Майкъл Дж. Съливан
Короносната кула (19)

Глава 18
Роза

Тъй като бе застанала непосредствено зад Гуен, Роза получаваше отлична възможност да наблюдава случващото се. А се случваше следното: решително изправена на прага, Гуен отказваше да пропусне определен клиент. Налагаше й се да отметне глава назад, за да го гледа в очите, защото мъжът пред входа беше огромен. При евентуално влизане би му се наложило да приведе глава под горния праг. Не му трябваше да се притеснява за това, защото калианката нямаше намерение да го пусне.

— Но аз имам пари! — изреваваше в този момент евентуалният клиент, приведен над Гуен. Носовете им почти се докосваха. Роза никога не бе виждала мечок, но ако посетителят се загърнеше с една по-рунтава кожа, щеше да постигне пълна прилика. Само че застаналата на входа лисица твърдо отказваше да го пусне.

— Дори и да си донесъл със себе си всички съкровища от Короносната кула, има си правила — отвърна Гуен.

— Пукнат петак не давам за правилата ти! Дошъл съм да си платя за курва. Имам пари, така че ще получа една.

— Не и докато аз не ти позволя. А аз няма да позволя, докато не започнеш да уважаваш правилата.

— Нямам никакво намерение да се къпя! — кресна мечокът в лицето й. Дъхът му разроши няколко кичура.

Ръцете на Гуен прибавиха към упоритостта й, вплетени в скръстване.

— В такъв случай няма да получиш дама.

— Не ми е изтрябвала дама. Искам курва. За курва не ми трябва да се къпя.

Мечокът си имаше име — Хопър — и действително напомняше горски обитател по отношение на хигиената. А може би дори отстъпваше и в това отношение на сравнението. Роза неизменно го бе виждала с едни и същи дрехи, покрити с потни петна. Храсталакът на лицевото му окосмение бе уловил няколко листа. Може би главата му събираше материал за катериче гнездо тайно от самия Хопър. А може би той смяташе немарливостта си за първично привлекателна.

— В това заведение ще наричаш жените дами и ще се явяваш в чист вид. Иначе никой не те спира да отнесеш парите си от другата страна на улицата.

Мечокът я погледна объркано. Но веждите му побързаха да изтласкат объркването.

— Грю вече няма курви. Нали всички те се преместиха тук.

— Съветът ми бе свързан с препоръка за пиене.

— Не искам да пия. Дошъл съм за жена.

— Тогава я търси другаде.

— Другите не струват.

— Защо?

— Те не миришат толкова хубаво.

Не съществуваше опасност някой да се излъже и да каже подобно нещо за Хопър. Според Роза миризмата му говореше за близки запознанства с отходни канали.

Самата тя не бе имала честта да го опознава отблизо. Хопър бе посещавал „Противната глава“ сравнително редовно, само че бе имал слабост към Джолийн. Последната често се бе оплаквала от вонята му. За нея той не беше мечок, а по-скоро скункс. Тъй като за много от хората, които посещаваха тези места, можеше да се каже същото, Гуен бе въвела ново правило.

— Значи предпочиташ чисто момиче, което ухае приятно, нали?

— Именно.

— Защото никак не е приятно да вкусваш мръсотия и едноседмична пот, нали?

— Точно така.

— Дамите от това заведение също споделят мнението ти. Затова трябва да се изкъпеш, преди да ни посетиш.

— Те не са от значение. Аз плащам, аз поръчвам музиката.

— Вече не. Сега си свободен да прекосиш улицата и да пропиеш желанието си или да отидеш да се изкъпеш и да се появиш отново. Ако избереш втория вариант, постарай се да бъдеш по-учтив и внимателен.

— Внимателен към курва?

— Към дама. С курва ще се въргаляш в канавките.

Няколко мига Хопър мълча раздразнено, издал челюст. Сред пуфтенето си той се вторачи в пода.

— Ако платя за баня, няма да ми останат достатъчно пари за после.

Гуен раздалечи ръце, за да го докосне по ръката.

