Гуидо Мина ди Соспиро, Джослин Годуин
Забранената книга (16)

16.

Според равинския арамейски превод на Битие древните юдеи тайно са получавали този плод по следния начин. Отрязвали главата на първородно дете, запазвали я в сол и подправки и я окачвали на стената. Под езика поставяли златно листо, върху което били изписани тайнствени букви. Тогава главата, която те наричали терафим^[1], отговаряла на зададените й въпроси за минали и бъдещи неща.

Лио почувства силно гадене както от самата идея, така и от това, че Чезаре бе приел на доверие нещо, което той се надяваше да е клеветническа легенда. Продължи да чете:

Има и такива, дори по наше време, които поради това, че са недостойни кандидати, извършват прорицания чрез изкуството на некромантството^[2]. Те не убиват своите първородни, а се сдобиват с труповете на наскоро убити хора, независимо дали в битка или от силата на мирянска ръка, и подражават на древното изкуство харуспекс^[3] или гадаенето по вътрешности. Подобни недодялани методи може и да задоволяват онези, които са кръвожадни като тигри и противни като крастави жаби, но Героят няма да има вземане-даване с тях, защото Дървото на живота не трябва да се търси сред мъртвите, а сред живите, и то от хора, които са повече от живи.

Авторът бе раздразнен от грубостта на тези некромантски практики. Лио за пореден път почувства тревога от липсата на морални задръжки у Чезаре. Прорицанието с помощта на вътрешности било гнусно не защото гадателят използва човешко тяло, а защото процедурата била недодялана. По-нататък Чезаре обясняваше, че много се съмнява в резултатите от магия, извършена с помощта на материални средства. Подобни методи можели да предизвикат без знанието на гадателя пукнатина или пролука, през която в него да нахлуят силите на „хаоса и подсъзнателното“.

„Те представляват голяма опасност за душата, защото могат да предизвикат нейното разпадане и изгубване, което суеверните наричат «вечно проклятие». Затова всички усилия на човека трябва да бъдат насочени към сливането с една превъзхождаща форма в «състояние на повече от жив»“.

Всяко занимание с магия е опасно, отбелязваше Чезаре в едно подчертано изречение. Това беше първият подчертан пасаж в ръкописа. Дори когато била успешна, магията можела да причини „изриване и обилно отделяне на изпражнения“. Той споменаваше и няколко билки, които лекуват това състояние: камшиче, ленивче, очеболец и овча опашка. Настойчиво препоръчваше на Героя основното средство за защита — преди заниманията с магии да произнася слово за прогонване на „ненужните духове“ и за призоваване на „нужните“. Тези духове не били „демони или ангели, както смятала църквата“, „нито трябва да бъдат наричани «зли» или «добри»“. Те били просто свободни духове в природата, които не могат нито да помогнат, нито да попречат на Героя.

Тъй като съзнанието изпитвало трудности да си представи безличните сили, Чезаре разрешаваше да се използват издържали проверката на времето формули за призоваване и прогонване, заедно с имената и традиционния знак на пламтящата пентаграма.

Той трябва да се обърне към четирите ъгъла на земята и да ги призове с имената на техните добре известни на всички четири вятъра, като каже: „О, Борей (или някое от другите имена), нареждам ти да държиш увити в пазвите си всички вредни и измамни влияния“. Като каже това, трябва да направи знака на петоъгълника с показалеца на протегнатата си дясна ръка. Първо трябва да посегне към левия си крак, след това до мястото над дясното си рамо. После от мястото над лявото рамо към десния крак, след това от мястото точно над главата обратно при левия крак. Накрая трябва да посочи сърцето си, създавайки във въображението си огнената петолъчна звезда. Същото трябва да стори и с другите ветрове.

След като стори всичко това, Героят се отказва от своята Сяра и Сол и влиза в Пещерата на Меркурий.

Лио знаеше, че последните напътствия се отнасят до състоянието на вътрешно съсредоточаване, което улеснява играта на въображението. Той започна с установения начин на дишане, който беше описан в обяснението: „Вдишвай в продължение на четири удара на сърцето или крачки при умерена павана^[4]. Издишвай толкова дълго, за колкото време ще направиш шест подобни крачки“. Тази последователност трябваше да бъде изпълнена дванадесет пъти, като така човек изпадаше в състояние на лека хипервентилация.

