Артър Милър
Фокус (9)

Осма глава

На другата сутрин, докато пътуваше с метрото към Манхатън, му се искаше по някакъв начин да накара мотрисата да се движи по-бързо. През тази гореща и безоблачна утрин си представяше прословутия остров като голям панаир, където ще обикаля сред сергии, отрупани с прекрасни стоки, за да избере онова, към което го тегли сърцето. Отиваше да си търси работа.

Години наред се беше увъртал около стълбовете в метростанцията, изпитвайки едновременно страх и надежда. Защото не знаеше коя роля ще съумее да изиграе, когато неприятностите го връхлетят. Ала вчера ги беше посрещнал на улицата, на публично място, и нищо ужасно не му се беше случило; напротив, преживяването го беше подтикнало да погледне с други очи на съседите си, да ги приеме като приятели. Днес се чувстваше самоуверен. Дори безкомпромисен.

Още по-точната дума бе „енергичен“. След като години наред беше работил на един и същи етаж в една и съща сграда, търсенето на работа бе като вълнуващо приключение. Друга обстановка, други хора, при това много по-интересни, може би коренна промяна в живота му… Кой би могъл да каже колко струват способностите му на пазара на труда? Докато през нощта размишляваше, му хрумна, че е извадил късмет, задето го уволниха. Заплатата беше прекалено мизерна за труда, който полагаше. Възнамеряваше да се пазари с новите си работодатели и да не позволи да го мамят. „Може би отдавна е трябвало да напусна. Да, трябваше!“ — помисли си и самодоволно се усмихна.

Мотрисата фучеше през тунела. Нюман носеше най-новия си костюм от тънък сивкав плат. Сламената шапка стоеше много добре на гордо вирнатата му глава. Носеше колосана яка в комплект със синята вратовръзка, която пазеше за специални случаи. Ноктите му бяха изрязани и грижливо оформени. Нищо не помрачаваше настроението му, усещаше се така, сякаш душата му беше без нито гънка, досущ като идеално изгладения му панталон. Сложил си беше очилата.

След като се настани на седалката, прегледа страницата с обявите във „Сънди Таймс“. Но във вестника (който бе грабнал на излизане от къщи, за да покаже на евреина в ъгловия магазин, че тази сутрин няма да му бъде клиент) нямаше нищо, което да го заинтересува. Разбира се, не очакваше да намери обява за работата, която би приел — в крайна сметка беше специалист в областта си. Пък и беше в прекалено добро настроение, за да чете някакъв си вестник. Вдигна поглед и видя нещо, което веднага привлече вниманието му. Табелка с рисунка, прикрепена над вратата на мотрисата. Изобразени бяха пътници в метро, от устата на единия стърчеше грамадна пура. Лицата на хората около него изразяваха отвращението им, надписът отдолу гласеше: „НЕ ПУШЕТЕ В ОБЩЕСТВЕНИТЕ ТРАНСПОРТНИ СРЕДСТВА. ПРЕЧИТЕ НА ДРУГИТЕ ПЪТНИЦИ.“ Но онова, което направи впечатление на Нюман, беше стрелката, нескопосано нарисувана с молив, посочваща пушача, над чиято глава бе надраскано „Евреин“. За разлика от друг път той не се почувства неловко. Напротив, нямата сцена (неколцина негови събратя стояха под табелката) му вдъхна още по-голяма увереност. Макар че ненавиждаше проявите на лош вкус, днес естетическите му чувства не бяха накърнени, сякаш непознатият „художник“ вече бе изгубил анонимността си и повече приличаше на банковия чиновник Карлсън отколкото на простак и грубиян. Открай време Нюман се страхуваше, че по случайно стечение на обстоятелствата и против волята си ще бъде въвлечен във внезапно избухнали метежи, защото насилието му вдъхваше ужас, ала тази сутрин страхът го беше напуснал. Каквото и да се случеше, благодарение на Фред той щеше да бъде подготвен, и ако станеше участник в бунт, щеше да играе роля, отговаряща на темперамента и достойнството му.

Поусмихна се на думата, написана над несъобразителния пушач, дори си каза, че е много подходяща. Обзет от чувство за превъзходство, огледа пътниците, намери „своя“ евреин и вдигна вежди — ах, какъв глупак бе този тип, който си седеше преспокойно, без да вижда зловещото предзнаменование, криещо се в наглед невинната табелка.