— Изкъпи се, избръсни се, почисти си дрехите и ела. Ще измислим нещо. Аз държа клиентите ни да се явяват в пристоен вид, но съм също толкова настоятелна да остават доволни.

Хопър отново я погледна, вече не толкова ожесточено.

— Наистина ли?

Гуен кимна.

Той защипа туниката си под рамото и приближи плата към носа си.

— Малко вода няма да навреди. — Подир това мъжът кимна и излезе. А Гуен се отправи към едно от новите кресла и тежко се отпусна в него.

— Започваш да връщаш клиенти. — Другата приседна на пейката до нея. Въпросната бе последен остатък от старите мебели, обикновена дъска, която Диксън бе преобразувал в място за седене. Роза не бе сигурна за причината, поради която Гуен бе оставила тази грозотия сред останалите красиви мебели, неотдавна закупени от занаятчиите: може би пейката служеше като спомен за началните им дни.

Във всеки случай дребната жена се чувстваше най-удобно именно на нея.

— Можем да си го позволим — отговори Гуен. — А и аз само го отпратих да се изкъпе. Той ще се върне. Струва ми се, че трябва да сложим още няколко вани. Така посетителите ще се къпят направо тук, срещу доплащане, разбира се.

— Прекрасна идея. Ти не спираш да ме удивляваш — усмихна се Роза. Гуен отвърна на жеста й.

В последно време всички те имаха повод да се усмихват. В самото начало Гуен ги бе окуражавала, изтъквайки, че това се отразява благотворно на печалбите. Впоследствие от напомняне не бе имало нужда. Всички те изглеждаха толкова красиви в новите рокли. Гуен бе уредила плата на отлична цена от същото място, предоставило материал за завесите. С оглед на новата обстановка и впечатляващия им вид названието дами бе напълно оправдано. Това название се бе харесало на Гуен, която бе настояла за пълното му налагане.

— За да получите уважение, трябва да се държите по достоен за уважение начин — им бе казала тя. А Гуен със сигурност знаеше какво говори: тъмнокосата калианка си бе спечелила искрената почит на дърводелците, катранджиите, стъкларите и зидарите. В замяна на това те биваха посрещани като крале. Магазинерите, които по-рано се бяха мръщили на появата й, сега се обръщаха към нея за съвет. Естествено, никой не я канеше на вечеря и не й предлагаше да се кандидатира за районен управител, но на улицата мнозина й се усмихваха, а се намираха и такива, които й отваряха вратата. Тя вече не беше чужденка, а бе станала част от Медфорд. Най-сетне си бе намерила място.

Гуен преливаше от идеи. Два пъти седмично в публичния дом биваха провеждани танци. В тези вечери под съпровода на цигулка, гайда и барабан танците бяха безплатни, а към работа биваше престъпвано едва след края им. В продължение на няколко часа момичетата получаваха възможността да се почувстват като благороднички. А и тези събития привличаха много посетители.

Разбира се, те не бяха истински дами. Дамите имаха благороден произход и невъобразимо по-богат гардероб.

Със застудяването Гуен уреди раздаването на супа с лук и репи. И в случая не ставаше дума за благотворителност.

— Всеки притежава определен талант — казваше тя на отбиващите се. И беше права. Повечето от крайно бедните бяха се препитавали с нещо: калайджийство, килимарство, земеделие, почистване на комини. Всички онези, които бяха способни да работят, получаваха възможност да си припомнят занаята. Прекалено слабите или възрастните се превръщаха в наставници. Бившите фермери се заеха да разкопават площта зад постройката, следващата година тази земя щеше да се превърне в леха, която да спомогне за снабдяването.

Сред отбиващите се на супа имаше и един пчелар, обещал да ги снабди с кошер.

Гуен не приличаше на тях. В една или друга степен всеки от тях се бе предал, бе захвърлил мечтите си и бе отстъпил пред света. Роза съзираше разликата между тях и Гуен дори в най-простите движения. Но особено силно това проличаваше в разговорите. В този публичен дом все пак имаше една истинска дама: тя се наричаше Гуен Деланси.

