Доминик Ийстуик
Графът и неговата девствена графиня (2)

Глава 2

Андрю претърси елегантните стаи една по една. Апартаментът включваше малка частна столова, спалня с огромно легло и малка баня. Поглеждайки джобния си часовник, той изръмжа. Неговата компаньонка за вечерта закъсняваше вече с цял час. В стомаха си усещаше, че не е добра идея да идва на тази среща.

Когато отвори вратата, към него веднага пристъпи слуга.

— Милорд?

— Повикайте каретата ми.

Покланяйки се, слугата се извини, точно преди шум да привлече вниманието на Андрю.

Той дочу женски глас.

— Мога да вървя.

Той слезе на първия етаж точно навреме, за да види как слуга, облечен с ливреята на къщата, внася жена в първата гостна.

— Какво се е случило?

— Моите извинения, милорд. Младата дама претърпя малък инцидент.

— Инцидент! — Андрю премина покрай слугите и огледа сцената пред него, преди погледът му да се спре върху новодошлата. За негова изненада красавицата едновременно бе всичко, което бе очаквал, и нищо от това, което бе мислил. За краткия момент, в който я бе чул и видял, знаеше, че темпераментът й напълно отговаря на цвета на косата й. Дори докато гонеше слугите, които се опитваха да й помогнат за нараняването, тя го правеше с благоприличието и грациозността на жена от висшето общество.

— Сър, махнете си ръката — заповяда тя, опитвайки да отдръпне крака си от ръката на слугата.

— Чухте Нейна Светлост — каза Андрю. — Сега някой да повика прислужница за дамата, а всички останали да се разкарат оттук. — Той приближи към нея. — Някой трябва да ми каже какво се е случило.

— Ти! — Очите й се разшириха, щом го разпозна. — Какво правиш ти тук?

Нещо в нея му се струваше познато, но той се съмняваше да я е виждал преди. Може би бе гласът й или стойката. Не можеше да посочи какво е, но знаеше, че я познава.

— Срещали ли сме се?

— Не — каза тя. — Вие не сте джентълменът, с когото имам среща, нали?

Появи се една прислужница и му кимна.

— Очевидно съм аз — отвърна той.

Дамата погледна към прислужницата.

— Трябва да има някаква грешка.

Жената поклати глава.

— Мадмоазел, извинявам се. Много необичайно е един слуга да види и двамата гости. Но, уверявам ви, никой няма да каже нищо. Сега ми позволете да видя глезена ви.

Тя вдигна десния й крак, а устата на Андрю пресъхна, когато прислужницата повдигна светлозелената рокля, разкривайки нежен глезен. За нещастие, под чорапа й глезенът изглеждаше подут и посинен.

— Ауч!

Андрю коленичи пред нея и попита прислужницата:

— Имате ли лед?

— Да.

— Донесете ни малко, ако обичате.

— Не! — каза ранената дама. — Имам предвид, не е уместно да оставаме сами.

Вдигайки вежда, той опита да не изпръхти.

— Не ми се иска да посочвам очевидното, но да не би да мислехте, че прислужницата ще е с нас през цялото време?

— Не, разбира се, че не, мислех… просто не мислех… че ще бъдете вие.

— Разбирам. — Изправяйки се, той направи няколко крачки назад, без да откъсва поглед от нея. Какво бе направил на тази жена, че тя бе така лошо настроена да прекара нощта с него? Той беше най-скандалният женкар в града, но не си спомняше да е бил преди с нея, или поне не достатъчно дълго, че да я обиди.

Прислужницата се върна с купа с лед и кърпа и му ги подаде.

— Монсеньор.

— Благодаря. Ще приготвите ли храна и ще ни я поднесете ли в съседната стая?

— Да, сър.

Той постави няколко кубчета лед в кърпата и се обърна към девойката в беда, питайки:

— Да го сложа ли на глезена ви, или искате да го направите сама? — Андрю не можеше да си представи как би могла да го направи без неговата помощ.

Тя отдели миг да обмисли въпроса.

— Бихте ли бил така мил да ми помогнете?

— На вашите услуги. — Той се усмихна, тъй като думите й звучаха като грачене. — Е, какво точно се случи?

— С каретата ли имате предвид?

— Да.

— Честно казано, не мога да кажа със сигурност. Минахме през дупка и следващото, което помня, е, че полетях във въздуха и каретата се озова наклонена под странен ъгъл. Дясното колело… — Тя изсъска, когато ледът докосна крака й.

— Продължавай — каза той, макар да имаше вече представа какво се е случило. Но искаше да откъсне ума й от нараняването.

— Какво… а, да, дясното колело бе на парчета, напълно неразпознаваемо.

— Имате късмет.

— Защо?

— Можехте да бъдете убита или затисната от каретата. Хора са умирали и при по-малки инциденти. — Той го знаеше от опит, братовчед му бе умрял точно така.

Кръвта се оттегли от лицето й, оставяйки зеленикав оттенък. Без да се замисля, той я вдигна на ръце и извървя няколкото стъпки до най-близката отоманка, слагайки я така, че кракът да се опре на облегалката, а главата й да бъде там, където би трябвало да е кракът й.

— Имате ли нужда да извикам прислужницата, за да отвърже корсета ви?

— Не… може би. — Тя възкликна: — Обикновено не изпадам в истерии.

