Включено в книгата
Оригинално заглавие
Domestic Affairs, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)
Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Айлин Гоудж

Заглавие: Махалото на съдбата

Преводач: Цветана Генчева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-119-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7661


На мама, която вече не е сред нас,

но знам, че ни се усмихва от небето.

Седях в стаята си както обикновено, такава, каквато си бях, без никаква явна промяна. Не се чувствах очернена, оскърбена и унижена. И все пак къде е предишната Джейн Еър? Къде е животът й, къде са перспективите й?[1]

От „Джейн Еър“ на Шарлот Бронте

Щом чух първата притча за любов,

започнах да те търся, без да знам колко сляп съм бил.

 

Влюбените не се срещат просто някой ден,

те са винаги един на друг в сърцето.

Джалал ад-Дин Руми[2]

Пролог

Грийнхевън, Джорджия, 1982

Последният ден на Върмиър Роуд 337½ започна както всеки друг. Майката на Абигейл се събуди в зори и се отправи към голямата къща, за да приготви закуска. Беше неделя през август, а господин Мериуедър обичаше да похапва рано през уикендите, за да може да поязди още по-хладно, така че тя бе вече в кухнята, когато Абигейл стана. Обикновено момичето бързаше, за да й помогне — бе нейно задължение да направи кафе и да сложи масата — но тъкмо тази сутрин тя отдели специално внимание на облеклото си, подбра тоалета с внимание — късите панталонки, които й стояха най-добре, и блуза без ръкави, която подчертаваше гърдите й, напъпили отскоро, превърнали се в истински бюст. Сложи си парфюм. Вгледа се в отражението си в огледалото на скрина и се опита да придаде чуплив вид на твърдата си права коса.

Абигейл си имаше тайна. Същата тази тайна блестеше като скъпоценен камък в сърцето й, излъчваше топлина и придаваше розови отблясъци на всичко наоколо. Имаше чувството, че ужасният пейзаж над леглото, рисуван от някоя отдавна починала леля на семейство Мериуедър, е творба на Рембранд, а старият гардероб, изтласкан в ъгъла, се е превърнал в магически портал към Нарния[3].

Бе толкова неспокойна, че й се виеше свят, и не спираше да се пита какво я очаква през този ден. Как ли щеше да се държи той, когато се видеха на закуска? Дали щеше да се престори, че снощи нищо не се е случило, или предстоеше животът й да се промени?

Досега поне животът й бе напълно предвидим. Майка й поддържаше дома на семейство Мериуедър и двете с Абигейл живееха в къщата на пазача отзад, във вече неподдържана горичка от орехови дървета. Това бе единственият дом, който Абигейл бе имала през петнайсетте си години: четири малки стаички, дървена облицовка, боядисана в бяло, покрив от шиндели, замазани с асфалт, хлътнал по средата също като гръб на престарял кон за оран. Важното бе, че адресът на къщата беше отделен, макар и с частичен номер, а Върмиър Роуд намекваше за стари пари и много семейни връзки, също като изпусната ръкавица или небрежно захвърлен шал (или, както щеше да си каже години по-късно, сякаш бе взел само половината от хубавите неща).

От прозореца на стаята й се виждаше част от голямата къща, красива сграда в стил гръцки ренесанс, строена още през Гражданската война. Тук открай време беше домът на семейство Мериуедър. Първият собственик, полковник Мериуедър, изгубил крака си при Апоматокс[4], живял в имението със съпругата си и шестте им деца до смъртта си на шейсет и осем години, дълбока старост за онова време. Наследил го най-големият му син Борегард, преуспял предприе мач, който бързо закупил прилежащите около къщата земи, общо петдесет акра[5].

Когато внукът му Еймс се настанил в къщата, в началото на 60-те години на XX век, значителна част от земята била продадена, но останала смарагдовозелената ливада, която нашепвала за богатство с дискретните фонтани и статуи, впили корени в почвата също като парникови орхидеи, захванали се за пръстта в саксиите.

Докато вървеше по пътеката към голямата къща под клоните на стари дъбове, обрасли с луизиански сребърен мъх, Абигейл отново се замисли за онези безгрижни дни, когато изминаваше същия път, за да поиграе тенис или да поплува в басейна, дори да поязди заедно с близнаците Мериуедър, Вон и Лайла, преди да порасне и да започне да помага на майка си след училище и през уикендите.

Открай време приемаше, че господин и госпожа Мериуедър говорят искрено, когато заявяваха, че Розали и дъщеря й са като част от семейството, всеки път, щом техни приятели извиваха вежди или промърморваха нещо. Вон и Лайла бяха като брат и сестра за Абигейл. Обядваше с тях, когато родителите им ги нямаше, често оставаше да спи на свободното легло в стаята на Лайла. Ако някой наблюдаваше Абигейл и близнаците, родени в една година, докато играят крокет на поляната или се пръскат в басейна, би казал, че са от едно семейство, макар че никак не си приличаха. Абигейл беше мургава, дългокрака като майка си, с големи тъмни очи и гъста коса с цвят на сорго, докато Вон и Лайла бяха руси, синеоки, също като две малки лъвчета. Лайла бе фина, нежна, Вон безстрашен и атлетичен, качества, заради които на шестнайсет се бе налагало вече няколко пъти да лежи в болница със счупени крайници.

Докато беше малка, Абигейл не усещаше разликата, породена от класовата принадлежност. За нея бе истинска чест, че майка й се грижи за дома на семейство Мериуедър. Казваше си, че няма по-внушителен дом, нито по-прекрасно семейство. Макар госпожа Мериуедър да пиеше прекалено много, поради което често й се налагаше да остане в леглото, а господин Мериуедър да не се задържаше много вкъщи, тъй като посвещаваше дълги часове на адвокатската си кантора, те бяха достойни за възхищение. Едва когато станаха на тринайсет и Лайла и Вон се записаха в престижното училище „Хърн“, разликата в социалното им положение стана очевидна.

Независимо от това близнаците не я изоставиха. Канеха я на всички партита, които организираха, и я водеха с тях, когато излизаха с новите си приятели. Когато бяха сами, Лайла се преструваше, че завижда на Абигейл за свободата, която й даваше държавното училище, и се подиграваше на надутите си съученици. Тежко на всеки гост на Вон, който си позволеше да отправи презрителна забележка към Абигейл. Не само че никога повече не получаваше покана да гостува, ами момчето си тръгваше с разкървавен нос.