После, като следваше указанията, Лио си представи стената на пещерата, покрита с черни завеси с избродирани по тях звезди. Трябваше да си представи и самия Меркурий, а в подходящия момент, когато съсредоточеността му стане пълна, да го помоли да дръпне завесата.

Първия път, когато се опита да го постигне, подсъзнанието на Лио му изигра номер. Зад завесата се показа помещението, в което лежеше, и той видя баналното хотелско обзавеждане като в камера обскура.

Втория път завесата му разкри собственото му лице такова, каквото го виждаше всяка сутрин в огледалото, докато се бръснеше. Имаше чувството, че усилието да излъчи енергията си е дало противоположен резултат и тя е отскочила обратно към подателя.

Той направи още няколко опита с все същия резултат. Всеки от тях бе предхождан от десетина минути дишане и съсредоточаване. Накрая Лио стана и от отчаяние и чувство на безсилие започна да се разхожда из стаята. Въпреки усиленото дишане и яростното крачене насам-натам, сега му беше още по-студено. След като изпи чаша вода и му се дощя тя да беше горещ чай, той се върна при книгата и прочете указанията как да постигне способността да предсказва. Между другото те съдържаха изречението „след като си заградил по-големия свят в по-малкия“, което беше пренебрегнал като типичен херметистки жаргон. Но щом се зачете по-внимателно, той го разпозна като препратка към указанията, които се съдържаха в първата част: уроците за обръщане наопаки на нормалното взаимоотношение между „аза“ и света.

Така става, помисли си учителят по италиански в Лио, когато се опиташ да използваш подчинителното наклонение, преди да си научил сегашното време. Беше си чиста надменност да мисли, че може да пропусне половината упражнения и да очаква мигновено овладяване на магическия език на героите. Но не притежаваше ли той „тайния огън“ на желанието, издигнал се до трескава горещина? А остатъчното му католическо суперего добави като оправдание: „Освен това моите намерения са добри“.

Лио отмести поглед от книгата и обхвана главата си с ръце. Замисли се за обръщането на думите и рисунката, в която Чезаре беше изобразил главата на Героя с концентричните кръгове на природните сили, планетите и звездите. Въображението му се разшири до тъмносините междузвездни пространства, в които планетите пресичаха орбитите си. На заден план имаше множество звезди: наситено ярки червени, виолетови и зелени точки. Те също се подреждаха в галактики, извиваха се в спирали, сгъстяваха се в облаци. На небето над него се изстреля струя бяла пяна и с някаква неназована част от съзнанието си той знаеше, че това е Млечният път. След това, практикувайки „разтваряй и сгъстявай“, Лио се върна към физическата действителност в главата си, която почиваше в дланите му. Почувства езика в устата си, очите, които се въртяха в орбитите, бръчките на носа и лекото шумолене, когато раздвижи мъничките мускули в ушите. После отново влезе в пещерата на своя мозък. Тук пък видя отново света на звездите, но сега той беше по-оживен отпреди. Планетите бяха заспали, а звездите изглеждаха по-постоянни, подреждаха се в съзвездия като онези по небесните глобуси с формата на Мечките, Орион, Скорпион и останалите.

Съзнанието му се върна в главата, а после отново се разшири до космическото видение в бавна ритмична последователност. Докато правеше това, у него възникна въпросът: кой управлява това, което се случва? Може ли да има нещо извън микро- и макрокосмоса, което нарочно подрежда във времето тяхното изменение? Като кукловода, който води своите кукли? Отговорът дойде на мига, без да произнесе нито една дума: това е волята. Както пишеше в обяснението на Чезаре: „… в магическия свят волята на Героя превъзхожда познанието и в своята свобода той презира богинята Необходимост“.

Упражнението вече беше вкарало Лио в състояние на полутранс, при което събитията вътре в него станаха по-реални от физическата действителност наоколо и от умствената му дейност. Идеята за извисяващата се над всичко воля изглежда разширяваше обхвата на вътрешните му образни представи, сякаш беше някакъв голям балон, който изведнъж е бил надут. Едновременно с това Лио изпита силен студ, надминаващ многократно обикновения хлад от началото на упражненията. Това беше мраз, срещу който дрехите и огънят не предлагаха защита, тъй като представляваше безусловния студ на междузвездното пространство.

