Зоуи Чант
Алфа детектив (17)

Ливай

Ливай беше благодарен, че Мария ги изкара от спалнята и ги заведе до относително неутралната територия на дивана. Да бъде с нея в малката стая с легло до тях му навяваше грешни мисли.

Така че я попита за работата й, надявайки се да запази разговора също на неутрална територия. За щастие, не я попита, преди да я помоли да се обръща към него на първо име, но детектив звучеше толкова… официално от нея. А начинът, по който каза Ливай… хареса му звука на името му от устата й.

След това се обузда. Не че не се интересуваше от работата й — това беше проблемът. Всичко за нея му беше интересно.

— Започнах като помагах доброволно с кампанията — каза Мария. — Лаура беше на събитие в Чикаго… от там съм.

— Напуснала си Чикаго и си дошла в Спрингфийлд? — Ливай не можеше да повярва.

— Аз… това ще прозвучи толкова ужасно, но исках пространство от семейството си. — Изчерви се — трудно се виждаше на светлокафявата й кожа, но той го видя. — Те могат да бъдат малко… задушаващи.

— Познавам чувството — потвърди той.

Тя се усмихна бързо.

— Исках да се включа в работата, никой не ме е принуждавал. Наистина вярвам в труда на Лаура, тя върши чудесна работа в проправянето на път за шифтърите.

Той не се спря и попита:

— Важно ли е за теб?

Тя кимна.

— О, да. Ужасно е как някои хора вярват, че те не са нещо повече от животни. Не разбират, поради което се страхуват — и когато се страхуват, правят ужасни неща. — Усмихна се тъжно. — Като вчера, предполагам.

— Като вчера. — Той се наведе. — Но защо точно шифтъри? Има ли причина?

— Не точно. Или… — поколеба се. — Е, може и да има нещо подобно.

— Да? — Подтикна я той, когато тя не продължи. — Ако е лично…

— Не, не, това е просто история от детските ми години. — Пое си дъх. — Веднъж, семейството ми и аз отидохме на къмпинг в Уисконсин. Бяхме в горите и една нощ се събудих, за да отида до банята… бях около осем годишна… и видях мечка. Замръзнах на място… толкова бях уплашена, мислех си, че ще бъда изядена. Не можех дори да изкрещя. И тогава мечката се трансформира в човек. Каза ми да не се страхувам, че е просто човек като мен, тогава отново стана мечка и избяга в гората. — Направи разочарован жест. — И сега, всеки път, щом хората заговорят за опасни шифтъри, просто… сещам се за този мъж. Те са просто хора като нас. Не са нито повече, нито по-малко страшни от всеки друг човек. Един човек с оръжие може да причини много повече вреда, отколкото шифтър. — Погледна косо към него, изведнъж леко засрамена. — Както и да е, не исках да прозвуча като политик…

— Не, всичко е наред. Всъщност… трябва да направя признание. — Вероятно не трябваше да прави това; трудно казваше на хората какво е. Но ако имаше някой, който би могъл да го разбере…

Тя изглеждаше любопитна, срамежливостта си бе отишла.

— Признание?

Щеше да прозвучи заучено след историята й с мечката в гората. Стана.

— Може би ще е по-добре да ти покажа, отколкото да ти кажа. — Дневната беше с достатъчно пространство, отсъди.

— Да ми покажеш как… о, Господи!

Ливай се промени гладко, почувства как порасна, докато не трябваше да падне на четирите си крака, за да предпази главата си от докосване на тавана, докато не стана напълно пораснала кафява мечка, изпълваща свободното пространство в стаята.

И изведнъж можеше да почувства Мария с пълната сила на сетивата си — да я види, помирише, вкуси във въздуха. Беше опияняващо.

Устата на Мария беше отворена, очите й — разширени.

— Ти си… нямах идея. — Протегна ръката си, след това веднага я дръпна обратно. — Извинявай, нямах предвид да…

Той се наведе напред внимателно, за да не я накара да се свие назад, и се потри в ръката й. Тя се усмихна и отново я повдигна, галейки носа му.

Той бе заобиколен от аромата й и щеше да бъде щастлив просто да я вдишва; да легне пред дивана, за да я пази срещу въоръжени луди колкото дълго тя пожелае. Вместо това се дръпна неохотно след минута и се преобрази отново.

— Така… — каза, след като стана човек. — Съжалявам, че не ти казах по-рано.

— Че не си… разбира се, че не си можел да ми кажеш по-рано! — Изглеждаше възмутена. — Дори сега не беше длъжен да ми казваш. Въпреки това съм признателна, че го направи. Ти си… много впечатляващ.

Той се изкашля.

— Благодаря. — Винаги бе приятно да чуеш това от хубава жена.