— Дори не съм си го помислял. — Наистина й вярваше. — Преживяхте голям шок тази нощ. Кога за последно сте яла?

— Тази сутрин.

— Стаята върти ли се?

— Вече не толкова много, след като легнах. Благодаря.

— Бих направил всичко за дама в беда. — Той се усмихна. Бяха прекъснати от почукване на вратата. Една прислужница влезе и застина на вратата.

— Какво има? — попита той.

— На прислужниците им е неудобно да влизат, когато и двамата сте тук, милорд. Наша политика е един човек да не вижда и двама ви. Днес нарушихме това правило. Те… ние всички бихме искали да се поправим.

— Разбирам. Ако оставите храната на тоалетката в коридора, аз ще я внеса. Благодаря.

— Мерси.

— Чакай. Преди да тръгнеш, ще отстъпя, за да можеш да помогнеш на… — Той спря и погледна дамата на отоманката. — Все още не знам името ти.

— Миранда.

— Госпожица Миранда има нужда от помощ. — Той се поклони, преди да излезе, оставяйки я с прислужницата. Появи се икономът и Андрю го попита: — Уредихте ли превоза до дома?

— Точно сега оправяме колелото. Изглежда само то е пострадало. Но ще отнеме няколко часа. Не бихме искали да я изпращаме до дома й с вашата карета, защото на нея е семейният ви герб и това ще наруши гаранцията ни за поверителност.

— Разбирам. Дамата ще има нужда от помощ по време на престоя, не мисля, че ще може да ходи с този глезен.

— Ще изпратим един или двама прислужници да й помагат.

— Много добре.

Икономът го остави в коридора сам с мислите му, а Миранда властваше над тях. По дяволите! Само в обществото знаеше, че има седем жени с името Миранда. Затова името й, макар не особено популярно, се оказа достатъчно повторяемо. И защо гласът й го караше да настръхва с чувството, че я познава, определено не бе виждал лицето й досега. Щеше да го запомни. Беше нещастие, че тя го познава и го мрази толкова много. Ни нищо от това не му помагаше да я разбере по-добре.

Вратата на всекидневната се отвори, но никой не излезе. Влизайки, забеляза скрита врата в другия край да се затваря. Вдигна подноса с храна от тоалетката и го внесе вътре, поставяйки го на масата в ъгъла. Миранда се бе преместила и седнала на канапето с крак, вдигнат на огромна възглавница.

— Чувствате ли се по-добре?

Тя кимна.

— Да, благодаря, че попитахте.

— Какво да ви дам за ядене? Нещо леко, според мен, лесно смилаемо.

Кимайки отново, тя се завъртя леко. Той си помисли, че тя се чувства доста неудобно в момента, едновременно емоционално и физически. След като напълни чинията й с няколко парчета хляб, плодове и чаша чай, той се замисли дали да не добави и чаша вино, но реши, че преди това тя има нужда от нещо солидно. Подавайки й чашата чай, той издърпа малка масичка на колелца до свободната й ръка.

— Започнете с това, и ако се справите и имате нужда от още, ще напълня чинията ви отново.

Над чашата с чая тя погледна масата, а после и него. Определено го гледаше много разярено.

— Не очаквам, че сте привикнал да сервирате на някой.

— Ако имате предвид… — Той спря, за да се увери, че тя внимава, тъй като нямаше намерение да й обяснява отново, и за разлика от нея, той бе всичко друго, но не и сноб. Мадам Еванджелин се бе провалила най-позорно с това сватосване. — Умея да си сервирам, ако е наложително. Но предпочитам да давам работа на хората. А щом мога да плащам на един да приготвя храната ми и на друг да ми я носи, това значи, че двама човека ще занесат пари у дома на семействата си.

Лека руменина покри бледото й лице.

— Моля за извинение, милорд.

— Моля ви, наричайте ме Андрю. — Слагайки храна в чинията си, той запълни последното място с парче пъдпъдък. Сипа червено вино в чашата си и му се прииска да бе нещо по-силно, но в края на краищата, алкохолът нямаше да му е от никаква полза. Нищо тази вечер не можеше да бъде описано като минало по план.

— Няма да е уместно да ви наричам с малкото ви име — каза тя.

— И предполагате, че да дойдете тук на тайна среща с непознат мъж е уместно? Да не би да планирахте да ме наричате милорд, докато използваме голямото легло горе? Докато крещите от удоволствие, дали „милорд“ щеше да излиза от устните ви?

Перфектните й устни оформиха едно „О!“ и тя започна да трепери. Господи, тя щеше да се разплаче. За негова изненада тя отметна глава назад и се разсмя. Не деликатен кикот, а смях, идващ дълбоко от нея и каращ цялото й тяло да се тресе. И по-учудващото бе, че това го очарова.

Очите й се напълниха със сълзи. Не си бе дал възможност наистина да я огледа. Сълзи от смях се стичаха по бузи, поръсени с лунички. Червена коса, която никога нямаше да бъде гледана със завист в обществото, се спускаше около деликатното й лице, рамкирайки зелените й очи. Но видът на фея й отиваше, карайки розовите й устни и поруменелите й страни да я карат да изглежда по-жива от всякога.