Разпозна го, защото го беше изпитал при видението си за Анджела, но тогава беше само слуга или жертва на събитията. Сега усети, че е техен господар. Бог, който гледа надолу към своето творение. Произнасяйки команда на език, който отиваше отвъд думите, той призова Меркурий и му нареди да дръпне завесата от небето.

Онова, което се разкри зад нея, може би щеше да го изненада, но сега Лио беше безпристрастен като фотоапарат, невъзмутим като природна сила, отвъд всяко лично чувство или реакция. Той видя гърба на барон Емануел, лесно разпознаваем по пригладената назад посивяла коса. Носеше копринен халат за баня и точно отваряше вратата, за да пусне някого вътре. Влезе жена. Анджела. Тя не каза нищо, не се усмихна и не поздрави чичо си, а прекоси непознатото помещение, което изпълни зрителното поле на всевиждащия Лио. Беше голяма квадратна всекидневна. Стените й бяха изрисувани от пода до тавана и окичени с разклонени еленови рога и други трофеи. Капаците на прозорците бяха затворени за през нощта, а няколко обикновени модерни лампи хвърляха кръгове светлина върху диваните и ориенталските килими.

Анджела влезе в малка осветена стаичка встрани от всекидневната, изрита сандалите от краката си и легна на леглото. Емануел я последва.

От този момент нататък възприятията на Лио вече не бяха ограничени от нищо и той изглежда проникваше и в умственото състояние на чичото и племенницата. Анджела се намираше на границата между съня и събуждането, а движенията й бяха несъзнателни като на спящ човек, който се върти в леглото. За разлика от нея Емануел беше нагорещен до червено от воля и желание. Но това не беше обичайното сексуално желание към красиво седемнадесетгодишно момиче, макар че в него имаше и такъв елемент. Не, то беше преди всичко всепоглъщащо желание за власт. Лио знаеше отпреди, че баронът непрекъснато се стреми към състоянието, в което сега се намираше той самият: свободна воля отвъд ограниченията на времето и пространството. Трябваше само да произнесе „да бъде!“ и желанието щеше да бъде изпълнено. Но неговата техника се различаваше от чистата медитация и въображението. В нормалното си съществуване Лио никога не би я разбрал, но сега я проумя без изненада или емоции. Емануел се опитваше да съедини съзнанието си с това на Анджела и да я използва като средство за обективизиране на волята си. С каква цел, в момента не можеше да се разбере.

Емануел легна до Анджела и пъхна ръка под врата й. Другата ръка вдигна до своя врат, сякаш за да зашепи ухото си. Досега Лио не беше и чувал за тази техника. Тя се използваше в някои тибетски култове за моментно спиране на притока на кръв към мозъка, с цел да предизвика транс. Но дори и да беше чувал за нея, би я отхвърлил като безразсъдна, защото тя можеше трайно да увреди мозъка и дори да причини смърт. Сега интуицията му подсказа, че Емануел и Анджела са правили същото и преди.

Когато Емануел притисна нежно врата й, тя си спомни за Орсина. Беше обещала да каже, нещо на сестра си. Какво точно? Нещо важно. Започна да се бори срещу нарастващата забрава.

Емануел стисна по-силно. Свали ръка от собствения си врат, надигна се леко и се наведе над Анджела, чиито очи бяха отворени и гледаха въпросително и объркано. Той притисна устни в протестиращите й уста, сякаш искаше да изсмуче душата й. Анджела беше забравила какво щеше да каже на сестра си. Беше забравила, че изобщо има сестра. Когато мозъкът й усети липсата на обичайното количество кръв, в нервната й система зазвучаха сигнали за тревога. Сърцето й затрепка. Преизподнята се раззина.

Баронът притисна с палец своята сънна артерия и почувства познатото стягане на черепа. Затвори очи и във въображението си влезе в празното съзнание на Анджела.

