Неслихан Аджу
Какво красиво нищо беше любовта (9)

Девет

Очите му не се спираха и за секунда; точно като очите на дива птица, непрекъснато се оглеждаха наоколо, сякаш искаха да разберат откъде ще дойде опасността.

Бяха заедно от седмици и за това време, с изключение на няколко нощи, не се бяха разделяли. В дома на Етхем държаха резервни дрехи, четки за зъби и други. Той като че ли не обръщаше голямо внимание на това. Веднъж Айсел каза полу на шега, че би било добре да си наемат квартира, защото в противен случай много скоро Етхем ще изгони и двамата. Тарък я погледна с особено изражение, което трудно може да се опише. Подозрително, студено и малко надменно изражение.

Следващите два дни остана много умислен. Все едно правеше сметки за нещо, все едно планираше нещо.

И после, една вечер заведе Айсел в кръчмата на интелектуалците. Изглеждаше много сериозен. Поръча разни неща, след това се облегна назад и хвърли на момичето отровен поглед.

— Тази вечер ти плати сметката. Аз нямам пари.

Айсел се изненада.

— Разбира се — прошепна. И се почувства засрамена.

— Какво, странно ли ти се струва жени да плащат сметки?

— Не. Никак не е странно.

— Тогава защо се изненада толкова?

— Не съм се изненадала.

Настъпи ледена тишина.

Тарък не проговори, докато не донесоха поръчката им. Обърна глава към прозореца и направи това, което Айсел правеше всеки път — загледа се в дебелия продавач от плод-зеленчука.

А Айсел наблюдаваше Тарък. Отстрани лицето му беше точно като профила на дива птица. Леко изпъкнало чело, величествено щръкнала гъста коса. Очите му не се спираха и за секунда; точно като очите на дива птица, непрекъснато се оглеждаха наоколо, сякаш искаха да разберат откъде ще дойде опасността.

Гърлото й се сви. Защото усещаше как студенината на мъжа се разлива по костите й.

По едно време очите на Тарък се спряха на момичето.

— Писна ми от тази връзка — каза неочаквано.

— Толкова бързо ли?

— Не е бързо — отговори той студено. — Обикновено не издържам и седмица с една жена. Бях ти казал.

— Не ти вярвам. Все още ти е хубаво с мен… Чувствам го.

— Винаги ми е хубаво, когато правя секс. Обичам тялото си, но не мога да ти отделя повече време. Задаваш много въпроси и мечтаеш прекалено много.

— Не! Нищо, свързано с теб…

— Не се самозалъгвай! Преди два дни предложи да си наемем квартира. А всъщност не знаеш кой съм! Ако знаеше, веднага щеше да си тръгнеш!

— Тогава ми разкажи!

— Няма нищо за разказване — отвърна мъжът. — В самото начало ти бях казал, че съм копеле.

След това изпадна в каменно безмълвие.

И двамата не ядоха нищо. Келнерът отнесе всичко, както го беше сервирал, Айсел извади от чантата си банкнота от 500 лири и я остави на масата. Тарък изгледа момичето подигравателно. Айсел за миг си помисли, че той играе игра. Като че ли искаше да я унижи.

Излязоха навън и за първи път не се хванаха за ръце.

Времето беше влажно и се просмукваше в костите. Айсел опита да се доближи до мъжа, но той не откликна.

Вървяха до дома на Етхем, без да говорят изобщо. Тарък взе ключа от перваза на вратата и отключи.

Влязоха вътре и Айсел остана в средата на хола, без да знае какво да направи. След това се разплака. Тарък не й обърна внимание. Влезе в стаята, върна се с дебело одеяло и го постла върху креслото. След това мълчаливо се съблече и влезе под одеялото.

— Ела до мен — каза на Айсел.

— А ако Етхем се върне! Тук не може! — отговори тя, като изтриваше сълзите с китката си.

— Тази нощ Етхем няма да си дойде. Няма да го има една седмица. Замина на екскурзия.

Айсел не беше много убедена, но не настоя. Съблече се, бавно се плъзна под одеялото и го прегърна.

— Трябваше да запалим печката — прошепна. — Много ми е студено.

— Сега ще се стоплиш.