— А аз тук говорех за правата на шифтърите… Надявам се, че не съм те оскърбила.

— Не! Изобщо. Доволен съм, че вършиш тази работа. Хубаво е да знаеш, че не всички се страхуват.

— Не всички — каза тя твърдо. — Мисля, че ти си отличен пример за това — детектив на полицията си. Помагаш на хората да живеят.

— Благодаря, въпреки че повечето от шифтърите, които познавам, не правят такива неща.

— О? — Определено беше любопитна, навела се напред, очите й искряха, но даваше ясно да се разбере, че не иска да го пита за лични неща.

Но той нямаше против да й разкаже — сигурен бе, че ще разбере.

— По-голямата част от семейството ми живее провинциалната южна част на Илинойс. Не желаят да живеят в големи градове — казват, че не харесват хората, но си мисля, че е така, защото се страхуват какво ще мислят за тях.

Мария захапа устната си.

— Твърде лошо. Знам, че хората могат да кажат или направят ужасни неща…

— Но това няма да реши проблема. Дарени сме с такъв удивителен дар. — Размаха ръка, опитвайки се да изрази мислите си. — Тази наистина фантастична способност. Можем да правим неща, които другите хора не могат. И не искам просто да се крия по средата на нищото, променяйки се и бягайки из горите със семейството си. Искам да го използвам. Искам да помагам на хората.

— Уау — каза Мария. — Това е наистина… повечето хора няма да постъпят така.

— Ти би! — посочи той. — Правиш го в момента. Мога да кажа колко си умна, запазваш самообладание в криза, когато почти никой не може, като използваш уменията си, за да помагаш на хората. Да помагаш на шифтъри като мен.

Сега наистина беше изчервена.

— Аз не…

— Да — настоя той. — Повярвай ми, видял съм доста кризи и хора, които не могат да се справят с тях. Ти можеш да го направиш, когато нещо се обърка, и това е невероятно умение. И си избрала да го използваш по този начин.

— Плаща ми се за това. — Все още бе изчервена.

Той се опита да не го намира за сладко. Не беше сигурен, че способна жена като Мария ще бъде благодарна.

— На мен също.

Тя леко се засмя. Беше хубаво да я вижда да се усмихва и смее след начина, по който изглеждаше, когато пристигнаха.

— Добре, добре, взех си бележка. Въпреки това още съм впечатлена.

— Няма да споря с теб за това.

Тя отново се засмя.

— Как изглежда родният ти град? Всички ли са шифтъри? — И веднага отстъпи. — Съжалявам, не трябва да отговаряш, ако е прекалено лично…

— Няма проблем. — Започваше да си мисли, че Мария е работила в политиката прекалено дълго. Продължаваше да предполага как ще се приеме въпроса й. — Да, шифтърите са доста. Много изолирани. Аз съм единственият от семейството, който си е тръгнал — всички останали намериха половинките си колкото е възможно по-скоро и се установиха.

— Ти си бунтовникът. — Усмихваше се леко; изчервяването й беше изчезнало. Очите й блещукаха.

Ливай искаше да я кара да се усмихва още. Много повече.

— Това съм аз. Също така не намерих половинката си на седемнадесет като повечето ми братя и сестри.

— Наистина ли е като гръм от ясно небе? — Прехапа устните си. — Това вече вероятно е твърде лично.

— Е, не ми се е случило още, така че не мога да кажа от собствен опит. — Ливай сви рамене. — Но казват различни неща — някои знаят моментално, в секундата, в която се срещнат, че са предопределени един за друг, други просто чувстват много силно привличане, което се задълбочава колкото по-дълго време са заедно. Така че предполагам, че зависи. Братята и сестрите ми се обвързаха с местни, хора, които познават от училище.

— Но това не е било за теб, а?

Той поклати глава.

— Аз искам жена, която е някъде по света, да върши работа, не просто да стои вкъщи с клана на шифтъри. Не ме интересува дали тя ще бъде шифтър или не. — Никога не го беше споменавал на родителите си — баща му вероятно щеше да получи сърдечен удар.

— Може ли да стане така? — Попита тя.

Той кимна.

— Не е често срещано, но се случва. Във всеки случай вероятно е по-добре за нас да не се женим помежду си през цялото време.

— Има смисъл. — Завъртя се на дивана, обръщайки се повече към него, и бедрата им почти се докоснаха. Той откри, че са по-близко, отколкото когато седнаха за пръв път — трябваше да са се приближавали малко по малко един към друг, докато са разговаряли. Можеше да почувства топлината от бедрото й, почти достатъчно близо, за да го докосне.

За да се разсее от това колко е близо, той каза:

— Някакви други въпроси за шифтърския живот? Трябва да знаеш доста, след като работиш за сенатора.