Вон бе като по-голям брат на Абигейл и Лайла, нищо че бяха на една възраст. Когато се качваха на водната кула край старата захарна рафинерия, той настояваше да е последен, готов да прихване, което и да е от момичетата, ако случайно някоя от тях се подхлъзне. Когато лете ходеха на пикник край старата кариера и се гмуркаха, той влизаше пръв във водата, за да се увери, че е достатъчно дълбоко и няма да си пукнат главите. През първата година в гимназията, когато Абигейл нямаше кавалер за танците на Коледа, Вон галантно предложи да я придружи и всички други момичета й завидяха. Тя влезе в залата като истинско видение в алената кадифена рокля, която си бе ушила сама по модел от „Вог“, и забеляза, че всички погледи са вперени в нея и високото красиво момче, което я придружаваше. Тогава възприе двама им в съвършено нова светлина, кръвта обагри страните й и тя усети, че той я е прегърнал нежно през кръста. Докато я водеше към дансинга, имаше чувството, че краката й не докосват земята.

Лайла пък разви умението да й подарява разни неща така сякаш не бяха подаяния. Често се случваше да подхвърли на Абигейл някоя дреха с думите „Липсва едно копче, а ти знаеш, че не мога да го зашия дори животът ми да зависи от това“ или пък „Каква съм глупачка, закачих я с нокът. Скъсаното място почти не се вижда, а мама направо ще ме убие, ако види какво съм надробила“. Макар Абигейл да разбираше истинското значение на тези жестове, тя нямаше нищо против, защото Лайла се държеше благородно и добродушно… а и Абигейл тайно копнееше за тези дарове. Нима можеше да си позволи меки кашмирени пуловери, поли от „Маршъл Фийлдс“ и блузи от естествена коприна, а не от евтин полиестер, каквито обличаха момичетата от нейното училище?

Когато влезе в къщата, завари господин Мериуедър да закусва в малката трапезария. Майка й шеташе. Еймс Мериуедър, висок мъж с оредяваща руса коса и по войнишки изпънат гръб, бе един от най-известните адвокати в Атланта, достоен наследник на прадядо си, кавалериста от Конфедерацията. Когато бе сам, бе спокоен и много мил. Докато децата бяха още малки, той заставаше на ръце и колене и им позволяваше да го яздят, подхвърляше ги, а те пищяха от удоволствие. Наричаше Розали, Генерала с много обич. Ако някое от децата молеше за позволение да направи нещо, той само намигаше „Ще трябва да попиташ Генерала“ или пък тайно подаваше на Абигейл пакетче лакомства, като й прошепваше: „Да не кажеш на майка си, че ще си имам неприятности с Генерала“.

Майката на Абигейл познаваше навиците му по-добре от съпругата му Гуен, която спеше до късно почти всяка сутрин, понякога се излежаваше до обяд и не се занимаваше с домакинството. Нямаше представа, че той обича рохки яйца — с течен жълтък, а бекона го предпочита препечен, че редовно губи копчетата от маншетите на ризите си, а панталоните му се озовават в коша за пране пълни с дребни монети, смачкани касови бележки и листчета, на които бе записал телефонни номера, че спи леко и неспокойно, че чаршафите и одеялата в стаята до тази на съпругата му (тя страдаше от хронична мигрена и не можеше да търпи ничие присъствие, когато болките започнеха) са така усукани, та Розали веднъж се пошегува, че ако реши да изтръгне дявола от душата си, няма съмнение кой ще победи.

— Вдигни ги, преди да ги изям всичките — изпъшка Еймс и отмести чинията с бисквити. Обърна се към Абигейл и подхвърли през смях: — Ако съм дебел, то е защото майка ти е превъзходна готвачка. — Потупа корем, който се бе позакръглил с настъпването на средната възраст. С изключение на това можеше да мине за по-възрастно копие на Вон, със същото стегнато тяло и искрени сини очи.

— Дебел ли? Няма такова нещо — запротестира Розали. Характерният й носов тексаски говор, поомекнал през годините, докато бе работила в богаташки домове, все още носеше нотки от детство, прекарано в беднота. — Нали първа щях да разбера, че панталоните ви са за отпускане. — Сервира му втора порция бъркани яйца. — Пък и мъжът трябва да има сили. Не познавам друг, който да работи повече от нашия господин Мериуедър — обърна се тя към Абигейл, сякаш сама не беше на крак от тъмни зори.

Еймс Мериуедър свъси за миг чело. Сигурно си бе помислил същото, което минаваше през ума на Абигейл и майка й — че има основателна причина, извън многобройните дела, да прекарва дълги часове в кантората. От известно време беше ясно, че бракът му не върви както трябва. Не че двамата с Гуен се караха, поне не открито. Тъкмо обратното. Полагаха много старание да се държат любезно един с друг пред Розали и децата, което в известен смисъл правеше нещата още по-лоши. Все едно наблюдаваха актьори в постановка, за която още от самото начало знаеха, че няма да има щастлив край.

— Добре! — възкликна Еймс престорено весело, когато се нахрани. — Благодаря ти, Розали, за поредната чудесна закуска. — После каза на Абигейл, докато отместваше стола назад, с блеснали очи, провлечено, също като някой стар генерал. — Абиии, би ли съобщила, ако обичаш, на нейно височество, когато благоволи да се появи, че баща й е в конюшнята и оседлава конете.

— Закъсняхте, господине — уведоми го Абигейл. Лайла бе станала по-рано от обикновено и бе извела жребеца си на разходка. Конят бе подарък от родителите за шестнайсетия й рожден ден през миналия месец и оттогава тя прекарваше почти всяка свободна минута с него. (Тъй като Вон предпочиташе конските сили да са впрегнати под капака на автомобил, бе получил чисто нов пикап додж „Рам“ в оттенък на червеното, който трябваше да бъде забранен, тъй като караше Абигейл да потръпва всеки път, щом чуеше рева на мотора и видеше, че Вон е зад волана.)

— Какво е това „господине“? — изръмжа престорено строго Еймс. — Не казах ли ясно, че не искам да чувам подобно обръщение?

Усетила погледа на майка си, Абигейл се усмихна. Розали много държеше дъщеря й да се обръща почтително към работодателите й, без значение колко близка бе с близнаците.

— Съжалявам, гос… господин Мериуедър. Няма да се повтори — отвърна тя, също престорено сериозно.

Той се наведе и когато зашепна, тя усети приятния му дъх след шестте допълнителни резена бекон, които бе изял.

— Между нас казано, предпочитам Еймс, но знам, че ще притесним Генерала.

Двамата с Розали се спогледаха развеселени, докато той излизаше.

Няколко минути по-късно Вон мина бос през кухнята, за да отиде в малката трапезария. Прозя се, докато натъпкваше ризата си в панталоните, а клепачите му бяха все още натежали от съня. (За огромно раздразнение на Розали той винаги слизаше по задното стълбище и рядко влизаше откъдето трябва.) Щом го видя, пулсът на Абигейл се ускори и снощните спомени нахлуха отново. Опита се да извърне поглед от страх да не се издаде, докато поставяше на масата салфетка и прибори.

