Ендре Ковач-Мурани
Мане, Дега, Реноар (2)

Едуард Мане
(1832–1883)

Всъщност мирогледът на Едуард Мане се определя вследствие разочарованието от разгрома на парижката революция през 1848 г. Едва навършил 17-годишна възраст този младеж от буржоазен произход избягва от страната си, поразен от непосредствените изживявания и става юнга на платноходен океански кораб, за да се отдаде след това за цял живот на неуморен труд в своето ателие. Той се противопоставя на надутата помпозност на академизма и на буржоазния мироглед, който отчаяно брани своите норми. Въпреки че Мане горещо желае да продължи пълнокръвния, народен реализъм на големия революционен художник Гюстав Курбе, отчаянието му дава сили да рисува единствено обкръжаващия го буржоазен свят и той ни показва неговия външен блясък и вътрешна пустота. А с покъртителните си ескизи-сцени от погрома на Парижката комуна и екзекуциите на революционери той увековечава и жестокостта на този свят.

Той проучва и изобразява с критична ирония собствената си среда, действителността на буржоазния свят. Любовта вдъхновява неговата четка само когато се срещне с красотата, с доброто, с дълбокото уважение към изкуството и готовността за саможертва в името на това изкуство. Тези негови качества го довеждат в кръга на вдъхновени писатели и млади хора на изкуството.

Въпреки че и интуитивно, и съзнателно се обявява срещу академизма, той го съпътствува почти през целия му творчески път, защото Мане уважава традицията, делото на отделни големи художници. Затова в неговите платна ние можем да се срещнем с изтъкнатите испански майстори Веласкес и Гоя, както и с прякото или косвено влияние на холандеца Франс Халс; що се отнася до френските художници, той черпи вдъхновение главно от по-старото поколение, от Домие и Курбе, които са прокълнати от „официалното“ изкуство. Въпреки това, характерното в неговото творчество не се определя на първо място от тези белези, а от стремежа, прекрачвайки изучаването на традицията, да си направи изводи и чрез непрестанно наблюдаване на живия свят да създаде ново и съвременно изкуство, което да отговаря на този свят. Поради това той става образец на художниците-импресионисти и именно затова успява да надхвърли собствените си постижения, да се освежи от мирогледа и стила на по-младите свои съвременници.

Затова и отделните периоди от творческия му път са осеяни с неприятности, които го огорчават, но същевременно му дават и нов тласък. Разбиранията на Мане, неговата иронична критика и неуморни усилия да намери правилния път, за да изобрази новите красоти, накърняват ония (псевдовеличията в областта на изкуството), които възприемат конвенционалното в изкуството, а като членове на обществото безкритично наблюдават или одобряват потискащия свободите блясък на Втората френска империя, по-късно — фалша на буржоазната република, а във всички времена — експлоатацията на капитализма. Мане е принуден още на млади години да напусне ателието на учителя-академик заради своите възгледи (отхвърляне на подражанието) и независимите си творчески стремежи. Причина за това става пъстрата раздвиженост на първата му голяма композиция („Музика в парка Тюйлери“) и „предизвикателната“ гола женска фигура от „Закуска на открито“ или „Олимпия“, които предизвикват скандал сред престорено целомъдреното общество.

„Очите му са дълбоки, живи, с младежки плам; устните — характерни, тънки, подвижни, с лек сарказъм в ъглите. Цялото му, малко неправилно, одухотворено лице говори за гъвкавост на мисълта, за смелост; то изразява презрение към глупостта и всекидневието. А като преминем от лицето му към човека Едуард Мане, ние откриваме един достоен за обич, много вежлив, изискан, съвременен, симпатичен мъж.“ Тия редове за него са писани от бележития писател Зола, който като критик става един от първите пропагандатори на художника. По-късно Мане го увековечава в един портрет, чрез който дава израз на собственото си верую като художник.

Това негово верую ние можем да извлечем, така да се каже, от всичките му картини. Искреност и сърцатост съпровождат целия му творчески път. Той прави всичко в името на разумната любов към живота.

Музика в парка Тюйлери 1862, масло, платно, 76 x 119 см., Лондон, Националната галерия.

Едва ли има в областта на живописта по-ценен документ за живота на парижката буржоазия и хората на изкуството по време на Втората френска империя от тая картина, в която сред многото елегантни жени и мъже можем да разпознаем модния композитор Офенбах, писателите Бодлер, Теофил Готие и Шанфльори. Мане създава своите платна под влиянието на мащабните композиции на Курбе („Погребението в Орнанси“ и „Ателие“) и на преживяното. Това са факторите, които оформят неговия художествен стил. За разлика от тях Мане не се стреми към драматичност, нито пък към единна хармония при въздействието на багрите, а към описателно изобразяване, като изтъква отделни цветни петна. Но въпреки разновидните си багри картината се обединява посредством черния цвят на палтата и цилиндрите, както и от ритмично разположените дънери. Уравновесяващата зеленина на дърветата пък откроява петната на светлите тонове и игривите арабески на железните столове.

