Ищван Велнер
Тиеполо, Каналето, Гуарди (3)

Антонио Канал
(1697–1768)

Антонио Канал е първият венециански майстор на ведути, който е спечелил международна известност. Баща му Бернардо бил художник на театрални декори и младият Антонио започнал попрището си в неговото ателие. Сценографията обаче не задоволила творческите му амбиции и през 1719 г. той отишъл в Рим. За тамошното му пребиваване знаем много малко.

През 1720 г. го намираме отново в родния град, но вече не като сценограф, а като художник на ведути. Най-ранната му картина, която трябва да е отпреди 1723 година, се намира в луганската колекция Тисен-Борнемиса и изобразява площада „Сан Марко“. От бързо спечелилия сърцата на любителите млад майстор, купували картини не само италианци, но и чужденци. Той влязъл във връзка с английския търговец Мак Суини, който му поръчал да изработи за ричмъндския херцог първо две картини на алегорична тема, а после и четири ведути. Така Каналето — това е творческият му псевдоним — скоро станал известен и в Англия. Англичаните, които посещавали Венеция, с особено предпочитание правели поръчките си при него, а за английския консул Джоузеф Смит той изписал 14 пейзажа, които днес се намират в Уиндзорската кралска сбирка. Между другото по тези картини били изработени и гравюри, които ги популяризирали сред широки кръгове. През 1730 г. Каналето нарисувал 24 ведути за бедфордския херцог.

В Уиндзорския кралски дворец можем да видим пет пейзажа от Рим, които Каналето е рисувал през 1724 г. От следващата година е платното, което изобразява Колизея. Поради това мнозина смятат, че в началото на четиридесетте години Каналето е отишъл отново в Рим.

Вероятно между 1741 и 1744 г. Каналето е изработил състоящата се от 31 гравюри поредица, която посветил на споменатия вече Джоузеф Смит, станал междувременно английски консул във Венеция. Смит убедил майстора да замине за Англия. Така, макар и с многократни прекъсвания, Каналето работи почти десет години на острова. Много пейзажи пазят спомена за тамошното му творчество; повечето са в Уиндзор, а по-малка част се намират в сбирките на различни аристократи.

По всяка вероятност Каналето се завърнал окончателно във Венеция през 1755 г. И тук той не можел да се оплаче от липса на поръчки, но не получил всеобщо признание. Едва през 1763 г. го избрали за член на Венецианската художествена академия. Каналето творил почти до края на живота си и през 1766 г. е отбелязал върху една лакирана рисунка, че я е направил без очила. Умрял в 1768 г. и бил погребан в родния си град.

В своите ведути Антонио Канал строго се придържа към действителността. По време на работа си служи с т.нар. камера обскура, устройство, което напомня днешните рефлексни камери на фотоапаратите, но въпреки това не забравя изискванията на живописта. Той е изключителен майстор преди всичко в оцветяването, в предаването на светлината и сянката. Не се придържа сковано към картината, която му дава камера обскура; за засилване на художественото въздействие на места в своите ведути леко скупчва сградите. Не само увековечава монументалните, разкошни здания, а обича да изобразява и по-бедните, но живописни квартали. В тези си картини той проявява сдържаност при подбора на цветовете.

Винаги загрижен за правилно предаване на перспективата, той прилага в картините си и т.нар. „въздушна перспектива“, т.е. изобразява по-малко ясно детайлите на по-отдалечените сгради и пейзажи. При огрените от слънце картини обикновено се долавят леките изпарения, които се носят над водата, играта на проблясващата светлина. Художникът работи с широки, леки мазки, но те не накърняват онази прецизност на изображението, която изисквали клиентите му.

Каналето многократно е рисувал зрелищните, пищни със своята багреност венециански църковни и светски празненства, шествията на гондолите, приемите на посланиците. При тях той естествено дава предимство на златните и пурпурночервените цветове.

Макар и по-рядко, Каналето живописва и по въображение. В своите така наречени „капричии“ той съчетава елементи на действителността с въображаеми елементи или пък изобразява съществуващи предмети и постройки не на истинските им места. (Така напр. той е изписал бронзовите коне пред фасадата на базиликата „Сан Марко“ върху постамент пред Двореца на дожовете.)

Независимо от художествената им стойност, пейзажите на Каналето имат голямо значение и от гледна точка на историята на архитектурата и културата. С тяхна помощ можем да реконструираме вече разрушени части на града, някогашния облик на съборени или престроени сгради.

