Константин Рашков
Нарко-маневри София — Бургас (9) (Греховете на Мокрия, Едрия и Фараона)

Осма глава
Завръщане

Постата беше прибрана, колата — прехвърлена и двамата сделкаджии си стиснаха ръцете като истински бизнесмени.

Мокрия имаше неистовото желание да запали бавареца за „Младост“ 2 София незабавно и горе-долу, така и направи. Само че преди да тръгне за Шопландия, се върна с новата си кола до къщата на баба си. Там екс беглецът премери останалото количество марихуана, което беше отгледал по време на ембаргото си в Типченица. Кантарът показа малко над 850 грама.

— Въййй, не е като да не съм попушил и попродал, да ибеш маа му! — на глас си помисли Мокрия.

Въпреки това, количеството си беше доста доволно, имайки предвид, че четири часа по-рано нашият продаде цели три хиляди грама наведнъж!

Новата кола на Мокричкия имаше много яка екстра — сак за ски в задната седалка. Там новоизлюпеният „бумерджия“ натъпка селскостопанската продукция, след което си взе довиждане с баба си и вуйчо си, а в багажника не сложи нищо, тъй като беше пристигнал без абсолютно никакъв багаж, качи се в колата и даде мръсна газ в посока София. Аудито, което открадна от Веско — Малката Пехливанка — беше безцеремонно опожарено в близката гора на сутринта, минути преди сделката.

След десетина минути Емилиян беше вече на околовръстното на Ботевград, където спря на една бензиностанция, за да сипе гориво в новото си возило. Парите му бяха кът и се наложи да „капне“ за тридесет лева, надявайки се, че ще му стигне до „Младост“ 2. С неподправена усмивка Мокрия си сви една дебела „пъстърва“, запали я и даде газ към АМ Хемус. През целия път си мислеше за бате Сашко и за Грую Котвата, за Шуши и за месеците в Бургас, а после и на село. Единствено, през главата му не мина и за секунда дори и една мисъл за Фараона и за двестате лева, които му дължеше. Направо беше съвсем забравил за този факт. А и по принцип Фараона изобщо не представляваше заплаха за него, на фона на черните облаци, спускани от софийски и бургаски главорези, които се стелеха над него като пелерината на смъртта допреди броени дни. А да, не се сещаше и за килото трева, което караше в колата — количество забранена субстанция, достатъчно да го вкара в затвора за поне пет години.

Мокрия пристигна в София за не повече от един час, като акостира директно в квартала, максимално кефейки се, че колата, в която инвестира три хиляди грама ганджа, работи доста добре, като изключим факта, че имаше проблеми със спирането, но това беше нещо, което предстоеше да бъде поправено. След като паркира пред неговия блок, той слезе от колата и пое дълбока глътка софийски въздух. Усмивката му започваше от едното ухо и стигаше до другото. Беше шест часа следобед, но имайки предвид сезона, навън вече беше тъмно. Хората се прибираха от работа и „Младост“ 2 си беше оживен. Нашето момче постоя малко пред блока, изпушвайки една цигара, след което погледна нагоре, видя, че у тях свети и се качи.

Другата му баба, която живееше в апартамента в „Младост“ се изненада да го види, тъй като той не я беше предупредил, че ще си идва и искрено се зарадва, понеже живееше сама и й беше скучно през по-голямата част от времето. Веднага му приготви вечеря и изпра дрехите му.

След като хапна, Емилиян Кръстанов Мокрия си сви една цигара с коз, излезе на балкона и блажено я изпафка, след което се провикна:

— Върнах се, копелетаааааааааа!!! Аз съм най-големияяяяяя!

Десет минути по-късно Мокрия вече хъркаше, сгромолясал се на доброто си старо легло в стаята си и не къде да е, а в „Младост“ 2.

На сутринта ексбеглецът се събуди от невероятния шум на булевард „Александър Малинов“, на десетина-петнайсет метра от който се намираше блокът му. Нашето момче излезе на балкона, запали си една цигарка и пое дълбока глътка въздух.