В нея нямаше никакви преструвки, а тя определено не бе никак впечатлена от него. Съмняваше се дори да беше принц или крал, че за нея щеше да има значение. Не бе сдържала неодобрението си към него, и все пак се извини честно, когато я поправи. Тази Миранда го интригуваше по начин, по който не се бе случвало от много време.

— Сигурно си мислите, че съм напълно побъркана. — Тя избърса сълзите си с опакото на ръката си. Действие, което не бе никак изискано, и въпреки това не я караше да изглежда по-малко женствена.

Смилявайки се над нея, той измъкна ленена кърпичка от джоба си и й я подаде.

— Не, мисля, че сте дама, която тази вечер преживя много.

Тя изсумтя и избърса очите си.

— Голяма дама.

— Изглежда започвате да се съвземате.

Тя напълно го очарова с неуместното си веселие. Повечето жени в това състояние гледаха мъжа да ги види в най-добрата им светлина. Жена в обществото винаги се държеше с достойнство и никога не се смееше толкова, че сълзи да потекат от очите й, и определено нямаше да посочи собствените си недостатъци.

— Може би искате нещо по-солидно за хапване?

— Да, моля. Може би не е никак женствено да го призная, но умирам от глад.

Той се усмихна, взимайки чинията й.

— Всъщност е много освежаващо. Изморен съм от дребни млади същества, които не ядат почти нищо и припадат, ако си изпуснат шапките.

— Аз не съм нито млада, нито дребна.

Не, тя имаше извивки на всички точни места. И за да се убеди, че не е игнориран, членът му започна да се втвърдява.

— Според мен сте перфектна.

— Ха! Далеч от перфектното. — Устните й отново оформиха едно „О!“, преди да попита: — Да не сте сложили нещо в чая ми?

— Определено не съм.

— Тогава моля да ме извините за поведението ми.

Този път той се засмя, пълнейки чинията й с почти от всичко.

— Не сте направили нищо, което да има нужда от извинение.

— Но мислех, че предпочитате перфектни жени. — Очите й се замъглиха объркано. Той предположи, че не е трудно за вярване, тъй като повечето знатни особи в обществото търсеха половинката, която би била идеална според общественото мнение. Той й подаде чинията, пълна с деликатеси, и с повече храна, отколкото някога бе виждал жена да изяде.

— Благодаря ви, милорд… Андрю.

— Пак заповядайте. А сега ме просветлете — каза той, настанявайки се на един от столовете, — в какво мислите, че се изразява перфектността?

— Вярвам… — започна тя, отхапвайки една хапка, докато обмисляше въпроса. — Перфектността за вас би било жена, която е с добри маниери, и която през цялото време се държи благоприлично. Тя е идеалната домакиня. Умее да бродира добре, свири на пиано и пее красиво. Ще бъде комплимент за вас, когато сте ръка за ръка и никога няма да спори.

Това, което му описа тя, звучеше като кукла на конци. Жена без свои собствени мисли. Той не искаше само приемник за семето си в леглото си, искаше партньор. Андрю заслужаваше да намери жена, която го гледа така, както Лайза и Чандра гледат своите мъже. И двете стояха до своите лордове, едновременно допълвайки и подкрепяйки Улф и Саймън.

— Звучи адски скучно, ако питате мен.

— Наистина?

— Със същия успех може да е и жива статуя. Обзалагам се, че такава жена ще гледа към тавана и ще си мисли за Англия, докато я обладавам.

Тя се задави с хапката си.

— Предполагам, че може да е така.

— И вероятно яде само толкова, колкото да остане жива, връзва корсета си прекалено стегнато и припада при най-малкият намек за неуместност.

— О, боже, да, припада по възможно най-изтънчен начин.

— По-добре да се изправя пред гилотината, отколкото да се обвържа с такава жена. — Оставяйки храната си настрани, той насочи вниманието си изцяло към нея. Лицето й светеше, докато продължаваха да разговарят, и на него вече не се четеше отвращението от по-рано. Изправяйки се, той взе чинията й, игнорирайки протеста й.

— Бихте ли ме осъдили на един толкова повърхностен, кух живот, Миранда?

— Да ви осъдя?

— На пълна и тягостна скука. — Той приседна на края на дивана до нея. — Някак, имам чувството, че ти никога не би ме отегчила.

— Е, ами, аз не съм перфектна.

— Перфекционизмът сам по себе си е отегчителен. Индивидуалните ни недостатъци ни правят това, което сме. Точно това е нещото, което не разбират майките, извели дъщерите си на брачния пазар през сезона. — Миранда преглътна трудно, когато той се наведе по-близо до нея. — Ще ме осъдиш ли на такъв живот?

Миранда поклати глава с очи, разширени от шок и объркване. Беше като сърна, сварена неподготвена от това, че към нея се приближава ловец. Но за разликата от горката сърна, която можеше да избяга на секундата, Миранда нямаше как да го направи. Реалността в момента бе, че тя не можеше да излезе от стаята, пък какво остава да избяга от прегръдката му. Но дори да можеше да бяга с ранения си крак, Андрю вече бе решил, че няма да я пусне.

— Нека изпробваме тази теория — промърмори той, доближавайки устни до нейните. Тя ухаеше на лавандула и розови листенца, любимият му аромат за една дама. Устните му докоснаха нейните, в началото само милвайки ги леко. Клепачите й трепнаха и се затвориха. Тя постави трепереща ръка на гърдите му, впивайки леко нокти в меката материя на ризата му.

