Иван Вазов
Погребаните солдати

Във хладната земя

и тримата сложиха,

в един ги трап зариха.

Почиват те сега

почивка вечна, тиха.

 

Почиват тоя час

без яд, без шум, без злоба

при пепелта на роба

и никой роден глас

не им смущава гроба.

 

Над ровката им пръст

се никой не подсети

да бодне китка цвете,

нито за спомен кръст —

над техни кости клети.

 

От кой ли край далек

съдбата ги доведе

за бран и за победи,

та в тоя гроб навек

те станаха съседи?

 

От кой ли небосклон?

Дали от Кавказ славни?

От степите ли травни?

От тихият ли Дон

с вълни дълбоки, равни?

 

И може би за них

сърца туптят горещи

със грижи и с надежди

под някой покрив тих

и плачат черни вежди.

 

Бащата е на бой,

а майка на детето

показва юг, небето

и шушне: „Там е той!“

с въздишка на сърцето.

 

. . . . . . . . . . . .

 

Но спят те в хладен сън

безвестни и бездомни,

печални, неми, скромни

и няма кой навън

за тях да си напомни!

 

Август 1877, Свищов