Ортодокс е основан от разнородна група фанатични източноправославни и кариеристи в църковната област. Водачът на групата е известен като Йосиф Водителя.

Успоредно с появата на първите Аугментирани Йосиф създава в България секта, обявила себе си за „истинските православни“ и поставила ударение върху строго спазване на старовремските православни догми и канони. (И на други, измислени за допълване на картината, а понякога и заради нечий интерес.) Те отричат всякакъв научно-технически напредък. Обявяват официално Аугментираните и Безтелесните за зло и демони. Борят се за власт на църквата — фундаменталистка православна държава.

Всъщност Йосиф е хитър кариерист с лидерски качества, който не е вярващ, но добре оценява ситуацията и се мъчи да се докопа до политическа власт. Идеята да създаде такава структура се корени в успеха на секти като тази на Муун и в исторически доказаната вътрешна стабилност на конфесионалните държави. (Две от най-великите империи, създавани от човечеството, са религиозни — Византия и Османската империя. Една от големите империи на 20-ти век, СССР, също е конфесионална.)

Йосиф основава сектата и се обявява (по-точно оставя членовете й да го обявят) за неин първосвещеник и духовен пастир. Популярността й е висока сред тези, които не изпитват симпатии към Аугментираните. За десетина години тя набира значителен брой участници. Донякъде за това спомагат и първите Аугментирани, които произхождат от финансовия каймак (и нерядко от моралната и интелектуална утайка) на обществото и често демонстрират, че смятат обикновените хора за по-низши. С времето обаче аугментациите стават все по-достъпни и основата на сектата се измества към по-бедните слоеве от обществото. Влиянието й сред върхушката отслабва, сектата започва да линее и желаната от Йосиф цел — да постигне политическа власт — пропада. Той не се предава и след двадесетина години борба дочаква Разделението.

При Разделението Йосиф успява да издейства собствен свят за своята секта. Разбира се, това става с тайни пазарлъци със Свръзката и много отстъпки пред исканията им.

Тезаурус

За ниво на развитие на света е избрано ранното Средновековие. Машините от всякакъв вид (всичко по-сложно от обикновено колело или воденичен механизъм) са обявени за осквернение на волята Божия, прогресът под каквато и да било форма — също. Създадени са строги правила, забраняващи дори като идея нещата, които принципно биха могли да доведат до прогрес. Много често тези правила са изненадващо изобретателни и ефективни. Някои изследователи на Ортодокс смятат това за сигурен признак, че са били предложени от Свръзката, други го оспорват.

Установено е летоброене от преселението на сектата на Ортодокс — ОП. Използват се старостилни (по представите на Йосиф и компания) мерки и теглилки, технологии и др.

Като историческа база на новия свят Йосиф и хората му адаптират и частично пренаписват историята и религиозните текстове (не без помощта на Свръзката). За довършване на картината ги допълват с нови — например Летописа на Смутното време, Указанията на Йосиф за благочестив живот и т.н.

Много от възприетите правила са създадени или изчистени след преселението. Почти всички по-важни са написани още от Йосиф Водителя. Откакто той е починал, правила се въвеждат, променят или доуточняват рядко.

Духът, порядките, обичаите и правилата са каквито са били в средновековна България, по представите на Йосиф и хората му. Реално отговарят по-скоро на късното Средновековие, каквото е в популярните обществени представи по времето, когато възниква проектът, и са твърде различни от исторически съществувалите.

Списъкът на разликите е огромен. Причината за повечето е една и съща: Йосиф и хората му просто не са знаели съответните факти. Че българките тогава не са носели рокли; че „потур“, „ока“ и още много други думи не са български; че много обичаи тогава не са съществували или пък са били смятани за езически и безбожни, и т.н.

Кодекс за връзка

Проектът на Йосиф отначало бил за напълно изолиран свят. От Свръзката обаче поискали други светове да могат да го изучават и така той да е от полза за Резервата като цяло. В замяна му предложили реализиране на програма за чудеса — изцелявания от светини, прояви на духовна мощ от духовници и други подобни. Необходимостта от Отговорник на света, който знае за Резервата, можела лесно да бъде решена, като тази роля бъде предоставена на специално създаден Безтелесен, обвързан със спазването на кодекса за връзка и задължен да се грижи за интересите на Ортодокс. Пак той ще е натоварен да осигурява чрез ресурсите си и чудесата.

Йосиф приел предложението, но поставил условието връзката да е едностранна: населението на Ортодокс да не получава отникъде външна информация. (Официално — за да се опазва религиозността му. Реално — за да не се меси никой на Йосиф.) Още малко пазарлъци довели до условието външните изследователи да изглеждат в очите на местните хора като адови създания, а ако бъдат посрещнати с молитви или свети предмети, да прекъсват работа и да изчезват по подходящ начин. (Точните подробности за преговорите не са известни, но се предполага, че за това е настоял Йосиф — за Свръзката не би било никакъв проблем изследователите да са невидими и неосезаеми за местното население.) Също, те нямат право да споменават каквото и да било за Резервата на хора от Ортодокс, а ако го направят, Отговорникът е длъжен да „редактира“ паметта на чулия информацията или да вземе други подходящи мерки, които да попречат на разпространението й.

По правилник изследователи, които проучват света от разстояние, чрез трансмитер, трябва да са видими на Ортодокс и да изглеждат като самодиви. Тези, които отиват там физически, трябва да изглеждат като караконджули. (Предположението на Петърчо, че жените се явяват като самодиви, а мъжете като караконджули, е погрешно.) Ако се наложи да използват транспортни или други машини, те трябва да изглеждат като „зли“ природни явления — смерчове, мрачни облаци и т.н. Ако бъдат прогонени от свещеник, те са длъжни да изчезнат (по тълкуване на Кодекса от Отговорника на Ортодокс — включително и да прекратят изследването си) и да не се връщат дълго време. Длъжни са и да бягат от свещени думи, предмети и символи. (А ако се сблъскат пряко с тях, трябва и да изглеждат засегнати физически.)

Понякога тези изисквания влизат в противоречие с вярванията на Ортодокс (а това ще рече и с целта на Кодекса за връзка): например самодиви не могат да се явяват денем. (На практика полупрозрачният и блед образ на самодивата не се забелязва лесно на слънчева светлина, но въпреки това съществува риск някой да я види.) Съгласно Кодекса, определяща дума в подобни случаи има Отговорникът на Ортодокс. Той решава всеки случай „според обстоятелствата“: понякога забранява провеждането на изследване денем, понякога изисква изследователите да присъстват лично (тоест да се явят като караконджули, за които се предполага, че могат да се явят и денем), понякога позволява то да се проведе, без изследователите да са видими, и т.н. Случвало се е да има напълно непредположими и наглед нелогични изисквания. Изследователите не са успели да установят точна схема кога какво решение ще вземе Отговорникът. Вероятно списъкът фактори, с които той се съобразява, далеч надвишава човешките възможности за преценка.

Вярванията на Ортодокс, от една страна, улесняват работата на изследователите, но от друга, я затрудняват. За самодивите се очаква да са безплътни, което добре отговаря на факта, че всъщност са само образи. В същото време, изследователите е трябвало да държат изпит по специално измислени „самодивски“ хора и да ги играят, ако някой от Ортодокс ги забележи. (Скоро трансмитерните инженери се изхитрили да завъртят на хорото само самодивските образи, докато изследователите продължават да си работят спокойно. Отговорникът на Ортодокс обаче заявил, че буквата на Кодекса е нарушена, и не приел идеята. Обяснение не дал.)

Подобно е положението и с караконджулите. Вярванията на Ортодокс за тях в голяма степен отразяват реалностите на работата им: те вършат странни неща и могат да повредят това или онова, но рядко нараняват хора или ги нападат. Изчезването им добре съответства на изтеглянето им чрез трансмитера на Академия. По тази причина и изследователи, затворени в клетка, по чиито стени, таван и дъно има кръстове, или в осветени с литургия места — черква или манастир, е забранено да бъдат изтегляни чрез трансмитер. Иначе би излязло, че светостта не им е пречка.

(Не е ясно защо, когато Христина и семейството й се явяват пред Петърчо в истинския си вид, е нямало санкции — може би защото двамата не са били на изследователска задача, тоест точно тази буква на Кодекса не е нарушена, или защото е било планирано Петърчо да бъде измъкнат от Ортодокс, тоест потенциално вече не е негов жител.)

Способният на много човешки хумор Безтелесен въвежда купища весели елементи в спазването на статута. Например апаратурата, която подсигурява промяната във вида на изследователите (и е част от трансмитера), отразява всяка тяхна емоция във вида на съответните им образи (включително доста емоции, които реалното им тяло би прикрило).

Създаваният от трансмитера облик на самодива или караконджул често е духовита карикатура на реалния човек. Физическата прилика обикновено е запазена до степен, който е наясно за какво става дума, да може да познае „оригинала“, но като правило е „разкрасена“ по хем трудно предсказуем, хем емблематичен за човека начин. Ситуацията е още по-весела, ако изгледът включва промяна на пола (самодивите по дефиниция са красиви жени, докато караконджулите… е, достатъчно грозни са, за да няма как да не са мъже.)

Отговорник

Отговорникът на Ортодокс е Безтелесен, назначен от Свръзката. Представлява специално създаден за тази задача синтетичен разум, обвързан с избрания от Ортодокс кодекс за свръзка с другите светове и уговорените задачи. Както често става между Безтелесните, той е придаден като подоператив към друг Безтелесен — този, който е ходатайствал за създаването на света. (По този начин Безтелесните са заобиколили изискването на Йосиф Отговорникът на Ортодокс да се ръководи единствено от кодекса за свръзка: той наистина се ръководи само от него, но „собственикът“ му може да го застави да го наруши.)

Формално Отговорник е подоперативът; почти цялата Отговорническа работа и контакти със Стандартни се вършат от него. Тъй като обаче „собственикът“ му е известен сред Стандартните почти само с тази си роля, обикновено той бива наричан от тях „Отговорникът на Ортодокс“. Почти всички Стандартни не знаят за това разделение на ролите и смятат, че контактуват с Безтелесния като цяло. Малкото, които го знаят, знаят също и че за тях на практика няма значение с кого точно контактуват. Отделно от това, за главния Безтелесен Отговорничеството за Ортодокс е нещо като хоби и той доста често се меси в работата на подоператива си, така че грешката е донякъде вярна.

Както около всеки Безтелесен, така и около този се носят какви ли не слухове — например че това му назначение всъщност е наказание за някакво провинение или престъпление. Истината е, че заради ходатайството си за създаването на Ортодокс той смята за свое морално задължение да се грижи за този свят.

Някои Безтелесни считат, че той понякога нарушава кодекса на Свръзката, допускайки прекалена близост със Стандартните и лични симпатии, до степен да нарушава правилата заради тях. Не могат да му отрекат обаче, че е постигнал пълноценен духовен и религиозен тезаурус при доста трудни изходни условия. (Повечето средновековни религиозни тезауруси бързо се израждат в псевдо-религиозни властомански, дори ако изходната среда не е от българи.)

(В съмненията на Безтелесните има известна доза истина. Знае се, че оперативът за Ортодокс е от второ ниво в йерархията оперативи на Безтелесния, непосредствено под ядрото на личността му — тоест Безтелесният преценява тази задача като една от най-важните си. Като се има предвид, че тя ще се върши също толкова добре дори ако оперативът бъде смъкнат десетки нива надолу, единственото логично обяснение са силни симпатии на Безтелесния към Стандартните и Ортодокс. Знае се също и че този Безтелесен е запазил непропорционално и нелогично (от гледна точка на Безтелесните) голяма роля на човешките качества в ядрото си, включително позволява на емоции да повлияват решенията му в определени случаи. За Безтелесните това е белег за „изкривеност на личността“, тоест в известен смисъл разсъдъкът на Отговорника е ненадежден и не е ясно доколко може да се разчита на безпристрастната му преценка по въпроси, свързани със Стандартни. Тъй като обаче той никога не е давал повод да се смята, че изпълнява Отговорничеството (или която и да е от другите си задачи към Свръзката) недостатъчно добре, бива търпян, горе-долу както Стандартните биха търпели някой кротък и безвреден луд. А ръководството на Свръзката, точно заради тези му особености, го смята за „ценен ресурс“ и понякога го използва за нетипични задачи. В дъното на събитията от романа е точно такава интрига на ръководството.)

Физически голямата част от Безтелесния се намира неизвестно къде, може би извън Резервата (доколкото изобщо за нея може да се дефинира местоположение по критериите на Стандартните). Отговорният за Ортодокс оператив е структуриран отчасти в повърхността на слънцето на Ортодокс, отчасти в астеносферата на планетата. Малка част от него заема телата, които живеят на Ортодокс (техните индивидуални оперативи), друга част е фиксирана в различни предмети или обекти на планетата, трета непрекъснато се прехвърля от място на място. Както и при всеки друг Безтелесен, отделните части се свързват помежду си чрез псевдотрансмитери, които са част от тяхната структура и при нужда могат мигновено да бъдат прехвърляни между различни места или материални носители.

Отговорният за Ортодокс оператив действа, като управлява подоперативи за социалната структура на обществото, физическата структура на планетата, стабилността на звездата й и околокосмическото пространство, и т.н. Всеки от тях разполага със свои йерархии от подоперативи. Този за социалната структура например разполага с подоператив за управление на използваните от Отговорника физически тела из планетата (на него пък на свой ред се подчиняват подоперативите, които реализират личностите на тези тела), подоператив за глобално следене и наблюдение, подоператив за социално планиране и връзка с Патриарха, и т.н.

Официално Отговорникът поддържа връзка на Ортодокс единствено с Патриарха. Явява му се като ангел-съветник и скрито манипулира избора на нов Патриарх. Това са основните средства, чрез които насочва развитието на тезауруса на Ортодокс (има и други: може дори да се намеси в мисленето на някого пряко, без съответният човек да усети, или да манипулира събитията, но обикновено избягва да го прави). Реално обаче контактува и с много други хора чрез известен брой физически тела, които живеят на различни места по планетата. (Броят на тези тела бавно се увеличава с нарастването на населението. Към 972 г. от Разделението те са дванайсет. Съвпадението с броя на християнските апостоли е случайно.)

География

Ортодокс е планета с размерите на Земята и с подобна на земната Луна. Сушата е 42% от повърхността и почти цялата представлява огромен, силно разклонен континент с дълбоко врязани в него морета, прострял се предимно в северното полукълбо. Ландшафтът е регулиран: няма пустини, твърде високите планини са рядкост и пр. Пейзажът почти навсякъде е леко хълмист до планински, с много гори и поля, годни за обработване. Климатът също е регулиран — с лято като типичното за Югоизточна Европа и доста по-топла зима, без големи температурни разлики, с редовни валежи и др. Типичен за земните субтропици климат показват единствено екваториалните области (и то на малко места: екваториалната част на континента се състои предимно от високи плата и планини, със стръмни спускания към брега, така че климатът там пак е близък до общия). Климат със студени зими и обилен сняг имат само терените на север от полярния кръг, които са малко. (През първите хиляда години от заселването му населението обитава област, разположена между 35 и 50 градуса северна ширина, така че не среща дори тези „крайности“.)

Флора и фауна

Животинският и растителният набор са подбрани от типичното за Югоизточна и донякъде Средна Европа през Средновековието. Опасни животни няма, с изключение на вълците (поискани лично от Йосиф Водителя) и мечките (рядко срещани и още по-рядко ставащи стръвници).

