Вълшебният кладенец ^[0] (Арабска приказка)

В един град живеел дървосекач на име Али. Цялото му богатство се състояло от една брадва и едно магаре, с чиято помощ изхранвал жена си и децата си. Всяка сутрин той взимал брадвата, яхвал магарето и отивал в гората да сече дърва, а вечер натоварвал дървата, нарязани и свързани в наръчи, върху гърба на магарето и ги закарвал в града. Там продавал дървата за огрев, а с парите купувал най-необходимото и така преживявали.

На връщане от гората дървосекачът всеки път минавал покрай един кладенец пред портите на града и спирал да пие вода и да напои магарето. Една вечер, както бил уморен и жаден от дългия път, той толкова бързал да се напие със студена вода, че нямал време да свали брадвата от пояса си и като се навел да изтегли пълната кофа, усетил как брадвата се откачила и чул дрънченето й да заглъхва надолу по камъните на дълбокия кладенец.

Горкият Али много се отчаял, седнал на земята и заплакал. Да извади брадвата, било невъзможно и той започнал да проклина съдбата и кладенеца, заради който изгубил единственото си средство за препитание и сега децата му и жена му щели да умрат от глад.

Изведнъж, като че изпод земята, се чули приглушени гласове, които произнесли:

— Кой смущава нашия покой? Какво искаш, човече?

— Кой говори? — огледал се стреснато Али, но наоколо нямало никой.

— Ние сме водните джинове^[1] и живеем в този кладенец. Какво можем да направим за тебе?

— Искам си брадвата — извикал Али — без нея не ще мога да изхраня семейството си.

— Слушай — казали те, — по-добре вземи тази дървена паничка. Кажеш ли й „Напълни се, паничке!“ и тя ще се напълни с каквото ядене си пожелаеш. Така ти и семейството ти никога повече няма да гладувате.

Едва изрекли тези думи и една дълбока дървена купа се издигнала от кладенеца и се спуснала на земята пред смаяните очи на Али.

Той взел дървения съд и си отишъл вкъщи. Заключил вратата, събрал жена си и децата около трапезата, извадил паницата от торбата и казал:

— Напълни се, паничке, с ориз, месо и зеленчуци!

И докато изговори това, дървената паница била пълна догоре с варен ориз, месо и зеленчуци, от които се вдигала ароматна пара. Те си сипали и яли, и заповядали на паничката да се напълни отново още няколко пъти, докато се почувствали сити, както никога дотогава.

Така си заживяло семейството на бедния дървосекач — винаги имали за ядене каквото си поискат, а каквото остане, давали на магарето. Али продължил да ходи в гората и да събира съчки за продан, като със спечелените пари купувал разни дребни неща за вкъщи и вече не живеели в лишения. Един ден даже решил да заведе жена си и децата си да видят факира^[2], който бил пристигнал в града. Но как да оставят без надзор дървената паничка? Ами ако някой крадец влезе в тяхно отсъствие и я вземе?

След дълги размишления Али решил да занесе паничката при един ханджия, който живеел наблизо, да я пази, докато се върнат.

— Само недей да й казваш: „Дървена паничке, напълни се с месо и ориз или с кускус, или с нещо друго!“ — заръчал той на ханджията и си заминал.

Ханджията едва го дочакал да се скрие зад ъгъла и извикал:

— Дървена паничке, напълни се с кускус!

И паничката се напълнила с вкусен горещ кускус.

— Ха — рекъл си ханджията, — тази паничка ще ми свърши по-добра работа, отколкото на Али. С нея ще мога да храня целия град и бързо да натрупам богатство.

Когато Али дошъл отново да си вземе дървената паница, ханджията му дал друга, досущ като неговата, само че не била вълшебна. Като се прибрал вкъщи, гладният Али още от вратата завикал:

— Дървена паничке, напълни се с леща!

Но нищо не се случило. Как ли не се молили Али и жена му, и децата му на паничката, но тя все си стояла празна.

Тогава Али се върнал да пита ханджията за своята паничка, а той му казал:

— Не знам за какво говориш, съседе. Това е същата паница, която ти донесе тук и аз ти я върнах. Какво искаш повече от мене?

С натежало сърце отишъл вечерта Али при кладенеца пред градската порта и — пляс! — пуснал вътре дървената паничка, и завикал към дъното:

— Искам си брадвата! Как ще изхраня моите жена и деца…

— Какво ти става? — попитали водните джинове. — Нали ти дадохме дървената паничка?

— Тя се развали — отвърнал дървосекачът. — Не дава повече храна.

— Щом е така — казали те — вземи тази мелничка. Завъртиш ли ръчката наляво, ще мели сребро, ако завъртиш надясно — ще мели злато.

Той взел мелничката и си отишъл вкъщи. Там заключил вратата и седнал с мелничката на пода, заобиколен от жена си и децата си. Щом завъртял малко ръчката наляво, от мелничката паднали на пода няколко сребърни монети. После я завъртял надясно — и от мелничката се посипали жълтици.

Али, жена му и децата му сякаш обезумели от радост — това било краят на тяхната бедност! Щом получили от мелничката малко сребърни и златни пари, всички поискали да отидат веднага на пазара, за да си изберат нови дрехи и разни хубави неща за ядене. Но Али пак се замислил, че трябва да остави мелничката в сигурни ръце, докато ги няма вкъщи. Този път отишъл при друг съсед, търговец вехтошар. Поздравил го и му казал:

— Моля те, нека да оставя тази мелничка в твоята къща, докато се върна. Само че трябва да ми обещаеш предварително, че няма да въртиш ръчката нито наляво, нито надясно.

Съседът обещал. Но още щом Али се скрил зад ъгъла, той взел мелничката и завъртял ръчката надясно с такава сила, че жълтиците започнали да се сипят от нея като из ведро. Търговецът веднага намерил измежду вехториите си съвсем същата мелничка като тази на Али, сложил я на полицата, а вълшебната скрил.

Али и този път нищо не забелязал. Но когато вкъщи започнал да върти ръчката наляво и надясно, мелничката не пуснала нищо. Досетил се той каква е работата, но нямало какво да прави.

Ядосан, той едва дочакал да се стъмни, за да отиде при кладенеца, хвърлил мелничката вътре и извикал:

— Искам си брадвата! Как да изхраня децата си…

— Хей — извикали джиновете, — какво пак искаш? Не ти ли дадохме дървената паничка и мелничката?

— Да, но лоши хора ми ги откраднаха — оплакал се той.

— Щом е така — рекли те, — ето ти тази тояжка. Занеси я при тези, които са ти взели нещата, и кажи: „Тояжке, знаеш си работата!“ — и тя ще ги накара да ти ги върнат.

Взел той тояжката и отишъл право при ханджията:

— Върни ми дървената паница! — казал той.

— Но аз вече ти я върнах — настоявал ханджията.

— Добре тогава. Тояжке, знаеш си работата!

И тояжката се разиграла по гърба на ханджията и играла дотогава, докато той не върнал дървената паничка. Али я взел и я занесъл вкъщи, и след като се убедил, че действа, оставил я и отишъл с тояжката при търговеца вехтошар. И там се повторило същото, само дето на търговеца му било по-трудно да се раздели с мелничката и по-дълго отказвал да я върне, та отнесъл повече бой.

Али си взел мелничката, занесъл я вкъщи, опитал я и се убедил, че работи. Оттогава не позволявал на никого да го мами и семейството му заживяло охолно и щастливо.

Илюстрация: Уолтър Паджет