Всичко започна съвсем невинно. Отскочиха до града да гледат „Извънземното“. Тъкмо го бяха пуснали в „Риалто“. И Лайла трябваше да дойде, но когато тръгваха, се оказа, че я няма никаква.

— Сигурно е отишла да поязди и е изгубила представа за времето — предположи Вон, докато вадеше ключовете на колата от джоба си. Поклати добродушно глава, сякаш искаше да каже: „Напълно в стила на сестра ми“.

Абигейл сви рамене и остави впечатлението, че я е търсила навсякъде, макар да бе проверила доста небрежно. Нямаше ли да признае поне пред себе си, че би предпочела да остане сама с Вон, питаше се тя и усети как я пробожда чувство за вина, когато потеглиха по алеята. Така можеше да си представи, че двамата имат среща. Оказа се, че не трябва да се старае прекалено много, за да се почувства по този начин. През цялата вечер усещаше присъствието му, пръстите му бяха прихванали лакътя й, докато я водеше през множеството към входа, по време на филма ръката му лежеше отпусната на страничната облегалка и тя усещаше как косъмчетата я гъделичкат, пръстите му, лепкави от маслото, докосваха нейните, когато посягаше да си вземе пуканки едновременно с нея.

Независимо от това тя не си въобрази нищо, когато на връщане Вон отби по стария път към кариерата, вместо да се отправи към къщата. Още бе рано, а напоследък той не изпускаше възможност да покара автомобила. Докато подскачаха по коларския път сред облаци прах и гърмящата музика на „Ван Хален“, обхваналият я трепет изчезна със същата скорост, с която шофираше Вон, и тя се отдаде на невъздържаността, която той винаги събуждаше у нея. Изглежда се бе родил неподвластен на законите на гравитацията, каза си тя, докато младежът даваше газ, прелиташе над бабуни и дупки, а вятърът нахлуваше през отворените прозорци и подемаше като торнадо изсветлялата му от слънцето коса.

Слязоха в края на пътя и продължиха пеша, заобикаляха скали и поеха надолу по склона, който след десетина метра щеше да се превърне в пропаст. Черната вода блестеше и отразяваше звездите.

Вон се обърна ухилен към нея.

— Какво ще кажеш да поплуваме?

Нощта бе топла, задушна, а водата изглеждаше примамлива и хладна, въпреки това тя се поколеба. Едно време тичаха полуголи, ала напоследък я завладяваше смущение, когато бе около Вон. Всичко започна онази вечер, на бала, когато за няколко кратки часа той престана да й бъде брат и се превърна в момче, което можеше да разбие сърцето й. Когато беше около него напоследък, имаше чувството, че невидим обръч стяга гърдите й. Беше й трудно да говори, без да спре за няколко секунди, за да си поеме дъх. Не искаше той да разбере, че чувствата й към него са се променили, затова заяви:

— Защо не.

Останаха по бельо, както безброй пъти досега, само че този път беше различно. Абигейл се обърна с гръб, докато сваляше бързо тениската и дънките, доволна, че е тъмно.

Както винаги, той се гмурна пръв. Тя побърза да го последва и щом усети студената вода по потната си кожа, извика, а гласът й рикошира в стените на кариерата, Вон започна да я плиска и се заля от смях, докато се опитваше да я потопи. За кратко останаха под водата, усети хлъзгавите му крака до своите, по едно време ръката му докосна гърдата й, а след това изскочиха на повърхността. Беше твърде студено, за да останат дълго във водата, и минути по-късно загребаха към скалите. Вон се плъзна върху широк равен камък, след това я хвана за китката и я изтегли до себе си.

Тя се изтегна по корем и се наслади на топлината на камъка, запазил част от дневната жега. Трепереше, кожата й се бе набръчкала и цялата бе настръхнала.

— Леле! Не помня някога водата да е била толкова студена! — възкликна тя.

— Защото никога не сме се къпали голи през нощта.

Вон се бе отпуснал по гръб, преплел пръсти зад главата си, загледан в звездното небе. Резките промени в температурата не го притесняваха както повечето хора; той бе като диво животно, което се приспособявате към промените в климата с лекотата на създание, свикнало с живота на открито.

— Не бяхме голи. — Тя вдигна глава и подпря брадичка на скръстените си ръце, за да го погледне. Над тях светеше почти пълната луна и хвърляше отблясък, който превръщаше камъка, на който се бяха отпуснали, в мръсно бял. Забеляза как стегнатите мускули на гърдите и ръцете му блестят от капчиците вода. Слиповете му бяха залепнали като втора кожа и не оставяха много на въображението. Тя извърна бързо поглед, но изглежда не бе достатъчно бързо. Влажният нощен въздух стана по-топъл и тя усети как настръхналата й кожа се отпуска.

Той се разсмя.

— Така го казваш, все едно не е редно.

— Не, исках само да кажа, че вече не сме малки деца. На тези години не мога да ходя по гащи и сутиен. — Усети се в мига, в който изрече думите. Господи! Защо насочваше вниманието му към този факт? Защо просто не премълча?

— Забелязал съм.

Превъртя се на една страна, така че да е с лице към нея, и се надигна на лакът. Луната се отразяваше във водата и цялото му лице заискри. Очите му, светли, в почти неземен нюанс на синьото, сега бяха станали тъмни, сякаш скрити от сенки. Тя усети как настроението се променя, макар нито един от двамата да не бе помръднал. Дори въздухът застина, също като дълго сдържана глътка въздух.

Когато се наведе бавно, за да я целуне нежно по устните, тя остана изненадана. Отдръпна се и пое рязко дъх.

— Защо го направи?

Беше си представяла този момент много пъти, а сега, след като се случи, не можеше да повярва, че е истина. Ами ако просто си играеше с нея, както често правят момчетата? (Не че имаше кой знае какъв опит в това отношение, след като досега бе ходила само на две срещи.) Ами ако за него не беше нищо повече от голо желание? Нямаше да може да понесе тази мисъл.

Отговорът му никак не й помогна.

— Не знам. Просто ми се прииска, нищо повече.

— И продължаваш — отвърна тя с дрезгав глас, докато той се гушеше в нея и си играеше с влажен кичур коса. Тя усети как в тялото й пълзят пламъци, също както в борова гора. Усещаше леките докосвания на устните му, как тръпките стигат между краката й, където бяха прилепнали мокрите бикини.

— Искаш ли да спра? — прошепна той, докато захапваше нежно ухото й.