Сякаш премина през врата и влезе в друг свят. За първи път в живота си Емануел успя да изпадне в състояние на пълен магически екстаз. Той съзря бога, който често се беше опитвал да си представи образно: Митра^[5] идваше да го посрещне в маскировката на златен младеж. Веселата бляскава фигура носеше персийска шапка, късо наметало, обсипано със звезди, и държеше късия меч, предпочитан от неговите почитатели в армията — римските легионери. С изкривената логика на сънищата Емануел знаеше, че е вол, и се поклони от обожание. Митра възседна врата му и заби меча си дълбоко в гърлото му.

Във физическия свят мускулите на барона се свиха със силата на трупно вкочаняване. Пръстите и палецът му натиснаха по-силно беззащитния врат на Анджела. Барорецепторите^[6] в сънната артерия започнаха да изпращат сигнали за тревога до сърцето, за да намали скоростта и да свали кръвното налягане. След около десет минути то спря, но Емануел не разбра, защото се намираше в пароксизъм извън времето.

Когато най-после дойде на себе си, Анджела все още лежеше в обятията му, но вече не дишаше. Беше мъртва.

Макар че докато траеше видението, Лио не усещаше собственото си тяло, сега силният студ го смрази отново. Той обаче разбра, че това не е само неговото собствено състояние, но и това на барона.

Щом очите му се отвориха, Емануел остана да лежи още известно време, без да помръдва. После стана от леглото, придърпа халата около тялото си и излезе през входната врата. Лио видя, че са се намирали в малка ловна хижа, пред която имаше двор с ограда. Баронът отиде при своята „Ланча“, отвори шофьорската врата и започна да рови нещо по арматурното табло. Върна се в хижата, сложил шофьорските си ръкавици, отиде при тялото на Анджела и свали малкото й дрехи: тениската, полата и бикините.

Баронът не беше висок, но имаше здраво телосложение и не му беше трудно да я преметне през рамо и да я сложи във ваната. Все още с ръкавици, той взе сапуна и гъбата и изми всеки сантиметър от несъпротивляващата се плът. Изми и косата и я изсуши грижливо. После извади три големи хавлии от шкафа. Двете просна на пода на банята, а с третата подсуши тялото и го облече в оскъдните му одежди, включително сандалите.

С пълно самообладание и минимален разход на движения Емануел изстиска до последната капка мокрите ръкавици над мивката. След това съсредоточено си ги сложи отново и отвори вратата на ловната хижа. Стигна до ланчата и отвори капака на багажника. Влезе обратно в къщата, вдигна отново тялото на рамо, отнесе го де колата и затвори багажника. Върна се пак в хижата, събра чаршафа и хавлиите, свали халата си и напъха всичко в пералнята, която стоеше в малкото мокро помещение. Сложи прах за пране и нагласи регулатора на 90 градуса. После излезе от хижата по риза и панталони и с мокрите ръкавици на ръцете заключи вратата.

Нощта беше тиха, безлунна и много топла. Първите няколко километра Емануел кара само с габарити, но когато стигна до мястото, където пътят започваше да се изкачва по нисък хълм, спря и обърна колата. После пое обратно към хижата. Лио лесно четеше неговите мисли. Беше забравил, че трябва да се оправи не само с тялото на Анджела, но и с нейната „Веспа“. Отвори багажника и трябваше доста да се напъне, за да извади вече вкочаняващия се труп. Настани го на предната пътническа седалка и го закрепи с помощта на колана. Вдигна веспата в багажника, чийто капак не можа да затвори напълно, и потегли отново. Дисциплинираното и целенасочено съзнание на Емануел бе планирало той да мине край вилата, да покара час-два по пътищата, които в 2:30 сутринта бяха пусти, и да намери място, където да изхвърли тялото и скутера, като симулира нещастен случай.

