб.

— Шегувах се — излъгах го.

Той просто ме изгледа с поглед, който ми каза, че всъщност много добре ме е разбрал.

— Истината е, че е много трудно да ни убиеш. Как ти си успяла да заковеш шестнайсет вампира, ми е направо непонятно, но пък и на света никога не му липсват глупаци.

— Ей! — Обидена, защитих уменията си. — Щях да те разкъсам на парчета, ако не ме бе накарал аз да шофирам и ако после не ме беше фраснал, докато не гледах.

Той отново се разсмя. Усмивката превърна лицето му в нещо, което осъзнах, че бе много красиво. Отвърнах поглед, тъй като не исках да го възприемам като нищо друго, освен като чудовище. Опасно чудовище.

— Котенце, защо мислиш, те накарах да шофираш? Бях те преценил пет секунди след като говорих с теб. Ти си новобранка, зелена си в лова и, веднъж извадена от рутината си, бе безпомощна като бебе. Разбира се, че те фраснах изневиделица. Има само един начин да се биеш и това е непочтеният. Почтеният джентълменският бой ще те доведе единствено до смъртта ти, при това бързо. Не пропускай нито един нечестен удар, нито един удар под кръста, трябва да риташ противниците си точно когато вече са повалени, и тогава може би ти ще си тази, която ще се измъкне жива. Запомни го. Биеш се на живот и смърт в тази война. Това не е боксьорски мач. Победителят не се определя според отбелязаните точки.

— Ясно. — За съжаление схващах. В това отношение бе прав. Всеки път, когато срещнех вампир, боят бе на живот и смърт. Включително и този.

— Но пак се отклонихме от темата. Разказах ти за слабостите ни. По отношение на предимствата ни — имаме много. Бързина, зрение, слух, обоняние, физическа мощ — всички те превъзхождат човешките. Можем да ви усетим много преди да ви видим и можем да чуем пулса ви от километър и половина разстояние. В допълнение към това някои от нас притежават способността да контролират съзнанието на хората. Един вампир може да изсмуче половин литър кръв от теб и секунди след това ти да не си спомняш, че дори си го виждала. Съдържа се в кучешките ни зъби, една мъничка капчица халюциноген в съчетание със силата ни те прави податлива на внушение. Например някой не само е смукал от шията ти, но ти внушава, че си срещнала момче и си си побъбрила с него и сега ти се доспива. Така се хранят повечето от нас. Малко лочене тук, още малко там, и никой нищо не подозира. Ако всеки вампир убиваше, за да се нахрани, още преди векове щяхме да бъдем разкрити.

— Можеш да контролираш съзнанието ми? — Мисълта ме ужаси.

Кафявите му очи внезапно блеснаха в зелено и погледът му се впи в моя.

— Ела при мен — прошепна той, ала думите му като че отекнаха в главата ми.

— По дяволите, няма начин — отвърнах, смразена от внезапната нужда да направя точно това.

Очите му рязко станаха отново кафяви и той ми отправи жизнерадостна усмивка.

— Явно не мога. Браво на теб, това може да ти е от полза. Не може да си все с разстроено съзнание и да забравяш целите ни, нали? Навярно това е от гените ти. Не сработва върху други вампири. Или при хора, които поглъщат вампирска кръв. Очевидно имаш достатъчно от нашия вид в себе си. Има и хора, които не се поддават на внушение, но те са много малък процент. Трябва да притежаваш необикновен контрол над съзнанието си или естествени съпротивителни сили, за да не ни пуснеш да бърникаме вътре. Ем Ти Ви и видеоигрите разрешиха този проблем, що се отнася до по-голямата част от човечеството. Те и кабеларките.

— Кабеларките?

Той се ухили развеселен.

— Телевизията, естествено. Не говориш ли английски?

— Е, ти със сигурност не говориш — измърморих.

Поклащайки глава, той ми се намръщи.

— Денят отминава, сладурче. Имаме още много да говорим. Казах ти за сетивата и за контрола над съзнанието, но да не забравяме силата ни. И зъбите ни. Вампирите са достатъчно силни, че да те прекършат на две и да носят парчетата с един пръст. Можем да запратим колата ти по теб, ако пожелаем. И можем да те разкъсаме със зъбите си. Въпросът е колко от нашите сили носиш ти в себе си.

Аз колебливо започнах да изброявам ненормалностите си:

— Виждам отлично и мракът не ми пречи. Всъщност през нощта виждам така добре, както и през деня. По-бърза съм от всеки, когото познавам, казано от човешка гледна точка. Чувам от много далече, но може би не от толкова далече като теб. Понякога вечер в стаята си чувам как от долния етаж дядо и баба си шепнат за мен…

Спрях, преценявайки по изражението му, че съм разкрила прекалено лична информация.

— Не смятам, че мога да контролирам нечие съзнание. Никога и не съм опитвала, но си мисля, че ако можех, хората щяха да се отнасят с мен по различен начин. — Мътните го взели, отново споделях. — Както и да е — продължих, — знам, че съм по-силна от средностатистическия човек. Когато бях на четиринайсет, пребих три момчета, като и тримата бяха по-едри от мен. Това стана, когато повече не можех да игнорирам факта, че в мен има нещо много сбъркано. Виждал си очите ми. Те са различни. Налага се да ги… контролирам, когато съм разстроена, за да не видят другите хора как светят. Зъбите ми са нормални, предполагам. Никога не са изскачали по странен начин.

Погледнах го през спуснатите си мигли. Никога преди не бях говорила с някого за различията си по такъв начин, дори и с майка си. Тя се разстройваше само от мисълта за тях, пък какво оставаше да ги обсъждаме.