Абигейл не отговори. Какво можеше да каже? „Ще умра, ако не спреш, ще умра и ако спреш“. Нямаше да има сили да живее, ако го видеше с други момичета, след като тя му омръзнеше. И без това вече бе увлечена по него, а този път не можеше да разчита на Вон да я спаси. Та нали той бе причината тя да се дави.

Целуваха се още известно време, съвсем сами в мрака, чуваха единствено цвърченето на козодоите и шумоленето на по-едри твари, може би опосум или миеща мечка, които се промъкваха из храстите. Имаше чувството, че всичко това е сън, сякаш щом свалиха дрехите, излязоха от телата си и се превърнаха в напълно различни хора. Когато той се прехвърли върху нея, мокрият отпечатък на скалата сякаш бе на друг Вон, на онзи Вон, когото познаваше като свой брат, който все още лежеше кротко и спокойно до нея, докато мократа сгорещена плът, притисната в тялото й, и горещите устни, които обсипваха с целувки лицето и врата й, принадлежаха на съвсем различен човек. Това бе красивият непознат, когото тя отчаяно искаше да опознае, ала той си оставаше непознат. Вече бяха преминали границата. Каквото и да се случеше, нямаше да могат да се върнат към топлото приятелство, което споделяха досега.

Тя се напрегна, когато той се опита да разкопчае сутиена й, ала не каза и дума. За момент й мина през ума, че трябва да му каже да престане. Досега я бе целувал единствено Биф Уонамейкър, след бала в началото на учебната година, при това толкова плахо, че тя се притесни. А ето че сега вършеше онези неща, за които момичетата в училище говореха шепнешком, все неща, за които преподавателката в неделното училище изрично ги бе предупредила да не допускат, ала нямаше никакво желание да се отдръпне. Да не би нещо с нея да не беше наред, след като го желаеше толкова силно, колкото и той нея? Другите момичета имаха някаква вътрешна спирачка, а ето че тя не можеше да разчита на нея. Значи й беше в кръвта. Ами майка й е била само година по-голяма от Абигейл, когато забременяла. „Родена съм лоша — помисли си тя. — Защо тогава да се боря? Защо не оставя природата да си каже думата?“ Когато сутиенът й падна на камъка и той обхвана гърдите й с ръце и се наведе, за да поеме едното зърно в уста, тя изви гръб и потръпна от удоволствие.

Той постави ръката й върху нещо щръкнало, твърдо като колче за палатка, подало се над ластика на слиповете.

— Да, точно така… не спирай — шепнеше с дрезгав глас Вон, когато тя започна да го гали, отначало предпазливо и неуверено, след това по-дръзко. Миг по-късно усети спазъм и нещо топло плисна по пръстите й.

Той се отдръпна.

— Извинявай, не исках да се случи. — Стори й се почти ядосан.

Да не би да се сърдеше на нея? — питаше се тя. Да не би да му се беше отдала прекалено лесно? Да не би да очакваше да е по-свенлива?

— Няма нищо. — Абигейл бе научила за тези неща от часовете по сексуална култура, но в действителност се оказа съвсем различно. Почувства се смутена, не знаеше как да постъпи. Имаше ли някакви правила? Тъй като Вон не продума, тя намери сили да заговори след кратък момент на неловко мълчание. — Най-добре да тръгваме. Късно е.

Никой от двамата не проговори, докато се обличаха. Нямаше нежни ласки, нито пък шеговитите забележки, които Вон обикновено подхвърляше. Да не би да се бе опомнил със закъснение и да е разбрал в какво се е забъркал? Бе очевидно, че тя не е като момичетата, с които той обикновено излизаше. Като момичето на съседите, Джини Клейсън, дъщеря на щатски сенатор… или красивата блондинка миналата година, с която се бе запознал, докато беше с баща си на ски в Аспен. Тя им дойде на гости, оказа се, че е богата наследница, че баща й притежавал половината петролни кладенци в Тексас. Може пък Абигейл да беше подходяща единствено за приятелка, но не и за гадже. Все пак бе готова да стигне докрай с него, без дори да се възпротиви, което я принизяваше до най-обикновена уличница.

Докато се връщаха, той се държа така, сякаш не се бе случило нищо необичайно. Обсъдиха любимите си сцени от филма, екскурзията до остров Сейнт Саймънс, на която той щеше да ходи с цялото семейство през уикенда, когато се падаше Денят на труда, обясни в подробности какви са шансовете на футболния му отбор да стигне до плейофите следващата година. Докато се усети, пристигнаха пред къщата. Единственото, по което пролича, че е настъпила някаква промяна, бе, когато Вон й каза лека нощ и докосна устните й със своите, вместо както обикновено да я целуне по бузата.

И ето че сега, докато Абигейл носеше чиния с бекон и яйца на Вон в първата сутрин от новия й съвсем не по-хубав живот — живот, който приличаше на разпилян пъзел — тя си помисли „Ами сега?“ Постара се да остане спокойна, но й беше безкрайно трудно, тъй като сърцето й блъскаше неудържимо, а бузите й горяха.

Вон обаче бе свел глава над вестника и дори не я погледна. Запита се какво ли мисли той и дали изобщо мисли за нея. Може би просто не знаеше как да се държи. Бе толкова неловко, двамата все още живееха под един покрив и се налагаше да се преструват, че всичко е както преди. Някой би казал, че цялата тази работа е направо шантава.

Ръката й трепереше, докато му наливаше сок, и няколко капки паднаха на подложката.

— Извинявай — прошепна тя. Вон вдигна поглед от вестника и тя веднага разбра по изражението му, когато очите им се срещнаха, че се е преструвал, че чете. Когато посегна за салфетка, за да попие капките, усети лекото докосване на пръстите му по вътрешната страна на китката. Същите тези пръсти снощи бяха милвали гърдите й. Бяха смъкнали мокрите бикини по бедрата.

— Не е нужно да го правиш — промълви той.

— Нямам нищо против. — Постара се да говори с нормален тон, но не успя да скрие трепета в гласа си. Бузите й горяха като опарени.

— Аз пък имам. Нямаш ли друго за вършене, вместо да се грижиш за мен? — Подхвърли го закачливо, сигурно за да разчупи напрежението. Само че с тези думи единствено й бе напомнил, че е нейно задължение да се грижи за него. А защо я докосна така? Да не би да бе някакъв таен сигнал, може би така й показваше, че случката снощи е просто началото… или пък бе просто начин да й разкрие, че съжалява, че няма да се повтори отново?

Той остана на масата колкото да изгълта закуската, след това излезе. Няколко минути по-късно Абигейл чу ръмженето на пикапа откъм алеята. Изпусна дълго сдържания въздух и се зае да приготви подноса за госпожа Мериуедър.