Той обви ръка около кръста й, притискайки я към себе си. Прокарвайки език между затворените й устни, той искаше да й покаже, да я научи как може да танцува с устата му. Сладостта и невинността й го трогнаха. Той прогони мисълта, че може би е невинна, и задълбочи целувката. Пръстите й се стегнаха около ризата му, която ги разделяше, когато той улови ръката й.

Андрю продължи, докато устните й не омекнаха и тя въздъхна в целувката му, и чак тогава я пусна да се облегне отново на стола. Сваляйки сакото си, той постави едното си коляно на дивана до нея, без да откъсва устни от нейните. Всеки милиметър от него изгаряше и искаше да разбере дали ще е така сприхава и под завивките на леглото. Обожаваше начина, по който извивките й му даваха възможност да си поиграе.

Стана още по-твърд, само мислейки за това. Винаги бе обичал жени с месо по костите си. Тя бяха някак по-меки и той копнееше да усети заоблените й бедра, обвити около него. Стенейки в устата й, той се завъртя, нагласяйки твърдата ерекция в бричовете си. Започна да изучава пълнотата на бедрата й, преди да премине към ханша й и нагоре към сочните й гърди. Макар да копнееше да ги вкуси, той се наслаждаваше прекалено много на целувката, за да я прекъсне.

Посягайки към гърдите й, Андрю обви едната с длан и стисна леко. Зърното се втвърди под докосването му, преди Миранда да го отблъсне, прекъсвайки целувката.

— Не… не, съжалявам, не мога. Не и с теб.

Той замръзна, а погледът му се заключи в нейния.

— Нима ми казваш, че ако тук имаше друг мъж, щеше да му позволиш?

Гневът го изпълни така, както никога преди. Тя го желаеше. Но нещо в лорд Андрю Мастерсън, граф на Уиндъншайър, я обиждаше. Дали можеше да я накара да види мъжа зад титлата, или тя винаги щеше да вижда само графа?

— Милорд, моля ви, отдръпнете си — каза тя, а гласът й бе тих и стеснителен.

Той се изправи, неспособен да я погледне, и заобиколи масата, заставайки в средата на стаята до подноса с храната и бутилката вино. Вдигайки чашата си, той я пресуши.

— Смятам, че е време да ми кажеш какво съм направил, за да те обидя така. Не мислиш ли?

— Наистина ли нямаш представя? — изсумтя тя, а звукът бе изпълнен с отвращение.

— Повярвайте ми, милейди, нямам навика да бъда неосведомен.

Тя понечи да проговори, но веднага сложи ръка на устата си. Каквото и да се криеше под повърхността, тя нямаше намерение да го сподели. Трябваше да излезе през вратата и никога повече да не я вижда. Но вместо това той изпи още една чаша вино и протегна бутилката към нея, опипвайки почвата. Тя поклати глава и след като така или иначе мислеше най-лошото за него, дали ще се напие пред нея, не бе от особено значение. Щеше да се погрижи да получи друга бутилка вино, когато тази в ръката му пресъхнеше.

 

 

Огънят в погледа му се превърна в отвращение и Миранда се чудеше как му бе позволила да я целуне и най-вече откъде бе намерила глас да му каже „не“. Защото, дори докато го правеше, чувствената й страна, за чието съществуване не бе осъзнавала, продължаваше да го желае. Но какво щеше да се случи, ако той разбереше, че са сгодени? И по-лошо, какво щеше да се случи, когато дойде да прибере годеницата си? Какво щеше да каже и да направи.

Другата й страна, нейната гневна страна, й напомни, че го чака от години. А той бе дал куп пари да се срещне с жена, с която да прави секс. Точно както я бе извел в градината преди три седмици, той нямаше никакво намерение да отиде и да прибере годеницата си. Не го интересуваше дали гние в провинцията. Причините я накараха да се съсредоточи, притискаха я да му каже истината и да го принуди да си спомни какъв мъж е.

Нямаше значение, че той бе прекалено красив. Нито че целувката му бе унищожила цялата й представа за това каква би била първата им целувка. Устните й все още пареха от усещането на неговите твърди, и все пак нежни устни, притиснати в нейните. Пеперуди все още пърхаха в стомаха й, а напрежението между бедрата й бе по-осезаемо. Но той целуваше една непозната, не годеницата си, и това болеше повече, отколкото можеше да понесе.

Настанявайки се колкото е възможно по-удобно върху дивана, тя приветства болката в глезена й, която й напомни за болката в сърцето, когато в градината той нямаше никаква идея коя е тя. Не го бе грижа за името й. Миранда бе просто личност без лице, за която баща му го е сгодил преди дори да се е родила.

— Сигурна ли си, че не искаш? Никой не може да каже, че не съм щедър във всичко, що се отнася до нежния пол — обяви Андрю от другия край на стаята.

— Не, милорд.

— Значи пак се върнахме към официалните обръщения, така ли? Да не би да използваш титлата „милорд“ като обида, или просто си напомняш кой съм?

Как можеше да отвърне, като нямаше отговор на въпроса му.

— Защо се свърза с Мадам Ева?

— Ще отговоря на въпроса ти, ако и ти отговориш на моя.

Ако отговорът на въпросите му щеше да й даде силите да продължи с живота си, тя щеше да играе игричката му. Поглеждайки го, тя си пое дълбоко дъх и кимна.