* * *

Слезе от метрото, изкачи се по стълбите и се озова в онази част на града, където се намираха административните сгради на няколко могъщи корпорации. Застана на ъгъла на улица, съседна на Уол Стрийт, и се огледа. Помисли си, че по нищо не се отличава от хилядите чиновници, прииждащи от предградията, които спираха за миг под лъчите на топлото утринно слънце, преди да влязат в небостъргачите и да заемат работните си места. Настроението му се повиши и той самоуверено пристъпи в грамадното прохладно фоайе на сградата, където се намираше и седалището на корпорация „Акрон“. Взе асансьора и слезе на петдесет и трети етаж. Изненада се, като видя, че разположението на помещенията е същото като в бившата му компания. Приближи се до бюрото на секретарката, изчака младата жена да отмести поглед от вестника, съобщи й името си и целта на посещението и поиска среща с началника на „Човешки ресурси“. След няколко минути тя го въведе в кабинет, обзаведен с луксозни кожени мебели.

Нюман седна на скъпия махагонов стол, поставен на приблизително метър и половина от бюрото на господин Стивънс — човек на около трийсет и пет години, с късо подстригана кестенява коса, очевидно възпитаник на престижен университет.

— Какво обичате, сър? — попита Стивънс и добави: — Разбрах, че сте от компания…

— Не, не — побърза да го поправи Нюман, отметна глава и снизходително се усмихна. — Младата дама попита какво съм работил и аз я осведомих, че…

— Разбирам — търсите работа при нас.

— Да, проявявам интерес.

Човекът любезно се усмихна и Нюман се обнадежди, че ще му предложат отговорен пост — Стивънс изглеждаше така, сякаш обмисляше важен въпрос.

— Каква е специалността ви, господине? — попита накрая, завъртя се на стола и изпружи крака.

— Като вашата. — Нюман се приведе и се усмихна, за да прикрие напрежението си. — Назначил съм повечето служители в компанията, в която доскоро работех. Питам се дали нямате свободно място.

Стивънс отново се завъртя с лице към посетителя и впери поглед в идеално подострения си молив:

— Откровено казано, в момента не търсим служители, но…

Нюман се изправи прекалено бързо — реакция, която противоречеше на привидното му спокойствие:

— Не се безпокойте, господин Стивънс. В момента опипвам почвата, така да се каже. Пожелах да се срещна с вас, защото мисля, че вашата корпорация би могла да използва човек като мен, но щом нямате вакантни длъжности…

Стивънс стана. Изглеждаше доволен, че посетителят бързо е схванал намека.

— Обадете се отново, ако не намерите подходяща работа — промърмори.

— С удоволствие. — Нюман посегна към валчестата дръжка на вратата.

— Благодаря, че сте се спрели на нашата корпорация, господин… Извинете, как ви беше името?

— Нюман. Лорънс Нюман.

Стивънс се поколеба — неловкото мълчание, продължило не повече от секунда, докосна слепоочията на Нюман като крило на невидима птица.

— А, да. Много ви благодаря, сър. Заповядайте отново.

— Непременно — шеговито подхвърли Нюман, насили се да се усмихне и напусна кабинета.

В асансьора витаеше едва доловимо ухание на парфюм — сигурно някоя жена беше слязла преди малко. Пред очите на Нюман изникна лицето на… как се казваше? Гъртруд. Гъртруд Харт. За миг му се стори, че тя стои до него. Слезе от асансьора, прекоси просторното фоайе и тръгна към въртящата се врата. Мислеше си, че сигурно е прекрасно да работиш в такава чудесна сграда. Следващата седмица отново щеше да посети Стивънс. И да поиска по-добра заплата.

* * *

Леко открехна вратата на телефонната кабина. Яката му беше подгизнала от пот — слава Богу, че през този ден нямаше повече срещи.

— Малоун? Хлапето, дето караше фургона с хляба ли?

Нюман се засмя. Изпитваше топло чувство към майка си в редките мигове, в които можеше да си позволи снизходително отношение към нея:

— Вече не е хлапе, а зрял мъж. Ще вечеряме заедно. Представи си, години наред сме работили в съседни сгради, но не сме се засичали.

— Добре, ще предупредя прислужницата. В колко часа ще се прибереш?

— Някъде около десет. Хайде, до скоро… Момент — момчето донесе ли вестника?

— Да, да. Пийни нещо студено да се разхладиш.