— Не така. Направи го както ти показах — поправи я тихо Розали, докато Абигейл подреждаше триъгълните препечени филийки в чиния. Абигейл потисна въздишката си. Майка й я беше обучила толкова добре, че на дванайсет момичето можеше да изглади яка така, че да остане безупречна през целия ден. Знаеше, че старият лен е много по-издръжлив от новия, че ако накисне покривка за маса в мляко, петната от червено вино излизат, че мравките не минават през линията, нарисувана с креда на перваза на прозореца. Ала майка й все още не смееше да й повери простичките задачи.

Розали се суетеше около Гуен Мериуедър, сякаш бе дете с крехко здраве. Когато Гуен се залежаваше заради обичайното си „главоболие“, Розали й носеше закуската в леглото. После през целия ден влизаше и излизаше на пръсти от стаята й, за да занесе студени компреси и да й обърне специално внимание.

Когато не се грижеше за работодателката си, тя я заместваше, като се грижеше за Лайла и Вон. Докато растяха, им напомняше да си пият витамините, да се закопчават, когато е студено, да се обаждат вкъщи, за да предупредят, че ще се забавят с приятели след училище. Абигейл знаеше, че майка й тайно се притеснява да не би някой ден Еймс да изостави съпругата си. Нали така постъпваха мъжете? Когато Розали била едва на девет, татко й излязъл, за да си купи цигари, и така и не се върнал. Бащата на Абигейл бе напуснал Розали в мига, в който разбрал, че е бременна.

— Така ли? — Абигейл преподреди препечените триъгълни филийки във формата на ветрило. Розали кимна доволно, въпреки това продължи да наблюдава с крайчеца на окото си, докато момичето загребваше домашен конфитюр от ягоди и го пресипваше в малка порцеланова чинийка, крехка като яйчена черупка. Отстрани сложи сребърна лъжичка с монограм, формите бяха поизгладени с годините, въпреки това все още ясно различими. Лъжичката блестеше, сякаш изкована от слънчевата светлина, която нахлуваше през пердетата. Розали лъскаше лъжичката с толкова гордост, сякаш бе подарък за собствената й сватба.

Когато остана доволна, майка й посегна към чайника и заля с вряла вода двете препълнени лъжички цейлонски чай в чайник от лиможки порцелан. Най-сетне постави в сребърна ваза розова роза, листчетата й все още обсипани с капчици роса. Ако Розали се осмелеше да изкаже гласно предаността си към семейство Мериуедър, всички щяха да се почувстват неловко. Грижовността, с която се отнасяше към всички техни нужди, бе много по-красноречива от думите. Пример бе подносът със закуската на Гуен, вниманието, с което се отнасяше към всеки детайл, чак до изгладената ленена салфетка, пъхната в сребърен пръстен. По този начин Розали показваше на семейството, че ги приема за свое семейство повече, отколкото най-близките си. Преди шестнайсет години те я бяха прибрали бременна, безпарична, а когато Абигейл се роди, бяха приели и момиченцето. Затова изпитваше искрена обич към тях.

— Защо не похапнеш нещо, докато занеса закуската на госпожа Мериуедър? — подхвърли Розали, вдигна подноса и порцелановата чашка издрънча тихо.

— Не съм гладна — отвърна с безразличие Абигейл. Стомахът й бе все още свит след срещата с Вон, която я бе объркала дори повече от снощната случка.

Розали спря, погледна я и се усмихна, а тя се почувства още по-смутена.

— Няма винаги да е така.

— Кое?

— С момчетата.

Абигейл се изчерви, когато осъзна, че е напълно прозрачна, въпреки това се опита да отговори напълно невинно.

— Какви ги приказваш?

— Много добре знаеш. — Спокойният поглед на майка й не трепваше. Очевидно бе забелязала колко неловко се чувства дъщеря й около Вон. Само не знаеше, че отношенията им са се променили. — Не бива да се притесняваш. Много скоро всички до един ще ти лазят в краката. Можеш да ми вярваш — продължи тя строго, — че тогава ще започнат всичките ти неприятности.

Изражението на Розали подсказваше, че много добре знае за какви неприятности става въпрос. Бе забременяла на седемнайсет и силно религиозната й майка и пастрокът й я бяха изгонили от вкъщи. И сигурно щеше да умре от глад, ако не си беше намерила тази работа. Сега, на трийсет и четири, тя бе категорична, че е приключила с мъжете и всичките им „глупости“. Единственият път, когато Абигейл спомена, че един ден майка й може да се омъжи повторно, Розали се беше намръщила. „Защо ми е съпруг? — бе попитала тя. — Нали тук си имаме всичко необходимо“. Полагаше всевъзможни усилия, за да отблъсне потенциалните ухажори, като не обръщаше внимание на външния си вид. Макар да бе все още млада и красива, очите й с цвета на отлежалия бърбън, който господин Мериуедър пиеше всеки ден преди вечеря, и гъста черна коса, напоследък прошарена, тя се обличаше като стара мома, избираше поли под коляното, ниски удобни обувки, блузите й бяха винаги закопчани догоре, много рядко си позволяваше да сложи някой накит, единствената си хубава рокля обличаше, когато ходеше на църква, и само в изключителни случаи си слагаше бледо червило.

— Не съм забелязала Лайла да има неприятности — тросна се Абигейл.

И момчетата, и момичетата харесваха Лайла. Разликата между двете бе едва шест месеца. Но Абигейл се чувстваше като малката й сестричка. Доста различна сестра, поне петнайсет сантиметра по-висока, без да владее лекотата, с която Лайла общуваше с другите. Ако не бе тъмно и ако не бяха съблечени, Вон едва ли би я погледнал.

— При всички е различно — отвърна нежно Розали, с което искаше да каже, че не всички имат късмета на Лайла.

Абигейл въздъхна.

— Не е честно.

Майка й сведе примирено поглед.

— Никой не е казал, че животът е справедлив. Колкото по-рано го приемеш, толкова по-добре. — След тези думи се измъкна през летящата врата и се отправи към стълбите.

Върна се след малко и един поглед към пребледнялото й лице подсказа на Абигейл, че нещо не е наред.

Розали се отпусна на близкия стол и зарови лице в ръцете си.

Момичето се спусна към нея.

— Майче! Какво има? Какво се е случило?

Розали само поклати глава, прекалено разстроена, за да отговори.

Да не би да се беше случило нещо с Лайла, запита се Абигейл. Да не би да е паднала, докато е яздила? Представи си как Лайла лежи на земята и не й достига въздух. Оказа се, че не е това.

— Госпожа… Мериуедър — промълви на пресекулки Розали, когато най-сетне намери сили да заговори. — Нали знаеш диамантеното колие, което господин Мериуедър й подари за годишнината? Изчезнало е. Тя… тя е решила, че аз съм го откраднала. — Розали вдигна глава. В очите й бе стаена неизказана мъка, а Абигейл разпозна ужаса от несправедливото обвинение. Забеляза и прикрита искра. Имаше още нещо, което майка й криеше.