Весел куриоз са стопанските видове. Съставителите на проекта са нямали и идея, че повечето „типично български“ растения, а и доста домашни животни, са пренесени от другаде по-късно и средновековният българин не ги е познавал. Списъкът е дълъг: царевица, памук, картофи, домати, тикви, боб, дини, пъпеши, леща, ориз, фъстъци, кокошки, пуйки… Злоумишлени слухове твърдят, че Йосиф Водителя се отказал с огромно неудоволствие от кафето и тютюна, и дори че в екипа, правил проекта, имало поддръжници на индийския коноп и коката. (Последното вероятно не е вярно — смята се, че Йосиф направил проекта за света почти сам, ако не броим доизчистването му от Безтелесните.) Отделно от това, на практика всички стопански видове на Ортодокс са от сортове и породи, селекционирани не повече от сто години преди Разделението.

Нелегално (всъщност ръководството си е затворило очите за тях) са се промъкнали дори немалко генно-инженерни видове. Класическият пример е грозде (наричано на Ортодокс патриаршеско), което е без семки и съдържа фруктоза вместо глюкоза. По-подходящо за диабетици и чернодробно болни, то обаче не става за вино. По-малко разпространено, но също отглеждано, е т.нар. пиянско грозде — сорт, който има много висока захарност. Виното от него може да достигне до 30% съдържание на спирт и пак да е естествено сладко. (Свещениците на Ортодокс не го долюбват и се мръщят на тези, които отглеждат повечко от сорта, но не са го забранили: виното от него е много ароматно и се възприема като идеално за причастия. То е и единствената силна спиртна напитка на свят, където създаването на дестилационен апарат се наказва от свещениците като минимум с бой с пръчки.) Повечето отглеждани сортове царевица са с далеч по-високо съдържание на лизин от оригиналната и са не по-малко пълноценна храна от житото. Има и люти чушки, които съдържат почти 6% капсаицин: една от тях може да подлюти вечерята на манастир с над две хиляди монаси — осемстотин до хиляда литра гозба. Много от другите култури и животни също имат дребни генетични подобрения: например кучетата от Ортодокс не боледуват от бяс, гроздето не го лови мана, картофите не страдат от колорадския бръмбар…

Друг весел, макар и досаден куриоз са бълхите и въшките. Непосредствено след Преселението ръководството на сектата, запитано от по-грамотните и досетливи свои миряни за тях, излязло със становището, че малките гадинки, както и вълците, са част от истинските неща и че волята Божия е да ги има. Истината обаче е, че никой от тези радетели на селския живот не бил живял на село през живота си и не знаел, че добитъкът има паразити — и затова не се сетили да поискат при съставянето на проекта да ги няма.

Държавно устройство

Системата на Ортодокс е строга и нетолерантна към престъпност от какъвто и да било вид или към каквито и да било организации, освен църквата, и поддържа отличен порядък и спокоен живот. Поради строго регулираната икономика, лишена от възможност за създаване на големи стопански единици, корупция на практика не съществува. За това спомага и малкият размер на населените места — обикновено всеки познава всички от селото и тайните бързо стават известни.

Благоприятният за селско стопанство климат и поощряването на трудолюбието осигурява напълно приемлив (като за средновековен свят) стандарт на живота; практическата липса на инфекциозни болести също спомага за това. Парадоксално, но факт: ако във Възел 611 се организира обективно състезание по безпроблемен и спокоен живот, въпреки ниския си стандарт и слабото развитие Ортодокс ще е сериозен претендент за първото място.

Административно делене

Светът е единна теократична държава. Нарича се Патриаршия.

Патриаршията се разделя на Митрополии, начело с митрополити. Митрополиите в Патриаршията към 972 г. от Разделението са шестнадесет. Броят им расте с увеличаването на населението и експанзията в нови територии.

Всяка Митрополия се разделя на околии, най-често около петдесетина, начело с владици. Има централен град с население около 10 000 души, където е и седалището на митрополита.

Всяка околия се разделя на петдесетина села, управлявани от местните свещеници. Като правило във всяка околия има поне по едно градче, където най-често е и седалището на владиката.

Размерът и разпределението на населените места са строго регулирани. Спазва се правилото, че култивираната площ в землището на всяко населено място не трябва да превишава некултивираната (човек не трябва да поставя себе си над Създателя). Всяка стопански използвана земя — ниви, градини, самите населени места, пътищата между тях, обикновено дори пасищата — се брои към култивираната площ. Селата са с между 200 и 2000 жители, обикновено между 500 и 1000. Столицата на Патриаршията, Свети град, е отделна териториална единица, подчинена пряко на Патриарха. При надхвърляне на допустимия размер на населено място или превишаване на култивираната над некултивираната земя, част от хората биват изпращани да заселват нови земи или по-рядко в по-малки населени места, или да заселят отново изоставени по някаква причина.

Изследването на нови територии се допуска само при необходимост от заселването им (пренаселване на наличните) — търсенето на територии без нужда бива считано за душевна алчност. (По тази причина на Ортодокс реално няма изследователи и почти никой не знае какво се простира на повече от ден път в незаселена територия. Проучвания се правят единствено когато на нова територия ще се основава нова Митрополия, а това не се случва често.)

Управление

Начело на Патриаршията, с неограничена власт в нея, е Патриархът. Той председателства Централния синод, който се състои от митрополитите и го подпомага в управлението.

Всеки митрополит има неограничена власт в своята Митрополия — над него е само Патриархът. Митрополитът председателства митрополийски синод, които се състои от владиците на околиите в тази Митрополия и го подпомага в управлението. Често в митрополийския синод участват и игумените на манастири, които обслужват по повече от една околия.

Всеки владика има неограничена власт в своята околия — над него са само съответният Митрополит и Патриархът. Владиката председателства околийския синод, който се състои от игумените и протоигумените на мъжки манастири и няколко най-изтъкнати и авторитетни свещеници, и го подпомага в управлението. Обикновено в околийския синод „неофициално“ участват и игуменките на женски манастири.

Светски и духовни лидери на селата и градчетата са местните свещеници — те имат неограничена власт в своето населено място. Над тях са само съответният владика, Митрополит и Патриархът. Честа практика е току-що назначен млад свещеник да прекара известно време под наставлението на свещеник или високопоставен монах с повече опит. Дори тогава обаче наставниците нямат официална власт над даденото населено място.

Владиците, протоигумените и по-висшите църковни длъжности са пожизнени, освен ако духовникът не бъде издигнат. Владиците биват назначавани от Митрополит, най-често по предложение на синода на съответната околия, обикновено измежду свещениците в околията. Митрополитите — от Патриарха, най-често по предложение на синода на съответната митрополия, обикновено измежду владиците в околията.

Игумените и игуменките на манастири биват назначавани от Митрополита на съответната митрополия, най-често по предложение на Патриаршеската администрация. Като правило игумен на манастир (след смъртта на стария) става протоигуменът му. Ако манастирът е нов, обикновено игумен става протоигумен с опит и добро име от друг манастир, много рядко — решил да се замонаши авторитетен владика.

Грижата за централните държавни дела се извършва от администрация, подчинена на Патриарха. Тя поддържа архивите на Патриаршията, списъците на духовническите длъжности, насочва големите заселвания, издава разрешения за строителство на манастири и пр. Делата на Митрополиите се придвижват от митрополийски администрации, подчинени на съответния митрополит. Владиците нямат дефинирани администрации, но почти към всеки владика има поне по един писар, който изпълнява секретарската работа около него. Селските свещеници понякога вършат писарската си работа сами, понякога я делегират на някой по-грамотен от селото (и не твърде претоварен от своята работа).

Законодателство

Законите на Ортодокс се наричат „канони“ и се въвеждат от Патриарха. Той има право да ги пише и сам, но по традиция ги представя на мнението на Централния синод, преди да ги въведе в сила. Често дори каноните се съставят и пишат от негови съветници — той само прави окончателната редакция и ги прокламира.

Каноните на Ортодокс са удивително малко и простички като за законодателство на държава или свят. До голяма степен това е възможно благодарение на сравнително простия живот на Ортодокс. Заслуга обаче има и фактът, че обикновено са формулирани кратко, ясно и общообхватно. По-сложни канони и т.нар. препоръки се срещат единствено в регулацията на църковните дела, но и в тази сфера тъничка книжка би могла да побере цялата съществуваща „нормативна база“.

По тази причина в Ортодокс липсва какъвто и да е аналог на професията юрист. Всеки свещеник (а и доста от по-будните миряни) знае всичко, което засяга селския живот и основните религиозни правила. Всеки епископ знае на практика цялото законодателство на света — то спокойно би се побрало в среден размер книга.

Съд

Освен духовни и светски лидери на населените места, свещениците са и съдии. Властта им е абсолютна — единствено свещеник от по-висок ранг може да отмени нарежданията им, а това не се случва често. Случаите на злоупотреба с тази власт са изключително редки; тогава наказанието е далеч по-безмилостно, отколкото обичайните над несвещеници; афоресването е на практика задължително и почти никога не се минава само с него.

В процесите няма нищо от помпозността на типичните съдопроизводства от развит свят. Адвокати, съдебни заседатели и прочие не съществуват. Обвинителят и обвиняемият отиват при свещеника, казват кой каквото има да казва, и свещеникът обявява какво е решил. Ако обвинител е свещеникът, най-често направо виква обвиняемия и обявява присъдата му. На теория свещеникът не е длъжен нито да дава обяснения за решението си, нито дори да обяви в какво е обвинен човекът. На практика обвинението винаги се обявява, за да се знае какво е прегрешението. А при положение че наказанието обикновено е честно, обяснения как е определено не се налагат. (Ако е по-необичайно, свещеникът често пояснява защо го е избрал.)

Присъдите на Ортодокс могат да бъдат публичен упрек, телесни наказания, имуществени санкции или каквото хрумне на съответния свещеник — утвърден наказателен кодекс няма. Смъртно наказание или затвор не се прилагат: смъртното наказание противоречи на религиозната парадигма, а затворът няма традиции. Най-тежкото наказание се нарича анатемосване. Представлява лишаване от всякакви права и имущество и изгонване от Патриаршията без право да се върнеш и заселиш на нейна територия. Прогонвания от Патриаршията за определен срок се случват, но са рядкост.

Изпълнението на произнесена присъда е задължение на всеки гражданин на Патриаршията. Отказът да бъде спазено се наказва със същата присъда. По сходен начин се осигурява и опазването на реда: залавянето на нарушител е задължение на всеки. Ако е нужно, цели Митрополии могат да бъдат вдигнати на крак, докато престъпникът не бъде открит и осъден. (Този начин на действие е твърде ефикасен и като превенция на престъпленията: никой не иска да го откъснат от работата му за дни и седмици, така че нетърпимостта към незаловените престъпници е голяма.)

Свети град

Това е първото населено място на Ортодокс, построено от Основателите близо до мястото на пристигането им. С разрастването на Патриаршията то се е превърнало в нейна столица — в смисъл че там е седалището на Патриарха.

Населението е около 30 000 души; това е и най-големият град на Ортодокс. Център е единствено в духовен смисъл — на Ортодокс няма големи икономически и културни центрове.

Един-единствен широк и прав път пресича целия град и води до хълм край реката, където се намира Патриаршеската катедрала — Пътят на поклонниците. Всички останали улички са криви, нелогично подредени и често неудобно тесни. Причината е отчасти умишлена (правилната планировка, подредеността и логичността, според възгледите на Ортодокс, не създават пред тялото достатъчно пречки, за да бъде стимулиран духът — а в Свети град на това се държи повече, отколкото другаде), отчасти поради хаотичното застрояване и презастрояване (което не се регулира от пак същата гледна точка).

На двата противоположни края на града се намират женският и мъжкият манастир, с по над 2000 души във всеки. В Свети град има над 20 черкви. Особено забележителни са две.

Едната е Патриаршеската катедрала „Свети Йосиф Водител“. Издигната е на единствения хълм в града. Тя е седалището на Патриарха и в този смисъл е сградата на върховното ръководство на Ортодокс. В нейна пристройка заседава централният синод. В съседство се намира Патриаршеското гробище — там са погребани всички Патриарси, начело с Йосиф Водителя. Гробовете са най-обикновени (традиция, тръгнала от неговото завещание), кръстовете са от камък. За повечето жители на Ортодокс тя е най-великият храм на света — най-малкото защото е най-известната.

Духовниците обаче почитат дори повече „Света Богородица“, известна още като Черквата на Основателите. Тя се намира на около километър от Патриаршеската катедрала, сред Гробището на Основателите. То е по-малко от петстотин на петстотин крачки и в него са гробовете на всички Основатели — преселниците, основали Ортодокс. (Някои са били препогребани там впоследствие.) Причината за почитта е, че тя е най-ранната от всички черкви на Ортодокс и че Йосиф Водителя е участвал в строежа й лично.

Легендата твърди, че на първия ден, когато пристигнали, Основателите съградили прости колиби, в които преспали през нощта. А на втория, когато Йосиф събрал всички за сутрешна молитва, той обявил решението си най-напред да се изгради черква, още преди къщите, наравно с посева и другите най-належащи неща. На възражението на хората, че те още нямат къде да живеят, той отговорил: „Къщата е дом за тялото, черквата — за духа. Не е ли духът по-важен от тялото?… Вие правете каквото решите. Аз отивам да строя дом за духа си.“ Отишъл, разчертал на земята мястото за основите на черквата, взел лопата и започнал да копае.

Естествено, всички се заели да му помагат. Черквата била строена от ранната пролет, когато било Преселението, до късната есен. Йосиф наредил да бъдат засети посеви и гледан добитък колкото да се осигури храната, но извън грижата за тях всички работели само по строежа на черквата, във всеки свободен момент, без почивен ден. Всеки ден Йосиф се трудел по нея от сутрин до вечер наравно с останалите, въпреки напредналата си възраст — редял тухли, носел греди, ковал подпори… Работата привършила тъкмо навреме, за да могат сврените в нея (и натъпкани като сардели в консерва) преселници да спят, защитени от есенните дъждове и зимния хлад. Йосиф лично разрешил да се спи вътре, и казал: „Виждате ли — който строи дом за духа си, получава дом и за тялото си, но който строи дом само за тялото си, няма да смогне да завърши навреме и него!“. И наистина, да се построи една обща сграда е много по-лесно, отколкото стотици малки. Ако не били започнали с черквата, зле подготвените преселници нямало да си осигурят навреме добър подслон за зимата.

Много от поклонниците в черквата не биха посмели да докоснат стените й — неудобно им е от мисълта, че цапат с греховните си ръце тухли, редени от ръката на самия Йосиф… Странно е, но за почти хиляда години черквата е имала нужда само от няколко дребни ремонта.

Тази черква е мястото, на което се избира нов Патриарх. Претендентите произнасят молитвите си пред нейния иконостас. И ако се служи служба, за която се смята, че ще е от съдбовна важност за света им — а такава се случва далеч не всяко столетие, — традицията е тя да бъде служена там. Твърди се, че дори Патриарсите не смеят да обезпокояват без сериозен повод светостта й.

Манастирите

Първият манастир на Ортодокс, мъжкият манастир в Свети град, е основан четири години преди смъртта на Йосиф Водителя. Две години по-късно е основан и женският. Първоначално и двата са се намирали насред полето, на доста път от града. С времето той се разраснал в тяхна посока и когато било взето решение Свети град да не расте повече, двата манастира вече били в покрайнините му. И двата са многократно достроявани и разширявани и остават най-големите манастири на Ортодокс.