Откъм верандата долетяха стъпки, последвани от отварянето на входната врата. Придружен от лек хладен вихър, накарал фенерите да трепнат, в салона влезе Стейн. Той бе оплискан с кал и бе донесъл със себе си познатата миризма на риба, само че усилена.

Гуен веднага скочи от стола си.

— Ти пък какво искаш?

— А ти какво мислиш? Това нали е бардак?

Още по време на първата му реплика тъмнокосата жена бе започнала да клати глава.

— Не и за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— За теб това място не съществува.

— Нямаш право. — Той стъпи върху новия килим с калните си ботуши. — Коя си ти, че да задигаш всичките добри курви и да ги отвеждаш тук? И нямаш право да ми отказваш обслужване.

— Само гледай.

Стейн направи още една крачка. Върху кривите му устни изникна усмивка.

— Зная, че Диксън го няма. Той напусна града преди два дни и още не се е върнал. Сега сме сами. — Следваща крачка. — Чини ми се, че Грю би платил добри пари, ако някой вземе, та опожари мястото. — Той се огледа. — Тази красота ще пламне хубаво. Даже съм изненадан, че още не го е сторил.

— Грю не е толкова глупав като теб. Получих одобрение за това място с помощта на градския асесор. А той знае колко много би се радвал Грю да види провала ни. Върху кого според теб ще падне подозрението за подобен пожар? Посегателството срещу която и да било постройка в Медфорд е престъпление срещу краля, защото всичко тук му принадлежи. Ние сме само наематели. И ако нараниш някоя от нас…

— Никого няма да наранявам. Просто съм дошъл да се позабавлявам.

— Върви да се позабавляваш другаде.

Очите му светнаха, когато погледът му се спря на Роза.

— Искам тази.

Роза изквича задавено и отстъпи три крачки към стълбището.

— Върви си, Стейн — нареди Гуен.

— А може би ще взема теб. — Рибарят направи поредна крачка напред.

Гуен не помръдваше. И не трепваше. Тя стоеше насреща му, загледана в очите му. В следващия миг жената трепна.

— Мили Марибор — промълви тя и повдигна пръсти към устата си. Върху лицето й бе изникнало отвращение.

Неочакваната промяна изненада Стейн. Той объркано погледна между двете.

— Какво? Що за номера са тези?

Сега Гуен бе придобила състрадателно изражение.

— Много съжалявам, Стейн.

Роза също бе застинала смаяно. В началото бе решила, че Гуен се преструва, за да го измами, само че преструвка нямаше. Толкова дълбок ужас бе невъзможен за пресъздаване по избор.

Самият Стейн също бе променил лицето си. Заплахата бе отстъпила пред тревога.

— За какво?

— За това, което предстои да се случи.

— Какви ги плещиш? — Той отново пристъпи, само че назад, и се огледа в дирене на заплахата.

— Той ще те убие.

Гласът на Гуен бе необичаен, тих и покъртен. Тя не си измисляше. Леко повдигнатите й ръце трепереха.

— Кой?

— Ще бъде бавно… болезнено бавно. Той… Той ще те реже парче по парче и ще те остави да кървиш до смърт. Ще те окачи на търговския площад и ще те украси със свещи.

— Кой е той? За кого говориш? Диксън никога…

— Не е Диксън. — Тя заяви това решително, с тон на вещание. — Ти не го познаваш. Непрекъснато ще го питаш защо, но той няма да ти отговори. През цялото време няма да изрече и дума. Просто ще реже и ще реже… докато ти крещиш.

— Млъкни.

— Ще бъде късно през нощта — продължи калианката и направи крачка напред. Ръцете й все така бяха повдигнати, треперещи.

— Млъкни! — Стейн отново отстъпи, този път рязко.

— Никой не ти помага. Навсякъде има кръв. Кръвта е отвратителна. Нима е възможно да има толкова много кръв в едно тяло? — Ръцете й се повдигнаха към ушите. — Ти продължаваш да пищиш, докато той те издига и запалва свещите.

