Кънчо Атанасов
Всичко отначало (Книга за селото)

Първа част
Най-новата мис на Ню Джърси

„Съвременните произшествия непременно трябва да се описват, за да могат да се позовават на нас. Сега вече може да се пише и за царуването на Николай, и за 14 декември.“

А. С. Пушкин пред А. Н. Вулф

11–12 септември 1828 г.

Маринчо Лалев умря като куче…

Не че беше живял като човек, ама чак такава смърт пък — бяла и неизбежна, никой не беше очаквал да му се случи — нито той самият, нито някой от съселяните му!

Въпреки че и такива смърти са се случвали по тези краища. Той самият не го помни, тъй като не е бил роден още, но го знае от баща си. И тогава, както и сега, народецът ни се е скитал все по чужди краища — да си дири и късмета, и хлебеца. Имало значи някой си Илия Касъра — Касърчето му викали, защото бил един от най-младите в рода на Касърята. Скитали са се тогава нашите по дюлгерлък из Влашко, по градинарлък около Одеса и в Унгария, а в Америка, в гр. Спокен, сме имали цяла колония — още идат писма оттам, които няма кой да получи. Последното беше от някаква адвокатска кантора, която съобщаваше на Моньо Рашков Митев, че имотите му в центъра на града ще бъдат изкупени от Общината и къде значи ще трябва да бъдат преведени парите. Дали лично на него, или по сметката му при тях, от която надлежно са били изплащани данъците и другите налози и по която сметка след всичките олихвявания са останали шест хиляди четиристотин двадесет и седем долара и три цента.

— Малей, много пари! — рече кметът, като още въртеше плика с многото печати из ръцете си.

— Бе то доларът пада сега, ама колкото и да пада, все са пари! — каза Даскал Кольо.

А Киро Японеца, който все следеше валутите и имаше ясен поглед върху тях, се усмихна в русичките си мустачки и брадица и каза замислено:

— Ако, каквито са очакванията, влязат американците в Ирак до петнадесети идния месец, доларът неминуемо ще скочи…

— И парите ще станат още повече! — пусна плика на бюрото кметът. — Ами ако падне доларът?

— Няма да падне! — убедено го увери Японеца.

Синът на Писателя, когото бяха извикали да прочете писмото, като смяташе, че вече си е свършил работата, стана да си тръгва. Но Васил Върбанов го спря:

— Къде? Ами отговора? Щом има писмо, на туй писмо трябва и отговор да се изпрати!

— Нали казахте, че Моньо Рашков Митев е починал? Казахте, че и наследници няма? Кой тогава ще отговаря?

— Ние! — скочи Васил Върбанов. — Селото е тука! И ние сме тука! Като го няма потърпевшият и като няма наследник, ние ще му станем наследници! От къде на къде ще им оставим тези пари на американците!

— И другите — от изкупуването! — додаде Даскал Кольо и се обърна към сина на Писателя: — Бе нищо ли не пише там на каква стойност ще бъдат изкупени имотите?

— Нищо не пишат…

— Как ще пишат? — още се разпали кметът Васил Върбанов. — На тях им дай само да грабят! Малко грабят по целия свят, че сега и от нашето село… Но… няма да стане тяхната! Ще се съдим — и за парите по сметката, и за парите от продажбите!

На Маринчо Лалев, когото също бяха извикали за отварянето на писмото, му се видя много нередовна тази работа — да се съдят с американците за наследството на Моньо Рашков, но им каза това, което знаеше по случая…

Как точно е станало — никой не може да каже, но Моньо Рашков и Моньовица умряха в един и същи ден. Или в една и съща нощ? И това никой не може да го каже…

В селото тогава още имаше хора — не много, ама не и като сега — двайсетина души с по половин душа. Ден ли, два ли — не слязоха до фурната! Нито пък до кръчмата — и кръчма имаха тогава. Не слезе Моньо Рашков. Не слезе и Моньовица…

Ослушваха се само как вие кучето и се оглеждаха — саможиви хора бяха и самотни, та никой не посмя да похлопа на портата им. На третия ден ли, на четвъртия ли ще е било — зарева магарето им. Ама рев — да ти скъса сърцето направо! Тогава кметът Васил Върбанов повика няколко души за кураж и за комисия и разби портата.

Бог да пази от такава гледка! Лежаха на широкия персон и половина креват двамата — бай Моньо Рашков и Моньовица: той, изоблечен в американския си костюм на райета и със захлупена върху скръстените му ръце гарсонетка, а тя — със сплетени на гърдите тънки бели плитчици и в моминската си носия — шарена, че чак превзема очите.

Такива ми ти работи: преметено, подредено, чинийките и купичките измити и захлупени на поличката до мивката, в едно бурканче от кисело мляко пуснати да се отцеждат виличките и лъжичките им. И на перваза на прозореца турени тъй, че веднага да се видят, паспортите и една купчинка пари. Като ги изчетоха, видяха, че са от последната им пенсия и на двамата — непипнати още и със стотинките до тях. Значи все ще трябва да се е случило това около пето число на месеца — тогава все около пето число раздаваха пенсиите. А месецът трябва да е бил август или най-много септември, защото, като се чудеха какво да ги правят овцете и козите му на Моньо Рашков и някой предложи да ги изколят, друг каза, че не е възможно и грехота да се колят, тъй като вече са замърлени. А по нас тука стоката се мърли през август или най-късно през септември…

Горещо беше, а пък никаква миризма на лошо не се разнасяше наоколо, а миришеше само на чисто и подредено. Но независимо от това, кметът се разпореди да идват жените, а той самият отиде до кметството си, взе печата и едно тесте хартиени ленти, а като се върна, подпечата всички врати на къщата и на плевнята, и на дамищата из двора.

Заприиждаха жените, наредиха каквото се полага за случая — житото — там, свещите, попрекадиха с тамян, турен на една керемидка, и пристигнаха другарите от милицията — цял джип народ! Обикаляха, гледаха, опитаха да поразпитат хората кое как е станало, но като видяха, че никой нищо не може да им каже и всеки сам за себе си се чуди как аджеба всичко това е могло да се случи в селото ни — вдигнаха се и си тръгнаха. На въпроса на кмета какво да прави с труповете беше отговорено, че може да ги погребва, тъй като следи от насилие не са открити и за престъпление не може да става и дума.

Опря им се само Цеца Панделката:

— Нямало насилие! И дума не можело да става за някакво си там насилие… Абе, другарю полковник…

— Майор! Само майор засега! — поправи я най-възрастният на милицията…

— Абе, другарю майор, а какво е това, дето е могло да накара баба Моньовица да легне до съпруга си Моньо Рашков и да умре до него? Какво е, ако не е насилие, както вие благоволявате да се изразявате?

— Въпрос на личен избор според нас! — повдигна рамене другарят майор.

— Сякаш вие по свой избор сте тука? Сякаш ние по свой избор сме се насъбрали тука? Сякаш изобщо имаме избор…

Някоя от жените изведе Панделката навън, а тя, разплакана и потресена, продължаваше да нарежда:

— Никакъв избор нямаме! Не ни е даден никакъв избор на нас… Само мъка! И ако някаква радост ни се отпусне, то е, за да видим колко мъката ни е голяма… Бульо Моньовице…

— Няма да те чуе — рече жената, която още я подкрепяше. — Ама ти си поплачи, щом на плач те избива…

Цеца Панделката опря чело о напечените камъни на дувара и притихна.

Заминаха си другарите от милицията.

Кметът отново налепи лепенките с печатите по вратите.

Пристигна докторчето от Соколово и седнаха двамата под асмите да пишат смъртните актове — кметът разгръща паспортите, а докторът пише неговите си работи.

Написаха ги.

Надойдоха жените:

— Какво ще сготвим, кмете?

— Знаете какво! — сопна им се Васил Върбанов. — Аз ли да ви уча?

— Ами боб откъде?

— Вижте дали няма в мазата…

— Запечатал си я!

— Пак ще я запечатам!

— Ами жито?

— Ако няма в хамбара, аз ще донеса…

— Кмете, има девет кокошки в курника… Да ги изколим, че са пощурели от глад? Изпокълвали са се целите!

— Кокошките? — замисли се кметът. Но бързо реши: — Нахранете ги и ги изколете!

— Че за какво пък да ги храним?

— Тъй! — приключи разговора кметът.

Изобщо, набързо приключихме с имуществото на Моньо Рашков: заведохме овцете и козите в стопанството (и стопанство имахме тогава!), кошерите подарихме на Кольо Калчев, а магарето взехме за общо ползване. Дотрябва му на някого да си прибере сеното — впряга и заминава. Дотрябва ми на мене за нещо — отивам и впрягам. Но се оказа вярна онази приказка за орташката кобила — орташкото магаре скоро окуця, залиня, съвсем престана да се храни и наскоро умря. В късна есен. Или пък в началото на зимата. Май по сняг беше — все ми се струва, че със снегорина го извлякох до ямата в далечния край на стопанския двор.

И нещо, според мен много интересно — къща не остана неизтарашена, било обитаема или необитаема, а в къщата на Моньо Рашков никой не влезе, нито пък бутна керемида или пък капак от покрива. Интересна работа — подивя дворът, обрасна с орех и сливак целият, а никой на нищо не посегна. Само аз отмъкнах нещо оттам, ама като премисля сега, струва ми се, че не е трябвало, че е било излишно да се пипа този самотен и смотан свят, че е трябвало да се съхрани целостта му от чуждо око и чужда помисъл. И много да знаеш, пак нищо няма да разбереш! И много да научиш — ненаученото още повече ще стане!

Не беше минала и седмица от двойното погребение, когато се обадиха от Водното и от Енергото, че след като къщата на Моньо Рашков е станала необитаема, следва да се изключат и токът и водата, за да бъдат избегнати възможностите за евентуални аварии. Тогава мене, който бях тракторист, комбайнер, шофьор на газката и джипа, механик по доилните агрегати в стопанството, бяха ме натоварили по партийна линия да отговарям за елзахранването и водоснабдяването на селото. Млад човек, амбициозен — лашкали са ме, както намерят за добре. Затова мене извика Васил Върбанов. Лежах половин час над шахтата — отвих водомера и затапих тръбата. Но за тока трябваше да се влезе вътре, да засека електромера и от тавана да отрежа захранващите кабели.

— Кмете, пак ще скъсаме лепенките?

— Няма вече и да ги слагаме! — рече кметът и стисна стълбата, по която трябваше да се кача на тавана.

Под покрива — тъмна жега, тайнствена задуха и гърмящи под стъпките ми, надонесени от катеричките орехови черупки. Напипах прикования към гредите стълб, отмахнах няколко цигли, емнах се по дирека и резнах рекордомана. Внимателно се спуснах надолу и току стъпих на нещо, което преди не бях видял. Огледах го сега, хубаво го опипах — куфар, старовремска направа с отвъдморска майстория. Широк, висок, с тумбест капак, целият облепен с някаква здрава и топла материя, заключен с мъничко катинарче и с ключе, пъхнато в катинарчето. Врътнах ключето, снех катинарчето и капакът, като да са смазвани пантите му вчера или най-много завчера, сам се отвори…

— Айде бе, Маринчо! — развика се отдолу кметът. — Пребих се да подпирам тази стълба!

— Нагласям циглите — отвърнах му, — и слизам!

Ама докато нареждах циглите, размислих се и реших да му кажа. И тъй и тъй ще го прибирам куфара, поне да не изглежда като кражба. Щом той знае, взел съм го значи и толкоз.

— Бай Василе, намерих нещо тука…

— Да не са пендарите на баба Моньовица?

— Не бе! Един куфар, пълен догоре с книжа! И американски вестници има от 1907 година…

— Давай го тука!

— Чакай да видя мога ли го довлече…

Завлякох го някак до Капандурата. Пое го бай Васил отдолу, аз придържах отгоре с колана си — как да е, свлякохме го долу.

Клекна и бай Васил до куфара, та клечахме, може да се каже, до вечерта. Писма от Америка, писма до Америка, речници, фотографии в разни ателиета и до разни жепелинии, карти, диплянки с най-различни изгледи, много вестници — запазени, ще речеш, сега излизат от печатницата.

— Ама повечето все на английски, дето викаш — обърса ръцете си в дочения панталон бай Васил. — Минала работа! Излишна! Ключи ключето и да вървим, че то вече се чуват овцете — идат си!

— Искам да го взема куфара!

— И що ти е?

— Ами интересно ми е — наш човек ходил там през света, ръшнал там, наш човек ги домъкнал оттам тука…

— Книжа домъкнал! — махна с ръка Васил Върбанов. — Ама да знаеш, и долари има тука някъде! Те, като са се върнали тук за последно през двадесет и пета, нивя са купували, гори и добитък, ама все е останало нещо… Обаче къде?

— Не са в куфара, всеки случай! Ти видя!

— Видях… Абе вземи го, като толкова искаш, ама по тъмно! Ще го сложим сега долу до портичката, а пък ти нощес с количката и…

Точно така и направих — „нощес с количката“ — и у дома, в стаята ми, до масата под прозореца…

„Маринчо Лалев умря като куче!“

Не знам кой точно ще го рече, но съм сигурен, че ще го рече някой, защото то, моето умиране, точно така и ще изглежда.

А Даскал Кольо, като спре за миг да люпи семките си, ще каже:

— Сякаш знаем ние вече какво е да живееш като човек!

— И да умреш като човек! — ще добави Киро Японеца.

— Все е тая! — ще надникне през дима на цигарата си Джипито, който, откакто е дошъл преди десетина години, не е имал никакво раждане и е съвсем наясно със смъртта.

— Не е! — ще се обади Васил Върбанов, който винаги и на всичко обича да бъде контра. И когато разбира въпроса, по който се спори, и когато не го разбира, и дори когато съвсем не знае за какъв въпрос става дума. — Не е! И не може да бъде! Да се родиш като човек, да живееш донейде си и донякъде като човек и отведнъж всичко да се пречупи в тебе и да не знаеш вече живее ли ти се, не ти ли се живее, на този свят ли се намираш, или на друг някой свят са те пренесли барабар с комшиите и кокошките…

— И с батя Минча! — ще се заизмъква изпод камиона си Минчо Майката. Ще заизбърсва ръце в стиската омаслени конци и ще добави: — Тъй е, майко, където е Минчо Майката — там е светът! Друго няма! И не може да има! Тъй ли е, Писателе?

— Може и тъй да е… — ще се поусмихне като насън Писателя и пак ще впери очилцата си към хълмовете, дето един над друг извират в сутрешната дрезгавина.

На Маринчо Лалев просто му се доплака…

За тях. За себе си. За хълмовете. За още бялото на Шипченските върхове, за Соколовската река долу, за пътя, който се извива все покрай нея, за Соколовската гаричка, дето винаги тъне в сенките на високите чинари, за които началникът на гарата казва, че са садени през 1912 година, когато е строена линията…

Тъй ще бъде, няма как иначе да стане — него няма да го има, а те пак тъй ще изпъдят козите и овцете си на ранина, ще се емнат овцете и козите им по овразите отсреща, а те ще седят на пейката или ще клечат около нея и ще гледат напреде си — нямо и безутешно, или ще си приказват неща, дето са били или не са били, дето са и дето трябва да станат…

Даскал Кольо отвъди козите.

Киро Японеца не е имал и няма да има кози, защото „Все е на стреме“, както сам се изразява, да емне парахода и да запраши към Япония, като пътем ще се отбие и в Австралия, защото кога друг път ще му се удаде случай да види и Австралия?

Васил Върбанов има една коза, която ни се пърчи, ни се дои, но за клане не става — много е стара вече, а пък циганите, дето току минават тъдява с москвичите и ремаркетата си, разбират и или не я искат, или дават толкоз, че просто да те досрамее да им я дадеш!

И излиза, че цялото село е излязло да пасе овцете и козите на Писателя! Всъщност ще стане цялото, когато дойдат тук на припека Мария Ярката и Цеца Панделката. Ярката е свидлива и няма да донесе нищо, но Панделката ще донесе — я препечени курабийки с канела, я още горещ лопушник или пък голямо пластмасово шише сок от дръмбъз — бистър и подсладен точно колкото трябва…

— Не виждам магарето на Маринчо? — ще рече Ярката, когато за втори път ще се пресегне я към тавата, я към шишето.

— Там е! — ще й посочи дракалаците Васил Върбанов. — Дето е козата ми и малко по-наляво… Видя ли го?

— Нищо не виждам! — ще тури длан на очите си Ярката. — Наляво към дъба? Или наляво към кривата круша?

— Точно по средата!

— Че то по средата ни коза има, ни магаре?

— Минаха зад брестлетата…

— Аха… — сваля ръката си Мария Ярката, но не може да се разбере по гласа й видяла ли е нещо, или просто се е отказала да гледа в бистрата светлина, която започва вече да попритреперва от спусналата се жега.

Ето такова е и такова ще си бъде утрото в края на селото, досами чешмата в ниското, където е къщата на Маринчо Лалев. Само Маринчо Лалев няма да го има наоколо — да отвори портичката и да ги поздрави или пък, връщайки се отнякъде с каручката, да ги поздрави пак и да потъне в зашумяния двор с асмалъците и легналите върху асмалъците клони на орехите…

Защото лежи сега в снега Маринчо Лалев и слуша как се сипе снегът върху оснежения свят. И не може да стане, и не може да се помръдне даже, а едвам само успява да се понамести в меката още пряспа. Топло му е, даже му е горещо и ако не беше това пробождане отпред под ребрата, можеше да каже, че му е добре, че от това по-добре не е бил никога и никога вече няма да бъде по-добре, отколкото е сега!

Сигурно тъй добре се е чувствал и Илия на Касърята…

Чувал го е от баща си, не го е видял, а го е преживял хиляди пъти — все едно с него самия се е случило. Всяка пролет, вземат ли да цъфтят кокичето, минзухарът и синчецът, и да не ги е видял да цъфтят и където и по света да го е развявал животът му, винаги все оная долчинка в корията е бивала пред очите му и все оня глас бащиния си е чувал: „Ей тука, точно в ей тая трапчинка го намерихме Илия на Касърята!“

Малък е бил, дребен, а пък помни как се препъваше в напластената шума и клечорлаците, как изтънко, свежо и остро подухваше ветрецът, как жълтееха и белееха, и синееха припеците от нацъфтялата ситна и млада шарения и как въздухът жужеше и пищеше чак от подранилите пчели и ситни мушици. Орлите се биеха в широкото висине, свраки свадливо крещяха в гъстите клони на брястовете, зайци стремглаво изскачаха от полегналата още суха трева и се емваха по стръмнината, никога направо, а винаги зигзагообразно — хем искат бързо да избягат от старото си леговище, хем не бързат да стигнат до другото, също тъй закътано в тревите и под почти същия храст…

Баща му обикаляше примките и капаните, а малкият Маринчо Лалев стърчи самотно до „… ей тая долчинка…“ и никак не може да се помести от нея!

Вижда всичко, което е било и както сигурно е било. Не, не го вижда, а го чувства, преживява го мъничкото му сърчице и от това преживяване става още по-мъничко, голо и беззащитно, съвсем само изложено на ветреца, на младото слънчице, на жуженето на пчелиците…

Връща се някъде много отдалече, Маринчо Лалев още не е виждал „толкова далече“ и му се струва, че влакът едвам върви, че много се застоява по гарите и спирките, додеяли са му хората в купето, затова все стърчи в коридора, невиждащо загледан в мръсните, опушени стъкла на вагона. Изправен на пръсти, вижда как се мъкнат снеговете отвън, мръсни и те в мъглявото утро, а пък новият снежец, дето току-що запрехвърча, е бял и блести като слюдени люспици…

В такова някакво утро е слязъл на полскотръмбешката гара Илия на Касърята!

Можело е да слезе на гара Бяла и там да изчака попътен превоз за село, но не го е сторил.

И е станало, което е трябвало да стане…

А защо? Искал е по-скоро да се прибере в селото си, където въздухът е сладък колкото хляба и хълмовете от двете страни на селото, и реката помежду им са по-красиви от всичките хълмове и реки на света, взети заедно? Или е бягал от студа, глада и жестоките нрави на градината там някъде из унгарските равнини, от гаврите на газдата и приближените му, от щастливите коне в кабриолета на собственика на земята, от присмехулните погледи на едрите му и кокалести като кобили дъщери… Можело е след години да му се стори, че не е бил газдата толкова зъл човек, че конете на чокоина са били само красиви, че дъщерите му не са го и забелязвали, а само са се радвали на новите си шапки и на новите си рокли. Времето тъй може да измени представите ни за нещата, та грозните да ни се видят красиви, омразните — любими в негата на спомена, безразличните — най-интересните, които са ни се случвали някога…

Но не е имал времето Илия на Касърята! Всичко е имал — и младост, и хубост, и мразовита зимна утрин, в която всичко звъни, и път пред себе си, пряк път през гори и горички, покрай ниви със заспали есенници, през селца, притихнали в дебелия сняг под ниско спуснало се, скрежасало и одимено от комините небе. Мъкнел шперплатовото куфарче — на рамо, под ръка и в ръка, подтичвал по отвятото от ветровете, изгазвал весело преспите, поспирвал от време на време да избърше с овлажнял ръкав потта от челото си и пак се емвал напред. На високото и оттам в усойното е излязъл вятър. Там винаги има вятър — отведнъж се спуска, подбрал пред себе си облаци сняг, шума от редките хилави дъбчета и някаква дрипа, вдигната отнякъде… Тича, тича надолу Илия на Касърята и чезне нейде в дрезгавината, оставил зад себе си разлюлени магарешки бодили и прозвънващи във вихъра черно изрисувани трънки и шипкови храсти. Изгазил и вятъра. Мирнали магарешките бодили в просветлялата шир, мир и тишина полегнали над безбрежната равнина, изправил се Илия на Касърята на междата между двете землища — отзад Орловското и отпред — Дряновското, замержелели му се пред погледа покриви и като че ли синкав димец от комини, тръшнал се на куфарчето си и въздъхнал с издълбока радост и възхита: „Стигнах си, Господи, стигнах си!“

Ако не беше седнал и ако не беше полегнал в трапчинката да се отмори или пък да усети собствената си земя под собствените си плещи, можело и друго да бъде. Да поживее още и като поживее, да промени с живота си живота на този до себе си, оттам живота на другия, на другите… та до последния човек, който живее на тази земя… И живота на тези, които ще дойдат след него! Едно усилие още и щеше да се промени животът на целия свят! Но не го е направил Илия на Касърята — или не са му стигнали силиците, или пък е решил за себе си, че вече си е стигнал в село и от това по-хубаво няма вече накъде!

Но не стигнал до село.

Еее, по някое си време насетне друг някой си, с когото били заедно на градината, също се завърнал оттам и като му се случило пътем, отбил се да се видят с Илия на Касърята. „Е, че той е на бахча!“ — изненадали се домашните му. „И не си е идвал от бахчата?“ — изненадал се на свой ред другоселецът. „Не е! — отвърнали му. — Нито пък хабер е пращал, че се кани да си идва!“ И им разправил той тогава на домашните му как още преди два месеца си е тръгнал от градината Илийката и как той, като земляк, го изпратил и го качил на влака, как писмо проводил по него до домашните си и даже малко пари за харчлък, докато дойде време да се върне и той. „Майната им — рекъл, — на парите и на писмото, ама много ми е интересно как тъй досега да не си е стигнал дотука?!“ Сепнали се домашните на Касърчето. И комшиите на домашните му. И комшиите на комшиите. Щото то, нали, Бог да пази, ама таквоз чудо — за два месеца да не може човек да се прибере от Тръмбеш до село… Разбрали за посоката, в която трябва да търсят, от приказките на другоселеца — той им споменал, че като много се радвал и бързал да се прибере, Илийката рекъл изпомежду другото, че ще слезе на Полски Тръмбеш и оттам по прякото вървище, та…

Грабнали се със сопи, криваци и вили мъжете на селото и по вървището, че чак до Тръмбеш! Никъде никакъв човек няма! И в Орловец никой нищо не могъл да им рече, защото и да е минал някой тъдява, минал е на ранина, а пък то, зима голяма — кой да ти излезе толкоз на ранина, да гледа кой минава и накъде отива?

Изприбрали се и зачакали да се появи отнякъде Илия на Касърята…

Изпролетяло. Не бил се още стопил съвсем снегът, но букнала от затоплената земя млада и остра тревица, наедрели пъпките на брястовете, жлътнали се дряновите храсти по кориите. Залежал се бил добитъкът и изгладнял от сламата след свършека на сената, та още в първите дни на март натирили стоката по къра. И днес — близичко до село и за малко, утре — по-далечко и за по-дълго време, стигнали до Орловските мери. И като се щурали подир добитъка, налетял баща му на оная, позакъсняла да се стопи преспица, на чийто връх нещо се чернеело — загадъчно, страшничко и в същото време привлекателно. Развикал се, надошли насам и другите деца. Заръчкали с тоягите, привело се някое по-нестрахливичко, заровило с длани мокрия сняг — открил се лакътят на Касърчето, после пешовете на шаячното му палтенце, куфарът под главата му, другият ръкав и най-накрая още стегнатите му в студа нови, само на едно пътуване от Унгария до тук обувки…

Завръща се баща му от обиколката на примките и капаните си, метнал на рамо две завързани за опашките лисици, а на кръста — с два провесени на колана му заека. Леки са зайците, пролетни, ветрецът рови сиво-кафявата им козинка, ветрее се тя, а пък изглежда, че зайците се люлеят — аха да се откачат от сиджимките и да побегнат по стръмнината, почервеняла на места от жълтото на минзухарите, на места, току до корените на храстите, побеляло от кокичета, а навътре в още рехавото на дъбравата — синнало се от синчеца!

„Ей тука, точно в ей тая трапчинка го намерихме Илия на Касърята!“ — казва баща му и стигнал вече в края на поляната, обръща се и видял го как още стърчи като вкопан край трапчинката с недостопения на дъното сняг, виква: „Че тръгвай де, докога мислиш да стърчиш там?“

И той тръгва — още малък, а вече нещастен заради нещастната съдба на непознатия нему Илия на Касърята.

Ама че спомен, който се мъкне с него от детинството му, че досега! Дори не спомен, а спомен от нечий спомен, приказка някаква приказна, в която се разказва за това как един човек искал да избяга от едно място, което никак не му харесвало, и да отиде на едно друго място, където всичко било хубаво, че чак прекрасно — и въздухът, и небето под него, и хълмовете, и хората в селото между хълмовете… Но не можал да се добере дотам!

И свой си спомен има от тези далечни, сякаш не съществували години — личен спомен, страшен спомен, мокър спомен…

Късна есен. Неприветливо ръми ситен дъждец. Не е дъждец дори, а мъгла — гъста и непрогледна, която свързва небето и кишата на разгазената улица, та всичко е станало едно мокро и студено, което обгръща света отвсякъде. Тъй е непрогледно, че не се виждат тънките клони на много пъти кастрената черница, а само дебелият, чворест дънер, който до преди малко приличаше на запенения Каракольов бивол, а сега се е превърнал на нещо още по-страшно, пак тъй запенено, ококорено и рогато, но друго. Кани се това друго нещо да скочи върху му, а той не може да помръдне. А и не трябва — казали са му тука да стои и той тука ще стои, каквото и да стане. Зъзне във влажната яка на препасаната с връв памуклийка, обгърнала го надолу до натежалите от кал студени шушони. Мръзнат краката му и душата му мръзне, но му идват отнякъде някакви сили — успява да отмахне погледа си от ужаса, който го дебне от ококорения дънер на черницата на Горския. По-спокойно е тъй и сякаш по-топло. Чува се трополенето на каруци, а като нагазят колелетата в калта, чуват се и гласове: „Да вземеш и малката брадва — ще ни трябва за кастрежа!“ „Въжата да не забравиш!“ „Заключи ли портата?!“ Идват най-сетне майка му и баба му — приближават се като два денка малко по-гъста мъгла, пристегнати в антериите и росните шалове. Не са им дали каруца и затова са тъй мълчаливи. Намества ръкавичката в ръката на баба си и отведнъж мъглата оредява и се провиждат пътят напред, локвите и каруците и краката на хората, дето газят все отстрани пътя, хем да не се пречкат в краката на конете, хем е по-отцедливо…

Път без край. И без начало. Крачиш късите си крачки и ти се струва, че стоиш на едно място, а само мъглата приижда насреща ти и коне те подминават, умърлушени и те, отчаяно умислени, безнадеждно оставили се на юздечките и камшиците…

Изведнъж като стена израства отпреде им гората. Гола, мокра, настръхнала, с капки, които тихо се свличат по нависналите над изровения път клони и тихо тупат в шумата. Взела го е баба му на конче. Подпира се с едната си ръка на брадвата, а с другата го подпира отзад. Откога го носи тъй? И докога ще го носи? Като че ли из през света долитат удари на брадви. Гонят се, догонват се, сякаш по нечия заповед спират за малко и сетне пак… Спуска го баба му от гърба си и тръгват да търсят „участъка“. „Не може да е тука!“ „Все до Вергиля някъде ще сме…“ „Кой сече тука?“ „А, Вергил е още напред! Ще минете дерето и чак там ще го търсите!“ Намериха го Вергиля и започнаха да секат. И ме забравиха мене. И тръгнах аз… Напред през участъците. Навсякъде мъже сечаха гората. И беше весело — весело летяха треските, бели и мокри от мъзга, весело се поваляха дърветата в разчистените места, весели старчета весело подскачаха из клоните, за да окастрят поваленото и да извлекат клечорлака настрани. А аз все вървях и вървях… По хребети и по долове. През нависнали между храстите паяжини, изпод полегнали дървета, през гнила, сметена от ветровете шума, покрай изсъхнали пънове и през жилав и хлъзгав подрастък…

Отдавна вече не се чуваха брадвите!

Стоях, забил колене в рохкавата пръст. Разбирах, че съм се изгубил, но от това не ми ставаше страшно, а само някак много тъжно и много самотно. И ми се харесваше някак това, че съм се изгубил. Хубаво ми беше и да си плача така тихо, и това, че не спират да извират сълзите ми и как е сладка солта им, когато се стичат покрай подпухналите ми устни. Плаках дълго, докато съвсем узря решението ми никога вече да не се връщам назад. Беше ми просветнало, че мразя и ненавиждам този свят, в който навсякъде мъже секат гората, а само в нашия участък баба и майка ми! С много усилие успях да закопчая шушоните. Изправих се, за да тръгна напред, още по-далеч от света, от който несъзнателно бях избягал, когато чух гласовете на хората, зарязали участъците си, за да ме търсят. Слушах ги как си подвикнат: „Пръснете се още, де! Минете вие оттам, а ние ще избиколим по високото!“ „Тука няма нищо! И не личи да е минавано!“

Исках да извикам: „Тука съм!“, но не можех да отворя устата си. Сухо преглъщах само, а после пък започнах да хълцукам и никак не можех да се спра. Тогава побягнах по посока на гласовете. Тичах през мокрия гъсталак, препъвах се, падах, ставах пак и все тъй, хълцукайки, излязох на чисто…

На чистото, измежду редките високи дървета, излезе и майка му, спусна се, взе го в прегръдките си, силно го притисна до разгърдената влажна ватенка, завря лице в мократа му коса (беше се изгубила някъде забрадката, с която го бяха пребрадили), дълго седя тъй, а сетне отведнъж го оттласна от себе си, пусна го, почти го запокити на земята и тъй го зашлеви, че чак цялата гора пропищя в ушите му…

Би го дълго и зло. И плака зло. Когато видя струпалите се наоколо хора, стисна в шепа яката на ватенката си, обърна се и като пияна, влачейки крака и полюлявайки се, заслиза надолу към сечищата.

Някаква жена взе ръката му и го отведе при баба му.

Маринчо Лалев мълча и хълца точно три години…

Лежи в леглото, гледа черните чепове по златните дъски на тавана и мълчи.

Или се заиграва с нещо си насред двора, скачат козленцата наоколо него, изправят се на гърдите му, тегли кучето синджира, добира се, лизва ръката му и лицето му лизва, а Маринчо Лалев го гледа отнейде си, мъчи се сякаш да се усмихне на нещо си, а нищо не казва и пак се навежда над играчката си…

Тегли динената кора в дълбоката топла пепел по улицата, виждат го децата, дето са тръгнали на тумба към реката да се къпят, дръпват се настрани, притискат се плътно до нажежените вече от жегата дувари и го гледат оттам — изплашено, а пък и с някаква насмешка. Отминава ги Маринчо Лалев — все едно никой няма покрай дуварите. Спира, изправя преобърналата се кора и продължава напред — до края на безкрайната улица и после обратно…

Зиме покрай тях ставаше пързалката. Крясъци, викове, бой със снежни топки, летят шейните, отскачат от натрупаните бабуни, преобръщат се, а преминалите политат още по-силно надолу и се спират чак до дувара на Горския. До късно екне гълчавата… И когато стихне и всички вече са се изприбрали по къщите си, извлича Маринчо Лалев шейничката и тръгва към най-високото на пързалката, откъдето се спускат най-големите! Свистят плазовете, луд сняг тича срещу му, преминава, без да се прекатури ни веднъж, през всичките бабуни, ловко завива покрай дувара на Горския и забил петички в утъпкания сняг, спира. И още веднъж. И пак — от най-високото…

Но зимният ден е къс. Отведнъж притъмнява. Повлича шейничката, подпира я на пруста и влиза вкъщи.

Баба му пуска вретеното в полата си. Усмихват му се бистрите й очи:

— Искаше ти се още да се попързаляш, а?

Става, събува изстиналите му чорапи, взема други, дето досега са се топлили на края на печицата, и ги нахлузва на краката му. Тогава чак ще изтегли корясалите му от снега панталонки, ще излезе да ги изтърси отвън на пруста и като се върне, ще ги метне на опънатата над печицата връвчица да се сушат за утре. И няма да спре да му приказва:

— А тъй… да изсъхнат, че утре ще отидем при баба Атидже да видим какво ще ни рекат куршумът, въгленчето и кафената чашка на баба Атидже.

А аз слушам и мълча!

Мълчи и мама в ъгъла. Лежи на коленете й плетката, отърколило се е кълбото й до вратата чак, не помръдват стиснатите в шепите й куки…

— Че като няма да кажеш нещо, поне плети! Млъкнала и тя, сякаш бог знай какво чудо се е случило! Хиляда пъти ти казах вече, нищо му няма на детето! Ще проговори, ама трябва да го отключим! И Атидже тъй казва… Търпение му е майката, казва, ще се отключи, че няма да можеш тогаз да го надприказваш!

Всеки ден ходехме при баба Атидже. В студ, в пек, в дъжд. Стисне устни, стисне ръката ми и вървим. Като излезем от село и отминем двора на стопанството, навеждаме се над другото село — и то бедно, изгубено в мъглата, захвърлено сякаш на края на света и от него нататък свят няма!

У баба Атидже е топло и бяло. Бели са перденцата на прозорчето, бяла е завивката на ниското легло, бели са застланите върху пръстения под черджици. Цветни са само дълбоките й шалвари и очите й — с много зелено и жълто, и синьо, което все се синее и тъй се смее, че цялата стаица се засмива сякаш!

— А сядайте сега, сядайте… Аз всичко съм натъкмила!

— Че да седнем — казва баба му. — Ний нали затуй сме дошли…

Приказват си на турски, но Маринчо Лалев разбира всичко. И дето само не може нищо да каже. Или пък не му се иска нищичко да казва?

Попридърпва го баба Атидже, настанява го в дъното на шалварите си, слага длан на главата му, пресяга се с другата ръка към огнището, взема джезвето и излива разтопеното олово в шарената паничка с водата.

Навеждат глави тримата над водата…

— Марей, пак същото нещо! — ще се изправи баба Атидже. — Ама какво е, не ще да каже! А сме го разбрали какво е, и… смятай я болката за избягала!

— Ще го разберем! Не бързай толкоз! — ще рече баба му и ще се изправи и тя. — Тя таз работа с бързане няма да стане! Ама, ако имаме постоянството, един ден туй нещо ще се избистри. Няма все тъй мътно и неясно да остане, я?!

— Е, то тъй не може да остане, ама съклет вече почна да ме хваща! Че какво иска още — водата сменявахме, оловото сменявахме, ново джезве заръчах на Мехмед циганина да направи… Ай, да му се не види, а! Дай да видим сега въгленът какво ще покаже?

А Маринчо Лалев още гледа в паничката… Толкоз дълго се е взирал, че почват вече очите му да сълзят. А пък изстиналото олово все се мени и докато приличаше на облаче, легнало на червеното дъно на паничката, изведнъж замяза на рогата биволица, после пък на тавана на стаята, в която спят двамата с баба му…

Баба Атидже наплюнчва пръстите на ръката си и взема от огнището най-едрия и най-пламтящ въглен. Пуска го във водата. Зашумява водата, стихва, разнася се вдигналата се парица. Взема джезвето, прекръства главата му с него и чак тогава поглежда вътре. Поднася го и пред погледа на баба му…

— Гичовице, ти виждаш ли нещо?

— Какво да гледам аз! Болестта дано го види! — казва баба. — Опустяла дано! Трета година вървя подире й, на мене ми дойде до гуша да я гледам, как не й дотегна и на нея, че да се дигне от нас и да ни остави най подире!

— Ще се дигне! — усмихва се светло баба Атидже. — Ама вий не се спирайте и с билките. Ний куршума ще го лейме и въглена ще го гасим, ама от билките, да знайш, по-сигурно няма! Кога да е ще налети на таз билчица, дето ще му помогне! Наблизо сме вече — виждам аз, че се избистря детето! Не е същото, каквото беше, когато ми го доведе!

— А че дай, Боже, да е тъй… Ама, ей го, не ще да проговори! И гладно го държах — а дано каже, че иска да яде, ама не казва!

— Гладно няма да го държиш, грехота е!

— Е, то веднъж само опитах! А дано! А иначе приказвам му, не млъквам! Тревичка няма, дето да не я знай! Като му река: „Донеси ми сега дилянка!“, взема чапичката и ми я носи с все корен, а като го запитам: „Как се казва таз билчица?“ — мълчи като самутесто!

— Хич не е самутесто! — отмахва ме от полата си баба Атидже. — Много умно даже, ама мъка някаква го мъчи! И нали е човек, никой не може да разбере мъката му! Човек мъката само за себе си я има!

Измила е баба Атидже джезвенцето, намества го в огнището, натуря с дилафа въгленчета около него, стиска длани една в друга и ги слага в полата си.