— Много добре.

— Дългата или късата версия на историята искаш?

— Изглежда имаме цяла нощ. — Тя заслужаваше толкова много отговори, колкото той успееше да й даде. Но нервите й се опънаха. Наистина ли искаше да знае? Нямаше ли да е по-добре да не става свидетел на най-големите си страхове? Тя прехапа палеца си и зачака да чуе това, което щеше да й разкрие той.

Той кимна.

— Преди малко повече от месец научих за „Кратка афера“ по време на една игра на покер с приятели. Четиримата сме членове на Сената. И тримата се наслаждават на компанията ми, затова съм сигурен, че ще ги намразиш. Седмичната игра на карти се провежда в градския дом на маркиз Брекънридж. Брекънридж пасува, и след като огледах останалите, реших, че Саймън знае нещо, което аз не знам, затова аз също пасувах. Евентуално залозите щяха доста да скочат. Фоксхейвън има дълбоки джобове, но Райли не, и по тази причина започнах да се чудя какво, по дяволите, прави мъжът. Накрая той хвърли на масата писмо от Мадам Еванджелин за вечерна среща с дама като част от облога си.

— Използвал е срещата си като част от залога?

— Да, и загуби. Ако трябва да съм честен, щом си тръгнах онази вечер, повече не мислих за играта, за вечерта, или за Мадам Ева и проклетите й услуги. Но това беше докато Улф не организира балът с маски. — Графът завъртя чашата с вино в ръката си. — На следващия ден бях поканен на сватбата на маркиза. Не бях особено изненадан, тъй като се влачеше като пребито куче няколко седмици. Мъж, познат с търпението си като Саймън не позволяваше на нищо и никой да го съсипва. Той може да изтърпи най-гадните спорове в парламента и нито веднъж да не повиши глас, а през цялото време да излага гледната си точка. През последните няколко седмици се караше с всички и търсеше проблеми там, където не съществуваха такива. Когато мъж е в такова положение, то определено е замесена жена.

Миранда се ядосваше все повече с всяка изречена дума. Ярост за това, че дори не спомена жената, която бе с него по време на предложението за брак, и че тази жена бе тя. И все пак, ако събереше две и две, щеше да открие, че тя бе тази, която го удари онази нощ, и щеше да се изправи пред последствията.

— Моля, продължи.

— Много добре. На следващата сутрин, когато… — Андрю спря, вперил поглед в далечината.

— Когато? — окуражи го тя.

Примигвайки, той насочи вниманието си към нея.

— Нищо важно. Както и да е, докато търсих нещо в бюрото на Саймън по негова молба, част от писмата му паднаха на пода, заедно с покана, в която бе картичката на Мадам Еванджелин. Реших, че на Саймън вече не му е нужна, и я прибрах. Надявах се, че жената може да успее там, където досега се провалях. Очевидно дори уменията й в сватосването не могат да ми помогнат. — Той обърна бутилката с дъното нагоре, опитвайки се да изцеди всяка капчица вино, останала в нея. — Твой ред е, мила моя.

Миранда се замисли за миг как да изрази мнението си, което позволи на гнева й да пламне отново.

— Леля ми ми уреди това рандеву.

— Леля ти?

— Да. Една нощ бях ужасно нещастна заради моя винаги липсващ годеник. Той се отнася с мен сякаш не съществувам и щастливо ме игнорира, оставяйки ме да старея в провинцията.

— Идиот!

— Извинявай, какво?

Срещайки погледа й, той дори не мигна, когато отговори на въпроса й.

— Казах, че е идиот. Моля, продължи.

Поемайки си дълбоко дъх, тя продължи.

— Няма много за казване. Моят годеник ми показа ясно, че сватбата ни не е на дневен ред и няма да бъде скоро. Затова, с цел да наруша договора си с него, леля ми реши, че ще е най-добре да загубя девствеността си, и че по тази причина той ще анулира споразумението.

— Разбирам. — Какво разбираше Миранда не бе сигурна, тъй като изражението му бе непроницаемо. Единственият знак, че той обмисляше думите й, бяха пръстите му, които барабаняха на масата до него. — Доста екстремен начин да се отървеш от брак с някой.

— Предполагам, че имаш по-добра идея?

— Да, просто откажи неизпълненият договор.

— Само ако животът бе така лесен. Разбираш ли, той плаща за моите уроци и за отглеждането ми още от раждането ми. Било е споразумение между бащите ни преди много години. — Тя чакаше да види някакво разпознаване в лицето на Андрю, знак, че думите му събуждат нещо в паметта му. Нищо… мъжът очевидно чуваше историята за пръв път.

— Значи се боиш, че ще си поиска парите обратно.

— Да, и макар семейното имение да е в по-добро състояние, отколкото е било в миналото, пак не мога да си позволя да му върна всичко, за което е плащал.

— Какво, ако аз му предложа да върна парите? — Махайки невидима прашинка от ризата си, той се държеше сякаш е напълно нормално да даде пари на жена, която току-що е срещнал.

Тя отвори уста, но думите така и не излязоха от нея. Офертата му завъртя вече объркания й мозък.

— Защо би го направил?

— Проклет да съм, ако знам. — Прокарвайки ръка през косата си, той погледна към тавана, сякаш търсейки отговор от небесата.