— Не и за големите хищници. — Устата й се изви. — Склонни са да бъдат много… изолирани, както каза. Напълно го разбирам, защото те са тези, за които хората най-много решават, че са опасни, но това означава, че се срещаме трудно с тях. А и Лаура не е израснала, познавайки някои големи хищници — явно врабчетата и мечките не се срещат много.

— Не много — съгласи се Ливай. — Това е още едно нещо, което е лошо — различните видове шифтъри предпочитат да се изолират със себеподобни. Вкъщи повечето са шифтъри-мечка. Прави бягането в гората заедно забавно, но е много изолирано.

— Всички ли имате… инстинкти? Засилени сетива? Не е ли трудно всички да живеете заедно?

— Понякога. Затова и живеем по средата на нищото — казах „родния ми град“, но това, което имам предвид, е куп свободно свързани кланове, които живеят в гората. Права си — алфа инстинктите са трън в петата, когато сме прекалено много в една стая. Понякога можеш да видиш братята ми да се бият.

Мария поклати глава.

— Не, благодаря.

— Зрелищно е.

Това бе част от причините, поради които напусна дома си — никога не бе искал алфа инстинктите му да надделеят над него със семейството му. С обикновени хора или дори с шифтъри, които не са хищници, повече се чувстваше като защитник, отколкото като агресор.

Повечето хора. Ако намереше този стрелец, обаче…

Време за смяна на темата.

— Засилените сетива не са наистина проблем — семейството мирише добре.

— О! — Мария се изчерви леко. — Винаги съм разтревожена за шифтърите — знам, че повечето имат много добро чувство за миризмите и не искам да мириша лошо.

— Миришеш чудесно. — Ох. Вероятно трябваше да помисли, преди да говори — това имаше двусмислен характер. — Имам предвид твоя… парфюм или каквото е там. Много е хубав. — Това по-добро ли беше или по-зле?

— Благодаря. — Още повече се изчерви тя. — Мислех си, че след като съм бягала от куршуми, трябваше да се е разнесъл.

— Не миришеш на страх вече — каза той. — Просто миришеш… като теб. Хубаво е.

— Благодаря — каза отново тя и се приближи още малко към него. Сега бедрата им наистина се докосваха и сякаш всичко, което можеше да подуши, беше нея.

Тя се наведе напред. Ливай повдигна ръце и докосна раменете й, а устните й се разтвориха.

Преди да успее да обмисли ситуацията, той се наведе. Тя беше топла и сладка под устните му, ръцете му се придвижиха от раменете й, за да обхванат бузите й и да я наведат, за да може да я вкуси по-пълно.

Тя въздъхна в устата му, ръцете й се обвиха около него, притискайки го към нея. Той можеше да почувства извивките й, издутината на гърдите й. Мирисът й го обграждаше. Сякаш бяха хванати в малък балон от топлина и желание, само те двамата, сами в света.

Когато подразни устната й с езика си, тя отвори устата си за него. Докато я целуваше по-дълбоко, тя изви гърба си с потреперване и това леко движение запали огън в него.

Искаше да я положи на дивана, да разтвори ризата й и да целуне гърдите й, надолу по стомаха и да я накара да се извива отново и отново…

Какво правеше?

Отдръпна се рязко.

Сякаш скочи в студена вода. Тялото му крещеше Не! и мечката му беше в пълно съгласие с него.

Половинка, настояваше.

Мария се отдръпна.

— Съжалявам — започна тя.

Защо се извиняваше? Тя не беше направила нищо лошо. Не тя беше спряла, въпреки че телата им викаха за още, и не тя го започна, въпреки че беше ужасно нарушение на етиката.

— Аз съм този, който трябва да се извини — каза Ливай.

— Не, беше… не трябваше да се държа по този начин, абсолютно моя грешка…

— Не, нищо не си направила…

Говореха един през друг, заеквайки в усилието си да поемат вината като своя. Ливай си пое дълбоко дъх и се накара да мълчи, а гласът на Мария заглъхна във внезапната тишина.

— Добре — каза той. — Не мисля, че трябва да виним теб.

— И двамата участвахме в това. — Челюстта й беше стегната — нямаше да приеме никакви аргументи. — Освен ако не искаш да настояваш, че не знаех какво правя. Предлагам да не използваме тази позиция.

Той се отдръпна.

— Добре. Да кажем, че и двамата имаме еднаква вина.

Устата й се изкриви нещастно.

— Но това е напълно неподходящо за сегашните обстоятелства.

С това не можеше да спори, колкото и да му се искаше. Накара се да произнесе:

— Така е. Може би трябва… да отстъпим малко назад.

Мария стана и последва съвета му буквално, отстъпвайки няколко крачки назад.

— Да. Аз трябва да отида… да си взема душ.

Не мисли за нея гола и мокра.

Твърде късно.