— Добре, мамо. А ти гледай повече да седиш на верандата.

— Комарите ме хапят.

— Ако стоиш вкъщи, остави прозорците широко отворени. Дочуване.

— Дочуване.

Той излезе от кабината и тръгна към масата, до която седеше Уили Малоун. Мислено се поздрави, че предвидливо е скрил поставката с писалките.

— Всичко наред ли е? — попита Уили. Изглеждаше като типичен ирландец — синеок, с грубовати черти и щръкнали уши. Беше побързал да се похвали, че има четири деца — малко множко за човек на трийсет и три години.

Нюман седна и отбеляза:

— Невероятно е, че толкова време работим в съседни сгради, а не сме се засекли.

— Може би защото идвам на работа в десет сутринта и си тръгвам в четири следобед.

— Сигурно. — Преди да се обади на майка си, Нюман се беше отбил в тоалетната на ресторанта и косата му изглеждаше така, сякаш току-що е излязъл от плувен басейн. — Май си извадил късмет с работата — добави неохотно. Беше поразен от работното време на Уили. Подозираше, че онзи послъгва — изглеждаше прекалено състоятелен за толкова млад човек. Избрал беше ресторант, в който той, Нюман, не би се осмелил да влезе — заведението беше посещавано предимно от борсови посредници. Приборите бяха сребърни, салфетките — от лен. Дебели греди кръстосваха тавана, дървената ламперия беше боядисана в черно.

— Ами… харесва ми — ухили се Уили. — Работата си я бива.

— Откога си в компанията?

— Откакто завърших гимназия. Всъщност не съм работил на друго място.

— Провървяло ти е, а? — Нюман се засмя, за да прикрие завистта си.

— Има нещо такова. Водя се заместник-началник на търговския отдел, но на практика ръководя работата, защото шефът е във флота. А при теб как са нещата? Между другото, много си се променил.

— Смяташ ли?

— Май нямаше да те позная, ако не ми се беше обадил.

— Човек се променя, след като чукне четирийсетте… знаеш как е…

— Сигурно. Какво ще поръчаш?

Сервитьорът вежливо се приведе да запише поръчката. Нюман имаше в джоба си седем долара. Най-евтините ястия в менюто бяха по два долара. Избра едно и с облекчение забеляза, че сътрапезникът му стори същото. След като видя колко заможен е Уили, вече съжаляваше, задето е предложил да вечерят заедно. Нямаше смелост да каже на бившия разносвач на хляб, че ще му бъде задължен, ако разпита дали има свободни места в неговото предприятие.

Сервитьорът се отдалечи, двамата отново поведоха разговор.

— Не си се женил, така ли? — озадачено промърмори Уили, сякаш да си състави мнение за събеседника си.

— Не. — Нюман отново се засмя. — Така и не ми остана време. — Усетеше ли, че има опасност някой да проникне през въображаемата му стена, гледаше да се усмихне, после млъкваше и машинално заопипваше първото, което му попаднеше — в случая сребърен нож. — Обаче имам нещо наум. — Изведнъж осъзна какво дърдори и изтръпна. — Нещата още са… в начален етап, но срещнах интересна жена. Май досега бях прекалено зает, за да си търся партньорка в живота.

— Значи отскоро си се отдал на романтични настроения.

— Не това ме тревожи. — Нюман се постара да говори с небрежната самоувереност на човек, който си знае цената. — Питах се дали знаеш за вакантно място в твоето предприятие. Специалист съм по подбиране на кадри и…

— Да, да, спомням си.

— Разбира се, много малко фирми имат отдел „Човешки ресурси“. Мисълта ми е, че само голямо предприятие ще прояви интерес към човек с моите способности.

— Все пак има такива фирми. Не съм сигурен как стои въпросът в нашето предприятие, но ако се интересуваш, ще поразпитам.

— Добре, стига да се сетиш. Но не си прави излишен труд…

— Не ми представлява трудност. Ще попитам още утре. Опита ли на друго място? Знаеш, че имам връзки почти навсякъде.

— Тъкмо излизах от „Майнес“, когато се срещнахме…

— Правилно си се ориентирал. Имат голям персонал…

— Поговорих надълго и нашироко с някой си господин Белоус. Симпатичен човек. Задържа ме почти час. Каза…

— Ей, сетих се към кого да се обърнеш.

— Към кого? — Нюман си свали очилата.