Той не можеше наистина да иска да я откупи от годежа й със самия него. И дори да го направеше, как щеше да му се отплати? И защо щеше да замени оковите към него с нови?

— И какво ще искаш в замяна?

— Не и девствеността ти, ако това питаш. Предпочитам жени, които ме желаят заради самия мен, а не заради парите, които им давам.

Онемяла, тя стоеше пред него напълно изгубена. Той й предлагаше пари, за да се измъкне от договора?

— Парите са много.

Въртейки очи, той сви рамене.

— Предполагам, че са.

— Ами ти? Имаш ли планове да се ожениш?

— Да се оженя? Шегуваш ли се? Дори не мога да намеря жена, която да ме хареса за повече от няколко минути, камо ли такава, която да се закълне пред Господ да бъде моя съпруга до края на дните ни.

— Ами любовта? — В мига, щом думите се изтръгнаха от устните й, тя се зачуди защо попита. Какво я интересуваха чувствата му, що се касае до любовта? И все пак ето я, затаила дъх, докато чака отговора му.

— Тъй като никога не съм получавал любов, не съм сигурен какво е това и дали ще я разпозная, ако я открия. Макар че не го очаквам.

Разговорът не беше това, което очакваше.

— Със сигурност има сума ти жени, които биха се омъжили за теб заради титлата и парите ти.

— Ах, да, перфектните скучни жени, които ще изпълняват дълга си към мен и към страната си. Много благодаря, но не.

— Значи не си сгоден?

— Дори не съм близо.

Червени пламъци блеснаха в очите й. Той беше, много, ама много сгоден. Грабвайки най-близката вещ, която се оказа чинията с полуизядена храна, тя я хвърли към него. Чинията за една бройка да уцели целта си.

— Какво, по дяволите, ти става? — Той отстъпи назад от счупения китайски порцелан, и застина. Погледът му се местеше от нея към парчетата на пода. — Стига ми толкова лудост за днес. Хубав ден, милейди.

— Ти, син на сакато магаре!

Той тъкмо отваряше вратата, но щом я чу, застина.

— Какво каза?

— Казах „син на сакато магаре“.

— Син на… — Той тръгна към нея, а ботушите му тропаха шумно по пода.

— Ами да… — Загриженост замени гнева. В яростта си бе забравила, че е сама в стаята с мъж, когото бе обидила, и макар обикновено да не удря хората, беше хвърляла предмети няколко пъти. Леля й казваше, че това е част от факта, че е червенокоса. Но годините раздразнение не можеха да бъдат изречени на човека, който най-много бе желала, затова бе започнала да се държи така неприемливо. И ето къде беше за втори път, гневът й я бе облял, подсилван от болката й, и тя го бе освободила.

Когато той се извиси над нея, тя се притисна обратно към дивана. Лицето на Андрю бе странна смесица от объркване и гняв. Тя познаваше погледа, или поне чувства му, защото бе изпитвала същото към него в продължение на седмици. Не, месеци, дори години.

Той си пое дълбоко успокоителен дъх, преди да я погледне.

— Никога преди не съм чувал тази обида, а сега, за втори път този месец, тя ми бе хвърлена в лицето заедно с гневен изблик. — Ръцете му бяха на милиметри от лицето й.

— Какво правиш? — промърмори тя.

Без да си прави труда да отговори, той покри с ръка очите й и горната част на носа й, отваряйки пръсти, за да види лявото й око. Милостиви боже, той имитираше маската й. След миг отдръпна ръката си от нея и зрението й се прочисти. И все пак лицето му остана непроницаемо, а гневът му се смени с объркване.

— По дяволите, това си ти. Жената от бала с маски!

Тя кимна, защото нямаше какво да каже, без да се изкара пълна глупачка. И шокът на лицето му я накара да изпита лека вина, задето го бе ударила.

— Имаш страхотен удар — каза той.

— Леля ми настоя да се науча как да се защитавам. — Спомняйки си ужасната болка, след като го удари, тя потърка вече заздравялата си ръка.

— Спомням си, че говорихме за нея, но не мога да си я спомня особено. — Андрю седна на масата пред Миранда и тя се притесни, че крехката мебел няма да понесе теглото му. Той подпря лакти на коленете си и стисна ръцете си една в друга. — Не мога да си спомня цялото ти име, Миранда. Би ли била така добра да запълниш празнините? Моля те, прости ми, обикновено не забравям имена или лица, но…

— Обикновено не те удрят с юмрук в носа?

Лек смях се изтръгна от него.

— Именно.

— Името ми е Миранда Бичъмп. — Тя зачака да види дали името й ще му напомни за нещо, но той остана безизразен. — Миранда Бичъмп.

Потърквайки долната си устна, той попита:

— Някаква връзка с Бичъмп от окръг Уиндъншайър?

— Да. Питър Бичъмп беше мой баща.

— Земите ти са съседни на моите.

Земи? Нима само това осъзна след разкритието й? Проклетите земи? Вътрешният й глас крещеше, но тя каза спокойно:

— Да, така е.

Наведе се към нея с намерението да я докосне, но в последния миг размисли и се отдръпна.

— Искам спокойно да ми дадеш отговор на един въпрос, без да избухваш в гняв. Можеш ли да го направиш?