— Аз ще остана в тази стая, докато не пристигне сенатора. — Надяваше се, че нямаше да го накара да си тръгне. Съмняваше се чувствата й да са се променили относно това да е сама в празна къща и не искаше тя да настоява той да си тръгне от чувство за правилно и грешно, оставяйки я уплашена и сама.

Но тя го изненада.

— Добре. Благодаря.

— За мен е удоволствие. — И наистина го мислеше.

Разбира се, предпочиташе да е под душа с нея! Не мисли за това.

Мария му се усмихна колебливо, след това се запъти надолу по коридора към спалните. Ливай седна на дивана и издиша дълго.

Половинка?

Половинка, отговори решително мечката му.

Първата реакция на Ливай беше растящо вълнение — тази жена, тази красива, умна, мила, способна жена, беше половинката му. Мария беше негова.

Тогава си спомни обстоятелствата и вълнението му се превърна в тревога. Не можеше да предприеме нищо с Мария, докато работеше върху случая й.

Ако искаше да бъде достоен мъж, не трябваше дори да й споменава нещо, докато не приключи — щеше да я принуди по този начин. Трябваше да си мълчи, докато все още е застрашена от тези луди мъже.

И не можеше да не работи по случая, не и с лейтенанта, толкова скептичен по отношение какво е видяла тя.

Вече бе пресякъл голяма дебела линия, целувайки я. Добре разбираше защо го направи — трудно бе да се противопоставиш на инстинктите за чифтосване. Но се гордееше със себе си, че може да работи в напълно човешка среда. Вярваше, че шифтърите можеха да контролират инстинктите си, точно както и един обикновен човек. Без значение какво мнение имаше мечката му, той не трябваше да се предава и да целува Мария.

Не и докато е жертва и свидетелка по случая му и определено не, докато залита от изтощение след безсънна, пълна с насилие нощ.

Това бе най-лошата част, помисли си. Не просто бе нарушил правилата, това, което направи, бе напълно грешно. Беше се възползвал от Мария, докато е уязвима. И като нейна половинка, това бе точно нещото, което трябваше да предотвратява.

Преди обаче да започне да се самонаказва, вратата се отвори.

— Здравейте, всички! — Извика познатият глас на Дани.

Ливай се отърси от тревогите си за момент.

— Тук съм — отговори му.

Дани бе довел сенатора и влязоха в дневната заедно.

— Къде е Мария? — Беше първото нещо, което попита сенаторът, оглеждайки се.

Ливай трябваше да се възхити на очевидната привързаност на жените — цяла нощ се бяха концентрирали върху безопасността на другата вместо своята собствена.

— Под душа — каза той, опитвайки се да запази гласа си равнодушен.

Зад гърба на сенатора Дани повдигна вежди многозначително, но това не бе нещо ново — навсякъде виждаше нещо скрито, даже и да знаеше как стоят нещата.

Сенаторът кимна веднъж.

— Добре — каза. — Разбирам сериозността ви, но от леко заблудения лейтенант разбрах, че вие, детектив Хейл, ще вземете под внимание показанията на Мария за ХПШ. Разбрах също, че ще стоим тук, докато полицейското управление на Спрингфийлд се увери, че няма друга заплаха. Надявам се, че ще разследвате бързо, детективи.

По време на речта някак си гръбначният стълб на Ливай се изпъна.

— Ще дадем най-доброто от себе си, госпожо.

Изненада се, че шифтър-врабче може да има такъв авторитет пред мечка, но в крайна сметка шифтърите не са подчинени на животинските си инстинкти, нали? Тя бе властна жена, шифтър или не.

Сенаторът кимна рязко.

— Радвам се да го чуя. Благодаря и на двама ви за усилията и смелостта ви днес. Не мога да ви благодаря достатъчно, въпреки че когато това приключи, ще се опитам по някакъв начин.

Ливай моментално поклати глава.

— Не, благодаря, госпожо. Просто си вършехме работата, не се нуждаем от някакви специални признания.

Тя го огледа дълго.

— Хм — беше всичко, което каза след минута. — Добре. Беше дълга вечер, отивам да си легна. Лека нощ, детектив.

— Лека нощ, госпожо — каза Ливай и Дани му пригласи.

Изчакаха, докато напусна стаята, и си тръгнаха. Преди да се разделят, за да отидат до колите си, Дани каза:

— Не бих имал нищо против специално признание.

Ливай го шляпна по рамото и тръгна, смеейки се, към колата си. Ливай отвори вратата на собствения си автомобил и влезе, чакайки Дани да освободи пътя зад него, преди и той да може да си тръгне.

Половинка, помисли си. И въпреки всички обстоятелства, въпреки всичко, което бе объркал, не можа да спре усмивката, която изви ъгълчетата на устата му.