„Въъъъй, амфетамините са във въздуха… Мммм, дааа, мирише ми на амфетамини, направо вони!“ — помисли си Мокрия и си дръпна дълбоко от цигарата. Действително, съществуваше някакъв географски елемент в проприорецепторите в организма на Мокрия, явно подсъзнателен.

Всеки път, когато си идваше в „Младост“ 2 след отсъствие от повече от една седмица, първата му работа беше да се насмърка с „джамфирикус“ по най-бързия възможен начин, след което, ако няма, да се намери количество, което да бъде достатъчно поне до следващото денонощие. Когато пък ходеше в Бургас, се повтаряше същата процедура, само че с „кафево“. На село пък не стъпваше без трева. Както и да е, този феномен по-скоро подлежи на по-обстоен анализ, осъществен от компетентни специалисти от областта на наркоманиите и видовете зависимости, или нещо такова.

Та, мисълта ми е, че на Мокричкия така му се досмърка амфетамин, че взе непоколебимото решение да излезе веднага навън, където вече би могъл да се разхожда по улиците абсолютно необезпокояван, тъй като черният му тиранин — бате Сашко, щеше да прекара много сериозно време зад решетките на Софийския централен затвор.

Мокрия отвори гардероба си и намери всякакви дрехи, подходящи за сезона, тъй като точно шест месеца и половина по-рано беше зарязал абсолютно всичко свое в дома си, напускайки „Младост“ 2 в посока Бургас по къси панталони и джапанки. Облече се набързо, влезе в хола при баба си и след като й поиска „двайси лйева на зайем до довьечьера“ излетя като бързолет от апартамента и си купи една биричка от магазинчето в последния вход на блока му. Впоследствие реши да я изпие на пейката пред входа си. Когато се върна, пред входа тъкмо пристигаха групичка младежи — две-три момчета и също толкова момичета. Мокрия директно седна на пейката отпред, запали си цигара, отвори си бирата и след като я изпи до половината на екс, се оригна звучно.

Естествено, групичката младежи, които също седнаха на пейките пред входа на Мокрия, забелязаха присъствието му и леко се смутиха. Но, както и да е, всички си продължиха с приказките и кой, с каквото се занимаваше. Мокрия запуши цигарата, която си беше запалил, засмука втората половина от бирата, която си беше купил, и наостри наркомански уши. В един момент, едно от момчетата от групичката младежи загледа Емилиян малко по-съсредоточено, след което го попита:

— Извинявай, ти тук ли живееш?

— К’о те интересува? — мега надменно отговори с въпрос Мокрия.

— Нещо си ми много познат отнякъде.

— Нье знам, лйек, ни тъ позна’ам. Ти откъдье си?

— От Пазарджик — отговори момчето и по всичко изглеждаше, че започва да се сеща все по-добре, откъде познава софийския бургазлия.

— Ами откъдье ши мъ познаваш тогава бйе, лйек? — отново попита Емилиян, започвайки леко да се перчи, тъй като му беше присъщо да се дуе като папуняк, когато си е пред собствения вход на блока.

— Ти си тоя, дето ме вози на стоп от Бургас до Пазарджик през лятото с едно ауди, не ме ли помниш?

За кой ли път в живота на Мокрия обстоятелствата се стичаха по толкова невероятен сценарий, че дори във филм биха изглеждали абсурдни! Стопаджийчето от магистралата на изхода на Бургас, тийнейджърчето, което всъщност има заслугата Мокрия да има едно кило супер як коз и лазурно синя „петица“, стоеше пред входа на блока на Емилиян Кръстанов в „Младост“ 2 София, на сто и кусур километра, откъдето нашето момче го беше изритал от крадената кола, с която бягаше от Бургас. Невероятно! Наистина, невероятно!

— Въъъъй лйееек, туй ти ли си, уей? Хахахаха, ни съ сьетих, личицье? Ко пра’иш в София, уей? Бах туй съвпадьений! И то посрьед зима?

