Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (11)

10

Малоун бързо разбра, че не го водят към полицейски участък. Оковаха го в белезници и бързо го изведоха от „Гранд Сентръл“. Междувременно му конфискуваха портфейла и ключа от апартамента в „Сейнт Реджис“, което означаваше, че Касиопея може да очаква гости. Жалко за вечерята и театралната постановка. Сигурно щяха да прекарат приятно. Той дори си беше купил нови дрехи специално за случая.

Изобщо не му дадоха възможност да отвори уста. Натикаха го в някаква кола, оставиха го сам за минута-две, а после потеглиха. В момента прекосяваха Ийст Ривър в посока Куинс. Пътя им разчистваха патрулни коли с включени сирени. Би могъл да се закълне, че пътуват към летище „Кенеди“. Дали пък не се бяха отправили към някоя секретна квартира?

Не се доверявай на никого. Такова беше предупреждението на Стефани. Може би щеше да се окаже права.

Не очакваше реакция от спътниците си в колата, но все пак беше длъжен да опита.

— Момчета, вие знаете името ми, следователно сте наясно и със служебното ми досие. Не съм правил опит да убия когото и да било.

Агентите не реагираха и той реши да смени подхода.

— Добре ли е Даниълс?

Отново не получи отговор. Мъжът до него беше млад и нервен. Може би за пръв път попадаше в такава ситуация.

— Искам да говоря с представител на отряда „Магелан“! — раздразнено извика Малоун, зарязал любезния тон.

Агентът вдясно от шофьора се обърна.

— Стой кротко и си затваряй устата! — заповяда той.

— Върви на майната си!

— Виж какво, Малоун — въздъхна мъжът. — Просто млъкни и се наслаждавай на пътуването. Става ли?

Конспирацията май ще се окаже доста дълбока. Далеч по-сериозна от предупредителната бележка на Стефани. Която, след като го обискираха, вече се намираше в техните ръце. Което означаваше само едно — те знаят, че той знае.

Фантастично!

След още десет минути в пълно мълчание колата навлезе в периметъра на летище „Кенеди“ и мина през портала, от който се излизаше директно на пистата. В далечния й край се виждаше силуетът на голям Боинг 747. Отделен на стотина метра от останалите машини и ограден от плътен полицейски кордон. Боядисан в синьо и бяло, с американския флаг на опашката и голям златист надпис на корпуса, който гласеше СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ.

„Еърфорс 1“.

От предната седалка му подхвърлиха морскосиньо яке.

— Облечи го!

Той забеляза трите златни букви „ФБР“ върху предницата и гърба.

Колата спря пред стълбата ескалатор. Свалиха му белезниците и го подканиха да слезе. Той се подчини и облече якето. Към тях се насочи висок и слаб мъж с късо подстригана посребрена коса и безизразно лице.

— Наблюдават ни от терминала — обяви Едуин Дейвис. — Насам са насочени куп телевизионни камери с телеобективи. Внимавай какво говориш, защото са наели и специалисти по разчитане на устните.

— Чух, че са те повишили — подхвърли Малоун.

При последната им среща във Венеция Дейвис беше заместник-съветник по въпросите на националната сигурност. В момента беше назначен за началник на президентската канцелария.

— Голям късметлия съм, нали? — подхвърли той и посочи ескалатора. — Хайде да се качваме.

— Какво стана с Даниълс?

— Ще видиш.

* * *

Хейл гледаше телевизия. „Адвенчър“ беше преминал на моторна тяга, тъй като беше наближил коварното устие на река Памлико. Той изключи звука, тъй като му омръзнаха догадките и предположенията на различни водещи. На екрана продължаваха да въртят нискокачествените видео кадри с двете автоматични оръжия, щръкнали от фасадата на „Гранд Хаят“. Двайсет и четири часовите новини вършеха работа само за първите трийсет минути от всяка криза, след което ставаха ужасно досадни.

Той помисли за колегите си капитани и поклати глава. Проклети глупци. Разбира се, те можеха да правят каквото пожелаят, защото решенията в Общността се вземаха с мнозинство, но неговото изключване от процеса на гласуване беше тежко нарушение на устава. За съжаление отчаяните ситуации изискват отчаяни действия и той много добре разбираше техните притеснения. Всички ги чакаха затвор и конфискация на имуществото, събирано от семействата им в продължение на три века. Единствената им надежда беше в тънкия ламиниран лист хартия, който държеше в ръце.

