Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мълчалив свидетел (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spider’s Web, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Найджъл Макриъри

Заглавие: Паяжината

Преводач: Валентина Атанасова

Година на превод: 2002

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2002

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“, Хасково

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-459-900-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10631

История

  1. — Добавяне

Трета глава

След като взе решението да се заеме с повторната експертиза на Саймън Викърс, Сам осъзна, че й предстоят няколко доста напрегнати дни. Когато пристигна в кабинета си, Джийн вече бе там.

— Добро утро, Джийн. Извинявай за вчера. Бях малко…

Не довърши, защото Джийн сложи пръст на устните си и кимна към вратата. Даде знак на шефката си да се приближи и прошепна в ухото й:

— Доктор Стюърт е в кабинета ви и изглежда, не е в настроение.

Сам потръпна. Никак не бе доволна да чуе това. Беше се надявала да разполага с няколко дни за подготовка преди неизбежния спор с Тревър.

Джийн продължи:

— Налях му чаша „Ърл Грей“. Би трябвало да го поуспокои.

Сам въздъхна дълбоко и погледна секретарката си.

— Благодаря, Джийн.

— Ако това не помогне, под бюрото ми има пръчка, в случай че стане нападателен.

Сам се опита да се усмихне, но усилието й бе напразно. Най-сетне събра кураж и влезе в кабинета.

Тревър стоеше до прозореца, отпиваше чай и гледаше към двора на болницата. Сам забеляза, че изглежда малко тъжен.

— Добро утро, Тревър. Доста си ранобуден.

За миг колегата й не отвърна, а остана загледан през голямото квадратно стъкло. Навярно умуваше какво да отговори.

— Хубава гледка се открива от тук — отвърна той.

Тя остави куфарчето си до бюрото. Приближи се към него, потупа го приятелски по рамото и проследи погледа му.

— Затова избрах този кабинет. Когато всичко е покрито със сняг, е още по-красиво, нали?

Тревър кимна, обърна се и я погледна в очите.

— Е, реши ли вече?

Сам се върна до бюрото си.

— За кое?

Опита се да се държи хладнокръвно, но не успя да го впечатли.

— Не се преструвай на невинна, Сам. Зная, че мистър и мисис Викърс са те посетили вчера, а скоро след това си поискала доклада от аутопсията. Не е нужно човек да е гений, за да се досети какво си намислила.

Тя сви рамене.

— Е, какви са намеренията ти? — Тази потайност все повече го дразнеше. — Ще проведеш ли втора медицинска експертиза?

Бе се надявала тактично да му съобщи новината, като същевременно му обясни причините. Явно, бе лишена от тази възможност и реши да бъде пряма като него.

— Да.

Тревър недоверчиво поклати глава и рязко вдигна ръце над главата си.

— Защо, за бога?

Сам сви рамене.

— Защото ме помолиха.

— И ти се съгласи просто така?

В тона му се долови саркастична нотка.

Тя кимна.

— Не виждаш ли какво става, Сам? Къде е прословутата непреклонност на Райън, от която всички толкова се възхищаваме?

Сам нямаше намерение да слуша назидателни лекции и ехидно попита:

— Е, какво мислиш, че става, Тревър?

— Нима не е очевидно? Тези хора целят да стоварят вината върху някого. Безценният им син, който според тях не бил способен да стори зло, е откраднал кола и е катастрофирал с нея. Не могат да приемат факта, че самият той е виновен за случилото се и се опитват да въвлекат и други хора.

Колежката му се намръщи.

— Не останах с такова впечатление. По-скоро са двама родители, готови на всичко, за да узнаят истината за смъртта на сина си.

Сложи куфарчето си на бюрото и спокойно започна да вади нещата си.

Тревър гневно изкрещя:

— Вече знаят истината. Просто не могат да се примирят с нея.

Сам затвори куфарчето, свали го на пода и погледна колегата си.

— Е, те не мислят така.

Тревър отново се намръщи и си наля още чай. Повдигна чашата.

— Искаш ли?

Тя поклати глава. Не чувстваше нужда да успокоява нервите си.

— Не, благодаря.

— Мислиш ли, че ще откриеш нещо?

Сам сви рамене. Долови във въпроса му скрит подтекст и предпазливо отвърна:

— Не мисля, но поне ще се почувствам по-спокойна.

Той не остана доволен от отговора й.

— Значи решението ти не е породено от някакви съмнения, а от чувство за обществена отговорност?

— Не напълно, но поне отчасти.

— Какво разбират родителите, по дяволите. Те не са специалисти.

— Но аз съм. Затова се нуждаят от помощта ми.

Тревър се засмя подигравателно.

— Никога не съм си те представял в ролята на благодетелка, Сам.

— А аз не знаех, че така трепериш за мястото си.

Колегата й явно се почувства обиден.

— Не треперя.

— Тогава защо е тази паника, Тревър? Или се боиш, че ще открия нещо?

— Не, разбира се. Няма какво да откриеш.

— Какво те безпокои в такъв случай?

— Не съм обезпокоен, просто… не ми е приятно някой да оспорва преценката ми.

