Мария Прокоп
Пиеро дела Франческа, Ботичели, Гирландайо (3)

Ботичели
(1445–1510)

Истинското име на художника е Алесандро ди Мариано Филипепи. Прякорът Ботичели, който означава „буренце“, той наследява от по-възрастния си възпълничък брат, с когото работи до неговата смърт.

Майсторът е роден през 1445 г. във Флоренция, където баща му има дъбилия. Той започва да се учи в най-голямата тогава във Флоренция работилница на Филипо Липи и завършва обучението си при Верокио. Изпитва влиянието на Полайуло и Фра Анджелико.

В първите му творби — около 1470 г. — все още се чувствува пластичният живописен език, с който си служат неговите учители, но е налице и характерният само за неговото изкуство почерк. Картините му се отличават с вглъбен в себе си, кротък, мечтателен лиризъм, съчетан с изключително нежен и декоративен рисунък.

Мястото, където се разиграва действието, добива за Ботичели все по-малко и по-малко значение, не го занимават и стремежите за изобразяване на пространството, така характерни за учителите и съвременниците му. Творчеството му е свързано с градската върхушка, предимно със семейство Медичи. Решителна роля за избистряне на художествените му възгледи и стил изиграва кръгът от философи и учени, привърженици на платонизма, при двора на Медичите.

Тази среда е известна с духовното си превъзходство, с високото си самочувствие, с алегоричния начин на изразяване и с меланхоличните си настроения, характерни и за най-значителните творби на Ботичели, като напр. таблата „Пролет“ („Primavera“) и „Раждането на Венера“.

През 1481–1482 г. папа Сикст IV поканва майстора заедно с неколцина други изтъкнати флорентински живописци в Рим, за да изпишат с фрески стените на неговия параклис — прочутата Сикстинска капела. Ботичели рисува три големи картини (3,50 x 5,50 м.). Едната представя „Сцени от живота на младия Мойсей“, другата — „Изцеление на прокажения“, а третата — „Наказание на бунтовниците“ пред необичайни за художника пищни пейзажи в задния план. Основната тема на картината е съпроводена от няколко по-малки сцени, които представят работещия в Рим живописец в нова, епична светлина.

Измежду запазените картини-фрески на Ботичели се открояват пълнокръвното стенописно изображение на св. Августин във флорентинската църква „Онисанти“ и двете алегорични сцени от една вила край Флоренция, които сега се намират в сбирката на Лувър.

Още на младини Ботичели рисува илюстрации към „Божествената комедия“ на Данте. Изданието от 1481 г. е украсено с изготвени по рисунки на Ботичели гравюри. Около 1490 г. той започва нов цикъл, който е обаятелен шедьовър на ефирно лекия рисунък с ярко изразени контури. По-голямата част от тези изящни рисунки се пазят в берлинския музей „Боде“. По съдържание илюстрациите са близки до флорентинските философи-платоници, т.е. изтъкват напрежението на духа, душевните и физическите страдания.

В 1494 г. меценатите на Ботичели — Медичите, биват прогонени от Флоренция. Нахлуването на френските войски решава съдбата на града.

Властта се завзема от пламенния доминикански монах Савонарола. Тези бурни събития разтърсват из основи чувствителната натура на стареещия майстор. Дълбока горчивина изпълва последните му творби. В своите живописни търсения художниците от миналия век, най-вече английските предрафаелити, откриват на ново неговото изкуство за нашата епоха.

Завръщане на Юдит от асирийския лагер 1471–1472 г. Масл. бои, дърво, 31 x 24 см. Флоренция, галерия Уфици.

Юдит е онази силна жена от Стария завет, която успяла с хитрост да убие асирийския пълководец Олоферн в собствената му шатра, защото искал да унищожи Ерусалим. През 15 век тази смела жена се превръща в един от символите на Флоренция. Украсената с накити, легендарна със своята красота Юдит е представена в предния план на картината. Зад нея се вижда бойното поле. Тя се извръща с кротък, щастлив поглед към своята придружителка, която с голямо вълнение носи покритата с кърпа глава на пълководеца. Прислужницата гледа с възхищение господарката си, чиято смелост сякаш увлича и нея. Свежият пролетен вятър развява дрехите на двете жени. Нежният ритъм на линиите изтъква меките светлини и трепкащите отблясъци в синьо-белите дрехи на Юдит и в златистожълто бялото облекло на прислужницата.

Поклонение на влъхвите 1476–1477 г. Масл. бои, дърво, 111 x 134 см. Флоренция, галерия Уфици.