Но докато караше по тесния път, който минаваше през задния двор на вилата, на Емануел му хрумна друга идея. Той загаси габаритите, изключи от скорост и спря двигателя. По инерция автомобилът бързо и тихо стигна до ферарито на Найджъл. Баронът хвърли поглед към прозорците, които бяха тъмни и по тях се отразяваха звездите в небето, и слезе от колата. Все още с мокрите ръкавици на ръцете си, той дръпна ръчката за капака на багажника на ферарито и задържа пружината, за да се отвори тихо. После заобиколи откъм мястото на пътника в ланчата, отвори я също толкова внимателно и вдигна тялото на Анджела. Трябваше да направи само няколко крачки, за да напъха свитите й крайници в багажника на ферарито. Затвори го възможно най-тихо, върна се при ланчата, запали двигателя и с колкото може по-малко газ плавно се измъкна от двора. Щом се отдалечи достатъчно от вилата, запали фаровете и подкара с нормална скорост покрай река Адидже. На около тридесет километра от вилата спря на брега и измъкна веспата от багажника. Не запали двигателя, но не забрави да включи на втора скорост и продължи да натиска ръчката на съединителя, докато безшумно вкара ролера в реката. После затвори багажника и подкара към вкъщи. В 3:30 сутринта сам си отключи тихо и безшумно се вмъкна във вилата през задната врата. Половин час по-късно вече спеше в спалнята си.

Щом съзнанието на барона, с което Лио интуитивно беше свързан през последния час, потъна в забрава, негово собствено започна да се възвръща. Беше паднал на земята и сякаш лежеше в басейн от студена пот, защото зъбите му неудържимо тракаха. Когато раздвижи крайниците си, почувства пръстите на ръцете и краката си като одрани, сякаш някой ги драскаше с късове лед. Не мога ли просто да умра, изстена Лио, надигна се наполовина и се опита да отвори очи. Но не успя. Мина му мисълта, че неописуемото видение го беше ослепило, но този път завинаги. Това ли щеше да е наказанието му за това, че бе превзел с щурм вратите на възприятията и бе видял неща, които не биваше да вижда? Споменът за тях щеше да го измъчва до края на живота му. Чувстваше се толкова слаб, че трябваше да съсредоточи всичките си сили, за да продължи да диша. Проснат на земята, той лежеше в мрака и трепереше в собствената си студена пот, толкова омаломощен, че не можеше нито да се движи, нито да мисли.

 

 

Малко след единадесет сутринта Гедина влезе в хотела, придружаван от Колучи и петима полицаи. Техните „Алфа Ромео“ бяха изгълтали на един дъх километрите от Болцано до Венеция. За тях беше просто физически невъзможно да пристигнат по-рано. С изключение на инспектора всички носеха униформи. Затова нямаше нужда да показват удостоверенията си на втрещения мъж на рецепцията.

— Имате ли гост на име Кевъна? — попита инспекторът.

— Да, но…

— Коя е стаята му?

Мъжът зад рецепцията, дори по-възрастен от своя колега със заешката уста, се поколеба.

— Ще ми кажете ли най-сетне? — настоя инспекторът, а колегите му започнаха да вадят оръжията си.

— Стая 311, но… — Обаче полицаите вече тичаха нагоре по стълбите.

Гедина първо почука, а после заблъска по вратата.

— Полиция, отворете!

Никакъв отговор.

— Знаем, че си вътре, Кевъна. Отваряй вратата! Веднага!

Отговори му пълна тишина. Инспекторът се обърна към хората си.

— Разбийте я!

Най-едрият от полицаите се засили и се хвърли върху вратата точно в момента, когато мъжът от рецепцията се появи с ключа. Слабата врата устоя на първия опит. Полицаят отстъпи назад и позволи на портиера да отключи.

— Внимавай, шефе — каза Колучи на Гедина, — може да е въоръжен.

Но инспекторът, който първи хвърли поглед вътре, изведнъж се закова на място.

— Не влизайте! — каза той и прегради входа. — Колучи, веднага ме свържи с началника на полицията във Венеция.

Като се подпираше на ръката си, той се наведе навътре, но все още не прекрачваше прага. Намери опипом ключа за осветлението и го запали. Всичко беше в кръв. Вратата на банята беше оставена отворена и по пода също се виждаше кръв. Сивият хотелски мокет беше напоен с кръв. Кръв имаше по масата, по леглото, навсякъде. В помещението нямаше никого.

— Шефе, началникът е на телефона — каза Колучи, а очите му щяха да изскочат от любопитство. Гедина грабна телефона и обясни положението на префекта. Помоли го веднага да изпрати съдебномедицински екип.