— Айде сега да се помолим за малкия Маринчо — каквото е билката за снагата, туй е молитвата за душата!

Баба притваря очи, пошавват устните й — моли се за мене!

Баба Атидже ме гледа със светналия си поглед, не снема очи от очите ми, гали ме усмивката й, душата ми гали и става душата ми светла и благодарна…

Толкова е хубаво да се помоли някой за тебе! А колко ли е хубаво ти да се помолиш за някого? И сам се опитвам да се помоля за тях двете… Да ги има все тъй, седнали една срещу друга, всяка със своя Бог и един Бог помежду им, аз да съм все тъй малък и да бъда все покрай тях двете, да им река нещо някой ден, за да ги зарадвам, че са успели с добротата си да прогонят злото, дето ме е налетяло… И искам да им кажа нещо, на устните ми е, но не знам какво е то, пък и не мога още… Толкоз искам да им го кажа и толкоз ми е страшно, задето не мога, че чак се разплаквам…

Кипва кафето. Налива тъничките филджанчета баба Атидже. Пият кафето бавно, съсредоточено и замислено.

Когато го допият, баба Атидже ще надникне в чашата си, ще я остави на табличката върху бялата, застлана на чергите кърпица, ще надникне и в бабината, ще остави и нея до другата и ще каже малко сърдито, а пък с усмивка:

— Хич няма и да го гледам! Туй кафе много лъже! Много дребно ли съм го смляла, леблебията ли съм прегорила много, ама лъже като дърт циганин!

Тогава баба ще извади от джоба на фустата си книжния лев и от джоба на престилката си трите яйца, а баба Атидже ще размаха ръце напреде й:

— Сакън! Дума и лаф да не става! Какъв хаир ще е то, ако е платен хаир!

— Ма барем яйцата вземи!

— Смятай, че съм ги вземала! И като се приберете, да му ги свариш, че гледай как са му светнали ушенцата!

И ще отиде до поличката в ъгъла, ще вземе бучица захар и ще ми я подаде с думите:

— Голям да пораснеш! И много радост да донесеш на баба си!

Тази бяла захар на бялата баба Атидже го излекува…

Беше вече в трети клас. В края на годината. Три години значи са го минавали от клас в клас, без думица да обели! Как ли е ставало това?… Ами как… Четат всички и показват с показалките буквичките, сричките, думичките… Изправя се до чина му другарката Ненкова, гледа го и не може да се начуди:

— Правилно показва! Хайде, намери ми сега на страничката думичката „баба“!

Точно пък думичката „баба“ да не знам коя е? Местя показалчицата по редовете и я спирам на търсената думичка…

— Браво! — радва се учителката.

Всичките петнадесет деца са се струпали до чина му.

— И пише по-красиво от всичките! — казва възхитено Ана Москова, с която са от една махала и заедно идват на училище.

— А как само знае да рисува — никой от нас не може тъй да рисува! — обажда се Георги, с когото пък заедно ходят за трева на зайците и за салкъмова шума от гората над селото.

— Ама защо тъй не иска да приказва? — пита някой изотзад, а на Маринчо му става страшно и срамно, свива се на чина и да му е направо да се скрие отдолу!

Другарката Ненкова ги разбутва да си седнат по местата и отива до дъската.

Не можел да приказва! А какво толкоз искат да им каже, не казват! Когато някой го помоли нещо да му нарисува — рисува му го веднага — с молив, с перодръжка, с водните боички. Може да нарисува стомна, от която се излива вода, птиченце, дето пощи с човка перушината си, тенджера, която възвира на печката, кучето на Реджеб козаря, както си върви и накуцва с единия крак. Всичко може да им нарисува! Но най обича да рисува цветята и билките, които лете берат с баба си по поляните!

Дойде веднъж в часа по рисуване директорът на училището другарят Енчев. Бяха им задали да нарисуват разлата пръстена паница с една дюля в нея, една круша, една ябълка и две чепки грозде. Другите още цапотеха чиновете си с боичките и легенчетата, а той вече беше приключил! Минава директорът между чиновете и гледа кой докъде е стигнал. Спира при него, гледа блокчето му, гледа чинията, пак блокчето. И казва:

— Като свърши часът, донесете всички блокчетата си тука! И боичките! Без това само цапате и разваляте картона! А ти като ги напълниш всичките, ще ми ги донесеш! И да си проговорил дотогаз! — зарови пръсти в косата му директорът Енчев.

Помогнаха ми Ана и Георги да занесем блокчетата и тенекиените кутии с боите до дома.

Изнесе баба масата отвън. Подложи една възглавница на стола, че ми беше ниско, и започнах аз…

А пък то, всичкият свят заплакал да го нарисуваш!

Всички познаха после в ливадата, която бях нарисувал, ливадата до съборената воденица! Косачите в далечния й край бяха дребнички и не си личеше кои са, но и те бяха хора от селото. Баба и баба Атидже се канеха да пият кафе, но джезвето още беше в огнището, а пък едната от чашчиците се беше гътнала върху табличката. Георги мъкнеше на рамото си чувал с трева за козите, а в едната си ръка влачеше салкъмов клон с много дребни листенца. Козите на Реджеб нарисува как вървят по улицата към края на селото и как някои от тях се почесват в дуварите отстрани и в плетищата. И цветята на баба си нарисува — всичките! Всяко на отделен картон — дето цъфтяха сега, дето бяха прецъфтели и ония, които наесен ще нацъфтят.

Свършил беше картоните от блокчетата, а все не можеше да се реши да ги занесе на директора Енчев. Нали беше му наредил и да проговори, докато ги нарисува!

Една сутрин, още не беше се разсъмнало хубаво и се излежаваше в леглото, влязоха в стаичката една съседка, мама и баба.

Съседката примъкна стол до главата ми, разпови кърпата, сложи чинията с обивареното пиле, сложи до него и едно лимонадено шише. Отвори шишето и коленичи до леглото:

— Хапни си, леле, хапни си от пиленцето… И от винцето си пийни, леле! Хапни си, пийни си, че дано да е на добро, дано и добро да дочакаме…

Откърши кълчицата и ми я подаде. Изправих се, седнах в леглото и се наведох над чинията. Виното не ми хареса, ама пилето много ми се услади.

— Марей, то от чужди хора нищо не взема, пък гледай го сега как хубаво се храни! — зачуди се баба. — Просто да не повярваш!

— Много е сладко пилето, бабо! — рекох й аз. — Ей тъй искам да ми го сваряваш!

Баба онемя.

Мама се разплака и навела глава, излезе навън.

— Тъй, лелино, тъй… — повдигна крилцата на забрадката си съседката.

А аз продължавах да ям.

— Боже, таквоз просто нещо да било! — съвзе се баба. — Ама кой да ти знае? Едно пиле петровско и едно лимонадено шише вино?!

Пада, сипе се божият сняг, тишина и мир слизат от небето и завиват заспалата земя. Приспива му се сякаш и на Маринчо Лалев, но той не иска да заспи в тая трапчинка, която е досущ като трапчинката на Илия на Касърята… Иска само да си спомни как се озова в канавката, досами пътя, но не може и не може!

Слезе на Соколово, поздравиха се с началника на гарата, сви онзи знаменцето си под мишница и влезе в гарата. Че няма да слезе на Горна Оряховица, я? И може ли да мине покрай човека и да не го поздрави, когато на перона са само двамата. Преди туй какво беше? Мътеница е в главата му! И отде се взе тоя сръндак тъй да стъпи на гърдите му, че да не може да се помръдне! Боли… И като спре да диша боли, и като вдъхне въздух, пак боли. И що не вземе да се поотмести малко да може да си въздъхне като света и после пак да гази колкото си иска! Не! Няма да отстъпи, ами още ще натисне!

Никакъв сръндак няма, казва си Маринчо Лалев, ами от снежната светлина тъй ми се привиждат разни работи! И не са рогата на сръндака туй нещо, дето толкова блести! Не са! Клон някакъв от дърветата по стръмното горе се е прострял над канавката и над пътя, клонка някаква от него се е спуснала точно над главата му — тя тъй мокро блести и се поклаща от натежалия сняг! Не можаха от пътното да орежат дърветата, дето тъй зашумват пътя лятно време, че като тръгне човек по него, все едно в тунел върви! Канеха се, ама не успяха, види се, пак ги изненада зимата. Обаче канавката успяха да изкопаят! Дълбока като гроб — да не може човек да я изпълзи и да излезе на пътя…

Точно така — мина покрай недостроената и изоставена вила на полковника — последната къща на Соколово… Не вървя много — двайсетина минути може би! Зачу се иззад завоя мотор на кола, блеснаха светлините на фаровете й, замрежени от снега, и окъпаха в бяло цялата околност. Едвам се мъкнеше колата, занасяше ту наляво, ту надясно, шофьорът, опитен човек, види се, успяваше да я удържи в пътя. Но тука, на равното, не отстъпи от газта и тъй поднесе, че се наложи Маринчо Лалев да отстъпи в поринатото от снегорина, че и още веднъж… И тогава се сурна в канавката!

Значи пътят се оказа от тази страна, а той кой знае колко време все на другата страна е ровил, за да се измъкне от канавката! Сега поне знае накъде ще трябва да пълзи… Понечи да се извърне, но гърдите пак го стегнаха и онова тежкото — елен ли е, сръндак ли е, отново с цялата си тежест се стовари отгоре му и го накара да притихне. Стиснал зъби и притворил очи, дълго стоя тъй, като все не можеше да се начуди на немощта и безсилието си — да стане сутринта здрав и прав, а да не може сега да се изправи и една нищо и никаква пряспа да изгази?!

Сутринта?

Майка му се разшава оттатък и каквато си е тиха винаги, тихо започна да стъква печката. Тя от вечер си наглася разпалките — на сухо изсъхнали лозови пръчки, липови кори и ситно нацепени дръвца. Чува я как опипом взема кибрита от поличката на малкото прозорче между двете стаи. Не бърза да светва, за да не го събуди. Драсва клечицата и скоро се чува как забумтява огънят и се вижда как светли отблясъци близват отсрещната стена. На тъмно може да приготвя всичко — и чая, и печените филийки, и сирене да извади от бидона до вратата на мазата. Тя друга закуска не признава: и лете, и зиме — липов чай с много малко мащерка. Свикнал е и дори когато не му се закусва, изпива купичката и тръгва по работите си на безработен. Викат го от селото и от съседните села да приберат с магаренцето и каручката му сеното на някого, да коси, есен да реже дърва, да ги цепи и да ги нарежда, да вдига с правата лопата лозя и градини, зиме да рине пъртини на бабите и дядовците — по за шише ракия или пък за една кутия цигари. Толкоз имат — толкоз дават! Хич и не чака да го викат… То като ни затиснат снеговете тука, ако не е той да им отлости портите, тъй си изгиват бабите вътре. Тъй си и приказват по телефона: „Идва ли Маринчо, мари, че не мога да изляза от курника?“ „Обажда ми се Пена, че тръгнал от тях закъде нас!“ „Марей, да не е тоз Маринчо, до дървата не мога стигна, че дърва да си взема поне!“ „Господ здраве да му дава на Маринча!“

Да му дава, ама ей го как отведнъж му го взема!

Всичко си спомня вече и всичко е толкова невероятно, че да не го повярваш! Все едно във вестник си го прочел и се е случило нейде си и с някого си…

Беше навил часовника за шест, но стана, преди да е звъннал. Отиде оттатък, светна лампата над мивката, избръсна се, дълго се ми и като се пресегна за кърпата от закачалката, видя, че чаят дими в купичката и майка му е седнала до прозореца и вече плете поредния, кой знае кой хиляден чифт терлици! Килерът отдавна е пълен от пода до тавана и до вратата с терлици! Долапите в предната стая и те са пълни! Къде ли е почнала да ги дипли сега?

Върна се в стаята си и се изоблече в новия кат: дънките с широкия колан, якето, дето си го купи в Екатеринбург, дебелото поло. Взе от етажерката рошавата ушанка и дебелия шал. Какво още? Портмонето с личната карта и картона от Бюрото по труда! Тука са — във вътрешния джоб са! Часовника? Винаги като тръгва нанякъде, забравя нещо… Щеше да забрави часовника сега! Джобния! И него в Екатеринбург го купи! Откача синджирчето от забитото в касата на вратата пиронче и спуска часовника в джоба на дънките. Друго какво? Друго няма! То ще речеш, че не отива до Дряново, ами до Дюселдорф?! Изгася лампата и излиза.

Сяда на столчето до печката и обува обувките. Намазала ги е с вакса, лъснала ги е и сетне ги е намазала с лой, за да не пропускат. Всичко върши, когато трябва и както трябва, а да проговори — не ще! Няма и да погледне даже какво прави — плете терлици! Друг да беше, нямаше да може да го изтърпи това нещо! А какво щеше да направи? И той щеше тъй да търпи, защото, както се казва, това е положението…

Накрак изпива чая и вече от вратата казва:

— Отиваме до Дряново с Японеца и Ярката да се разпишем…

Мъчи се да хване някаква бримка!

— На обед или пък с вечерния влак се връщаме…

Пипна бримката и пак заиграха куките…

Би пъртината по пустите тъмни улици. В осветения кръг под лампата до спирката го чакаха Киро Японеца, Мария Ярката и Васил Върбанов.

— И ти ли към Дряново? — запита го Маринчо Лалев.

— Ами! — отвърна му Васил Върбанов. — За компания на тия двамата тука… Да не вземат да направят нещо на ранина, че…

— Ей и ти, бате Василе! — пустоса го Ярката. — Че какво толкоз можем да направим? Ти нали все си си тука — на спирката? Да има рейс, дето да си го изпуснал?

— Няма такъв! — рече Васил Върбанов. — Ама днешния го изпуснах, защото не дойде! И няма да дойде, затуй тръгвайте, че да не изпуснете влака! — Пъхна тоягата в ръцете му. — Вземи я! Разправяха авджиите от Катранджии, че много чакали са се спуснали от високото!

— Къде ще ти ходя с тояга из Дряново! — понечи да му я върне Маринчо Лалев.

— Ще я оставиш при началник-гарата и на връщане ще я вземеш!

— Да! Началник-гарата ще ти варди сопата!

— Няма да му е за сефте! — усмихна се Васил Върбанов. — И се пазете от соколовските кучета! Най-много пазете Ярката…

Тръгнаха. Снегорин не беше минавал. Сменяха се с Японеца да бият пъртина, а Ярката вървеше все помежду им. Добра работа им свърши тоягата на Васил Върбанов — соколовските кучета се бяха събрали на глутница и вървяха с тях досами гарата!

В Дряново, както винаги, пиха кафе в „При Чеха“, докато стана девет часът. Отидоха в Бюрото и се разписаха. Като трайни безработни, много добре се знаеха със служителката, която ги обслужваше, но… „Личната карта, моля?“ „Заповядайте, моля!“ „Разпишете се ето тука!“ Разписаха се ето там… Да не беше тяхна снаха (водеше момче от селото), да не му забелязваш, ама тъй… В коридора: „О, бате Маринчо, вие за днес ли бяхте?“ „Ами да, точно на деня идваме!“ „Ами влизайте, да не ви задържам!“ И като влязат: „Личната карта, моля!“ Единственото, дето им отстъпи — направи тъй, че тримата заедно да идват да се разписват, а не да се влачат един по един до Дряново!

Ходиха после с Ярката до банката да си вземе парите от борсата. Последните. Наброиха й ги и като се видя с толкова много пари, заведе ги пак в „При Чеха“. Поръча по една мастика и за тримата. Маринчо Лалев отказа.

— Що бе? Що тъй? Какво ти е? — погледна го, като да е болен, Японеца.

— Рано ми е! — каза му Маринчо. — Пък и може да намина към Енергото да питам пак за някаква работа! Не иде някак да отида да питам за работа и отрано още да им блъсна на мастика!

— Остави го! — намеси се Ярката. — Като не ти се пие, няма да пиеш! И аз съм имала такива моменти!

— Двамата ще си пием! — кротна се Японеца и помоли Ярката да му поръча едно шкембе, че на гладно много бързо го сваляло.

И на сито го събори! До обедния влак тъй се нареди, че само който не е виждал пиян човек, нямаше да познае, че си е пийнал… Изобърна се след всичките жени, които срещнаха по пътя за гарата, и им каза, че са красиви като гейши. „Като гейша си, мааму стара! Толкоз си елегантна и тъй файн, че просто — японка!“ Някои го изглеждаха сърдито, други му се усмихваха, а една пък, по-възрастничка, ги наруга и тримата, сякаш и тримата й бяха казали, че е гейша и японка. „Върви си по пътя ма, като не разбираш от комплименти!“ — сряза я Ярката. И мина от другата страна на Японеца, който сега пък взе да налита да влезе във всеки от магазините, покрай които минаваха. Туй му се било свършило, грам ориз нямал вкъщи, триста грама тротил му трябвали и два капсул-детонатора, за да взривял този свят, бръснарски ножчета трябвало да си купи, и то веднага, додето още не бил забравил… „Айде, остави ги тез ножчета сега! — отби го най-сетне от вратата Ярката. — Ти не се бръснеш, за какво са ти бръснарски ножчета?“ „Вярно?! — попипа кьосавата си брадица Японеца. — Няма да купувам бръснарски ножчета! Ще си купя нож! Сабя ще си купя! Къде е музеят?! Къде са експонатите?“ — задърпа се той. „Тука е Общината!“ — каза му Маринчо Лалев, на когото взе вече да му писва от пиянските изпълнения на Японеца. Ама май да не беше се обаждал, щеше да бъде по-добре! Запъна се онзи и не мърда: „Искам да говоря с кмета! Де го този нехранимайко? Снегорин няма! Осветлението от есента не свети!“ Излезе едно момче в камуфлажна униформа, но Японеца чак до униформата му не опря: „Ти ли си кметът?“ Беше се насъбрал и народ — който мине, и спре да гледа сеир. „Аз съм от охраната!“ — каза му момчето, но Японеца не го чу. Развика се пак: „Тука ще стоиш! Никъде няма да мърдаш! Сред народа, при народа, до народа… За да му кажеш защо не си пуснал снегорина! Защо?“ Много неудобно почна да става, когато се намеси и Ярката: „И аз същото питам! Защо няма снегорин? И защо трети ден вече не минава автобус? Или сте решили да ни държите по селата като… като… каторжници?“ „Аз не съм каторжник! — взе думата от устата й Японеца. — Аз съм избирател! Аз съм те избирал тебе и ти си длъжен да ми отговориш!“ Много добре знам, че той гласува за другия кандидат, но не е моментът да му го казвам. Момчето в камуфлажа звънна донякъде и каза, че му трябват спешно хора. „Спешно!“ — повтори на два пъти. Ясно беше какви хора му трябват! Грабна Японеца и го пусна чак зад ъгъла. Повлече го надолу и го остави чак когато го тръшна на пейката в чакалнята.

Скоро пристигна и Ярката. Пита я Маринчо Лалев:

— Какво стана?

— Сърдят се хората, че си им развалил сеира! Много хубаво, викат, приказва човекът! Що не го оставите да се наприказва? После дойдоха полицаите и народът се разотиде…

— И?

— Казах им, че изобщо не ви познавам! Че съвсем случайно се е случило да бъда с вас. Ти купи ли билети?

— Върви да вземеш! Два!

— Няма ли да пътуваш с нас?

— Не. Ще си дойда с вечерния!

Японеца беше се посъвзел — без никаква помощ се емна във вагона и даже му помаха с ръка за довиждане.

Вестниците пристигнаха чак към три часа. Купи от по-главните по един и един „Трета възраст“. Така се бяха уговорили с Васил Върбанов и Панделката — случи ли му се път на някого било до Дряново, Търново или Килифарево, да купува „Часовете“, „Труда“, нощния такъв, жълтия и „Думата“. „Дума“ кой знае защо не беше дошла. Тя или спира, или я губят, или кой знае какво става с нея, ама все току я няма! А Васил Върбанов много държи на нея: „Въпросът е принципен! — казва. — Те всичките едно и също пишат, ама «Думата» е друго нещо! Същото, обаче някак по-друго!“

Отби се и до Енергото. Знаеше се отнапред, че е небъдна работа, но беше си решил да отиде — и отиде. В Енергото всички го знаят: „Как си, Маринчо?“ „Виното стана ли?“ „Ами че отбийте се да го опитаме!“ „Не е сезон сега и ходене имаме само по аварии, ама ще намерим време…“ И тъй нататък, и тъй нататък… Какво могат да си кажат хора, които имат работа, и човек, който е дошъл да търси работа? „Не е сезон сега!“ „Не му е времето…“ „Ако нещо се появи, знаем ти и телефона, и къщата — ще ти се обадим!“ Но не си тръгна съвсем без нищо все пак — обещаха да му дадат да осече дърветата под трасето на високото напрежение от Ялово до Косарка. Пари нямало да му плащат, но дърветата, които изрежел, щели да бъдат за него. Не е много, ама на тези времена и туй кой ти го дава! Ще трябва, като се прибере, и да седне в гаража, за да потегне „Дружбата“. Тя и така си работи, но за такава мащабна операция — от Ялово до Косарка, трябва да бръмчи и да пее! Ще я разглоби, ще я почисти, ще огледа тук-там, ще заточи веригата, две скъсани има — тях трябва да снади… Бе, вземе ли човек с машинарии да се разправя, винаги излиза нещо! Ама той е подготвен за всичко — резервни части е посъбрал, тезгях и инструмент всякакъв има, моженето го има (цял живот с машини се е разправял)! Докато беше живот… А откакто е безработен, най-много за някой хладилник да го извикат лятно време! Или за никой телевизор, като почне да тъче чергите. Отказва се народът от всичко вече: няма печки, няма фурни, няма скари, няма бойлери! С това, дето току вдигат тока, ще натикат народа по пещерите!

Пък няма и къде вече да седне човек като човек! Пък и да си поръчаш като човек… Едно време се знаеше: конякът „Плиска“ си е коняк „Плиска“, „Поморието“ — „Поморие“, гроздовата — гроздова, водката — водка! Сега просто да те е страх да си поръчаш нещо — не можеш позна какво си заръчал, какво са ти налели, какво пиеш! Една боза да го е страх да изпие човек в заведение… А заведения — бол! Обаче, личи си, все със заеми правени, все със сиромашия и изобщо — кредитна работа и с голямо стискане изработена! Ами като искаш да печелиш — отпусни се бе, човек! Ама не — то свикнало с пръдня боя да прави и друго не знае!

Надникна тук, надникна там и бам — „При Чеха“! Още от вратата се познава, че тук пари са играли: и подредено, и заредено, сервитьорките с къдрави престилчици, а по стените — картини! Не може много да се разбере какво е изобразено на тях, ама като цвят, бива ги! Сложил им е Чеха и осветление на картините, може да се каже, подходящо. Докато изпоразгледа заведението, и веднага пристигна сервитьорката. И тя като избрана от „Мис Свят“, макар че е можело да се яви и на „Мистър Вселена“! В лицето момиче и половина, а в тялото — мъж и половина. Не му стигна кураж да си поръча кафе и кола, както беше решил, ами си поиска: „Водка — голяма, кафе — двойно и една кола!“

В заведението, кръчма или механа, няма кой да ти каже какво е, са само Маринчо Лалев, седнал под една от картините, сервитьорките, насъбрали се и четирите до голямото огледало при бюфета, и управителят, настанил се над книжата си на масичката до тоалетната. Става той от време на време, ходи донякъде, връща се пак на мястото си. Този е от най-дъртата номенклатура, за която току се разправят в парламента и по страниците на вестниците: костюмът му — като отлят, възелът на вратовръзката — червен и няма развързване, прическата — като на погребение, обувчиците — лъщят и скърцат, бомбето и лоденът на закачалката зад гърба му — като на детективите по филмите, дето ги гледаме през последните години. Този, преди да седне на масичката до тоалетната, е седял много нависоко и нашироко и още тъй се държи — нависоко и нашироко!

Такъв и в тоалетната да го сложиш, пак тъй ще се държи…

Маринчо Лалев се изпъва назад, изважда от джоба си часовника с дългия ланец и като вижда, че вече наближава пет часът, започва да сгъва вестниците. Отмества ненапитата водка настрани — решил си е веднъж, че в заведение няма да пие, и твърдо спазва това си решение. Реши го, след като видя как една цяла сватба се изпонатрови с калпав алкохол. Не беше присъствал на сватбата, но видя как ги докарваха в болницата — с линейки, с коли, с каруци. Изпонапълниха цялата токсикология, че и останалите отделения на Дряновската болница! Не се събраха по стаите, та имаше и настанени по коридорите. Ужас! Пищят натровените, пищят близките на отровените — пропищя цялата болница… А лекарите, и те ходят като натровени — къде да спреш, на кого да помогнеш, кой е най-зле, че при него да отидеш? Всеки смята себе си за най-трагичен случай и вика, че той първи е пристигнал и пръв има право на първа помощ! Всички бяха пристигнали първи, бяха пили най-много и бяха се тъпкали като на погребение… А пък починаха само седем човека!

Първата версия за масовото натравяне беше лошият алкохол. Но някой плати на някого, така се приказваше де, и тя първа отпадна. После казаха, че имало салмонела в пастите и в тортите на младоженците, но и това не издържа дълго. Пусна се приказка, че свекърът бил ловец и наденичките били от диво, което бъкало от трихинелоза. Но г-н директорът на ДВСК се почувства лично засегнат от такова едно предположение, направи собствени разследвания на наденичките и доказа, че такъв акт — да не мине отстрелян дивеч през подопечните му ветеринари, е… невъзможен! Спориха, дърлиха се, взе по въпроса думата и местният вестник „Дряновска искра“, но статийката тъй беше написана, че като се оспорваше всяка от версиите, оставаше спорен и фактът, че изобщо е имало някаква си сватба „При Чеха“, че е имало някакви си натровени, че някакви седем души са починали в някаква си болница… Нищо и никакво вестниче значи, а пък и то можа да докаже, че намеси ли се някъде пресата — яснота не чакай! Гръмва първият ден с новината, каквато и да е тя, и на третия ден или пък след три години отеква ехото й — тихичко, набрано с най-ситните буквички и на най-скришното място!

Сгъна вестниците и ги пусна в найлоновата торбичка с ориза, двата пакета захар и трите пакетчета кафе „Нова Бразилия“. Не знае има ли вкъщи ориз и захар, ама дошъл е до Дряново и без нищо да се прибере не бива. А кафето взема за в запас, както се казва — да има. Ще купи сега три скумрии от магазина насреща и… ще гони влака!

Тъкмо се беше наканил да повика сервитьорката, и до главата му се изправи номенклатурата — чу как свенливичко скърцат обущенцата му. Вдигна глава.

— Моля да ме извините, господине, ама библиотеката е отсреща!

— Вие и библиотека ли имате? — загледа се насреща Маринчо Лалев.

— Имаме! И нея ще я закрият някой ден, ама засега имаме — там хората четат вестници, а не по заведенията.

— А по заведенията какво правят, когато няма никой в тях?

— Бодигард! — изскърцаха обущенцата.

Боже, още оттам са се заканили да го бият, обаче откъде да знае това Маринчо Лалев?! Да си е поръчал богата вечеря, да се е отбил до даскалицата, на хотел най-накрая да е отишъл… Ама като не знае човек какво го чака, плаща си сметката, купува си три скумрии и бърза да стигне до гарата…

Сервитьорката с момичешкото лице и мъжката снага беше малко по-мила от управителя си — обясни му, че имат да зареждат за банкет на Общината и затова така се с наложило да го помолят да напусне. Ако това им е молбата, може да си представи човек как би изглеждало настояването им… Пусна момичето касовата бележчица в чашата и му прибра двата лева!

Зимният ден съвсем беше се привършил — докато беше мътен един и никакъв, изведнъж притъмня. В окото ти да бръкне някой, няма да го видиш кой е! Но забеляза пътечката, откъдето напряко през линиите се стигаше до гарата. И точно когато да я хване, три момчета се изправиха отпреде му — направо поникнаха от тъмнината. Отстъпи да се разминат, но едното, най-едрото, застана отпреде му и като превърташе цигарата в пръстите си, запита учтиво и закачливо някак:

— Чиче, огънче да ти се намира?

— Намира ми се — отговори му и забърка по джобовете си да извади запалката.

И кога едното е минало зад гърба му, и с какво го халоса тъй отзад по врата, не разбра! Позалюля се, но не падна. Че като го замлатиха тия тримата! Не знае откъде да се заварди! Стиска торбата с ориза и рибите и се чуди накъде да се извърне! Пусна я чак когато го свалиха долу. Туй, по-едрото, взе да скача по гърдите, корема му и където свари… Пипна го за единия крак и тъй го извъртя, че онова направо извика от болка и като можа да се освободи, отскочи настрана и заскимтя като пале. Двамата обаче продължаваха да го налагат — ритат и окото им не мигва! Напипа ножа, който винаги си беше в канията на кръста му, но не се реши да го извади, а когато се реши, видял, че друг начин за отърваване няма, онова едрото стъпи на крака си и каза:

— Стига му толкова!

Както изведнъж се появиха, тъй и отведнъж изчезнаха.

И няма значи никакъв сръндак, дето да го гази и да го натиска, ами е от онова газене до коловозите на гарата! Като можа да си спомни какво всъщност се е случило, и сякаш му попросветна: „Е, паднал в канавката?“ „Е, ще дойде на себе си!“ „Е, кога да е, все ще успее да изпълзи от канавката и да излезе на пътя!“ Но няма да е сега… Този сръндак пак се разбесня! Остава само някое ребро да са му счупили или пукнали и върви се оправяй тогаз… Ама и каква е пък тази злоба, бе?! И да бяха го сбъркали с някого — какво е това чудо? Кой ги научи тъй? Кой им каза, че може тъй? Какви хора са туй и какви хора може да излезе от тях? Такова чудо! Все едно в нощния труд си го прочел! А то, каква ти нощ? В шест без десет е влакът, най-много в пет и четиридесет да е било! Значи минута бой или две, или три там, и животът ти се обръща на сто и осемдесет градуса, ако и животът има градуси… Пък и без бой минутата може да обърне живота на човека! Досега си бил тъй, отсега нататък ще бъдеш ей тъй…

А снегът не спира да вали… Ако не успее да се поразмърда, ще го затрупа и… край! Какъв край?! Няма край! Снегове е виждал, дето валят сняг върху сняг, и не са го плашили, та сега ли? Без дъх остана, докато се поразмърда от кръста надолу, съвсем му се взема силата да отмести сръндака от себе си и да се отърси от снега донякъде!

А как не вярват хората в такива чудеса: „Бе, баш тъй не е било!“. „Хайде сега, пресрещнали го и го пребили?“. „Все нещо ще е имало и хептен без нищо не е било!“ Докато на тях самите не им се случи чудото… Както на него се случи!

Вярва вече на онова момче — танцьорчето, дето лежа с Васил Върбанов в една стая, когато падна от ябълката си. И неговото беше една одисея… Също предизвикана от минутата — без нищо, без нищичко такова да си е помислял човекът, без никакво предизвестие!

Качил се да си обере ябълката. Род беше родила и красота — да ти напълни и окото, и торбата! Разкрачил овощарската стълба, стъпил горе на върха и започнал да пълни окачената на врата му брезентна торба. Напълнил я, слязъл, наредил ябълките в щайгата. Пак се качил. И пак. Не помни колко пъти се е качвал и слизал, но по едно време се намерил на земята и стълбата захлупена отгоре му. Лежи — нищо не помни и не може да стане. Не може й стълбата да отмести от себе си…

Добре че на Минчо Майката му дотрябвал тръбен ключ, за да отвие някакъв болт от камиона си. Ходил у дома, ама мене ме нямало. Бил съм в Катранджии да взема реда на някого за овцете му. И за такова ме търсеха: „Ела, че имам днес да ходя до Горна Оряховица… Давам седем лева и храната за деня!“ Или пък: „Не ме държат краката… По седем лева си вземал — давам ги! И кило ракия давам!“ „Че като не те държат краката, казвам му, за какво ги държиш, само да ангажираш тоя и оня и да си трошиш парите от пенсийката?“ „А, че, а де, аслъ да ме пита човек що ги държа, ама — държа ги! Свидят ми!“ Свидят им! Тъй са всичките! Не може пътя да държи, а пък държи и овце, и кози! Също като Писателя… Ама то неговото, да речем, писателска му работа! Добре си спомня, че него ден беше с овцете на Пикьора…

Викал, хлопал у дома Минчо Майката, ама кой да му се обади — мама плете терлици! Влязъл той и нали знае къде е ключът, влязъл в гаража. Ръшнал, търсил, гледал — тръбния ключ не намерил. А пък е бил все пред очите му — държа го закачен на вратата на гаража наред с други по-едрогабаритни инструменти, дето по-рядко ми дотрябват! Като се оказало безрезултатно търсенето му, и къде, къде — у Васил Върбанов! А Васил Върбанов, също като ключа — няма го никакъв! А трябва да бъде у дома си — минал Майката покрай клуба и видял, че клубът е закатинарен… Залаяло кучето откъм хармана. По хармана само не бил надникнал и като отлостил портичката, веднага видял какво е положението! Забравил и ключа, и камиона… Веднага вдигнал стълбата и я подпрял на ябълката. А Васил Върбанов ни мърда, ни шава — избелил очи и тъй му се изкривила устата, ще речеш, че се усмихва на целия свят! Схванал веднага Майката цялата сериозност на положението и веднага бяга при Писателя. Бутнали жигулата по нанадолнището (Писателя пък все от акумулатор страда!), запалили я — и у Василя. Снели одеялото от задната седалка, отърколили Василя върху одеялото и как да е го замъкват до колата. Васил обаче — едър човек. Шест месеца пи някаква кристална вода, слезе от сто и двайсет на сто кила и за шест дена след водата пак стана сто и двайсет! Наложило се да махнат задната седалка, че тъй успели да го натикат направо върху ламарините. Бутат пак — и направо в болницата! На неделята може би беше, обади му се от някой телефон в болницата Васил Върбанов и с бая отчаян глас запита: „Няма ли да дойдете да ме видите, бе?“ Заболя ме просто. Рекох му, че всеки ден се каним да му отидем на свиждане, ама Джипито ни спира — не било време още, трябвало да го щадим, било сега най-критично състоянието му и не бивало да го безпокоят… „Речи му на Джипито да си гледа работата!“ — можа да му каже Васил Върбанов — влезе, изглежда, някой в стаята и той се е почувствал неудобно!

Докато изляза на улицата — и насреща ми Цеца Панделката! Ходила до Писателя да си вземе тубичката с млякото. Казвам й каква случка се е случила. Казва ми:

— Ти се обади на Писателя и на Ярката, че да не се връщам аз, а другите ги остави на мене! И след един час — живи, умрели — събираме се пред клуба!

И час не беше минал, като се събрахме… Седем човека — цялото население на селото без Минчо Майката. Той рано тръгва по кириите си до Габрово — Пловдив и обратно, та не можала да го открие Панделката. Изброих ги като на тържествена вечерна проверка: аз — Маринчо Лалев, Киро Японеца, Даскал Кольо, Писателя, Ярката, Райчо Даков и Цеца Панделката. От живите никой не липсваше. И всеки беше понесъл по нещо — било в кошничка, било във вързопче. Аз нищо не бях вземал, защото си мислех от Дряново да му купя на Василя две кутии шоколадови бонбони и един стек синьо „Виктори“.

Поогледа ни Писателя, преброи ни и той и като много дълго, какъвто си е винаги, смята нещо, каза най-сетне:

— Освен на два пъти да отидем, друг начин не виждам. Ще закарам половината на единия курс и ще се върна за останалите!

— Писателе, не бери грижа! — обади се Панделката. Пари за бензина ще съберем! Колкото взема автобусът, по толкова ще съберем и за отиване, и за връщане… Стигат ли?

— Не говоря за бензина! — каза й Писателя, като вече смяташе хората на кило — кого да вземе на единия курс и кого да остави за втория. Колата му, освен че страдаше от акумулатор, ами беше и изгнила отдолу, та се страхуваше да не ни попилее по пътя!

— Аз пари нямам засега! — сви се смутено в късите ръкави на ризата си Японеца.

— На тебе никой няма да ти иска пари! — успокои го Мария Ярката.

Писателя разтвори широко вратите на жигулата и с широк жест покани:

— Да влязат Ярката, Японеца, Маринчо Лалев и Райчо!

В този момент излезе на площадчето волвото на Минчо Майката с много рев и много черен пушек отподире. Показа се почти целият през прозореца и като ни видя тъй струпани на площада по никое време, запита:

— Да няма избори пак, бе, че тъй сте се насъбрали всичките накуп?

— Обади се от болницата Васил Върбанов! — казах му.

— И дава зор да отидем да ни види?

— Нещо такова! — отвърна Даскал Кольо. — Той нас да види, ние него да видим…

— А къде сте тръгнали без батя Минча? — скочи Майката от високата кабина. — Писателе, скрий жигулата някъде! А вие се качвайте!

Отвори задната врата на фургона, пусна платформата и като нарита навътре големите чували с пластмасови бутилки от два литра, стори ни място да се качим и блъсна вратата. Взема при себе си в кабината Цеца и Мария и като силно лашна напред, потегли.

Но то, такъв живот сме доживяли вече, че и едно добро да иска да стори човек, без разни перипетии не може да го мине! Че и сега така. На влизане в Дряново ни спряха катаджии. Има там един знак за четиридесет километра максимално разрешена скорост и те винаги са тук, зад камарата със сгурията. Слушаме във фургона какво става навън:

— Дай документите!

— На̀ ти ги!

— Добре…

— За какво ме спираш тогаз?

— Дай пътния лист!

— На̀ ти и пътния лист! Като видите сиромах човек, одма се хващате за палката! Що не спря опела? Мина със сто и четиридесет най-малко покрай тебе!

— Не приказвай много-много…

— Че защо пък ще ти мълча! — не млъква Майката.

— Какво караш?

— Пластмасови бутилки — двайсет чувала от два литра и трийсет от два и половина!

— Да видим! Да видим!

— Какво ще ги гледаш, бе? Не си ли виждал пластмасови бутилки?

— Господин водач, ще отворите ли, или не?

— Може ли да не отварям? — поомекна Минчо Майката.

Чу се как скочи от кабината Минчо, как притича до отзад и с яд отвори вратата, за малко да удари колата на катаджийчетата. Като ни видяха, едното направо се хвана за фуражката.

— Какво си ги наблъскал като иракчани, бе?!