Разрешението за създаване на манастир се дава от Патриарха. Формалните мотиви обикновено са липса на манастири в близост или активна дейност на отшелник или група отшелници монаси. Реалните обикновено преценяват нуждата от още един манастир в съответния край. Веднъж създадени манастири не се закриват никога, затова и разрешение за нови не се дава лесно. Обикновено на една околия се пада по един манастир; ако е по-голям — на няколко; много рядко в една околия може да има два и те обикновено са по-скоро скитове с по няколко десетки монаси. Въпрос на гордост е за околията да има собствен манастир. Не всяка обаче може да си го позволи: издръжката и особено строителството му поглъща немалко от данъците й, въпреки че обикновено манастирите произвеждат повечето от нужната им храна и предмети. Затова и почти половината околии нямат свой манастир.

Манастирите са центровете, където се складира и преразпределя събраният от миряните данък. Ако имат повече, отколкото могат да поберат и опазят, раздават излишъка на нуждаещите се (в гладни години това може да значи и всички) или го разпределят по дейности от полза за околията. Така те предотвратяват средновековния тип мизерия и се грижат за развитието на околиите. От полза са и по други начини: издържат около две трети от „основното“ образование на Ортодокс и почти цялото „висше“. Училища за майстори строители, лечители и пр., които умеят повече от обикновените занаятчии, има почти само към манастирите. Духовната им грижа носи действителни ползи на Ортодокс: таласъмите и самодивите наоколо може да не са реална опасност, но самата идея, че някой те пази, успокоява и мотивира обикновените хора. Най-сетне, при всякакви бедствия основната помощ идва от манастирските монаси: те са длъжни при каквато и да е беда да се притекат веднага.

Първоначалната идея на Йосиф е била някои хора (предимно тези с по-светски наклонности) да бъдат държани по-изкъсо и възпитавани при по-строга духовна дисциплина. Планът му надали щял да успее: започнала да се набелязва тенденция монашествата да избират за висши духовници по-либерални хора. Много скоро след смъртта му обаче манастирите започнали да привличат предимно по-духовно настроените. Така атмосферата в тях станала дисциплинирана и строга. И тъй като повечето училища на Ортодокс са към манастирите и в тях преподават монаси (обикновено най-образцовите), чрез образователната система строгата духовност постепенно се наложила на целия свят.

Отначало мнозинството от населението било религиозно по-скоро проформа (повечето от първото поколение мразели богатите, които могат да си позволят качествени аугментации), а истински вярващите намирали себеподобни предимно в манастирите. През първите няколко поколения религиозността се засилвала — това е времето, когато манастирите преливат от монаси. С „попиването“ на религията с поколенията обаче съотношението се обръща, обръща се и процесът — вярващите се чувстват добре навсякъде (и по-нужни извън манастирите). Вътре остават все по-малък брой монаси, някои — недостатъчно набожни за цивилния живот, но търпени заради посветяването си (и възпитавани в религиозен дух при по-строга дисциплина), други — недостатъчно кадърни, за да се оправят в живота извън манастира, и т.н. Изследователи на Ортодокс спекулират, че това може би е начин за допълнително изчистване на обществото от недостатъчна религиозност.

Статутът на манастирите е по-особен от този на останалите населени места. Църковната власт в обикновените села и градове е пряка и всеобхватна. В манастирите на теория е пак същото, но на практика те биват смятани за по-посветени от селата и градовете и игумените им биват приемани с много уважение. Затова централното управление на манастирите по принцип се осъществява с препоръки и по-рядко с обикновени нареждания. Изпълнението на препоръките е желателно, но не задължително: игумените отговарят за него, но имат правото по свое усмотрение да не спазват дадена препоръка.

Статутът на препоръка се създава при Единадесетия Патриарх. За да се подобри обменът на кадри в манастирите и да бъдат обвързани в здрава мрежа, Патриархът предложил манастирските послушници след обучението си и получаването на монашески сан да отиват в друг манастир. В някои обители, които остро се нуждаели от попълнение, обаче това не било желателно. По тази причина Патриархът нарекъл предложението си „препоръка“ и дал на игумените правото да не я спазват, ако е нужно. При Четиринадесетия Патриарх тя била допълнена с предложението обикновените монаси по възможност да не се задържат в един манастир повече от двадесет години; на практика се случва да престоят и по четиридесет, но в крайна сметка се местят.

Кой монах къде ще се премести се определя от канцеларията на Митрополията, в която е манастирът му. Митрополиите координират потоците монаси помежду си. Пак те отправят молби към игумените да помолят братствата си да се размърдат — без това повечето монаси биха стояли в един манастир колкото се може повече. Тъй като игумените също нямат желание да се лишават от монаси, било въведено правилото, че авторитетът на манастира се определя не от броя на монасите в него, а от силата на традициите и вярата му (което е мъгливо понятие и обикновено се определя по възрастта и славата на манастира).

Игумените и протоигумените не се местят от един манастир в друг, освен ако не бъдат специално помолени от Митрополит или протоигумен не бъде назначен за игумен в друг манастир. Обикновено молбата се прави при спешна нужда от опитен манастирски ръководител някъде, като правило в новопостроен манастир. Статутът на игумените не е точно определен в църковната йерархия. Смята се, че е около или малко над владика, и се определя от авторитета и славата на манастира.

Петлевският манастир

Официалното му име е Света обител „Свети Николай Чудотворец“, но е известен популярно като Петлевски манастир, по името на най-близкото село — Петлево. Строителството му е започнато през 315 г. от Преселението. Основната част от манастира е завършена през 387 г.

Дотогава нови Митрополии са създавани, като съществуваща се раздели на две и към двете бъдат присъединени нови земи за усвояване. Митрополията на Петлевския манастир е първата, създадена изцяло на нова земя, чрез организирано преселване. По тази причина строителството на манастир било сред първите приоритети и започнало още преди това на селата. Пак, защото бил първият и единствен за известно време в Митрополията, по проект манастирът отстъпвал по размери само на двата в Свети град.

Мястото е подбрано близо до разклоненията на местни планини, до голям извор с целогодишно постоянен дебит. (Според поверието водата му е лековита — или поне е чиста и вкусна, така че повдига духа.) Според създаващия се по това време обичай, земите на една педя време път с каруца (дванадесетина километра) във всяка посока принадлежат на манастира. Селяни от околните села нямат право да ги обработват, ако не са изрично поканени от игумена. (Ако са, това не им струва нищо свръх Божията десетина, защото би било вид печалбарство от страна на манастира.)

Манастирският двор е около шестстотин на шестстотин разкрача. Заобиколен е с ограда, висока човешки бой и още един лакът. От вътрешната й страна, с гръб към нея, са настроени едноетажни складчета, работилници и други дребни помещения.

В центъра на двора е черквата — еднокорабна, с две камбанарии, разположени от двете страни на входа, дълга осемдесет разкрача и широка шестдесет. От три страни я обхваща основната сграда на манастира, построена във формата на буквата П. Централната част на манастирската сграда е широка четиридесет разкрача, двете крила — по двадесет и пет разкрача. Дължината и на трите части, мерена по вътрешната (откъм черквата) страна, е по сто и двадесет разкрача. Сградата е на пет етажа; всяка от трите й части в средата си има още един етаж пристройка. В краищата на двете крила и на съединенията им с централната част има кули, високи по два етажа. Етажите са по два човешки боя високи.

Манастирите са и основните складове за данъка в Патриаршията, което изисква да имат големи мазета. А тъй като строителите са си давали сметка, че новата Митрополия може да няма скоро ресурси да построи друг голям манастир, мазетата на Петлевския са огромни. Почти цялата площ под основната сграда, черквата, пространството между тях и още по двайсетина разкрача наоколо са мазета. Коридорите между мазетата невинаги са прави и логични. Помещенията също са с твърде различен размер — има такива по два на два разкрача, но има и по шейсет на осемдесет разкрача (с много поддържащи колони вътре). Има коридори, които са достъпни само ако се мине през някое помещение. Понякога вратата към такъв коридор също е умело замаскирана и я знаят твърде малко от монасите, а някои от тези врати и коридори са напълно забравени. За някои пък по някой монах подозира, че съществуват, но не знае откъде се влиза в тях.

Черквата е изградена изцяло от дялан камък. Манастирската сграда е основно от тухли; основите на кулите, както и подовете и таваните, са от камък и се държат на сводове. (На територията на Патриаршията няма земетресения, така че добре направеният каменен свод е на практика вечен.) В конструкцията на сградите не е използвано дърво, за да не се боят от пожари и гниене. Дори покривите са желязна конструкция, обилно боядисана с маслени бои, за да не я яде ръжда. Както черковните стени, така и стените на манастирската сграда са дебели по два лакътя на повечето места. Където е нужна по-голяма опорна здравина, стигат до четири лакътя. Вложените в Петлевския манастир тухли и камък биха стигнали за изграждането на доста села; ако се броят и тези в оградата и допълнителните постройки — за малка околия.

Вътрешната архитектура на манастира следва обичая, останал още от Йосиф Водителя: коридорите и стълбищата трябва да са сложни и оплетени, за да създават препятствия пред ума и тялото на монасите и да дават възможност да се разгърне душата им. В много манастири това се е постигало просто като преграждат удобните коридори и стълбища и ги свързват на неудобни места. Петлевският обаче е проектиран от майстор и талант на това изкуство, малко известният на изследователите Антоний Николаев от Свети град. Трудностите в него са свързани в сложна и посвоему логична система. Често е използвано разминаване на коридори на две нива в рамките на един етаж; това са местата, където проходите са по-ниски дори от един човешки бой. Има немалко скрити проходи и стълбища. Част са известни само на манастирското ръководство, а част са забравени от всекиго.

Идеята на системата е, че проходите, коридорите и стълбищата на манастира символизират пътищата на човешката душа. Различните елементи на схемата символизират житейски и религиозни понятия, така че придвижването от едно към друго място наподобява определени житейски изпитания и справянето с тях. Склонен към размишление ум без труд открива аналогията и дори останалите несъзнателно й се поддават. Целта е била игумените да учат без думи монасите, като просто ги заселват в килия на подходящо за човека място. Без да е нарочно пазена в тайна, тази информация се предава предимно в манастирските ръководства. Към момента на действието, в Петлевския манастир я знаят трима души — игуменът, протоигуменът и отец Евлоги.

(Отец Евлоги е забелязал сам аналогията и след като се е заселил за постоянно в манастира, е проучил схемата на проходите му старателно, с немалко възхищение към проектантите. Опирайки се на познанията и логиката си, той е преоткрил дори повечето от забравените проходи. Неизвестни за него са останали не повече от пет-шест и за може би още толкова се е досетил, но не е открил откъде се влиза в тях. Резултатът от проучванията му е подробна карта, която първоначално е смятал да остави на манастирския игумен. След като вижда Петърчо и Христина и разговаря с тях, той предвижда, че вероятно Отговорникът ще даде възможност на Христина да се върне на Академия, а на Петърчо да остане, въпреки че вероятно опитът поначало е целял обратното. Неизвестно защо, той решава да остави картата вместо на игумена на Петърчо. Събрал последни сили, скрива картата в килията си и измолва от игумена никой да не живее в нея, нито да я чисти или разтребва, докато той не прати вест от отвъдното по някой от живите, че килията е свободна, или не изминат десет години. На картата има написано указание към любопитния Петърчо, ако я намери, какво да иде и да каже на игумена. А нищо чудно и хлапакът да не се ограничи с нарисуваното: може би уменията му в комбинаториката ще му разкрият и още нещо…)

Пълният капацитет на манастира е за две хиляди монаси. Централната част на сградата подслонява, освен килии за монаси и общите помещения — магерница, библиотека, баня и др. В двете крила има само килии за живеене. За послушниците са отредени килии на най-горния етаж в лявото крило на манастира. Едно, за да са по-близо до Бога, и второ, възрастните монаси да катерят по-малко стълби. Пътят до често използваните места — църквата, магерницата, библиотеката — е проектиран да ги навежда на разни размисли.

Две години преди събитията в романа игуменът е разпоредил стотината останали манастирски заселници да се съберат в един коридор, на първия етаж, за повече сплотеност. А за да не се създаде прекалено единна общност, която трудно би приела изпратени отвън монаси, почти всички са били сложени по един в килия. Иначе килиите са за по двама, четири или шест монаси.

Строителството на толкова грандиозен манастир сериозно изтощило младата Митрополия и се оказало добър урок. Следващите два манастира в нея са започнати повече от петдесет години след Петлевския и са много по-малки. Оттогава в нея са строени и доста други, но никой не е с мащабите на Петлевския. В цялата Патриаршия има не повече от десетина манастира, които са му приблизително равни по размер. По-големи към 972 г. от Разделението продължават да са единствено двата манастира на Свети град.

Това създава известен проблем в Митрополията: игуменът на Петлевския манастир не е просто „един от равните“ сред игумените, а е доста пръв сред тях и се доближава по авторитет до Митрополита. Това си проличало особено добре около 500 г. от Преселението, когато манастирът бил запълнен докрай, докато другите манастири в Митрополията били полупразни — почти всеки монах искал да е точно в Петлевския. (Допринасяла и славата на чудотворната икона на Богородица.) За да бъде поизравнена тежестта и славата на манастира (и игумена му) с другите, около 580 г. ОП започнало умишлено пренасочване на монаси, както чрез „източване“ при всеки удобен случай чрез канцеларията на Митрополита, така и чрез молба към селските свещеници желаещите замонашване да бъдат насочвани към други манастири. Славата обаче се оказала трудна за побеждаване: чак четиристотин години по-късно в манастира остават само стотина монаси. Въпреки това игуменът му продължава да бъде гледан с повече уважение от игумените на други пренаселени манастири.

(Една проява на тази слава в романа е отвеждането на Петърчо точно в Петлевския манастир. Широкополската околия няма свой манастир. Според разпределението, въведено от владиката, местните хора, решили да се замонашат, е по принцип редно да отиват в манастира „Свети Наум“, в една от съседните околии. Петърчовият баща обаче, скептичен към сина си, решава да го заведе в по-славния и по-чудотворен Петлевски манастир. Който освен това е и по-далече от селото му и там няма съселяни, които да клюкарстват семейството. Не е ясно дали Отговорникът на Ортодокс е повлиял на решението му, или е пресметнал нещата достатъчно напред.)

Към 972 г. след Разделението в Петлевския манастир има общо петима епископи, още около четиридесет пълноправни монаси и малко над петдесетима манастирски братя. От упоменатите в романа монаси, освен игумена и протоигумена епископи са също отец Никодим и отец Йероним.

Население

Всички заселници на Ортодокс са членове на сектата на Йосиф Водителя от времето на Преселението. Хора извън тази секта не са били приемани в проекта. Малкото желаещи да се присъединят към него в последния момент са били набързо покръстени и приети в нея.

С цел сплотяване след преселването хората са били обединени от Йосиф чрез църковно обявено роднинство в „семейства“ от по няколко „братя“ и „сестри“.

Отначало групичката е само от две-три хиляди души. Контролът върху раждаемостта е обявен за зло и забравен, и броят на населението непрекъснато расте. Към 972 г. след Разделението то е около 25 милиона души, разположени върху около 550 000 квадратни километра. Вероятно населението би било много повече, ако раждаемостта не е била естествено ограничена от генетичния хаос (виж по-долу) и от факта, че през първите около шестстотин години между половината и една трета от населението са се замонашвали или не са участвали в брак поради други причини. Към 972 г. след Разделението генетичните проблеми вече не пречат много на размножаването, а в манастирите отиват твърде малко хора и населението расте доста бързо.