Всичко пред очите му се разми, смътно видя как Уили изплези език, докато размишляваше, готов да щракне с пръсти.

— Опитвам се да си спомня как се наричаше компанията, в която работи той. — Уили щракна с пръсти, нервно се понамести на стола и впери сините си очи в стъкления полилей. — В четвъртък се видяхме и той спомена, че търсят човек. Ако не се лъжа, ставаше въпрос за подбиране на кадри.

— Как се казва? Ако се наложи, ще го потърся.

— Името му е Стивънс. Коул Стивънс, обаче компанията ми се губи… А, сетих се. Корпорация „Акрон“. Служителят, на когото търсят заместник, бил извикан в армията. Представяш ли си — вземат трийсет и шест годишен мъж с две деца! Така или иначе мястото му е свободно…

Когато излязоха от ресторанта, лампите светеха, мрак падаше над улицата, напомняща дълбока долина. Грамадните сгради наоколо вече се губеха в нощното небе. Двамата тръгнаха към ъгъла, където щяха да се разделят.

— Отбий се, когато имаш време. — Уили хвана меката длан на Нюман.

— Благодаря. Поздрави семейството си.

— Непременно. Вземи си запиши — моят познат се казва Стивънс и работи в корпорация „Акрон“. Запомни ли?

— Никога нищо не забравям. — Нюман невесело се изкиска, сякаш казваше, че през целия си живот е бил отговорен, а какво получи за благодарност?

— Отиди при него още утре сутринта. Със сигурност знам, че търсят човек — настойчиво произнесе Уили — не проумяваше защо Нюман изведнъж посърна.

— На всяка цена. Лека нощ и не се преуморявай. — Нюман обезсърчено му помаха.

— Ти също. Обади се да ми кажеш какво е станало в „Акрон“.

— Добре.

Уили му махна и се отдалечи по тясната странична уличка.

Нюман не помръдна няколко секунди. После бавно извади от джоба си очилата и ги сложи.

В този час на деня човек можеше да разпъне палатка близо до Уол Стрийт и да спи дълбоко, необезпокояван от стъпки или бръмчене на автомобил. Заключените сгради приличаха на грамадни сейфове. Осветлението в магазините беше изключено. Наглед градът беше като мъртъв, над тротоарите се рееше зеленият мирис на океана. Нюман изпита усещането, че смълчаната висота на сградите наоколо го подтиква да тръгне напред. Вървеше бавно като човек, който със сетни сили се е добрал до разпродажба, но стоките вече са били свършили. Нито едно живо същество не дишаше с него по смълчаните улици, не се виждаха бездомни кучета или котки. Дори гълъбите се гушеха в пролуки по високите стени на църквите — безгласни, тихи, невидими. Нюман продължаваше да крачи и с безразличие се взираше в звездите, блеснали между сградите в далечния край на булеварда, който сякаш потъваше в залива. Едва сега си даде сметка колко е уморен, затова приседна на невисоката каменна ограда на църквата „Тринити“. Над него гълъбите неспокойно заплющяха с крила, после се умириха, очевидно успокоени, че не възнамерява да им причини зло. Усещането за безнадеждна самота отново завладя Нюман, той се спотаи в мрака и се заслуша в тишината.

Не беше в състояние да размишлява, защото си даваше сметка, че е безполезно. Интуицията му подсказваше, че с нищо не може да промени положението си. Фарсът, в който съдбата му бе отредила главната роля, бе толкова абсурден, че той дори нямаше сили да се засмее, а потресен и парализиран, безучастно наблюдаваше случващото се. Напълно непознат, търсещ да назначи човек с опит, го беше помислил за евреин, поради което той, Нюман, не бе получил работата, която му се полагаше по право. Ала онова, което замъгляваше съзнанието му, бе фактът, че не може да се върне и да обясни, че е станала грешка. Ето защо сега седеше в състояние, напомнящо транс, и се взираше в една точка.

Не съществуваха думи, с които да обясни на господин Стивънс, че…

Всъщност какво трябваше да обяснява? Той се помъчи да прогони мъглата, обгръщаща съзнанието му, и да разсъждава трезво. „Ще го убедя, че не съм евреин — каза си. — Дори мога да стигна дотам, че да му занеса кръщелното си свидетелство. Тогава той ще разбере, че не съм го излъгал.“

Мислите му се залутаха. Даде си сметка, че каквото и доказателство да представи, Стивънс няма да го назначи, нито ще започне да изпитва симпатия към него. Прозрението го озари само за кратко и бе ефимерно, ала той не се съмняваше в истинността му. Защото знаеше, че когато навремето работеше в остъкления си кабинет, никакви доказателства, никакви думи не можеха да променят формата на лицето на човека, когото той подозираше.