Любиха се някак особено. С горчивина, с тъга, с привкус на сбогуване. Както обикновено, Тарък не беше сигурен в себе си. Понякога прегръщаше момичето изключително нежно, прошепваше в ухото й „скъпа, мила“, но след пет минути озверяваше и я любеше варварски.

Не намери покой, докато първите утринни лъчи не проникнаха през пердетата. Айсел изпитваше физическа болка, но не смееше да се оплаче.

Не разбра кога е заспала. Когато отвори очи, беше сама в хола. Одеялото се беше изплъзнало и паднало на земята, краката и коремът й бяха ледени като мрамор. Изправи се, треперейки, и се облече. Извика „Тарък!“ с плачлив глас. Знаеше, че няма да получи отговор, но въпреки това обиколи стаите, погледна дори зад бара в кухнята. „Тарък… Къде си?“

Нямаше го. Беше си отишъл. Беше си тръгнал така, сякаш никога не го е имало. Без да остави след себе си нито някаква дреха, нито книга, нито прощална бележка.

Айсел седна в студения хол и се опита да разбере какво се случва. Значи я беше зарязал? Това ли беше смисълът на снощния безнадежден секс? Тарък се любеше така, сякаш на следващия ден ще умре.

Изведнъж Айсел се почувства като риба на сухо, не можеше да диша. Хвърли се на креслото и започна да плаче, крещейки. Знаеше. Беше сигурна. Тарък си беше тръгнал. И дори не можеше да го потърси. Не знаеше нито телефонния му номер, нито къде работи, нито къде живее. Сети се, че не знае дори фамилията му, и се усмихна горчиво. Само Тарък! Копелето.

Не можа да намери ключа. Искаше да излезе, да заключи вратата и да вземе ключа със себе си точно като Тарък. За да го намери, когато се върне вечерта. Но ключът го нямаше. Търси го навсякъде, въртя се половин час в апартамента, но не го откри. Излезе и дръпна вратата.

Когато се върна в собствения си дом, беше изтощена. Нямаше сили дори да извади ключа от торбата си. Натисна звънеца. Отвътре се чуха стъпки и вратата се отвори. Пред нея се изпречи Мюзейен с тежък грим, фризирана коса и тежка миризма на парфюм, която би съживила дори мъртвец.

— Какво — каза тя на момичето — заряза ли те най-накрая?

Айсел сведе поглед.

— Влизай вътре. С времето ще забравиш. Мъжете са такива, винаги си тръгват.

Първите нощи, в които Айсел оставаше да спи в дома на Етхем, жената вдигаше ужасни скандали. Крещеше цяла седмица, заплашваше я. Но когато видя, че момичето не й обръща внимание, го изгони от дома. Когато Айсел започна да прибира багажа си, без да каже и дума, жената разбра, че е прекалила, и изпадна в паника. Каза: „Добре, добре! За известно време ще си затворя очите за това, което правиш! И без това ще се осъзнаеш, преди да е минал и месец!“. Не й се искаше Айсел да си тръгне завинаги, това беше ясно. Пък и баща й можеше всеки момент да се появи отнякъде. Какво щеше да отговори на човека? Сега поне момичето й беше пред очите. Нощно време го нямаше, но сутрин се връщаше. С очи, червени като въглени, с увиснали торбички… Кой знае какво правеше? В отсъствие на Айсел жената беше преровила стаята й. И няколко пъти торбата й, докато спеше. Нищо не откри. Нито снимка, нито телефонен номер… Не виждаше как ще разбере къде прекарва нощите и накрая се отказа да търси. Нямаше да се залепи за нея и да я следи!

Айсел се затвори в банята. Пусна студената вода и влезе под душа. Когато ледената струя докосна кожата й, сърцето й сякаш се сви, заболя я наистина. Като че ли студената вода я хапеше. После привикна. Стоя под душа, докато зъбите й започнаха да тракат.

— Какво правиш там? — провикна се жената отвън.

— Къпя се.

— Не прави глупости, в никакъв случай!