Поклонението пред младенеца Исус е често разработвана тема в ренесансовото изкуство. Във Флоренция проявяват особено предпочитание към тази съпроводена от пищни шествия и обреди сцена. В нашата картина главни участници в тържественото действие са самите Медичи. Така например в центъра на картината виждаме стария Козимо Медичи, „бащата на града“ — както флорентинци наричали първата голяма фигура в семейството, — който коленичи пред Богородица и детето. Синът му Пиеро Медичи е изобразен на преден план, полуизвърнат в гръб, в широки червени дрехи; той се е обърнал към по-малкия си брат, в чието лице е представен по-младият влъхва. Младият Лоренцо Медичи, който по времето на създаването на картината е господар на Флоренция, се е изправил вляво с пълното съзнание за своето превъзходство; той е облечен в костюм за езда и се подпира на сабята си. Наоколо са струпани първенците на Флоренция; изображенията почти без изключение са портрети. В десния ъгъл поглежда встрани самият художник в жълто наметало.

Пролет („Primavera“) 1477–1478 г. Масл. бои, дърво, 203 x 324 см. Флоренция, галерия Уфици.

Тържествената и грациозна фигура на Венера, облечена в богато надиплена бяла дреха и украсена със злато червена мантия, е представена в центъра на картината пред осеяна с цветове портокалова горичка. В изискана поза тя наблюдава като страничен зрител лекия танц на „трите грации“, живата снага на ръсещата цветята на пролетта Хора, ефирната Флора и веселата игра на прегърналия я, долетял отвисоко Зефир, както и застаналия вляво, с гръб към сцената Меркурий, наметнат с мантия, подобна на Венерината.

Тази картина е една от връхните точки в творчеството на Ботичели. Леките, изящни движения на сякаш лишените от материална тежест фигури са обгърнати от нежни като дихание дипленици и меки, напевни контури. От равномерно и ритмично разположените фигури (1-3-1-3) се отделя застаналата по-навътре или може би по-високо Венера, която с плавните си движения господствува над цялата сцена. Изобразеният над нея Амур със стрела също служи за открояване на централната фигура.

Св. Августин. 1480 г. Фреска, 152 x 112 см. Флоренция, църквата „Онисанти“.

Ученият Августин е живял през 4 век и е бил епископ на град Хипо в Северна Африка. Тук той е изобразен седнал в килията си, потънал в размисли. Будното му лице, леко източените, нервни пръсти и тежките дипли на жълто-кафявата му мантия издават трескавата развълнуваност на човек, който търси истината. Астрономическият уред и томът на Питагор в тясната работна стая свидетелствуват, че тези древни науки са имали голямо значение за св. Августин. И той като всички флорентински философи от 15 век се стремял да съгласува древната наука с християнството. Картината е обрамчена от ренесансова архитектура с класическа красота. Студеният блясък и благородното спокойствие на белите мраморни стълбове от двете страни контрастират рязко с раздвижената фигура на будния епископ. Това противоречие засилва вътрешното напрежение в картината и същевременно подчертава достоверността на разказа.

Мадона Магнификат. 1482–1485 г. Масл. бои, дърво, диаметър 118 см. Флоренция, галерия Уфици.

Тази е най-известната от всички картини с мадони на Ботичели. Въпреки че по-късно лицето на Богородица и малкия Христос са били леко надживописвани, тя е поразителен пример за изкусния начин, по който художникът изписва линиите. Малко вдясно на преден план седи Богородица в червена дреха и тъмносиня мантия. Главата й е забрадена с шарена кърпа. С дясната си ръка тя пише на поднесена й от ангели книга началните редове на химна „Магнификат“ (Прослава…), докато с лявата държи седналото в скута й дете. Стойката на Богородица и движението на ръцете й са тънко съгласувани с кръгообразната рамка на картината. Външната дъга се образува от грациозните движения на двата ангела, които крепят изящната корона, и по този начин подчертава единството между форма и съдържание. Тяхното свежо излъчване и младежко вдъхновение се предава и на детайлите. Нека само погледнем изящния рисунък на ръцете или игривите, лъкатушни линии на диплите и косите.

Раждането на Венера. Около 1484 г. Масл. бои, платно, 172,5 x 278,5 см. Флоренция, галерия Уфици.