Антонио Канал е упражнил голямо влияние върху ведутните живописци на своята епоха, на първо място върху своя племенник и ученик Бернардо Белото (1720–1780). Белото, който освен в Италия е работил много и в Дрезден, Виена и Варшава, възприел като вуйчо си името „Каналето“. На младини той просто отлично подражавал на вуйчо си, поради което ранните му творби понякога трудно се различават от картините на учителя му. По-късните му произведения са характерни с по инженерски точното възпроизвеждане на сградите, с по-сухото, по-сковано живописване, с по-остро изрязаните си сенки.

Площадът „Сан Марко“ Преди 1723 г. Масл. бои, платно, 142 x 205 см. Лугано, сбирка Тисен-Борнемиса.

Картината изобразява венецианския площад „Сан Марко“ с катедралата и камбанарията. Църквата и сградата отляво — т.нар. Стара прокурация — са огрени от слънце, докато постройката вдясно е в сянка. На площада стоят пръснати на малки групи хора. Паважът е вдигнат и по това обстоятелство се съди, че картината е изработена през 1723 г. или преди това, тъй като тогава е бил подновен мраморният плочник. В това платно все още се чувствува влиянието на сценографията: сградите обгръщат площада като кулиси, чийто сценичен характер Канапето подчертава, като рисува площада от високо.

Венецианският площад „Санти Джовани е Паоло“ Краят на 20-те години, 18 век. Масл. бои, платно, 125 x 165 см. Дрезден, Картинна галерия.

Сравнително простата фасада на готическата църква, която е дала и името на площада, е в сянка; пред страничната фасада върху висок постамент стои прочутата статуя на Колеони от Верокио. Сградата в центъра на платното с богато разчупена фасада и дъгообразни фронтони е седалището на църковното дружество „Сан Марко“, сега болница. Вляво по ленивите води на канала — освен характерните за Венеция гондоли — се движи и една товарна ладия. Каналето е рисувал същия пейзаж и по-рано; в тази по-зряла творба колоритът, хармонията в играта на светлини и сенки се съчетават с достоверност на изображението.

Двор на венециански каменоделци. Около 1725 г. Масл. бои, платно, 121 x 162 см. Лондон, Национална галерия.

Белите мраморни блокове на каменоделците, които работят на преден план, и дъсчената барака вдясно контрастират интересно с виждащата се в левия ъгъл на фона църква „Карита“, чиято странична фасада и островърха камбанария са леко засенчени. От двете страни на картината се издигат тесните фасади на жилищни сгради. Подобна композиция се среща често в ранните творби на Каналето, може би още под влияние на сценографията.

"Бучинторо" Пред двореца на Дожовете (детайл). Около 1729 г. Масл. бои, платно. Милано, сбирка Креспи.

По време на празненствата по случай Възнесение дожът всяка година излизал с потъналия в злато и пурпур държавен представителен кораб, с „Бучинторо“, в морето, за да го „сгоди“ с Венеция. Шествието на празничните гондоли с богата резба и блясъкът на пъстроцветните празнични облекла вдъхновяват Каналето да увековечи пищното зрелище пред Двореца на дожовете.

Водно празненство (регата) на Канале Гранде. Около 1740 г. Масл. бои, платно, 117 x 186 см. Лондон, Национална галерия.

Свързаното със състезание на гондоли водно шествие е едно от особено характерните и пищни венециански празненства. От един от завоите на Канале Гранде Каналето изобразява плъзгащите се по водата богато украсени лодки и многото зрители, които стоят на брега или гледат от прозорците на дворците. Украсените с пъстри килими, декорирани палаци на свой ред засилват блясъка на тържеството, чието настроение Каналето майсторски е пресъздал. Следобедното слънце осветява само къщите на десния бряг на главния венециански воден път. Отразяващата се във водата игра на светлини и сенки е любим способ на Каналето за засилване на художественото въздействие.

Вътрешният двор на замъка Уоруик. Около 1750 г. Масл. бои, платно, 77 x 123 см. Сбирка Уоруик, Англия.

Каналето рисува тази картина по време на пребиваването си в Англия, когато той избистря живописта си и се освобождава от излишните подробности, за да се съсредоточи върху предаване на същественото. Двете крепостни кули, които фланкират двора, и неукрасената простота на средната портална кула сами по себе си благоприятствуват за подобен начин на живописване. Фигурите на преден план донякъде оживяват пуританската строгост на картината.