— Да видим дали съм разбрал. Казваш, че на четиринайсет истински си осъзнала уникалността си. Преди не си знаела какво си? Какво ти казваше майка ти за баща ти, докато растеше?

Това бе много болезнена тема и аз потръпнах от спомена. Един вампир едва ли бе съществото, с което някога си бях представяла, че ще споделям това.

— Тя никога не споменаваше баща ми. Ако я попитах, както правех като малка, тя или сменяше темата на разговора, или се ядосваше. Но другите деца не ме оставиха в неведение. Откакто се научиха да говорят, започнаха да ме наричат копеле. — Затворих очи за миг, срамът все още ме жегваше. — Както ти казах, когато влязох в пубертета, започнах да се чувствам… още по-различна. Беше много по-зле, отколкото когато бях дете. Стана по-трудно да прикривам чудатостите си, както майка ми ми бе казала да правя. Най-много харесвах нощта. С часове бродех из овощната градина. Понякога не заспивах до зори. Ала не узнах колко зле всъщност е положението, докато онези момчета не ме сгащиха.

— Какво направиха те? — Гласът му бе по-мек, почти нежен.

В съзнанието си виждах лицата им, сякаш и сега стояха пред мен.

— Бутаха ме насам-натам. Блъскаха ме, обиждаха ме, обичайното. Това обаче не ме накара да се защитя. Случваше ми се едва ли не всеки ден. Но тогава едно от тях, не мога да си спомня кое точно, нарече майка ми курва и аз си изпуснах нервите. Хвърлих камък по него и избих зъбите му. Останалите ми се нахвърлиха и аз ги набих. Те така и не казаха на никого какво се бе случило. И най-накрая, на шестнайсетия ми рожден ден, майка ми реши, че съм достатъчно голяма, че да науча истината за баща си. Не исках да й повярвам, ала дълбоко в себе си знаех, че това е вярно. Онази нощ за пръв път видях очите си да светят. Тя задържа огледало пред лицето ми, след като ме наръга с нож в крака. Не беше със злоба. Искаше да ме разстрои, за да видя очите си. Около шест месеца по-късно убих първия си вампир.

Очите ми запариха от непролетите сълзи, но не се разплаках. Не можех да плача пред това същество, което ме принуди да разкажа онова, което се опитвах да забравя.

Той ме загледа доста странно. Ако не знаех истината, щях да си помисля, че в погледа му има съчувствие. Но бе невъзможно. Той бе вампирът те не изпитваха състрадание.

Изправих се рязко.

— Като заговорихме за майка ми, трябва да й се обадя. Ще се разтревожи до смърт. И преди съм се прибирала късно, но никога не съм отсъствала толкова дълго. Ще си помисли, че някой от вас, кръвопийците, ме е убил.

Това накара веждите му да литнат до косата му.

— Майка ти знае, че примамваш вампири с обещания за секс и после ги убиваш? И ти позволява да правиш това? Брей, мислех, че се шегуваш, когато каза, че тя знае, че намаляваш популацията ни. Ако беше мое дете, щях да те оковавам в стаята ти нощем. Не разбирам днешните хора, оставят хлапетата си да правят каквото им скимне.

— Не говори така за нея! — избухнах. — Тя знае, че постъпвам правилно. Защо да не ме подкрепя?

Очите му се впиха в моите като бистри тъмни езера от кафяво. Сетне сви рамене.

— Както кажеш.

Внезапно Боунс се изправи пред мен. Дори нямах време да мигна, толкова беше бърз.

— Стана ми ясно снощи, когато метна кръста си по мен. Само се замисли, няколко сантиметра по-надолу и сега можеше да засаждаш маргаритки над главата ми. — Усмихна се, сякаш развеселен от представата. — Ще работим върху подобряване на скоростта и точността ти. Ще си в по-голяма безопасност, ако можеш да убиваш от разстояние. Прекалено ранима си в близък бой.

Той ме стисна за ръцете. Опитах да се измъкна, но той стискаше здраво. Железни решетки щяха да бъдат по-лесни за помръдване.

— От силата ти има още много какво да се желае. По-силна си от мъж, но вероятно си слаба колкото най-слабия вампир. И върху това ще трябва да поработим. Освен това гъвкавостта ти не струва и хич не използваш краката си, когато се биеш. Те са ценни оръжия и трябва да се отнасяме към тях подобаващо. Колкото до скоростта ти, е… тя може би е безнадеждна. Но все пак и това ще пробваме да подобрим. Така, както го мисля, имаме около шест седмици, преди да можеш да излезеш на бойното поле. Да, пет седмици усилени тренировки и една седмица, за да поработим върху външния ти вид.

— Външният ми вид? — Ярост изпълни гласа ми. Как смееше един мъртвец да ме критикува? — Какво ми има на външния вид?

Боунс се усмихна снизходително.

— О, не е ужасно лош, но все има какво да се промени, преди да те пратим навън…

— Ти…

— Все пак сме набелязали някои големи риби, сладурче. Размъкнати джинси и посредствен външен вид няма да свършат работа. Сигурно няма да разбереш значението на думата секси дори да те ухапе по задника.

— Мили Боже, ще те…

— Престани да дрънкаш. Не искаше ли да се обадиш на майка си? Ела с мен. Мобилният ми е отзад.

Мислено подложих на всевъзможни мъчения завързаното му и беззащитно тяло, ала в действителността задържах езика си зад зъбите и го последвах навътре в пещерата.