Здраве

Средната продължителност на живота е 75–80 години. Разсейката обаче е сериозна. Поне 5% от хората не доживяват до 65, заради болести (най-често инфаркти, инсулти, рак и простуди) и по-рядко нещастни случаи. Също поне 5% надхвърлят стоте (повечето от тях покрай наследствени аугментации за дълголетие). Изследователи от Академия са изчислили, че здравна помощ като тази на Академия би повишила средната продължителност на живота на Ортодокс с поне десет години.

Видимите инвалидности на Ортодокс са малко повече, отколкото преди Разделението, но доста по-редки, отколкото са били през реалното Средновековие. Процентът на генетичните увреждания е малко по-висок от този преди Разделението. Процентът на пораженията от лоши условия на живот почти не надхвърля нивата преди Разделението и е в пъти по-нисък, отколкото през истинското Средновековие. Като допълнителни качества, както физически, така и личностни, обаче може да се намери каквото ум не би побрал.

Заразни болести на практика няма, с изключение на най-обикновените и често срещани от времето преди Разделението — настинки, бронхопневмонии, вирусни разстройства и т.н.

Генетика

На Ортодокс цари истински генетичен хаос. Тъй като сектата на Йосиф силно се противопоставяла на всякакви видове аугментации, процентът на членовете й с официално разрешени аугментации (средна продължителност на живота 100–110 г., пълноценно здраве почти до края и т.н.) бил сравнително малък. Истината обаче е, че повечето от членовете й мразели аугментациите именно защото били опитали да се сдобият с определени подобрения и опитът бил неуспешен или с нежелани ефекти. А обикновено бил неуспешен, защото почти или съвсем без пари можело да бъдат намерени само експериментални или нелегални аугментации, недокументирани и недоизпипани, нерядко ментета.

Така че при преселението на Ортодокс официално се смятало, че в групата почти няма генетични аугментации и отклонения, но всъщност процентът на генетично модифицираните бил дори доста висок за преселенска група. Почти всеки криел какво носи в гените си (а много и не знаели или не били наясно с възможните последствия). Всякакви генетични паспорти и консултации, естествено, били немислими. За капак на нещата, първите няколко поколения направо гъмжали от всевъзможни нелегални контейнерни ретровируси и техни подивели щамове, пренасящи от който на когото попадне всевъзможни гени и техни парчета — истински генетичен миксер. (Още доста преди Разделението Йосиф Водителя забранил на хората си да се модифицират генетично, така че те не смеели да го правят легално — а повечето нелегални генетични модификации не включвали качествено почистване от контейнерния ретровирус, пренасящ модификацията.) Вероятно единственият, който може да се оправи в хаоса, е Отговорникът на Ортодокс, а той не консултира населението.

На базата на това наследство е възникнала една от най-големите генетични лудници в човечеството — и това, че почти всички отклонения не са в сфери, които се виждат нагледно, само я е оплело още повече. Има светове, претърпели генетични злополуки или дори генетичен тероризъм и войни — там нещата са по-страшни като видими последствия за хората, но айсбергът е еднакво висок под повърхността и над нея. На Ортодокс той е скрит на практика целият и е огромен. За щастие на населението му, официалната доктрина рядко възприема генетичните особености като дяволско дело — и дори тогава смята носителите им не за престъпници, а за жертви. Поне ако те самите не проявят глупостта да дадат повод за обратното тълкуване.

С времето генетичният хаос е овладян от естествения подбор, поне до степен да не пречи твърде на раждаемостта. Много често обаче се срещат наследствените останки, скрити или в някаква степен изявени, на нелегални, експериментални или просто недостатъчно известни аугментации. Съчетанията им понякога пораждат изключително странни хора.

Именна система

Неясно кога, предполага се, че през първите триста години след Преселението, именната система на Ортодокс се превърнала в бъркотия. Минали още над двеста години, докато изкристализират нещо като правила.

Официално човек има само собствено име. Ако е уникално сред обсъжданите, обикновено го наричат само по име. Ако не е, в действие влизат всякакви форми на пояснение — прякори, бащини имена или прякори, родови имена или прякори, произходи от населени места, фамилии в стил отпреди Разделението и каквото и да е друго, което го отличава според компанията. Един и същи Петър може в съседното село да бъде Петър от Ябълково, в селската кръчма — Горномахленския Петър, на женска седянка — Стояниния Петър, на панаир — Петър житаря, и т.н.

За църковни цели (които са най-близките до граждански регистър) човекът се води по име, родители и година на раждане. Отделно от това, църковните книги са за определено място и описват родените и живелите там, така че е документирано и селището на раждане. Макар и рядко, дори с толкова пояснения се случват съвпадения. В такива случаи обикновено в църковните книги се вписва някакво допълнително пояснение — от коя махала е човекът, или имена на прародители, или каквото друго свещеникът сметне за подходящо. Утвърдена система на уникални имена или други обозначители умишлено не е създадена, тъй като „е опит хората да станат всезнаещи като Бог“.

Църковно обявено роднинство

При преселването на планетата, за да обедини хората си, Йосиф Водителя създава църковно обявеното роднинство. Чрез него се декларира некръвна и небрачна роднинска връзка. След Преселението всички са били свързани в „семейства“ от по няколко братя и сестри. Оттогава църковно обявеното роднинство се използва най-често при осиновяване на деца, понякога при приемане на Анатемосани, но и при най-различни други случаи — когато свещениците решат, че е необходимо.

Църковното роднинство между двама души се обявява от свещеник или монах с ранг епископ пред тях, в присъствието на двама свидетели.

Съгласно обяснението на Йосиф, епископът плюс двамата свидетели създават сходство със Светата троица, което е необходимо за този вид свещенодействие. (Това не е единственият случай, когато той е съчинявал на момента религиозно обяснение за определено действие.) Според него, трите вида връзка между хората отразяват трите лица на бога: кръвната връзка — Бог-отец, брачната — Бог-син, църковно обявената — Светия дух. Третата форма се оказала удобен „капак“ и за осиновяването, побратимяването, побащимяването и други стари практики; по този начин й била подсигурена „традиция“ далеч назад във времето. Йосиф обявява, че небесно откровение му е напомнило това родство, което е съществувало поначало, но хората са го забравили заради греховете си.

Анатемосани

Около 50 000 души на Ортодокс (точният брой не е известен) са т.нар. Анатемосани — наказани с лишаване от права и имущество и прогонени от територията на Патриаршията, или техни потомци, които не са били приети обратно (или не са търсили обратно приемане).

Анатемосаните живеят по периферията на Патриаршията, на малки групи. Животът им е далеч по-примитивен и труден. Някои групи се стремят от сърце и душа да се върнат обратно в Патриаршията. Други официално отричат идеята, но реално членовете им обикновено искат същото. Ако Анатемосан успее да покаже достатъчно набожност и заслуги (и в Патриаршията научат това), има добри шансове.

Външен наблюдател би отбелязал „липсата им на късмет“: всякакви опити да си осигурят по-прилично съществуване като правило се провалят по най-разнообразни причини. Местните хора смятат, че това е естествено следствие на Анатемосването — Бог е снел благодатта си от тях. Реално основната причина е, че Анатемосаните често не приемат дори очевидно полезни неща от Патриаршията, заради недоверие, а и самата Патриаршия гледа с подозрение на всичко, което те правят, и им пречи. Не е имало случай сред тях да се появи лидер, който да обедини значителен брой хора, особено пък срещу Патриаршията. Причините са много: групичките са малки, разделени една от друга, притиснати от живота. Патриаршията има правило, че който от Анатемосаните се е борил срещу нея, не може да бъде приет обратно, роднините му до дванадесето коляно, ако са Анатемосани — също. (Нерядко от последното се правят изключения за искрено набожни хора.) Свещениците знаят, че хора с лидерски качества не бива да бъдат Анатемосвани лесно. Вероятно Отговорникът също се намесва по някакъв начин, за да поддържа статуквото.

Имало е отделни случаи групички Анатемосани да се държат като бандити и да нападат села от Патриаршията. Като правило Митрополитът в отговор вдига на крак цялата Митрополия, за да ги издири и накаже. Търсенето продължава, докато ги открият и заловят, ако е необходимо — с години. (Рядко е повече от няколко дни: стотици хиляди хора, разлютени, задето са били откъснати от работата си, търсят наистина ефективно.) Наказанието обикновено е ежедневен бой с пръчки, докато не се сметне, че провинилите се са се отказали от намеренията си искрено. (Или не загинат — това не е желан ефект, но понякога се е случвало поради престараване. Престаралите се не биват гледани с добро око.) След това всичкото имущество, което имат, бива унищожено и биват прогонени по-надалеч. Не е имало случай някой да повтори опита за бандитизъм.

Понякога невинни Анатемосани, които просто са се оказали на пътя на потерята, също отнасят част от наказанието, докато се разбере, че нямат нищо общо. Когато това се изясни обаче, се търси начин да бъдат компенсирани. Ако поискат обратно приемане в такъв момент, често го получават.

Като изключим обсъждането на молби за обратно приемане, обикновените жители на Ортодокс не се интересуват много от Анатемосаните. Изключение са случаите, когато Анатемосани се опитат да построят каквото и да било, напомнящо машина. Дори обикновена воденица, ако е тяхно дело, предизвиква силно подозрение (каквото не би породила, ако е в село на примерни православни). Ако по нея има нещо необичайно, дори най-дребно, свещеникът на най-близкото село може да нареди разрушаването й (и обикновено го прави). Това допълнително спомага за ниския жизнен стандарт на Анатемосаните.

Често хора от околни светове си задават въпроса какво пречи на Анатемосаните да развият технологии, които превъзхождат тези в Патриаршията, и да покажат икономическо и/или военно превъзходство. Една от причините е, че групичките Анатемосани рядко се задържат стабилни в течение на поколения и съответно не оставят продължително, натрупващо се интелектуално наследство. Друга е подозрителността на жителите на Патриаршията към всичките им дейности. Трета, може би най-допринасящата, е, че ако някоя група Анатемосани се стабилизира и започне да създава трайни структури и познания, винаги в околните групи се намират нейни недоброжелатели, които да я издадат на Патриаршията, често дори преувеличавайки опасността.

Приетите обратно в Патриаршията Анатемосани биват гледани отначало с подозрение, което обаче обикновено се разсейва бързо. До обратно приемане като правило стигат хора, чиито качества го заслужават. Най-често те са дори по-образцови християни от средния жител на Патриаршията. Правата им са еднакви с тези на всички други и те нерядко стават свещеници или монаси. Един от тях станал Патриарх, друг (отец Евлоги, който е смятан за роден сред Анатемосани, но всъщност произхожда от друг свят) бил канонизиран за светец.

Култура

Език

По проект езикът на Ортодокс е трябвало да бъде църковнославянският, с минимално влияние на съвременния към Разделението български. Хитрият Йосиф обаче едва ли е вярвал, че може реално да наложи на преселенците да говорят език, който не знаят и надали ще им се занимава да го учат. Реално на Ортодокс се говори език, взел структурата и правилата си от съвременния към Разделението български. Речниковият му запас е сходен с българския от Възраждането (заради подобния тезаурус), но почти винаги се използват съвременните думи, а не възрожденските. Където са по-точни и подходящи, са се закрепили дори научни термини — „широколистна“ и „иглолистна“ дървесина, „плацента“ и пр.

Езикът е фиксиран към времето на създаването на Ортодокс. Смята се, че е сътворен (пряко или косвено) от Господа и съдържа всичко, необходимо на Божия човек. Няма ли за нещо дума в езика, то най-вероятно е дяволска работа и не трябва да съществува, нито пък думата. По тази причина развитието на езика реално е невъзможно.

Църковнославянският език, под името „свети черковен“, задължително се изучава от духовенството. Тъй като обаче е предвиден почти само за духовни цели, не е пълноценен — на него например е невъзможно да се обяснят много ежедневни дейности. Доразвиването му, естествено, би било светотатство. Реално го знаят в пълнотата му почти само преподавателите. Епископите като правило владеят голямата му част и могат да си служат с него свободно където е приложим. Свещениците и монасите знаят молитвите и биха могли да скалъпят на него нещо смислено. Манастирските братя най-често използват не повече от няколко десетки основни думи. Горе-долу с толкова може да се справи, в смисъл да ги разбере, и типичният жител на Патриаршията.

Изкуство

Изцяло доминирано от църквата.

Книги, освен светите писания и другите църковни текстове не съществуват.

Музиката се състои от църковни химни и песнопения (нови се композират рядко) и песните по седенки и сватби.

Изобразителното изкуство е по-развито. Картините почти без изключение са по религиозни сюжети. Скулптурите, които се срещат кажи-речи само в черквите — също.

Народни обичаи

Още при съставянето на проекта за Ортодокс Йосиф вписал идеята за възстановяване на някои народни обичаи, в плана на „изконна народна мъдрост“. Предполага се, че е искал да направи живота по-колоритен: повечето от тези обичаи не са особено църковни и почти всички в крайна сметка имат предхристиянски произход. Десетина години след Разделението обичаите започват малко по малко да си пробиват път. Предполага се, че са въведени внимателно от верни хора на Йосиф или възстановени по самоинициатива на миряни с някакви етнографски познания.

Сред тези обичаи са:

• краденето на момите (което е от край до край представление и се уговаря предварително между родителите на младите; реално нападение и отвличане би било наказано сурово от свещениците);

• брачната обиколка: след обявяването от свещеника на младоженците за съпрузи, роднините ги впрягат в хомот и така обикалят три пъти църквата, като символ на желанието им за съвместен живот дори в трудности.

Облекло и външност

Както и с всичко друго на Ортодокс, проектът на Йосиф е предвиждал да бъде използвано като образец ранното Средновековие. Представите на съставителите на проекта обаче са дошли почти само от художествени произведения, често не особено достоверни исторически. По тази причина немалко неща в облеклото на Ортодокс не съответстват на реалното Средновековие.

Типичното облекло на мъжете е риза, потури и цървули. Често около ризата се омотава пояс, който да държи топло на кръста. В по-хладно време те обличат над ризата сетрета или шуби, в големи студове — шаячни ямурлуци или пелерини. В по-топло цървулите се обуват на босо или дори се минава без тях, в по-хладно — върху вълнени чорапи. Немалко мъже носят калпаци.

Жените носят различни видове рокли или престилки и сукмани. (Роклите са били непознати в Югоизточна Европа през Средновековието, но съставителите на проекта не са го знаели. Твърди се, че още навремето съвестен историк ги предупредил, но те не му повярвали.) В студено време намятат пелерини. Обуват цървули или сандали, обикновено изработени далеч по-майсторски и красиво от мъжките. По традиция омъжените жени почти винаги се забраждат с кърпи, в студено време го правят и неомъжените.

Дамски дрехи с деколте не биха били позволени от църквата. Тя не гледа с добро око и на украшенията, но на моми или наскоро омъжени не им се придиря за по някоя огърлица (особено ако съдържа кръстче) или диадема. Булките като правило са накичени с украшения до степен да се огъват под тежестта им — обикновено за сватба дава назаем украшенията си цялото село. Тогава дори сериозните омъжени жени могат да си позволят кокетни огърлици или брошки.

Почти винаги сетретата и потурите, а често и ризите, престилките и дори сукманите имат джобове — нещо, непознато през Средновековието. Изследователите от Академия имат информация, че Йосиф Водителя е знаел за това положение и не е позволявал дрехите да имат джобове. Тъй като обаче не е оставил официално разпореждане по въпроса, вероятно практичността накрая е надделяла.