— Заключенията ни се поставят под съмнение всеки ден. Това е част от работата.

Тревър седна на единия от удобните столове срещу бюрото й и сякаш изведнъж се успокои.

— Откри ли грешки или несъответствие в доклада ми?

Сам поклати глава.

— Не, никакви. Слушай, никой не се съмнява в твоята компетентност, Тревър, най-малко аз. Съгласна съм с почти всичко в доклада, но бих застрашила репутацията на отделението, ако отхвърля молбата на родителите.

— А моята репутация?

— Няма да пострада. Всъщност, приятелят ти Джон Гордън е посъветвал родителите на Саймън да се обърнат към мен. Навярно е решил, че така рискът да си навлече гнева ти е по-малък, и затова не дойде лично. — Тревър я погледна изненадано и Сам продължи: — Семейство Викърс, каквото и да мислиш за мотивите им, са убедени, че трябва да бъде извършена втора експертиза. — Приближи се към приятеля си и сложи ръце на раменете му. — Е, кой искаш да я проведе, аз или някой аутсайдер, повикан от щедри адвокати и твърдо решен да намери нещо само за да оправдае възнаграждението си?

Тревър въздъхна дълбоко. Гневът му изчезна и на лицето му се изписа тревога.

— Кога ще я извършиш?

— Мога да отделя известно време утре.

Той кимна.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще разменя няколко думи с Джон Гордън. Изненадан съм, че се е заел с това. Обикновено разбира, когато една кауза е губеща.

— Той е адвокат на семейство Викърс. Може би не е имал избор.

— Джон Гордън да няма избор? Изключено.

Сам често бе изпитвала негодувание заради връзките на Тревър с кантората на Гордън. Сега би трябвало да се чувства доволна. Смени темата.

— Как вървят плановете за сватбата?

Тревър се усмихна. Изведнъж настроението му стана по-ведро.

— Много добре. Не можахме да се сдобием с разрешение за венчавка в „Света Троица“, защото съм разведен, но почерпката ще бъде в „Олд Китчънс“, така че има какво да очакваш с нетърпение.

— Емили избра ли тоалет?

— Великолепна кремава рокля.

— Значи си я видял?

— Не, за бога! Точно сега ми е нужен късмет. Но тя ми я описа с най-малки подробности.

Сам се усмихна.

— Сигурна съм, че ще бъде голям ден.

Тревър остави чашата, погледна часовника си и се отправи към вратата.

— Време е да тръгвам. Имам доста работа. Ще ми се обадиш, когато свършиш, нали?

— Разбира се.

Приятелят й все още изглеждаше угрижен.

— Престани да се тревожиш, всичко ще бъде наред.

Усмихна й се и излезе от кабинета.

 

 

От нощта на катастрофата Джак Фолкънър се чувстваше като на тръни. Обикновено не бе нервен, но през последните няколко седмици се бяха случили неща, които го бяха изпълнили със страх. Отначало си бе внушил, че причината е ужасяващата смърт на момчето, загинало пред очите му. Не преставаше да мисли за онази съдбовна нощ. Празният поглед на младежа и невидимото, но осезаемо зло, което витаеше във въздуха около него, сякаш се бяха запечатали в подсъзнанието му. Потръпна за миг и се опита да избистри ума си. На следващата сутрин бе слязъл в близкото село да купи вестник. Бе разбрал, че името на младежа е Саймън Викърс, седемнайсетгодишен ученик от едно от съседните села. На първа страница имаше негова снимка с приятели. Джак едва позна момчето. Изглеждаше толкова жизнено, че лицето му почти не приличаше на онова, което бе видял в колата. Ясно си спомняше израза на очите му. Бяха широко отворени и гледаха втренчено напред, като на заек, обграден от кучета и застинал в очакване на неизбежната си съдба. Поклати глава. Струваше му се жестоко млад човек да умре така. На света нямаше справедливост. Във вестниците наричаха злополуката „трагичен инцидент, последвал кражба на кола“. Нелепа загуба.

Обиколи къщата си, напрягайки слух за необичайни звуци. Никога по-рано не го бе правил. Обикновено, когато човек живее толкова далеч от цивилизацията, няма кой да го безпокои. Дядо му бе избрал тази къща именно защото се намира на такова уединено място. Но напоследък някой си позволяваше да нарушава спокойствието му. „Странностите“, както мислено ги наричаше Джак, бяха започнали няколко дни след катастрофата. Отначало му се струваха незначителни. Опита се да си внуши, че е просто някакво инстинктивно чувство, но не можа да се отърси от него. Сякаш някой непрекъснато го наблюдаваше и около него витаеше същата зла сила, чието присъствие бе усетил в онази нощ. Досега не бе видял никого, но бе сигурен, че не се заблуждава, и това го изпълваше с напрежение. После се появиха и шумовете. Зад къщата му имаше огромна гора и бе свикнал да долавя странни звуци. Понякога се радваше да ги чуе, защото му напомняха, че макар и далеч от себеподобните си, не е сам. Но тези бяха различни, човешки звуци. Една нощ бе чул стъпки около дома си, сякаш някой търсеше пролука. Сърцето му замря, когато наостри слух и проследи посоката им. На следващата сутрин огледа района и се убеди, че някой е бил тук. Въпреки старанието си да заличи следите, неволно бе оставил предостатъчно знаци — счупени клонки и част от отпечатък на подметка. Поне бе от човешки крак, а не от дяволско копито, което означаваше, че си има работа с простосмъртен, а не със свръхестествена сила. След това откритие бе започнал да взема предпазни мерки. Преди да заспи, слагаше пушката си до леглото и постоянно я държеше заредена. Скрит в гората, внимателно оглеждаше къщата и едва тогава тръгваше към нея. Оставяше знаци на вратата и прозорците, които да му подскажат дали някой се е опитвал да ги отвори, и когато се убедеше, че всичко е наред, събираше кураж да влезе. Това бе ново приключение за Джак. Обикновено той бе ловецът, преследващ дивеч, а сега се чувстваше в ролята на плячката.