— Моля, погрижете се с тях да има и серолог. Това е изключително важно.

Мъжът от рецепцията започна тихичко да се измъква и пое по коридора към стълбището, но Гедина го забеляза и го повика.

— Ела тук. — Онзи покорно изпълни заповедта.

— Кажи ми сега, днес виждал ли си господин Кевъна?

— Да, господине.

— Кога? Защо не ми каза веднага?

— Опитах се, но вие ме прекъснахте. Той напусна хотела още сутринта.

— Така ли? Кога?

— Около десет часа.

— По дяволите! Спомена ли къде отива?

— Не. — Мъжът от рецепцията направи пауза, но после добави малко неохотно. — Всъщност ме попита нещо.

— Какво по-точно?

— Къде е най-близката книжарница.

Книжарница? Какво по дяволите значи това, помисли си учуден Гедина.

— Кажи, нормален ли ти се стори? Развълнуван ли беше?

— О, господине, изглеждаше… направо ужасно. Това забелязах.

— Ужасно? Какво искаш да кажеш?

— Немощен, слаб, блед като мъртвец — рецепционистът можеше да опише по същия начин и себе си.

И въпреки това е питал за книжарница, каза си Гедина. После продължи на глас:

— Спомняш ли си нещо друго?

— Не, не мисля.

— Взе ли си багажа?

— Да. Един куфар и мисля, раница.

— Това всичко ли е?

— Да.

— Добре, върни се долу и остани там, защото може да ни потрябваш.

Когато възрастният човек си тръгна, Гедина се обърна към Колучи.

— Вземи един човек и слез долу. Дръж онзи на рецепцията под око и следи обажданията по телефона. Интересуват ме всички обаждания до хотела. Посрещни колегите от съдебната медицина и когато пристигнат, веднага ги доведи.

Все още, без да влиза в стаята, Гедина се опита да си представи какво може да се е случило тук, и записа няколко предположения в бележника си. Всички те бяха изсмукани от пръстите. Обаче едно беше сигурно, професор Лионард Кевъна бе замислил нещо лошо. Независимо че имаше алиби. Гедина провери чрез Интерпол и разбра, че Кевъна е бил във Вашингтон, когато е била убита Анджела и са отвлекли Орсина. Но това не доказваше нищо. Професорът би могъл да е мозъкът, замислил някое от престъпленията, а защо не и двете?

Гедина забеляза, че наум назовава двете сестри аристократки на малко име. Бяха му станали много близки. Изпитваше съчувствие към тях и цялото им семейство, а обикновено това не му се случваше. Чувството се засили, когато Кевъна успя да се измъкне. Гедина знаеше много добре, че в мига, щом научи, че професорът е във Венеция, беше длъжен да съобщи на местната полиция и да ги помоли поне да го поставят под наблюдение, докато той дойде лично. Нарочно беше постъпил така заради своята кариера. Това беше риск, който си заслужаваше да поеме. Двойното разследване беше неговото най-любимо задължение и това трябваше да е първият майсторски ход, след всички подигравки, които медиите изсипаха отгоре му. Между другото, единственото, което възнамеряваше да направи с Кевъна, беше да го разпита. Нямаше достатъчно причини да го задържи, а може би дори и да го подозира в нещо повече от прелюбодейство, а това не беше престъпление. Затова изобщо не беше подготвен за тази кървава баня.

— Инспектор Гедина? — Един плещест мъж се изправи пред него. — Аз съм инспектор Джианели. На твое разположение съм — добави той малко неохотно. Следваха го неколцина души, вероятно от съдебната медицина, и няколко униформени полицаи.

— Благодаря — отговори Гедина. — Затънали сме до шия в някакъв кървав кошмар.

— Да, виждам — кимна Джианели, който надничаше в стаята.

— Кой е серологът?

— Аз — отговори един дългуч с анемичен вид.

— Добре. Влизай и гледай да не стъпваш в кръвта.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — отговори дългият и влезе в помещението.

Час по-късно вероятното местопрестъпление (вероятно, защото труп не беше намерен) беше щателно изследвано. Фотографът направи стотици снимки, докато химикът и серологът бяха затънали в работа. Първият търсеше косми и други телесни течности, парченца от нокти, нишки и свързани с престъплението химикали и частици. А серологът се бе съсредоточил върху необичайно голямото количество кръв. Вече беше събрал безброй проби съсирена кръв. Гедина го попита какво мисли.

