Доминик Ийстуик
Графът и неговата девствена графиня (6)

Глава 6

Миранда бе спряла да слуша брат си преди двадесет минути. След като я измъкна от леглото, хвърляйки й роклята, той поиска да се срещне с нея в библиотеката. Макар глезенът й да не бе така подут като преди, грозната лилаво-синя подутина не се бе излекувала. Мразеше да буди толкова рано лакеите, но щом той дойде веднага напълно облечен, тя предположи, че вече всички слуги са на крак.

Даниел не каза нищо, докато двама лакеи й помагаха да се настани в стаята. За разлика от бъдещия й съпруг, който с лекота я носеше на ръце, горките лакеи бяха прекалено слаби и дори не й предложиха да я пренесат, а само да се подпре на раменете им. Когато най-после я настаниха, една прислужница сложи шал на коленете й за благоприличие и всички слуги напуснаха стаята. Оставяйки я сам-сама срещу гнева на брат й.

— Как пристигна тук толкова бързо? — наруши най-после тишината тя. Но в мига, в който въпроса излезе от устните й, тя си спомни, че не би трябвало да знае за идването му.

Той я погледна остро и попита:

— Нима просто очакваш да ти позволя да се омъжиш за мъж, след като имаш брачен договор с друг?

— Говориш за мен сякаш съм движим имот — промърмори тя, но не достатъчно високо, че някой да я чуе. Зачуди се кога брат й бе станал така надут. Не бяха много близки, но преди поне го харесваше.

— Обичаш ли този нов мъж?

Дали го обичаше? Не беше сигурна. Тя бе така заслепена, че ще е негова графиня, и като повечето момичета в селото, някога бе много увлечена по него. Единствената разлика бе, че тя истински вярваше, че един ден ще бъде негова графиня, докато останалите можеха само да мечтаят.

— Предполагам, че бих могла един ден да го обикна.

Дали можеше да обикне Андрю? Ако мъжът Андрю се окажеше същия мъж, с когото бе прекарала последните няколко дни, нямаше да й е трудно да го обикне. Той изглежда се отнасяше с уважение към онези, които му служеха. Никой от учителите му не бе говорил с лошо за него. Другите дами припадаха, щом той влезеше в стаята или поне така бяха информирали Миранда. И не на последно място, въпреки желанието му да се ожени за нея, той бе оставил избора на нея, което показваше колко достоен мъж е той.

Очакващото мълчание от страна на брат й я предупреди, че е пропуснала нещо важно. Той стоеше над нея с ръце на бедрата.

— Е, какво имаш да кажеш?

Тя нямаше как да признае, че не е обръщала внимание на думите му, тъй като щеше да получи още една оглушителна тирада.

— Не мисля, че наистина те интересува какво имам да кажа.

Къде беше Сара, по дяволите? Не би ли трябвало да е тук с нея? Сара не бе излизала тази нощ, а този луд план да доведат брат й тук бе неин и на Андрю. Предната вечер двамата се сприятелиха по време на вечерята. Той си бе тръгнал за кратко, казвайки, че „ще се освежи“, и че „има да свърши няколко неща“, но ще се върне преди следобедния чай. Нито Миранда, нито Андрю бяха оставени повече насаме от леля й Сара, което вероятно се дължеше на разговора, който Миранда подхвана с нея веднага щом Андрю си тръгна… а именно това, че желаеше да научи всичко за секса. Сара дори не мигна, обяснявайки й много повече неща, отколкото Миранда бе очаквала, и нищо подобно на това, което й бяха казвали учителите й.

— Наслаждавай се на себе си, момиче. Всичко това „лежи си там и го остави да намери удоволствието си“ са пълни простотии. Ако искаш нещо, му кажи, или дори по-добре, покажи му какво искаш. Но имам чувството, че твоя Андрю ще положи усилия да се увери, че и ти се наслаждаваш на случващото се.