Мъжете обикновено подстригват косите си — рядкост е мъж да има дълга коса, и ако не е заради невъзможност да се подстригва редовно, обикновено не се гледа с добро око от църквата и възрастните хора. С жените е обратното: косата им следва да бъде поне до раменете (освен ако здравословни причини налагат друго).

Брадата се смята за белег на духовника. Формално погледнато, на миряните не е забранено да си пускат бради, но се смята за признак на излишна гордост и приравняване с духовниците; позволяват им се мустаци. Точният произход на това мнение не е известен; около сто и двадесет години след Разделението, откогато са първите изследвания на Ортодокс, вече го е имало. Реално, отрудените миряни често се бръснат само веднъж седмично, за черквата в неделя. По-авторитетни светски фигури се бръснат всеки ден. Това е може би основният външен белег за добро положение на светско лице на Ортодокс, където богатството се смята за греховно. Обикновено се смята, че небръснат твърде дълго мирянин се опитва да се прави на свещеник. Провинилият се бива подканен — отначало учтиво, после и не дотам — да се обръсне. Или да вземе изпита за свещеник, ако има желание… Има и изключения: твърде възрастни старци често развяват патриаршески бради и никой не ги укорява. Нито можеш да очакваш да се бръснат редовно, нито върви да подхождаш към възрастта им без уважение.

Образование

Изцяло се контролира от църквата. Уредено е по средновековен (по представите на Йосиф и компания) тип.

Селските свещеници преподават на децата уроци за живота, истината, вярата и прочие. Обикновено всеки или почти всеки ден водят обучение на малки групи, така че всички деца на подходяща възраст (от седем до десет-единадесет години) да минат по два пъти месечно.

Преподаваното е предимно основи на религията. Включва и четене, писане, смятане. Идеята е детето да се научи да чете, пише, брои до сто, събира и изважда. На практика не всички деца покриват тези изисквания, но тъй като не са задължителни, не им се придиря много. Далеч по-важното е детето да почита Бога, нали?

Занаят се учи с чиракуване при майстор, който го владее. Изпити за майстор няма, защото няма гилдии (потенциално са центрове на власт и авторитет извън църквата). След като научи достатъчно, чиракът става калфа, а след като усвои всичко или почти всичко, което знае майсторът му, става майстор. Кога е научил достатъчно, решава майсторът.

Към манастирите и околийските градчета (под патронажа на местния владика) има училища, където биват изпращани по-ученолюбивите и умни деца. Кое ще отиде там, решава селският свещеник (като родителите имат право да откажат да го пратят). Учи се откъм единадесет до към петнадесетгодишна възраст. Преподават се повече верски познания, краснопис, броене до хиляда и повече, умножение и деление, църковно песнопение, основи на рисуването, основи на лечителството… Повечето от тези училища предлагат и обучение в занаяти, водено като правило от най-добрите майстори в околията.

Към митрополийските центрове има големи училища (често по повече от едно), където се преподават още повече познания — както верски, така и образователни и основни умения в ръководене на хора. Завършилите ги като правило владеят и поне основите на няколко занаята. (Истински научни дисциплини на Ортодокс няма, тъй като биха противоречали на църковната догма и принципи.) Обикновено тези училища са, които дават необходимите познания, за да може монах или свещеник да стане епископ. В тях постъпват ученици, отличили се в околийските или манастирските училища, по предложение на владиката или игумена. Обучението е от около петнадесет до около двадесетгодишна възраст, но често през тези училища минават и по-възрастни монаси или свещеници, които се подготвят да кандидатстват за епископи. Пак към тези училища са и школите за свещеници.

Най-висшето училище на Ортодокс е духовната школа на Свети град. В нея се учи от около двадесет до около двадесет и пет годишна възраст (но се случват и по-възрастни ученици). Рядкост е Митрополит да стане духовник, който не я е завършил. Тя преподава на практика всичкото верско познание, което съществува на Ортодокс, както и всичките умения в ръководене на хора и носене на отговорност за тях. Не се занимава с образователни умения.

Централизирани критерии и изпити няма — най-близкото до тях са изпитите за свещеник, монах и епископ. Те са простички и утвърдени. На практика в колкото по-добро училище учиш, толкова повече научаваш и по-добре се справяш.

Нецърковни явления

Основното „нецърковно“ нещо на Ортодокс са цирковете: неголеми трупи, които обикалят от място на място и се издържат от представления, понякога и от помощ в селската работа. Обикновено представят различни видове атлети и акробати, неголеми театрални постановки (които са единствените прояви на артистично изкуство на Ортодокс), по-рядко разни чудати неща и разбира се смешници — така на Ортодокс наричат клоуните.

Много от по-религиозните хора не ги гледат с добро око, без да имат някакви конкретни претенции. (Освен че привличат индивиди, които не са особено църковно настроени, и това понякога им проличава.)

Причината за съществуването им е била съвет от Свръзката към Йосиф Водителя, че изцяло църковна система прилича на парен котел без предпазен клапан и че нещо от типа на пътуващи циркове би било добър отдушник.

Донякъде в графата „нецърковни“ попадат и различните баячки, гадателки, лечители и пр. Като правило, те обличат дейността си в натъртено православни форми и се кръстят и божесват повече и от свещениците и монасите. Въпреки това обаче често по-религиозни хора мърморят срещу тях (особено ако са по-некадърни или не умеят да контактуват добре с околните). Официално черквата няма възражения срещу тях, но конкретни свещеници и монаси понякога ги недолюбват. (Което пък не им пречи да ги посещават и молят за услуги и помощ. Често баячките и гадателките са по-добри психолози, а лечителите — по-кадърни в лекуването от свещениците.)

Кръчмите на Ортодокс имат особен статут. Ако цирковете са отдушникът „на едро“, кръчмите са типичният ежедневен отдушник на мъжете. (За което още Йосиф се е сетил, предполага се и без помощта на Свръзката.) Свещениците гледат на пиянството с лошо око и често и строго порицават впиянчилите се, но въпреки това почти всяко село си има по някой. (В околии, където пиянското грозде расте добре — често и цяла група.) За да бъде държано положението под контрол, е създадено правилото, че селският кръчмар при раздаването на причастие носи виното и комката. Това го поставя в ролята на помощник на свещеника и в отношенията с пиячите, и го кара да ги държи под контрол.

Еретични думи

Някои думи, свързани с отречените от църквата на Ортодокс постижения на хората, са се запазили, най-често сред духовните лица, като пример за еретични. (Известна част от еретичните думи не са свързани с отреченото от църквата — вероятно са попаднали в тази категория по недоразумение.)

Не е ясно как не са се изгубили през десетките поколения. Учени от Академия предполагат, че един техен източник са няколкото описания на времето отпреди Разделението, направени от преселници и пазени в библиотеките на двата манастира в Свети град. Описанията са от църковна гледна точка, но са правени от хора, проживели повечето от живота си в онази епоха, и съдържат много от нейния език и термини. Предполага се, че от време на време монаси, които изучават злото, препрочитат тези описания и споделят с други монаси думи, които го обозначават. В същото време обаче като еретични думи са се запазили и някои, които липсват във всички известни на учените на Академия стари описания, например „папищаши“. Вероятно или има описания, останали неизвестни на изследователите, или думите са се оказали учудващо устойчиви. (Както е по принцип с ругатните — защото еретичните думи на Ортодокс играят точно тази роля.)

Повечето монаси или свещеници знаят по двадесетина-тридесет еретични думи. Повечето обикновени селяни знаят по пет-десет — най-често „електричество“, „механизъм“ и подобни. Изпитът за епископ изисква знаене на стотина, заедно със значението им (съгласно църковното тълкуване). Любознателни монаси или свещеници често знаят по повече. Малцина на Ортодокс знаят по около хиляда, като правило монаси, които изучават злото и са чели пред-Разделенските описания. Учените от Академия са преброили в тези описания малко над две хиляди думи, които потенциално биха могли да бъдат набедени за еретични.

Икономика

Търговия

Търговията е натурална. Пари или друго универсално разплащателно средство няма — каноните на Ортодокс забраняват създаването на такова, понеже то би накарало хората да мислят за него вместо за Бога. Срещат се правени от местните занаятчии златни и сребърни монети, които обаче се използват предимно за украшения. Основната причина е суровият възглед към богатството (официално — наследство от православните канони, реално — напасване към състава на сектата по време на Преселението, обхващащ предимно най-бедните слоеве). Вересията е популярна, не на последно място поради липсата на някакъв вид пари, но свръхзадлъжнелите са рядкост — от един момент нататък просто никой не смее да им дава на вересия повече. Също, ако не са задлъжнели от реална нужда, свещениците започват да ги притискат да работят повече и да икономисват, а ако са реално нуждаещи се, получават дарения от по-заможните, пряко или чрез църквата.

Липсата на универсално разплащателно средство донякъде пречи на търговията: често се случва този, който предлага нещо, да няма нужда от това, което другият може да му предложи в замяна. Понякога някоя стока (най-често жито или сол) започва да се използва тук или там в тази роля, но свещениците бързо прекратяват практиката. На пазарите често се организират своеобразни „борси“, които посредничат при по-сложните сделки: някой, най-често местният писар, прави сметки какво на кого да се даде, за да получи всеки каквото търси (или би приел). До създаване на по-сериозни борси не се стига, първо, защото свещениците се усещат, че „това не е читаво нещо“ (подчертава нуждата от единно разплащателно средство), и второ, общата грамотност на населението не е достатъчна за сложността на задачата. Ако някоя стока не достига, обикновено посредниците се опитват да я разпределят така, че да има поне по малко за всички.

Производство

Създаването на каквито и да било икономически сдружения (а и по принцип организации, с изключение на църковните) се смята за подкопаване на властта на църквата и се наказва решително и безкомпромисно.

Наемането на един човек от друг за работа е забранено. На практика често се получава: някаква работа се свършва срещу някаква форма на заплащане. Ако обаче някой започне редовно да наема други хора, свещениците го принуждават да се откаже, за да го опазят от греха на прекомерното богатство. Също, ако някой не дарява на черквата и/или бедните почти всичко, което не му е реално нужно, бива обявен за недостатъчно добър християнин, а на Ортодокс това е тежка стигма.

Мързелът също не се поощрява: ако някой реши да разчита на помощта на другите, без да е наистина неспособен да се изхранва, надали ще я дочака. Далеч по-вероятно е да получи наказание от местния свещеник заради мързела си — и това наказание да не е хич милостиво. Мързелът бива смятан за не по-малко тежък грях от кражбата или прелюбодеянието.

Данъци

Поданиците на Патриаршията й плащат данък. По канон данъкът е „Божия десетина“ — една десета от всичко, което човекът е изкарал и придобил през годината. Освободени от него са свещениците и монасите, тъй като цялата им работа е служене на Бога. Местният свещеник има право да променя размера на данъка за отделните хора както реши. Като правило трудолюбивите, но затруднени от живота или бедствия биват освобождавани отчасти или изцяло от данък за годината. Охолно живеещите пък биват подканяни да дават като данък или да даряват на бедните всичко или почти всичко, което имат свръх реално нужното им. (И когато го направят, биват щедро хвалени от свещеника и давани за пример и уважение на другите, а това в обществото на Ортодокс е доста по-голяма ценност от чували излишно жито или сандъче лъскави украшения.) Ограничението пред местния свещеник е населеното място да не дава по-малко данък като цяло. Ако това е необходимо, може да го разреши свещеник от по-висок ранг. Злоупотреби с тази власт на практика няма. Смята се, че ако свещеник си позволява лични пристрастия в определянето на данъка, той поставя себе си над Бога и трябва да бъде афоресан, а в по-тежки случаи дори анатемосан.

Данъкът се събира от местния свещеник. Неголяма част от него отива за издръжката на по-високите рангове — владици, митрополити, Патриарх. Част свещеникът раздава на бедните и нуждаещите се. Част запазва на склад към селската черква, като неприкосновен запас при внезапни бедствия. Част бива предавана на местния манастир — съхраняването на данъка е едно от манастирските задължения. Част помага за издръжката на самия свещеник, ако той е твърде зает да се грижи за миряните и не може да се изхранва сам.

Църковният апарат на Ортодокс не е малък. Огромната част от него обаче се изхранва напълно или почти напълно чрез свой труд. Реално на един издържан изцяло от данъците човек се падат стотици плащащи ги миряни и ако този човек си позволи нещо повече от най-скромно съществуване, рискува да получи сурово наказание. Затова и една десетина от всичко изкарано от миряните надхвърля в пъти нуждата от издръжка на църковния апарат. Разликата бива използвана като помощи за изпаднали в затруднение или за издържането на общественополезни дейности. Голяма част от нея (най-вече неща, които са били съхранявани известно време и рискуват скоро да се развалят) биват връщани на данъкоплатците след плащането на десетината, като компенсация за нея.

Издръжка на духовенството

Контролът над свещениците и манастирите за разпределянето на събрания данък е строг, а за това, от което те се издържат, суров. Най-малкият признак, че свещеникът охолства на гърба на миряните си, води до предупреждение от по-висшите рангове, че е „лош свещеник“, тоест че е близо до афоресване. Владиците и митрополитите спазват същите правила: къщите им често са големи и красиви, но са посветени на вярата и хората. Самият митрополит най-често живее в неголяма стаичка, а красивите стаи са за гости или за църковни книги и предмети. Патриархът на Ортодокс по традиция живее в малко помещение в мазето на Патриаршеската катедрала, с голи каменни стени и прости дървени легло, стол, маса и полица за книги в нея, и ползва прислуга само ако е твърде стар или болен. (Традицията е въведена пак от параноичния Йосиф.)

В историята на Ортодокс е имало случаи, особено през първите триста години, висши духовници да си позволяват излишен разкош — това твърде бързо се е разчувало. Разминаването на думите и делата е ставало очевидно и миряните (и низшите духовници) са започвали да се дразнят или да завиждат. Недоволството бързо се е разпространявало и сред клира на по-скромните висши духовници, и в крайна сметка любителите на разкоша са били порицавани. (А един път, когато почти половината Митрополити се сговорили да не си връзват кусур за обичта към лесното и сладкото, замалко не се стигнало до размирици из Патриаршията. Четвъртият Патриарх, за когото се говори, че също бил част от сговора, се принудил накрая да излезе с нареждане тая практика да се прекрати. А тъй като нареждането не било спазено особено охотно и размириците продължили и се засилвали, две години по-късно последвал и строг канон за поведението на духовните лица. Дори и след това обаче се наложило един Митрополит да бъде афоресан, а друг — пратен в манастир, за да се стреснат останалите и да започнат да спазват канона.)

Свещениците (а и по-висшите църковни санове) биват поощрявани да изкарват със собствен труд колкото могат от издръжката си. На практика всеки селски свещеник има малко добитък и градинка, в която отглежда повечето необходими му плодове и зеленчуци. За тях се грижат основно жена му и децата му — от него се очаква да е посветен денонощно на миряните си. Ако обаче наистина няма с какво да помогне на никого в момента, работи за семейството си. А ако е твърде отдаден на миряните си и не смогва за себе си, те обикновено го ценят достатъчно, за да му помагат без подкана.

Манастири, които нямат твърде много друга работа, изкарват прехраната си изцяло сами. В по-гладни години манастирите понякога не само не взимат нищо за себе си, но и помагат с отгледаното от тях на миряните. В по-населените манастири повечето монаси работят по цял ден за благото на населението — строят пътища или мостове, участват в полската работа и т.н.