 

 

Останалата част от деня на Сам премина както бе очаквала. Въпреки че поради студа изпълнението на ежедневните задължения й отне повече време от обикновено, успя да прегледа още веднъж доклада на Тревър. Положи усилия да открие слабо място, но не забеляза друго, освен няколко пунктуационни грешки. Изложението бе ясно и на пръв поглед съвършено точно. Нищо не бе пропуснато, погрешно изтълкувано или недогледано. За първи път, откакто бе решила да извърши втора медицинска експертиза, тя започна да се разколебава. Може би сега просто се стремеше да натрие носа на колегата си и водеше безсмислена битка. В осем часа й омръзна да се рови в папки и реши да се прибере у дома. Докато вървеше към паркинга, й хрумна да съобщи лично на семейство Викърс за решението си. При други обстоятелства би го направила по телефона, но в този случай й се струваше по-уместно да ги посети.

Обикновено пътуването с кола от болницата до Импингтън, където се намираше домът им, бе половин час. Но шосето бе заледено, автомобилите едва се придвижваха по него и Сам стигна до селището в покрайнините на Кеймбридж два пъти по-бавно.

След петдесет и пет минути сви по старателно поддържаната алея „Гладстон“ и проследи номерата на къщите. Най-сетне спря пред двайсет и осми. Всички сгради бяха архитектурни творения от шейсетте, сякаш построени по един и същ проект. Кварталът изглеждаше приятен, но Сам неволно се запита колко ли злоба се таи зад изящните дантелени завеси на прозорците.

Дълго задържа пръста си върху звънеца. Докато чакаше на прага, забеляза как няколко пердета на съседни къщи трепнаха. „Служба за махленски шпионаж“, помисли си тя. След няколко мига вратата се отвори и се показа мистър Викърс. Изглеждаше едновременно доволен и учуден от появата й.

— Доктор Райън, каква изненада. Заповядайте.

Когато Сам влезе в коридора, той извика през отворената врата:

— Една, тук е доктор Райън!

Покани я в хола.

— Влезте, ако обичате. Малко сме неподготвени. Не очаквахме посетители.

Щом я видя, мисис Викърс стана от креслото си. Изглеждаше изтощена и отпаднала.

— Извинете за разтурията, доктор Райън. Не очаквахме…

Сам се усмихна и я успокои:

— Не се тревожете. Изглежда доста по-подредено, отколкото в моето жилище.

Огледа стаята и забеляза снимка на Саймън, поставена върху телевизора. Взе посребрената рамка и видя лъчезарното лице на красиво момче с въздълги руси коси и кристално ясни сини очи. Бе сред приятели, всички усмихнати, изпълнени с радост от живота и младежка увереност.

— Бил е симпатяга.

Мисис Викърс грабна снимката от ръцете й, сякаш се боеше, че ще загуби най-ценното, което притежава.

— Да, беше. Направена е преди няколко години, когато бяха на лагер в Девън. Любимата ни снимка.

Внимателно върна фотографията обратно на мястото й и се съсредоточи върху думите на Сам, която заговори по същество.

— Навярно се досещате защо съм тук.

В очакване, двамата приковаха поглед в нея.

— Мислех да се обадя по телефона, но реших, че е по-добре да ви посетя.

Продължиха да я гледат втренчено, изгаряйки от нетърпение да чуят решението й. Най-сетне Сам го изрече.

— Ще извърша втора медицинска експертиза на Саймън.

Мисис Викърс хвана ръката на съпруга си и силно я стисна.

— О, слава богу, слава богу!

Мистър Викърс, който отчаяно се опитваше да овладее собствените си чувства, прониза Сам с поглед.

— Значи смятате, че в смъртта му има нещо загадъчно?

— Не съм сигурна и не искам да ви давам напразни надежди.

Мъжът продължи да любопитства.

— Тогава защо решихте да го направите?

Сам преглътна с мъка.

— Просто не съм напълно убедена. Имам известни съмнения.

— Какви?

Тя не отвърна. Как би могла да обясни необяснимото?

Мисис Викърс я избави от неудобството.