На ветровития морски бряг Венера се възправя от една раковина сред стилизирано предаден пейзаж. Хора, олицетворяваща пролетта, я облича. В картината си художникът се придържа към поетичната творба на известния хуманист при двора на Медичите — Полициано. Изписвайки снагата на Венера, той има за образец античната скулптура, но като, издължава леко пропорциите и като подчертава плавния ритъм на контурите, той изобразява богинята някак по-безплътна. Колко прелестен е контрастът между спокойните извивки на голото тяло на Венера и ефирните движения на пристъпващата към нея богато облечена Хора! Вляво композицията се затваря от долитащите Зефир и Флора — олицетворения на Вятъра и на Пролетта — които заедно с фигурата на Хора образуват динамична полукръгла рамка около богинята на красотата. Тихата напевност на форми и контури е съпроводена от нежната хармония на багрите: на фона на бледозеленото море и светлосиньото небе меки светлини се плъзгат по телата и по диплите на белите, червени и сини тъкани.

Името й означава „Родена от морската пяна“. Според митологията Афродита била зачената от семето на половите органи на Уран, които Кронос откъснал и хвърлил в морето. При смесването на кръвта, спермата и солената вода се появила пяна (aphro), която вятърът Зефир, понесъл по вълните и така тя стигнала до остров Кипър. От водата изплувала вече оформена жена. Посрещнали я хорите, които я отвели при боговете на Олимп заедно е Любовта (Ерос) и Желанието (Химерос). Нейната красота и изящество покорили всички богове и предизвикали ревността на всички богини. Зевс я осиновил и тя станала негова дъщеря.

Афродита успяла да заплени Хефест, куция ковач, най-грозния бог, и се омъжила за него. Той й изработил магически пояс и който го сложел, карал този наблизо да полудее от любов. Афродита родила три деца — Фобос, Деймос и Хармония, но техният истински баща не бил сакатият Хефест, а красивият Арес, богът на войната, с когото богинята имала тайна връзка. Веднъж Хелиос, богът на слънцето, изненадал любовниците в брачното ложе на Хефест и ги издал пред опозорения съпруг. Хефест решил да изкове ловна мрежа от бронз, за да ги улови и посрами пред всички останали богове. Така и станало.

След като били освободени, Арес се върнал в Тракия, а Афродита отишла в Пафос, за да възвърне девствеността си в морето. Хефест обмислял да се разведе с неверницата, но я обичал твърде много, за да се раздели с нея завинаги. В крайна сметка отмъщението му се обърнало срещу него, защото всички богове имали възможността да видят богинята гола и гледката ги развълнувала. Те се опитали да я прелъстят и мнозина от тях успели.

Афродита се поддала на ухажването на Хермес и му родила Хермафродит, бисексуален младеж, чието име обединявало имената на двамата му родители.

След Хермес богинята на любовта приела в ложето си Посейдон.

От връзката си е Дионис родила Приап, надарен е огромен полов орган — това било хрумване на Хера, която по този начин изразила неодобрението си към лекомисленото поведение на богинята.

После Афродита се влюбила в Кинирас, цар на Кипър, който поставил началото на култа към богинята на своя остров.

Скулпторът Пигмалион се влюбил до полуда в нея и изработил по неин образ статуя от слонова кост. Поставил я в леглото си и помолил богинята да дойде при него. Тя изпълнила желанието му, влязла в статуята и й вдъхнала живот. Така била създадена Галатея.

По-късно Афродита отвлякла Фаетон (името му означава „блестящ“). Той все още бил дете, но тя се любила с него и го определила за пазител на храма й.

Сред многобройните любовници на Афродита се нарежда и Адонис — прочут с красотата си пастир, син на бившия й любим Кинирас, цар на Кипър. Но Арес бил все така влюбен в богинята и я ревнувал, затова изпратил глиган, който изкормил Адонис пред любимата му. От кръвта му се родило цветето анемония.

Атрибути на Афродита са миртата, розата, плодовете със семки, ябълката и нарът, за които се смята, че даряват плодовитост. Към свитата й на Олимп принадлежали нимфите, харитите, Ерос, хорите, тритоните и нереидите. На земята предпочитаните й животни били лебедът и гугутката, както и козелът и заекът заради дарбата им за възпроизводство.

Посветените на Афродита храмове се отличавали с пирамидална или конична форма, подобна на тази на мравуняците. В Египет я наричат Хатор и я почитат в Афродитополис, град близо до Мемфис. Във Финикия е отъждествявана е Астарта, тамошната богиня на любовта. (Всъщност гръцката Афродита почива именно на образа на Астарта.)

В Рим богинята на любовта била известна под името Венера, на която по-късно посветили планета.