Оттам Миранда започна да пита много неща. Не искаше да бъде невежа по време на първата брачна нощ. Сара извади книги от личната си библиотека в помощ на обучението на Миранда. Търсейки уединение, тя ги бе отнесла в стаята си и в мига, в който отвори първата, побърза да я затвори. Макар да мислеше, че е сама, не бе проверила дали наистина е така. Пакостливост и вълнение в равни части изпълваха тялото й.

Звукът от тропане на пръсти по бюрото привлече вниманието й.

— Миранда, би ли благоволила да ме слушаш? Това е адски важно и блеенето ти никак не помага.

— Както се оказа, аз бях на средата на един красив сън, когато ме измъкна от леглото ми, Даниел. И за това, че не съм способна да се фокусирам, си виновен само ти. — За това тя излъга. Не можеше да се фокусира, тъй като не спираше да мисли за някои неща от една от книгите, които искаше да направи заедно с Андрю, но Даниел не бе нужно да знае това. — Освен това не можем ли да изчакаме до закуска?

— Първо ще получа думата ти, че ще сложиш край на каквото и да си обещала на този нов мъж, иначе въобще няма да спиш.

— Защо се тревожиш толкова много за това? Мъжът, за когото ще се омъжа, се съгласи да върне всички пари, които графът е похарчил за мен. — „Обмисли това за миг, скъпи братко.“

— Имаме договор.

— Да, имаме — обади се познатият чувствен глас на Андрю. Той стоеше с рамо, облегнато на касата на вратата. Колко ли дълго бе стоял там? — Разбира се, щеше да има по-голямо значение, ако графът, за когото говорите, е имал представа, че е сгоден, нали така?

Очите на Даниел станаха толкова големи, че Миранда се разтревожи да не би да изскочат от черепа му и да се търкулнат по пода.

— Лорд Уиндъншайър.

Игнорирайки Даниел, Андрю взе една възглавница, след това довлече един стол пред Миранда, сложи възглавничката върху него и внимателно вдигна крака й, нагласяйки глезена й. — Как се чувстваш?

— Глезенът ми тупти.

— Как, за бога, успя да стигнеш тук долу? — Загрижеността му я стопли.

— Двама лакеи ми помогнаха.

— Трябваше да останеш горе в леглото и да си почиваш. — Той я целуна по челото.

— Какво се е случило с глезена ти, Миранда? — попита Даниел, сякаш още не осъзнаваше какво се случва.

— Тя пострада в инцидент с карета и за щастие това е единственото й нараняване. Аз обаче съм изненадан, че едва сега питате за това.

Никой, освен леля й Сара, не се бе застъпвал за нея. Андрю й намигна, преди да се обърне към онзи идиот брат й.

— Е, кога планираше да ми кажеш за брачния договор, Даниел? Или правилния въпрос тук е кога осъзна, че ако никога не ми кажеш за договора, парите няма да спират да се изсипват към теб?

— Баща ни ме информира малко преди смъртта си, че трябва да се свържа с вас, когато Миранда достигне възраст за задомяване, и да се уверя, че е представена пред принц-регента. Когато дойдох в града, за да направя това, вашите адвокати ме информираха, че майка ви не желае да ви бъде казвано, докато не сте готов да сключите брак. Или когато навършите двадесет и една.

Ледена тръпка се спусна по гръбнака й, докато гледаше как Андрю стисва юмруци.

— Значи видя златна възможност и не можа да я подминеш.

— Имението имаше нужда от много пари, за да се стегне. Миранда получи всичките рокли, от които имаше нужда, и все пак не можех да задържа всичките си служители, нито покрива да не се разпада над главата ми. — Докато изричаше това, вечно гордия Даниел вирна брадичка. Миранда се боеше, че челюстта му много скоро може да се срещне с чифт силни кокалчета.

— Щях да ти дам парите — каза Миранда, опитвайки се да успокои враждебността в стаята.

— Както и аз — съгласи се Андрю.