— Да вървим да му пишем акта! — тръгна към колата другият.

— И накъде си ги подкарал?

— Подкарал съм ги аз… — вдигна ръце Майката. — Ама може ли от вас човек да стигне за, където е тръгнал! Отивай да си пишеш акта и ми връщай документите!

Тогава стана от бутилките и излезе напред Даскал Кольо:

— Нищо няма да пишеш! Отиваме в болницата да се видим с един наш другар!

— Ама, другарю Колев, и Вие ли сте вътре? Не Ви видях!

— Сега ме видя! И задето съм те учил да пишеш, няма да му пишеш акт сега на бате ти Минча. Не сме се дигнали от добро тъй! Да не искате автобус да си откупим? Пък да искате, не можем! Тъй можем, тъй сме тръгнали!

Катаджийчето като да се посконфузи от многото и на място казани приказки на Даскала. Отиде бързо, донесе документите, тръгнаха пак.

А в болницата сякаш бомба е паднала и — направо лудница! Попаднали бяха точно на онова сватбарско отравяне! Лекари тичат нагоре-надолу с носилки, сестрите, колкото са останали след многото съкращения, тичат и те, цивилни сноват по коридорите, писъци, рев, всеки пита за някого и никой никого не може да намери. Качихме се до четвъртия етаж, без изобщо някой да ни спре, да ни види ние пък какви сме! Да вземат да турят хирургията на четвъртия етаж. Ама може пък такива да са им изискванията… Знае ли човек? Като не намерихме Васил Върбанов в първата стая, открихме го във втората. Понадигна се на възглавницата и на всекиго от нас показа къде се е дялнал отзад по главата и четирите конеца, с които докторите са зашили раната. Запитахме го как е било възможно да се случи такова нещо — да се качи да си обере ябълката и да падне от най-високото на стълбата? Че за първи път ли му е да я върши тая работа? „И аз не знам! — каза ни. — Ама или кръвното ми изигра някой номер, или пък стълбата, като съм я местил около ябълката, не съм я сложил както трябва! Размъти ми се нещо ей тъй пред погледа и после една светлина ме удари през очите — това помня! А вий прибрахте ли ябълките в мазата?“ „Е, че няма да ги оставим там, я? — докачи се Ярката. — Дванайсет щайги беше набрал и ние с Цеца още две набрахме, значи четиринайсет щайги двойни имаш в мазата!“ „Ще ги изядем всичките назима в клуба! Една ябълка на никого няма да дам! Да се катеря аз, сто и двайсет кила човек, по стълбата като маймуна и като маймуна да падам, а да дойде някой и да товари по багажниците! Само да оздравея аз и ще им кажа на моите кое как е, как трябва да бъде и кой е Васил Върбанов!“ „Че ти вече си здрав! — каза му Минчо Майката. — Я давайте шкафчетата тука!“

Пренесохме четирите шкафчета до леглото на Васил Върбанов и наизвадихме кой каквото беше донесъл. „Ей, че вий сякаш на цялата болница сте дошли на свиждане!“ — удиви се Васил, като видя какво имане се натрупа отпреде. И беше прав — то целият рог на изобилието като да беше се изсипал напреде му! Ярката тъкмо извадила прясната пита от фурната и я помъкнала. Кольо Даскала пък помъкнал една кошница грозде — хамбургски мискет и болгар, от най-жълтия! Панделката взела пък три буркана квасено мляко и един калъп прясно сирене. Японеца сложи на натъкмената маса пластичка, напълнена догоре с ябълки… Много е несъобразителен! И животът му е такъв — чудим се как го живее и защо го живее?! А Васил Върбанов, тактичен, вика му: „Много хубаво си се сетил — аз докато я брах тая проклета ябълка, не ми остана време поне една да изям, да я видя барем каква е, опустяла дано!“ Райчо Даков се отсрами като баш ловец — измъкна от ловджийската си торба, с която никога не се разделя, три парцала пастърма, две петала попресъхнали и един найлонов плик кюфтета, печени на скара… „Само няма да ме питате — рече, — кое от какво е, защото и аз ги обърках вече!“ Не го попитахме. Извадих аз викторито и двете кутии шоколадови бонбони. Знаех, че Васил обича шоколадови бонбони — като отиде до Търново да си вземе пенсията, само с бонбони ни черпи. А сега, щом аз поисках да го почерпя, помрачня отведнъж, вдигна ръка като да се запази и каза: „Махни бонбоните! Скрий ги някъде!“ Посконфузих се аз, какво му става на Василя? „Дойдох да ми зашият темето, а те ми откриха, че съм имал захарна болест! Винаги съм знаел, че съм голям сладур, ама че и сладък съм бил, това, виж, не съм го знаел! И викторито махни! Дай го него на Майката с кеф да си го изпуши!“ „Василе Върбанов — извади шише уиски Минчо Майката, — тия тука, дето викаш, да не са те подменили, бе? Бонбони не щеш, цигарите си отказал, ако кажеш, че и няма да пийнеш от този оригинал, не те познавам!“ „Засега няма да пийна!“ — отказа Васил и нали като кмет все банкети е дирижирал, покани ни да си направим банкета. „Ами туй момче там няма ли да ни уважи?“ — запита Майката и погледна към леглото в другия ъгъл на стаята. Всички погледнахме натам. Момчето все тъй си лежеше и гледаше в тавана, сякаш нас изобщо ни нямаше в стаята, сякаш не бяхме насядали и наизправили се на две крачки от него. Мускул не трепваше по лицето му и даже не мигваше, вперило светлите си очи в напукания и на места излющен таван. Обърнахме се към Васил Върбанов — какъв е този човек, дето не иска и да ни забележи? „От три дена е тъй — мълчи и гледа тавана!“ — каза Васил Върбанов и ни разправи една история, дето на нищо не прилича. Момчето се казвало Миколка и било или от Украйна, или от Беларус — не можело да се разбере, защото веднъж приказвало за Украйна повече, а друг път за Беларус. Било танцьор. Не станало от приказките му ясно как е изгубило работата си там и кой точно го е излъгал да дойде насам да си вади прехраната и да танцува, но дошъл тук. И танцувал в нощния клуб в театъра, с някакъв балет там. „Знам го аз тоз театър — отплесна се Васил Върбанов. — Бадева сме хвърляли пари да го строим! То не е театър сега, ами битак! Да купиш можеш, да продадеш можеш, ама да изтрезнееш — не! Като излезеш от сградата, и да не си пил, пиян ставаш! А какъв театър ставаше там — пиески така, оперетки, балет имаше… Може да са го подлъгали, че в балета ще танцува, и то затуй да се е решило да дойде тука!“ „Намерило къде да дойде!“ — обади се Ярката. „Млъкни, майко, да каже човекът какво е станало с момчето!“ — сряза я Минчо Майката, видимо заинтересуван от съдбата на младежа. И заразправя пак Васил Върбанов… Танцувало си момчето в нощния клуб, но не му се видяло уютно да живее в Търново или пък наемите там му се видели високи, та като било минавало през Дряново и много му били харесали и градът, и планината, наел си квартира в Дряново. Не можел, значи, да се нахвали с хазайката си! Била пенсионирана учителка, много възпитана жена… Той пазарувал, тя готвела за двамата и като се приберял — печката в стаята горяла и било топло. Докато се случил този невероятен сакатлък… Като му направило впечатление на Васил Върбанов, че никой не идва да го види, запитал го, а момчето му отговорило, че хазайката му не може да излиза и че много се притеснявало кой сега ще й пазарува… „Не мисли за себе си де ще се дява такова потрошено, ами за хазайката си мисли!“ — заключи Васил Върбанов. „По това можеш да познаеш добрия човек!“ — допълни го Панделката. Минчо Майката заразвинтва капачката на бутилката и като успя най-сетне, подаде я на Василя и вече изнервено го запита: „Бе ти няма ли да кажеш най-сетне какво е станало с човека, та млада младина да легне тука до тебе и да лежи като пенсионер! Да ти дойде човекът на гости, и ти да го пратиш в болницата!“ „Направо да те досрамее, че си българин! — отпуши се Васил Върбанов. — Ами почнало да пътува момчето… Отива с обедния влак в Търново да репетират там и вечерта да танцуват, а с нощния се прибира в Дряново да преспи, да напазарува на хазайката си, да се нахранят двамата и на другия ден пак към Търново! Тъй, ама преди две седмици, като се връщало, че като го пресрещат там до гарата трима, че като го подлепват й… край на танцувалната кариера!“ „Горкото!“ — изстена Цеца Панделката. „Малей, какви хора, не — каква пасмина е плъпнала из България, а Бойко Борисов тръгнал да ми се репчи, че всичко било едва ли не наред и престъпността била едва ли не намалена наполовина! Дрън-дрън! Пълни вестниците и екрана на телевизора да продава бабаитлъци, а батакът си е все същият и даже по-голям става! Не съм ли прав? Как няма да съм прав?“

Въпросите му увиснаха без отговор и в настъпилата тишина пак се дочу олелията от долните етажи.

— Майната му на този свят! — изпъшка Васил Върбанов. — Тез се натровили! Този го били, че го пребили! Аз паднах от ябълката! Великите сили постигат съгласие да ударят, когото си искат! Ей, какво става с този свят, бе! Накъде отива?

— Ти вече го каза! Отива на майната си! — зави капачката на бутилката Майката и се възви към леглото на момчето. — Хайде, майко, Миколка ли беше? Хайде, Миколка, сядай при нас да похапнем за здравето на двама ви, пък на другото — майната му! И то ще мине!

Момчето, като чу името си, извърна се насам и се усмихна на всинца ни. Ама тъй се усмихна, че да ти се доплаче…

— Не може само да става — каза Васил. — Единият му крак е счупен, другият натъртен, с ръцете не може още да си служи и има две ребра пукнати… Пък го е срам от сестрите да му слагат подлоги и аз го водя до тоалетната. Аз, удареният в главата, водя него, ударения в краката…

Цеца Панделката отхлупи едната кутия бонбони и я отнесе до леглото на Миколка. Върна се с капака и го напълни с пастърма, суджук и кюфтета. В капака на другата кутия натуря от гроздето и ябълките. Приседна на леглото и започна да го храни. Момчето отначало се дърпаше, обръщаше главата си настрани, ама с Панделката на глава излиза ли се? Тъй го храни и тъй му приказва, че хич да не си гладен — ще огладнееш!

— Боже — вика му, — и ти майка имаш сигурно, а пък майчицата ти хич и не й минава през ума на какъв хал са те докарали тези наши изверги! Ама и те хубаво няма да видят! Нали е речено: „Бог бави, ама не забравя!“

На Миколка много скоро му мина срамът и му дойде апетитът. Начупено и напукано, но нали е младо и стомахът му е здрав — яде и ушите му пращят.

— Така трябва! — не млъква Цеца Панделката. — И да не е много хубаво това, дето ви го дават тука, и да не ти е много по вкуса — ще го изяждаш! Само храната може да те изправи на крака! Оставиш ли се от храната — свършен си!

Приказва му и му слага зърна от гроздето в устата.

Панделката ни изненада всичките! Ние я имахме за суров и корав човек, а тя толкоз човешки да се отнесе с това момче, изпаднало тука отнейде си. Васил го изписаха на месеца, а тя още един месец насетне всеки четвъртък ходи по болницата да му занесе каквото е приготвила за хапване и каквото ние останалите можехме да му пратим. На село винаги сме били зле с парите, но кой яйца, кой мляко, кой плодове — всеки проводи по нещо. Ярката пък за шест четвъртъка шест кокошки закла, като все разправяше, че много станали и много ядели, та уж затуй… Когато го изписаха, а се виждаше, че не е още готов да си отпътува за родината, Панделката го доведе у тях си и то един месец живя при нас в селото. Понеже не можеше още хубаво да вдига едната си ръка и понакуцваше с левия крак, наложи се да му направя патерица… Такава хубава и удобна осенова патерица стана, че като си тръгна Миколка за Украйна или Беларус, взе си я за спомен от България и като спомен от селото…

Всички отидохме да го изпратим на гарата в Соколово и Даскал Кольо ни направи моментална фотография — Миколка с патерицата, две кошници от двете й страни и ние, цялото село Косарка! Осем пъти ни щракна Даскала, та да има за всекиго по един спомен и само той остана без спомен, защото никой от нас не се реши да пипа модерния му фотоапарат, за да не го нещо случайно развали или повреди…

Изпратихме го Миколка. Хубаво ни беше с него и с нас си ни беше хубаво, че можем от голямото си нямане да помогнем на някого, който е изпаднал до положение да бъде по-зле и от нас. Ама и в добрината, която много ни се искаше да сторим, не можахме да бъдем докрай добри! Пак се намериха измежду нас някои, които казаха: „Бе кой знае какъв вагабонтин сме крили в пазвата си! Били го били? Че кой бие ей тъй, без нищо? Защо мене не ме бие някой?“ Това го каза, колкото и да не е за вярване, Даскал Кольо. А Ярката, дето най се натискаше да бъде до Миколка, рече: „Много съмнително ми се видя и на мене това мъж да се кърши в нощен клуб, ама…“ „Даскале, Ярчице — озапти ги Васил Върбанов, — хайде ние точно да не обсъждаме хората, защото колкото лошо ще бъде това за хората дваж по-лошо ще бъде за нас! Знаем се!“ „Знаем се ние, ама всеки най-добре знае себе си…“ Какво повече от нас за себе си знаеха Ярката и Даскала не стана ясно, но млъкнаха и повече лошо да приказват за момчето не съм ги чул. Смириха се.

Само че аз сега не бива да се смирявам! В никакъв случай! Смиря ли се — изгубен съм! Аз и тъй не съм много намерен, ама иначе пък… Като поотпочина, трябва пак да опитам да го отмахна този сръндак от себе си и да успея най-сетне да се обърна по лице! Обърна ли се, ще изляза на пътя! Чувал съм да приказват, че по разклоненията на рогата можело да се познае на колко години могат да бъдат сръндаците и елените. Ама като не съм обърнал внимание! Райчо Даков сигурно ги е разправял тия… И какво ли ме интересува на колко години е? Ни се каня да го купувам, нито изобщо ми трябва да го знам, като е толкова див и неразбран! Говорих му, молих му се, пустосвах го, псувах го — не ще да отстъпи от мене и не ще! За малко, само колкото да мога да се обърна, и после пак да мачка, като не взема от дума! Струва ми се, че ако не на гърдите, а на гърба ми е стъпил, по ще мога да го изтрая…

Че не мога да напипам и тоягата на Васил Върбанов… Часовникът е тука — усеща го как тежи и той в джоба му! Портмонето — и то в джоба му! Торбата с ориза и рибата и тя е тука — търкаля се някъде наоколо из снега, а тоягата тъй и не може да намери! Навсякъде търси, докъдето ръцете му стигат, обаче я няма! Остава сега и да изгуби тоягата на човека… Даде му я да си услужи срещу соколовските кучета, а да не може да си я получи обратно! Резил! На отиване, преди да се качат във влака, я подпря отвътре вратата на началник-гарата. В това е абсолютно сигурен! Мярна го с периферното си зрение началникът, извърна се, усмихна се, навикнал току да му оставят разни вещи за съхранение: чадър било, чанта било, дреха някаква, сега пък Маринчо Лалев му оставя Васил-Върбановата тояга! Но не може да си спомни на връщане взема ли я? Взема ли я на връщане тоягата на Васил Върбанов?

 

 

Баба му слага две арании с вода — едната на веригата вътре в пещника, другата — отвън на стъкменото в пруста огнище. Нарамва кобилицата с белите котли, а той понася двете стомни.

— Върви настрани от дуварите, че да не ги чукнеш в никой камък!

— Добре…

— Щото да не стане като в приказката: веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода и на третия… Нали я знаеш?

— Знам я!

— Разкажи ми я тогаз!

— Не ща!

— Добре, ще ми я разкажеш, когато ти се поиска…

Пристъпва баба и пристъпва около нея едно бяло и радостно сияние, което прави бяло и радостно всичко, край което минат по пътя си: ситно нацъфтелите великденчета, избуялите до дуварите пелинаци, лудо плъпналия по зидовете повет и напъпилите вече люляци с едва доловимата си миризма на пролет, но вече и на лято.

Никого не срещат! Който трябва да излезе от къщи — вече е излязъл по къра, който си има дворна работа — щура се из двора си и си я работи. Имаше някога такова едно време по селата, когато селата изглеждат като измрели, а пък се вихреше из тях най-луда деятелност — да се прекопае нещо в градината, да се нахранят малките пиленца, да се припере нещо, да се сготви вечерята, та като се приберат домашните късно вечерта, всичко да е отаманено и притъкмено…

В локвата до Бояджиковия геран ята гъски изтръскват крилата си и ята жълтурести като глухарчета патета щъкат из краката им на път за водата и на връщане от водата…

— Можеш ли ми показа кои измежду многото са нашите гъски и гъсета?

— Мога! — казвам и тръгвам, протегнал пръчката напред към ятата.

Гъските тръгват като една срещу ми. Изпънали дълги шии, съскат застрашително и страшно перят големите си крила. Пристъпят по патешки разлюляно, целият свят разлюляно иде към мене, захвърлям пръчката и бързо отстъпвам назад…

Баба изтегля гладкото геранило, слага кофата на облия камък на гърловината, опира длан на гърба ми:

— Тъй не бива! А, не бива тъй! Че ти, ако днес на тез глупави патки отстъпиш, утре на всичко ще отстъпваш! Върви! Върви и ги накарай да се приберат в гьола си!

Целият треперя и ужасената ми душа трепери…

— Върви!

Стисвам очи и тръгвам. Целият изпънат назад вървя, а съсъкът на ятото ме облъхва с жегата си… Още една крачка… И още една… Щом баба казва, че мога да ги натикам в гьола, значи това е той! Но къде съм аз сега? И къде са те? И докога трябва да вървя тъй — целият страх срещу страха?

— Спри!

Спирам и отварям очи.

— Видя ли?

И гъски, и гъсета са се струпали на отсрещния край на гьола, разгазената вода още не се е успокоила, стърча аз на ръба на водата.

— Искам другия път с отворени очи да ги напъдиш от себе си! С широко отворени очи трябва да върви човек срещу живота си — и доброто да види, дето иде, и лошото да види! Чу ли?

— Чух!

— А разбра ли?

— Кое?

— Туй, че страха си го имаш! Със страха си се ражда човек! А куражът трябва да се придобие! Много кураж му трябва на човека, за да го живее този живот! Ще го разбереш това един ден! — нарами баба кобилицата. И ме запита: — А можеш ли ми каза къде най-първо трябва да отидем днес?

— При баба Атидже! — отвърнах и взех стомните.

— Умен си ми ти! — зарадва ми се баба. — И бадева мълча толкоз години, можеше още по-умен да ми бъдеш!

Докато да стигнем до вкъщи, и водата беше възвряла.

Баба внесе дълбокото върбово корито, притвори вратата на пещника и се изкъпа. Изкъпа после и мене. Облече ме чисто, облече се и тя. Седна на прага на пруста и оплете косите си. Бели бяха като първия сняг зимъска и блестяха като скрежа по клоните на дърветата в ранна зимна утрин.

Обиколихме полозите и успяхме да напълним кошничката с яйца — някои порозовели, а други пък съвсем кафяви. Наля сетне едно шише ракия и го пусна в джоба си. Стомничката с бозата, която беше сварила вчера, взех аз.

Но не тръгнахме за баба Атидже, а слязохме на чаршията. Баба спря пред вратата на магазина.

Какво трябва да направим сега?

Дигнах рамене.

Че помисли де? По-лесно от туй да вдигаш рамене няма!

Ще купим бонбони — рекох.

Измисли го! — рече недоволно баба. Но пак се усмихнаха добрите й очи. — И бонбони може да купим, ама първо ще изберем един хубав армаган за баба Атидже! Най-хубавия! Защото трябва да знае човек да бъде благодарен… Не стига на Бога да благодариш, хич не стига! Трябва да благодариш и на хората покрай тебе, дето са те крепили в нещастието ти, дето са ти помагали да се държиш, дето като своя са имали болката ти.

Баба натисна бравата на вратата и ме пропусна пред себе си.

Миришеше на подово масло, на гумени цървули, на газ, на газени лампи и фенери. На пода до тезгяха бяха наредени сандъчета с клинци, гвоздеи, подкови, една шевна машина, три големи колелета поцинкована тел и до тях — две трошачки за царевица, каквато имаше и у дома…

— Бабо Гичовице, сол, ориз и фиде имам, ама захарта свърши! — вдига глава от тефтерите магазинерът от „Всичкмага“.

— Чакай сега! — спря го баба и ме побутна напред. — Какво трябва да кажеш на чича си Ивана?

— Добър ден…

— Ей ти тебе изненада! — свали очилата чичо Иван. — Че кога ма, бабо Гичовице? И как тъй изведнъж?

И му разправи баба как леля Иринка дошла у дома с едно обиварено пиле и лимонадено шише вино и как аз, дето от чуждо не взимам, съм хапнал от пилето и като съм отпил от шишето една глътка само, и съм проговорил!

— Може, значи, и от съпощевки да е било! — размисли се чичо Иван. — Светът вече за бабешки работи ги има тия неща, ама знае ли се кое как е?

— Че няма и кой да ти каже! Ама не ми и трябва мене да го знам от какво е било. Не искам да го знам! Ако всичко научим, може много страшно да ни стане! Стига ми мене, че проговори, благодаря ти, Господи! Голям дерт ми беше!

— Бе, как няма да ти бъде! То за всички беше дерт и чудо на чудесиите, че на тебе ли няма да ти е дерт! — съгласи се с баба чичо Иван Недев. — Казвай сега какво ти трябва, че чакам стока да ми докарат!

— Какви басми имаш?

— Басми всякакви имам! Избирай си!

Притика топовете плат от края на тезгяха и хвана железния метър.

Баба заопипва басмите, даже помириса някои от тях и отново взе да проверява на пипане какви са.

А пък аз не можех да отместя поглед от табелката зад гърба на магазинера. Беше написано:

„Доверие — всекиму, вересия — никому!“

Знаех какво е „вересия“, и „доверие“ знаех какво значи, а не можех да разбера как тъй хем ще има доверие чичо Иван на баба, хем пък няма да й даде на вересия?

„Много напред е отишъл светът!“ — рече си Маринчо Лалев, заслушан във виенето на чакалите, които на ранина ще почнат да се спускат от високото надолу към одимените от ниския пушек на комините села. За има-няма петдесет години надписът, от който е тръгнал животът му, гласи вече: „Без вересии!“ Като се отбива вчера тук-там из магазините, можа да види и това нещо от всеобщия ни напредък. Къде по-неграмотно, къде по-грамотно, къде на специален картон или на картон от стек за цигари, а на едно място и на блажна амбалажна хартия все същото: „Без вересии!“ Доверието е отпаднало… Никой никому вече няма доверие! Брат на брата си е изгубил доверието, баща на сина и обратно, ортак на ортака… Всеки гледа, изглежда, ако може първи да завлече другия и тъй да се разтури алъш-веришът! Точно тъй става, изглежда — дето миналия месец имаше магазин за месо, вчера там продаваха дамски обувки, а в големия супермаркет, където можеше да си напазаруваш и по-евтинко, и всякакви хранителни продукти, сега са се нанесли магазин за спортни стоки, музикален магазин, напълнен до тавана с китари, и едно кафене с червени масички и червени столове… Ще рече човек… Ще рече човек, като я гледа тази необгледна търговска площ, че цялото население на цялата Дряновска околия на спорт го е ударило и на уроци по китара! Кафенето пък са кръстили „Червеното кафе“! Могат, значи, да се очакват и „Синьото кафе“, и „Жълтото кафе“! Де, сопа, де! Е, че само от вересиите ли, дето не са позволени никому, стават тия чести смени на магазините — днес за едно, утре за друго? А най-вече за „бяла техника“, която не знам по нашия край кой купува, и „дрехи втора употреба“, които, види се, някой купува, след като всички сме станали хора „трета употреба“. Освен номенклатурата — старата и новата! Е, че всякакво е бивало, ама чак такова пък — само номенклатура да може да си купи нови гащи, не е бивало! Това нещо може да го отрече само човек, който много е навикнал да си криви душата… Ама за такива хора не му се мисли на Маринчо Лалев. Счита, че тях няма за какво да ги мислиш — те винаги ще ходят с нови гащи! И то „без вересии“! Ама и останалият прост народ не остава без вересии… Върви сега по телевизията едно предаване за преуспели българи! Показаха един разбойник, който изтеглил кредит, за да направи казанка за варене на ракия — показа един порутен обор, който взел за начинанието си под наем! Друг пък се канеше да отглежда зайци и се вайкаше, че не можел да намери породата, която му е нужна! Трети изтеглил пари, за да засади осемдесет декара лавандула, но още не бил намерил земя, която да арендува! Приказките им за това колко сезонни работни места ще разкрият бяха много сладки и медени, но не можеше да се скрие от погледа колко бяха преуспели успелите българи! Дали банките видяха, че от туй по-калпави кредити не могат да се раздават, никой не каза! И една дама представиха — върнала се от града и отворила магазин в родното си село. Представиха й тетрадките с вересиите, защото в магазина само на вересия се търгувало! „До заплата“, колкото ги имало в селото, „до пенсията“, когато я дадат, и до „социалните помощи“, ако ги дадат… Много се жалваше дамата от вересиите — цели три тома, според както ги представиха! А един от съселяните на гражданката каза пред камерите, че надписвала, като му дойде времето, вересиите и тъй си прибирала лихвите на оборота… „Гнусна лъжа!“ — нарече дамата изявлението на съселянина си и камерите бързо приключиха с преуспелия й бизнес. Никакъв извод не искаха да правят камерите — показваха, което както си е, но от показаното навяваше мисълта, че каквато ни е държавата, такъв ни е бизнесът и такива са ни хората! Да му докривее на човек; бизнес на вересия и живот на вересия! И за какво тогава са всичките тези и навсякъде жестоки наредби: „Без вересия!“ Срамно е, обидно е и жестоко да живееш живот на вересия, ама какво да направи народът на онова село на дамата и в нашето, и в съседното, като таквоз е дошло! Ще живееш на вересия, а се знае, че винаги ще се намери кой да ти надпише и вересията!

Вият чакалите… Ама че гладно и свирепо вият! Но са още по високото, глъхне воят им в сгъстилия се сняг, затичаха се нанякъде, затуй така плисна внезапната тишина, която като люлка залюлява Маринчо Лалев — иска да го приспи, а той не бива да заспива сега! Само на съня да не се даде… По една седмица без сън е изкарвал, като беше в Коми, че сега една нощ ли няма да изгази без сън! А какви снегове бяха там? Май — същите снегове! Досущ същите! Трябва да държи очите си отворени и да гледа снега — светъл във възтъмното, мекичък и непрестанен като нощта, захлупила канавката досами пътя, самия път и селата, струпани покрай пътя…

Баба му вече е избрала плата за шалварите на баба Атидже, но преди да започне да го отмерва с метъра, бай Иван казва:

— Имам ей тука една друга басма, сатинирана я водят и е по-скъпа, ако искаш и нея да видиш?

— За таз работа, за която ми трябва, скъпо няма! — казва му баба и поема от ръцете му топа. Помириса го пак, затвори очи, опипа го и като ги отвори, каза: — Ей таз басма ми трябва! Какво ми губи толкоз време времето, ами не ми даде таз басма!

— Ами щото е по-скъпа и никой не я търси! — позасегнато рече чичо Иван Недев и разгъна топа. — Три метра ли каза?

— Три… Даже три и половина отрежи! — рече му баба и заразвързва възела.

Магазинерът сгъна плата, помагайки си с брадичката. Пусна парите в чекмеджето и взе да наброява рестото.

— За останалите дай лукчета! — спря го баба. — Нали трябва и да се почерпим с туй момче? Нали, ба?

— Трябва! — рекох.

— Иване, чу ли!

— Чух! — отвърна чичо Иван. — И все не мога да се начудя!

Сви една фуния и насипа бонбоните в нея. Подаде ми ги и аз ги поех — доста тежичка беше!

— Дай сега на чичо Иван да си вземе едно лукче и му речи: „За здраве, чичо Иване!“

Дадох му да си вземе лукче, обаче туй, което искаше баба да кажа, не можах… Нали тя го каза, за какво и аз да му го казвам?

— Да си здрав! — рече ми чичо Иван.

— И всички да сме здрави! — отвърна му баба, взе стомната с бозата и тръгнахме най-сетне за към баба Атидже.

Вървим по познатия път — баба с новите си галоши, аз — бос. Камъчетата от насипания наскоро трошляк бодяха корясалите ми пети, гъделичкаха ме по-скоро, аз подскачах весело и току бърках в кесията… Младите сенки на акациите шареха пътя, дребни птичета ронеха попреминалия цвят — тревата отстрани беше побеляла и земята около нас миришеше на пролет, която вече навлиза в лятото. Беше ми весело и още по-весело ми стана, когато си представих как утре ще отида на училище, как, както винаги мирен и тих, ще си седна на чина и как, като влезе в час другарката Ненкова и ни каже: „Добро утро, ученици!“, ще отвърна и аз с всичките: „Добро утро, другарко Ненкова!“ Винаги съм й го казвал, но сега ще го кажа на глас, истински ще й го кажа…

— Не се прави тъй! — сепна ме в унеса ми баба.

— А как?

— Да върви човек до тебе, натоварен като магаре, а ти да подхвръкваш по пътя като пеперуда!

— Че нали ти ми взе стомничката?

— Взех ти я, да не я чукнеш във вратата на магазина… Ама ти можеше досега да си я поискаш! А не я поиска…

— Дай ми я!

— Е, туй вече е друго нещо! Вземи плата за шалвари на баба Атидже!

— Че той нищо не тежи! По-лек е даже от бонбоните!

— Не е важно колко от товара на човека до тебе ще поемеш, важното е, че си поискал да го споделиш…

Много й помогнах — бяхме стигнали до баба Атидже!

Беше изнесла огъня вече отвън, в пруста. В стъкменото от няколко тухли огнище къкреше гърненце, в изтеглената отпред жарица кипваше кафеничето. Настанихме се на новите рогозки — по-далеч от скоро измазаните със синка стени.

— Да взема паничката! — надигна се да става баба Атидже.

— Седи сега! — спря я баба и се обърна към мене. — А ти стани сега и речи на баба Атидже туй, което трябваше да й речеш още щом влязохме. Аз го казах, а пък тебе те домързя…

Изправих се и засрамено й казах:

— Добър ден, бабо Атидже!

— Добър ден, чоджум! — усмихнаха ми се светло светлите очи на баба Атидже. — Само хаир да видиш и от хаир да не се отървеш, чоджум! — още светнаха очите й и се отклониха към огнището — да свали джезвето и да притика жарицата към гърненцето.

— Хайде сега да дадем и армагана на баба Атидже, дето двамата сме й го избрали…

Взех басмата. Изправи се баба Атидже. Сложих пакета в протегнатите й ръце. Разви тя кафявата амбалажна хартия и се плиснаха цветовете на лъскавия плат. Ахна баба Атидже. Разпръсна цялото топче и го уви около себе си. Разцъфтя цялата.

— Гичовице — рече тогаз, — че биваше ли чак такъв харчлък да си правиш! То цъфти, мари, че чак пее!

— Ще запее, като го облечеш!

— Сега ли ще го скроим?

— Ще го скроим, че и ще го ушием! Взела съм и ножицата, и иглите, и макарите…

— Че аз нали имам, мари? И ножица понесла!

— С чужда ножица аз не мога да кроя, мога само с моята, че съм й свикнала и ми лепне на ръката…

Коленичиха двете на рогозката и разпънаха плата.

Развива баба шивашкия метър и мери, навивам го аз, пак мери — веднъж по прострените вехти шалвари, дето й били най-удобни на баба Атидже, друг път на плата… Защракаха най-накрая ножиците, вдянаха бабите цветните конци в иглите… Все едно че рисуваха… Тъй от нищото на прострения на рогозките плат се родиха от ръцете им новите шалвари на баба Атидже! Зазилиха зиловете на стадата — завръщаха се от паша. Като стигнаха до портичката, баба Атидже излезе от къщи, обута с новите шалвари. И тя беше по-хубава от всякога, и шалварите бяха най-хубави от всичките, с които бях я виждал… А очите й сякаш бяха взели от цвета на басмата, цъфтяха сега — светло цветни и засмени…

— Като излети са ми! — върти се баба Атидже по рогозката. — Все едно с тез шалвари съм се родила! Ама то пък и хубост ли е?

— На хубавия човек, каквото и да туриш — отива му! — прибира баба в празната кошничка ножиците и макарите. — А лошия човек и със сърма да го облечеш, не мож скри лошотията му! — И вижда подпряното на стената шише с ракия. — Ма, Атидже, моя армаган забравихме, ма! Я давай чашите и гътай синията!

Разшета се баба Атидже. Заснова навътре-навън с новите шалвари и за нищо време софрата беше сложена. Димяха паничките с бобената чорба, до паничките — едри парчета от прясната пита с чернеещи се тук-таме въгленчета, по средата прясно сирене отцеждаше суроватка в чинийката. Напълни баба ситните като напръстници чашки, стиснаха ги с по три пръста, спогледаха се, кимнаха си една на друга, гаврътнаха чашките.

— На нас като не ни е било писано добро да видим, дано туй дете добро да види! — рече баба и стисна устни.

— Дано… — съгласи се баба Атидже.

Дори и не опитаха боба колко е сладък! Чупваха си от питата, топваха залъците в сиренцето и пак хващаха чашите. Гаврътваха ги, загледани в притъмнялото пред себе си, мълчаливи, съсредоточени в онова, което виждат отслабналите им очи — изпонабол си бях пръстите цял ден да им вдявам иглите! Взирах се и аз в тъмното до плета, но нищо не виждах! Само нощ, която приижда отвсякъде и приспива всичко: цветята в лехичката отпред, листата на черницата, наболата между плочите на пътеката тревица…

— Да постеля само на Маринча да си легне и сядам пак! — изправя се баба Атидже.

Не разбрах баба чу ли я.

Баба Атидже изнесе едно дюшече, разпъна го, застла го с чердже, сложи ми възглавница и опъна юрганчето. Поля ми после да си измия краката и ме сложи да спя, като хубаво ми подпъхна юрганчето отвсякъде…

Кръстоса крака и тежко седна на мястото си.

И аз за пръв път от пруста на баба Атидже видях небето! Знаех от баба къде е Голямата мечка, къде е Малката, къде трябва да търся Зорницата и къде да намеря Вечерницата, знаех и Квачката с пиленцата! Но сега тъй видях небето, че ми се стори, че и то ме видя! Плахо премигваха звездиците, откъсваше се някоя и падаше, оставила отподире си светла нетрайна диря. Помислях си, както бях чувал, че е умрял човек някъде, заискряваха останалите, небето ставаше по-черно и по-дълбоко, далечно като в безкрая и близко — с ръка да го пипна! Тъжно ми беше! И весело. И страшно. И спокойно. Като не можех да разбера и да побера в себе си всичката тази очарователна и потискаща прелест, заплаках. С широко отворени очи се взирах в бездънната вис, а едрите, от нищото предизвикани сълзи, се стичаха по скулите ми и тежко попиваха във възглавницата. Плачът ми много приличаше на онзи плач в гората, когато бях се изгубил, но там аз исках той да спре, а сега единственото, което исках, беше да не спира никога! Казах ли го, или не го казах, не зная, но точно тогава почувствах, че и небето заплака с мене… Някакъв едва доловим полъх ме докосна — не, някакво бяло дихание ме облъхна със соления вкус на сълзите ми, издигна ме нависоко, до звездите чак, нежно ме спусна в постелките ми и се свря в мене — разплакано и то, изпълнено с неопределените спомени на миналото, задъхано от неясни предчувствия за бъдещето. Плачех за баба и за баба Атидже, за звездите, които на зазоряване ще изчезнат, за съня на притихналата земя, за ветреца, дето на пръсти премина по листата на черницата и изчезна зад плетищата. Оплаквайки целия свят, плачех за себе си тогава, когато още не съм знаел, че този е най-горестният плач на човека!

— Гичовице, събуди го, мари, ще се захласне тъй! — рече тихо баба Атидже.

— Нека си поплаче! — каза баба. — Докато може… че после страшно става…

— Страшно става… — като ехо повтори баба Атидже.

Видях как висок пламък близна догарящите главни в огнището и заспах.

А баба и баба Атидже не бяха и лягали — когато отворих очи, видях ги пак тъй, приседнали по турски до софрата, загледани пред себе си и сякаш в себе си, още просветлели в свежестта на утрото, като изрисувани с бяло върху синката на синналата се стена.

— Какво сънува, ще ни кажеш ли? — запита ме баба и стана.

— Къде, мари? — спря я баба Атидже. — Кафе да бяхме пили барем!

— Трябва да върви на училище! Вчера не го пуснах, че исках да дойдем при тебе, ама днеска трябва да отиде…

— Голямо чудо, че ще закъснее малко! Няма да избяга училището, я!

— Няма, ама път ни чака! — грабна кошницата баба. — И сега вече ти ще ми дойдеш! То без хора при тебе никога няма да остане, ама ще ги загърбиш един ден и ще ни дойдеш!

— Ще ви дойда де! — съгласи се баба Атидже. — А ти им кажи на даскалите там да не го насилват да приказва много-много! И ти не го насилвай… Подир таз болест то няма да е баш от приказливите, ама каквото каже, на място ще бъде казано! И за сънищата — никого няма да разпитваш. Ако човек има нужда, ще ти разкаже съня си, ако няма — до утре да разпитваш, пак няма нищо да ти каже!

— Тъй де, тъй де! — съгласи се баба. — А ти до село ли мислиш да ни изпращаш?

Бяхме стигнали върха на баира.

Като слязохме долу на пътя, извърнах се и видях: заоблен като месечина хълм, избуяли през нощта треви и сред тревите — едрия силует на дребничката и много бяла баба Атидже…

 

 

Баба дойде с мене до училището. Но само до портата. Дойде, за да ми помогнела, както сама каза: „Да върнем инвентара на хората!“ — тенекиените кутии с боичките. Цяла чанта бяха. Нарамих ги и прегърнал с две ръце изрисуваните блокове, домъкнах се до стъпалата на сградата и се изправих под портрета на Отец Паисий — още с гирляндите от 24 май. И него бях го рисувал — с гирлянди и без гирлянди — и моя ми се струваше по-хубав от този тука. Този беше строг един и навъсен, а аз го нарисувах приказлив и малко позасмян тъй…

Сега ще дойде леля Яна — прислужницата, ще откатинари тежкия катинар и ще удари камбанката. После ще слезе долу с кофата и парцала и ще му каже: „Пак ли сме първите?“ и ще започне да забърсва стълбите и площадката с мозаечната петолъчка по средата. Ще плисне кофата в засадените отпред рози и ще отиде да удари за втори път камбанката… Ще заприиждат децата от долната махала и от горната… Ще запристигат и учителите им — всичките млади, красиви и весели… Ще бъде с тях и другарят директор Енчев…

Всичко стана, както си е ставало винаги.