— Тука дойдох да празнувам осми декември и останах за една седмица, ей това са мои хора, не знам дали ги познаваш, от високите блокове са.

— Че кой празнува осми декември в София бе, манияк? — вече без да говори на меко забоботи Мокрия. Беше му присъщо да сменя диалекта и лафовете, съобразно съответната географска ширина. Но най-големият ташак е, че изобщо беше забравил, че му гепи семената от каше в раницата му.

— Браточка, след като ме стовари на шосето за Пазарджик, установих, че ми няма едно нещо от раницата. Случайно да си ровичкал по джобчетата? — попита пазарджиклията, като в същото време, другите момчета от групичката започнаха леко да се наежват.

— Нищо не съм ти пипал бе, лице! Ти какво намекваш, че съм няк’ъв крадец ли, бе? Аз те закарах като пич, взех те на стоп и вместо да ми благодариш, ме обвиняваш ли, бе?!

Мокрия се ядоса, обаче и оня не отстъпи:

— Няма кой да ми е взел пликчето със семките! Докато бях в кенефа на бензиностанцията, си ми преджобил раницата, копеле, ти си бил, мамицата ти долна! Е, са ше те смачкам, има Господ, как си ми те достави наготово!

Без въобще да го бави, пазарджиклията скочи на Мокрия с еленски и нашият падна на земята, давайки две крачки назад преди това. Обаче, тъй като си беше жилав, стана и се засили обратно към агресора, връщайки му еленския скок, като в битка между два бизона. От предадената сила вследствие на удара, тарикатчето от Пазарджик даде такъв заден, че изскочи на улицата пред блока и връхлетя върху предния капак на преминаващ, слава богу, с бавна скорост, раздрънкан син Форд Фокус комби.

На секундата настана страшна суматоха. Другите момчета от компанията налетяха да бият Мокрия, а колата, която блъсна клетника, спря и водачът и излезе, държейки се за главата.

— К’во става тука, бееее!!! К’ви сте вия, бе, тоя що изскача така, бе?

Всички се стъписаха, тия дето биеха Мокрия застинаха, момичетата, които се стекоха на помощ, на блъснатия също.

— Мокър, това ти ли си, бе, копеле? — опулено запита шофьора, след като фокусира човека, когото трима бяха хванали, кой за където може, канейки се да го линчуват.

— Фараон, направи нещо, тия са трима! — през зъби и едва-едва промъца клетия Емилиянчо.

Точно така, уважаеми читатели! От синия раздрънкан Форд Фокус комби изскочи не кой да е, ами самия Станимир Лукарски, по прякор Фараона! Отново Господ! Отново съдбата! Ех, тая съдба! Безмилостна за някои, орлица-закрилница за други.

— Мокър, ше ти еба путката лелина, само изчакай една секунда, боклук мръсен, е с’а гле’й к’во ста’а!!!

Абсолютно всеки един от всички от присъстващите на въпросната сцена застина като статуя: Мокрия съвсем се обърка. Ония, дето го държаха за реверите си помислиха, че и тоя с фокуса има интерес да смаже тяхната жертва от бой, съдейки по псувните, които се сипеха по неин адрес от страна на водача на автомобила, който блъсна тяхното приятелче. А пък в това време тяхното приятелче се превиваше от болка на тротоара пред блока на Мокрия, заобграден от паникьосаните и абсолютно не знаещи как да реагират в ситуацията момичета.

Фараона отвори багажника на колата и оттам извади един кози крак. След което така го развъртя и замлати тия, дето държаха Мокрия, че момичетата се разбягаха като пилета, а пазарджишкия стопаджия се разрева като малко дете, очевидно нямайки физическата възможност да се изправи и да последва момичетата или да помогне на момчетата. Неговите хора пък извадиха най-лошия късмет в ситуацията, бивайки буквално помлени от психопатията на Фараона и неговия стоманен кози крак.