Да не би майка й наистина да бе взела колието? Не че е имала намерение да го задържи. Може просто да го е взела за малко и да е възнамерявала да го върне преди някой да забележи, че липсва. Само че това бе напълно невъзможно. Дори майка й да намереше дребна монета в джоба на някой панталон, преди да го сложи за пране, тя я връщаше. Никога не би взела нещо, без да попита, особено толкова скъп накит.

— Сигурно го е сложила някъде и е забравила — предположи Абигейл. — Някъде в къщата е. Ще й помогна да го потърси.

Тъкмо се обръщаше, когато Розали стисна китката й.

— Не! Прекалено късно е.

Абигейл я погледна напълно объркана.

— Какво означава това, майче?

— Вече се е обадила в полицията. — Очите на майка й приличаха на две дупки, прогорени в лист хартия.

Полиция! Господи, значи нещата бяха много по-сериозни, отколкото си мислеше. В този момент Абигейл усети страх. Притисна я чувството, че майка й крие нещо важно.

— Майче, какво, за бога, става? Каквото и да е, трябва да ми кажеш, моля те!

— Точно така, Розали, защо не й кажеш?

Абигейл се завъртя, когато чу тихия напевен глас на Гуен. Работодателката на майка й бе застанала на прага, облечена в розова сатенена роба и пантофи от същата материя, а платиненорусата й коса, подстригана до раменете, обикновено със завити навън краища, сега висеше несресана. Лицето й бе на петна, както ставаше винаги, когато страдаше от мигрена. Изваяното аристократично лице, което макар и много красиво на младини, сега не можеше да скрие опустошението на времето и влошеното здраве. Дори от разстояние Абигейл забеляза спуканите капиляри по патрицианския й нос, също като напуканата глазура по чашата от майсенски порцелан, в който икономката сутрин й поднасяше чая.

Розали скочи и страните й поаленяха. Погледна умолително господарката на дома, също като куче, което някой е ритнал, уплашено, въпреки това предано докрай. Абигейл усети как сърцето й се свива и безмълвно се закле никога да не се принизява по този начин пред друго човешко същества, колкото и да го обича.

— Аби просто предложи да помогне — рече смутено Розали.

— Тогава предлагам да започнем с вилата. — Обикновено меденият глас на Гуен бе леденостуден. Абигейл никога не я бе чувала да говори с майка й по този начин. Ефектът бе поразителен. Едва сега разбра, че макар цял живот да е била около госпожа Мериуедър, всъщност не я познаваше. Гуен бе далечното слънце, около което се въртяха останалите обитатели на дома, както постоянните, така и временните.

Розали бе притиснала лакти до тялото си, разтреперана, сякаш температурата рязко бе паднала.

Обзе я мрачно предчувствие. Възможно ли бе всичко това да има нещо общо с нея и Вон? Госпожа Мериуедър може и да е разбрала нещо за снощи и да е решила да ликвидира в зародиш връзката им, като уволни Розали. Едно бе да наричаш наемната работна ръка „част от семейството“, съвсем друго бе да я приемеш като част от семейството. Може да бе измислила всичко това, за да се отърве от Абигейл. Как ли е разбрала? Вон не би й се доверил. Или може би…

Ами ако е казал на Лайла и тя й е споменала нещо?

Обзета от ужас, Абигейл наблюдаваше как Гуен Мериуедър пристъпва към тях, притихнала като дебнеща котка в сатенените пантофи. Наблюдаваше Розали така, сякаш бе в умопомрачение. Да не би да се беше побъркала? Да не би майка й да прикриваше факта, че Гуен е луда? Момичето усети как я залива облекчение, когато разбра, че тази работа може и да няма нищо общо с нея.

Най-сетне майка й заговори с тих разтреперан глас.

— Никога не бих откраднала от вас. Знаете го много добре.

— Кажи го на полицията. Ще пристигнат всеки момент. — Тънките устни на Гуен се извиха в подобие на усмивка. — Междувременно предлагам да започнеш да си събираш багажа. — Премести поглед към Абигейл. — Съжалявам, че стана свидетелка на всичко това, Аби. Знам, че вината не е твоя.

Абигейл усети как майка й се задъхва от паника.

— Къде ще отидем? Та това е домът ни. — Това не бе молба, по-скоро вик на отчаяние. Когато чу заплахата, че ще бъде изхвърлена, Розали усети, че губи почва под краката си, и стисна с всички сили облегалката на стола.

— Трябваше да помислиш, преди да посегнеш към нещо, което не ти принадлежи — заяви Гуен, впила безжалостно поглед в жертвата си.

Абигейл не можеше да повярва. Снощи бе преживяла прекрасен сън, а сега попадна в кошмар. Не можеше да се отърси от съмнението, че всичко това е свързано с нея. И сега, заради онова, което бе сторила, майка й щеше да си изгуби работата и двете оставаха без дом. Не можеше да позволи подобно нещо да се случи. Трябваше да направи нещо.

Господин Мериуедър, сети се тя. Той не би позволил да се стигне до крайности. Щеше да сложи край на тази работа.

Изтича навън, за да го намери. Когато стигна задъхана в конюшнята, прерязана от силна болка заради усилието, защото бе тичала сякаш животът й зависеше от бързината — донякъде бе точно така — се оказа, че него го няма. Там бе Лайла, седнала на пейка в стаята с амунициите, и сваляше единия си ботуш.

— Краката ми така са се подули, че сигурно са с два номера по-големи — изсъска тя през зъби. — Проклета горещина. — Успя да изхлузи ботуша, след което се изправи и започна да си вее, бузите й бяха поруменели от усилието, по челото й полепнаха руси кичури. Едва тогава забеляза изражението на Абигейл и притихна. — Какво става, Аби? Приличаш на смъртник.

Абигейл се опита да не се поддава на паниката. Първо трябваше да стигне до дъното на тази история.

— Вон каза ли ти нещо, след като се прибрахме снощи? — попита направо тя.

Лайла се намръщи и фините й извити вежди се сключиха. Стори й се объркана.

— Не съм го виждала от вчера следобед. Трябва да ви се разсърдя, задето отпрашихте без мен.

— Не можахме да те намерим — избъбри гузно Абигейл и усети как бузите й пламват, макар да не бе изрекла лъжа.

— Значи не сте търсили много. Бях тук през всичкото време — засече я Лайла, сякаш бе очевидно. — И какво за Вон? Да не би двамата да сте замислили нещо, за което не знам? — Тя погледна Абигейл подозрително.