Мина директорът покрай него, влезе през широко отворените врати и се изправи до дългата маса в широкия коридор, където двамата с учителя по рисуване играеха тенис. Повика го:

— Лалев, това, дето го носиш, сигурно е за мене?

Запристъпва с торбата в едната ръка и блокчетата в другата. Подаде му ги.

Директорът Енчев беше протегнал ръцете си, а не ги поемаше!

Пристъпи пак. И като директорът пак не ги пое, пъхна ги в ръцете му и изтърси:

— Напълних ги!

Енчев сякаш да претегли на ръка папките и започна да нарежда картоните по масата. Гледа ги, гледа него, гледа пак картоните…

— Това всичкото ти ли го напълни?

— Аз! — някак виновно отвърна Маринчо Лалев.

— Браво! Напълнил си ги, че си ги наситил! — като да ме похвали директорът. — Бягай в клас сега! А като минеш край учителската стая, кажи на учителя по рисуване да слезе при мене! И на другарката Ненкова кажи същото!

Казах на учителя по рисуване, че го вика директорът, той първо се позагледа в прозореца, позасмя се после и каза: „Добре!“

Влязох в клас. Часът беше започнал. Другарката Ненкова четеше нещо от някаква книжка, без да прекъсва четенето, ме отпрати да си седна на мястото, но като видя, че аз не мръднах от вратата, остави книгата на масата.

Събрах всичкия си кураж и забил поглед в още влажните дъски на пода, казах:

— Директорът каза, да отидете до масата в коридора!

— Не разбрах?

— Директорът каза да отидете до масата в коридора! — повторих много дългото изречение.

— Деца, ще имаме свободен час, но ви моля да не излизате, за да не пречите на другите класове! Бъдете тихи! — каза ни Ненкова и излезе.

Не бяхме много тихи… Натрупаха се всички от класа ни около мене. Ана ме запита:

— Какво си направил?

— Нищо! — отвърнах й.

А Георги каза:

— Скри й каскетя, като й го тръсна туй, че директорът я вика!

Цял час играхме с момчетата на прескочикобила, а момичетата играха на бъз. Аз виках най-силно от всичките и се смеех, като падне някой, най-весело от всичките.

Всички бяха забравили, че съм мълчал от първи до трети клас. Не си го спомнях и аз.

На другия ден намерихме коридора украсен с моите рисунки. Същите бяха, а пък изглеждаха по-други — беше ги обрамчил някак учителят по рисуване — едни с бяло, други с черно, трети с кафяво. Бяха заприличали на същински картини! Ама мене инак по ми се харесваха — изглеждаха сега като орязани, изрязани от нещо цяло, осакатени… Но никой друг не забеляза това. Извървяха се да ги гледат. Цялото село се извървя да ги гледа!

А директорът посрещаше всеки, който е дошъл до училището, развеждаше го, разправяше му нещо и го изпращаше до портичката долу…

Една седмица живяхме в очакване да пристигнат инспекторите. Метохме, чистихме, грапихме, окопавахме дръвчетата в двора на училището, нови садихме в горния му край, където бяха нужниците — като зашумят един ден, да ги скрият.

Инспекторите дойдоха в деня, когато ни раздаваха бележниците. Пяхме им, стихотворения им казвахме, изиграхме им една сценка с добри и лоши ученици, в която аз трябваше да изляза с разбит нос и насинено око. Учителят по рисуване тъй ме беше изгримирал, че като ме видя баба, скочи от чина и ме запита:

— Кой ма, мале?

Аз толкова се смутих, че си забравих думичките, но другарката Ненкова ми подсказа и сценката до края мина гладко. Наизправихме се до чиновете си — родителите ни бяха насядали по местата ни.

Баба вече беше разбрала, че е сбъркала, но не спираше да ме учи. Беше ме вземала в полата си и шепнеше в ухото ми:

— Как тъй ще се оставиш да те бият?! Удари ли те някой, удряш и ти! Ама по-силната, да види, че с човек си има работа!

— Бабо, никой не ме е бил! — шепнех й аз.

— А защо само ти трябваше да бъдеш насинен? Аз друг насинен не видях!

Извика другарката Ненкова и моето име. Отидох и си получих свидетелството. Бях преминал с отличен и баба беше много горда от това. Тя беше напълно неграмотна, въртеше синкавото свидетелство из ръцете си и току питаше: „Туй сега какво е?“ „Пет по граматика!“ „Ами туй тука“ „Пет по физическо!“ „Браво, мале! И все пет ли е надолу?“ „До долу навсякъде е петици!“ — рекох й, за да замълчи, защото бяха започнали някои да се изобръщат и да се подсмихват… Добре, че раздаването на свидетелствата скоро свърши и наставаха всички да се разотиваме. Тръгнахме си и ние, но директорът Енчев ни пресрещна.

— Бабо Гичовице, вие трябва малко да поостанете!

— Щом трябва, ще поостанем… — зачуди се баба, но ме дръпна към прозореца, за да сторим път на останалите да се извървят.

Останахме само другарката Ненкова, двамата инспектори, директорът, аз и баба.

— Тук ли ще разговаряме? — запита единият от инспекторите.

— Да, да, може и тук — каза му директорът.

— А ти проговори, а? — обърна се към мене инспекторът. — Чудехме се вече какво да те правим.

— А, ние вече го забравихме това! — погали ме учителката ми. — Кога беше то? И вече сме пълни отличници!

— Видях. Че пък и артист! Не можа да разбере баба му, че не са го били… Е, бабо, какво ще го правим това дете?

— Е… как какво ще го правим? — придърпа ме баба в престилката си. — Ще го израстем! Какво друго можем да направим?

— Разбрахме, че детето расте без баща…

— Като го няма баща му, аз да не съм умряла, я? И майка му е покрай него…

— Детето е даровито! А нашата работа е да издирваме такива деца и да им помагаме. Разбрахме, че ти си абсолютно неграмотна, а пък и майка му не е съвсем наред…

— Кой ти го каза пък туй? — дръпна се баба. — Съвсем си е наред жената — върви да видиш тефтерите на бригадира. Ден няма, дето да не е била на работа! Крави гледа! Пък не била наред! Ей, ама че приказки си приказват хората… Да хванеш един прът, че…

— Може и тъй да е — миролюбиво се съгласи инспекторът. — Но независимо от това, ние друго решение сме взели! И считаме, че е най-разумното за него…

Баба го гледаше, подозрително вдигнала вежди, и вече се виждаше, че този човек никак не й се харесва. Но го чакаше да си изприказва приказката…

— Уредили сме всички документи, но е нужно да имаме и вашето съгласие!

— За какво?

— Ще го настаним в един дом за деца и юноши, казва се „Млада гвардия“… Храна, легло, шкафче — всичко му е осигурено и вие никаква грижа няма да имате! Ще се научи да рисува и един ден, дай Боже, може и да се гордеем с него!

— Аз и сега съм горда с него! — сряза го баба.

— И имате основание! — пристъпи напред и другият от инспекторите. — Ние всички се гордеем с децата си…

— Не всички! — сряза и него баба. — Ти, като толкоз ти се приказва, за себе си приказвай!

— За детето говорим сега! Не за себе си! — стана строг и онзи. — А в дома, както Ви каза и колегата, за детето ще бъде по-добре. Неизразимо по-добре! Освен това ние го вземаме на отчет и ще го наблюдаваме… Ще го запишем в кръжок — ще се научи да рисува…

— Че то и тъй си рисува! — изгледа го още по-недоверчиво баба. — Ти можеш ли колкото него да рисуваш?

— Нали за това говорим, че има дарба детето и че тая дарба трябва да се развива… Необходимо е само да се подпишеш ето тука и останалото ще бъде наша грижа — грижа на държавата!

Още държеше пръста си на мястото върху листа, където трябваше да се разпише баба…

— Не мога да пиша! — рече му тя.

— Да донеса тампона от дирекцията? — услужливо трепна директорът Енчев.

— И пръста си няма да туря на таквоз място, даскале! — спря го баба. — Вместо да се засрамиш, ти си тръгнал да им слугуваш на тези пройдохи! — Изгледа ги подред всичките с обидата, гнева и презрението на човек, който е убеден, че той е правият. — Какво само са могли да измислят? Язък, даскале, че малко род падаме! — обърна се пак към директора Енчев и като ме повлече направо през тях, все едно че ги няма, изведе ме от училището…

И през целия път до дома не спря да се ядосва на директора: „Щели били да го научат да рисува! А кой ще го научи да живее? Държавата щяла да му бере грижата? Тя нейната си грижа да бере — стига! Какви хора, Господичко, какви еничари?! А пък Даскала и той на техния акъл: щели били там да го научат да рисува! Сякаш може някой някого на нещо да научи в този живот, ако от Бога не му е дадено и Бог не поиска да го научи!“

До смъртта си чак баба не проговори на директора Енчев… А това, баба да мине покрай човек и да не го поздрави, и да не го заприказва, означаваше, че за нея такъв човек няма, не съществува и не е съществувал!

Можело е, значи, животът му на Маринчо Лалев да потече, както се казва, и в друго русло! В друго корито! Което щеше сигурно да го изпързаля пак дотука — до канавката край пътя, от която още не може да се измъкне… Как ли не опитва, колко ли не се мъчи да се извърне поне на една страна — не бива и не бива! И като че ли краката си взе нещо да не ги усеща… Има ги веднъж и може да ги свие в коленете, а следващия път никакви ги няма. Все едно някой го е изрязал през кръста и е отмъкнал долната му половина? Надигне се и гледа, гледа — от кръста надолу сняг и само сняг? Поразрине снега с ръка и се затъмнее платът на дънките му! Поуспокоен, започва да търси тоягата на Васил Върбанов… Ще му дотрябва! Чакалите почнаха да се спускат надолу — вият като на умряло и не глъхнат тъй вече гласовете им… Минали са бърдото и бързат… До среднощ трябва да слязат до кланицата на Чеха, където изхвърля кокалите и нечистотиите си, и докато се разсъмне, да се върнат в бивака си в корията горе. Все там се навъртат зимно време. Като беше селото голямо и имаше ловна дружинка, а не като сега само един Райчо Даков с две пушки, дигнеха ли се на хайка за вреден дивеч, направо в корията отиваха! Чакай сега! Чакай! Това не са чакалите? Това са кучетиите на гара Соколово… Същата напаст! Подивя този свят… Не ни стигат чакалите, ами и безстопанствени кучета развъдихме на поразия! Тя, безстопанствеността, изглежда се започва с безстопанствените кучета… И ако искаме да я премахнем, трябва да започнем с унищожаването на безстопанствените кучета… Да ги мислят безстопанствените кучета Софиянски и компания! Хубаво стана, че успя да намери чантата с вестниците. Изтръска колкото можа снега от найлона и завърза дръжките да не влиза повече сняг вътре, та когато се прибере, да може в пълна изправност да ги даде на Васил Върбанов, който, известно е на всички, ги очаква с най-голямо нетърпение. За да ги разгърне на едната от масите в клуба и да започне да псува наред: президент, парламент, правителство — поединично и съвкупно! Васил Върбанов е човек, който вярва на всичко, което е написано във вестниците. Прочете днеска нещо, вдигне очилата на голямото си чело и каже: „Видяхте ли?“ Утре или другата седмица ще прочете нещо съвсем обратно на това, ще последва същата процедура и пак: „Видяхте ли!“ И ако се намери някой да му обърне внимание, че миналата седмица едно са писали, а сега съвсем друго, дозема се бързо, че го лъжат, и започва да псува и вестниците: „Мамицата ви мръсна и прочие… На какво прилича туй — днес тъй, утре инак! Или е престъпник другарят, или не е! Или е завлякъл милионите господин банкеринът, или не е! Или депутатът е ударил мирния човечец, или мирният човечец е намамил депутатчето! Че разберете кое как е и го напишете черно на бяло и веднъж завинаги! На маймуна ще ме правят мене, сякаш не съм си и без туй маймуна — маймунски като живееш какво друго можеш да бъдеш, освен маймуняк! Ама не знаят те кой е Васил Върбанов?“ Насъбира с две ръце вестниците и излиза, сърдит на вестникарите и на нас, и на целия свят! Бързо се пали Васил Върбанов, но и бързо му минава. След половин час отново е в клуба и вече прецепва тестето да хвърлим един белот, докато дойде хлябът…

Ако не беше Васил Върбанов да го направи този клуб, всеки ден щяхме да ходим до фурната в Соколово да си вземем хляб. Като ония от Туркинча и Саласука…

Имахме си магазин. На два етажа. На първия — млекопункт и хранителни стоки със склад. На втория — кинкалерия, парфюмерия, платове, обувки, всичко, което не е хранителна стока. Такова беше някога… С миграцията, емиграцията и кой знае колко още „грации“ — магазинът се сви до помещението на складчето. Тогава затвориха и млекопункта. Демокрацията яко вече и жестоко беше настъпила. Опря приватизацията и до нашия магазин, дето селото със свой труд и средства беше строило. Появи се и купувач. Даже трима: Пламен Масларов, шуреят му и баджанак му. Казваха, че ще открият шивашки цех с износ на продукцията в Германия и цех за плетене на чорапи. Наддаваха, както си му е редът, и обектът беше спечелен от Пламен Масларов. Обаче тримата свалиха циглите, дървенията от покрива, прозорците и вратите. Три циганчета от Дряново събориха зидовете, очукаха тухлите, наредиха ги на фигури по пет хиляди и за един ден от заранта до вечерта ги извозиха с три тира. Селото никакви пари не взема от тази приватизация, защото, оказа се, че не притежава нотариален акт. Такъв, кой знае как, притежаваха ОКС и „Нармаг“, но и те никакви пари не можаха да вземат, защото дълго се съдиха за това на кого действително принадлежал магазинът. Толкова дълго се съдиха, че можа през това време Пламен Масларов да бастиса още два магазина в района и оборите на няколко стопанства. Сколаса между другото и да застреля с един куршум в главата шурея си на капанчето на Соколово и оттам директно да избяга в някоя от чужбините. Обявиха го за общонационално издирване по вестниците, по БиТиВи и националния ефир. Тогава чак съобщиха, че на всичкото отгоре Пламен Масларов бил и кредитен милионер — нещо, което се знаеше от абсолютно всички още в самата зора на демокрацията!

Ето как и ние, дето никой не ни брои ни за село, ни за хора, се оказахме потърпевши и във вихъра на големите промени: без сграда, без магазин и магазинерка, каквато винаги сме имали!

„Ами сега?“ — както се пее в поп песничката?

Отстрани може и никакъв да изглежда проблемът, обаче не е точно така: за един хляб — бягай в Соколово! Да ти дотрябва чаша ориз, ако не са си идвали скоро близките ти от Дряново или Търново, или от не знам къде си, тичай в комшиите! Ама той и там свършил… За кило ориз блъскай колата, ако я имаш и ако имаш бензин, до Дряново или пък Килифарево! Просто ужас!

Влезе ни в положението новоизбраният председател на земеделската кооперация Румен Калчев. „Аз, каза, ще ви направя магазин. Ще го направя на името на кооперацията, за нейна сметка и никаква печалба няма да търся от него! Каквото излезе от оборота, ще бъде за магазинерката! А мисля да сложа мойта жена в магазина, тъй всякакви лъжи и измами ще бъдат изключени!“ Повярвахме му и се включихме и ние да помагаме. Трябваше първо да се намери помещение. Които се съгласиха да отстъпят гаражите си без наем, не ставаха — бяха все встрани от главната улица и или в единия край на селото, или в другия. Пък нали трябваше да се мисли и за снабдяването. Кой ще ти отбива от главната улица за двайсетина хляба и два стека безалкохолно? Подир дълго и безрезултатно дирене единственото подходящо място се оказа библиотеката. Но сега пък се опъна кметът… Или вече наместник ли им бяха турили? Май беше наместникът — едно момче има-няма двайсет и пет години, близък роднина на дядо владика и на още някого. Живееше в Търново и идваше да ни навижда от дъжд на вятър. И понеже последните години се случиха сухи и тихи откъм вятър — виждахме го на двете седмици веднъж! Да умре човек — не можем го погреба без него, камо ли магазин да отворим! Вясна се най-подир и без дъжд и вятър… Дори не слезе от шарената си „Нива“! Дори не намали музиката си, която дънеше отвътре като от дискотека! „Де се губиш бе, Монка? — надвика шума Румен Калчев. — Без тебе в случая са ни вързани ръцете!“ „И какъв толкова случай се е случил тука?“ — запита, без да спре да дъвче дъвката си, наместникът. Обясни му положението Румен Калчев. „Не може! — отсече Монката. — В библиотеката няма вода!“ „Че ние няма баня да правим, я?“ „Без наличието на вода ХЕИ-то и ДеВеСеКа-то няма да ви разрешат!“ „Ти ги остави тях на мене!“ — не се даде Румен Калчев. „Да, обаче библиотеката се води на мене!“ „Отварял ли си я?“ „Не съм!“ „Как ти се води тогава?“ „По документи!“ „По документи и ще ни я предадеш!“ — отсече Румен Калчев, който не беше свикнал някой много-много да му се опъва. Тогава се намеси Васил Върбанов и като бивш дългогодишен кмет, и като човек, който все пак е имал някакво съприкосновение с библиотеката — селото си имаше някога и библиотекарка! Тогава и книги се вземаха, и срещи с писатели се устройваха, и пиески се стягаха през ваканциите, и два хора имаше — детски от училището и на бабите, които вече не ходеха да работят в стопанството… Ама имаше и хора!

— Не знам аз редно ли е — разколебано каза Васил Върбанов — ей тъй с лека ръка да посягаме на библиотеката!

Изгледаха го учудено: „Този пък за какво приказва!“

— Библиотеката — все тъй замислено продължи Васил Върбанов, — е собственост на читалището. Читалището е създадено през 1873 година заедно с училището… Е, ние ли се намерихме най-умните да турим кръст на всичкия този труд и на всичките тези добри намерения?

— Не ние им слагаме кръст! — ядоса се Румен Калчев. — Други, и то отдавна, са им турили кръста! Че и на вас са турили кръста! А като много искаш да си приказваме за читалището, дай да ти видя и читалищното ръководство!

— Няма го! — отвърна и изненадано, и позачудено Васил Върбанов.

— Ама приказваш! — застъпи го пак Румен Калчев. — Когато изобщо не става дума ни за читалището, ни за училището! Въпросът е от ясен по-ясен — хляб ли искаме да имаме, или книги, които от години никой не е потърсил? И няма да потърси!

— Туй ти го казваш! — седна на пейката пред кметството Васил Върбанов. Не седна — тръшна се. Беше свикнал да се вслушват в думите му и като видя, че никой не го чува, ядоса се. — А, много таквиз като теб са минали и заминали…

— А тези като тебе пък кол са забили! — не му даде да се доизкаже Румен. — Ама съм взел и аз с хора като вас да се разправям. Последно: искате ли магазин, или не искате?

От уста на уста, бяха се насъбрали пред кметството всички заинтересувани, така да се каже, от въпроса. Беше се довлякла и баба Стефана с двата си бастуна!

— Васил Върбанов — рече Васил, — такова нещо не може да направи! Да открие нещо… и е откривал — това да! Но да закрива нещо, каквото и да било то, не може Васил Върбанов.

— Никой не го и кара Васил Върбанов! Има кой — аз ще я закрия! Наместник, давай ключовете! — отвори вратата на нивата Румен Калчев.

— Румене — зарови из жабката кметският, — може да стане тази работа само ако се намери кой да приеме библиотеката от мене!

— Считай, че се е намерил! Казва се Румен Калчев!

— Чакайте! — обади се от пейката Даскал Кольо. — Редно е да направим комисия, тричленка да направим и тя да направи от своя страна приемателно-предавателния протокол…

— Сега пък протокол! — изрови най-сетне ключовете кметският.

— Тъй е редно, ако искате да спазваме реда! — рече Даскала. — И предлагам в комисията да влязат: аз, Даскал Кольо, Цеца Панделката като представител на малцинството, защото в селото жените са по-малко, и Маринчо Лалев, тъй като на него всички му имаме доверие! И още нещо: библиотеката ще остане на съхранение у Маринчо Лалев — има у тях много стаи, а и без това той ще я прекарва с каручката си!

Дотук бяхме заедно… Като опря да се изпразва помещението, останахме само аз, Даскала и Писателя, от когото отидох да си взема магарешката каручка и магаренцето. Бях му ги дал да си прибере сеното от долната ливада — почувства се неудобно човекът в такъв момент да ме изостави сам и тръгна. Или може би защото все пак ставаше дума за книги!

Даскала три дни прави описа — писа и описва по автори и по заглавия — всичко излезе „точ в точ“, както го каза той самият — никой не беше влизал в библиотеката точно от десет години.

Като го хванахме пак в движение кметския, извикахме Цеца Панделката и оформихме протокола. Тропоса ми Даскал Кольо ключовете и се изниза.

Останахме само двамата с Писателя.

— И сега? — запита той.

— Ще отида да постеля две черги на дъното на каруцата, а ти пази тука!

Два дни прекарвахме библиотеката… От помещението — в каруцата, оттам до дома, а там пък — с щайгите в голямата стая на втория етаж!

— Богат си! — каза ми Писателя. — Осемдесет на сто от това тука не е преиздавано и няма кой скоро да го преиздаде!

— Мене все така на чуждо богатство ми върви! — рекох му, загледан в изпълнената с книги стая.

— Да не говорим пък за много старите екземпляри и за теченията на руските и български списания. На зима ще прескачам до тебе да ги разгледаме! Ако може…

— Може, разбира се! — казах му. — Нали вече е библиотека!

— Да, библиотека! — кимна Писателя и си тръгна.

Седнах на пода, взех напосоки някаква книга от по-близките и нисички купчинки, разтворих я…

Мама отвори и затвори вратата — да ми покаже, че вечерята ми е сложена.

Слязох долу и това, на което бях навикнал, този път ме ужаси — седеше на столчето до прозореца, загърбила светлината, стискаше кълбо под мишницата и плетеше поредния терлик от поредния чифт терлици!

Грабнах бутилката от шкафчето под мивката. Взех от стъпалата и трилитровия буркан краставици… Мислех само да сложа сграбек сено в яслата, но като я напълних и започна да придърпва с долната си устна тревите магаренцето ми, приседнах на балата прясна слама и там си останах…

Бяло и кръгло светеше кръглата луна, сенките на ореха и на крушата в долния край на хармана едрееха, заспали под стряхата на плевнята, врабци припърхаха с крилца в съня си и възтоплата лятна тишина пак натисна двора, съседните дворове, селото, света. Колко свят е — нали целия свят една луна го огрява! И едно слънце го топли целия свят, а са тъй различни мъките, страданията, радостите ни, животите ни! И са тъй еднакви…

Но това неговото нийде на света го няма — сигурен е! Както би казал всеки един за своята си мъка… И в това е сигурен! Достатъчно поскита по света, нагледа се на какво ли не, бягаше от другите, от себе си бягаше и като стигнеше на новото място, за което се беше запътил, намираше там и другите, и себе си! Вече го чакаха… Другите — с други имена! Той — и с името си!

Разбрал беше, че не може да избяга от себе си, и беше се помирил: нищо вече не му се искаше — ни да бяга нанякъде, ни да остане на мястото си!

Васил Върбанов мечтаеше за това — да се яви в Страсбург и да осъди държавата! Няма значение за какво — имаше поне три завършени съдопроизводства: за малката си пенсия, че си позволява да взема решения и от негово име, без за това да се е допитвала до него, за геноцид над българското село и българския гражданин.

Киро Японеца всеки един момент беше готов да тръгне за Япония, като си беше избрал маршрут през Австралия, защото се опасяваше, че друг път няма да му се удаде такава възможност да види и Австралия! „Виж Сидни и умри!“ — казваше, изпълнена с очакването жена му — японката, да му прати пари и той да скочи на парахода! Предпочиташе морския транспорт, като беше убеден, че летенето съкращава живота и унищожава удоволствието от пътуването…

Райчо Даков искаше да си купи нова пушка — „Ижовка“, дванайсети калибър!

Мария Ярката започна да храни трите си прасета по три пъти на ден с ярма и две междинни хранения с кълцана коприва, за да могат да станат до Коледа по сто и трийсет кила всяко едно, та като се върне мъжът й Пенчо Петлето от обекта си в Израел, да направят една голяма Дядо Коледа, на която освен децата си ще поканят и всички приятели и неприятели от селото.

Цеца Панделката най-сетне беше постигнала щастието: беше успяла да уреди кремирането си! Не позволяваше да я разпитват как е било възможно да стане това, защото, казваше, не можела да издава връзките си — все от най-високо място, каквито имала благодарение на работата си в секретната секция на онова енско поделение, където работила от (не се чете) до (не се чете)! Тя искаше да умре в София и беше сигурна, че ще уреди и това… Все разправяше как ще се натовари на влака от гара Соколово, натоварена с двата големи сака и раницата на гърба, как ще направи веднага връзка на гара Горна Оряховица, как зетят й ще я посрещне с таксито си на гара София и как, като се разтовари, веднага ще вземе дванайската и ще отиде да види още веднъж енското поделение, където беше започнала трудовия си стаж като (не се чете) в „Секретна секция“ и го завърши като хигиенистка в щаба… Беше им разправяла, че поделението отдавна е закрито и там вече няма никакви тайни, а само порутени огради, отдавна непомитан плац и складове на едро, откъдето, ако имаш магазин, можеш да си заредиш всичко: „От — до!“ „Но, казваше, пак ще отида, ще постоя на портала точно един час, ще извървя пеш обратния път — още веднъж да мина по софийските улици и още щом се прибера в апартамента, ще ме сграбчи за гърдите гръдната жаба и… край! Останалото аз съм го уредила, мисля, по най-добрия начин!“ И наистина разцъфтяваше от щастие, че няма да се налага на дъщерята да моли сърдития си мъж да търси транспорти и да я разнася из почти цялата Североизточна България, ами ще си вземе урничката под мишница и ще я донесе тук в село, където най-сетне ще намери мир и покой…

Даскал Кольо продължава да навърта телефоните на „Треска за злато“ — „без допълнителни импулси“! Никога не пропуска да го подчертае това за импулсите! Беше отделил в началото петдесет лева — целеви — и се заканваше, че като му представи Милка от пощата в Соколово сметка от петдесет лева, и ще спре! Но засега всички увисват вечер пред телевизора и чакат да бъде изтеглен личният му номер на Даскала. А пък те не го изтеглят! Даскала дотолкова се е изпедепцал в телефонните услуги, че закроти сметката си на четиридесет и осем лева и шестдесет стотинки — това могат да го видят всички — като идва Милка в клуба да им раздава пенсиите, прибира им и сметките за телефона, тока и на трите месеца за водата. И Даскал Кольо не може да се спре! Приказва вече, че „Треска за злато“ е една златна пирамидка, че всички изтеглени лични номерца са на лели, стринки или племенници на водещия Иво Танев, че е лудост и простотия човек като него да се занимава с такива несигурни работи, но… на децата си не смее да звънне, а пък набира онзи глупав номер, чиято комбинация от цифри не може вече и да изпъди от главата си!

Писателя пък по цели зими седи на стола, опрял гръб в джамала, и на една масичка, колкото да побере тетрадката му и многото листчета с бележките, пише книгата на живота си. И на него самия му е смешно, като го каже това „книгата на живота“! Знае, че ще я напише и когато я завърши, пак ще продължи да пише, дай Боже, същата или пак за същото. Сближиха се повече така, покрай библиотеката — Маринчо Лалев изчете всичките й книги: и интересните, и скучните, и онези, които някога беше чел. Ами то лете — ден дълъг, вървиш, вървиш подир овцете и козите, а когато запладнят те, постилаш мушамата и четеш, докато стадото се разстане и емне пак по ливадите и обраслите със сливак отново появили се синори. Зиме пък, като сложиш на магарето и овцете, като ги напоиш и хвърлиш зърно на кокошките, сядаш на масата под крушката и зачиташ, което ти е попаднало на ръка от стаята горе. Беше вече стъкмил и рафтове и беше подредил книгите по описа на Даскала — по автори и по заглавия. Само букви не беше сложил още, та да заприлича стаята горе досущ на библиотека…

Трака майка му куките до прозореца, сивее зимният ден и мъглее отвъд прозореца, току сменя той очилата — отслабнали са и старите, и новите, но все не може да отдели някой лев да отиде на очен лекар и да ги смени най-подир! Попоглежда го майка му от време на време и ясно и разбрано казва погледът й: „Що ли ти е да си вадиш очите, ами не вземеш да кажеш нещо, че ще оглушеем от толкоз тишина!“ Тя все тъй не ще да проговори, но много обича да й се говори… Прибереше ли се отнякъде, колкото и да не му се приказваше, разправяше й къде е ходил, какво е правил, кого е срещнал, кой какво му е казал и той какво му е казал. Слушаше го с благодарност и сама му наливаше чашата, която иначе мразеше да вижда на масата и никога не го криеше. Но сега ще мълчи и той, да види тя колко е хубаво да се мълчи! А като се смрачи, ще отиде у Писателя и даже няма да й каже къде отива и при кого и кога смята да се върне!

Писателя е същият като него, много си приличат двамата. И той като Маринчо Лалев никога не заключва портата си и винаги можеш да влезеш у тях и да си вземеш това, дето ти е дотрябвало, а пък ти го нямаш на ръка. И кучето му е като него — приятел на цялото човечество! Елза се казва и породата й е нюфаундленд — чиста, има ципи на пръстите на краката, но кученцата, които ражда по осем на два пъти в годината, колкото и да са дълговлакнести и едри като нея, нямат ципа между пръстите и са чисти помияри. Никога не може да се познае кой е бащата от многото бащи на Чеха, дето стигат до селото, че и по-нагоре! Ще се отърка като котка в краката му, толкоз силно и приятелски, че за едното нищо ще го събори — шейсет кила тежи! Ще вдигне глава сетне и ще излае три пъти, колкото да съобщи, че човек е влязъл в двора. И двата прозореца на стаята на Писателя гледат към пътеката — ще го види, но няма да стане да го посрещне, а само ще притика настрани тетрадката, ще затъкне автоматичната писалка и ще я пусне в миниатюрното гърненце с моливите до шишенцето с мастило „Пеликан — 4001“. Докато се събуе и влезе в просторното антре, а от него в стаята, вече ще е сложил застланата с покривчица табуретка между двете кресла до бюрото. „Пак си се събул! — ще го скастри Писателя. — Не разбра ли, че тука и с ботуши да си, и с цървули да си — влизаш направо!“ „Ние тука пък така сме свикнали — като ще влизаш в къщата на човека, събуй се и влизай!“ Тихо, като невестулчица, жената на Писателя ще сложи на табуретката две чашки и някаква туршийка — било кисело зеле с морковчета, било втасали зелени и розови домати или печени пиперки с много чесън и мъничко хрян за вкус… „Ракия няма да давате! — учтиво ще каже на жената на Писателя. — Ракията ще бъде от мене този път!“ „Твоята ракия ще я пием у вас! — почти ще се разсърди Писателя. — Пък тук ще пием каквото ни дадат!“ Незабележимо като лястовичка на жица ще кацне матовата гарафичка между чашките. Ще налее по мъничко, за отпиване. Ще отпият — вежливо и внимателно. Писателя с рязък, съвсем чужд нему жест ще свали очилата си и протягайки ръка назад, ще ги остави на бюрото. Тогава ще запита: „Как ти се вижда ракийката?“ „Добра е!“ — ще похвали Маринчо Лалев. „Май малко силничка съм я оставил?“ „Не, нормално… Но не мога да разбера каква е, струва ми се, че от тази не сме пили тази година?“ „Джанкова е. От ония късните джанки до чешмата в корията. Но бяха започнали вече да капят и сините сливи, че сложих и шест кофи от тях. Грам захар няма! От сините сливи сладни така!“

Веднъж, като бяха свършили дегустацията на някаква нова ракия и неизменните коментари: „Силна е!“ „Никак не е силна!“ „На вкус бледнее като че ли мъничко!“ „Изобщо не бледнее — ти ще пребледнееш, ако гаврътнеш двеста и петдесет грама!“ „Абе, има някакъв дъх тази ракия!“ „Има дъх на ракия и на плода, от който е сварена!“ — събра кураж и ни в клин, ни в ръкав каза му:

— Писателе, за всичко може да се приказва с тебе и е хубаво да се приказва. Пълним ти главата ние с нашите глупости тука, а ти никога, никога нищо не казваш… За себе си? За работата си? За госпожата?

— Нищо интересно няма — всичко си е както при всички! — каза Писателя.

И ми разказа една притча, която, признавам си, не бях чувал: „Имал един цар много хубаво царство. Всичко било подредено и натъкмено — вътрешните работи, икономиката и във външен план бил добре, добри добросъседски отношения и прочие, както казва Васил Върбанов. Но пораснал синът му на царя, задомил се, уморил се бил царят да царува и отстъпил царството на сина си. Оставил си само една градина от три лехи до реката и се оттеглил. И заживял там — никой не го знаел какво прави и той никого не искал да знае какво прави! Но работите на царството тръгнали на зле: във вътрешен план рухнала икономиката, имало инфлация и бюджетен дефицит, развилняла се неподозирана по размери корупция; във външен план — много силни амбиции всеки да властва там, обидни за целия народ на царството напъни да се влиза някъде, когато не се знаело, аджеба, ще го има ли утре туй, дето толкоз се натискали да влизат, появили се агресори и самото царство вече станало агресор спрямо някого си… Видели се в чудо младият цар и управляващото мнозинство! Вдигат се — и при стария цар! Разправят му — няма оправия, не знаем какво да направим! Елате, Ваше Величество, коленопреклонно и всякак инак ви молим!“ А той ги слуша, слуша ги и току се подсмихва, сякаш нещо безкрайно весело му разказват. И току ги дърпа към реката: „Елате да видите какво зеле съм отгледал!“ А като ги довлякъл до лехите, рекъл им, ощастливен целият: „Видяхте ли какво зеле съм отгледал!“

— Та… моята сега, дотам я докарах, да мога да приказвам и аз като Негово Величество само за кошерите си и за козите си, като започнат да ярят другия месец!

Взимаше си Писателя всяка година през зимата платения отпуск и един месец неплатен и засядаше над тетрадката. Погледнах към масата до стената с книгите.

— А как е книгата на живота? Върви ли? Ще стане ли?

— Ще стане… Какъвто е животът ни, такава ще стане и тя!

— И със сценария докъде я докара? Одобриха ли го тези, дето идваха — актьорът и режисьорът?

— Ще се решава съдбата му на двадесет и четвърти този месец.

— Калпав занаят си захванал, Писателе! Пишеш и не знаеш става ли, написваш го и не знаеш станало ли е, даваш го нанякъде и не знаеш ще го одобрят ли…

— Само така изглежда… Има и хубави страни…

— Че какво хубаво има в туй да обърнеш гръб на целия свят и да виснеш по цял ден над тетрадката?

— Най-хубавото е това, че всичко, което ти се е случило и ти се случва, влиза ти в работа!

— Ще ни има ли и нас в книгата на живота?

— Там сте! И оставате завинаги! — усмихна се Писателя. — Каквито ви виждам и каквито искам да бъдете, каквито съм срещал и каквито друг някой е срещал.

— Значи и добрите, и лошите — всички сме вътре?

— Лоши хора няма! — каза Писателя и додаде, като сега да го измисли: — Защото никой не може да бъде по-лош от нас самите!

Като го извърти ей тъй Писателя и… и от туй, че е пил ли (като пийне, много заядлив става Маринчо Лалев), започва сам вече да си налива от гарафичката и сам да си пие. Въпреки че има резон и в това, което сега му казва… Но… Не знае Маринчо Далев колко е лош и колко лош може да бъде, та той ще му го навира в очите! „От нас самите!“ Тръгнал и той да се мери с Маринчо Лалев! Че Маринчо Лалев, ако вземе да се разхвърли тука пред него и остане по едната си душа само — ще бяга този и няма даже да се обръща, забравил книгата на живота си и всички книги на света, и всички животи! Знае Маринчо Лалев и е почти сигурен в това, че всеки човек има нещо в себе си, което няма да каже на никого и ще си умре с него! Не го крие, но и не го казва… Него човек може да го нарече тайната на живота! Живееш с него и тъй си му свикнал, че живееш, забравил за него, но иде момент, в който то внезапно се изпречва отпреде ти и на тебе ти става страшно или срамно, или весело, или приятно, според това каква точно е тайната ти! На крачка е Маринчо Лалев да му каже на този тарикат тайната си, на устата му е, но и пиян не може да му я каже, захлупва чашата и виновен, и малко позасрамен, че пак толкова набързо се отцепи, става и припряно се изнизва през вратата.

Писателя ще го изпрати до портичката. И когато доста се е отдалечил и снегът почти ще го е скрил от погледа му, ще подвикне:

— Да не забравиш да поздравиш Японеца!

Тарикат наистина! Всичко знае! Но не знае кое е за казване и кое не! Не знае Маринчо Лалев, че отива при Японеца да си допие, че той ще му го каже! Но не знае и как хубаво ще се намълчат! Какво да приказваш с Японеца — при него всичко е ясно — Токио или Киото през Австралия! Стените на стаята му са облепени с географски карти, за които Даскал Кольо все се чуди кога и къде са изчезнали от училището, когато и него закриха. Поседнали насред света, отвсякъде обградени с материци и океани — мистични и митични на светлината на свещта, затъкната в бутилката от новогодишното шампанско, което изпиха за здравето на японския император. Ще мята матови отблясъци облепеният с безцветно тиксо глобус и спре ли да се върти, ще посегне веднага някой от двамата и пак ще го засили с гняв и с нежност — нали е полегнал светът в шепата ти — и да го скастриш можеш, и да го погалиш можеш. Японеца всяка сутрин смазва оста на голямото кълбо. Изправи ли се по обед от неоправяното никога легло, хваща се първо в масльонката и чак тогава отива на кладенеца да поизмие кьосавата си брадица и да се разсъни съвсем…

 

 

Сдавиха се кучетата на Чеха и чакалите! Че пък бързо са се довлекли дотука! Гони ги гладът. Но пък кучетата ги гони бесът — силни са, яки са, искат да се бият и да побеждават. А като победят, пак искат да побеждават! Така е — ситият на гладния вяра не хваща и силният на слабия не прощава! Няма милост в този живот. Не е възможно всички да бъдат сити и силни и значи имало е, има и ще има бити, че чак пребити и горди, че чак забравили се до безсрамие!