— Получихме това, което искахме, Дерек. Трябва да бъдем благодарни. — Отново се обърна към Сам. — Кога ще я извършите?

— Вдругиден. Ще ви се обадя веднага щом приключа и ще ви уведомя за резултатите.

Мистър Викърс, все още развълнуван, подаде ръка на Сам.

— Благодаря ви, доктор Райън. Знаем, че ще ни помогнете да достигнем до истината.

Сам изведнъж се почувства неловко заради безрезервната им вяра в способностите й. Явно бяха убедени, че съществува истина, която трябва да бъде разкрита.

— Зная колко е важно това за вас, но моля ви, не забравяйте, че вероятността да намеря нещо, което да бъде основание за оспорване на доклада на доктор Стюърт, е нищожна. Едва ли ще мога да предоставя на полицията нова следа.

— Разбираме това — кимна мистър Викърс, — но поне ще получим потвърждение и ще бъдем по-спокойни, независимо от резултата.

Сам се усмихна на скърбящата двойка и изпита ужас при мисълта как ще преживее следващите четирийсет и осем часа.

 

 

След срещата им отношението на Тревър се бе променило и вместо да се държи враждебно, както бе очаквала Сам, той проявяваше здрав разум. Може би бе успяла да го убеди, че е по-добре втората експертиза да бъде извършена от нея, отколкото от непознат патолог, вероятно твърдо решен да открие грешка. Бяха приятели, откакто бе постъпила на работа в „Парк Хоспитъл“, и той знаеше, че ще вложи целия си професионализъм и ще бъде безпристрастна, на което едва ли би могъл да се надява, ако защитата наеме друг патолог.

Сам пристигна рано в „Парк“, за да започне експертизата. Бе придумала Фред да й асистира, като му бе обещала ден отпуск по-късно през седмицата. Когато влезе в паркинга, все още бе тъмно и той бе пуст. Стъпките й отекнаха в бетонните стени и изпълниха сивото пространство със зловещо ехо, което я накара да се почувства още по-неспокойна от обикновено. Бързо сви вляво и уплашено се озърна на всички страни, търсейки признаци на опасност. Не се отби в кабинета си, макар и да бе сигурна, че дори в този ранен час Джийн ще я чака с готово кафе и ще е започнала да набира поредния доклад на компютъра. Често се питаше дали тази жена изобщо се прибира в дома си, или има походно легло скрито някъде в офиса си и нощува там. Щом стигна до моргата, със задоволство забеляза, че Фред вече е пристигнал и държи чаша горещ чай. Сам я взе и кимна.

— Благодаря, Фред.

Погледна я изненадано.

— Кой ви каза, че е за вас?

Тя сви рамене.

— Извинявай, Фред. Отчаяна съм.

— Тежка нощ?

Сам потвърди.

— Не можах да мигна. Напоследък често страдам от безсъние. Струпаха ми се твърде много грижи.

— Така се говори.

Прониза го с поглед.

— Какво се говори?

Фред сложи пръст пред устните си.

— Чух, че сте имали проблем с обонянието.

Сам бе обзета от гняв, че един аутсайдер е узнал личната й тайна.

„Господи — помисли си тя, — щом Фред знае, навярно се е разчуло в цялата болница.“

Едва запази спокойствие.

— Откъде разбра?

— Носят се слухове. Знаете, че тук нищо не остава дълго скрито-покрито.

Главните разпространителки на клюките в болницата бяха секретарките. Повечето писма, които получаваха и изпращаха лекарите, минаваха през техните ръце и почти нищо не им убягваше. Шушукаха и взаимно си обещаваха, че няма да казват на никой друг, но не след дълго тайните се разчуваха.

— Извинявайте за онзи ден, когато разлях формалина. Не беше особено професионално — виновно промълви Фред.

Сам се усмихна на разкаялия се асистент и гневът й отшумя.

— Не, ти извинявай, че те нахоках.

— Ако знаех, щях да бъда по-внимателен.

— Ако бях ти казала, навярно щеше да внимаваш. Но мисля, че спазването на инструкциите за безопасност трябва да бъде правило, валидно за всички. Ти си загубил обонянието си, нали, Фред?

Той кимна.

— До преди няколко години не усещах никакъв мирис. Но напоследък отчасти се възстанових.

Сам бе изненадана и заинтригувана.

— Как? Със свещената вода на Лурдес или нещо подобно?

— Не, но трябва да призная, че беше малко чудо.

Тя ставаше все по-нетърпелива.

— Как стана?

— С алтернативна медицина. Чух за една жена в Чайна Таун. Мадам Уонг…

Сам недоверчиво го прекъсна:

— Последната врата отдясно на улица „Хиляда очи“.

Фред се засмя.

— Не, сериозно. Истина е. Обонянието и вкусовите ми усещания бяха напълно изчезнали. Всичко ми се струваше блудкаво, дори бирата.

— Краят на живота.

— Точно така. Но отидох при тази мадам Уонг и забелязвам подобрение.

— Струва ми се съмнително. Какво точно прави тя?