— Ще опитам. — Тя мразеше това, че той я мисли за луда, която се отдава на истериите си. Но и в двата случая в неговото присъствие тя му бе показала страна от себе си, която не бе мислила, че съществува.

— Кой е годеникът ти?

Поразена, тя можеше само да го гледа. Той не бе показал нищо друго, освен загриженост, и за пръв път тя осъзна, че той няма представа за съществуването й. Наистина нямаше идея, че са сгодени, и че тя е бъдещата му графиня. Миранда искаше да се разплаче. Беше прекарала целия си живот, опитвайки се да бъде идеалната му булка. И в много от начинанията бе успяла. И все пак, за разлика от това, което бе вярвала, докато бяха в градината на бала на херцога, не беше вярно, че Андрю не си е направил труда да запомни името й, той буквално нямаше идея за договора между нейния и неговия баща. Договор, подписан дни след раждането му и години преди нейното.

— Андрю… — започна тя. Той премигна, когато тя използва кръщелното му име. — Ти си. Ти си моят годеник.

— Разбирам. — Той започна да крачи, след това седна, а после повтори всичко отначало. Само стиснатите му юмруци показваха, че е чул какво му бе казала. Но когато отвори уста, за да проговори, тя забеляза, че ръцете му треперят. — Аз… ние… това е първият път, в който чувам за това.

— Вярвам ти. — Тя нямаше друг избор, освен да му повярва, когато цветът се отдръпна от лицето му, добивайки зеленикав оттенък, а очите му, винаги топли, сега бяха студени. Той не бе мъж, отричащ думите й, а в шок, че тя ги бе изрекла. Празнота я изпълни, и ако проклетия й глезен не й създаваше проблеми, щеше да отиде и да го прегърне, за да го утеши.

— Сега вече не те виня, че ме удари, нито че хвърли чиния към главата ми. Обаче съм благодарен, че мерникът ти не е толкова точен, колкото юмрука ти. Ако бях на твоето място, може би щях да те сгазя с каретата си.

— Обмислях го — каза тя шеговито, опитвайки се да разведри тягостното настроение, тъй като признанието му, че не е знаел за договора, бе успяло да смекчи до голяма степен болката в душата й, докато бе страдала, чакайки го година след година да дойде и да прибере булката си.

Той отиде до бюрото в далечния край на стаята. Сядайки долу, той го отвори и написа нещо на лист, а от шума, който последва, тя предположи, че посипва мастилото с пясък. Когато усети аромата на восък, осъзна, че той е запечатал писмото с пръстена на кутрето си. Зачуди се на кого и какво е писал. Той излезе навън в коридора и говори с някой, но колкото и да се опитваше, Миранда не успя да чуе нищо от разговора.

Миг по-късно той надникна отново в стаята.

— Удобно ли ти е, или искаш да се преместиш в някоя по-усамотена стая?

Изненадана от въпроса и несигурна как да отговори, тя поклати глава, имайки предвид, че не й бе удобно и кимна, че наистина би искала да се премести.

Отваряйки широко вратата, той се насочи към нея. Навеждайки се, пъхна една ръка под краката й, а другата обви около кръста й.

— Обвий ръце около тила ми, скъпа.

Без да се замисля, тя направи каквото й нареди, но възрази:

— Прекалено съм тежка.

— Перфектна си. — Той премина през стаята, внимавайки да не удари глезена й.

Вкопчвайки се в раменете му, тя сметна, че е удивително как я бе вдигнал и я носеше с толкова малко усилие.

— Ами палтото и корсета ми?

— Някой ще ги прибере по-късно. Засега двамата с теб трябва сериозно да си поговорим.

— Вероятно може да ми кажеш на кого изпрати писмо?

Той спря на входа, огледа се, за да види, че няма никой наоколо и се заизкачва по стълбите. Щом стигнаха горе, й каза:

— Повиках адвоката си. Надявам се, че в него има копие от брачния ни договор.

— О! — Миранда не успя да каже нищо друго.

Той погледна надолу към нея.

— Обичам прекрасния начин, по който устните ти формират това „О!“.

Тя едва не го направи отново, но се спря и попита:

— Не е ли малко късно да призоваваш когото и да било?

— Около десет е и би трябвало да се замисля, но давам прекалено много пари за малкото работа, която вършат адвокатите ми. Затова най-добре да се отзоват, когато ги повикам.

— Много графско.

Той я положи в центъра на гигантското легло.

— Просто ефективно.

— Няма ли друга стая, в която да почакаме?

— Ако си мислиш, че смятам да проникна през девствената ти бариера тази нощ, успокой се, нямам такова намерение. Но имайки предвид състоянието на глезена ти, тук ще ти е по-удобно. Има частна трапезария, в която ще говоря с адвоката си, без да нарушавам спокойствието ти.

— Разбирам.

— Звучиш разочарована.

Беше ли? Вероятно да. След като й бе отнета причината да го мрази, чаровния мъж, който я целуваше, се превърна отново в мъжа от мечтите й.

— Вероятно съм.

— Почивай си, и щом стигна до дъното на това, се надявам, че ще мога да правя любов с теб, но не в някаква странна наета стая, а в брачното ни легло. — Огън пламна в очите му, докато той изричаше думите, преди да се обърне. — Ако решиш да нарушиш договора, за което се надявам, че не желаеш, няма да взема онова, което се полага на бъдещия ти съпруг.

— Сега ти звучиш разочарован.