Бе, дали пък, като го биха тези хъшлаци, не му засегнаха някой важен орган — пак така му студенее до кръста, й от кръста надолу — нищо! Но до ей сега пък пак се мъчи да се измъкне от канавката и му се струваше, че коленете му по-напъват, отколкото ръцете. Въпреки че резултатът е отново никакъв — колкото беше изпълзял, толкова се сурна надолу! Ориентира се по найлонката с вестниците — отново е до ръката му и пак на една ръка разстояние. А дали изобщо е опитвал да се измъкне, или само тъй му се струва? Хайде сега, остава и да започне да се съмнява в това, което прави и иска да направи! Пълзя! И точка! От пълзенето е толкоз задъхан и като поуспокои дъха си, пак ще пълзи! Това е!

А това? Вериги? На камион. Близват високите фарове високите на възбог, натежали от сняг, клони на акациите.

Ето го шанса! Това е моментът! Дърпай снега, дърпай го, струпай го под себе си, че да има на какво да се закрепиш! Не спирай! Като снегорин, като елеватор, като къртица… Дълбай, греби, настрани хвърляй, само се придвижи колкото да покажеш ръкавицата си над нарива, не цялата, пръстите само, единия пръст поне…

Претракаха озъбено веригите на метър от него. Няма и толкова. Ситен снежен прашец още се посипва върху му, наслагва се по клепките му, натежават те и сами, без да го иска, се притварят. След студената и ослепителна светлина така му притъмня, че почувства тъмното и вътре в себе си. Студено и тъмно, каквото изобщо няма, и безнадеждност, каквато не може да има. Нищо. Никакво. Само тъмнина, която приижда отвсякъде, минава през него и се мъчи да го отнесе, отнася го, носи го и с все сила го стоварва върху пряспата!

„Дали не беше смъртта? — хваща се, че може вече да мисли Маринчо Лалев. — Глупости, ще ме вземе и ще ме остави? Ама то, като не е умирал човек, и няма как да знае кое как ще стане… В тъмно ли ще се появи, или в светло? Страшно ли ще бъде, или весело? Тежко ли ще бъде, или лек като перушинка ще се носиш из ефира, за да се простиш с хората, с които си бил, и с местата, където си бил… Трябва да има и такава възможност човекът! А смъртта, след като се има за толкоз всесилна, би трябвало да знае и това толкоз просто нещо.“ На него му предстои още едно пътуване до Сиктивкар и района и твърдо е решил това лято вече да намери някаква работа, ако трябва и в София по строежите да поработи, но да изкара за един самолетен билет — отиване и връщане. И за една виза. И за някакви дребни подаръчета там. Няма много да се заседява — за една седмица или пък за един ден макар, но трябва вече да го предприеме това толкова години отлагано пътуване! Е, каква ти смърт в такъв случай? Невъзможно! Ще живее Маринчо Лалев и ще си направи пътуването! Пък тогава… „Ела, смърт!“ „Здравей, любима!“ Не са много петдесет и две години, но на петдесет и две години всички, с които живееш, да ти викат „момче!“. Е, живот ли е това?! И можа да се усмихне най-сетне Маринчо Лалев: „А защо пък да не е!“

Добере ли се веднъж в селото, две много важни работи трябва да свърши. Да достави най-сетне вестниците на Васил Върбанов и веднага да отиде до Минчо Майката. Ако се наложи, и ще го събуди, но ще му каже, че повече с нафтовата му помпа няма да се занимава, затова да я занесе на стенд. Така само мъчи волвото, а това, че два от цилиндрите се обаждат, когато си поискат, може и по-голяма беда да докара. И трябва да разбере веднъж завинаги, че има неща, които на око не могат да станат! Което може — може! Което не може — не може и толкоз! А като си си взел такава кола — на старо, разхалакана по магистралите на Европа и с душица, колкото да не е без хич — ще й слугуваш! Не може, от което и да е нещо само да печелиш, а да не му отдаваш неговото — няма такова нещо по света като безплатен обяд, безплатна вечеря и безплатна закуска! Както няма и безплатен живот!

Минчо Майката ще вдигне големите си ръце с очукани нокти и омаслени длани, ще се хване за главата и ще го пита най-искрено учуден: „О, майко! Затуй ли си дошъл в тъмнотиите да ме будиш! Да ми кажеш, че животът не е безплатен? О, майко, що ли не слезеш да си прибереш вересиите, ами… Аз умирам за сън, каталясал съм, а Маринчо Лалев…“

Веднага ще му обърне гръб и бързо ще се отдалечи, за да не се поддаде на увещанията на Майката, като си доспи, да попипнат пак нафтовата му помпа, та дано някак я улучат и да се отпуши двигателят, че се мъкне сега като скопен и никаква вяра не можеш да му имаш. А ти, като не вярваш на двигателя си, как да искаш от хората да се доверят на тебе?

Няма да му казва и това, че нощес за малко са се разминали — на една ръкавица разстояние! Да не си помисли, че го следи и иска нещо да научи за нощните му кирии. Той им вика „тъмни“ — едно, че все по тъмно трябва да ги прави, и друго, че все на разни тъмни субекти трябва да слугува по сделки, по-тъмни от субектите… Като се прибере на разсъмване от такава кирия, казва: „Майко, да му счупиш краката на батя Минча, та педал да не може да настъпи вече, ако още веднъж се захване с такива хора!“ Но като цял ден не го потърси никой за работа някаква, ни лично, ни по джиесема, стъмни ли се, скача в кабината и натиска газта — знае къде, знае кога, знае колко… Отгъвал се е понякога и с яд е споделял, че за нищо им слугува на тия хайвани, че главата си в торбата слага заради тях, а те и четвъртината не му плащат от това, което трябва да платят, но… „Всеки гледа, майко, да се нагуши и тебе за пет пари те няма! Минава с грайферните гуми отгоре ти и заминава! Ама ще си купи бате Минчо една по-свястна колица и тогава ще видят те! Умира им тъмният бизнес и светкавици ще ослепят очите им!“

Минчо Майката мечтае да си купи нова кола. Не нова в смисъл заводска, а по-запазена така и „свястна“, както той си я характеризира. Да има външен вид — да лови окото, да има запазен двигател и пак да бъде с фургон, но фургонът да има и хладилен агрегат, за да може да вози всякаква стока и във всички посоки. За да не е като сега — само да плаща тир-карнета, а да не смее наникъде да потегли…

Да имаше пари Маринчо Лалев, много пари, хайде да не са много, нека да са толкова, колкото някога са се въртели из ръцете му, веднага ще купи на Майката един хладилен камион! На момента! От раз! Взема бордерото, повежда го, вкарва го в автомагазина и му казва: „Избирай!“

Непоносимо-нетърпимо е да гледаш как някой толкова иска да има едно такова просто нещо, каквото е едно хладилно камионче… и да не може да го има! Ужас! А пък някакъв си, Бил ли беше, Гейтс ли беше, дал, сто ли бяха, двеста милиона ли, за развитието на някаква програма… Долара! Във вестника го пише, ако вестникът лъже, значи и Маринчо Лалев лъже. Хубаво е да се дават пари за разни програми, ама ти, като си толкова ербап, купи първо едно камионче на Минчо Майката и тогава пак раздавай! Ще ти ги върне човекът парите ти — гаранция! Не е мързелив, ще обича камиона си от жена по-хубаво, деня и нощя няма да слезе от волана, ама ще ти ги върне! Хайде, ако ти се вижда случаят с Минчо Майката частен случай, телевизия не гледаш ли? Няма случай новини да минат и да не последва някоя банкова сметка с банков код — пак замолват хората с възможности да помогнат за лечението на някое болничко дете… Народът ходи като болен и ошашавен, а пък децата ни съвсем се изпоразболяха… То церебрални парализи ли не щеш, тумори ли най-различни, бъбречна недостатъчност! Така ще бъде, след като животът ни е парализиран, обрасъл с тумори и изпълнен с недостиг, няма как тези работи да не се прехвърлят и върху хората! И най-вече, като на най-неукрепнали — върху децата… да му се не види и животът му, и номерата му! И не може да разбере Маринчо Лалев защо му е на богатия богатството му? Абе, хей, богатия, като искаш, остави си пари за харчлък и пари си остави, дето да ти носят пари! И туй сме го минали — пари плюс пари равно на пари прим, където са парите ти и принадената им стойност. И в училището по автотранспорт сме го учили, и по многото политически учебни години са ни го набивали в главите. Името си може да забрави човек, ама от туй — пари плюс пари равно на пари прим — отърваване няма, защото то пак стана актуално, пък и все по-актуално ще става! Трупай бе, трупай принадена стойност, другарю капиталист, трупай и ти от тъмните субекти на Минчо Майката, като ти се е паднала такава възможност, трупайте, ама отделете някой лев и за ония сметки и кодове, дето не слизат от екрана! Иначе — срам! Вие не искате да дадете, ние и да искаме, не можем да дадем! А ако помогнете и се излекува онова дете, ще знаете, че то от парите ви се е излекувало и благодарение на вас живее — имало е значи файда от парите ви и от усилието да ги трупате! Може пък така по-добре и по-добри да се почувствате, знае ли човек? Ако ви останат средства, може да помогнете и на Писателя да издаде книгата на живота си. Или книгата на живота, както там той ви я представи.

Не съм я чел. Не зная струва ли? Обаче мисля си: ами ако струва? Ако е важна за нас? Ако свидетелствуването, на което много държи Писателя, за нашия живот и нас самите се окаже точно, вярно и необходимо? Е, какво? Без свидетелство ли ще останем за това, че сме живели, че ни е имало, че и ние сме минали през този свят? Не трябва така! Нека книгата на Писателя да бъде от най-последните ви грижи, но да не е най-последната, защото не е дадено на човека да прецени кое утре ще му дотрябва и кое вчера е трябвало да вземе със себе си… Затова, помагайте, където можете и както можете, та утре, като си стъпим на краката, да не ви забравим и ние! Нали знаете — всичко се връща! Стореното добро се връща стократно, а стореното зло — в пълна мяра!

Това за доброто и злото не са мои разсъждения. Но ги намирам за правилни. Така разсъждава госпожата на Писателя — баба Маша. Тъй я бабосват внуците й и децата, които се завъртат през ваканциите в селото, тъй вече й викаме всички: „Бабо Машо, къде?“ „Бабо Машо, мляко хартиса ли ти?“ „Бабо Машо, ще дойдем да пием с Писателя по едно!“ Не е рускиня, както моята Фая — татарката, а е адвентистка от седмия ден. И такава църква имало — от нея го научихме! Тя в събота нищо не похваща — не работи, не готви и само чете — Библията, Петър Дънов, Мария Требен и други такива. Много съм доволен от нея и може да се каже, че я харесвам, по-скоро — смятам я за хубав човек, защото само тя не страни от майка ми, която, защо пък и от кого да крия, я имат, ако не за друго, то за по-особена, така да се каже. За баба Маша обаче такива особености няма — всички хора са равни, трябва да бъдат обичани, да им се прощават странностите, да се съчувства на добрите хора, защото са добри, а на лошите още повече, защото още не са успели да се поправят и да станат добри… Такъв човек е тази баба Маша — дисциплиниран, уважителен и строг. На никого нищо няма да премълчи, а ще му го каже точно така, както го мисли. За да не го слагала на душата си. Понякога Писателя й се сърди за нейните откровености: „Този човек ще те намрази, не биваше да му го казваш така!“ А тя нейното си знае: „А защо да си го слагам на душата? Пък и за него е по-добре тъй — да се види какъв е и да се поправи! Докъде мисли да стигне с такава нечиста душа?!“ Госпожата изобщо вярва, и то убедено, че човекът има душа! И че тази душа трябва да бъде чиста! А иначе е душа човек! Мъкне се с Писателя да събират джанки по къра, и то без да мърмори: „Ти тъй и тъй… Защо ти е тази пукница?! Само да я има и като му отпуснеш края някой път, да се смеят децата с тебе!“ Няма такова нещо. Мълчи и събира, ама пъргаво събира, докато Писателя като маймуна се катери из клоните и брули с дебелия прът. Виж, като се случи да му отпусне края, казва му го: „Върви сега и се виж на огледалото!“ А той тогава й се усмихва виновно и казва: „Напил съм се? Аз?! Че кога сварих?“ Виждал го е това нещо Маринчо Лалев и затова в такива подробности го знае. Но и друго знае: може да виси човек на портата, да вика, но майка му и да е в двора, и до портата да е — няма да му отвори. А като се зададе госпожата делничен ден с плетката, и в събота с книгата, скача от столчето си до прозореца и тича да отвори портата. Интересна работа? Откакто се засели Писателя тука и започна госпожата да идва при нея, лете само съботен ден, а през зимата и през седмицата, майка му като да живна. Не че е проговорила! Нови черги застла на пода, пердетата препира по-често, в петък задължително изтръсква всичко и винаги вкъщи има някакви сладки — курабийки, нишестена тортичка, баклава понякога. А преди, ако се накани нещо за Коледа да стъкми, бъди благодарен и викай ура! Не за курабийките, то се знае, е благодарен на госпожата, а заради това, че съумя да направи тъй, че един човек, който с години беше живял като умрял, да се завърне към живота — е, не съвсем де, отчасти, ама все пак… Тя, дето на нищо не спира погледа си, дори на терлиците, които е изплела, слуша словото Божие и словото на Петър Дънов, и словото на Мария Требен и вижда се, че слуша, че й е интересно това, което слуша, учудва се на нещо, усмихва се на друго, което много й е харесало… Хубаво му е на Маринчо Лалев да я гледа такава, забравила куките, терлиците и кълбото! Забравя за какво е влязъл вкъщи, не се и мъчи да си го спомня, а бърза да излезе, да не смущава четенето им и да си отдъхне майка му от това непонятното, дето толкоз години я мори и мъчи!

Изреди ги всичките — от госпожата на Писателя до Васил Върбанов и обратно! Сякаш ги извика пред себе си, за да се прости с тях, когато изобщо няма за какво да се прощават, нито пък да си прощават — ще ги види утре накуп в клуба и каквото има да им каже, ще им го каже на четири очи или пък на всеослушание, според случая. Няма да им говори само за мечтите им — това са си лични и неприкосновени неща! Малей, живи да ги оплачеш! Един мечтае за Япония, друг мечтае за урната, в която ще го съберат, а трети — да издаде книгата на живота си… Сякаш няма по-важни неща на този свят от тези, които сега и тук са ни се приискали? Дето вика Васил Върбанов: „Какво му става на тоя свят?!“ Ама пък от друг ъгъл погледнато — мечтаят хората!

А Маринчо Лалев няма никакви мечти — ето това е лошото… Каква мечта е да искаш да се измъкнеш от канавката? Ще се измъкнеш, две мнения по въпроса не може да има, и какво от туй? Никаква мечта не е това! И пътуването до Сиктивкар не може да бъде мечта… Работиш три-четири месеца в София по строежите — работа в София сега бол, можело даже и на две места да си намериш работа. Спастряш припечеленото, намираш бюрото на Аерофлот, или както се казва там сега, плащаш билета и пътуваш! Два часа до Киев, два часа в Киев да заредят самолета и още два часа до Сиктивкар… Тъй беше. Ама то, както се изобърна светът на сто и толкоз градуса, знае ли човек кое как е сега? Но колкото и да се е променило всичко, няма начин да не долетиш до Сиктивкар! Оттам влака до Кослан и — имаш си го пътуването завършено!

Има си някакво горещо желание и Маринчо Лалев, но то не може да бъде наречено мечта: много му се иска майка му да проговори! Наумил си е, че само устата си да отвори и една думица да продума, и всичко туй, дето я мъчи и мачка толкоз години, като зъл дух от бутилка ще излезе от нея, ще я освободи, ще изправи раменете си тя, ще захвърли преждата и терлиците, ще може да се усмихне най-подир — на него, на себе си, на света…

 

 

Много се закучи тази нощ! Откога е мръкнало, колко пъти се опитва да се измъкне от канавката и наринатото от снегорина горе, а нощта няма свършек и няма край. Нейна си работа — ни да я пришпориш можеш, ни да я молиш — природна й работа. Доскоро много се приказваше как малко по малко сме й надвивали на природата, а сега нещо се умълчаха. Как ще я победиш, бе? А речи му на този сняг да спре! Ти, първо, не знаеш как да му го кажеш, второ, няма как да разбереш той дали те чува и дали те разбира и трето, кой си ти, че да му казваш на снега да спира или да продължава да вали? Той си има негова си мисия и си върши точно определената му мисия. Може в този момент пък светът, не само нашият, а вселенският свят, ако може така да се каже, да се нуждае от сняг — толкова количество и такова качество, като този, който вали сега. А това, че на тебе ти се е случило да попаднеш в прегръдките му, това си е твоя работа! Изпълнявай си мисията като не можеш да победиш природата, победи себе си! Не се оставяй на дрямката, която иска да те събори, мисли за нещо хубаво, спомни си, че човек не е силен, когато побеждава другите, а когато надвие на себе си! Няма никакво значение прочел ли си го това и кой го е измислил — то е толкова просто, че всеки един може да го помисли! Не се оставяй на дрямката! Това трябва да се помни и да не се забравя! Толкоз нощи си изкарал без сън и без даже да ти се доспи — по жътва като комбайнер, пък и по оран. А когато трябваше да се извозват трупите от Горен склад в Коми и лесовозите не трябваше да спират, за да се приключи тримесечието с изпълнен план и преизпълнен насрещен такъв? Боже, през колко глупости и простотия, и усилия, и насилие сме преминали, а да се пита човек за какво е било всичко това?! Тъй се е поставял животът ли, ние тъй ли сме се поставяли в живота, ние тъй ли сме нареждали живота си, че сме го живели все изправени на нокти и със стиснати зъби — да не напсуваш някого, да не изпсуваш всички… Същото беше и в завода в Соколово — много спешните поръчки идваха все една седмица преди крайния срок! Давайте сега! Шлайфаш детайлите, които са струпали в количката от лявата ти страна, докато забравиш кой е шлайфистът — ти ли, машината ли? Сноват между машините партийният секретар и директорът, разнасят табличките с пластмасовите чашки кафе и: „Още малко!“ „Не остана!“ Какво не останало, колко още малко — не си свършил тази партида и тикат другата! Но нито време имаш, нито ти се разправя с тези, дето сега така те другаросват, а друг път за петминутно закъснение заповед закачат на таблото за мъмрене, за предупреждение и последно такова, което може и сто пъти да бъде налагано на някого, защото хора им трябваха, а хора, добри на шлайфмашината, не се намираха под път и над път! При една такава пак много срочна поръчка, която дойдоха да си приберат от София чак след три месеца, на Петър Мокрев му се откъсна ръката… Струпаха се от целия цех при машината му. Петър, наистина целият мокър — поти се целият и от потта очите му стават разногледи! Мантата му и тя мокра, единия ръкав го няма и надолу не е за приказване! Луднаха шефовете, веднага служебната лада и — в Търново! Директорът и той замина с Петър Мокрев. А партийният Маринчевски се строполи на контейнера за отпадъци до бариерата на портала и никакъв го няма. „Отворен ли е кабинетът на директора?“ — запита го Маринчо Лалев. „Отворен е!“ — можа да отвърне онзи. Маринчо Лалев каза на останалите: „Ако някой иска да си тръгне, шофьорът да запали латвията и да ви разкара по домовете ви! Ако някой иска да полегне, може да го стори в голямата стая на общежитието — десет легла има там!“ Като се поразговориха върху тези две възможности, решиха всички, че не си струва да вдигат домашните си посред нощ, пък и на никого не му е до сън сега, като ще трябва да става рано сутринта и пак да идва тука. Преди още да са успели да почистят цеха, приеха третата възможност, която им предложи Маринчо Лалев. Качиха се в стаята на директора. Отвориха големия хладилник и всички представителни на директора за два месеца напред бях надлежно унищожени. Пиенето — все марково от уискито до водките, изпиха мълчаливо. Мезетата — и те само като за гости, изядоха, без някой дума да каже. Довлече се по някое време Маринчевски, още не съвсем на себе си не толкова от това, което се е случило, а от наказанията, които в случай като този не могат да отминат нито него, ни началника му. Държеше се за оплешивялото теме и току повтаряше: „Мале, че беля стана! Ама пък и какво има да става оттука нататъка?“ Не отделяше поглед от разбичканото бюро на директора и от масичката му за гости и пак: „Брей, че беля направихме! Няма да има оправия този път!“ И понеже не мръдваше от вратата, изнизаха се покрай него и се натръшкаха по леглата в голямата стая на общежитието. Станаха на другия ден чак на обяд. По нищо не личеше, че тук нощес се е разигравала някаква трагедия — кой знае къде бяха потурчили ръката на Петра, бяха измили кръвта, почистили бяха машините и до всяка от тях — детайли за три денонощия напред! Но всички и от цеха, и от бобинажния, който беше до техния, и от по-далечните, мълчаха и не намираха кураж да се погледнат в очите. Обаче се поразстрои работата все пак — наложи се трима от шлайфистите, между които и Маринчо Лалев, да ходят през ден до Търново да дават кръв за Петър Мокрев — те бяха се случили да бъдат от неговата група! Изяждаха си по пътя шоколадите с шофьора на латвията и пак пред машините… Четири пъти ходи да дарява кръв Маринчо Лалев. Месец беше минал от трагедията и се вясна най-сетне из двора и по цеховете директорът. Спря веднъж при Маринчо и го запита: „Как бяха представителните от кабинета ми?“ „Чудо бяха!“ — отвърна му Маринчо Лалев и продължи да си гледа работата.

Никакви последствия не последваха от унищожаването на запасите на директора. Всичко отнесе Маринчевски — от началник-цех направиха го завеждащ снабдяването. Получи си и партийното наказание — снеха го от секретарството и му наложиха мъмрене с вписване в досието.

Назначиха Петър Мокрев за портиер. И докато ги съкратят от завода в Соколово, минеше ли Маринчо Лалев под бариерата, подаваше му Петър лявата си ръка и така го поздравяваше: „Здравей, братко!“ А Маринчо, като се силеше да не поглежда празния, закопчан с безопасна игла ръкав, също му казваше: „Здравей, братко!“ Понеже Петър каза, че са му преливали само от неговата кръв като най-подходяща, а кръвта на другите дѐ са я дявали, тъй не можал да разбере. И му казваше още: „Ей, каква беше тая твоя кръв? Не дава жена да мине край мене и тя да не възври! Ама била грозна, била хубава — възвира и туйто!“ „Може и нещо циганско да има, знае ли човек?“ — усмихваше се Маринчо Лалев и бързаше да отмине портала.

И кръвта си да даваш за този живот, а той тъй да се отвърне от тебе! Да те захвърли в пряспата и да отмине!

Ама май вече не се чуват чакалите… Надвили са ги кучетата на Чеха и са ги натирили нагоре! И кучетата не се чуват. Кучките вече са почнали да се бесуват и са тръгнали сега пък подире им — където ги заведат кучките, там ще се куртулисат. Няма ги кучетата, няма ги и чакалите, а сега сякаш тишината е започнала да вие и да лае… Ама така вие и лае, че може да оглушее човек от такава тишина… Няма небе, не се виждат вече уведените над канавката клони на акациите, канавката я няма, няма го никакъв и Маринчо Лалев! Само сняг — под тебе, встрани от тебе и отгоре ти сняг, който не се сипе вече и не е слюдест, а пада едър и тежък, толкова тежък, че се чува как пада и как, като черга бял, се напластява върху оснежената, измръзнала и заспала земя. Всичко е сън — сън и мор, и неизбежност, когато душата заспива, а тялото не сеща вече мраза и олекнало се издига над тебе, за да го видиш за последен път, сбогом да му кажеш и да се простиш с него до… следващия живот!

Туй вече е от приказките на госпожа писателшата — баба Маша. От всички книги, дето ги чете ката събота, туй е отбрала като най-важно — живеем сега, за да се усъвършенстваме, усъвършенстваме се или се проваляме до определена степен, неусъвършенствани умираме, за да се родим отново някъде си и някакви си и да започнем всичко отначало… Дано не е точно тъй, както тя си го е разбрала! Бог да пази да се родиш отново Маринчо Лалев и да го започнеш всичко отначало: да се родиш, да онемееш, да проговориш, да бъдеш всичкото, което си бил, да срещнеш всичките хора, които си срещал, да налетиш на ония тримата на гара Дряново, да се зададе оная поднасяща се по пътя кола, да отстъпваш, за да не те блъсне тя, и да се намериш в канавката! И по някое време да се видиш как ти самият се издигаш от себе си над себе си и да се гледаш тъй, че все едно виждаш един друг човек — чужд човек, съвсем непознат човек, някой, когото никога не си срещал в живота си, а само назнайваш от спомен някакъв, че го е имало…

Ако това със смъртта — да излезеш вън от себе си и да престанеш да се интересуваш какво става с тебе, значи нещо такова е преживял и онзи Илия на Касърята, когото намерили през пролетта, когато снегът по високото се бил стопил и още се белеел само по усойното и в навятото из долчинките…

Нещо такова трябва да се е случило и с Рашковите — дядо Моньо и баба Йона, дето ги намериха отпочинали на леглото в стаята им на долния кат… Дали пък не е било точно така и с многото мъртви, които все Маринчо Лалев е извозвал с магаренцето си и с каручката си в целия район от домовете им, облъхнати вече от запустение, до онова място, където е същинското запустение…

И как само всичко се повтаря — безброй брой пъти: Касърчето, дето се оставило да задреме, полегнало на куфарчето си. Баба му, бялата баба Атидже, Моневите и ония многото, които сам е изпращал, и още по-многото, за които не е и подозирал, че са си отивали? От векове… И от вчера… И от днес… Но ако за смъртта на повечето хора виновни няма и може да бъде обвиняван само животът, то за неговата, на Маринчо Лалев смърт, ако тя се случи внезапно в тази дълга и безкрайна нощ, виновните ще се знаят — онзи Нейков и онази Шулева! „Те са!“ — иска му се да изкрещи на Маринчо Лалев, както някои крещяха за онзи пишман президент: „Той е!“ И уж го крещи, а пък сам не се чува…

Каква работа бе, господин Нейков, трябваше да ти свършат подписите на безработния Маринчо Лалев в Бюрото по труда в Дряново? А на тебе за какво ти бяха бе, госпожо Шулева, дето обещаваше да премахнеш всичко гнило и глупаво в държавата? Нищо не премахна! Пак се налагаше Маринчо Лалев всеки месец да блъска пътя до Дряново, за да остави подписа си… На датата! Че и на часа! Да не е случайно Маринчо Лалев някакъв престъпник?

Не е! И това може да се провери, госпожо Шулева, ако си беше направила труда само да поразгърнеш трудовата му книжка — щеше да видиш живота му по години, по месеци и даже по дни!

Започна с таксиметровия пикап на гара Левски, ора с трактора и жъна с комбайната на АПеКа-то, на два пъти беше в Русия — веднъж в Коми и веднъж в Екатеринбург, работи като стругар и шлайфист в секретния завод в Соколово, откъдето след успешната приватизация беше изхвърлен с още шестдесет човека на Борсата на труда… Борси имате много — във всяка община на републиката си, а пък труд — никакъв и никъде! А Маринчо Лалев, уважаема госпожо, не за да се хвали ви го казва, а защото така си е било — където и да е работил, каквото и да е работил, една риза от два и четирийсет да е имало като награда за Първи май — той е вземал ризата!

Същият този човек сега е един напълно провален човек — почти на петдесет и три години е, а никой няма нужда от него, от това, което може да прави, иска да прави и още е длъжен да прави! Няма под главата си да го занесе това, което могат ръцете му и знае за двигателите, за металите, за металорежещите машини, за живота! Деца да бяхте му дали на занаят да учи, пак нямаше да бъде нищо, защото нямаше да се чувства толкоз и напълно излишен…

А Вие — не! Подписчето — на датата! И на часа! Та като съберете шестте подписа, да благоволите да му подадете полагащата му се социална помощ от тридесет и шест лева — на него, правия и здравия!

Мерси, госпожо! Едно голямо мерси ще Ви каже Маринчо Лалев от свое име и от името на всички безработни на петдесет и три за това, което правите за него и за тях!

Късно е. Винаги късно разбира човек кое е важно и кое не е толкова важно в живота му. Щеше сякаш да умре без социалната помощ на госпожа социалната министърка? Нямаше да умре! И тъй без работа рядко е оставал — лятно време с магаричката сеното прибира на хората от шест села наоколо, все като неговото с по десет-двайсет до трийсет човека! Дава му всеки по нещо — колкото има и колкото иска… Пролетно време торищата изхвърля вън от село или из градините. Есенно време дърва кара, цепи и нарежда под сушините. Зиме рине пъртини, хляба разнася на по-възрастните, когато е заледено — почерпват го я леблебиено кафе с курабийки, я на месеца — с нещо за пиене, което веднага оставя при Японеца, уж да има, а то като му отиде… и трябва да се връща вкъщи, за да вземе оттам пак! Викат го през всичките сезони пък гробове да копае! По седем лева взема за гроб, а когато не са намерили и втори човек — по десет! Но го започва тогава от предния ден, за да сколаса до обяд на другия ден, когато по нас тука се правят погребенията. Падат се, значи, по пет лева за двата дена…

И един ден, де на шега, къде на истина, запита го един от данъчните в Дряново: „Вие, господине, няма ли да наминете към нас и да декларирате недекларираните си доходи?“ „На нас ли говорите? — отвърна му с въпрос Маринчо Лалев. — Защото ние и име си имаме, и вие много добре го знаете — съученици сме били!“ „Маринчо, запитах те по сигнал… — като да поомекна данъчният. — Казаха ни, че ходиш да поработваш и че за това вземаш пари!“ „Значи и аз по сигнал трябва да ти отговоря — каза му Маринчо Лалев. — За недекларираните доходи разговаряй с магаричката ми — аз на нея ги давам…“ „Да не си говорим по този начин, защото аз действително…“ Не му даде да се доизкаже Маринчо Лалев, насред думата го прекъсна: „Кажи му на твоя министър, финансовия, че ако тези пари от гробовете, дето копая в околията, ще му вържат дефицита, да заповяда! Отстъпвам му той да ги копае — без никаква обида и в пълно съгласие!“ Поведе магаричката и толкоз близо мина с осите на колелетата на каручката покрай отворената врата на колата на данъчния, че онзи направо изтръпна…

Дето вика Васил Върбанов: „Много дебели хора, бе! То като застане някой на телевизора, бил той от мнозинството или от малцинството, изпълва се екранът целият и не може да го побере!“

Да не беше се водил по акъла на Нейков и Шулева, за да тръгне с Ярката и Японеца да се подписват като най-първи престъпници на републиката, можеше сега да се излежава в мекото си легло и да се ослушва вече кога майка му ще почне тихо, като сянка, да стъква печицата… Можеше, ама сега не може — трябва да държи очите си отворени, пряко сили, с всичкото усилие на волята си да оживее, независимо от това, че животът му отдавна се е обезсмислил, никак не му е свиден вече и е станал малко ненужен и на самия него… А държи ли наистина очите си отворени? Или само му се струва, че гледа в тъмнината, а се взира в себе си и в живота си дотук… „Боже Господичко…“ — така казваше баба му, когато се случеше нещо много да я учуди и да не може да го проумее. Та и той сега след толкова години, откак баба му я няма, може да каже: „Боже Господичко, колко живот и колко свят е — за една нощ ще го притикаш целия пред очите си и преди да се е зазорило още, ще е свършил!“

Дрън-дрън… пък сега! Че е нищо живот и нищо свят, може да си е чистата и свята истина, но че ей така, без нищо и изведнъж могат да се свършат — това не може и не бива да е истина! Как така ще свършват? Да не е преживял автомобилна катастрофа или някое друго пътнотранспортно произшествие? Нищо такова няма! Лежи си в снега, гледа с широко отворени очи тъмното над себе си и притъмняващото вътре в себе си, чака да се развидели веднъж, да мине нагоре до помпената и надолу до гарата снегоринът, за да разчисти пътя, да се възобнови движението и тогава, като насъбере всичкия си инат, да преодолее това нищо и никакво снежно препятствие и седнал на нарива горе, да чака да го прибере някой до село — било камионите на мандраджията в Маноя, било килифаревските хлебарки, дето рано сутрин идват на фурната в Соколово… А защо лежи в снега и чака да се възобнови движението?

Пак започна да се губи! И мисълта си да губи! Може да си спомни всичко отпреди четиридесет и толкова години, а какво е било вчера, за това му трябва цяла вечност най-напрегнато мислене! Ако не е склероза, трябва да е нещо много по-лошо от склероза! „Ела изгрей…“ Ето това му е заседнало в главата сега и ще не ще — пее го, та се къса… Без поп може да погребат човека, но без попфолк, ако и това „Ела изгрей…“ е такова — не може!… „Ела изгрей…“ Между две ето такива подвиквания му изгрява най-сетне споменът за тримата на гарата в Дряново до струпаните на фигури циментени траверси… Тъпите му траверсничета, да спипат човека в тъмното и да го пребият! А Маринчо Лалев да не извади ножа и да ги изкорми, защото тъй нали не бива! Не бива?! Вече няма какво да го разубеди Маринчо Лалев, че не са същите тия тримата, дето изпотрошиха краката на Миколка от Молдова ли беше, или от Украйна! Те са! Същите са! Няма начин да не са те! Никога вече няма да може момчето да танцува балет, а и да свири на пианото няма да може, защото ръката му, лявата или дясната, не може да си спомни, зарасна накриво в лакътя и си остана някак настрани извита и навън… Значи вината за евентуалната смърт на Маринчо Лалев и потрошеното бъдеще на Миколка трябва да бъде споделена и от главния секретар Бойко Борисов… И него не го побира екранът на телевизора, колкото и инчов да е! Наред с онзи Нейков и оная Шулевата — нека да отговаря и той! Защото, ако беше арестувал ония тримата, дето пребиха Миколка, и ги беше прибрал на топло, нямаше да му се случи на Маринчо Лалев или на някой друг — няма никакво значение, същото и нямаше да я има тази безкрайна и страшна нощ нито за него, нито за някого другиго… Дай им да се бият в гърдите, че споделяли цялата отговорност по управлението на страната, а да няма кой да поеме и отговорността за един такъв незначителен факт от битието ни, резултат на вездесъщото им и много успокояващо: „срещу неизвестен извършител“. Целият град знаеше кои са пребили Миколка, а полицията заведе дело, по думите на Васил Върбанов, „срещу неизвестен извършител“ и сигурно още го търси този извършител и то тъй, че никога да не го намери! Докато неизвестните извършители пребият и някой по-известен, та чак тогава да се поразмърдат и да го открият…

Обаче те — по-известните, не ходят като Маринчо Лалев да се разписват в борсите на Шулева и имат имунитет към подобни и всякакви други случайности. А Маринчо Лалев си няма имунитет за нищо! Моли се само дано да издържи имунната му система, за да не го остави да заспи, полегнал в лапите на бялата смърт, която започва да му се струва не страшна и свирепа като досега, а ласкава и мека и с къносаните пръсти на бялата баба Атидже… Толкова му е хубаво и толкова му се иска да заспи и хубавичко да се наспи, но не му дава да го стори гласът на баба му, която като никога се кара на баба Атидже: „Не го люлей тъй, мари! Спри да го люлееш тъй, че ще заспи детето!“ А после на него ласкаво казва: „Недей, мале, недей заспива! Трябва, мале, да бъдеш буден сега и ококорен! Ще дойде време — ще се наспиш… И ще си доспиш в каруцата, като тръгнем за дървата, дето миналия месец ги сякохме в корията… Сенце ще ти постели баба в каруцата, под главата ти на дебело сенце ще натуря, с дебелата бяла черджица ще те завие, два часа път е, баба, че и кусур до Корията, ще си отспиш, баба, ще си отспиш, ще си…“ „Мале — моли се Маринчо Лалев, — ще заспя! Заспивам, мале…“ „Не е от мойта песен, баби, не е… Ами защо тъй прави тази Атидже, не мога да разбера защо тъй те е гушнала в прегръдките си и защо тъй те е залюляла?!“ „Мале…“ „Изпъдих я, баби, изпъдих я баба ти Атидже! Може малко и да ми се поразсърди, ама я изпъдих… Двамцата сме си сега — няма баба да го остави да заспи…“

Поолекна му сякаш на Маринчо Лалев. Топло и уютно му е, спокойно му е — знае, че докато баба му е тука, няма да заспи. И ще чуе снегорина, когато мине оттука нагоре за към помпената… Шест километра са до помпената и шест обратно — ще има предостатъчно време да се отвие от снега, да се изправи, да излезе на пътя и да размаха торбата с вестниците на Васил Върбанов…

— Знам, че не е трябвало да те питам и не съм те питал, ама ще те запитам сега…

— Питай, синко. Мене можеш вече за всичко да ме запиташ и аз на всичко ще ти отговоря…

— Мале, защо стана тъй с мама? И с баща ми защо тъй стана?

— Помниш ли го?

— Помня го. И ми се наложи на два пъти да се видя с него.

— На майка си каза ли го това?

— Не съм.

— Добре си сторил, умничкото ми! Не трябва, синко, всичко да се казва на хората! Трябва някои неща да се премълчават!

— Мале…

— Искаш, сине, да ти река защо се разделиха и защо ти толкоз самин трябваше да го живееш този живот?

— Не съм самин!

