Братя Грим
Бременските градски музиканти ^[0]

Имало някога едно магаре, чийто господар го принуждавал дълги години да носи чували на мелницата, но накрая силите му започнали да го напускат и то с всеки изминал ден ставало все по-негодно за работа. Тогава господарят му намислил да се отърве от него, но магарето, като усетило, че нищо добро не го чака, избягало и поело по пътя за Бремен, където се надявало да се цани за градски музикант.

Като повървяло малко, видяло едно ловно куче, което лежало край пътя и тежко дишало, сякаш след дълго тичане.

— Кажи, Здраводръж, защо си така запъхтян? — попитало магарето.

— Ох! — казало кучето. — Аз съм вече стар, от ден на ден силите ми ме напускат и не ме бива за лов. И тъй като господарят ми щеше да нареди да ме убият, аз избягах. Но как сега ще си изкарвам прехраната?

— Слушай какво ще ти кажа — рекло магарето, — аз съм тръгнал за Бремен да стана градски музикант. Ти би могъл да дойдеш с мен и да се заемеш също с музика. Аз ще свиря на лютня, а ти можеш да биеш барабана.

Кучето се съгласило и те продължили заедно.

Не след дълго видели един котарак, който седял на пътя и изглеждал много отчаян.

— Какво ти се е случило, старче? — попитало магарето. — Изглеждаш доста разстроен!

— Бих искал да знам кой може да бъде весел, когато кожата му е в опасност? — отвърнал котаракът. — Сега, когато съм вече стар и зъбите ми са изхабени, и предпочитам да седя до печката и да мъркам, вместо да гоня мишки, господарката ми реши да ме удави. Затова избягах, но сега се чудя какво да правя и не знам какво ще стане с мен.

— Ела с нас в Бремен — предложило магарето — и стани градски музикант. Ти разбираш от серенади.

Идеята харесала на котарака и той тръгнал с тях.

След това тримата пътници минали край един двор, на чиято врата бил кацнал петел и пеел с цяло гърло.

— Твоите викове могат да проглушат ушите на всички — казало магарето. — Какво има?

— Аз предсказах хубаво време за Благовещение, та всички ризи да могат да бъдат изпрани и да изсъхнат, а сега в неделя сутринта идват гости и господарката е наредила на готвача да направи от мен супа, и тази вечер ще ми извият врата, затова кукуригам с цяло гърло, докато мога.

— Ти по-добре ела с нас, Петльо — рекло магарето. — Ние отиваме в Бремен. Това при всички случаи е по-добре, отколкото да умреш. Ти имаш силен глас и като пеем всички заедно, ще се получи много добър ефект.

Петелът се съгласил и четиримата продължили заедно.

Но град Бремен бил прекалено далече, за да се отиде там за един ден, и на свечеряване те стигнали до една гора, където решили да прекарат нощта. Магарето и кучето легнали под едно голямо дърво, котаракът се покатерил между клоните, а петелът подхвръкнал на върха, където се чувствал в най-голяма безопасност. Преди да заспи, той се огледал на всички страни и забелязал да блещука някаква светлинка в далечината. Той извикал на спътниците си, че сигурно наблизо има къща, защото се вижда светлина, а магарето рекло:

— По-добре да станем и да отидем там, защото тук не сме се настанили много удобно.

Кучето се размечтало, че няколко кокала, не съвсем оглозгани, биха му дошли добре. Всички се запътили по посока на светлината, която се уголемявала и сияела все по-ярко, и накрая ги довела пред една разбойническа къща, цялата осветена. Магарето, като най-високо, се приближило до прозореца и надникнало вътре.

— Е, какво виждаш? — попитало кучето.

— Какво виждам ли? — отвърнало магарето. — Виждам богато наредена маса с ястия и напитки и разбойници, седнали около нея, които добре се гощават.

— Това би ни дошло много добре — казал петелът.

— Да, наистина, да можеше ние да сме там — казало магарето.

Те започнали да обсъждат как да изкарат разбойниците от къщата и накрая измислили план. Магарето трябвало да постави предните си крака на перваза на прозореца, кучето да се качи на гърба на магарето, котаракът върху кучето и накрая петелът да подхвръкне и да кацне върху котешката глава. Когато това било направено, по даден знак всички започнали да изпълняват своята музика. Магарето заревало, кучето залаяло, котаракът замяукал, а петелът закукуригал. После нахлули в стаята, като изпочупили всички стъкла на прозореца. При този ужасен шум разбойниците хукнали да бягат. Помислили, че това е някакъв таласъм, и избягали в гората, обезумели от ужас. Тогава четиримата другари седнали около трапезата, спокойно се заели с останалото ядене и се гощавали така, сякаш преди туй цял месец били гладували. Когато свършили, те изгасили свещите и всеки си потърсил място за спане според нрава и обичая си. Магарето си легнало отвън на бунището, кучето зад вратата, котаракът на огнището при топлата пепел, а петелът се настанил на тавана. И понеже всички били изморени от дългото пътуване, не след дълго дълбоко заспали.

Като наближило полунощ и разбойниците видели отдалече, че там вече не свети и всичко изглежда спокойно, главатарят им казал, че по негово мнение са побягнали без причина и наредил на един от тях да отиде да разузнае. Един от разбойниците отишъл и като видял, че всичко е спокойно, влязъл в кухнята да запали свещ и понеже помислил ярко светещите очи на котарака за горещи въглени, поднесъл една клечка към тях да я запали. Но котаракът не разбирал от шега и се хвърлил към лицето му, като фучал и драскал. Той изревал от ужас и хукнал да бяга през задната врата, но кучето, което лежало там, го нападнало и го ухапало по крака, а както бягал през двора покрай бунището, магарето му стоварило един хубав ритник със задния си крак, а петелът, който се бил събудил от шума и се чувствал съвсем бодър, изкрещял: „Кукуригу-у-у!“

Разбойникът се върнал с най-голяма бързина при главатаря си и казал:

— Олеле! В къщата има една ужасна вещица, усетих дъха й и дългите й нокти по лицето си, до вратата стои човек, който ме наръга с нож в крака, в двора пък се намира едно черно привидение, което ме удари с дървената си сопа, а горе на покрива седи съдията, който изкрещя: „Доведете тук престъпника!“. Така че аз избягах оттам колкото се може по-бързо.

Оттогава разбойниците не посмели повече да припарят до тази къща, а четиримата бременски градски музиканти се чувствали толкова добре на това място, че останали да живеят там.

Илюстрация: Уолтър Крейн