— Вероятно съм.

Наистина? Докато той не й отговори, не бе осъзнала, че задава въпроса на глас.

— Защо си изненадана? Показах открито, че съм привлечен от теб по време на бала. Какво те кара да мислиш, че изпитвам нещо различно, след като осъзнах, че си ми годеница?

— Ами, първо, ударих те в лицето. Второ, бях ужасно груба с теб тази вечер.

— Имаше добра причина, и ако си мислиш, че това може да смекчи желанието ми към теб, значи имаш да учиш много повече за мъжете, отколкото предполагах.

— Значи ми вярваш за договора?

— Вярвам, че някой е подвел и теб, и баща ти да вярвате, че този съюз между нас е окончателен. Докато не говоря със семейните адвокати, няма да имам никаква представа какво да правя. — Андрю надникна през прозореца към улицата, преди отново да се обърне към нея. — Но така или иначе, не се съмнявам в твоята страна на историята. Не получаваш нищо, като ми казваш, освен краткото удоволствие да видиш как цветът се оцежда от лицето ми. Но в крайна сметка, ако наистина си искала да се омъжиш за мен, да ми покажеш агресивната част от природата си бе грешния начин.

— Не съм агресивна. Просто ти изваждаш най-лошото в мен…

— Шшт — каза той, слагайки пръст на устни й. — Само се шегувах.

— О!

— Предупредих те точно за това изражение.

— Така ли?

— Вероятно „предупредих“ е твърде силна дума. — Преди да успее да отговори, той пое устните й за целувка, по-дълбока и подробна от първата, която споделиха. Мислите за това кой е той този път не я спряха, защото й бе годеник и за момента имаше всяко право да го целува и да бъде целувана от него. Вероятно мястото, на което се намираха, не бе правилно, но нищо във връзката им не се развиваше по план, затова защо сега да започва?

В едната секунда тя лежеше на леглото, подпряна на възглавници, а в другата лежеше в скута му и ръцете му я обгръщаха с повече чувственост, отколкото първите два пъти.

По причина, която тя не разбираше, той я бе белязал. Небесата да са й на помощ, още желаеше Андрю. Не с наивното привличане, което изпитваше, докато бе младо момиче. Нервността, която изпитваше всеки път, в който чуеше, че той е в имението си, бледнееше в сравнение с това, което изпитваше в момента. Леки тръпки преминаваха през нея, докато цялата не се разтресе. Неговият отклик бе да стегне прегръдката си.

Не бе сигурна колко дълго стояха така прегърнати, но след известно време бяха прекъснати от леко почукване по вратата, която свързваше спалнята с трапезарията. Миранда щеше да се изкикоти, ако имаше дъх, заради дългия измъчен стон на Андрю.

— Не ходи никъде — нареди той.

— Същото отнася ли се за куцукането? — Дрезгавостта на гласа й я изненада.

— Веднага се връщам. Или по-скоро ще се върна колкото мога по-бързо. — Той я целуна за последен път, преди да се отдалечи, по-бавно от обикновено.

Обратно настанявайки се на възглавниците, тя се усмихна. Макар планът й за вечерта бе да изгуби девствеността си, за да се отърве от брачния си договор, нямаше причини да се оплаква. Пристигна тук, очаквайки едно нещо, а сега лежеше тук, преизпълнена с чувства и леко замаяна.

Имаше толкова много идеи, или по-скоро вярвания, за Андрю и какъв мъж е той. И досега бе доказал, че е грешала. Всичките години, които Миранда бе прекарала в шлифоване да бъде идеалната графиня, се оказаха, че са били за нищо, защото мъжът, пред когото седеше сега, не бе този, за когото я бяха обучавали да се омъжи, не беше студеният безсърдечен мъж, какъвто бе мислила, че е. Не, той бе грижовен и страстен. Вместо да покаже недоверието си или да й се ядоса, Андрю бе приел новината за годежа им със загриженост и гняв към онези, които да го оставили в неведение. Тя вярваше, че наистина не е знаел за годежа, точно както вярваше, че онези, които са знаели, сега щяха да изпитат гнева му.

Най-големия шок бе да открие, че харесва личността на Андрю, както харесва и графа. Отговорът му, че наема хора, за да им дава работа, беше първото, което започна да разтопява леда около сърцето й. Беше пораснала, идеализирайки го, а през цялото време момичетата от града й се подиграваха, че той не й обръщаше никакво внимание. И все пак Миранда продължаваше да го гледа през розови влюбени очи, но само като красив лорд, а не като мъж с титла. Но всичко това се промени. Макар никой, който работеше за него, да не е говорил лоши неща, тя бе започнала да му намира какви ли не недостатъци. Докато годините минаваха, недостатъците му ставаха все по-големи, така че да оправдават пренебрежението, което й показваше.

Сега недостатъците, създадени от погрешното й мнение, се заместваха с идеалите на мъж, когото би могла да обикне. Не с представата за любов на младо момиче, което мислеше, че ще омъжи за лорд, но създадено от уважението на жена, която гледа на живота с отворени очи. Откриването на истинските му желания и нужди я накара да осъзнае, че нито един от тях нямаше да е доволен от порцелановата кукла, която тя трябваше да бъде, а с партньор едновременно пред обществото, и ако целувката му можеше да свидетелства за нещо, и партньор в леглото.