— Не си. Докато е жив човек, все е с някого! А пък на тях тъй им било писано! Мразеха се! Или пък не се обичаха достатъчно. Което е все едно. Ти сигур вече си го разбрал — да спреш да мразиш някого, когото си мразил, това може, но да обикнеш някого, когото не обичаш, туй нещо, сине, не е възможно! А толкоз хубаво се поведоха двамата! И толкоз радост им беше, като се роди ти! Радвах им се и всички им се радваха, като ги гледаха как се радват. И скоро подир твоето раждане баща ти замина да служи за три години в Белоградчик — за артилерист го бяха избрали! А като се върна подир три години (толкоз служеха тогаз, а със закъснението — три години и четири месеца), ни при майка ти щя да се върне, ни мене за нещо иска да чуе, а само с тебе приказва и от ей такъв те помъкна по кърищата да му залагате примките и капаните… Друга жена някаква ще е видял там в Белоградчик и каква ще е била тази жена аз не мога ти каза, сине, пък и като не знам баш тъй ли е било… Не знам, сине, не знам и нищо сигурно не мога да ги кажа! Само те си знаят — двамата! Тя нейното си знае и никому няма да го каже, той неговото си знае… Човешки работи, сине, човешки работи! Ти мене сигур за безгрешна ме имаш и тъй трябва да бъде, ама дали съм съвсем безгрешна, дали и аз вина някаква нямам, задето се разделиха… А? Не знам, пак ще ти река, сине, защото всичко е дошло до „Не знам“! Да го върнеш назад — не можеш! Да го поправиш — не можеш! Такова е — каквото е било, такова и ще си остане…

Всеки живее с някаква своя си вина — никой не е невинен и съвсем безгрешен. Баба му живя с вината, че не е направила всичко, което трябва и както трябва, за да не се разделят баща му и майка му! Не заради тях, а заради него — Маринчо Лалев, че му се е случило да живее без баща, и като няма закрила, да го подмятат хората кой както може и даже да се намерят и такива, като онези инспектори проклетите, дето и посегнаха да го измъкнат от ръцете й! Щели били да го настаняват в дом „Млада гвардия“ и да го учат да рисува… И таквиз нехранимайковци има да се разхождат из света!

Иска му се на Маринчо Лалев да рече на баба си, че не виновни търси, а да разбере иска, но не знае как! Ще му се най-добрите думи да намери и по най-добрия начин да ги нареди, а все не успява и не успява! Залюляло го е сега видението с примките и капаните, с двете лисици на рамото на баща му и трите заека, провиснали на колана му, с оня обезумял от болка сръндак, който с недоумение разглежда захапалия копитото му вълчи капан и пак се мъчи да побегне, без да е проумял веригата, с която капанът е привързан за дървото! Дрънчат циганските железа, звънтят звената на веригата — яко е животното, цялото сила и ярост, дебело е дървото и високо — метат голите му още клони слезналото ниско небе! Нищо неразбиращият поглед на сръндака, блясъкът на топора точно между двете му едри и тъжни очи и небето тежко се строполява върху студената още и неприветна пролетна земя…

Баща му зарива топора в дебелата гнила шума под дървото, избърсва ръцете си в пешовете на ватенката и тръгва насам — едър, красив и малко страшен. Намества завързаните за опашките лисици на рамото си и казва:

— Ще вземем надвечер с чичо ти Петър каруцата от обора и ще го приберем!

Повеждат се двамата — бащата и синът, големият човек и малкият човек, който един ден също ще стане голям…

— А като поотраснеш още малко, ще те науча и тебе къде да залагаш капаните и примките и как да ги залагаш! Искаш ли?

— Не искам! — някак уплашено отвърна малкият човек.

— Ще поискаш някой ден! — много уверено каза големият човек и посочи трапчинката, до която бяха стигнали: — Ей тука, точно в ей тая трапчинка го намерихме Илия на Касърята!

Съвсем друг човек беше баща му, не за селото — като да не беше се родил в селото и отраснал в селото! Тогава, когато мъжете, обидени от кооперирането, облъскани от труд и уплашени от неизвестност, се бръснеха на неделята или на двете, баща му се бръснеше всеки ден. Ставаше рано сутрин, донасяше една кобилица вода, внасяше един котел вътре, влизаше в стаята, където Маринчо спеше с баба си, и го издърпваше за крачето изпод топлите завивки: „Ставай, Марине, да си направим личната хигиена!“ Никой друг не му е викал „Марине“ и никой друг не го е целувал така, както баща му… Вдигнал го с красивите си голи ръце, отдалечаваше го от себе си, гледаше го малко нещо поучуден, притискаше го пак до снежнобелия си потник и го пускаше на рогозката да се облече. А пък баба му вече се облякла и уж много сърдито му се кара: „Че остави детето да се наспи, де! Него сега сън му трябва, за да расте, а не твоята лична хигиена, дето не я знам и за какво ти е толкоз!“

Беше закрепил някак на прозореца отвън едно неправилно изрязано парче от огледало. На него се бръснеше. Оставяше самобръсначката на перваза до четката и пастата за зъби.

Маринчо гребе с алуминиевото канче от котела и му полива да се измие.

— Ще наливаш водата в шепите ми! Ето тука!

Налива водата в шепите му.

— Тука има…

Баща му маха позасъхналата покрай ухото му пяна. Но не взема четката и пастата, както друг път, а влиза вътре и изнася едно пликче със съвсем нови четка и паста. Изважда ги, взема канчето от ръцете на Маринчо, подава му ги:

— Хайде сега аз пък да ти поливам да си измиеш зъбките и да видиш какви хубави ще станат! Дай да понамокрим четчицата, дай да сложим сега мъничко пастичка и… търкай сега — и отвън, и отвътре!

Повдига му се на Маринчо, сладни му и му нагарча, цялата му уста и стомах се напълват с дъх на трева и цвят на акация…

— С нослето дишай! С нослето!

Не повърна.

Баща му втрива одеколона в до синьо избръснатите си бузи, вее си с кърпата, намазва ръцете си с крема и дълго пошляпва лицето си…

Из нещата на баба му, които Маринчо Лалев пази в долапа в стаята си, вече в новата им къща, има и едно шишенце от одеколон „Идеал“ и една докрай изстискана тубичка от крем „Дунавски вълни“.

Не обичаше баща му полската работа! Обичаше къра и не обичаше полето… Никога не го е видял с мотика, сърп или пръскачка, каквито мъжете по цяло лято разнасяха из дългите редове на лозята. Избираше си най-тежката работа в стопанството, но такава, където не са много хората и работата не е обща, а лична, като личната му хигиена.

Запомнил го е на харманите покрай реката, където се печаха тухлите за оборите на стопанството и за новите къщи на селото — сам си гази калта, сам си докарва пясък до калилото, сам отсича тухлите, а три циганчета тичат с калъпите до далечния край на опясъчената равнина и баща му току подвиква:

— Ей, абарамута, айде ей, кога ще го наситим тоя свят с тухли, ако все тъй ми се мъкнете! На нас чака тоя свят!

И пак грабват големите му ръце голямата буца кал, отвисоко я пускат в калъпа, минава отгоре с равнилката, търси ръката му другия калъп и… пак същото, като не спира да припява:

— Абараму… Абараму…

Цяло лято не се прибираше — оставаше нощя да поддържа огньовете на копторите, в които се печаха тухлите. Маринчо му носеше армагите с храната и хляба там. Но за в неделя на обед винаги намираше някой, който да го замести, изкъпваше се в реката, дълго — докато пяната от големия домашен сапун разпенеше всичката ленива и топла вода на разлива под големите клонести върби. Скриваше сапуна в корубата на една от тях, обличаше изпраните сутринта и вече изсъхнали дрехи и тръгваше към Дряново.

— Абараму, къде пак по никое време зарязваш калъпите? — ще се намери да го подкачи някой.

— И от културен отдих има нужда човекът, абараму такъв! — ще му отвърне с усмивка баща му. — А не като тебе все в калъпа да седиш и от калъпа да не излизаш!

На кино ходеше в Дряново! Веднъж взема и него…

След години разбра, че бяха гледали „Вещицата“ с Марина Влади…

Струеше от екрана приказка, като приказките, които му разказваше баба му, а жената, която плахо и опипом пристъпяше в омагьосаната мъгла и настръхналите храсталаци, беше първият му усет за хубавото, не — за красивото. И това не — за прекрасното! Не беше научил още, че и от такова може да боли… Идеше насреща му тази канара от магия и реалност, страшна и привлекателна, от която и да искаш, не можеш й избяга… Но той не искаше да избяга…

Избледня изпънатото платно, като котка задраска нещо по него и… светнаха лампите.

Очите на баща му още гледаха напред.

Хората се разставаха от столовете, седалките им сами се вдигаха и притракваха, палеха някои цигарите си и търпеливо, на редички се заизмъкваха измежду редовете. Добре ги огледа всичките — само баща му беше толкова хубав, красив и прекрасен, колкото жената, която ходеше като изгубила се из блатата, които досущ приличаха на вировете в ливадите, когато пролет придойдеше реката им.

Почувства се горд! За пръв път! И се разплака!

Баща му, съвсем с гласа на баба му, каза:

— Поплачи си! Хубаво е и да си поплаче човек понякога!

И още веднъж ходи с баща си до Дряново… Като малък много страдаше от уши. Внезапно и свирепо го заболяваше едното, минаваше му и дълго време я нямаше болката, а после пак тъй внезапно връхлиташе другото му ухо. Понапарваше го с дървената лъжица баба Атидже — минаваше и то.

Помни, че бяха вече развалили копторите и бяха извозили тухлите под навесите в стопанския двор. Валяха дъждове — небето и дърветата бяха прогизнали от дъжд, а земята беше заприличала на разгазено калило за тухли.

От горещите трици едната му страна беше прогоряла и започваше да се лющи. Дъждът беше се усилил, остър и есенен, блъскаше го вятърът в прозорците, стъклата страховито подрънкваха, топлината в стаята беше непоносима, нетърпим огън го изгаряше изотвътре и виждаше вече не баба си, а сянката й, която се щура от печката до всичките долапи. Растеше сянката й, раздвояваше се и се разтрояваше, не можеше вече ни да я следва, ни да я обхване. Последното, което я видя да прави, беше как взема голямата дървена лъжица от лъжичника и как приседна на малкото столче до печицата…

Влезе баща му — с дъх на студ, на чисто, на сигурно… Приближи се до леглото и сложи мократа си длан на главата му. Бързо дръпна ръката си и каза:

— Обличай го! Ще го нося в Дряново!

— Мене ме е страх до Атидже да го заведа, той на Дряново ще го носи! — каза, без да се обръща, баба му.

— Не виждаш ли, че изгаря целият! Температура има, тя…

— Никой още не е умрял от температура! Ще го поразтрия с ракия и ще му мине огънят! А сутра ще го заведа при Атиджето!

— Ти ще го облечеш ли, или аз да се захващам?

— Виж как вали! И нощ иде!

— Ни дъжда мога да спра, ни нощта да върна! — почна баща му да рови сгънатите на стола до леглото дрехи.

Да си сгъва дрехите тъй, когато ляга да спи, пак баща му го научи! Изправи се и седна в леглото.

— Искаш ли да отидем на Дряново и да го излекуваме това лошо ухо?

— Искам! — рекох.

— Обличай го! И по-дебелко! — рече баща му. — А аз ще отида до зимника да си взема мушамата и платнището!

— Знам аз, с вас на глава не се излиза! Няма такъв човек, дето да излезе на глава с вас! — пусна лъжицата баба и се изправи.

Никой не влизаше в зимника, където баща ми спеше и зиме, и лете, откакто се беше върнал от казармата. Но аз веднъж влязох. Още влажнееха голите плочи на пода, скоро пометени. В широката ясла на кравите, които сме имали, беше си направил легло — нова слама, застлана с дебела черга и отгоре белоснежен чаршаф. Баща ми сам си переше всичко — от потниците, до дебелите и твърди чаршафи. На измазаната с глина стена беше окачил десетина казармени снимки, няколко филмови афиша — черно-бели и загадъчни.

В двата големи пезула до главата му бяха наредени книгите му… Това бяха първите книги, които прочете Маринчо Лалев, когато се научи да чете. Бяха прибрани пак от библиотеката, която тогава не са закривали, а са прочиствали — пак Даскал Кольо е участвал и в тая работа. Спомена го, като правеше описите. Така се случи, че изчете първо „Робинзон Крузо“. И дълго не посягаше към друга книга, защото вярваше и беше убеден, че те не могат да бъдат толкова хубави. И игрите му бяха станали като на Робинзон — дълго да разговаря с козата, да засее нещо в някоя от пробитите тенджери на баба си, да засади някоя фиданка в дъното на градината и през час да я полива, да си направи колиба, покрита с бъз, зад плевнята и там да си чете за Робинзон Крузо. Но се престраши веднъж и взема друга книга. И после друга. Харесаха му всичките — бяха все за Тарзан, за Арсен Люпен, за Козета и за Жан Валжан…

Влезе баща му в мушама с качулка и високи кожени ботуши.

— Ей ти го облечен! И си трошете главата двамата! — рече баба му и го избута пред себе си.

— Сложи го в платнището и ми подай краищата!

Беше завързал платнището на кръста си и като стисна в шепи пешовете му, малкият Маринчо се намери като в люлката, която връзваха по Гергьовден на крушата отпред.

— И не ни мисли! Не е през света Дряново, я! Ей сега ще стигнем и ей сега ще се върнем!

— Да не съм ги мислела! — рече баба му, вече като ги изпращаше на вратника.

Хич да не е, ама и по стария път, който е по-прав, има ги десетина километра! Като нищо ги има! А пък бързо стигнаха! Разправя му първо за някакво кино, което гледал в Белоградчик — за малкия беден крадец, дето после станал голям крадец и после пък съвсем порядъчен човек… Пя му и песни, от които най-дълга и тъжна беше любимата му песен — „Абараму, абараму, абараму…“ После се кара на дъжда, гълча времето, псува храсталака, който е сварил да обрасне стария път и все се навира в очите му…

Докторът дълго не можеше да отключи вратата, но в кабинета му беше топло и много светло. Беше много едър, с голяма руса брада и големи очила, които почти скриваха носа му. Пое го от платнището и го пусна на земята. Баща му се мъчеше да развърже шала и не спираше да приказва:

— Доктор Руски, ще го уморят бабите! Или пък ще го повредят нещо! Затуй тъй късно ви безпокоим… Инак нямаше толкова късно и в такова проклето време да ви безпокоим…

Докторът само кимаше, без да вади цигарата от устата си.

— А за безпокойството ние, разбира се, ще заплатим… Колкото струва! И колкото кажете! — справи се най-сетне с възела баща му.

Вдигна го докторът и го сложи на кръглото столче.

Баща му не помръдна от мястото си — остана си в локвичката, която бавно се разрастваше от дъжда, който още се стичаше от мушамата му, и провисналото до пода платнище.

— Още немножка трябвала трица и проблемата готов! — каза сърдито докторът, докато с нещо много студено и болезнено бъркаше из ухото му.

— Точно това им викам и аз! — като да се оправдаваше рече баща му. — А пък те — триците и лъжицата! И си викам аз, я да хващаме пътя ние и при доктор Руски… Ама ще мине, докторе, нали?

— Ще мине на юнак и ще забравил! — снема чайника от печката доктор Руски. — Обаче тесен канали, трябва често чисти, трябва често доктор. Възпаление бързо получава се и щом болка, веднага доктор! Сега давай ухо, ето така, пък после друго ухо, пак така…

— Боли го само едното ухо!

— И друго заболи! Трябва предвардим! А ако иска — тука преспи… Стая има, къде има, топло има…

— Мерси, доктор Руски! — запристъпя в локвата баща му. — Голямо мерси, но ще трябва да откажа гостоприемството! Пък и колко път е — два часа време — и сме си вкъщи!

Докторът пак сложи чайника на високата печка, поотвори вратичката и започна да прелива някакви шишенца — от по-голямото в по-мъничкото.

Обратният път не помни. Като го е поотпуснала болката — заспал е сигурно.

Но сутринта ясно си спомня. И не я забрави никога…

Влезе баща му в стаята и пусна раницата в краката си.

— Аз тръгвам.

Изобърна се баба му — беше приклекнала да припали печицата. Беше порозовяло лицето й от въгленчетата върху почистената скара.

— И няма да се върнеш?

— Не знам.

— Знам аз, няма да се върнеш… Всичко знам! Дето само не знам кога ще умра!

— Спри да нареждаш! Казах ти — не знам!

— А къде отиваш, знаеш ли?

— Не знам! — като от много далече се обади баща му. И пак тъй отдалече додаде, докато слагаше раницата на гърба си. — Свят широк, ще се намери едно местенце и за мене! А пък ти кажи на Иринка да се прибере при домашните си…

— Никъде няма да се прибира Иринка! — каза му припряно баба.

— А ако рече да повтори, може да го стори! Тъй ще й кажеш.

— И да повтори, тука ще бъде, да го знаеш! При мене ще бъде. Не съм аз човекът, дето ще се отметне от човека.

— Както ти си решиш! — като да се съгласи баща му.

— Ти решаваш! И си го решил вече! — рече баба му.

Обърна се баща му и излезе.

Последна излезе раницата му…

Баба му избърса с мокрия парцал плочицата на печицата, стисна го в шепата си и много бавно, сякаш го търсеше и се страхуваше, че няма да го намери, приседна на столчето. „Боже Господичко…“ — рече стъписана и заплака — с гръб към мене и обърнала гръб на целия свят, никой да не я види, че плаче, никой да не разбере, че е плакала…

Вятърът пак се блъсна в разхлабените стъкла на прозорците и замря там, а те дълго и треперливо звъняха в тревожната тъжна и пуста тишина на ранното развиделяване…

Вятър ли се изви сега пък, или пак чакали завиха? Или пък той — Маринчо Лалев, вие и затова така като празна бъчва кънти целият? Боже Господичко, страшно е — ако е вятър, ще замита и ще го замете, а той още не може да се изправи! Можа само лицето си да попочисти от снега, но му се изсули ръкавицата и ето, цяла вечност я търси, а не може да я намери… Майната й! Не му е вече толкова студено, претръпнал е на студа, изглежда, а то това му е майката на куража — да претръпнеш веднъж на всичко и да продължиш напред… А Маринчо Лалев трябва да върви сега нагоре! Само да не се обърка накъде нагоре! Защото от едната му страна е стръмното със салкъмовата гора и хване ли за натам да драпа, изгубен е и напразно ще прахоса силите си. Какви сили? Как какви? Тези сили, дето ще го измъкнат оттука, като дойде снегоринът! Трябва да ги спастря сега, че щом чуе снегорина, и веднага да почне да щурмува брега на канавката и нарива горе! На война се обърна тази нощ! На света му се случват разни пустинни бури, а на Маринчо Лалев му се случи със снежна буря да се бори! Хайде, светът иска петрола, надмощието си, търси някаква справедливост, като винаги най-силният определя кое е справедливо! А какво иска Маринчо Лалев? И дали го иска вече? Да се върне при ония старци горе, дето всичките му викат „момче“ — покровителствено и полупрезрително: „Абе, момче, млад си още, не ги разбираш тези работи, когато дойдеш на нашите години, ела тогаз и ще приказваме!“ Като ги гледаше веднъж изрисувани на стената в клуба всичките жители на селото, Васил Върбанов каза: „То ред в тази работа няма де, ама ако има ред, значи първи трябва да умре Даскал Кольо, после аз, подир мене Панделката, Ярката е малка, Райчо Даков трябва да е преди нея… да не ги изреждам всичките, че ще се объркам, ама както и да ги редя, последен все ще остава Маринчо Лалев! — и се обърна към него. — Малей, Маринчо, дупе да ти е яко! Ти на всинца ни гробовете ще изкопаеш и ще ни погребеш, а тебе кой ще ти копае и кой ще те погребе, просто не ми се ще да мисля!“ Може значи ей сега, ако поиска, много неприятно да ги изненада и последен да остане да умре някой друг… И да ги види тогаз кой ще им прибира сената, кой ще им цепи дървата и кой, като спре движението по улиците и пътищата, ще ходи с раницата до Соколово да им донесе хляб? Като кучета ще изпукат!

Сега пък му домъчнява за старците, а и за по-младите измежду тях… Не стига, че държавата ги е изоставила, че децата им, пак заради нея, не могат да си идват, както са си идвали, и фактически са ги изоставили, ами и той да ги изостави! „Не го може това нещо Маринчо Лалев!“ — казва си като Васил Върбанов и разтрива премръзналите си пръсти — едните в ръкавица, другите голи, понеже тука някъде я изтърси и не можа да я намери. Ще дойде напролет и ще си я намери! Не защото няма друг чифт ръкавици, а защото никак не обича да губи нещата си. Може някое нещо да не му дотрябва никога повече, но да си го знае, че е там на пирончето, в сандъчето, в кутийката или на поличката в гаража… Влиза понякога майка му вътре да си вземе нещо, което й е потрябвало, но никога не го връща на мястото му. И той избухва тогава: „И като си го взела, защо да не го оставиш на мястото му, можеш ли ми каза?“ Все забравя, че майка му наистина не може да му каже…

Земята ли се залюля, или пак баба Атидже го взема в полите на шалварите си?

— Мале…

— Думай, сине?

— Мале, аз веднъж те излъгах!

— Не е лошо, синко, и да излъже човек понякога… Ама добре направи, че премълча тогаз и пред майка си…

Влакът го люлее — пътническият от Стражица за Соколово.

В мукавения, поолющен по ъглите куфар, единственото нещо, останало от баща му, освен бракуваните от селската библиотека книги, е прибрал всичкото си ученическо имущество — по-ценните учебници по двигатели, униформата, изпрана и изгладена, двете фланелки, които трябваше да препира, за да се преоблече след банята в неделя, два чифта работни дочени дрехи и най-отгоре опарцаливения правилник за движението по улиците и пътищата — най-ценната му вещ. Едно, че цял живот ще му трябва, и второ, че му е подарък лично от директора на училището по автотранспорт, който им преподаваше предмета… Снощи на бала, преди да насядат на столовете около надълго подредените маси в ресторанта, директорът дойде при него. Здрависа го:

— Е, Маринчо Лалев, а сега накъде?

— Работа има в село много! А и бащата на Ангел казал, че може да ни даде веднага коли в ДАП-а на гара Левски!

— А за учене не мислиш ли? Каквото и да кандидатстваш, ще те приемат! Мога да те изпратя в Русе при един мой състудент — декан е на един от факултетите…

— Не мога да кандидатствам засега. Ще поработя три-четири години и ако спестя пари, тогава може!

— Знаех си! — усмихна се директорът. — Но и така бива! — Пъхна в джоба на абитуриентското му сако правилника и като го отминаваше, каза му: — Ако имаш някакъв зор някога, обаждай се!

Обкрачил куфара, стиска дръжката на прозореца и гледа зазрелите ечемици, синналите се лозя, горите в далечината и отънялата река, над която прелита пътнишкият влак. А човекът от другата страна на прозореца, с каскета и лъснатите до блясък обувки, гледа него. Изважда пакета „Стюардеса“, почуква дъното да се покажат цигарите и му го подава:

— Не съм ги научил още! — усмихва се извинително Маринчо Лалев.

— Не ти и трябва! — запалва чичето. — Но пък трябва нещо да те запитам… От половин час те гледам, ама като те чух да приказваш с кондуктора, рекох си — няма начин да не е то! Не си ли ти момче на Абарамуто?

— Негов син съм — отговори Маринчо Лалев.

— То не може и да се скрие това нещо! Ще рече човек, че от един калъп сте извадени… А пък за гласа няма какво да приказваме — все едно него слушам! Как е сега Абарамуто? Бях му началник-смяна, но ме преместиха в „Балканбас“ и от пет-шест години не съм го виждал…

— Не живеем заедно. Не знам как е!

— Така ли? Не е споменавал… Той, че и син има, не е споменавал, ама… Не, ти трябва да отидеш и да се видиш с баща си! Невероятен човек е — друг такъв не познавам… Ще го намериш в Мошино в мините. Сутрин на лампистерната. Ще търсиш Най-добрия! Когото и да запиташ: „Къде да намеря Най-добрия?“ — всеки ще ти каже!

Влакът вече спираше на гара Горна Оряховица.

— Благодаря за информацията. Може да отида някой ден в Мошино! — каза Маринчо Лалев на чичето и сякаш на препълнения с народ перон.

Мнозина от мнозинството бяха като него — не спали и с изкривени на една страна вратовръзки, чиито бели ластичета се белееха до черното на яките на саката. Тръгнали бяха и те от своя си бал…

Посрещна го баба му на пейката пред портичката. Шареше с една шибучица отпреде си, навикваше пуйките, че се навират в краката й, подвикваше на пуйчетата, дето се щураха из нацъфтялата лайка:

— Бий, бий, бий, пуйченцата ми… — видя обувките му и вдигна светлия си поглед нагоре. — А? Ей го и още едно пуйченце! Цяло пуяче! — и като пак погледна обувките му, каза: — Купил си си нови калеври, мале…

— Купих си! — почувства се виновен Маринчо Лалев, както ставаше винаги, като си купи нещо друго, освен тетрадките и учебниците. — Но не са от скъпите, само четиринайсет лева струват!

— Не са, де… Седем лева единият! — пресмята бързо баба му. Огледа го пак от горе до долу и обобщава бялата риза, поизмачкания костюм, новите калеври, вчерашната му подстрижка и първото бръснене при бръснар: — Цял ергенин си станал!

Показа й тогава дипломата си! Върна му я! Но задълго задържа шофьорската книжка и книжката му за трактори и комбайни.

— Можеш, значи, да караш камион?

— Мога!

— Като големия камион на Къньо Димитров?

— И такъв мога!

— А рейс ще ти дадат ли да караш?

— Засега не! Като направя три години стаж, и ще се явя на изпит…

— Ама трактора и комбайната веднага можеш да вземеш?

— Мога.

— Аз пък мога вече най-спокойно да умра! — рече убедено баба. — Няма вече какво да те мисля тебе — ти си, дето би казал човек, измежду първите хора на селото! Ако не и най-първият! Щото Къньо Димитров камион може да кара, ама трактор не му дават, синът му кара трактор, ама камион не може! А ти и камион, и трактор, че и комбайна! По-хубаво от туй здраве да искаш и нищо повече! Не ми е отишла пенсийката нахалост! Пък дано и майка ти да се позарадва сега… Тя отиде на бахчата — казаха, че ще отбият водата днес от реката, че отиде да пополей доматите и пипера.

— Мале — изтърси изведнъж Маринчо Лалев, — пращат ни целия випуск на екскурзия… Искам и аз да отида…

— Колко пари искат?

— Двайсет лева…

— Не са дали още пенсията, ама ще взема от Карамфилка от магазина и ще ти дам! Че то може ли тъй — всичките ще отидат на екскурзия, пък баш ти няма да отидеш!

Вкара пуйките под пилешника, напуска вътре и пуйчетата, разпаса престилката си, сгъна я, остави я на пейката и тръгна за магазина.

Не беше лъгал баба си никога. Май дотогава не беше излъгвал и никого другиго! Тъй го беше научила — ако не искаш да кажеш нещо, не го казвай, ама да излъжеш не бива, защото лъжата е като кукувичата прежда — едната ражда другата, другата — друга, докато пожълтее цялата градина и се оплиташ в лъжите си като пате в кълчища. Само за това го е плашила като мъничък — мръсна дума да не каже и лъжа да не изрече! „А, веднага вземам голямата губерка от игленика и хич няма да му мисля — надупчвам ти езика като едното нищо!“ С пенсията си го изкара в училището в село, колело „Балкан“ му купи и часовник със светещ циферблат марка „Москва“, когато още никой от съучениците му нямаше часовник, даваше му цялата си пенсия от четирийсет и три лева и двайсет стотинки в Стражица — за стола, за квартирата, за някоя дрешка, като се изпокъсат всичките, за учебници и за кино всяка събота, а той така нагло да я излъже за някаква си екскурзия! Една лъжа, а беше се оплел вече в кълчищата на лъжите си… Но не се реши да си я признае, защото се опасяваше, сигурен беше, че не тръгне ли сега за Мошино, никога няма да го направи!

И осъмна в Перник. Рано. Задушно. И прашно. Циглите на покривите не бяха червени като поповските и дебелските цигли по техния край, а сивкави едни и напластени с черен прах.

Тъй в черно бяха описани и очите на хората на рудника. И ноздрите им. Разминаваше се по пътя през селището все с такива изкусно гримирани хора, забързани всичките. Спря едного и го запита, а онзи в движение му показа с ръка сградата и отмина. И очите на жените, които поемаха и раздаваха лампите на застъпващите на смяна миньори, бяха описани в черно, от което бялото изпъкваше и беше невиждано бяло! Като се освободи едната, пристъпи през релсите и опънатите на земята въжета и запита за „Абарамуто“, както беше го научил онзи чичка.

— Най-добрия ли търсиш? — взря се жената в лицето му. — Да не си му брат?

— Син съм му.

— Хай, гявола! — устрели с ръка нанякъде жената. — Ей там го чакай — ще излезе скоро от банята!

И отиде при другата жена на другия край на тезгяха, и започнаха двете нещо на ухо да си приказват и много силно да се смеят…

Срещнаха се… и се познаха.

Видя го баща му, отдели се от групата мъже, с които излезе от широката желязна врата, дойде при него. Пъхна стиснатите си в юмруци ръце в джобовете на непраните още дочени панталони и каза:

— Нищо няма да ме питаш, защото аз и нищо няма да мога да ти кажа! Ще питам само аз!

— Май и аз нямам какво да ти кажа!

— Дотук — добре! — рече баща му и зададе първия си въпрос: — Гладен ли си?

— Не съм.

— На твоите години бях винаги гладен! Ела с мене в стола — аз и сега съм гладен. От смяна излизам и довечера пак ще застъпя… Един колега си отиде до село за два дни, а цяла седмица вече не се връща и сега се редуваме да му вземаме смените, че да не му пишат самоотлъчка! Ти как си със самоотлъчките? Отсъствията, исках да кажа. Есенно време и като изпролетееше, ходех в училище през ден — по ме теглеше кърът!

— Завърших училището!

— Беше ли най-добрият? — спря се на стъпалата баща му.

— Долу-горе, нещо от този род…

— Бил си, значи! Баба ти само това може да прави най-доброто! А най-добрите добро не виждат, забелязал ли си? Има време, ще го забележиш!

Бяха застанали на опашката. Стигнаха до готвачите, които пъргаво гребяха с черпаците. Баща му подаде жетона си:

— Нагласи ми две табли! Като за гладни хора!

— Гост ли имаш? — запита човекът в бяло.

— Скъп гост! — усмихна се баща му.

Дълго стърчаха с таблите, докато се освободи маса да седнат двамата. Баща му ядеше гладно, а Маринчо Лалев само отпиваше от кафето. Забеляза как някаква жена тръгна към масата им, как поизплашена се спря, остави таблата си на най-близкия прозорец и провирайки се забързано между белите гетинаксови маси и черните железни столове, излезе от столовата.

— Живея с една жена тука! — рече баща му. — Не съм женен, така живеем. Нямаш братя и сестри нямаш, така че спокойно можеш да бъдеш, с която си поискаш… Толкова за мене!

— Достатъчно е! — усмихна се Маринчо Лалев.

— Повече от достатъчно! — заизбърсва устните си със синкавата салфетка баща му. От смяна идваше, а беше тъй гладко избръснат, като че ли току-що се беше бръснал! И зъбите му бяха бели — виждаше се, че още поддържа личната си хигиена. — Ако речеш да учиш, мога да ти давам по сто и петдесет лева на месец. Не защото се чувствам нещо задължен, а защото мога да ти ги давам! Но имам едно условие — баба ти няма да научи за това!

— Няма да уча засега!

— Вече си го решил!

— Решил съм го!

— Трябва тогава да започнеш да работиш — така правят сериозните хора!

— Чакам да ми се обади един приятел от гара Левски.

— Не ми е работа, разбира се, но не го чакай дълго! И не се надявай на приятели! В този живот човек само на себе си може да разчита! И то не напълно… Така мисля аз! — бръкна в джоба си и измъкна една пачка едри банкноти, пристегнати с ластиче. — Петстотин са — тази сутрин ни даде сменния заплатите! Можеш да ги вземеш, а можеш и да не ги вземеш…

— Не ми трябват пари!

— Поне до първата заплата ще ти трябват! Като дойдох тук, един месец ядох само тахан халва и хляб на вересия!

— И аз мога да ям халва и хляб!

— Искам да ги вземеш!

Не беше молба, не беше и настояване, а беше и едното, и другото, но тъй безпристрастно и безнадеждно изречено, че се пресегна и взе парите.

— Добре стана, че дойде! — изправи се баща му. — Иначе сигурно аз щях да се наканя някой ден и аз да ти дойда!

Разделиха се там, пред столовата.

Не се обърна назад, за да не види, че и баща му няма да се обърне…

Ама тия какво пак започнаха да прииждат тъй? Като на парад: мина Ярката с наръч коприва и влезе в клуба… Зададе се Даскал Кольо. Плюнчеше пръста си и разлистваше тесте прихванати с кламер квитанции. Поспирваше се, наместваше очилата си, пошавваха дебелите му устни — сам нещо си приказваше, взрян в тестето. Намъкна се и той в клуба. Попочукаха глухо по базалтовите плочки на тесния тротоар високите токчета на Цеца Панделката. Пак беше ходила на фризьор — попрепърлената й косица се пилееше на всички страни. Поднасяше до нослето си росничка още розичка, дори пъпка от розичка, вдъхваше, въздъхвайки, аромата й, спря се, мушна я в плика на светлосинята си жилетка, отмахна с две ръце провесените на вратата ресни, огледа хубаво кои точно са вътре и влезе и тя. Японеца и Минчо Майката излязоха от сокака до килналата се на едната си страна порутена черквица. Бяха нарамили на един неокастрен клон глобуса — голям колкото земното кълбо и сплескан малко повече, отколкото трябва. „Трябва да са докарали хляба!“ — рече си Маринчо Лалев и когато се беше наканил да влиза и той, видя майка си. Пъргаво подтичвайки, сякаш взряна в носовете на галошите си, иде по широката улица — дребничка, нищожничка между високите каменни дувари от двете й страни, високите тополи и огромните половин декар корони на орехите. Винаги Маринчо Лалев е имал грижата за хляба, когато си е бил тука, защо е тръгнала тя сега за хляба. Какво толкова се е случило, че се е решила да остави терлиците си, куките, кълбото прежда, дето никога не намалява и все е голямо колкото баскетболна топка! Нещо е станало?

Да не е умрял Маринчо Лалев, че се е дигнала майка му от столчето си до прозореца да се натиска тука в тази навалица, когато мрази навалиците и гледа, ако е възможно, да отбегне срещата си и с един човек само?

Отмина вратата на клуба, забързано пресече площадчето и хлътна в уличката към гробищата. Чак сега видя, че стиска китка мушкато в едната си ръка и пластмасово шише с вода в другата.

Станало е нещо!

Гроб е тръгнала да прелива? Те скорошен гроб нямат! А баба му, като да умре, много строго заръча: „До деветия ден ще ми идвате! Подире да не съм ви видяла да стъпите на гробищата! Ако аз искам да ви видя, ще намеря начин и ще дойда да ви видя!“ Не, не отива на гроба на баба му! Ами къде се е затирила тъй? Откакто спря да ходи на работа в стопанството, от къщи за да излезе, чудо трябва да е станало! Иначе — веднъж в месеца — за пенсията, като дойде Милка от пощата в Соколово, и толкоз! А сега, стиснала китката, напълнила шишето и бърза ли, бърза! Ама е жив още Маринчо Лалев! И изобщо не е погребван! Къде е тръгнала тази жена? Цялата в черно? Понесла мушкатото? Цвят се рони от попрецъфтелите овошки, посипва се върху черното на забрадката й, побеляла е от цвят острата тревица на калдъръмената уличка, дето води към гробищата на селото…

Ще трябва да почака Васил Върбанов! Няма първо да отиде при него и да му даде вестниците, а първо ще си отиде у тях си, за да се преоблече и да поговори най-сетне с майка си! Ще й каже… Ще й каже… Какво ще й каже? Ще й признае първо, че е ходил при баща си. Два пъти. Първия, когато излъга баба си, че отива на екскурзия, и втория, когато си идва от Коми за десет дни. През зимата. А от Коми, колкото пъти си е идвал, идвал си е винаги през лятото…

В Коми, дето е на пет хиляди километра от тука — същата история! Позаглежда го един от погрузистите на Горен склад, позаглежда го и… ще го припознае в някого! А пък трябва да го товари — не е бързал Маринчо Лалев да стигне дотука, та да не си изпусне реда, че този заплес да го разглежда така, сякаш е някой киноартист! И му вика в един момент онзи: „Ти си, не мож ме излъга!“ „Аз съм и не ща да те лъжа!“ — рече му Маринчо Лалев, без да знае какво има предвид оня и само и само да започне да го товари. „Ти си синът на Най-добрия!“ — зарадва се погрузистът, сякаш е открил Америка. „И ще ме натовариш ли сега, като позна, че съм синът на Най-добрия?“ „Да знаеш, при мене винаги вече си на ред… Идваш и заставаш най-отпред! Другото е моя работа! Товаря те сега, ама довечера те искам вкъщи! Само аз съм от Перник тука — никой друг няма от Перник! Два глухаря съм утрепал днеска, сьомга имам от пролетта още, а пък да няма един човек от Перник — да седне с него човек и като свят да си поприказва! Чакаме те с жената довечера — когато и да дойдеш, все няма да е късно!“

Отиде им вечерта — на гости на земляка от Перник, въпреки че той не им беше никакъв земляк. И се сприятелиха. А да имаш приятел автопогрузчик в Коми, беше голяма работа! За някого може да няма трупи и три часа да чака да го натоварят — за тебе има! Някой и две бутилки водка може да даде, за да стане по-бързо неговата работа, но ако автопогрузчикът почива — почива и толкоз! А Маринчо Лалев товари МАЗ-а от раз и вдига снежния пушиляк по магистралата…

Но на земляка не, не му беше изтекъл договорът, но нещо, не може да си спомни сега какво, му се наложи да се прибере в България. На петнайсети септември падна първият сняг нея година, а землякът си тръгна на шестнайсети. Влакът за Москва от гара Кослан тръгваше в четири сутринта — не спаха цялата нощ, изпращаха се както му е редът: със сьомга, водка и сельодка! Закара ги с МАЗ-а — куфарите на платформата, землякът и жена му — в кабината…

От гарата направо за гората замина — беше изпуснал курс през нощта, до следващата нощ трябваше да го навакса!