Тя огледа гордото му лице и сърцето й запърха. Той щеше да даде парите на брат й, и му вярваше така, както знаеше, че слънцето ще изгрее след няколко часа. Искаше й се да се пресегне и да го целуне, да му каже колко много означава той за нея, но знаеше, че по-късно ще има тази възможност.

— Откъде можех да съм сигурен? И ако си мислите, че съм пропилял и пени от тези пари за себе си, не е така. Отидоха за посеви и ремонти. Баща ми не разбираше нищо от това как да управлява парите и как да създаде печелившо имение, затова всичко имаше нужда от внимание.

Част от напрежението напусна раменете на Андрю, достатъчно, че да не иска повече да удари Даниел в лицето. Но само за всеки случай тя хвана ръката му и го подръпна да седне до нея. Това, че той го направи, й показа силата, която притежаваше. Нямаше да се бои, че той не би уважил желанията й.

— Значи историята за другия мъж е била само постановка, за да ме доведете тук?

— Случи се така, че снощи с Миранда се срещнахме случайно. Тя, по обясними причини, знаеше кой съм, а аз нямах никаква представа коя е тя. Но сега това се поправи и имам пълното намерение да се венчая за сестра ти. Не заради глупавото споразумение между двама старци, а тъй като, изглежда, видях това, което никой друг не вижда. Нежна, невероятно красива жена, както отвън, така и отвътре.

Леля Сара прочисти гърлото си.

— Разбира се, Сара също знае стойността й — добави той. — Заради което се надявам, че ще прекарва голяма част от времето си с нас. Това, което искам да чуеш, Даниел, е, че Миранда има пълното право да откаже моето предложение.

— Не би посмяла. — Даниел направи заплашителна крачка към нея.

Изправяйки се, Андрю понечи да направи крачка към брат й, но Миранда го спря.

— Тя има пълното право да отхвърли предложението ми. — Той натъртваше на всяка дума. — Ясен ли съм?

Даниел се срина на най-близкия стол.

— Да, милорд.

— Ако това се случи, което се надявам да не стане, Миранда ще задържи парите, които баща ми й е оставил. Няма да ми дължи нито пени. Ти, от друга страна, ще дължиш на сестра си всеки цент, който си взел от нея, защото парите са били за нейно ползване, а не за твое. Ако тя реши да ти прости тази постъпка, решението е нейно, и няма нищо общо с мен.

Тогава Сара проговори.

— Вярвам, че племенницата ми има да мисли за много неща. Късно е, Даниел, и съм наредила да ти подготвят легло, за да не се налага да вдигаш прислугата в къщата си на крака. Когато стане по-уместен час, ще изпратя лакей да информира прислугата ти, че си тук.

Миранда прехапа устни, за да не каже нещо, което да разяри ужасно брат й, като да извика „Ура!“ заради начина, по който леля й се справи с Даниел. Той може и да бе дошъл тук, мислейки, че държи всички козове, но се бе оказало, че стъпва по много тънък лед.

— Може би, след като той събуди цялото ви домакинство — Андрю погледна Даниел право в очите, сякаш го предизвикваше да възрази, — една или две от прислужниците му може да бъдат изпратени тук, за да помогнат на Миранда за събирането на багажа й? Както, разбира се, и на твоя, Сара.

Чудейки се дали някак не е пропуснала част от разговора, в който някой е обявил, че ще се пътува нанякъде, Миранда попита:

— И къде отиваме?

— Тази вечер говорих с херцога на Фоксхейвън. — Той я погледна изненадано, сякаш се очакваше от нея да знае всичко, което прави той. След това се усмихна към нея и леля й. — Той ще бъде поласкан, ако двете останете при него за сватбата му в херцогството.

— Поканени сме на сватбата на херцога! — Сара рядко се впечатляваше от нещо, а сега се бореше с желанието да се усмихне ослепително. Да бъдат поканени на най-обсъжданата сватба на сезона бе едно. Но да бъдат помолени да останат в дома на херцога за периода преди сватбата беше нещо съвсем друго.