По канон помощта от монасите е „дар от Бога“ и не подлежи на заплащане от миряните. Никой добър християнин обаче не би допуснал монахът, който цял ден е копал нивата му, да си тръгне недарен с храна или каквото друго има. Често монасите, ако не са в реална нужда, приемат само малко храна. Ако помощта е за бедни и затруднени, отказват дори нея.

Свещениците обикновено са още по-сдържани. Тъй като населеното място така или иначе издържа свещеника си, допълнителни дарения от хората се смятат в църковните среди за алчност и може да доведат до афоресване. Допуска се най-много свещеник да приеме покана за обяд или вечеря от някой, на когото е помогнал. Ако е спасил живота или здравето му, се толерира да получи някакъв дар от него — но този дар обикновено отива за местната черква или за бедните.

Мерни единици и съответствията им

Повечето мерни единици, използвани на Ортодокс, умишлено са доста приблизителни. Честичко по пазарите могат да се чуят забележки за размера на крините или делвите, в които се мери купеното или продаденото. Също така, единиците нарочно не са свързани в стройна система. Няма точно фиксиране колко по-малки единици се вместват в една по-голяма и как се отнасят помежду си различните видове. Причината е виждането на Основателите, поддържано от църквата, че точното определяне на такива неща отваря път към дявола — създава база за прецизни сметки, машини и т.н.

Често мерните единици си имат специфични области на приложение. Например, въпреки че „лакът“ и „разкрач“ са все мерки за дължина, сходни по размер, на Ортодокс само смешниците от цирковете биха тръгнали да мерят път в лакти. Това също е част от образно-предметното мислене, насаждано като противовес на абстрактно-логическото, което се смята за път към дявола.

С тези уговорки, ето някои от единиците:

• Време:

◦ 1 педя: времето, за което слънцето изминава по небето една педя на протегнатата ръка. 180 градуса (от изгрев до залез) са около 8 педи, тоест 1 педя е около час и половина.

◦ 1 яйце: времето, за което едно яйце се сварява до твърдо. Около 7 минути.

◦ 1 удар на сърцето: около секунда.

• Разстояние:

◦ 1 пръст: дебелината на един пръст, сантиметър до сантиметър и половина.

◦ 1 педя: около 20–25 см.

◦ 1 лакът: около половин метър (за разстояния, удобни за мерене в лакти).

◦ 1 аршин: около 65 см (за ръчно направени неща — платове, греди…).

◦ 1 разкрач (крачка): около 70 см (за път или други разстояния, удобни за мерене в крачки).

◦ 1 разтег: около 180 см (за разстояния, удобни за мерене в разтези).

◦ 1 педя време път: пътят, който се изминава пеша за 1 педя време; около 9 км.

◦ 1 ден път (пеша): около 60 км.

◦ 1 ден път с каруца: около 120 км.

◦ 1 ден път с кон: около 250 км.

• Площ:

◦ 1 длан: колкото покрива една длан. Около един квадратен дециметър.

◦ 1 рало нива: колкото нива може да се изоре за един ден с рало и чифт волове. Около половин до две трети хектар, зависи от терена.

◦ Често се използва и „еди-колко си на еди-колко си разкрача“.

• Обем:

◦ 1 кратуна (за насипни неща): 1 до 1,5 литра.

◦ 1 крина, или шиник (за насипни неща): около 30 литра.

◦ 1 бъчонка, или делва за вода (за течности): около 4–5 литра.

◦ 1 ведро (за течности, много рядко за насипни неща): около 10–12 литра.

◦ 1 делва за вино (за течности): около 20 литра.

◦ 1 чувал (за насипни неща): около 50–60 литра.

◦ 1 бъчва (за течности): около 120 литра.

• Тегло:

◦ 1 ока: 1,2 кг.

◦ 1 чувал: около 50 кг (зависи от размера на чувала и плътността на пълнежа — чувал вълна би бил по-лек; по-леките неща обикновено се слагат в по-големи чували, така че теглото за повечето чували с пълнеж варира около 50 кг).

◦ 1 вол: около 300 кг.

За тегло на насипни или наливни материали понякога се използват и мерките за обем, но обикновено само при нужда. Предметното мислене, поощрявано на Ортодокс, възприема подобна „абстракция“ като нещо не както трябва или направо глупаво.

Църквата

Особености

Много от църковните канони и порядки на Ортодокс се разминават фрапантно с тези на истинската православна църква. Някои от тях биха били обявени от кой да е образован православен свещеник отпреди Разделението за суеверия или ереси, и с право. На Ортодокс те са допуснати най-често от съображения за практичност. Съображенията по-късно невинаги са се оказвали верни, но повечето разлики са запазени въпреки това. Ето някои:

• В традиционната българска православна църква има само един синод — централния Свети Синод. На Ортодокс има централен, митрополийски и околийски синоди.

• В православната църква свещениците нямат право да се женят след ръкополагане. На Ортодокс митрополит може да венчае свещеник, ако той не е бил женен при ръкополагането си.

• В православната църква понятието „развод“ не съществува. На Ортодокс владика или по-старши духовник може да разведе двама съпрузи, ако прецени, че „не са един за друг в очите на Бога“.

• В православната църква в олтара няма на какво да се седне. На Ортодокс в олтара има поне един, а най-често три трона или поне столове. (Произходът на тази особеност е проследен до Йосиф Водителя: през последните си две-три години той бил твърде слаб, за да стои прав продължително време, и поставил стол в олтара. По-късно, след много спорове дали тези столове да са украсени като владишките и митрополитски тронове и дали изобщо да се използват, се възприела практиката те да са копия на стола на най-висшия свещеник в съответната черква. Използват се обаче само ако свещеникът не може да стои прав. Непочтително е да служиш на Бога седнал, но ако не можеш иначе, е по-добре от никак.)

• В православната църква е въведен строг порядък кой какви дрехи може да носи. Например манастирските послушници нямат право да облекат същинско расо. На Ортодокс всички духовни лица, от Патриарха, та до току-що приет послушник, носят расо. Който е положил успешно изпит за свещеник или монах, носи калимявка. Миряните нямат право да носят черни дрехи, освен черна кърпа за вдовиците (до четиридесетия ден от смъртта на съпруга — черна рокля) или черен калпак за вдовците (по обичай на практика задължителни).

• В православната църква свещеникът няма право да подстригва брадата си; подстригването й е символ на афоресване. На Ортодокс се смята за нормално свещеникът да оформя и подстригва брадата си, стига да не е прекалено къса (три пръста се смята за достатъчно). Причината вероятно е по-лесната хигиена на по-късата брада. За немалко духовници старателно оформената брада е израз на авторитет. Висшите духовници най-често не подстригват брадите си. Частични бради, примерно „катинар“, не се позволяват нито на духовници, нито на миряни. При афоресване бившият духовник трябва да обръсне брадата си изцяло.

• В православната църква се става монах просто като проявиш желание. На Ортодокс просто с желание можеш да отидеш в манастир, но като послушник (за непълнолетните) или манастирски брат (за пълнолетните). За да станеш пълноправен монах, трябва да издържиш специален изпит. (Още през първите сто години станало очевидно, че най-ревностните във вярата невинаги са най-добрите ръководители и най-отговорните или грамотни хора. Затова Третият Патриарх въвел правило, че същински монаси могат да са само тези, които са положили специален изпит. Които не са го положили или не им е по силите, биват наричани „манастирски братя“: титулуват ги „брат“, но никога „отец“, нямат право на монашески имена, да носят калимявка, да служат служби и да заемат отговорни длъжности в манастирите. Статутът им грубо отговаря на този на дяконите. Повече от половината население на манастирите са такива братя. Тези, които са били в „заварено положение“ при въвеждането, са запазили правото да се водят монаси, но за новоприетите то е прилагано неотклонно.)

Йерархия на званията

Духовните лица на Ортодокс, подобно на тези в православната църква, са три категории: дякони и манастирски братя; свещеници и истински монаси; и епископи. Извън тези категории са манастирските послушници и обучаващите се за свещеници, а също и монахините.

Владика, игумен или протоигумен и по-старши от тях длъжности могат да бъдат само епископи. (Изключение е Патриархът: неговият избор става по специална процедура, за която няма ограничения.) Само епископи имат право да участват и в синодите. (Изключение са игуменките на женски манастири, които участват в синоди неофициално.)

Обикновено епископите са неженени. На Ортодокс няма принципна забрана женен да стане епископ или епископ да сключи брак (ако го венчае Митрополит), но се смята, че бракът показва отдаденост не само на Бога и пречи на кандидата да се посвети изцяло на паството си.

Патриарси

Патриархът е върховен глава на Патриаршията. Властта му е безгранична: всяко негово нареждане е върховна повеля за всеки жител на Патриаршията. Той е и неин върховен съдник, и последна инстанция по всички възможни въпроси (доколкото Бог рядко се изказва през главата му).

Официално патриарсите се водят по поредност — напр. Гавраил, Трети Патриарх.

Привилегия на Патриарха, осигурена от Отговорника, е запазването на напълно бистър ум и физическа дееспособност до мига на смъртта, предусещането й една година по-рано и липсата на страх от нея. Друга е демонстрирането на духовна мощ, като например с молитва да излекува тежко болен или да предизвика дъжд при суша.

Седмица преди смъртта си Патриархът назовава пред близките си съветници няколко възможни наследници. Предполага се, че ги научава чрез просветление. До 972 г. от Разделението всички назовани са били мъже и затова е общоприето да се смята, че Патриархът задължително е мъж. Не съществува обаче официално писано правило за това. Нито пък правило, което да налага ограничения за кандидатите — сред тях е имало дори новоприети в Патриаршията Анатемосани.

Имената им се пазят в тайна до смъртта на стария Патриарх. След нея биват разкрити и назованите биват поканени пред събор на митрополитите. Там те трябва да покажат духовна мощ, като извършат чудо с молитва. Този, който се справи най-добре, става новият Патриарх. Понякога се справя не само един, но обикновено един превъзхожда останалите. По-слабите чудотворци най-често също получават (невинаги веднага) високи църковни постове.

Осмият Патриарх е бил интересен случай: трима кандидати се справили напълно еднакво. Съборът им предложил да изберат заедно как да постъпят. Двама решили съревнованието да продължи до излъчване на победител; третият заявил, че щом има други достойни, той се отказва. Молитвите на двамата продължили обаче отслабвали с всеки нов опит, оставайки еднакво силни, докато не изгубили силата си напълно. Когато това станало, третият отново бил помолен да се докаже и се оказало, че неговата молитва е станала дори по-силна. Наблюдатели от Академия смятат, че това е било просто показен урок на тема добродетели от страна на Отговорника.

Друг любопитен случай е бил Четиринадесетият Патриарх: накаран да се помоли за дъжд над поразено от суша село, той отправил такава гореща молитва, че селото едва не било отнесено от излелия се порой. Нищо чудно и това да е било урок към прекалено пламенния кандидат.

Доказалите се като нов Патриарх са най-различни хора. Има подозрения, че Четиринадесетият Патриарх всъщност е бил жена, но вероятно са слухове. Повечето Патриарси са били духовници, но трима са били обикновени миряни, а един — бивш Анатемосан. Единадесетият е бил избран на 19-годишна възраст, Петнадесетият — на сто и четири годишна. Петият е бил заместник-ректор на школата в Свети град, Дванадесетият — протоигумен на манастир, останалите духовници са били редови.

За починалите Патриарси се смята, че са по средата между обикновените духовници и светците, с ранг около този на преподобните. Изключение е Йосиф Водителя, който е официален светец и патрон на Обетованата земя, както наричат своя свят жителите на Ортодокс. Друг Патриарх не е бил обявяван за светец — смята се, че за тази чест е необходимо да се изравни с Йосиф Водителя, а това надали е възможно според жителите на Ортодокс. Извън Патриарсите обаче, за първите хиляда години на Ортодокс има канонизирани петнадесетина светци, все редови духовници.

(Донякъде причина за това е хитроумното завещание на Йосиф Водителя. В него той моли да не го канонизират за светец, тъй като не е достоен. „Зная, че зад гърба ми ме наричате светец, ала не е справедливо. Който е станал водач, духовен или не, няма истинската скромност, която прави светеца… Търсете истинските светци сред обикновените духовници без ранг — там ще ги намерите“, пише той. Естествено, било е немислимо той да не бъде канонизиран. Църковният събор, на който е избран следващият Патриарх, решава да канонизира Йосиф за светец въпреки завещанието му с формулировката, че завещанието му отразява не буквална истина, а именно скромността на истинския светец, и че каквото Бог е дал някому, те могат само смирено да потвърдят. Създадените от него критерии обаче са били прилагани за Патриарсите след него. Така той си подсигурява да е единственият канонизиран Патриарх.)

Изпити

Желаещите да станат свещеници трябва да преминат през съответната школа и при завършването й да положат успешно специален изпит. Те са воините на вярата, които пазят миряните от силите на злото, така че трябва да могат да отбраняват в нужда себе си и другите, включително при трудни и изненадващи ситуации. Изпитът е основно върху типичните църковни дисциплини — познаване на светите книги, свещенодействията, историята на църквата и т.н. Съдържа обаче и немалко елементи, насочени към способността на кандидата да носи отговорност, да се справя със задачи и да ръководи хора, да се грижи за физическото им и умствено здраве, и други.

Ако не вземе изпита успешно, кандидатът трябва да мине през школата отново, преди да получи право на ново явяване. Често това минаване е посъкратено, ако кандидатът покаже, че помни и разбира добре наученото. Ограничение в броя на кандидатстванията няма. Ако обаче кандидатът не се справи определен брой пъти (обикновено три се счита за показателен), често бива посъветван деликатно от изпитващите, че сигурно Бог му е предопределил друг път в живота.

Изпитът за същински монах е сходен като съдържание на този за свещеник. Съответстват си и правата: монасите могат да служат служби и да извършват свещенодействия. Изискване за минаване през специална школа няма, но кандидатите имат право на само три опита през живота си. Около една трета го взимат от първия път. Общо успяват да го вземат малко над половината явили се.

Издържалите изпит за свещеник или монах са длъжни да приемат монашеско име, като символ на отделянето им от светския живот. За удобство обаче Третият Патриарх е разрешил то да може да бъде същото като светското. „Разликата“ е, че примерно вместо Йордан от Широкопол започват да наричат монаха отец Йордан. Реално около половината монаси приемат ново име.

Свещениците и монасите имат право да кандидатстват за епископи. Тогава трябва да положат изпит, далеч по-тежък от тези за свещеник или монах. Отличното владеене и познаване на всички умения, необходими за предишния изпит, са задължителни, но не достатъчни. Силно се набляга на лидерските качества; част от подготовката за изпита е старателно изучаване на психологически техники за ръководство, обединени под името „человекознание“. Нужно е кандидатът да прецени и отсъди правилно трудни житейски ситуации (обикновено дванадесет на брой). Най-сетне, изисква се той да покаже подвиг в името на вярата: да демонстрира извънредно усилие и/или смелост, или извънредно големи познания във всички верски области и поне една мирянска, или да извърши някое дребно чудо. (Случвало се е епископи да станат хора, направили „чудо“ по случайност.) Както и с изпита за монах или свещеник, кандидатът има право на три опита през живота си.

Почетен епископ

Много рядко монах или свещеник, който се е показал като образцов в течение на цял живот, може да бъде провъзгласен за „почетен епископ“, без да полага изпит. Прави се от Митрополит, като правило за престарели монаси или свещеници, на които не им остава много, и е нещо като орден „за богоугоден живот“. Обикновено не се очаква почетните епископи да изпълняват реални епископски функции, но принципно имат това право. Рядко, но се е случвало това да се наложи.