Настъпи тишина. Помисли какво искаше да каже Мюзейен. Не прави глупости, в никакъв случай! И каква глупост? Нещо като да си среже вените ли? Добре, но защо? Как можеше Мюзейен да знае, че Тарък си е тръгнал? Кой би могъл да знае? Може би довечера, когато се отбие в „Избата“, щеше да го види там! С някое от глупавите шалчета на врата, с халба бира в ръка, с малкото пръстче във въздуха, кацнал на бар — стола като ястреб. Когато видеше Айсел, щеше да й се усмихне подигравателно. Щеше да каже с мекия си глас: „Видя ли, бил съм прав. Жените не могат да се разделят с мен. Аз създавам връзки“. „Да — щеше да проплаче Айсел — никога няма да мога да се разделя с теб.“ След това щеше да падне в краката му и да се влачи по пода като куче. Заради тази любов беше в състояние да изпадне в такова унизително положение.

— На теб говоря, Айсел!

— Моля? — гласът й беше много спокоен.

— Излизай оттам! Не искам да опозоряваш дома ми.

Едвам се изправи във ваната, краката й трепереха. Загърна се в хавлията, закачена зад вратата, и излезе.

— Нищо ми няма, не се тревожи — каза на жената. Но гласът й се проточи пиянски, цялото й тяло потрепваше.

Мюзейен я погледна с недоверие.

— Ако не се беше върнала още няколко нощи, кълна се, че щеше да се озовеш на улицата! Каква беля си взех на главата, боже!

Айсел влезе в стаята си и затвори плътно вратата. Свали хавлията, влезе в леглото и се зави с юргана.

От гняв очите на Мюзейен заприличаха на чертички.

— Аз излизам. Днес имам много работа. Довечера ще закъснея. Виж, дъще, не искам глупости! Разбираш ли? Това, което направи, е достатъчно! — извика зад вратата.

— Спокойно, добре съм — каза Айсел с огромна апатия.

— Много ме нервираш!

Айсел чу отдалечаващите се стъпки; после — как се затвори външната врата.

Очите й бяха вперени в стената.

Тарък си беше тръгнал, знаеше го. Беше сигурна в това.

Защо хората си отиваха от живота й един по един? А и къде отиваха?

* * *

— Бил си планирал всичко предварително. Предложението ми да си наемем квартира е било само оправдание.

— Точно така!

— Ако си беше тръгнал в началото, може би нямаше да страдам толкова.

— Бях усетил това и по тази причина не си тръгнах веднага. Рожбичко… Наистина ли страда много?

— Не можеш да си представиш колко. Имам алергия към това да бъда изоставена. Вероятно заради майка ми. Тя ме напусна първа, знаеш го. След това Уфук… После баща ми. И накрая ти.

— Всъщност и на мен не ми беше лесно. В онзи момент преживявах ужасен период. Но това, че теб те имаше, изобщо не улесняваше нещата. Ти ме правеше слаб, подтикваше ме да потъвам в странни мисли.

— Докато бях с теб, престанах да се страхувам от нощта. Свикнах с миризмата ти. Беше прекрасно нощем да заспивам, прилепена до тялото ти, а сутрин да се будя с миризмата ти. Когато си тръгна, почувствах, че отново съм затворена в онзи тъмен склад. Беше в задната част на магазина за килими, слизаше се по няколко стълби. Веднъж баща ми ме затвори там. Защото го бях побъркала, плаках с часове без причина. Той не разбра защо го правя и от гняв излезе от кожата си. А всъщност причина имаше. Плачех за онази жена, която ме изостави и си тръгна. Затворена в онзи склад, мъката ми сякаш стана три пъти по-силна. Крещях в тъмнината, крещях, дори вих. Но никой не дойде да ми помогне.

— Така е. Понякога крещим напразно. Никой няма да дойде. Това го знам добре.

— Без теб ме болеше плътта. Преди не знаех, че това е възможно, да те боли плътта. През деня, както и да е, но нощите бяха безкрайни, леглото, в което лежах, ме изгаряше. Когато се унасях за кратко, те виждах до себе си, смеех се щастливо, но собственият ми смях ме събуждаше. Някога събуждал ли си се от собствения си смях? Много по-лошо е от това, да се събудиш от собствените си писъци. Щастието в съня ти е като кошмар.

— Знам всичко, което ми разказваш. В крайна сметка и аз изпитах същата болка, когато ти си тръгна. След като познаваш тази болка толкова добре, защо я причини и на мен?

— Защото на всеки от нас му идва редът. Не може да не го изживееш.