Целият блок излезе на балконите и зазяпа сеира, понеже битите от Фараона мъжлета завиха като стари бабички, оплакващи мъртвец на погребение.

— Влизай в скапаната кола! — крещеше Фараона по адрес на Мокрия, докато млатеше ония, дето ужким били от високите блокове. („Младост“ 2, най-горната част.)

Мокрия не се поколеба дори и за секунда и с „левски“ скок нахлу на предната дясна седалка на форда, отваряйки шофьорската врата отвътре и провиквайки се:

— Влизай и дай шибана газ, че целият блок е по балконите и те гледа, цървул!

За две секунди Фараона скочи в колата, тръшна вратата и включи на скорост. Хвърли козия крак, оцапан целия в кървища, даде газ до ламарината и в миг колата изчезна към „високите блокове“ — точно там, откъдето уж идваха тия, които си бяха помислили, че може да се ебават с „Най-големия“ — Емилиян Валериев Кръстанов, по-известен като Емо Мокрия!

— Къде си, бе, боклууууук?!!!! — крещеше блудният син, докато Фараона даваше мръсна газ нагоре по улицата.

— Аз ли къде съм, бе, ше ти еба путката лелина, нещастник наркомански! Аз ли къде съм? Ходих чак до Бургас да те търся, колата ми прибраха, мене ме прибраха… в шибания Бургас, заради тебе! Съдят ме, шибаните бургаски, селски мьекащи ченгета, мама ти д’еба, боклук!!! Как можа да ме завлечеш с двеста лева? Сега ще ме съдят за две хиляди! Поне! — в абсолютен делириум зееше Фараона, къде ядосан, къде под влияние на адреналина от боя преди малко.

— Спокойно бе, Фараоне, ти побърка ли се? Ти нормален ли си? Двеста лева? Чуваш ли се за какво говориш? Знаеш ли на мен какво ми се случи през всичкото това време? Търсеха ме за убиване, направиха ми атентат, запалиха ми колата бе, манияк!!! — съвсем спокойно замрънка Емилиян, палейки си цигара.

— Не се пуши в тая кола! — с леко смекчен тон каза Фараона.

— Не се ли радваш да ме видиш бе, копеле?

— Къде се изгуби бе, брато? Изпопритеснихме се за теб! Знаеш аз и Едрия колко държим на тебе! Ти ни заеба! Искам си двестате лева!!! — вече ридаейки се размекна Фараона и очевидно, предстоеше да прости абсолютно всичко на Мокрия, тъй като по всичко личеше, че дълбоко в себе си се радваше от сърце, че старият му приятел по линия е отново в родния им квартал, а и опожаряването на колата му си беше достатъчна компенсация. Освен това младосткият приятел на Емилиян нямаше никакво намерение да му признае, че именно той е бил неговият „атентатор“.

— Фараон, намери ми нещо за смъркане, че съвсем забравих мириса на препарати последната половин година. Ще ти разкажа всичко след това — жално се примоли Мокрия с пресипнал гласец.

— Ще ти намеря, к’во да те правя — отговори Фараона и даде газ.

— Откъде тоя таралясник, Фараонче? — продължи Емилиян.

— Служебен е.

— Бреййй, ти работа ли си почнал, бе? Къде?

— Возя матраци с тая бракма. Трябва да събирам пари, кой знае какви глоби ще ми наложат тия бургаски боклуци. Освен това карам шано, без книжка. Да си ми върнеш парите!

След два завоя Фараона паркира колата пред един блок в квартала. Там, пред един от входовете, го чакаше Ванчо Мездрата. Така Емилиян Валериев Кръстанов се запозна с човека, който реално го заместваше по отношение на употребяването и пласирането на амфетамини в „Младост“ 2, докато траеше софийското ембарго за Мокрия. Запознанството на тези двама индивиди и последвалата нарко-колаборация помежду им, щеше да даде началото на нова амфи-епоха в гореспоменатия жилищен комплекс.