Втората страница от писмото на Андрю Джаксън.

Понеже обожаваш тайните и цял живот си предпочитал тъмните пътеки, реших да ти предложа едно огромно предизвикателство. Приложението на това писмо съдържа един шифър, създаден от високоуважавания Томас Джеферсън. Мнозина твърдят, че това е най-добрият шифър на света. Успееш ли да го разчетеш, ще научиш къде съм скрил онова, за което мечтаеш цял живот. Но ако се провалиш, ще си останеш жалкият предател, който си днес.

Очите му пробягаха по написаното.

Девет реда безразборно нахвърляни букви и символи.

XQXFEETH

APKLJHXREHNJF

TSYOL:

EJWIWM

PZKLRIELCPΔ

FESZR

OPPOBOUQDX

MLZKRGVKΦ

EPRISZXNOXEΘ

Безсмислици. Глупости.

Искрено се надявам, че всичко това ще се стовари на главата ти, а аз ще бъда жив да го видя.

Неуспешните опити за разгадаване на шифъра на Джеферсън бяха причина за тревога в продължение на цели 175 години. Четири пъти тази тревога заплашваше да се превърне в тотална разруха, но положението бе овладяно. Днес се беше явила петата подобна заплаха.

Той нямаше намерение да остане безучастен въпреки мнението на колегите си. Вече работеше за решаването на техния проблем. Но по свой път, различен от техния. За съжаление неговите сънародници може би бяха поставили под заплаха както неговите, така и техните усилия.

На телевизионния екран се появи нещо ново. Международно летище „Джон Ф. Кенеди“. „Еърфорс 1“. Според надписите в долната част на екрана вероятният извършител бил заловен при опит за бягство от хотел „Гранд Хаят“, но по-късно бил освободен.

Погрешна идентификация.

Все още нямаме сведения за състоянието на президента, който според нашите източници е бил отведен директно до самолета.

Значи трябваше да се чуе с Клифърд Нокс.

* * *

Малоун се качи в „Еърфорс 1“. Предварителната му информация за този летателен апарат беше доста подробна. Над триста квадратни метра внимателно проектирано вътрешно пространство, разпределено на три нива. То включваше президентски апартамент, офис, помещения за сътрудниците и дори заседателна зала. При своите пътувания президентът бе придружаван от екип сътрудници, лекар, висши съветници, служители на Сикрет Сървис и журналисти.

В момента вътрешността на огромната машина беше безлюдна. Може би защото Даниълс е бил докаран тук, за да му се окаже медицинска помощ, а всички останали са били помолени да напуснат.

Малоун тръгна след Дейвис, който прекоси средната част на самолета и спря пред една затворена врата. Зад нея се оказа заседателната зала с плътно спуснати капаци на илюминаторите. В далечния край на дългата заседателна маса седеше Дани Даниълс. Абсолютно невредим.

— Чувам, че си се опитал да ме убиеш — подхвърли той.

— Ако беше така, вече щяхте да сте мъртъв — отвърна Малоун.

— Тук си прав — засмя се по-възрастният мъж.

Дейвис затвори вратата след тях.

— Добре ли сте? — попита той президента.

— Нямам дупки по тялото си. Но здравата си ударих главата, докато ме хвърляха в колата. За късмет се оказа, че е наистина твърда — както много хора са го казвали през годините.

Малоун спря поглед върху бележката от хотела, която лежеше на масата.

Даниълс се надигна от коженото кресло.

— Благодаря ти за онова, което направи — промълви той. — Май такава ми е съдбата, винаги да съм ти задължен. Но нещата наистина ще излязат от контрол, когато заловим организаторите. Особено предвид това, което прочетох в твоята бележка…

Малоун не хареса тона, с който бяха изречени тези думи. Беше ясно, че те са само прелюдия към нещо друго.

— Имаме проблем, Котън — промълви Даниълс.

— Ние?

— Точно така. Ти и аз.