Землякът излезе много писмовен човек — още на следващата седмица пристигна първото писмо. Жалваше се, че след толкоз години в Коми не може да свикне с България и не може да си намери мястото! Пред очите му все снеговете на Коми били, тамошните шарени гори и тамошните скандалчета — кой кога е пристигнал и чий е редът за товарене… Маринчо Лалев не му отговори. Но на следващата седмица — ново писмо! И после пак! Дори не забелязваше землякът, че не получава отговор на писмата си, а ги нареждаше тъй, сякаш е имало отговор и той отговаря на отговора… Задаваше въпроси и задаваше отговори — ясно беше, че тези писма са му станали потребност, каквато беше станало и получаването им за Маринчо — в сряда вечер или в четвъртък сутрин се отбиваше в квартирата зад Главката, за да провери дошло ли е писмото.

А веднъж го намери пощальонката — едно русичко руско момиченце, на Долен склад, като разтоварваше на естакадата, и му подаде телеграма от земляка. И нали сме все изпълнени с предчувствия за лошото, трепна Маринчо Лалев. Разгърна голямата бланка и прочете късичкия ред: „Най-добрия не е добре!“ И подписа отдолу: „Землякът Марин“. Момиченцето, несвикнало още да носи и лоши новини, го гледаше виновно и въпреки че се беше подписал, където му посочи, стоеше като побито и не си тръгваше. „Всичко е нормално!“ — каза му Маринчо Лалев. Момиченцето пак тъй виновно се усмихна, нахлупи ниско над очите си голямата ушанка и запрескача разхвърляните трупи, за да излезе на пътя.

Отиде при шефовете в гаража. Показа телеграмата. „Кой е Най-добрия?“ „Баща ми!“ „И той като тебе, значи! Или ти като него. Десет дни стигат ли ти?“ „Не знам!“ „Ако не ти стигат, ще се обадиш!“ „Разбира се!“ „Вземи си два аванса, а нашите хора ще ти запазят билет за самолета! Някоя от нивите долу ще те закара до летището!“

След два часа беше на летището, а в шест сутринта беше на аерогара София. Обмени рубли, взе такси и право в Перник на адреса на земляка. Двамата отидоха в болницата. Близичко беше, пеш извървяха пътя, по пътя картината се изясни: „Рак! — рече землякът. — Няма какво да се лъжем, не сме малки! На белия дроб! Също като и моя баща… От тия мини ли е? От този живот ли е? Вода му точиха, нагряваха го, изстудяваха го, докараха го до морфина и… край! Аз май не биваше да ти я пращам тази телеграма! Знам к’ви са ви отношенията, ама…“ „Напротив, трябваше да ми я пратиш!“ „Бяха много близки приятели с баща ми — аз на коленете на Най-добрия съм израснал!“ „Беше ли най-добрият?“ — запита Маринчо Лалев. „Беше. Не само в рудника. Навсякъде и във всичко беше най-добрият. Ти имаш право и да не повярваш, че е било тъй, но така си беше!“

Най-добрия беше вече зает само със себе си. Погледна ги, кимна им да седнат на съседното, съвсем скоро опразнено легло — не бяха успели още санитарките да донесат чаршафи и да застелят одеяло. Приседнаха на голия, отънял и изсветлял дюшек.

— И тъй, и тъй — дошъл си… Да ми донесеш една шкембе чорба от закусвалнята пред съда? Не че много съм заслужил, но… прияде ми се!

— Аз ще донеса! Знам я закусвалнята! — скочи землякът. — Тъкмо вие да се повидите, докато се върна!

Не се видяха, защото баща му гледаше себе си. Малко позачудено, изненадано сякаш че тъй тънки и прозрачни са станали ръцете му, а ноктите на отвитите му крака тъй бели и посинели, трошливи — негови ли са тези крака и тези нокти, дето и пиличка са виждали, за да не късат чорапите му, и бяха розови и здрави, а пък сега…

Една лъжица можа да хапне от буркана и се отказа:

— Е, че хубава я направил майсторът и ти лютичко си сложил — не ти е досвидяло! По три такива чорби съм изяждал на закуска, ама не може сега… Изял съм си, изглежда, чорбите…

Три дни гледа баща си в болницата! През час трябваше да го води „до онова място“, както се изразяваше баща му, и по половин да го чака да излезе. Понеже си мислеше, че не може, както е отслабнал, да стане от клекалото, надникна веднъж и го видя, хванал се за тръбата, да занича в чинията… „Нищо няма?!“ — недоумяващо вдигна ръце баща му. „Че как ще има, когато нищо не си хапнал, откакто съм дошъл! Да отида да взема нещо лекичко, бульонче някакво, може пък да потръгне…“ „Не трябваше да идваш! Докторите са добри, правят хората каквото могат, ама толкова могат… Аз като не искам да им помогна, те как да ми помогнат? А пък толкова боли — не мога ти го описа!“ „Да повикам да ти сложат инжекция?“ „Никого няма да викаш — няма само с мене да се занимават хората!“ „Това им е работата!“ — каза Маринчо Лалев. „Да се занимават с мене?!“ — искрено учуден, запита баща му.

Последната нощ беше толкова тиха, че чак някаква святост се излъчваше от нея. Беше като оная песничка: „Тиха нощ… свята нощ…“ Снегът падаше в светлината на прозореца на едри парцали, които се гонеха, догонваха се, прегръщаха се и отминаваха, за да сторят място на новия сняг.

— Красиво! — рече баща му. — Но не става такова време за примки и капани! В такова време дивечът се скрива някъде и няма да мръдне, докато не спре да вали!

Пак се втренчи в скръстените на гърдите си ръце. И тъй втренчен, каза по някое време:

— Не си дойде заради мене ти чак от Коми! Дойде заради себе си, но тъй даже е по-добре! — И запита, живнал изведнъж: — Какво каза баба ти, когато умираше?

— Нямаше ме. Леля Карамфилка и Мария Ярката били при нея, те разправяха, че през всичкото време все това викала: „Боже Господичко, как ще го оставя тоя белия свят?! Свят като цвят…“

— Свят като свят… — въздъхна баща му и издъхна.

Или не беше чул хубаво, или наистина светът за него не е бил „цвят“, а свят, какъвто си е…

Погребаха го Най-добрия в самия край на кварталното гробище. Дори единия циментов дирек на оградата подкопаха, та още преди да си тръгнат, оградната мрежа полегна над гроба, сякаш се е поклонила и не е могла да се изправи. Бяха само Маринчо Лалев, землякът и гробарите, които останаха много доволни от това погребение, и както се изрази единият от тях: „Дай Боже, повече таквизи мющерии! Много ни беше драго да го заровим човека, колкото пъти минеме оттука, ще се отбиваме, за да го видиме как е и какво прави!“

Остана да спи вечния си сън Най-добрия в компанията на отзивчивите гробари, на добрите и не дотам добрите, които като него щяха да спят вечния си сън и вечно да сънуват живота си и живите, с които един ден пак ще се съберат…

Това ли трябва да каже на майка си, за да я разговори? Че то не е и за казване — как видял, че ноктите на баща му били сини и трошливи, преди да умре? Не става това! Не става и да й разправя как вчера са го били тримата от контингента на Бойко Борисов неизвестни извършители и как цяла нощ е трупал сили, за да може на сутринта като мине снегоринът, да се измъкне от тоя вълчи капан и да се прибере вкъщи. Това само ще я разстрои още повече и никаква разговорка няма да произлезе, ами само по-дълбока скръб и по-голямо мълчание… Сякаш може да има по-дълбоко мълчание от нейното… Няма такова мълчание! Но Маринчо Лалев предусеща, че й е дошло времето да проговори… Знае, убеден е, че това ще се случи! Ако досега е мълчала, за да изкупи вината си, дето така безпомощно го би там в гората — минало е време и може да се забрави! Ако е мълчала, да не укори в нещо баща му или себе си да укори — и това е минало и трябва вече да се забрави! Ако пък е мълчала, обидена от нещо нейно си от живота — време е да прости, да се помири с живота си и да се примири с него: той е такъв, какъвто е! И точка! Така трябва да бъде. И така ще стане. Трябва само Маринчо Лалев да изнамери темата, която ще я заинтригува и ще я въвлече в разговор, без сама да се усети и без никакви номера откъм негова страна, защото се е уверил, че номера тука не минават… Темата? Или на какво да спре вниманието й? Хем да я изненада, хем да е нещо, което да плаче за участието й, да трябва да се произнесе по него и да не иска да се измъкне? Няма много време — докато се разсъмне, и трябва да го е намерил това нещо! А то вече притъмня, както става винаги на ранина през зимата. И ако не е станало пет часът, четири непременно е минало… Че не може и както е залегнал така върху купчината сняг, да бръкне и да извади часовника с ланеца, дето си го купи в Екатеринбург…

А дали да не тръсне на майка си още щом се прибере вкъщи, от вратата, преди да е влязъл: „Даде ми Минчо Майката хиляда лева назаем и тръгвам за Коми! Няма накъде повече да отлагам!“ Ще я шашне и ще стане абсолютен „шаш“, както правят народа онези от Канал 1! Трябва да каже, няма как да не каже: „Тръгвай!“ или „Недей отива, не знаеш какво можеш да завариш там!“ Все едното от двете неща трябва да каже…

Защото харесваше Фая, беше се сдругарила с Ира и… изобщо беше доволна, че най-сетне си е намерил жена, създал е семейство и е станал както всички нормални хора, а не като някои, каквито ги има и за които не си и струва да се приказва! Не че го е казала, но с всичко, което правеше, даваше да се разбере, че Фая е снахата, за която всяка майка може само да мечтае… Нищо че беше татарка от Русия! И какво толкова пък че била вдовица и имала дете от първия си мъж? Случва се да им умрат на някои жени мъжете! А детето какво е виновно, че се е родило? Трябва да се отгледа това дете, а, дай Боже, и свое ще си завъдим, та да не расте само и то…

Както са ставали много неща в живота му, така стана и заминаването му за Коми — може и да изглежда, че целенасочено се е движил към Коми, но всъщност Коми беше вървяло към него. Просто така се бяха стекли обстоятелствата, а колкото и да изглежда, че човек сам гради живота си, не е точно тъй — имат понякога значение и обстоятелствата! Решаващо значение понякога!

С казармените две и шестте години на гара Левски беше навъртял осем години шофьорски стаж и беше придобил, както се казваше тогава, всичките категории и се надяваше вече Владо Минчев — шефът на ДАП, да го уреди за тираджия. Казваше му, че всичко е добре изпипано и уредено и се чака само получаването на нов камион…

И вече като въртеше волана по разните шосета, виждаше се да го върти по пътищата на Европа!

Веднъж, като търсеше на картата някакво село, където се строеше мост и той трябваше да закара там някакви елементи, дълги по осемнайсет метра, пресметна, че май няма път и пътче в България, където да не е минавал! Нямаше начин да помни всичките си кирии, но първата кирия няма да забрави никога! Тя е нещо като първото влюбване и изобщо като всички първи неща…

Подписаха договорите си, получиха работно облекло, разписаха се при механика за автомобилите и инструментите, застанаха на гишето на диспечера и получи първия си пътен лист: час на тръгване — 04 часа, маршрут — гаража — Новачене — Млекозавод — гаража, подпис на механика, подпис на диспечера, подпис на водача…

В каросерията на колата „Ифа — Саксерлинг“ (отдавна я няма и като антика!) — три цистерни от по два тона! Трябваше да събере млякото от фермите на стопанствата и от млекопунктовете на частниците. Докъм десет и половина събра млеката. Че като го залюля оная ми ти течност… Първа — втора, отбий вдясно! Първа — втора… Учили бяха за превоз на течности, но едно е цистерната да е една и съвсем друго — три, и то напълнени до половината или до двете трети! А пък предницата на колата — не ми говори: прави два оборота на волана — тя не е чула, че трябва да завие нанякъде! Пропътува ги тия трийсетина километра за десет часа — само да не обърне колата, да не удари някого, някой да не удари него, както се люлее и не го побира пътят!

В Млекозавода го наругаха толкова много, че накрая чак го съжалиха…

А пък Владо Минчев, който го чакаше на портала на гаража, го похвали: „Ще стане шофьор от тебе! Утре няма да е толкова страшно! А ако си забелязал нещо нередно по колата, остани утре в гаража и го отстрани. Писали сме я в техническо обслужване.“ „Предницата е разбита и спирачките на задно дясно не държат!“ — рече му още мокър от страх и пот Маринчо Лалев. „Знаеш значи какво имаш да правиш!“ — каза му Владо Минчев и тръгна към вагона — кръчмичка в един вагон, закотвен на линията, където шофьорите се събираха след работа.

Нея нощ спа в колата, завит с отънялото одеяло, за което също се беше разписал и което завиваше покъсаната втора седалка на ифата.

Хубаво беше да се работи с Владо Минчев! И с колко хубави хора му се е случвало да работи! Толкова добри хора е срещал в живота си, че три живота няма да му стигнат, за да може да им се отблагодари, че ги е срещнал… С всекиго сигурно е тъй, но дали всеки си дава сметка за това — то е друг въпрос! Писателя например е човек, който в това отношение стига до крайности. Запиташ го за някой писател, когото за последно си прочел: „Много хубав писател!“, речеш му нещо за някой човек от селото или от другаде, когото двамата познавате: „Много хубав човек!“, а когато той започне да говори за някого, можеш да бъдеш сигурен, че някъде в разказа му непременно ще чуеш и неизменното му: „Прекрасен човек!“

Такъв човек беше и Владо Минчев — бай Владо! И не защото на него лично много му е помагал, а защото гледаше на всекиго да помогне — къде за квартира, кога заем да уреди, връзки да намери в родилното отделение… За в работата няма смисъл и да се говори!

Но… веднъж този същият Владо Минчев го предаде.

Обаче то беше после…

А пък на следващото му лято в ДАП-а му даде един съвсем нов пикап и го прати с двама коминджии от Трънско да построят един комин на керамичния завод в Овча могила и в перспектива — в Генерал Тошево. „Какво ще ти плащат те на тебе — не ме интересува! Моята задача е да бъдат снабдявани с всичко, което им е необходимо: тухли, огнеупорна глина, дървен материал, цимент и каквото още кажат! Вземаш си пътни листи за един месец и десет метра да трябва да направиш с колата — пишеш ги! В края на месеца идваш и се отчиташ!“ „Но на мене ми е нужен стаж на кола от четири тона нагоре!“ „Знам — искаш да имаш всичките категории… Няма да те снемам от ифата и на нея ще те водя!“ Нямах какво повече да искам и тръгнах със старците — бай Димитър и дядо Тошката. Няма какво друго да се каже за трънските майстори, освен и аз като Писателя да кажа: „Прекрасни хора!“ Нищо че бяха седемдесетгодишни и както казваше бай Димитър, скоро двамата заедно щели да имат век и половина зад гърба си! Можеха всичко, но ги затрудняваше отковаването и приковаването на външните калъпи. Научиха ме и тази работа стана моя длъжност. „Длъжност ти е!“ — казваше дядо Тошката. Длъжност ми беше и да пълня тринайсетте кофи с бетона, когато го докара шасито, да ги нареждам на платформата и да ги дигам с хаспела горе, а те само да ги изсипват в калъпите.

За тия му длъжности му плащаха два пъти повече от онова, което изкарваше с пикапа.

Преди имаше страх от високото, а тук с това отковаване и приковаване — от метър и десет на метър и десет — свикна с височината и без колан. Като маймунка подскачаше на четиридесет метра височина, за да си върши длъжностите! Има снимки от тогава, та може и да се види като толкова млад — пикапчето в основата, коминът извисен, а той — дребен на високото и вдигнал високо теслата…

Само да има кой да му скове калъпите (те са голямата майстория) като едното нищо и без трънчаните ще може да вдигне един комин като овчомогилския или генералтошевския!

На шестата си година в ДАП-а влезе в партията. Поръчителстваха му лично бай Димитър Трънчанина, Владо Минчев и колегата от „Автобусни превози“ Бончо Мадарата. Да не е влизал по-хубаво, ама отде да знае човек от какво ще му дойдат неприятностите, та да се варди! Набираха някакъв комсомолски набор и нямаше как… И особено пък, когато ти поръчителстват такива хора! С големи букви — и тримата! Като стана модерно и изгодно да се плюе по тази същата партия, Маринчо Лалев казваше на всеки от плювалниците: „Плюеш на лицето си, момче! Ако имаш лице, де! Ти може и да не познаваш хора като бай Димитра коминдижията, като началника на ДАП-а в Левски Владо Минчев и шофьора на автобус Мадарата, но аз ги зная лично и ти забранявам да плюеш така анблок! Който е за плюене — плюй го! Ама чистия човек да плюеш, това няма да ти се размине — ще те плюят и тебе един ден, помни ми думата!“

А когато вече се надяваше кой ден и… да го качат на тира, пристигнаха в ДАП-а от село — партийният секретар, съсед му беше в село, и председателят на стопанството — агроном и чужд на селото човек. Седяха в кабинета на Владо Минчев, трето кафе пиеха и от три часа го кандърдисваха да се прибере в село за жетвата. Само за жетвата! Но по всичко, с което се мъчеха да го убедят, си личеше, че няма да е само за жетвата… „Хиляди начини имаме да те върнем, но сме дошли сега да те молим! — каза за стотен път председателят. — Колко взимаш тука?“ Каза му какво изкарва в най-добрите месеци. „Още толкова ще ти дадем!“ „Не искам нищо да ми давате — искам си работата тука!“ „Ще го приемеш тогава като партийно поръчение!“ — обади се партийният. „Никой нищо не ми е поръчвал и няма да позволя да ми поръчва!“ — каза Маринчо Лалев и погледна към шефа си. „От Плевен ми се обадиха да те освободя по взаимно съгласие!“ — наведе глава Владо Минчев. „Ще ме освободите ли?“ „Няма как иначе!“ „Без да съм съгласен?“ „Че кой е казал, че не си съгласен?! — застъпи го пак председателят. — Никой не те е питал съгласен ли си, за да отговориш, дали си съгласен!“

Освободиха го по взаимно съгласие и с изричната уговорка, че като пожънат и преорат, веднага ще се върне в ДАП-а.

Като да се качват в нивата на стопанството, председателят отвори шофьорската врата и го покани да се качи:

— Сядай да свикваш, че май ти ще я караш вече тази кола!

— Не мога! Нямам заповед! — каза му Маринчо Лалев и се тръшна отзад на седалката. Цял облак пушиляк се вдигна от нея.

— Няма да ни е лесно с този човек! — погледна председателят партийния и завъртя контактния ключ.

Издадоха му и заповед за назначаване. Зачислиха му комбайн, един трактор Т-500, зила, нивата… тропосаха му насетне трафопоста, доилните агрегати и помпата на резервоара…

Три години жъна, ора, засява, като привършеха полската работа, караше със зила торове, препарати, тухли, цигли и какво ли още не, а измежду всичко, което му беше на главата, занимаваха го и с ремонти в стопанския двор и из селото…

Жънеше пак… Газеше с комбайна всичките кърища от съставните на стопанството села и не беше се прибирал отдавна. Докараха му и този ден храната с нивата и една каса бира — лично председателят… Седна в сянката на машината и извади котларките. Нормално: таратор, който се беше притоплил, бобът не беше още изстинал, а кюфтетата в третото канче както винаги — сухи, но с много подправки и… ядат се! Председателят отвори две бири и подпря едната на коляното му. „Ще издържи ли?“ Питаше за комбайната. „Държи се засега! Но няма да е лошо да ми докарате два ремъка — за всеки случай!“ „Размерите?“ „Склададжията ги знае — дал съм му ги!“ „Хубаво… И мога вече да ти кажа, че добре се отсрамиха нивите… Недоторени, недопръскани — пусна ечемикът четиристотин кила, а пшеницата може да стигне до четиристотин и петдесет! До края на седмицата ще привършиш ли?“ „Какъв ден сме днес?“ „Сряда.“ „В петък, ако не ми мине заек път, мисля да съм довършил!“ „Ходи ли ти се към Бяла да жънеш тази година?“ „Пак ли? Нали нямаше да ходим вече никъде!“ „Обадиха се…“ „Ако така я лашкаме тази машина, догодина няма да има ние с какво да си пожънем!“ „Пак ще приказваме за Бяла… А сега да си дойдем на думата: всеки си взема своето. Заслужил си си го и ти — стига си се цепил! В петък вечер минаваш с машината покрай вас и си стоварваш един бункер жито!“

Маринчо Лалев събра съдинките в пластмасовата щайга, взе недопитата бира и се емна по стълбата на „Клас-доминатора“. Позабърса таблото, запали двигателя, включи агрегатите и тръгна срещу разлюлелия се насреща му блок. Едрата, тежка пшеница падаше покосена, зърното с шумолене се сипваше отзад, в огледалото се нареждаха ивиците златна слама, която, ако се откачеше от ходенето в Бяла, трябваше другата седмица да започне да балира…

Жънеше и два дена не спря да мисли за предложението на председателя да стовари у дома си един бункер жито. Знаеше, че го правят това нещо и председателят, и партийният, и шефът на работилницата, и склададжията, но не беше сигурен — то ставаше нощем, винаги на четири очи най-много, не можеше да бъде видяно, нито пък доказано. Ама председателят каза: „Стига си се цепил…“ — и значи всичко това си е било чистата истина!

Зърно не му трябваше… Получаваше си по надлежния ред достатъчно, за да му стигне за трите овце, козата и двайсетте кокошки, с които се разправяше майка му — да не остане без вълна и прежда за терлиците си!

Магаричката още не беше купил тогава — нея я купи като шест месечно пуленце, защото едни цигани искаха да я колят за кюфтета… Купи я, когато беше се завърнал вече от Коми!

Не му трябваше зърното, но го беше яд, че под носа му цели три години са крали ония, а той като последния глупак се е самозаблуждавал, че това нито има как да се види, нито как да се докаже! И през цялото това време им е съдействал като съучастник… Е, щом е било тъй и щом го е допуснал да бъде тъй — ще им стане съучастник! Нищо че не му е нужно това зърно!

Ама от къде на къде пък някой ще му казва да не се цепел от колектива? Ще се цепи, щом тъй му се иска…

Но в петък, на свечеряване, отпрати ремаркетата и им каза повече да не идват. Докато се стъмни, пожъна острия ъгъл на блока. Два часа го обикаля, но го обра до шушка и надруса бункера догоре.

Чували имаше в сандъка с инструментите за в случай че се наложи нещо да изпразва бункера.

Посред нощ, когато и щурците бяха заспали, спря пред дома си и започна да пълни чувалите. Вдигне ръчката, засипе се зърното, отмести чувала настрана. Хайде пак. Трийсетина чувала напълни — толкова се оказаха в сандъка. Изчете ги пак, докато отиваше да отвори портата, за да ги нанесе вътре. Понечи да вдигне мандалото. Заяде нещо… Опита пак. Отново не ще! Вдигна поглед тогава и видя майка си. Очите й видя, които го гледаха през летвите на горния край на портичката. Нито укор имаше в тях, нито почуда, само твърда решимост да не му отваря. Пошепна й да отмахне резето. Поклати глава и в това поклащане имаше вече и почуда, и укор, и пълно неразбиране на това, което става, и страх, и ужас, че на нея точно се е случило това нещо!

Нямаше да му отвори! А и той самият не знаеше дали иска да му отвори. Можеше да прескочи през високия дувар и сам да отмахне тежкото резе, но не го стори, а се обърна, нахвърля чувалите в сламотръса и където завърне. Мина по прашния, бял през нощта път, който обикаляше селото, и само с една маневра вкара комбайна в стопанския двор. Спря я до кантара и чак тогава се появи пазачът:

— Сколаса ли?

Влезе в стаичката и занарежда на непочистената от трохи маса ключовете си. Сложи едната връзка:

— На зила, на нивата и на комбайна… Тези са на трактора. На трафопоста ключовете са в Енергото — дадоха им ги да сменят маслото на трансформатора. Тези са на резервоара — кажи на другаря председател да сложат пренавитата помпа, защото тази сдава багажа!

— Няма ли да идваш утре? Като се наспиш, искам да кажа…

— И вдругиден няма да дойда! — каза му Маринчо Лалев и като метна доченката на рамото си, излезе през широко отворената врата на портала…

Ама че спомен, ама че свят — противно да ти стане и от тебе си, че и от света! Ама е било, да опустее дано, и да го задраскаш не можеш, и да го избършеш не можеш… Нищо не можеш да поправиш — което е било, било е и… точка! Трийсет чувала сурова пшеница да преобърнат живота ти и да го разделят на две — „преди Коми“ и „след Коми“! Изобщо не му се виждаше тогава, че отива толкова далече — така му се бягаше тогава от всичко, че ако имаше и по-далечно място, и там би отишъл… Не е бил научил още, че на света няма такова далечно място, където човек да може да избяга от себе си И ако все пак успее да се спаси от мястото, което му е станало противно — ще налети на новото място на онова, което не е можело да го отмине…

Както той, Маринчо Лалев, налетя на Фая!

Прибра се, изкъпа се с водата от варела (и лятна баня си беше направил), хвана сутрешния влак и в девет и нещо, към десет, беше в София на „Комунистически манифест“ (тогава) 114. Пред бараката с табела „Кадри — Коми АССР“ (тогава) — два вагона нещастници като него, дето се чудят кой път да хванат! И кои пътеки… Не си поплюваше програма „Хоризонт“ на БеНеРе-то и в този случай — ехтеше в простора над бараките песента от вдигнатия горе на стълба високоговорител: „… ти чула ли си, разбрала, какво хората хортуват… Че съм бил, любе, хайдутин, на хайдутите главатар… Чудя се, любе, мая се кои пътеки да ловя, кои пътища да хващам…“ На ти тебе, както се казва, и самата случайност е заплакала за тези несретници, дето търпеливо и безропотно си чакат реда, за да видят ще ги одобрят ли, или няма да ги одобрят за гурбетя, към който са поели. Дали запомни някой друг от одобрените с каква песен ги изпрати толкова милата им за години напред родина?

Малей, през какви нещица е трябвало да преминава народецът ни! Открай време! И докога? Все гурбетчилък, на който краят не се види… Градинарлък по Молдовата, Украйна и Унгария, жепелиниите на още новата Америка, горите на Канада, овцете на Австралия… Сега наново: през ден ни пъдят от Холандия, през два убиват някого във Франция, през три вкарват в затвора някой българин в Италия, Германия, Гърция, да не говорим за старата вече Америка — там заради една нокторезачка ти отрязват квитанцията и окото им не мигва!

Простата и не дотам точна аритметика може да покаже, че през Коми за двайсет години, а може и повече, да са били средно по петнайсет хиляди договора за година, макар че имаше и хора като него, дето са изкарали десет години с един договор — смятай ги! Както и да ги смяташ, имат едно на друго триста хиляди души! Ами българи само в Коми ли е имало? А строителите? Къде ли нямахме обекти и в тоя бивш сега Съветски съюз? Москва, Тюмен, Губкин, Стари Оскол, Грозни, Оренбург, Самара, пак Москва и пак във всичките посоки… Двеста хиляди да са минали оттам! Е? Петстотин хиляди души! И значи още толкоз човешки съдби! Ами че то си е чист стрес, както му викат сега — сам да се изтръгнеш от корена си и сам да се мъчиш да се присадиш другаде! Наканил си се или са те наканили, зарязваш всичко, вдигаш се и… тръгваш. И… много интересна работа се получава: минаваш границата, тоест Дунав мост (защото тогава групите все с влак пътуваха!), и България, и всичко българско ти стават мили и скъпи дотолкоз, че не даваш лоша дума да се издума за тях! Започваш да обичаш и онова, което си мразил, скъпи ти стават и другарят Живков, и председателят на стопанството, който е успял да те накара да се намразиш!

Сигурно и с днешните гурбетчии става същото — като минат оттатък и да забравят сиромашията и всичко лошо, от което са тръгнали да бягат, и да им стане мил даже и доктор Желев!

Трябва, значи, много голяма беда да го сполети човека — някаква чужбина или пък пряспа като тази, в която Маринчо Лалев изпадна, за да обикне живота си, който до вчера е живял и който до вчера му се е струвал никакъв и противен до немай-къде: с никому ненужните и обидни подписи на Шулевата, с бедността и безизходицата на Японеца, с озлоблението на Васил Върбанов, смешните и тъжни надежди на Даскал Коля, прасетата на Ярката и тревогите й за изхода на изборите в Израел, с нечовешките усилия на Минчо Майката да намери цаката на икономическата криза, с ежемесечния фризьор на Панделката и педикюра й, заради който и в най-големите жеги ходи обута с чорапи.

Така става винаги — като не ти трябва някой, не можеш се отърва от него! Един през друг наваляха до преди малко, а сега, когато ги повика и иска да ги види — няма ги никакви! Бутат се някакви бели неща пред погледа му, блъскат се, ама лице няма никакво… И без лица ли останаха тези хора? Или, като им вземаха всичко — миналия живот, настоящия и светлата вяра в бъдещето, отнели са и лицата им! И може ли без лице да живее човек? Та нали на лицето на човека са изписани всичките му животи — миналите, сегашните и бъдещите? Или тая бяла белота, която му се привижда, не е липса на лица, а иде от снега, който не е спирал през цялата нощ и не мисли да спира! Това е добре за Маринчо Лалев — не могат и на третия ден, откакто е заваляло, да не пуснат снегорин! А като дойде снегоринът, може и да не чака млекарките и хлебарките, за да се прибере, а да помоли Тошката да обърне и да го откара до горе… Не може да му откаже — едно, че му е правил услуги, като му се повредят нещо машините, и друго, който го види такъв премръзнал и потрошен от ония тримата на Бойко Борисов, сам ще поиска да обърне и да го закара! Тъй ще стане — ще си пътуват нагоре в топлата кабина на трактора и Тошката ще псува зимата, снега и Общината, с която е сключил договор за снегопочистването, и нафтата, която ще му признаят, вече е изгорена, а пък то не спира да вали и няма намерение да спира напреко на прогнозите и на БиТиВи-то, и на Канала… А Маринчо Лалев ще му каже, за да го поуспокои малко от малко: „Абе вали то, ама не могат тия нашите снегове да се сравняват със снеговете на Коми АССР! Тука завали — стопи се, пак завали, пак се стопи! Там такова нещо няма — сняг върху сняг вали, сняг върху сняг!“

А пък, като му видяха тогава в отдел „Кадри“ на бараките документите, случи се там да бъде и шефът на „Кадри и квалификация“ — Ненчев. Гледат го и вика този същият Ненчев: „Ами самолет можеш ли да караш?“ „Не съм опитвал — отвърна му Маринчо Лалев, — ама може и да мога!“ „Този да тръгне с първата група — каза Ненчев на момичето. — Пиши му заповед за лесовоз, пък там да го правят каквото искат!“

За една седмица трябваше да издаде, да си направи медицинските и другите бележки, дето се искаха, и на деветнайсети май, осемдесета, се качи на влака в единайсет и нещо през нощта. Пристигна в Коми на двайсет и четвърти май в четири сутринта. Първата бяла нощ — и в Коми, и в живота му изобщо… Купи си нов вестник „Труд“. Нявгашния — не този шарения, днешния. Докато чакаха да ги извозят до посьолъка, го изчете целия — толкова беше светло, че и най-дребно отпечатаното можеше да се прочете…

Четеше вестника и си мислеше, че в България сега някой чете същия този вестник, че този някой може да е и председателят на стопанството, който изобщо не се опита да го спира, а му разписа трудовата книжка тъй, сякаш отпреди бяха се разбрали, че ги напуска… Четеше, оглеждаше се, ослушваше се и в ушите му гърмяха надите на релсите по Дунав мост…

Не го накараха да кара самолет, но един ден го снеха от лесовоза и го пратиха при пътищарите. Нямало кой да кара асфалтополагащата машина… Дадоха му същите хиляда рубли, които можеше да изкара с лесовоза, и му връчиха ключовете. Не е висша математика — бързо се оправи! Другите — разбиват кривите, заравнят, подготвят трасето, а като пристигне асфалтът — влиза в машината и тръгват след него валяците и лопатите. Сладка работа — кеф и удоволствие: правиш път, който ще свърже две области — Коми и Архангелск!

Само че, каквото мислели котките, мишките го разваляли — световните събития оставиха и тази магистрала незавършена!

Но не бяха изгрели още на хоризонта световните събития и хоризонтът беше чист и светъл, поръбен на онова място, където небето и земята се сливат с розови облачета, облепени сякаш с перушина, която блести и постоянно потрепва — в чужбина и облаците са чужди, не като нашите, родните!

В един такъв ден на късото лято на Коми, вече в късното лято — средата на август, Маринчо Лалев срещна Фая…

Обадиха се по радиостанцията, че за този ден повече асфалт няма да има. Взе пушката на шофьора на автобусчето, с което ги караха от посьолъка до сто и двадесетия километър и обратно, и се спусна по реката — и да се поразтъпче, и да удари нещо, ако излезе насреща му в тайгата, по обширните поляни насред гората, по бреговете на блатата, които трябваше да заобикаля. Ама само с два патрона като си излязъл (досвидяха му на шофьора или наистина нямаше повече), чудо ще бъде да удариш нещо! Излезе му на едно място глухар, но докато го изобиколи, докато се премери, и глухарят потъна в малинака. Глухи били! Пък те чуват и ударите на сърцето ти!

Придържаше се все към брега на реката — по-чисто е, подухва като че ли, по̀ не хапят едрите като пчели комари и ги няма ония дребните мушици, на които руснаците викат „гнусь“. Гнус не, ами гнусотия! В ушите ти се навират, в носа ти влизат, на очите ти залютява от тях!

Рекичката беше от вътрешните на тайгата — тесничка, бавна, почти неподвижна, бистра като сълза и много дълбока — виждаха се полегналите на дъното й зелени сенки на дърветата и много синьото на високото кротко и кратко небе. Течеше между ниските пясъчни брегове направо към голямата река Мезен, но на това място завиваше остро и внезапно, та му се наложи на Маринчо Лалев, за да съкрати пътя, да нагази малко през малинака и боровинковия храсталак, отрупан по това време на годината с множество дребни и черни до синьо плодове. Малко преди да се измъкне от храсталака, чу плисък на вода, сетне изпращяване на сухи съчки, някаква много отчаяна въздишка сякаш и отново плисък на вода — по-силен този път и по-дълбок. Свали пушката, притаи се до едно по-дебело дърво, отмахна ниските клончета и надникна… Беше се приготвил да види мечка, каквато казват шетала насам, елен да види или сърни, които преплуват реката, високо вдигнали глави, но това, което видя, надхвърли всичките му очаквания: жена насред тайгата!

Мокра цялата, разплакана, тръсна косите си, прехапа устни и пак се зае да избутва късата лодка, която не искаше и не искаше да застане на брега — подхлъзваше се и отново се връщаше във водата… Като да се отказа жената, момиче още, може да се каже. Подпря се на борда на лодката и тъй си остана. Пак тръсна косите си, с яд сграби полунапълнения чувал и го замъкна на брега. Полегна чувалът и се изплъзнаха от него три едри риби. Огледа се плахо момичето и ги напъха обратно. Върна се до лодката — изнесе на брега и мрежата. Зае се пак да бута лодката — по-натам, видя му се, види се, че на това място брегът по-косо се спуска към реката. Но това само привидно беше тъй — не искаше мокрият пясък да задържи мокрите хлъзгави дъски на лодчицата!

Маринчо Лалев подпря пушката на дървото и излезе от прикритието си. Момичето трепна и застина, затънало до кръста във водата. „Не съм от Рибнадзора — каза му на най-правилния си руски. — Не съм от милицията, както сама виждаш, миличка! От българите съм, дето сечем тука тайгата ви!“ Момичето се поуспокои и даже нещо като да го досмеша. Посочи му с очи носа на лодката — да дърпа, значи, и по-силно, а пък тя започна да бута, от което всъщност нямаше никаква нужда, защото като я лепна Маринчо Лалев лодчицата, и повлече с нея и девойчето! Грабна той чувала, нарами девойчето мрежата и — съвсем по кавалерски и както го изисква честта му на българин и гост, заведе я до селото и до къщата й. А тя пък, като най-добра домакиня, го покани да пият чай…

В Русия навсякъде всичко е на газ, а на газ работите много бързо стават! Ама не и в този случай…

На леглото в стаята, в която влязоха, лежеше млад мъж — светъл, избръснат и виновничко усмихнат. Докато запарваше чая, момичето му разправи каква неоценима помощ му е оказал, а мъжът поблагодари с дълбоко свеждане на главата. Докато пък пиеха чая, изясни се, че върху мъжа й е паднало дърво. Това се случило рано през пролетта, а вече цяло лято и не може да се помръдне от кръста надолу, та затова се наложило жената да излезе „адна на рыбалку“… Чак му стана неудобно на Маринчо Лалев от мислите, дето му бяха минали през ума, и дори малко по-засрамен си тръгна, макар най-искрено да обеща, че ще се отзове на горещата им покана някога, при сгоден случай, пак да намине да пият чай…

Но дълго време не му се отдаде такъв случай. Или пък той не го търсеше. А може би и избягваше да го намери…

Като пътищари, даваха през зимата двадесет и четири часови дежурства по снегопочистването и всякаква друга поддръжка на пътя. Наложи им се веднъж да направят мост над едно не много дълбоко дере — по предварителните пресмятания на инженерите едно такова мостче щеше да съкрати пътуването на лесовозите с около час и половина. А това е много нещо — на толкова лесовози по час и половина излизат колко още курса само от временното зимно съоръжение! Три дена хвърляха в дерето неокастрени брези, ели, борове и лиственици… Пробиха после дупки в леда на реката и пуснаха помпите. Останалото го вършеше студът, който от месеци вече се въртеше все около четиридесетте градуса под нулата. Лесно се прави мост при такива климатични условия — стича се водата по струпаните дървета, замръзва, както си тече, сковава се и на заранта имаш мост, по който не лесовози, ами колона от танкове можеш да наредиш, без изобщо да пострада съоръжението!