Лицето… Каква ужасна ирония! Сълзи парнаха очите му. Стана и отново тръгна по тротоара, сякаш се надяваше да намери сред мрака начин за излизане от абсурдното положение. „Възможно ли е — запита се — Стивънс да е погледнал лицето ми и да е решил, че съм неблагонадежден, алчен или нахален? Не може да бъде! Абсурд! Аз съм благонадежден и възпитан.“ Само че нямаше начин да го докаже.

Паника задълба като с нож плътта му и той ускори крачка. Сигурно имаше нещо, което да стори, за да убеди потенциалния работодател, че е благовъзпитан и достоен за доверие. Но какво? Какви маниери да възприеме? Нови маниери? Мили Боже, дали през последните дни бе променил походката и начина си на говорене? Обмисли поведението си и реши, че изглежда като преди. Тогава как, за Бога, да докаже на онези хора, че е същият Лорънс Нюман?

Лицето му! Като ударен от гръм спря до един уличен стълб. Това лице не беше неговото. Никой нямаше право да го отпраща заради начина, по който изглеждаше. Никой! Той не се беше променил, различно бе само лицето му, сякаш принадлежащо на човек от чужда и омразна раса. Онези се опитваха да го преобразят в двама души. Гледаха го, сякаш бе виновен за нещо, сякаш щеше да им стори зло. Нямаха право да се държат така! Не биваше да му го причиняват, защото той не бе никой друг освен Лорънс Нюман…

Стресна се от гласа си, върна се към действителността, отново се озова на пустата улица.

Разтрепери се като лист, ала в далечината зърна светлини, обрамчващи входа на метростанция, и забърза натам. Станцията се намираше през две преки, но краткото разстояние му се стори безкрайно. Като отмина двора на църквата, му се стори, че студените надгробни камъни му шепнат; мракът пък сякаш заплашваше да го погълне; продължи към светлините на метростанцията, ускори крачка, накрая затича.

* * *

Като се добра до своя квартал, не влезе вкъщи, а отиде при Фред. Завари го в обградения с бодлива тел кучкарник в задния двор. Отвори вратичката, двата червеникави сетера пристъпиха към него, започнаха да го душат, после се умириха и го загледаха. Той заговори с Фред за времето; под светлината на луната, спуснала се ниско зад тях, издължените им сенки се очертаваха върху пръстения под на кучкарника.

— Жалко, че цяла година стоят затворени тук само заради две седмици през ловния сезон — промърмори той, взирайки се в очите на красивите животни.

Фред погали по главата едното куче, изправи се и сложи ръце на кръста си:

— Не бери грижа, някой ден ще си имам къщица в провинцията. — Говореше уверено, сякаш вече преговаряше сделката и се стараеше да бъде делови.

— Спестяваш ли? — усмихна се Нюман.

— Къщата, дето я искам, със спестявания не се купува. Обаче рано или късно ще я имам. — Продължаваше да гледа кучетата.

— Сериозно ли говориш? — прошепна Нюман, поразен от увереността му.

— Че ти как смяташ? — Фред се извърна и се втренчи в очилата му. — Няма цял живота да бъда левак, я. Ще размажем евреите и париците ще рукнат като от повреден игрален автомат. Тия са така въшливи с пари, че даже съдовете си мият с гореща минерална вода.

Нюман тихо се засмя, съседът му отново се изкиска, наведе се за метлата и замете встрани кучешките изпражнения. Нюман го наблюдаваше, без да помръдне.

След малко отиде с него в избата, за да го погледа как заглажда с шкурка борда на миниатюрната яхта. Беше си сложил очилата. Седеше безмълвно, но не се чувстваше неловко, дори тъкмо обратното. Внезапно изпита необяснимо, но приятно усещане за голямо постижение. Докато се взираше в парчето шкурка между грубите пръсти на съседа, заговори за войната и как беше убил германеца. Фред престана да работи, в избата се възцари тишина, а Нюман говореше ли, говореше, дори описа раната, защото се беше приближил до мъртвеца и бе видял, че куршумът е проникнал през шията и е излязъл през челото.