Андрю я погледна сякаш е побъркана.

— Но, разбира се… — Той се обърна към Миранда: — Мислех си оттам да заминем за Уиндъншайър, за да можеш да започнеш приготовленията за сватбата ни, ако искаш. Освен това има три модистки, готови да започнат да правят сватбената ти рокля още утре. Ти ще избереш коя да я направи.

— Значи казваш, че все още имам избор, но въпреки това три жени чакат да възложа на едната да ушие роклята ми, започвайки още от утре. Все още ли имам избор? — Миранда повдигна вежда, надявайки се да изглежда високомерно.

— Изборът ще е твой до момента, в който изречем клетвите си. — Той снижи гласа си, правейки коментара си по-интимен, само за нейните уши. Тя просто го гледаше, неспособна дори да измисли отговор, камо ли да го изрече.

— Даниел, можеш да останеш в стаята в края на коридора. Аз се връщам в леглото си. Андрю, би ли бил така добър да настаниш Миранда удобно и сигурно в леглото й. Предполагам, че ще се видим на закуска. Ще разпоредя да сложат маса за четирима.

Сара излезе навън, прозявайки се.

Андрю не изчака Даниел да си тръгне и вдигна Миранда на ръце, питайки я в коя посока е спалнята й. Той пое нагоре по стълбите без усилие, сякаш тя бе безтегловна. След като я настани в леглото й, той окачи дневната й рокля на закачалката зад паравана за преобличане, преди да започне да сваля сакото си. По-рано тя бе забелязала, че той не носи жилетка или жабо. За него да излезе от дома си, без да е напълно облечен, значеше, че е бързал да стигне до нея и не е искал нищо да го бави. С голи гърди, обут само с панталоните си, той се наведе над единствената запалена свещ и я изгаси.

Тя най-после успя да накара ума и устата й да работят заедно.

— Какво правиш?

— Уверявам се, че си настанена „удобно и сигурно в леглото си“. Точно както нареди леля Сара.

— Не мисля, че е имала предвид да спиш тук. — Вдигайки одеялото до брадичката си, тя знаеше, че действието й е глупаво, още докато го правеше, но миналата нощ, докато бяха в чужда къща и чуждо легло бе някак различно от това да са в нейното легло под покрива на леля й.

— О, напълно сигурен съм, че имаше предвид това. Освен това хората ще говорят, ако ме видят да напускам къщата толкова рано. Може да си помислят, че се срещам със Сара, а не можем да допуснем подобно нещо.

— И предполагам, че никой не те е забелязал да нахълтваш в къщата.

— Не съм нахълтал. — Той отметна завивките и нагласи възглавница под глезена й, преди да се плъзне до нея.

— Сигурен ли си за това? — Как й се искаше да не бе загасял свещта, за да може да види лицето му.

Той спря с един крак върху матрака. След това се засмя и се настани до нея.

— Да, може би малко нахълтах. Ставам доста защитнически настроен, когато става въпрос за теб.

Миранда легна настрани, чувствайки се стоплена от думите му и се усмихна в тъмнината. Андрю се притисна към гърба й, отпускайки едната си ръка на гърдите й. Тя не възрази, нито се оплака, а просто въздъхна и се притисна по-силно към него.

— Значи херцогът няма нищо против да присъстваме на празника му?

— Разбира се. Ще има стотици хора там и затова той предложи да си имате собствени стаи. Ще харесаш херцогинята му. — Гласът на Андрю стана по-тих и той се прозя. — Освен това, след като и той наскоро се влюби, смята, че всички около него трябва да са влюбени.

— А ти? Влюбен ли си? — прошепна тя, несигурна дали иска да знае отговора.

Дълга тишина падна над стаята и тя се изплаши, че може й да не й отговори. Но след малко с дрезгав глас той каза:

— Вярвам, че може би съм.