— Използва лосиони и мехлеми. Нали знаете, номерът на китайката.

Сам все още бе скептично настроена и започна да нервничи.

— И какво стана?

Фред седна на една табуретка, скръсти ръце и заговори сериозно:

— Отначало беше бавно, но обонянието и вкусовите ми усещания започнаха да се възвръщат. Първо долавях само по-натрапчиви миризми и вкусове — на къри и други пикантни подправки. После, слава богу, бирата…

— Това е върнало радостта ти от живота.

Фред кимна утвърдително.

— Да. Вече се чувствам почти както преди.

— Почти?

— Не съм се възстановил напълно. Бих казал, седемдесет процента. Не ме разбирайте погрешно. Долавям мириса на повечето неща… — Вдъхна дълбоко през носа. — Особено тук, но не така остро, както по-рано.

— Като през маска?

Фред кимна.

— Да, тънка маска. Добър начин да се опише образно.

Сам не вярваше в алтернативните методи за лечение, но както повечето хора, стигнали до ръба на отчаянието, бе готова да опита всичко.

— Имаш ли телефонния номер на мадам Уонг?

Асистентът поклати глава.

— Няма телефон. Трябва да я посетите лично. Мога да ви дам адреса, ако желаете.

— Не е зле да го запиша.

— Но при нея не бихте могли да си уговорите час, когато ви е удобно. Ще се наложи да се редите на опашка като нас, простосмъртните. На ваше място бих отишъл рано. Винаги има доста чакащи.

— Благодаря, Фред. — Сам погледна часовника си. — Време е да се залавяме за работа.

Той кимна, остави чашата си и двамата се подготвиха за предстоящата задача.

Фред вече бе поставил тялото на Саймън Викърс върху масата за дисекции. Освен по силует, обгорелият и сбръчкан труп вече не приличаше на човешко същество, а по-скоро на изсушен и препечен бифтек. Бе в мрачен контраст с белия мраморен плот, върху който лежеше.

Сам бавно огледа тленните останки на Саймън Викърс и за миг си спомни привлекателното лъчезарно момче, което бе видяла на снимката в дома на семейство Викърс. Извика:

— Донесе ли рентгеновите снимки, Фред?

— До проектора са.

Тя се приближи и ги разгледа една по една, докато асистентът й чакаше указания.

— Твърде много увреждания. Явно, наистина е било адска жега.

Сам кимна.

Фред посочи към множеството светли петна, с които бе покрит трупът.

— Знаете ли от какво са?

Патоложката продължи да се взира в снимките.

— Навярно частици, врязали се в тялото при експлозията.

— Какви частици?

— Парчета метал, стъкло, пластмаса, всеки твърд материал, който лесно би разкъсал плътта.

— Доктор Стюърт не си е направил труд да ги отстрани.

Сам сви рамене.

— Не е било нужно да изважда всичките. Изпратил е част от тях за анализ, но би му отнело часове да ги събере. Би се наложило, ако жертвата е загинала при взрив, за да се установи с какво устройство е предизвикан. Но при автомобилна катастрофа… — Тя сви рамене. — Все пак ми се струва странно.

Фред втренчи поглед в нея.

— Кое?

— Местоположението на частиците. Повечето са отпред по тялото.

— Какво странно има в това?

— При повечето експлозии на автомобили ударната вълна идва откъм резервоара, който обикновено се намира в задната част на колата, така че най-засегнат е гърбът на жертвата.

— Може би е пламнала инжекционната система. Тя е отпред.

Сам отново разгледа внимателно снимките.

— Може би.

Най-сетне угаси проектора и се върна до трупа на Саймън Викърс. Обходи с поглед всяка част от овъгленото тяло и се замисли за трудностите, с които щеше де се сблъска при тази експертиза.

Както личеше от снимките, цялото тяло бе осеяно със ситни парчета, които при експлозията се бяха стопили и се бяха слели с плътта на момчето. На места тъканите и мускулите бяха напълно унищожени и се подаваха оголените кости на скелета. И двата крака до колените липсваха, както и голяма част от дясната ръка. Устните му също бяха изгорели и се виждаха изненадващо запазените зъби, застинали в зловеща усмивка. Винаги зъбите бяха най-устойчиви на огъня. Понякога всичко останало изгаряше и единствено по тях можеше да се установи самоличността на жертвата, което водеше до арест на заподозрян.

Сам нагласи микрофона над главата си и започна да диктува:

— Шест и трийсет сутринта, понеделник, петнайсети декември хиляда деветстотин деветдесет и седма година. Втора медицинска експертиза на тялото на Саймън Викърс. Цвят на кожата: бял, пол: мъжки, възраст: седемнайсет години, приживе физически здрав. Ръст: метър и седемдесет и пет; тегло седемдесет и три килограма.

Фред й подаде скалпела и тя изцяло се съсредоточи върху работата.