Десетина години преди смъртта на отец Евлоги, когато той се заселва за постоянно в Петлевския манастир, впечатленият от делата му Митрополит го обявява за почетен епископ, без да го чака да престарее напълно. Отецът благодарил, бил трогнат до сълзи и го приел като най-голямата чест на света. И с право — да обявят за почетен епископ непрестарял монах в Патриаршията не се случва всяко поколение. Когато обаче рапортът за обявяването му пристигнал в Свети град, се оказало, че той вече от почти петдесет години е пълноправен епископ — просто бил толкова скромен, че това било известно само на изпиталите го в Свети град духовници и на регистъра на званията… Когато засраменият Митрополит дошъл лично в манастира да му се извини, отец Евлоги просто се усмихнал и отговорил, че званията му са без значение, а дублираният сан ни най-малко не намалява огромното признание. Митрополитът се върнал двойно по-засрамен и писал до Свети град: „Само Йосиф Водителя знае за кого точно е предрекъл, че най-истинският светец ще е обикновен духовник, ала нищо чудно за отец Евлоги Харизанов да е било“. Именно този Митрополит предлага отец Евлоги след смъртта му за преподобен, а наследникът му го предлага за светец. Какво точно е впечатлило наследника му, не е запазено в архивите.

Монахини

В женските манастири няма изпити: постъпилата в тях се води или послушница (ако е достатъчно млада), или монахиня. Монахините имат право да заемат всяка длъжност в женския манастир. Послушниците стават монахини по преценка на игуменката, обикновено след навършване на пълнолетие; или след две-три години в манастира, ако са дошли в него вече пълнолетни. Пак игуменката решава дали новодошлата ще бъде приета като послушница или направо като монахиня. Основният критерий е възрастта, в някаква степен се вземат предвид и другите качества.

Тъй като жените не могат да бъдат епископи, монахините (дори игуменките) нямат формално право да участват в синоди и събрания на висши духовници. Реално игуменките често „са добре дошли“ на заседанията на околийските синоди. Висшите духовници демонстрират уважение към женските манастири: не всеки владика би си позволил дори внимателен съвет към някоя игуменка, и дори Митрополитите се държат учтиво с тях, въпреки че принципно имат правото да им заповядват. В същото време обаче монахините са на практика изключени от вземането на църковни решения. Само много мъдри и внушаващи респект игуменки понякога биват запитвани за мнение, и то неофициално.

Формално монахините нямат право да служат служби и да извършват свещенодействия. В отношенията си с миряните или в редките случаи на отношения с монаси, те обаче биват смятани за почти равностойни на монасите. Според църквата монахът като мъж е по-близо до Бога. На практика обаче много по-голяма роля играят личните качества и неведнъж се е случвало монахини да разпореждат на по-неоправни монаси какво да вършат.

Балансът е същият и между съответните висши манастирски длъжности. Ако например игуменка посети по някаква причина мъжки манастир, чийто игумен отсъства в този момент, тя реално ще е най-високопоставеното духовно лице там. Дори протоигуменът е длъжен да я слуша. Ако иска нещо от монасите, тя вероятно ще нарече искането си смирена молба, но само малоумен манастирски брат би се подлъгал, че то е по-малко задължително от нареждане на игумена.

Злите сили

Самодивите и караконджулите, а и доста други „зли сили“ на Ортодокс са доста различни от средновековните представи за тях. Част от разминаванията са поради необходимости при създаването на системата на Ортодокс, но повечето идват пак от неинформираността на Йосиф и хората му. Някои от тях са всъщност изследователи, които изучават Ортодокс (съгласно Кодекса за връзка на света). Други са негови жители, като правило жертви на генетични аугментации. Трети са просто легенди.

Самодиви

Самодивите са подробно описани в трактата „За самодивите“ на преподобния Игнатий. Известен с над сто прогонвания на самодиви, живелият по времето на Четвъртия и Петия Патриарх Игнатий е полумитична фигура. Трактатът му е смятан за вдъхновен от Бога и е едно от писанията, които задължително се изучават от свещениците и монасите. Съдържа на практика всичко за самодивите, което се знае на Ортодокс — пълно описание, указания как да се пази от тях добрият християнин (включително седемте молитви за прогонването им, създадени от Игнатий) и пр.

Според трактата те изглеждат като красиви девойки, облечени в бели рокли. Явяват се само нощем и сияят на тъмно с призрачна светлина. Безплътни са — не могат да бъдат докоснати. Единственият предмет, който е способен да им навреди, е кръстът — допирът с него ги изгаря. Изпитват ужас от името Божие и бягат от него панически.

Списъкът на злините, които те вършат, е дълъг. Урочасват места, като играят дяволски хора в тях. Привличат мъже и ги скланят към грехове, като им обещават плътски съблазни (които всъщност са невъзможни). Могат да отвлекат и жени от Божия път, като им дават лъжовни и измамни съвети за женски грижи и проблеми. Ако са няколко заедно, могат да отвлекат човек в ада. Могат да урочасат някого да му се случи нещо лошо (като правило дребно), или пък вещи, така че да причинят някакъв проблем. Понякога могат да откраднат пеленаче, оставено без надзор в гори, където се въртят… Списъкът съдържа още над сто примера — а „сигурно могат и други злини, неизвестни на раба Божий Игнатий“.

Караконджули

Официален църковен труд, който да описва караконджулите, няма утвърден. Смята се, че караконджулите причиняват злини чрез директни действия, но не нападат и не нараняват хора пряко, ако не бъдат притиснати. Ако обаче са много срещу малко миряни, се приема, че биха могли по някакъв начин да ги „отвлекат“ със себе си в Ада, точно както и самодивите. Съгласно популярните описания са черни, с рога, копита и опашки, гъста козина, големи зъби и пламтящи очи. За разлика от самодивите не са безплътни и може да им се навреди чрез предмети — вили, тояги, ножове и най-вече кръстове.

Ако това, което са свършили, не е очевидно зло, значи вероятно са сгрешили нещо — вярва се, че не са хитри, не ги бива да кроят сложни планове и се случва да се объркат. Смята се, че ако се почувстват застрашени, караконджулите умеят да изчезват, като се провалят вдън земя по-бързо, отколкото може да види човек. И че единственият начин да им се попречи е да бъдат подмамени и затворени в клетка, по чиито стени, таван и дъно има кръстове.

Вампири

Вампирите на Ортодокс, съгласно легендата, пият кръв и убиват хората. Вярване, че с ухапване могат да превърнат и друг във вампир, не съществува. И това отговаря на истината: всъщност „вампири“ се явяват част от носителите на генетична аугментация, създадена непосредствено преди Разделението, която дава огромна физическа сила, пъргавина, ловкост и способност за виждане на тъмно, но и жажда за кръв, най-вече човешка. Изследователи от Академия предполагат, че поне десетина от преселниците на Ортодокс са били носители на тази аугментация. Има запазени данни, че тя е била продавана нелегално в България няколко години преди Преселението.

Интензивният метаболизъм, който дава свръхвъзможностите им, изисква много силна храна — без нея те ги губят. Десетина килограма месо на ден обикновено са достатъчни; дори с пет-шест свръхвъзможностите вече се проявяват отчасти. Най-лесно обаче си набавят нужната енергия от кръв: имат допълнителни ензими за нейното смилане, които действат най-добре върху човешка кръв. Дори половин литър човешка (или два-три литра животинска) кръв на ден вече им дава свръхвъзможностите, въпреки че съдържа несравнимо по-малко калории и вещества от десет килограма месо; механизмът на този ефект не е ясен. В критични ситуации дори без питателна храна могат да проявят свръхсила и ловкост за кратко, с цената на дълга и тежка преумора после.

Аугментацията е наследствена и я носят около един на хиляда от жителите на Ортодокс. Изявява се обаче в не повече от десетина процента от носителите си, и то в различна степен. Поне девет от десет страдащи успяват да я овладеят и/или компенсират някак и да са безопасни за околните (а най-често и да запазят от всички тайната си). Много църковни трудове ги споменават, но обемно „изследване“ върху тях на Ортодокс няма.

Върколаци

Върколаците, според вярванията на Ортодокс, са хора, които могат да се превръщат във вълци, и обратно. Биват смятани за зли просто защото превръщането се смята за дело на дявола. От тях не се очаква да вършат някакви особени злини, освен да уплашат някой добър християнин. Смята се, че в образа на вълк върколакът може да нападне и убие някого, но това се случва много рядко.

Те са резултат от друга генетична аугментация. Точният й механизъм не е обяснен от повечето Стандартни и до момента. Смята се, че поначало е целяла друго (забравено е какво), а този й ефект е бил получен случайно. Същността му е, че ако носителят й си представи много ясно и концентрирано как изглежда като нещо друго — например ако го вярва искрено, — околните го виждат като представата му. (Ако го гледат в съответния момент, виждат как пред очите им човекът се преобразява.) Технически средства, примерно видеокамери, не се подлъгват — очевидно се касае за влияние върху психиката.

Тази аугментация има приблизително същата честота като вампиризма и също се проявява в около един от десет носители. Доста повече от изявилите я обаче се изкушават да я използват. Вярването, че се превръщат точно във вълци, е самоподдържащо се. От една страна, това превръщане най-често идва наум на върколаците (повечето от тях дори не подозират, че биха могли да изглеждат като друго същество). А и ако се превърнат в друго, повечето хора не разбират, че са видели върколак, и смятат, че им се е сторило („не-върколакът“ от своя страна надали ще тръгне да се хвали). Както и с вампирите, много църковни трудове ги споменават, но не съществува подробно „изследване“.

История на Йосиф Водителя

Биография

Роден е в София под името Кирил Димитров, почти седемдесет години преди Разделението, в бедно и не особено дружно семейство. Баща му ги напуска, преди Кирил да е навършил година. Майката не смогва едновременно да изкарва хляба на семейството и да се грижи за сина си. Разболява се, когато той е на шестнайсет, и умира година по-късно.

Още като дете, Кирил попада в лоша компания, учи се зле и напуска училище, преди да завърши средно образование. Известно време работи груб физически труд тук-там, за да издържа болната си майка. Когато тя умира, той се хваща като „охранител“ при наркодилъри, подмамен от заплащането. По това време вече е зрял, здрав физически за възрастта си, добре ориентиран в живота, извънредно практичен и безскрупулен (макар и никак да не е смелчага). Потаен е и умее великолепно да се преструва (косвени тестове, проведени по-късно на базата на информация за личността му, показват, че би станал извънредно талантлив актьор). Непрекъснато попива новото; продължава да се усъвършенства дори на преклонна възраст. Няма никакви предразсъдъци срещу манипулирането на околните и старателно се учи на този „занаят“. Притежава пъргав и изобретателен ум. Без да е клиничен социопат, психологически се доближава до техните мироглед и способности.

Първата му задача е да участва в група, която да ликвидира бивш „охранител“, опитал се да се откъсне от „бизнеса“ и знаещ прекалено много. Младият Кирил моментално се досеща защо му я възлагат, а и какво го очаква някъде в бъдещето (ако не загине преди това), и се уплашва. Измисля си стомашна криза, разиграва убедителна сцена пред „колегите“ от групата и се скатава от убийството, за да не бъде използвано после срещу него. През следващите няколко месеца се прави на изключително трудолюбив и старателен, макар и болен, и успява да скъта някоя пара, без да се натопи в нито едно по-сериозно престъпление.

В подходящ момент хваща тайно автобуса за Германия. Месец и нещо се крие, работи нелегално и трепери от всеки шум. Случайно попада на американски мисионери, дошли да проповядват сред най-изпадналите. Научава, че те оглеждат за богобоязливи и съвестни хора, които да пратят на обучение в САЩ за техни приемници, и си съставя план. Разказва им, че го гонят зли наркотрафиканти за отмъщение, понеже им е пречил. Заявява, че е дълбоко вярващ (всъщност през живота си не е виждал кръст или икона отблизо) и че иска да работи за Бога като доброволец, без да очаква нищо в замяна.

Актьорското му майсторство подлъгва мисионерите (а те са видели повече, отколкото той предполага!). След два месеца криене в жилището им и старателно домакинстване те го пращат в САЩ на обучение, в специализиран църковен лагер. (Той пък използва тази възможност, за да си създаде фалшива самоличност.)

Там Кирил открива, че „църквата“ им всъщност е секта, насочена единствено към промиване на мозъци и сдобиване с власт. Старателно се преструва на зомбиран и успешно прави кариера в йерархията им: за пет години се издига до трето ниво пастор, с подчинени повече от сто „свещеници“. Всички се възхищават на неговото съчетание от агресивна набожност със здрав прагматизъм и усет за реалния свят (първото е често при тях, но второто — не: промитите мозъци рядко са адекватни).

Идилията свършва, когато големи клечки от църквата решават да играят с чуждо разузнаване, подмамени от обещания за власт и влияние. Тайните служби ги разкриват и сектата е безмилостно разтурена. Нашият герой се оказва точно на нивото под тези хора — хем нищо незнаещ за игрите им, хем твърде високо, за да бъде оставен просто така. Вече под името „Димитър Христов“ той е депортиран обратно в България. За негово щастие — с прилична сума пари в джоба (колкото пари на сектата е успял да открадне).

Като практичен човек, той бутва рушвети тук-там и легализира новата си самоличност. Идеята за владеене на умовете и душите на хората чрез религиозен контрол му се е усладила и той се насочва към православната църква. Нови умилителни лъжи и съчинения как тежко се е борил за православието в САЩ, нови рушвети, ново актьорство и малко учене го сдобиват с църковен сан, името „Йосиф“ и работа като свещеник в софийска черквичка.

Новоименованият Йосиф иска много повече, но удря на камък. Девет десети от свещениците около него са също практични хора и няма да си отстъпят постовете и властта на никого така лесно. Той притежава интелект и манипулативност, те — връзки. Йосиф бързо разбира, че надали ще успее да стане нещо повече от квартално отче. Амбициите му обаче не се задоволяват с това и той се замисля какво да направи, за да концентрира влияние зад себе си.

Полезен се оказва отново примерът на САЩ, където силни религиозни организации се обявяват срещу аугментациите и първите опити за създаване на Безтелесни — и печелят добра политическа основа по този начин. Тези организации разчитат предимно на религиозната основа на американеца. Йосиф знае, че българите далеч не са толкова набожни, но решава да се възползва от нещо друго.

На българска почва тези нововъведения вече също текат, и то главно сред частта от населението, която като финансови възможности съставлява неговият елит, а като човешки качества — утайката му. Огромният процент от хората не могат да си ги позволят, и завиждат и мразят (често напълно оправдано) тези, които могат. Йосиф решава да използва недоволството им.

След две години старателно доизучаване на социално инженерство и съчиняване на общата схема, Йосиф скалъпва познатата от историята на Ортодокс философия, на този етап още много груба. Създава официално своя секта (декларирана просто като „група на искрените православни“) и развява байрака на християнството срещу аморалността и безчовечието, достигнали до физическо въплъщение — превръщането на хората в не-хора. Проповядва нуждата от фундаменталистка православна държава, която да лиши не-хората от правата, дето не им се полагат.