— Казах да си затваряш устата!

— След като той си отива, хората започват да излизат. Те гледат към теб, но никой не помага. Те знаят какво си — винаги са знаели, макар и да не са запознати с всичките ти дела. Един от тях знае за Ейвън, но никой от излезлите не знае за Рут, Ирен и Елси. Както никой не е узнал за съпругата на Калахан.

— Откъде знаеш за това? — с нескрит ужас попита рибарят.

— И двете дъщери на Олдъм. Ти си ужасен човек, Стейн. Отвратителен човек.

През живота си Роза не бе виждала подобен страх да се изписва върху нечие лице. Стейн бе започнал да се оглежда диво.

— Хората гледат как умираш — продължаваше Гуен. — Един от тях поставя кофа под краката ти, за да събере от кръвта. Той ще я насипе в копанята на прасетата си. Самата аз никога не бих ти пожелала подобен край, Стейн, но ти го заслужаваш. Заради всичко онова, което си причинил на Ейвън и останалите като нея.

Думите й оказваха не по-слаб ефект и върху самата Роза. Особено вледеняващо бе изражението на искрена симпатия, което бе придобило лицето на калианката. По някакъв начин Гуен бе съзряла смъртта на Стейн. А описанието бе позволило и на Роза да го съзре.

— Умопобъркана кучка! — кресна рибарят. — Стой настрана от мен!

С бързи крачки той се отправи към вратата и я затръшна след себе си.

Гуен се олюля и слепешком протегна ръка, за да подири някаква опора. Роза притича до нея.

— Добре ли си?

Гуен безмълвно я притисна към себе си и заплака.

* * *

— Вземи. — Роза протягаше димяща чаша чай.

— Порцеланова чаша? — удивено я погледна Гуен.

— Възнамерявахме да ти я подарим за Зимния фестивал, само че чашата ще бъде от полза и сега. Явно ще трябва да ти търсим друг подарък.

— По-добър от този?

— Ще трябва да изчакаш, за да разбереш.

Двете се бяха настанили на верандата, сред миризмата на прясна боя и дървесни стърготини, с подпъхнати под пейката крака. Роза бе донесла одеялото от леглото си. То бе едно от онези одеяла, които бяха ознаменували първата им нощувка край самун хляб и парче сирене.

Струваше им се, че страшно много време е изминало от онези нощи. Спомени от предишен живот. Времето, в което бяха робували на Грю, бе прекарано от други жени, не от тях. Не изглеждаше възможно. Особено за Гуен. Не и след като Роза бе видяла начина, по който тя бе прогонила Стейн. Не изглеждаше възможно жена с подобна воля някога да се е подчинявала на Грю.

Нощта бе студена, скоро започна да вали. Първото доказателство за това бе нестройният тропот по околните покриви; скоро той преля в ритъм и накрая в постоянен шум, накарал Роза да се почувства като сред водопад.

— Как си?

Гуен леко извърна глава към нея.

— Много по-добре, благодарение на теб. Чаят е великолепен.

— Гуен… — Тя се поколеба. — Какво стана преди малко? Онези неща, които наговори на Стейн. Те…

Тъмнокосата жена отпусна чинийката върху подлакътника, за да се увие по-плътно.

— Не съм вещица, Роза — остро каза тя.

— Не. Не си мислех това. — Другата жена също се обърна към нея.

— А какво си мислеше?

Гуен отказваше да я поглежда, загледана право напред в дъжда. Макар одеялото да бе скрило ръцете й, Роза можеше да отгатне скръстването им.

— Не зная. Затова питам.

Калианката изсумтя.

— Просто погледнах в очите му. Погледнах и видях… видях смъртта му. Трудно е да обясня.

— Това магия ли е? — тихо попита дребната жена. Тя знаеше, че магията е нещо лошо, майка й бе казвала така. Но ако Гуен можеше да прави магия, значи магията не бе зла. В очите на Роза Гуен представляваше самото съвършенство, докато майка й бе по-тъпа и от нарисуван нож.