 

 

Най-сетне Ерик Чембърс стигна до върха на хълма, откъдето се виждаше къщата на Сам. Спря за миг да се наслади на панорамата, заради която си бе струвало да се изкачи до тук. Всичко изглеждаше чисто и свежо. Обичаше този пейзаж, но от години не бе виждал цялата околност покрита с бял плащ. При такова време обикновено би дошъл с колата си, но днес нещо необяснимо го бе накарало да излезе и да положи това усилие. Явно, разходката хареса и на кучетата. По шосето разстоянието бе осем-девет километра, но преките пътеки през полето го съкращаваха наполовина. Имаше много знаци за път с предимство и природата наоколо бе чудесна.

Сам бе избрала да живее на най-приятното място в областта. Въпреки любовта си към природата, Ерик знаеше, че има дни, в които тя добива суров и страховит образ. Но пейзажът бе великолепен, когато завали сняг, което се случваше често в Източна Англия, понякога дори при приятно време в други части на страната. Снегът по Коледа му носеше радост, защото бе част от очарованието на сезона. Извади от джоба си носна кърпа и изтри носа си, преди да извика кучетата, които напразно се опитваха да разровят бърлога на заек.

— Монти, Ромел, тук. Не се отдалечавайте.

Животните покорно изоставиха безценната дупка, втурнаха се надолу по хълма, въртейки опашки, и лапите им оставиха черни следи по снега.

Ерик Чембърс уви вълнения шал плътно около шията си, заби бастуна си в снега и закрачи след тях. След двайсет минути усилие най-после се озова до задната порта на Сам. Отвори я, подкани кучетата си да влязат в двора и отново пъхна резето. Пъстрата градина, изпълнена с ухания, които помнеше, сега бе покрита с бял килим от сняг и лед. Докато пристъпваше по пътеката, надникна през прозореца и потърси признаци на живот. Къщата изглеждаше пуста. Вдигна бастуна си и силно почука на вратата с посребрена дръжка. Все още хранеше плаха надежда, че Сам или сестра й, с която все още не се познаваше, си е у дома. Не чу отговор, но тъкмо когато се канеше да си тръгне, на прага се появи Уин.

— Мога ли да ви помогна?

Ерик Чембърс свали шапката си.

— Извинете, че ви безпокоя. У дома ли е доктор Райън?

— Не, съжалявам, на работа е. Ще се прибере късно.

— Разбирам. — Поколеба се за миг, чудейки се какво да каже. — Бихте ли й предали, че е наминал Ерик Чембърс. Живея в съседното село.

Уин кимна.

— В каква връзка я търсите?

— Нищо важно, просто се отбих да видя как вървят две издънки, които й дадох. — Посочи към градината с бастуна си. — Глупаво бе да се надявам, че ще си бъде у дома, но поне вие сте тук.

— Вие ли сте господинът, който ръководи компютърния клуб до църквата?

— Същият — кимна Ерик.

— Аз съм майката на Рики. Сестрата на Сам.

— Разбира се, извинявайте, не бях сигурен…

— Дали не съм чистачката? — Възрастният мъж се почувства засрамен. — Не се безпокойте. Не сте първият. Мнозина реагират така.

— Рики е умно момче, би могъл да постигне много — отбеляза той, за да компенсира обидата. — Поредният гений в Мрежата.

Уин стана по-приветлива. Човекът не изглеждаше опасен, а и очевидно бе премръзнал.

— Ще пийнете ли чаша чай, преди да тръгнете?

Ерик не искаше да й се стори нахален, но се възползва от възможността да си почине и да се сгрее.

— Ако старите ми кости не ви създават неудобство.

Тя му стори път да влезе.

— Ако бе неудобно, не бих ви поканила. Но оставете двамата малчугани на терасата. — Кимна към кучетата на Ерик.

— Разбира се, разбира се, те няма да имат нищо против. Ромел, Монти, постойте тук.

Двете животни изглеждаха объркани, но най-сетне застанаха в един ъгъл на верандата.

Уин преведе Ерик през кухнята до всекидневната.

 

 

Сам посвети доста време на експертизата на Саймън Викърс. Бавно и подробно огледа всичко по няколко пъти. Всяко становище в доклада на Тревър бе вярно, но въпреки това съмненията й, че е бил на погрешен път от самото начало, станаха още по-натрапчиви. Саймън Викърс не бе загинал при катастрофата, а бе убит. Тя знаеше, че ако надигне глава, без да е сигурна във фактите, ще си изпати. Имаше късмет, че на ранен етап от експертизата стигна до важно откритие. Щом приключи с последния цялостен оглед, се върна на оголения врат. Безспорно подезичната кост бе счупена. Под пряк външен натиск или с някакъв предмет — не бе сигурна, но определено травмата не бе получена при катастрофата. Сам бе извършвала аутопсии на стотици жертви на автомобилни злополуки, но никога досега не бе попадала на счупена подезична кост. Дори когато тялото е било изложено на внезапен удар или огън, тази кост оставаше невредима. Макар и да обмисли и други обяснения, единствената хипотеза, която изгради, бе, че Саймън Викърс е удушен. Както повечето патолози, тя би искала да разполага и с друго доказателство, за да убеди и най-недоверчивите. Но поради състоянието на тялото това бе невъзможно. Всички характерни признаци, като увреждането на тъканта на трахеята, синините и другите белези по гърлото и езика, както и травмите на ларинкса и щитовидната жлеза не можеха да бъдат установени, защото органите бяха унищожени от огъня.