— Не, разбира се — отвърна бързо Абигейл с надеждата пламналите й бузи да не я издадат.

— Какво тогава?

— Става въпрос за… за майка ти. — Аби не си направи труд да обясни каква е връзката. Нямаше време.

Лайла се напрегна.

— Какво е направила?

Никога досега не бяха говорили по този въпрос, но Абигейл бе наясно, че Лайла се срамува от пиянството на майка си. Същевременно бе готова да я защитава като лъвица, ако някой споменеше, че има проблем. Абигейл бе наясно, затова омаловажи положението, като обясни.

— Едно бижу липсва — диамантената огърлица, която баща ти й подари за годишнината. Решила е, че някой я е откраднал.

— Няма начин. Доколкото знам, тук крадци няма. А и ние сме единствените, които знаят къде си държи кутията с бижута. — В следващия момент по лицето й се изписа ужас. — Господи! Да не би да обвинява теб?

Абигейл поклати глава.

— Не мен. Мама. — Още докато изричаше думите, усети как пламва от срам, сякаш обвинението на Гуен бе истина.

— Това е най-шантавото нещо, което съм чувала! Сигурно се е объркала. — Лайла се опитваше да намери някакво логично обяснение за глупавото поведение на майка си. — Понякога става така, след като е имала главоболие.

В семейство Мериуедър никой не споменаваше, че Гуен пие. След като изпиеше прекалено много вино на вечеря и на следващия ден не можеше да стане, всички казваха, че е поредната мигрена.

— Не се тревожи. Ще оправим тази работа. Татко знае ли?

— Още не. Трябва да го намерим. — Обзета от паника, Абигейл се озърна.

— Налага се да изчакаме, докато се върне от езда. Пеша няма да успеем да го настигнем, а на Маверик му падна едната подкова, така че не можем да отидем с него. — Лайла посочи коня си, прибран в бокса, където дъвчеше сено. Наведе се, за да изтегли и втория ботуш. — Не се притеснявай — опита се да успокои тя Абигейл. — Татко ще оправи нещата веднага щом се върне. — Личеше, че не е никак разтревожена.

— Ами Вон? Знаеш ли къде е? — попита Абигейл, обзета от отчаяние.

— Казах ти, че не съм го виждала. — Лайла вдигна поглед към нея, раздразнена от това, че са я изоставили предишната вечер. След това изражението й омекна. — Знам, че си притеснена, но те уверявам, че всичко ще бъде наред. Казах ти, че мама си е внушила някоя глупост. След пет минути вече ще е забравила.

— Много по-сериозно е. — Абигейл се опитваше да запази самообладание и усети как сърцето й се свива. — Звъннала е на полицията.

— Какво? — ахна слисано Лайла.

В същия момент Абигейл чу хрущене на гуми по чакъла. Надникна през вратата на конюшнята и видя, че патрулната кола приближава по алеята, а след това спря пред колоните на входа. Сърцето й трепна и уверенията на Лайла се разпиляха като семенца на глухарче, подети от вятъра. Щяха да арестуват майка й… или пък да я изгонят… или и двете. Щеше да е нейната дума срещу тази на госпожа Мериуедър и отсега бе ясно на кого ще повярват ченгетата. Единствената й надежда в момента бе Лайла. Ако тя успееше да вразуми майка си…

Обърна се. Лайла куцукаше към нея, единият ботуш все още бе на крака й.

— Ела да ми помогнеш. Не мога да сваля тази проклетия.

Години по-късно Абигейл се разтреперваше, когато си спомняше как бе коленичила, за да свали ботуша на Лайла — невинен жест, който щеше да бъде разтълкуван като слугински в светлината на случилото се малко по-късно. В този момент тя изпитваше единствено благодарност. Животът на Лайла бе наистина вълшебен. Нищо лошо не й се беше случвало, поне нищо толкова неприятно като сегашната случка. Това обаче не означаваше, че тя няма да застане на страната на хората, които обичаше. Може би всичко щеше да се оправи.

Вдигна поглед към Лайла, обзета от обич към нея и същевременно от завист. Приятелката й бе фина като върбова клонка, с лека, въздушна походка, сякаш не стъпваше по земята, със сини като безоблачното небе очи и естествено руса коса, за която жените бяха готови да платят стотици долари. На шестнайсет вече бе усвоила до съвършенство умението да общува. Можеше да очарова и каменна стена на френски, както и на английски, организираше партита с лекотата на светска дама, а най-важното бе, че всички млади мъже от района, та чак до линията Мейсън-Диксън[6] се опитваха да привлекат вниманието й, въпреки че тя предпочиташе компанията на конете или на Абигейл и Вон.

Докато се върнат в къщата, двамата полицаи, едър ветеран с прошарена коса и по-младото му, постегнато копие, се бяха настанили в хола с госпожа Мериуедър. Тя им представяше своята версия на събитията, а Розали бе застанала настрани, пред старинните мебели, които бе лъскала и чистила с толкова обич. От почтителното й отношение, граничещо с раболепие, ставаше ясно, че версията на Гуен ще бъде единствената, на която новодошлите ще обърнат внимание. Розали сигурно бе наясно, защото бе навела глава и не казваше и дума в своя защита. Изглеждаше колкото невинна, толкова и гузна.

На Абигейл й се прииска да изкрещи на майка си да се защити. Защо търпеше да я тъпчат? Бе готова да се обади, когато Лайла заговори.

— Какво, по дяволите, става тук, мамо? Аби ми разказа някаква глу…

Гуен не й даде възможност да продължи.

— Не се меси, миличка. Не е твоя работа. — Говореше тихо, с най-изискания си патрициански глас, но стана ясно от острия поглед, който отправи към дъщеря си, че няма да търпи чужда намеса.

Лайла млъкна веднага. Остана на мястото си и наблюдаваше Гуен ококорена, неспособна да повярва. Никога досега не бе виждала тази страна на майка си. Обикновено Гуен бе или „неразположена“, или всеки момент щеше да й прилошее. Тя рядко се интересуваше как върви домакинството, предпочиташе да остави съпруга си да се занимава с неприятните въпроси, които възникваха от време на време. В момента бе не само напълно трезва, но бе поела в свои ръце ръководството на дома.

Претърсиха вилата. След малко откриха колието в едно чекмедже. Абигейл никак не се изненада, когато по-слабият полицай излезе от стаята, стиснал накита в ръка.

— Виж ти какво намерих — рече подигравателно той и погледна с презрение Розали. Повикаха госпожа Мериуедър. Тя също не бе никак изненадана. Когато я попитаха дали ще повдигне обвинение, тя махна с ръка като кралица.

— Не е необходимо. — След като си бе върнала колието, нямаше да предприеме нищо. Единственото й желание бе крадлата да напусне веднага. Даде на Розали час, за да си събере нещата.