— Не — бързо каза Гуен, все така загледана в дъжда. — Дарба.

След няколко мига тя отново се обърна към Роза.

— Майка ми също умееше да прави това. Някои жени, предимно от народа на тенкините, могат да съзират бъдещето на човека, когото поглеждат. Очите са прозорец към душата. Ако се загледаш в тях, потъваш в бъдещето, което им предстои. — Тя си пое дъх. — Виждаш, чуваш и усещаш всичко. Майка ми имаше този дар, а аз съм го наследила от нея.

Последва момент обтегната тишина.

— Страх ли те е от мен? Това ли си мислиш сега?

В отговор Роза се протегна и стисна ръката й.

— Не. Просто никога не бях виждала подобно нещо.

— Случилото се неотдавна не беше умишлено. То почти никога не се случва.

— В този случай бе добре, че се случи — изтъкна Роза. — Съмнявам се, че Стейн ще се върне. Благодаря ти. Не само за това, че го прогони. Благодаря ти за нещата, които направи за мен и за всички ни. Без теб ние никога не бихме получили този шанс. Ти спаси всички ни. Ти си героиня.

— Спасихме се взаимно — настоя Гуен.

— Не мисля така.

— Напротив. Ние сме като семейство. Близките се грижат едни за други, подкрепят се и…

— Семейство? — Роза едва не се изсмя, но пък в това нямаше нищо смешно, не и като се замислеше човек. — Семействата нямат нищо общо с това.

— Какво искаш да кажеш?

— Че аз не си мисля за задружие и взаимопомощ, когато чуя за семейства.

— Но с мен и майка ми беше така — каза Гуен.

Роза се размърда неловко. Не й се искаше да спори.

— Ами с теб?

— Това не е важно — отвърна Роза. — Това беше преди цяла вечност. Прекалено отдавна, за да си спомням.

— Чувала съм историите на другите — меко каза Гуен. — Зная какво е ставало с Джолийн, Мей, с Ета… Но ти никога не си ми разказвала за своя живот.

— Защото няма нищо за разказване.

— Лошо ли беше?

Роза помисли за момент, а после поклати глава. Това бе най-лошото: не можеше да каже, че животът й е бил непосилен. Никой не я беше бил и не я беше държал заключена в килера. Близките й не я бяха продали, нито бяха намерили смъртта си в ръцете на разбойници. Никаква подобна причина не бе я запратила в сегашния й път.

— Не — рече накрая тя. — Просто тъжно.

— Разкажи ми.

Сега Роза се чувстваше глупаво заради темата на разговора. Тя сви рамене с желанието да убеди Гуен в незначителността на нещата, които щеше да разкаже.

— Родителите ми имаха малко земя край Колд Холоу — няколко мили на запад от Медфорд, между Уестфилд и пътя. Предимно камънаци и храсталаци. Баща ми се стараеше да обработва земята, но явно старанието му не бе подкрепено от опит. А може би самата земя бе лоша, със сигурност изглеждаше така. Може би семената не бяха читави или пък времето беше прекалено студено. Майка ми непрекъснато го защитаваше. Така и не разбрах защо, тъй като на свой ред той винеше единствено нея. Един ден той си отиде. Просто излезе и не се върна. Майка ми каза, че е защото той не би могъл да понесе да ни гледа как умираме от глад. А аз си помислих, че това е поредното й оправдание.

Ръката на Гуен стискаше пръстите й под одеялото. Тъмните бадемови очи я наблюдаваха със състрадание. Тя очакваше да чуе нещо ужасно, но Роза не можеше да предостави нищо подобно.

— Подир това не ни беше останало нищо — продължи тя. — От обич към нас баща ми бе взел мулето и последните медни монети. Изкарахме зимата, като се прехранвахме с корени и ядки. Майка ми обичаше шеговито да ни сравнява с катерици, само че по онова време аз бях забравила какво е смях. Тя отказваше да проси и да моли за помощ. Винаги казваше, че татко щял да се върне, намерил работа, нарамил чувал с брашно и повел прасета след себе си. Докато тя ми описваше как той щял да ми доведе коза да си я доя, аз дъвчех парче дървесна кора.