Сам повика Фред, който обработваше някои по-едри парчета, извадени от трупа на Саймън Викърс.

— Фред, попадал ли си на жертва на катастрофа със счупена подезична кост?

Асистентът й прекоси помещението и огледа врата на момчето.

— Не, никога, но това не означава, че е невъзможно, нали?

— Все пак е необичайно.

Той поклати глава.

— „Необичайно“ не означава „невъзможно“. Знаете правилата на играта.

— Не казвай нито „винаги“, нито „никога“.

Фред й се усмихна и кимна.

— Точно така.

Съсредоточи се върху оголената част на врата на Саймън Викърс и огледа подезичната кост. Макар и да не притежаваше висока квалификация, благодарение на опита си, той бе компетентен асистент.

— Права сте. Наистина е необичайно.

Сам се отдръпна от тялото, прикова поглед в него и се опита да предвиди последствията от разкритието си. Най-сетне осъзна, че не може да постъпи другояче и се обърна към Фред.

— Мисля, че трябва да се обадиш в полицията. Почти съм убедена, че си имаме работа с убийство.

Фред изглеждаше изненадан и застина на мястото си, явно осъзнал съдбовността на последните й думи.

— Сигурна ли сте?

Сам кимна.

— Да, за съжаление.

Асистентът й се отправи към вратата, но спря на прага и се обърна.

— Да съобщя ли на доктор Стюърт?

Тя поклати глава.

— Не, аз ще му се обадя.

Фред я погледна със съчувствие, преди да излезе от моргата. Сам се върна до трупа. Сега се нуждаеше единствено от време, за да намери най-тактичния начин да съобщи на Тревър. Знаеше, че каквото и да реши, няма да бъде лесно.

 

 

Не след дълго Том Адамс и екипът му пристигнаха в моргата. Сам не се бе преоблякла и ги чакаше в съседния кабинет. Преглеждаше докладите на Тревър и на председателя на съдебномедицинската комисия в търсене на нещо, което да потвърди откритието й. Фред й съобщи, че криминалистите вече са тук.

— Главен инспектор Адамс и инспектор Уайт, доктор Райън.

Сам вдигна глава, когато двамата мъже прекрачиха прага.

— Том, Чоки.

Настаниха се на двата твърди стола в далечния край. Том погледна Сам и широко й се усмихна. Въпреки че все още се срещаха по работа, отдавна не бяха близки както някога. Тя бе поласкана от желанието му да подновят връзката си и не можеше да отрече, че понякога й хрумва да се съгласи. Сега той веднага заговори по същество.

— Е, Сам, какво имаш за нас този път?

— Убийство.

Адамс не изглеждаше разтърсен от новината. Навярно се бе досетил за какво става дума още при телефонния разговор. Доктор Райън не бе от хората, които биха губили нечие време напразно, и би му се обадила само ако проблемът й се струва изключително важен.

— Предполагам, че говорим за Саймън Викърс.

Тя кимна.

— Да.

— Мислех, че причината за смъртта му вече е установена. Злополука, нали?

— Понякога и експертите от комисията грешат.

— А Тревър?

— Патолозите също.

Адамс помълча няколко мига, опитвайки се да прецени доколко Сам е убедена в твърдението си и едва тогава каза:

— Е, крайно време е да споделиш какво си открила.

— Както може би вече знаеш, родителите на Саймън Викърс не приемат заключенията на полицията и съдебномедицинската комисия…

— Чух слуховете.

— Поради тази неудовлетвореност ме помолиха да проведа повторна експертиза, която се съгласих да извърша. Тази сутрин се заех с това и съм убедена, че Саймън Викърс не е загинал при катастрофата, а е бил убит и вероятно е сложен в колата след смъртта си, за да изглежда като злополука.

Чоки Уайт погледна шефа си и изражението му издаде недоверие. Адамс забеляза това, но добре познаваше Сам и не би пренебрегнал никое нейно твърдение.

— Как стигна до този извод, след като никой друг не го е направил?

— Подезичната кост е счупена.

Уайт я прекъсна, явно все още скептично настроен.

— Както и много други кости. Какво прави тази толкова специална?

Адамс хвърли поглед към него.

— Обикновено се счупва при удушаване. Нали така, доктор Райън?

Сам кимна.

— Радвам се, че си извлякъл поука от дългогодишните наблюдения.

Том се усмихна на самодоволния й тон.

— Значи смяташ, че Саймън Викърс е удушен? А не е ли възможно костта да е счупена при катастрофата, както останалите?

Тя поклати глава.

— През всичките години, откакто съм патолог, никога не съм виждала подезична кост, увредена при подобна злополука. Но съм попадала на множество случаи на удушване, при които костта е счупена почти по същия начин.

— Имаш ли друго доказателство в подкрепа на становището си?

— Не, огънят е унищожил всички органи.