Отначало последователите му са доста и сектата му набира застрашителна скорост. Подкрепена от него политическа сила успява да влезе в парламента и му създава още повече известност. Тъй като обаче той не успява да се сговори с мафията (винаги го е страх от нея), влиянието му е умело подрязано чрез контролираните от нея медии: Йосиф и хората му са обрисувани като войнстващи зомбирани фундаменталисти. В добавка, аугментациите стават все по-евтини и достъпни и за обикновените хора, а българинът лесно забравя набожност, като види келепир…

Малко по малко сектата на Йосиф заглъхва и оредява. Фанатизмът й обаче не намалява, дори напротив. Масовото навлизане на нанотехнологиите прави и не толкова богатите все по-свободни откъм време и сили. Сектантите прекарват все повече време сред „свои“ и се самонавиват. Йосиф бързо разбира, че вече няма как да се пусне от хорото, дори да иска — точно както преди с наркобизнеса. Сега обаче нещата са легални, най-отгоре е той, гледат го в устата, носят го на ръце и го смятат за пророк. А това може да не е с мащабите на цяла държава, но все пак е каквото е искал.

Йосиф продължава да се бори за власт и влияние и да допромива и оформя умовете на паството си. Борбата му тече с променлив успех и макар да не става особено могъщ, той натрупва приличен опит и умения в лидерството и изчиства и подрежда философията си. Когато Безтелесните оповестяват решението си за Преселението и възможността за подаване на проекти за светове, той решава да се свърже тайно с тях и да действа.

Свързването не минава гладко. Отначало изобщо му отказват да подаде проект. Йосиф обаче решава да подходи с разбраност и човечност към Безтелесните. Това също не е посрещнато безрезервно, но с молби и унижения при закрити врати той успява да договори разрешение.

Официалният мотив на Безтелесните да му отказват е, че свят с философия като неговата не би бил стабилен — не би издържал повече от две-три столетия. (Йосиф това всъщност не го засяга — той не очаква да живее толкова дълго, — но се налага да се прави на загрижен пред тях. Безтелесните на свой ред отгатват истинските му намерения, но виждат полза в него.) Те му предлагат помощ за доизчистването на философията и стабилизирането на проекта. Той поставя условия и успява да се пребори за някои — поне за тези, на които Безтелесните всъщност не държат.

Всички контакти на Йосиф с Безтелесните остават запазени в пълна тайна от паството му. Проектът е съставен от него, с беглата помощ на седем-осем най-близки съветници. Той успява да съчини правдоподобни религиозни обяснения за всичко, което „миряните“ се налага да направят — и за подписите, които трябва да поставят, и за преминаването през предоставения портал…

Към момента на Преселението Йосиф е на почти седемдесет години. Пристигнал веднъж на Ортодокс, той се развихря. Вече никой не му пречи да се обяви за Патриарх (по-точно да „приеме с нежелание“ народът да го обяви, след като е доказал, че може да ги отведе в Обетована земя). За щастие, освен талантлив актьор и манипулатор той се оказва и талантлив организатор — а където талантът му не достига, съветите на Безтелесния Отговорник на Ортодокс помагат.

Скоро след Преселението Йосиф разбира, че е получил абсолютно всичко, за което е мечтал. (Всъщност, при един разговор Отговорникът му го казва направо и го пита какво смята да прави оттук нататък.) Новопосветеният Патриарх стига до прозрението, че ако има нещо, което да му е останало като смисъл за съществуване, то е да направи сътвореното от него колкото се може по-трайно и истинско. Като начало, да стане такъв, какъвто трябва да бъде един истински Патриарх: първо престорено, после — все повече наистина. Какво му коства — и какво друго има за правене?

Тук идва и промяната. Децата на новопреселниците, въпреки силно религиозното възпитание, най-често не са слепи фанатици и биха видели неискреностите на Йосиф. Междувременно обаче той все повече се превръща в искрен духовен баща на хората си, готов за тях на всичко. И когато Отговорникът на няколко пъти го „подпомага“ със сътворяване на чудеса, основата е поставена. На стари години мошеникът и властолюбец постепенно се превръща в достоен човек.

За разлика обаче от повечето достойни хора, Йосиф се е учил над половин век да мошеничества и е овладял това изкуство до завидна висота. Веднъж решил, че иска да сътвори нещо истинско и свястно, той с лекота лови шмекерите и властолюбците и взима безскрупулни мерки срещу тях. Именно на тази му политика, упражнявана почти петдесет години, се дължи на практика пълното изчистване на свещеническото тяло на Ортодокс от егоистични кариеристи, попадането на цялата власт у искрено набожни и загрижени хора, както и създаването на ефективна система от мерки, която да запази властта в ръцете им. (Това съвпада с целта на Отговорника и той подпомага Йосиф с всичко необходимо.)

Не е известно Йосиф да е имал постоянна връзка през живота си или деца. Знае се, че преди да стане свещеник, е имал доста приятелки. Носят се слухове, че е имал и след това и дори че е бил влюбен. Доказателства обаче не са запазени. Гени, които биха могли да са негови, се откриват при случайни изследвания в популации извън Ортодокс (на Ортодокс, естествено, никога не е правено изследване), но те биха могли да бъдат предадени и от негови близки роднини.

Йосиф Водителя умира на сто и седемнадесет години като първи Патриарх на Ортодокс, с удовлетворението от осмислен и постигнал достойна цел живот. Гробът му се намира в Патриаршеското гробище в Свети град, зад централната катедрала на Ортодокс, наречена също на негово име — „Свети Йосиф Водител“. Той е най-първата от чудотворните светини на Ортодокс: преспалите на него се излекуват от болестите си, ако дори малко го заслужават. Разбира се, това е дело на Отговорника и е неговото признание към паметта и делото на Йосиф. Всички други чудотворни светини на Ортодокс (включително иконата на Богородица от Петлевския манастир) са дело на Отговорника и тръгват от тази традиция.

Въвеждането на цирковете и на Анатемосването

Историята за въвеждането им на Ортодокс е един от най-нагледните примери за манипулативността на Йосиф.

Скоро след Преселението се разбира, че някои от преселниците са просто хора, записали се в сектата на Йосиф в последната минута, колкото да имат къде да отидат, и че всъщност не са чак толкова ентусиазирани от средновековно-аскетичния живот, тежката работа и нелепите молитви. Част от младото поколение, макар и малка, също се води по техния ум и това почва да натрупва разлики и напрежения — макар още дискретни. Йосиф го забелязва и успява да го държи под контрол, но не е щастлив.

Трийсетина години след Преселението Отговорникът му подхвърля идеята, че проблемът е принципен за един изцяло религиозен свят и че някакво развлечение, примерно пътуващи циркове, може да е от полза. Йосиф знае какво значи „съвет от Отговорника“, така че се заема да го реализира. Но включва и свои планове.

За изпълнител набелязва новопроизведения митрополит Григорий — човек напълно от неговия тип, петдесетинагодишен, лицемер и кариерист. Йосиф споделя с него плана за създаването на първия цирк и тъй като здравето му се е влошило, го прави свой временен наместник и говорител и го оставя да въвежда идеята. Другите митрополити, консервативни и искрено вярващи (и заради това негодни да управляват цял свят, по мнението на Йосиф), се възпротивяват на идеята, но Григорий използва новите си правомощия и смазва несъгласието им.

Съвсем скоро циркът е създаден. Григорий рапортува успеха, похвален е публично от Йосиф и е даден за пример пред всички като най-достоен изпълнител и следовник. Почти веднага след това здравето на Йосиф се влошава още повече и той посочва Григорий за свой официален наместник по време на болестта. Два месеца Йосиф е много зле — едва ходи, и то единствено до трапезарията и обратно (отказва да му носят храната в стаята, уж от скромност, но всъщност за да наблюдава духовниците си). Всички смятат, че идва краят на почти стогодишния старец. През това време Григорий затвърждава позициите си и поема на практика цялата власт в свои ръце. Вече никой не се съмнява, че той ще е следващият Патриарх.

Един ден обаче Йосиф му споделя на четири очи, че се чувства по-добре, че смята скоро да поеме отново юздите и че има „сериозни забележки“ към управлението му. Григорий е изплашен, че перспективата да стане Патриарх може да се провали, и решава да действа. Още при Преселението той е пренесъл тайно някои неща, едно от които е шишенце със силна отрова. Случаят е до немай-къде подходящ за нея — покрай болестта си Йосиф не може да яде топла храна и в готварницата отрано се оставя отделна паница за него, за да изстине. Час преди обяда Григорий минава през трапезарията, отпраща за малко готвача и слага отрова в паницата на Йосиф.

Както винаги, Йосиф докретва до столовата, подпиран от помощници, и сяда на масата. Докато другите се нахвърлят на храната, той вдига очи към небето и известно време говори неясно с някого, видим само за него. Когато всички са почти привършили (и повечето са го забелязали), той се надига и обяснява, че го е посетил ангел-хранител, който го е предупредил: в храната му има отрова. Всички са смаяни, Григорий — потресен. Йосиф продължава, че ангелът му е казал: „Яж смело, Божията сила ще превърне в устата ти отровата в цяр за болестта ти“. Сяда и сред ужаса на околните се нахранва спокойно. След това става енергично, очевидно излекуван отведнъж, и заявява: „Нека, който го стори, си признае — иначе отровата ще плъзне в неговата кръв. Само признанието ще го спаси от ужасна смърт.“

Всеобщото смайване достига своя връх — това е Божие чудо. Григорий не вярва в чудеса, но разбира: Йосиф го е усетил и изиграл. Очевидно му е пробутал обратно отровената храна. Не може да повърне пред другите — ще се сетят. А отровата не чака. Единствената надежда да спаси живота си, поне за момента, е да си признае… Налага се Йосиф да го защити с тялото си от гнева на околните.

След като дават останалите в паницата на Йосиф няколко лъжици чорба на едно куче, то умира, а при претърсването на стаята на Григорий намират шишенцето с отровата.

На съда над Григорий всички искат смъртно наказание, но Йосиф се възпротивява, с авторитета си на Патриарх. „Животът е даден от Господа — който иска да го отнеме, с колкото и добри намерения да е, помага на сатаната. Засрамете се!… Вяра в Григорий имах преди — милост ще имам за него и сега.“ Всички за пореден път са смаяни от благородството и светостта му. Като наказание за такова престъпление, спуснато му чрез просветление свише, Йосиф обявява Анатемосването. Липсва информация какво се е случило с Григорий, след като бива Анатемосан и прогонен от околността на селището. Изследователи от Академия предполагат, че той не е понесъл провала си и се е самоубил.

(Седемдесет години по-късно Третият Патриарх след избирането си се заинтересува от съдбата на Григорий. След като не успява да намери никаква информация какво се е случило с него, Патриархът постановява, че е редно Григорий да получи християнско погребение и гроб, ако и символични. На неколцината колебаещи се митрополити обяснява, че ако Йосиф Водителя е бил жив, е щял да направи точно това, и че отказът подкопава делото на Йосиф. Съответно, в Гробището на Основателите е проведена погребална служба, заровен е празен ковчег и е поставен надгробен камък с името на Григорий. Пазителите на гробището го дават за пример какво значи християнско опрощение.)

След прогонването другите митрополити се заемат да отменят всичко, създадено или подкрепено от Григорий. Йосиф използва ентусиазма им, за да внесе изгодни за него промени в много области: запазва някои от създадените неща („Не горете юргана заради бълхата!“), модифицира други, премахва трети (въпреки че Григорий не е имал нищо общо с тях), въвежда четвърти. Циркът е сред запазените. (За което циркаджиите му се отплащат с благодарност и още славословене.) Въведено е обаче правило циркът да не развлича хората целогодишно. Отначало, докато преселниците още живеят на едно място, циркът дава представления по един месец годишно. Когато започва разселването, циркът малко по малко става постоянен и пътува между населените места. После се появяват и други циркове, но никъде няма твърде чести представления.

Всъщност Йосиф още преди Преселението е забелязал колко амбициозен и безскрупулен е Григорий, и е искал да го отстрани, за да не му забие някой ден нож в гърба. Хитрият момък обаче не му е давал никакъв повод. На Ортодокс Йосиф го издига, за да може да го наблюдава отблизо и да се опита да го спечели — без успех. Григорий не прави нищо лошо, но вътрешно си остава все така безскрупулен. Йосиф разбира, че петдесет години по-младият Григорий ще го чака търпеливо да отслабне, и търси възможност да му скрои номер.

Естествено, болестта на Йосиф е от начало до край преструвка. Той също е пренесъл тайно при Преселението цял сандък „неортодоксални“ неща. Между тях са голям брой микрокамери, които е набучил къде ли не, и вградено в личния му кръст устройство за наблюдение и контрол. Чрез тях той си спечелва името на мъдрец, който лесно отгатва скритото в хората; все пак обаче не може да наблюдава всичко и всеки непрекъснато. Усамотил се в стаята си като болник (и то скромен, който се срамува да занимава гледачи със себе си) и поставил Григорий начело на нещата, Йосиф съсредоточава вниманието си върху него.

(Уж неспособен да стане и да се движи без помощ, Йосиф е пъргав като младеж, когато няма кой да го гледа — например е отпратил гледача да му донесе студена вода от реката за компрес на болната глава… Денем почти всички са на работа, а нощем спят здраво след тежкия труд; така Йосиф получава свобода на придвижване, без никой да го забележи. Когато не почива или планира ходовете си, Йосиф премисля Анатемосването като наказание и какви промени иска да внесе в създадените обичаи.)

При постоянното наблюдение Йосиф забелязва, че Григорий очевидно също е осъществил „контрабанден“ внос. Издебва възможност, претърсва нещата му и намира шишенцето с отровата. Взима мъничко от нея; първоначалната му идея е да я подхвърли пръв на Григорий, но после му хрумва по-добра. Обявява, че стомахът му е зле, и помолва да оставят храната за него отделно, за да изстива (всъщност за да създаде на Григорий удобна възможност да му подхвърли отрова — така знае за какво да внимава). Тъй като Григорий продължава да изчаква, Йосиф накрая го провокира с „усещането за подобрение“ и „сериозните забележки“ и започва да го следи непрекъснато.

Отначало идеята на Йосиф е да отстрани Григорий без съжаление. Докато го провокира обаче, му става жал — вижда в него по-младия себе си. Задава си въпроса дали „врагът“ му не би бил всъщност най-подходящият му наследник, като най-практичен и реалистичен от митрополитите. И решава провокацията да е изпитание и за двамата — а ако Григорий издържи изпитанието и предпочете верността, да бъде определен за следващия Патриарх, когато Йосиф си отиде…

Григорий обаче се проваля.

След като Григорий отравя храната му, Йосиф тайно я изхвърля, измива паницата и я напълва наново. Щом привършва обяда, незабелязано пуска в умишлено недоядената чорба отровата, която е взел, и настоява, „за да е сигурно, че не набеждава никого напразно в смъртен грях“, да я пробват на животно. Останалото свършва един дяволит поглед към Григорий, така че онзи да си помисли, че отровената храна е отишла при него.

След като всичко свършва, Йосиф е убеден, че никой не е забелязал нищо. На Ортодокс обаче има един, който и без микрокамери спокойно може да следи всяко движение — Отговорникът. Двайсетина години по-късно, след като Йосиф умира, целебното действие на гроба му взима идеята си именно от номера с „чудодейното изцеление“ — и създаването му е признателност на Отговорника към Йосиф, базирана отчасти и на решението на Патриарха да изпита себе си.

Към следващата част или към съдържанието

Григор Гачев Ортодокс (9)

Метаданни

Данни

Ортодокс

Информация

История

Сваляне / Връзки

Описание на света Ортодокс

Светът

Проектът