Заради повторното стискане на ръката й Роза се почувства още по-глупаво. Историята и не заслужаваше подобно състрадание. Освен това тя не обичаше да плаче пред Гуен. Искаше да бъде силна и решителна като нея; плачът над нещо тъй незначително означаваше слабост. А Роза мразеше слабостта.

— Майка ми ме обичаше — обясни тя. — Беше глупава, но ме обичаше. Даваше ми цялата храна, която намереше, и лъжеше, че е яла. На следващата зима не можахме да намерим повече корени или ядки, затова започнахме да ядем борови клонки. Същата зима майка ми умря от треска.

Тези думи извикаха спомена за изпитото лице с хлътнали страни и изопнати устни.

— Но треската бе само повод за смъртта й. Не тя я уби. Не беше и гладът. Майка ми умря заради гордостта си: глупава, безполезна гордост. Прекалено горда да се обърне за помощ към някого. Прекалено горда да признае, че съпругът й е бил негодник. Прекалено горда да изяде своята…

Роза не можа да продължи. Гърлото й се бе затворило, отказващо да позволи на езика й да вкуси следващите думи. Тя бавно си пое дъх, потрепери и обърса сълзи с долната част на дланите си.

— Беше прекалено горда да изяде своята част от малкото храна, която намирахме. Тя ми казваше, че го е сторила. Кълнеше се. Но всеки път, когато се оплачех, че коремът ме боли от глад, тя винаги ми предлагаше някаква ядка или отчасти прогнила репичка и заявяваше, че е намерила две и вече е изяла полагащата й се.

Роза отново обърса очите си.

— Когато тя почина, аз изоставих гордостта си и се отправих към Медфорд. Бях готова на всичко. След като си прекарала половин ден в преследването на тлъста муха, която да изядеш, след като си поглъщала цели паяци и си точила лиги по червеите, изниквали край дупката, която с голи ръце изравяш, за да погребеш майка си — тогава нищо не ти се струва унизително. Аз исках единствено да живея. Бях забравила всичко останало. Една буца пръст няма мечти. Парченцето мазилка не разбира надеждата. Всяка сутрин имах смътната мисъл единствено да доживея до следващата зора. Но ти промени това.

Гуен с мъка повдигаше чашата си. Върху нейните бузи също личаха сълзи.

— Ти не си като майка ми — продължи Роза. — И не приличаш на мен. Ти защитаваш себе си и другите. Ти можеш да променяш света около себе си. Но аз не мога. Джолийн не може. Ти си единствената, която е способна да го направи.

— Аз не съм нищо специално, Роза.

— Напротив. Ти си героиня и можеш да виждаш в бъдещето.

Двете замълчаха и се заслушаха в ромолящия дъжд. Пороят се бе превърнал в истински потоп на непрогледна водна завеса. Някъде из улицата дрънчеше метална кофа, а настилката бързо изчезваше под надигаща се вода.

— А защо да не поговорим за Диксън? — с хитра усмивка рече Роза.

Гуен подозрително присви очи над ръба на красивата си чаша.

— Какво да говорим за него?

— Носят се слухове, че ти бил поискал ръката.

Тъмнокосата жена я изгледа шокирано.

— Нищо подобно.

— Ета каза друго.

— А, това ли.

— Значи е истина!

Гуен сви рамене.

— И ти какво му каза?

— Казах му, че ще бъдем много добри приятели. Диксън е добър човек, но…

— Но?

— Но не е… той.

— Той? Какво искаш да кажеш? Кой е въпросният той?

Другата жена смутено намести крака под одеялото.

— Не зная.

— Не знаеш?

Калианката поклати глава и покри лице с одеялото.

— Може би той изобщо не съществува. Може би е нещо, което съм си измислила сама в течение на годините. Може би просто се опитвам да се самоубедя, че той е истински, а не просто моя надежда.