Абигейл изглежда бе единствената, която прозря истината. Бе очевидно, че цялата работа е нагласена. Все едно гледаше някоя тъпа кримка. За съжаление не можеше да разбере каква е причината за тази постановка. Защо й беше на Гуен да топи майка й? Нали все повтаряше: „Какво ще правя без Роузи?“

Абигейл почти бе приключила с багажа, когато дойде Лайла. Личеше, че е плакала.

— Съжалявам — промълви тя с дрезгав глас.

Абигейл погледна грижливо сгънатите дрехи в куфара, оставен отворен върху леглото, повечето подарени от Лайла. На пода бе поставен отворен кашон, пълен с книги и стари бележници от училище; розова музикална кутия, подарък от майка й за десетия рожден ден, с мъничка балерина, която се въртеше на мелодията „Малката танцьорка“, вдигнеш ли капака; хавайски венец от креп папие, подарък от Вон, след като семейство Мериуедър бяха на почивка на Хаваи миналата година; скъсани билети от концертите, на които бе ходила с Лайла и Вон; наградата, която бе спечелила за правопис. Всички тези неща вече не означаваха нищо. Бяха най-обикновени боклуци.

Поемаше си бавно и предпазливо въздух. Сълзи нямаше. След като паниката й утихна, бе завладяна от гняв, който я обгърна също като гъст облак вулканична пепел и изпълни гърлото и дробовете й. Гневът й се насочи към Лайла. Бе вярвала, че Лайла й е приятелка, а я беше предала. Абигейл не можеше да повярва, че всичко това се е случило.

Обърна се към нея. В справедливия си гняв се почувства три метра висока.

— Защо не каза нищо? Защо мълча през всичкото време?

По бузите на Лайла потекоха сълзи.

— Опитах се — отвърна тихо тя.

Абигейл се изсмя подигравателно.

— Опитала се била. Що за тъпо извинение е това? Виждала съм те как се бориш, когато някой се опитва да потъпче твоята репутация. Я си спомни онзи път, когато Лейни Дюмарш разправяше лъжи за теб и Тими Джордан. Тя се разрева, след като приключи с нея. Господ да е на помощ, ако някой посмее да вдигне ръка на безценния ти кон. Ще сравниш нещастника със земята. Така че не ме прави на глупачка, като разправяш, че си опитала.

— Можеш да мислиш каквото желаеш — отвърна предизвикателно Лайла. — Истината е, че дори да бях казала нещо, нямаше да има никакъв смисъл. Мама не беше в настроение да слуша.

Абигейл присви очи.

— Или ти просто си повярвала на приказките й.

По смущението на Лайла разбра, че е истина, макар приятелката й да се опита да се оправдае.

— Разбира се, че майка ти не би взела нещо такова. Не и нарочно. Може би тя… — Лайла замълча, докато се опитваше да измисли обяснение, с което да оправдае Розали. — Може да го е взела назаем и да е забравила да го върне.

— Не би го направила за нищо на света. — Абигейл усети как я пробожда чувство на вина, тъй като и тя си бе помислила същото, макар само за миг. Добави с леден глас: — Всеки, който има очи, ще разбере, че работата е била нагласена.

Лайла я изгледа възмутено.

— Да не би да намекваш, че мама е излъгала полицаите?

— Откъде да знам — отвърна Абигейл със същото студено високомерие. — Защо не я попиташ?

Този път Лайла не сдържа възмущението си.

— Ти си напълно побъркана. Това е лудост!

— Значи въпросът опира до това на кого ще повярваш. На жената, която те е отгледала, или на онази, която се нарича твоя майка.

Абигейл бе наясно, че е преминала чертата, още преди да забележи как Лайла поруменява, как заблестяват очите й и вирва предизвикателно брадичка, готова да защити майка си. Само че в този момент бе твърде ядосана, за да се интересува от приятелката си. Хлопна капака на куфара. Когато вдигна поглед, Лайла бе излязла. Беше я оставила, без дори да се сбогува с нея.

Еймс Мериуедър бе следващият. Чу го да се връща от езда, докато двете с майка й товареха колата, но надеждата да им се притече на помощ много скоро угасна. Той дори не се показа. Абигейл изчака още няколко минути, като се молеше той да се намеси… Вон да се появи отнякъде… ала накрая стана ясно, че никой няма да ги изпрати, и те си тръгнаха от Върмиър Роуд 337½. На Аби й се стори, че забеляза някакво движение на прозореца на втория етаж, където бе стаята на Лайла, но това сигурно бе отражение.

Розали звънна на няколко места и сега двете пътуваха към дома на непознатите за Абигейл леля и чичо. Живееха в планините на север, в градче, наречено Пайн Блъф. Абигейл знаеше единствено, че леля й Филис е застанала на страната на майка им и пастрока, когато семейството разбрало, че Розали е бременна. Розали сигурно бе преглътнала гордостта си, за да се обади на сестра си.

Бяха на железопътния прелез на излизане от града и чакаха да мине товарния влак, когато напрежението стана нетърпимо и Абигейл се разплака.

— Защо, майче? — попита тя през сълзи. Чуваше се единствено потракването на колелата на влака, мигаше предупредителната светлина на бариерата и по предното стъкло на техния додж „Дарт“ от 72-ра играеха отблясъци. Слънцето се беше вдигнало, влажната жега, която нахлуваше от вентилаторните отвори, бе гъста като супа.

Розали стискаше волана и гледаше право напред. Лицето й изглеждаше безжизнено като на мъртвец.

— Не е каквото тя мислеше — изграчи тя с глас безизразен като лицето й. — Не го обичах, не и по този начин. Направих го заради нея. Исках да го спра да я напусне.

Бележки

[1] Превод Христо Кънев, Цветан Стоянов, 1978. — Б.пр.

[2] Джалал ад-Дин Руми е смятан за най-големия и най-необикновения суфи мистик и поет в персийския език. — Б.пр.

[3] Нарния — името на измислен свят, създаден от Клайв Стейпълс Луис, където се развива действието от детската фентъзи поредица „Хрониките на Нарния“. Там животните могат да говорят, а магията е част от всекидневието. — Б.пр.

[4] Апоматокс — градче в югоизточната част на Вирджиния, където на 9 април 1865 година главнокомандващият на Конфедерацията (войските на робовладелческия Юг) генерал Лий се предава на генерал Грант, предвождащ армията на Съединените щати, с което се слага край на Американската гражданска война (1861–1865). — Б.пр.

[5] Акър — 4046 кв.м. или малко повече от четири декара. — Б.пр.

[6] Линията на Мейсън и Диксън — символична културна граница между Севера и Юга. — Б.пр.