Любимата на Бодлер 1862, масло, платно, 90 x 113 см., Будапеща, Музей на изящните изкуства.

Тази картина се намира в Музея на изящните изкуства в Будапеща. А неин мотив са следните редове на поета:

Навъсеният ти поглед и свити вежди

не разгарят странния ти образ, не

блясва светлика на красотата и не

пламтят в жарава очите ти!

Ти, вещице! И пак те обожавам, о, ти

лекомислена! Ти, мое страдание! Ти — свиреп звяр!

Ти, подобна на идола на жреца, ще те приютя

навеки в сърцето си!

Той цитира и същевременно твори със средствата на живописеца, като набляга на черната коса, на мургавия цвят на лицето. Тия главни елементи на картината са заобиколени очебийно и въпреки това интимно от диплите на разстланата рокля, от служещия за контраст тъмен цвят на дивана и от ефирността на дантеленото перде. От това платно прекрасно личи колко много неща е научил Мане от испанските живописци Веласкес и Гоя по отношение богатството на средства, с които те изобразяват характери и създават настроение.

Зола 1868, масло, платно, 110 x 90 см., Париж, Лувър.

В съответствие на действителното положение Мане в това платно не може да улови създателя на монументалните романи, борещия се за правда неуморим, бележит мъж, а оня културен, всестранно развит, ненавършил тридесет години писател, който в този момент се бори за утвърждаването си. Мане постига характерната за него толкова приятна многобагреност на изградената тъй да се каже по класически образец портретна композиция чрез натрупване на предметите. Двете хубави, пъстри японски гравюри свидетелствуват за интереса, който проявяват писателят, живописецът и целият техен кръг в Париж към току-що откритото японско изкуство. На стената се вижда отчасти и гравюра от картина на Веласкес. Всички тия неща, взети заедно, обобщават тогавашните художествени възгледи на Мане.

Железницата 1873, масло, платно, 95 x 115 см., Вашингтон, Национална галерия.

Свежите тонове, които художникът тъй много обича, стават доста по-светли. Тази весела, излъчваща, младенческа красота картина датира от годината, през която се е образувала групата на живописците-импресионисти. Мане я работи в съседна на жилището си градина, като улавя един-единствен миг — момента, в който заловилото се за оградата момиче е втренчило поглед в разпрострелия се бял дим на отминаващия влак. Този дим е просто олицетворение на мимолетността на минутата, внезапността и преходността на чувствата. Него той противопоставя на неподвижността на младата жена, на момичето, на излегналото се кученце и главно — на устойчивата и вечно черна ограда. От това противопоставяне се ражда с нищо несравнимото обаяние на картината. А противоречието се подчертава от някои подробности, като например контраста в цветовете на двете рокли и във фризурите на двете жени. Косите на младата жена са разпилени изпод шапката, а гологлавото момиче ги е събрало в кок.

Знамена по улица Моние 1878, масло, платно, 65 x 81 см., Париж, частна собственост.

Откриването на световното изложение в Париж през 1878 г. е представлявало истински национален празник. Целият град е бил украсен със знамена. Мане изобразява добре известната нему улица, която се вижда от прозореца на неговото ателие. Залялото улицата юнско слънце позлатява багрите, то прави дори сенките да изглеждат прозрачни, но въпреки създаващата добро настроение светлина, веселието и блясъка на празничните трикольори, големият майстор не забравя да привлече вниманието ни върху човешката нищета, върху безмълвната тъга на облечения в сини работнически дрехи, подпрян на патериците си човечец с един крак. Противоречието между веселието и мизерията намира израз и в двете рязко открояващи се от околната среда цветни петна — неподвижния файтон, който чака своя пътник и широкия гръб на движещия се инвалид, който се опира на своите патерици.

Сервитьорката 1879, масло, платно, 98 x 79 см., Лондон, Национална галерия.

Раздвижената разработка на темата кафене с оркестър, поставянето на преден план на хората от народа не свидетелствуват единствено за начина, по който Мане се свързва с демократичните традиции на Курбе. В тази картина безупречно е осъществено едно от новаторските постижения в стремежите на импресионистите — красотата на сияйните светлини и прозрачността на багрите. Мигновеността на уловените в картината движения превръщат в драма тази наистина толкова недраматична сцена. Синкавата чернота на роклята на сервитьорката и разложеното в цветовете на дъгата бяло на нейната престилка показват докъде са развили импресионистичните „открития“ контраста между бялото и черното у Мане в сравнение с началния период на неговото творчество.