— Отхвърлила си истински и трудолюбив мъж заради една идея?

Гуен надникна сред диплите на одеялото.

— Глупаво, нали? Хубава героиня съм.

— Наистина е много романтично, но…

— Кажи го спокойно. Глупаво е. Това е истината.

— Ами ако този рицар не се появи?

— Не е рицар. Не съм сигурна кой е или какво е, но определено не е рицар. И ако не е дело на въображението ми, скоро той ще се появи.

— Откъде знаеш?

— Защото изпратих Диксън да го доведе.

Роза я изгледа изумено.

— Върху дланта на Диксън видях, че той ще го доведе тук — обясни Гуен.

— Чакай. Останах с впечатлението, че този човек, този нерицар, е само твоя фантазия.

— Възможно е.

Гуен замълча и изглеждаше склонна да запази това си състояние. Но Роза нямаше намерение да я остави на мира, не и след като самата тя бе принудена да разкаже живота си.

— Обясни ми.

Гуен се намръщи:

— На смъртния си одър майка ми ме накара да обещая да дойда тук… в Медфорд. А златните монети ми бяха връчени от човек, който ми каза същото. Това беше предназначението на златото. Да му помогна.

— На кого?

— На него.

Роза объркано поклати глава.

— Нищо не разбирам. Говори смислено.

— Не мога, защото в това няма смисъл. Нямам никаква представа защо трябваше да дойда в Медфорд. Не зная кой е този човек. Не зная нищо за него. Зная само, че трябва да бъда тук, когато той се появи. Трябва да му помогна и…

— И?

Гуен сведе глава, скривайки погледа си.

— И?

— Не зная. Толкова дълго съм го чакала. И съм размишлявала. Какъв е, как изглежда. Защо точно на мен се падна това.

— Искаш да ми кажеш, че си се влюбила в човек, когото никога не си срещала?

— Може би.

— Но в това няма нищо лошо. Нали двамата сте орисани да останете заедно?

Калианката сви рамене.

— Никой не ми е казвал нищо за това. Просто това искам да вярвам. Никъде не е казано, че той не е женен.

— Поне знаеш ли името му?

Смутено усмихната, Гуен поклати глава.

— Паднах ти в очите, нали?

— Шегуваш ли се? Ти умееш да правиш магия и имаш мистериозна съдба. Иска ми се да бях на твоето място.

Другата жена все още се усмихваше, само че засрамено.

— Всеки си има съдба.

Роза погледна към ръката си и я протегна.

— Каква е моята?

Гуен се поколеба за момент.

— Сигурна ли си? Не се ли страхуваш след онова, което видя със Стейн?

— Вече ти казах, че не се страхувам от теб. И не се страхувам от бъдещето си. Може би и моето ще крие някакъв тайнствен непознат. Само не ми казвай как ще умра. Това предпочитам да не зная. Става ли?

Гуен въздъхна.

— Хубаво. Дай да видим.

Под погледа на Роза другата жена разтвори пръстите й и приглади кожата на дланта.

— Интересно. Предстои ти да се влюбиш. Той е красив, с мило лице. Ще се влюбиш и…

Пръстите й отпуснаха ръката на Роза. Погледът на Гуен оставаше насочен към линиите върху кожата, но съсредоточеността я беше напуснала. Подир миг калианката премести очи към дъските на верандата.

— В кого ще се влюбя? Видя ли името му?

Гуен пусна ръката й и посегна към чашата си. Порцелановата чинийка се изплъзна от ръката й и полетя към пода, където тя и принадлежащата й чаша се пръснаха на парчета.

— Съжалявам — промълви тъмнокосата жена и бавно повдигна насълзени очи към Роза. — Много съжалявам.

— Няма проблем — отвърна другата. — Ще ти вземем друга.

Гуен я прегърна. Този път жестът й бе различен. Дори след напускането на Стейн тя не бе притискала дребната жена толкова близо и силно до себе си. Тя продължи да плаче.

— Много съжалявам.