— Сигурна ли си, че тази кост не може да се е счупила при катастрофата? Разбрах, че е била доста тежка.

Сам сви рамене.

— Винаги разглеждаме различни версии, но в този случай вероятността фрактурата да е получена при злополуката е нищожна.

— Но не е невъзможно? — намеси се Уайт.

— Твърде малко вероятно, досега не съм виждала нищо подобно.

— Значи все пак е възможно? — попита Том.

Тя се намръщи.

— Само при доста необичайни обстоятелства.

— Мисля, че са такива.

Бе свикнал да се доверява на инстинктите й, но откакто заемаше ръководна длъжност, отговорността му бе по-голяма и все по-често се държеше като бившия си началник Фармър. Дали бе станал по-плах, или просто проявяваше повече чувство за отговорност? В интерес на истината, не бе сигурен. Все пак, бе длъжен да обясни причината за отказа си.

— Не мога да започна разследване на убийство въз основа на такова доказателство. Имаш ли представа колко би струвало?

Сам поклати глава.

— Каква е цената на справедливостта, а?

— Би трябвало да повторя тази хаплива реплика пред данъкоплатците на тази страна, за да чуя мнението им по въпроса — каза Том, раздразнен от сарказма й. — Ако искаш да настоявам за отпускане на средства за нещо подобно, трябва да ми предоставиш и друго, освен една счупена кост. Впрочем, щом е толкова важно, защо Тревър не го изтъкна в доклада си?

— Не зная, може би просто е пропуснал.

— Или му се е сторило незначително при толкова много други увреждания и просто е решил да не го споменава.

Сам бе принудена да се отбранява срещу нападките им и това я изпълни с гняв.

— Съмнявам се.

— Когато се сдобиеш с нещо по-надеждно, обади ми се и ще бъда по-отзивчив, но дотогава не виждам причина да започвам разследване на убийство.

Сам не помръдна на стола си. Отново й хрумна да разкаже за срещата си с ловеца, но реши, че това не би разрешило проблемите, а по-скоро би породило нови.

— А фактът, че не си е падал по автомобилите?

Уайт я погледна.

— Кой го твърди?

— Родителите му. Мразел е колите. Бил е заклет природозащитник. Защо момче, което не обича коли, би откраднало нечия?

Уайт поклати глава.

— Родителите не знаят всичко за децата си. Въобразяват си, че ги познават добре, но не е така.

— Но освен това Чери Хинтън се намира на километри от Импингтън. Нима е било нужно да изминава толкова път с колело, за да открадне автомобил, когато в родното му село е имало предостатъчно достъпни возила?

— За да отклони вниманието от себе си. Знаеш поговорката: „Никой не краде в своя квартал“.

— А как се е справил със свръхчувствителната алармена система? Не е работа на аматьор.

— Кой казва, че е бил аматьор? — попита Уайт. — Има криминално досие, нали?

— Бил е арестуван веднъж за нарушаване на обществения ред. Участвал е в демонстрация против нарастващото господство на автомобилите.

— Слушай, това, че не е заловен за подобни прояви, не означава, че не е бил спец. Стотици като него се разхождат на свобода и може би никога няма да ги спипаме, а са истински престъпници.

Адамс се намеси.

— Сам, родителите винаги мислят само добро за децата си. Ако не бе така, това би означавало да признаят, че са се провалили във възпитанието им, а е трудно човек да живее с тази мисъл. Знаеш ли какво прави Рики, когато не си е у дома?

— Той е мой племенник, а не син.

— Не се преструвай, че не разбираш за какво говоря. Не твърдя, че са лоши родители, сигурен съм, че не са такива. Просто изтъквам, че децата не могат да бъдат държани под надзор двайсет и четири часа в денонощието.

Тя поклати глава, все още не напълно убедена.

— Грешиш.

Адамс не прояви съчувствие.

— Кой знае, може би. А може би ти грешиш. Единственото, което зная със сигурност, е, че трябва да работя с факти, защото в противен случай аз бих заложил главата си, а не ти. Това, с което разполагаш в момента, не е достатъчно дори да помисля за издирване на престъпник.

Сам отчаяно тръсна ръце. Адамс стана, а след него и верният му партньор инспектор Уайт. Тя погледна Том.

— Кой служител от „Пътна полиция“ беше изпратен на местопроизшествието?

— Брайън Уилямс. Ще го намериш в пътнотранспортния отдел. Сержантът е много опитен, така че внимавай какво говориш.

Сам кимна.

— Искам само да хвърля един поглед на доклада му, това е.

Адамс сви рамене.

— От него зависи. Доколкото те познавам, сигурно ще го придумаш да ти позволи.

Когато се отправи към вратата, Сам стана.

— Има ли още нещо?

Адамс изглеждаше озадачен.

— Търсил си ме тези дни.

— Лично е. Ще се обадя довечера.

Тя кимна с разбиране и проследи с поглед двамата детективи, докато излязоха от стаята. Осъзна, че макар да е сигурна, че Саймън Викърс е жертва на убийство, не ще успее лесно да убеди и другите, дори Адамс.