— Инспекторе, това местопрестъпление ми се струва някак нереално — отговори той. — Не искам да прибързвам със заключенията, докато не са готови лабораторните изследвания.

— Но…

— Обикновено, когато причината за кървенето е рана, да речем, причинена от един или няколко куршума или от различни видове остриета, от тялото на жертвата рукват една или няколко струи. Тя пада на пода и пръските кръв са толкова по-големи, колкото по-близко са до тялото. Но в този случай жертвата, ако изобщо си имаме работа с човешко същество…

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че на този етап можем да кажем само, колкото и невероятно да изглежда, че тук вътре е заклано някакво животно, например коза.

Какво за бога беше намислил Кевъна?

— Както и да е — продължи серологът, — ако кръвта е само от едно лице, което скоро ще установим, като сравним всички проби, той или тя изглежда е текла от цялото тяло. Не можах да открия на пода място, където да е текла по-силно. Това е твърде необичайно.

— Някакво друго предположение?

— Може би, но е малко пресилено.

— И то е?

— Лептоспироза. Причинява се от пиене на вода, заразена от урина на плъхове.

— Лептоспироза ли каза?

— Да, треска, причинявана от плъховете. Заразеният страда от много неща: повръща, има диария, треска, главоболие. В тежко състояние може да започне да кърви през порите на кожата и дори да умре.

— Колко голяма е вероятността това да се случи?

— Във Венеция? С нашите хиляди местни плъшоци? Голяма, стига човек да пие вода от каналите. Но това е невероятно. Разбира се, жертвата може да е била принудена да го направи, но това вие трябва да установите. Аз се придържам към научните факти. Когато анализираме кръвта, ще научим повече за този човек, а това ще стане съвсем скоро. Разбира се, ако предположим, че е негова.

Гедина слезе долу и разговаря за втори път с шефа на венецианската полиция. Той беше дошъл лично, след като чу предварителния доклад на инспектор Джианели.

— Господин префект — каза Гедина, като го гледаше право в очите, — имам всички основания да предполагам, че Лионард Кевъна е опасен човек. Тъй като се смята, че в момента пребивава на италианска земя, моля ви настоятелно да вдигнете по тревога всички полицейски дирекции в страната, както и всички гранични пунктове, летищата и пристанищата. Включително митническите пунктове по границите ни с Франция, Швейцария, Австрия и Словения. Ще се обадя в дирекцията на полицията в Болцано, за да им дам същите указания.

Лионард Кевъна представлява сериозна опасност за обществото. В момента определяме по какъв начин, но може да излезе и убиец. За да избегнем бъдещи трагедии, той трябва да бъде намерен и задържан. Моята служба ви е пуснала по електронната поща неговата снимка и номерата на двата му паспорта — италианския и американския. Той не бива да напуска страната.

Началникът на полицията изглеждаше объркан. Гедина го дръпна настрана, за да си поговорят на четири очи. Разказа му, че американецът може да е свързан с трагедиите, които наскоро се стовариха върху семейство Ривиера дела Мота и му обясни защо. Тази поверителна информация му спечели пълната подкрепа на началника на венецианската полиция. За намирането и арестуването на Лионард Кевъна щяха да се вземат мерки в национален мащаб. Хотелът вече беше залят от полицаи и карабинери. Те бяха изпълнили скромното фоайе и вече заемаха част от тротоара.

Един от репортерите на „Ил Газетино ди Венеция“ забеляза суматохата, сети се, че нещо става и се промъкна в хотела през групичките полицаи. За награда успя да вземе интервю лично от началника на полицията, а после и от инспектор Джианели, след като Гедина раздразнено му отказа. Джианели разказа какво са намерили в стая 331 и без да съзнава, че това е поверителна информация, добави, че Кевъна може да е свързан и с отвличането на баронесата. Журналистът хукна през глава към новинарската стая, за да изстреля сензацията, до която се беше докопал.

Не след дълго всички медии с жар добавиха още една статия или предаване за сагата на Ривиера дела Мота.