Дежурните спяха в един фургон. В двата противоположни края на фургона горяха непрекъснато две печки — на едната готвачът им готви неизменното си рагу, а около другата винаги има някой, който е попремръзнал и е влязъл да се стопли. Не бяха се прибирали в селището от десетина дни и като се съберяха вечер всичките и започнеха да мятат одеялата върху си, във вагона наставаше жега, прахоляк и някакъв много тежък мирис на застояло и вкиснато. Лягаше си Маринчо Лалев с останалите и както ставаше винаги напоследък, когато, макар и за малко останеше без работа, започваше пак да си мисли за реката през лятото, за жената и лодката, която все не щеше да остане на брега, за младия, неподвижен от кръста надолу мъж, който лежеше в широкото легло и възвиновничко и безпомощно се усмихваше… Може значи да имат нужда от нещо, помощ някаква да им е дотрябвала, а той, макар и с половин уста, ама обеща все пак да отиде някога да пият чай. А пък не отива! Забрави ли? Не е! И помни всичко: чаят беше много ароматен и сладкото от боровинки — също много ароматно и черно като мастилото, което все се разливаше в торбичката му с учебниците и тетрадките…

Реши се веднъж: опразни аптечката във фургона — остави от шишенцата и опаковките по една, а другото напъха в джоба на дрехата си. Но го видя готвачът: „На гости, а?“ „На гости! Имат болен човек вкъщи, та, викам, може нещо да дотрябва!“ „Винаги нещо дотрябва, не може всичко необходимо да има човек в къщата си!“ — съгласи се готвачът и отскочи до другия фургон, където бяха запасите му и държаха инструментите си. Върна се бързо и пъхна в ръцете му кутийка нескафе, едно кондензирано мляко и две бутилки водка. „Ще ми ги върнеш, когато се приберем!“ — рече му, като му подаваше водките. „А как ще го нося всичко това!“ Готвачът, да му се ненадяваш, се оказа добър, състрадателен и услужлив човек. Той, дето все мърмореше и все беше сърдит и недоволен от нещо си, изглежда, за да не остави възможност на другите да бъдат недоволни, сърдити и да мърморят по негов адрес, му даде сега личната си раница и собствените си ски, които безспорно бяха по-хубави и по-удобни за този сняг от ония, които той беше вземал. „Ще ти ги върна в изрядна изправност!“ — каза му Маринчо Лалев, като видя, че му ги дава, ама му свидят. „И водките ще върна още щом се приберем!“ „Знам, че ще ги върнеш… — кимна готвачът. — Ама ските пази, щото чак от Сиктивкар съм ходил да си ги избирам! Главно, да не си ги хареса и някой друг — внимавай къде ги оставяш и гледай да ти бъдат все пред очите!“

Пътуването по реката беше повече от приятно — снежна тишина, тихи снегове, а на места, където бяха вилнели зли ветрове — светли ледове и поломени дървета, които трябваше да се заобиколят. И той?! „Къде си тръгнал?“ „Как така се реши да тръгнеш?“ „Какво очакваш да намериш там, че тъй си се повлякъл по чуждата тайга, при чуждите хора?“ „Е, че нали обещах да пием чай!“ „Обещал си да пиеш чай?“ „Е, щом си обещал — ще пиеш чай и до вечерта ще се прибереш!“ „И не си тръгнал съвсем без нищо, я — ще оставиш лекарствата, да видят хората, че не си ги забравил, и нищо че не си наминал толкова време — мислил си за тях! Не е… изобщо да не си ги помислял…“

Избави се от натрапчивите си и неудобни мисли, когато при завоя на реката свали ските, взе ги на рамо и нагази снега към селцето. Много снегове му се е налагало да гази из тайгата, но такова газене не беше му се случвало! Местиш краката си, внимаваш да не закачиш със ските някой нависнал клон, за да не се отърси снегът на главата ти, пристъпваш пак… Но крачка не правиш, защото само изтикваш с крак снега и като се обърнеш, виждаш две лъкатушещи дири, сякаш два смока са се влекли през снеговете, борили са се с тях, докато са заобикаляли огромните, изпречили се на пътя им дървета… Ясно си спомня, че не беше много пътят от завоя на реката до селото, а пък чак на свечеряване усети мирис на дим и на дом, дочу пресипнали кучешки лайове, които стават по-отчетливи и по-свирепи. Гората оредя, появиха се оградите на пасищата, нагази между стоборите на дворовете, една по една заизникваха из снега дървените къщици. Приличаха си, но не чак дотам, че да не може да разпознае къщата, която му трябваше…

Намери я малко встрани от площадчето, до обледенелия кладенец със захлупеното на капака му голямо дървено ведро, цялото обледеняло и то. Изправи се до портичката. Звънец нямаше. Пресегна се и почука с щеката по стъклото на единия от светлите квадрати на прозореца. Притича някой извътре покрай прозореца и вратата се отвори. Широко. Светлина плисна провесената от гредата на покрива лампа.

Фая стърчеше в останалата на тъмно каса на вратата, изненадана от късното му посещение, посмутена, но и като че ли позарадвана. Позна го веднага, но й трябваше време, за да се съвземе и да му подаде закачената до вратата метличка. Помете се той по краката и отпред, изтръска ушанката си, взе тя метличката и почисти снега отзад по гърба му и по врата. Влязоха. Фая сложи чашите на масата, каничката със запарката, купичката сладко от клюква, лъжички, донесе възврелия чайник. Взе дрехите му и ги простря на опънатия до голямата печка простир. Седнаха. Усмихна му се Фая като на скъп и дългоочакван гостенин. Така му се стори. Усмихна й се и той, като все се мъчеше да отклони очите си от празното легло. „Ушол!“ — отговори Фая, преди още да е запитал. „Също като при нас — рече си Маринчо Лалев, — замина си, само дето няма да се върне! И на пет хиляди километра на изток и толкова на запад — все същото!“ „През есента!“ — додаде жената. Маринчо Лалев се наведе и вдигна от пода, където беше ги оставил при разсъбличането, водките, кафето и млякото на готвача. Лекарствата, които беше взел, се оказаха закъснели и напълно излишни.

Вратата се отвори и ведно със студа и тъмнината влезе в горещата стая момиченцето. Десетинагодишно, пак така пълничко, с късичка възтъмноруса косица, с обличко личице и обли лунички под веселите оченца и около нослето.

— А това е Ира. Познавате се.

— Знаем се — кимна Маринчо Лалев и подаде ръката си, която му се видя сега голяма и мургава като на циганин.

Зарадва му се сякаш и Ира. Или пък тъй му се стори, защото много му се искаше да бъде така.

— Ние Ви очаквахме. И Коля все разпитваше за Вас: кога ще дойдете, защо не идвате?

Не можа нищо да излъже. Пък и не му се искаше нищо да лъже, както човек прави в такива случаи.

Фая прошепна нещо в розовото ушенце на Ира, Ира се засмя щастливо, наметна дрехата си, която още беше преметната на стола, и изхвърча през вратата.

И заприиждаха: двама мъже — „Братята ми!“ — представи ги Фая; мъж и жена — „Сестра ми и мъжът й!“; две жени — „Съседките ми, но мъжете им са на работа в града и затова ги няма!“ Представи и него на гостите: „Маринчо — българин от българите в Усогорск!“ Беше напълно достатъчно и най-важното — нямаше какво повече да се добави. „Брат, значи!“ — заключи единият от братята. „Роден брат!“ — уточни другият. А мъжът на сестрата на Фая обобщи: „А щом е тъй, друго не ни остава, освен да напълним стаканите! А стаканите къде са?“ Разшетаха се жените — краставички, рибка, гъбки, дето леко нагарчат и повечко налютяват.

Жените си припомниха, че са го мернали лятос, когато помогнал на Фая да се прибере от риболова. И дори нещо хубаво си помислили, но няма да го кажат сега… После се появи отнякъде още водка. После отидоха в някаква друга къща. После в трета. Може би в тази, третата, осъмна Маринчо Лалев с неясни спомени, мътни впечатления и чувство на вина, че днес едва ли ще може да се яви на работа. За пръв път му се случваше и му се стори по-лошо — дори от първото напиване. Но се сети после, че беше споменал на бригадира, ако така се случи, че не се появи два-три дена, да не вдига паника, а да му пише някоя от компенсациите, които са станали толкова много, че и три договора да изкара тука, пак няма да може да му се изплати. Олекна му и съвсем олекнал, се зае да търси дрехите си в чуждата стая и в непознатата му къща…

В стъклата проблясваше бистро студеното и ниско зимно слънчице на гостоприемната като всяка земя Коми-земя!

Появиха се скоро и коми-хората — заведоха го на сложената вече маса. Но колкото и да се молиха коми-мъжете, коми-жените не дадоха водка, като твърдяха уверено, че снощната им е била достатъчна и дори в повече… Като срещнаха такъв небивал друг път отпор и твърдост, нахвърлиха се мъжете на борша…

Пряко сили и само от учтивост дояждаше втората, дълбока като леген чиния, когато дойде Фая и го спаси от останалото гостоприемство.

Сякаш да беше бил и пребил в този дом: посегна за топора и веднага го намери! До късно вечерта, само по риза, цепи дърва. Брезови бяха, нарязани по на около четиридесет сантима, много лесно и приятно се цепеха. Ира вземаше цепениците с големи брезентови ръкавици и ги нареждаше под долепения до къщата навес. Навреме спря да размахва топора, помогна й, до свечеряване успяха да приберат дървата.

Пиха чай.

Вечеряха.

Разказа й за себе си: че скоро си е ходил в България, за да погребе баща си, че там е останала само майка му — сама, че селото му е мъничко като тяхното, но там я няма тая равнина на тайгата, а е сгушено между хълмове и от дворовете им, както е и тук, започват шарените гори на планината. Толкова малко й каза, а пък й каза всъщност всичко… Друго наистина нямаше — другото бяха подробностите, които навсякъде са едни и същи! Спомена май, че работи тук вече седма година, че е свикнал и смята до година, две най-много, да се прибира — не че нещо специално го влече там, ами майка му е остаряла и няма как — трябва да се прибере!

Разказа му и тя за себе си: повечето в селото били татари, разселени от Саратов още през двайсетте години — имала още баба, вуйчовци и лели в Саратов и при възможност през лятото отскачала дотам. Идвали й понякога на гости тук и те. Баща й и майка й живеели при най-големия й брат — тяхна била къщата, откъдето го прибрала сутринта. Била завършила прединститута в Сиктивкар и от осем години учителствува в Кослан — пътувала с децата от селото до училището и обратно. Ира била на десет години, учела се добре и изобщо била прекрасно и умно за възрастта си дете. За Колята нищо не спомена. Или май каза, че бил техник в лесодобива, но само толкова…

После пак пиха чай.

Легнаха си. Маринчо Лалев — в широкото легло на Колята — толкова дълго се мъчи да го стопли, че не усети кога заспа.

Фая и Ира минаха през стаята рано и тихо.

Чу как спря отпред кавезето — газка, с фургон и седалки, може и микробус да се нарече с дванайсетина до петнайсет места. Чу и как потегли кавезето, а дълго още се излежава в леглото на Колята. Пък и не беше сигурен дали дрехите му на простира до печката са изсъхнали. Къпали се бяха с братята и някакви други съседи в истинска руска баня — с много пара, гореща вода, водка и разни мезета, но беше внимателен и не се наложи Фая да идва и да го прибира, а сам намери пътя и сам си дойде. Беше изпрала вече дрехите му, та не можа да й каже, че е свикнал, също като баща си, сам да си пере бельото. Другото и друг може, но бельото — само той! Дрехите, които намери в преддверието на банята, за да се преоблече, бяха или на някого от братята й, или на Колята? Все му се струваше, че са на Колята…

Можеше да тръгне с кавезето, ако не се намереше място, прав до вратата щеше да пътува и да слезе на магистралата, откъдето до стоянката им е нищо път, но беше решил да смени един много опасен ключ и заради това остана…

В едно сандъче от пирони намери ел. части — стари и нови. И отвертка намери. И обезопасени клещи. Толкова беше потрошена капачката на ключа на лампата под навеса с дървата, че можеше, като посегне човек да си светне, и да бръкне направо в оголените кабели. А дърва дотрябват всеки ден и по всяко време — опасно е!

Не му отне много време „рутинната работа“, както наричаше всяка работа склададжията или домакинът (държеше тъй да го наричат!) на стопанството, когато го помолеше да свърши нещо и по неговата част.

Набързо се преоблече, нарами раницата на готвача, вдигна ските, грабна щеките и преди още да се е раздвижило селото, тръгна към гората. Излязъл вече извън стоборите и оградите на пасищата, се обърна и бързо откри къщицата на Фая. Димът на комина се точеше право нагоре, отъняваше на високото и се изгубваше — на излизане беше заредил печката тъй, че и до вечерта да държи огън. Но не заключи! Дори и не потърси ключ, защото беше сигурен, че няма да намери такъв — по този край на света хората още не бяха навикнали да се ключат!

На стоянката пристигна по обед. Всичките дванайсет души от бригадата (без него) бяха насядали покрай дългата маса. Притропа на стъпалата на фургона да поотърси снега от валенките си и отвори вратата. Всички като един захвърлиха алуминиевите лъжици, но никой не се обърна да го погледне…

— Каза ли някой, че тринайсетият от нас не го е имало тука три дена и две нощи? — запита бригадирът.

— Всички казахме! — отвърнаха му в хор.

— И какво следва?

— Три самоотлъчки! — викнаха пак, но този път не така стройно.

— Или сватба? — запита бригадирът.

— Сватба! — изреваха като един и се обърнаха най-сетне — усмени, щастливи, че го виждат, и радостни, че такъв хубав номер са му измислили…

И… была свадьба!

Нищо че още и намек не беше имало за такова нещо!

Продаде му от запасите си готвачът колкото трябва на двойна цена — нали той затова се и запасяваше! Писа му ги в тетрадката „до аванса“ и се започна… Наложило се беше от среднощ да правят път до една от бригадите на секачите и можеха сега да се повеселят. Беше весело като на същинска сватба! И булка се появи, която игра пред свекъра (бригадира) на сладка ракия, и кум се появи, който току му тикаше ръката си да я целува, и шафери. А готвачът пък не свали акордеона, а направо с него досипваше или пресипваше чиниите. И се изредиха всички да го питат: „Е, как беше? Добре ли беше?“, а той да им отговаря: „Хубаво беше! Радвам се, че се реших да отида!“

Но още тогава, там — на тази сватба без сватба, му се сви сърцето от лоши предчувствия и страх, че не може да е на добре толкова добро, че щастието, което изпита от срещата си с Фая, не е предназначено за него, защото той, Маринчо Лалев, не е с нищо заслужил чак такова щастие! И може да не е прав Писателя, когато се опитва да го убеди, че всички хора били добри, но за хората от първа пътищарска бригада в Коми — АССР Маринчо Лалев по-добра дума не можа да намери, освен — добри! Повечето имаха семейства, но и тези, които нямаха, радваха се и те, като го гледаха такъв живнал и развеселен, какъвто никога не е бил. „През девет земи — в десета, през девет гори — в десетата да я намериш — казваше му бригадирът (той беше и най-възрастен), — ще знаеш, това е жената на живота ти! Друга няма да има! И много ще внимаваш!“ Никога не му каза в какво точно трябва да внимава, но винаги правеше тъй, че през седмицата да има две смени и в петък около три следобед да е свободен…

Излизаше на магистралата, причакваше автобусчето и заедно с Фая и Ира се прибираха вкъщи.

Беше им ги представил вече веднъж, когато ги беше взел да напазаруват заедно в българските магазини в Усогорск и всички много ги харесаха. И на Фая се харесаха мъжете от бригадата. Тя не разбра, че помърмориха някои, задето била вдовица и с дете на това отгоре. На тях бригадирът каза: „Всички овдовяваме един ден! Е, вдовиците на линията ли да ги строим, че да мине влакът през тях? Ами децата? Какво са виновни те, че са осиротели? Нали все някой трябва да ги отгледа и тях!“ Пък на него каза: „Такъв ти бил късметът, момче, хубав! Защото жената е хубава и хубав човек — по всичко личи! А детето отгледай — само това е, което човек може да направи на този свят! Мъгла и вятър е останалото, като плява го отвява животът! И я застъпвай — да си имате и свое дете, че да растат като брат и сестра и като брат и сестра да се имат един ден, когато вас няма да ви има!“

Ама как да стане тази работа, когато още спяха в различни легла? Другото — като при всички нормални семейства, обаче, дойде ли време да се ляга — всеки в леглото си — тя оттатък при Ира, а той — в леглото на Колята! Не нахалстваше, разбира се, но даваше да се разбере, че не му е по вкуса тази работа…

Докато веднъж, след като цял ден беше търсил нещо и не можа да го намери, а ходи да го иска от големия й брат, след вечерята, докато пиеха чая и си гребваха от бурканчето сладко от клюква — червено и с вкус на лимон („северния лимон“ я наричат тук клюквата), не стана дума и за Колята — тема, която и несъзнателно, пък и съзнателно и двамата отбягваха. То не стана дума, ами той някак, без да иска, отвори думата — какъв човек е бил Колята, как са се запознали, как са се оженили, как са живели, как е умрял? Разбра, че много е сбъркал, когато беше вече абсолютно късно. Фая изведнъж се прибра в себе си, както беше посегнала да си гребне сладко, остави лъжичката в бурканчето — нещо, за което винаги се караше на Ира, стана нервно от стола и тръгна към стълбата за тавана.

Обърна се:

— Щом толкова ти се е приискало да си говорим за мъжа ми, ела, мога и да ти го покажа!

Заби поглед в черното на черния си чай.

Фая се върна от стълбите (чу всяка една от тихите й стъпки), застана зад гърба му, сложи малките си ръце на раменете му и с нежни думи, нещо между плач и приказка му разправи как Колята си е отишъл, когато зимата била пристигнала и земята се била сковала от студ и било вече невъзможно да се мисли за копаене на гроб, пък и то тука тъй си е било открай време, като се случи така, чакат пролетта да дойде и тогава… А дотогава покойникът, че и „лека му пръст“ не можеш да кажеш, стои на тавана горе в ковчега си и чака и той!

Каква била работата, джанъм: не стига, че домашните й я гледат накриво, че съседите се подсмихват при среща, ами и той — за леглото да я притеснява и за Колята да я разпитва, когато още Колята…

Извърна се, целуна едната й ръка, сетне другата. Фая зарови пръстите си в още влажната му от банята коса и сега наистина заплака — плахо, като дъждец кротко и отчаяно! Тя плака, а пък на него сърцето му кървеше — беше разбрал, че обича тази жена и че ще я обича винаги! Заради мъката й, заради това, че се реши да я сподели с него, не я съжаляваше, беше сигурен в това, а изпитваше радост, която, мислеше си, е голямата любов на живота му! Случи му се и на него! Щастливец такъв! Особено като се има предвид колко хора са си отишли, без да са изпитали такава радост — жена да плаче над тебе и пръстите на ръцете й да разрошват косата ти!

И всичко си дойде на мястото…

Когато това стана възможно, погребаха го Колята.

Фая и Ира завършиха учебната година.

Не можа да уреди да си вземе всичките отпуски, както на него му се искаше — три му платиха и три му дадоха и две останаха да има да взема. Напазаруваха всичките подаръци и сувенирчета още от тук — специално ходиха за това до Сиктивкар и една заран се натовариха на влака в Усогорск като същи цигани — с кашоните, вързопите и куфарите. Два дни и половина до Москва. С такси от Ярославската гара до Киевската. Оставиха багажа в багажното и цял ден в Москва. Фая и Ира не я бяха виждали, а Маринчо Лалев ги развеждаше като из дома си. Най ги впечатли наред с всичко останало, че като тръгнат за някой от музеите, които посетиха, знае точно от коя станция да хване метрото и точно на коя станция да слезе… Гледаха картата на метрото и не можеха да повярват, че всичко го има, написано там!

Такова скитане беше, че без крака останаха и за малко, ако такситата не бяха в Москва толкова много и така евтини, щяха и да изпуснат влака!

Натовариха се на Киевската гара и след два дни се приземиха на гара Горна Оряховица. След още половин ден пристигнаха на гара Соколово, където вече ги очакваше Минчо Майката. Вдигнаха багажите на пометената каросерия, сбутаха се в кабината и… след десетина минути — у дома под асмата!

Само на когото не му се е случвало дълго време да сънува и наяве да вижда всяка подробност от двора и от дома си и гледката, която се открива през прозореца му, само той няма да разбере какво нещо е да си бъдеш отново тук, където си се родил, където си отраснал, откъдето си тръгнал по чуждите краища!

А той пристигна не у дома си, а направо в цялото село…

Майка му беше опънала масите, Васил Върбанов и Даскал Колю бяха стъкмили пейките. Панделката, Ярката и леля му Карамфилка бяха помогнали на майка му да се опече агнето, да се сготвят чорбите и яхниите…

И преди още да са нанесли багажите, наложи се, след като се поизмиха надве-натри, да седнат на масата. От две маси тръгнаха — едната в селото и едната в бригадата, а тук пак на маса! Там ги изпращаха, тук ги посрещаха…

Вече всички говореха — млъкваше някой от мъжете, за да отвори бирата си. И разпитваха за всичко — колко са българите там, какво говорят, колко изкарват и имат ли ни руснаците като свои там и как се отнасят с нас, българите! Отговаряше им Маринчо Лалев и току поглеждаше към другия край на масата да види как се чувстват Фая и Ира сред хората му. Добре се чувстваха — споглеждаха се и весело се смееха, като викаше някоя от жените: „Марей, всичко им се разбира! Ще речеш, че са пораснали в долната махала!“

Майка му още мълчеше… Току принасяше нещо от къщи, а като приседнеше на стола, слагаше несвикналите си без куките ръце в престилката и пак се заглеждаше във Фая — усмихната недоверчиво и тревожно, а пък и радостно.

За десети път сигурно изреждаше на Васил Върбанов гарите, на които се бяха качвали и прикачвали дотука!

— Стига с тия гари, бе! — сърдеше се вече не на шега Даскал Кольо. — Спрете се! То не бе гари, не бе чудо!

— Защо бе, Кольо? Да видиш! — обясняваше му Васил Върбанов. — Гарата в Кослан, Ярославската гара, онази, от която тръгват влакове само за Киев, гара Горна Оряховица, нашата гара на Соколово…

— Е? — питаше пак Даскала. — Какво трябва да видя?

— Ами… — запъна се Васил Върбанов, но отведнъж намери отговора: — Все гари! На които хора като нас слизат… или се качват на влака… Десет дена му стигат на човек да го изръшка целия този свят, а пък ний сме взели да се делим — тез таквиз, онез таквиз! Кой умник го измисли туй нещо, бе? Че и граници измислил! Че и визите, както разправя Маринчо — една неделя най-малко ти трябва да си извадиш визата и да тръгнеш накъдето ти се е наложило да отидеш! Че то за една неделя — я камилата, я камиларя… Като нищо можеш да ритнеш камбаната и… край на пътуването!

— А защо аз точно трябва да ритна камбаната? — засегнато запита Даскала и заизмъква краката си от пейката.

— Примерно го казах! — помирително рече Васил Върбанов и се изправи и той.

Разотидоха се всички.

Фая и Ира помогнаха на майка му да прибере съдините и приборите на мивката пред къщи, но като опря до миенето, отстрани ги с ръка и ги отпрати при Маринчо.

Обиколиха селото през нощта.

Още светеше най-редовно уличното осветление тогава и макар и на светлината на лампи, можа да се види и нощната му хубост — притихнала и позадрямала. Прегърна Фая, притисна до себе си Ира, като искаше да се извини, че толкова са закъснели след пътуването и още не са могли да си легнат, за да си отпочинат като хората.

— Нищо, нищо… — не му даде да каже нищо Фая. — И у нас щеше да бъде същото!

А на него вече му домъчняваше за Коми… Мислеше за това, че там са два часа напред от тука и пресмяташе кои от момчетата в бригадата могат да са на смяна сега и кои в почивка!

 

 

Умори се да го чака това разсъмване… На Маринчо Лалев май започва да му става безразличен този свят! Ама валяло? Нека си вали! Ама не искало да се разсъмне! Ако ще! Ама пак били завили чакалите? Че нека си вият! Не го е страх! От нищо вече не го е страх! Изобщо не го е страх. Знае, че от страха по-страшно нещо за човека няма и затова не се страхува. Ако се поразмисли човек, и ще види, че цял живот в страх е живял — това да го отмине, онова да не му се случи, третото да отиде другаде! Майната му на страха! Оставиш ли му се, чака те това, което дочака Поленеца Христо! Това пък какво беше? И било ли е изобщо?

Пак започна да се лъчи мисълта му като овца от стадо… Гледа я такава, увиснала в безвъздушното пространство пред празния му поглед, а не може да се сети какво му се е случило на Поленеца Христо! Имаше нещо?! Ама какво беше то? Бе, имаше нещо… Със стадо ли беше свързано? С овце ли? С вълци май беше свързано! Точно тъй… Пасяха по него време овцете на зареда — пет овце имаш, пет дена пасеш билюка! Десет овце имаш — десет дена ще вървиш подире му! От това село, дето не е никакво село сега, излизаха тогава до четири стада от по двеста овце! Дошъл редът на Поленеца! Нищо не подозирал човекът, нищо не знае, мята торбата със сухоежбината на рамо, грабва кривака и тръгва. Лято. Още от сутринта жега. Ни едно облаче на небето, което да предвещава появата на някакво събитие. А събитието наближавало! Пасли какво пасли овцете, взели да навират главите си една в друга, едвам ги дотътрил до червената круша, където залестени се скупчили и запладнили. Развързал торбата Поленеца, пийнал вода от очуканата манерка и когато започнал да вади храната си, гледа — кучетата (три вървели със стадото) наскачали, наострили уши и душат горещата мараня! Овцете и те — вдигнали глави и право в него гледат! А той, като не му се било случвало такова нещо, още нищо не разбира… Стрелнало се едното от кучетата към корията, но бързо се върнало и застанало заднешком на стадото — все едно на пост си го сложил! Другите две — и те така. Скочил Поленеца и грабнал тоягата… Тогава се спуснали вълците — глутница от седем вълка! Давят се кучетата с тях, ама гладен вълк как се дави? Бъхти скриваха Поленеца, ама къде по-напред да удариш? Че се пръснали и овцете — бягат всяка сама за себе си или на сюрия, а вълците подире им и която докопат — тръшват я на земята с превит врат… Навилнели се набързо, три от тях помъкнали по едно агне или овца (не можело да се разбере) и грабнали нагоре към корията…

Побягнали кучетата да събират стадото. Тръгнал и Поленеца по полесражението — девет овце наброил, освен трите отвлечени, удушени и един вълк с пречупен врат — надвило му било някое от кучетата! Довършил го Поленеца с кривака и тогава се изплашил… Не от вълците! Ами какъв отчет ще даде на хората за овцете им и как ще им ги наплаща?

И тръгна назад тоя човек… Де кого срещне и започва да го убеждава, че е имало вълци, че вълците били цифром и словом седем, че дошли от корията и пак се върнали в корията. Имал и доказателство, че всичко си било точно както го разказва, и това доказателство още висяло на пържината под сайванта — говореше за вълка, който кучетата бяха успели да удушат и който наистина висеше на пържината, свил се до неузнаваемост и изсъхнал като чироз. „Вярваме ти!“ — казвали му хората, за да се отърват от него. „Трябва да ми вярвате, защото аз самата истина ви казвам!“ — казваше им Поленеца и отново започваше да ги убеждава, че е имало вълци, че вълците били…

Започна да слабее този човек. И както е права правина — започна да съхне. Най-накрая беше заприличал на вълка от пържината… Разкарваха го по разни болници, докато се убедиха домашните му, че доцентите в тоя случай не могат нищо да помогнат и медицината е безсилна. Повлякоха го по разни бабички, град и паланка не остана с прочула се лечителка, дето да не го водиха, ама помощ — никаква! „Късно сте дошли!“ — викали едни. „Ще се оправи!“ — лъжели най-нагло други и им продавали скъпо и прескъпо треволяците си. Сетиха се, че куршум не са му лели — и куршум му ляха, и въглен му гасиха, но не можаха да го спасят! Умря Поленеца Христо. Прав умря! Стоял си до прозореца, гледал към корията, нещо нашепвал с посинелите си устни, спрял да си нашепва и… рухнал на килима, с който била застлана стаята му!

Ако се случи да умре Маринчо Лалев тука, в тая глупава канавка, поне ще си умре легнал… Ама и как са се престарали тези от Пътното! Някъде само одраскват с автогрейдера покрай пътя, а пък тука дълбали, сякаш имане са търсили… Пък може и да не е толкова дълбоко, ами наривът горе да е много висок! И това е възможно! „Само веднъж да се разсъмне — като се измъкна веднъж, и ще разбера каква е истината!“

Поленеца Христо умря от страх. Страх или стрес, както се произнесоха доцентите — все едно. Намъкна се това нещо в душата му и не се намери сила, която да го изпъди оттам. И Поленеца не намери сила в себе си да го изпъди от себе си и си… умря! А Маринчо Лалев не изпитва вече страх от нищо! И от самата смърт не го е страх А дали пък и в туй именно не се състои самото умиране — да изгуби човек страха си от всичко?! И до утре да го разчепква това нещо — нищо няма да разбере! Ще го разбере, като му дойде времето! А то още не е дошло… И няма да дойде! Докато не успее да се добере до Фая — край на страховете: ама какво щял да завари там, дали пък не си е намерила някого, същото ли ще бъде помежду тях, каквото е било? В последното от писмата, което получи от нея, пишеше, че го чака да пристигне всеки момент и че ако на него още му правят спънки да тръгне, да опита тя там да си уреди документите и да потегли към България? В същото това писмо му съобщаваше, че Ира се е замомила, че се очертавало да завърши с отличие училището и да кандидатства есента в предучилището в Сиктивкар, където и тя самата завършила…

Тръгва! Край! Не може вечно да я отлага тази работа! Няма за кога вече! Ама как ще се добере дотам, като от кръста надолу никакъв го няма — ще речеш, дърво е паднало върху кръста му. Пък никакво дърво не е имало. Малко ще е попремръзнал и… това е! Още щом се прибере вкъщи, и слага камъните на скарата до пещта… Ще изгори малко дърва пак, обаче нищо. Като се сгреят, ще си направи в банята една руска баня и понапари ли се хубавко — веднага ще му мине всичко и ще го забрави…

Точно така — ще излезе от банята и тогава ще каже на майка си, че тръгва! А тя, няма накъде — или трябва да го спре, или трябва да му каже „тръгвай“! Ще я постави в положение, в което ще й се, не ще й се, ще трябва да проговори! Трябва да се е намълчала вече… Но и да не е — дошъл е моментът, когато трябва да проговори!

Ще тръгне!

Въпреки шашканиите на големите…

Като зараза е този Васил Върбанов! Само той го може това нещо… Ще изтърси нещо, дето цяла нощ го е премислял, и ти после не можеш да се отървеш от него. Полицаите ли чакаха, когато бяха обрали стоката на Чанлията — козата му с яретата, двете коледни прасета и пуйките барабар с осемнайсет кокошки, а те не можеха да тръгнат, защото нямали бензин? Не може да си спомни сега, ама пак нещо такова тревожно ще е било, за да се събере селото на едно място — пред клуба, то се знае, и Васил Върбанов да каже на всички като на себе си: „Гледай сега как големите световни работи се стоварват върху нищо неподозиращия човечец — бият по Васил Върбанов, удрят по него — което е бил, което е и трябва да бъде Васил Върбанов! Подозирали ли са Горбачов и Митеран, и Жельо, който яде кифли с него, че тъй ще се случи, и ако са, защо го позволиха да се случи?“ И само толкова! А ти си троши главата да разбереш какво се е случило и каква е връзката между тримата големи и човечеца Васил Върбанов? И понеже не знаеш какво точно има предвид той, започваш да търсиш връзката между себе си и големите световни събития… И най-внезапно откриваш — има я!

Онова лято, когато си пристигнаха с Фая и Ира от Коми, ще остане за Маринчо Лалев голямата ваканция на живота му! Единствената… Но е сигурен, че от нея по-голяма не може да има!

Всичко беше от „пей, сърце!“ нагоре!

Отидоха тримата да им покаже София. Отбиха се до бараките и Ненчев, не беше го забравил, веднага му даде бележка за кола. И бордеро. От София — направо в Бяла, във валутната „Мототехника“. Стоеше си на площадката една измита бяла жигулка… „Имаме и други цветове!“ — каза му много учтиво техникът. „А друга измита от смазката има ли?“ „Няма. Но можем да ви измием!“ „Няма нужда — тази ми е била късметът, тази взимам!“ Плати. Мина през КАТ да си сложи номера и на път — с двете палатки на Японеца, голямата и малката.

Беше заредил багажника с дини, домати, два трилитрови буркана козе сирене, имаха си газово котлонче и бутилка с газ. Палатките на Японеца бяха почти нови и суперудобни — циповете не заяждаха и надувните дюшечета не изпускаха! Пропътуваха цялото черноморие — от Балчик до Созопол. Колата нова-новеничка — „пей, сърце“! Денем — на плажа: биричка, фъстъчки, най-различни ядки и таблата или шашките. Той биеше Фая на шашки, а тя него — на табла. Аномалии! Вечер — задължително на заведение. Цветя за Фая. Цветенце за Ира, а останалото — както се следва плюс бакшишите! „Не нада! Не нада!“ — спираше го Фая, а той от инат — каквото види, и иска да й го достави. „Пей, сърце!“: рублата лев и десет ли беше, доларът — деветдесет стотинки ли беше или два лева на черно? Осем години е гнил в тайгата, не се знае колко още ще гние там, а пък със сигурност се знае: веднъж се живее! Пари много… Обичаш… Обичан си… Какво още можеш да искаш от този живот!

И питаш тъй, и разпитваш, докато същият този живот тъй те халоса, че забравяш и въпроси да задаваш, и отговори да търсиш на въпросите си!

В началото на август приключиха с ваканцията — беше им омръзнало това чергарско скиторене, което Фая наричаше „невероятно приключение“. Но невероятните приключения на семейството на Маринчо Лалев не искаха да приключат!

На втория или на третия ден, откакто се бяха завърнали от морето, дойдоха от Клуба на българо-съветската дружба в Дряново и отведоха Фая да гостува на някакъв пионерски лагер. Завърна се въодушевена.

После я поканиха на среща с колектива на тъкачното предприятие в града. Не им говорила за българо-съветската дружба, а им разправяла за братята си, за сестрите си, за съседките си, за Колята и за Маринчо Лалев, на когото пред всички благодарила, че й е дал възможност да се срещне и да поговори с тях. Останали въодушевени…

Бяха й подарили едно плетено костюмче — цялото в червено: пола, блузка и жакетче. И нали е речено, че малкото камъче преобръща колата, може би това червено костюмче обърна колата на семейния живот на Маринчо Лалев в съвсем нова посока.

След още две такива гостувания по лагери и колективи уредиха жените от дружеството среща на Фая и Ира с партийното и държавно ръководство на града. Маринчо Лалев отказа под предлог, че има някаква неотложна работа.

Върна се Фая от срещата с един наръч рози и едно предложение: лично директорът на гимназията и лично партийният секретар я поканили да учителства една година при тях — имали нужда от учител по руски, който ще работи и като методист на учителите по руски в Общината. „Примамливо!“ — каза Фая. А Маринчо Лалев си замълча. Казала им Фая, че не е говорила с училищното си ръководство и не знае дали могат да й дадат неплатен отпуск за цяла учебна година. Казали й, че ще решат въпроса на общинско ниво, а ако дотрябва, и на областно. Казала им тя, че трябва за това да поговори и със съпруга си. Рекли й, че те ще говорят с него и че даже вече имали идея. „Ти какво ще кажеш?“ — запита го Фая. „Ти решаваш!“ — каза й Маринчо Лалев. „А те може би вече са го решили!“ — погледна ужасено Фая към Ира.

Ира доля от безалкохолното чашата на Маринчо Лалев и каза:

— Аз съм съгласна!

Нависналите от лозницата гроздове златееха на заника на слънцето — едри и тежки, налепно жълти от едната страна, порозовели от другата…

Не беше минала и седмица, когато донесоха на Фая изпратеното по факса разрешение за неплатен годишен отпуск и отпускното свидетелство на Ира с всичките й петици. И идеята си му изнесоха тогава на Маринчо Лалев във вид на заповед за назначаване на длъжността фрезист VII разряд в секретния завод на гара Соколово. Погледна ги. „Говорихме с колегите в Усогорск — няма да имате никакви проблеми!“ Погледна Фая… „Ти решаваш!“ — рече му тя, както той на нея беше рекъл. Ира си играеше с химикалката. Щракна я да й излезе писалото и я пъхна в ръцете му…

Тръгваха заедно с автобусчето сутрин в седем. Той слизаше на Соколово, а те продължаваха за Дряново.

Фая и Ира се прибираха в един и половина на обед, а той в седем, осем, девет, десет… или когато както дойде.

И до пролетта на следващата година — все тъй!

Фая свикна с мълчанието на майка му. Не питаше вече дали я няма и защо мълчи, защото и без думи се разбираха „прекрасно“, по израза на самата Фая. Бяха си разпределили работата тъй, че всяка да си знае какво трябва да свърши.

Фая научи жените в селото да се събират не само на Бабинден и Осми март, ами всяка събота, след като ошетат на животните. Покани ги веднъж на пелмени. Домакинстваха с Ира и всичко беше по руски — даже и водката пиха на екс и по-младите, пък и бабичките. Хареса им. Събраха се другата събота при Ярката на пълнени пиперки. При Панделката ядоха еклери и пиха бяло вино. Намисли си после всяка по една гозба, дето най-й приляга и най-си я харесва, и всяка събота около десет часа вечерта можеше да се застане под прозореца на някоя къща и да се слуша, според свидетелството на Даскал Коля, напълно безплатен и абсолютно професионален фолклорен концерт от руски и български народни песни — „все от шедьовър нагоре“! Концертът винаги завършваше със стари градски песни в различен аранжимент, с блатните на Фая, които на всички много харесваха и почти всички бяха научили!

Но това веселие трая за Фая само до пролетта. Още щом запролетя, и тя посърна, посивя сякаш, погледът й се напълни с някакво мечтание и започна като че ли да си събира багажа — съблече някоя зимна дреха, дето няма да й трябва вече, и я изчетка или изпере според дрехата, сгъне я внимателно по шевовете и я сложи в куфара. Несъзнателно, изглежда, го е правила, защото, като я запита веднъж: „Какво така?“, тя му отговори: „А, нищо!“, но продължи да го прави…

Изведе ги един неделен ден да ги поразходи из къра. Цъфтяха и прецъфтяваха трънките, червеният и черният глог, разпукваха се пъпките на подивелите джанки по синорите, избуяваше тревата пред очите им, полюшваха се на ивици засетите нивя — по-тъмно, където е минала тороразпръсквачката, и по-светло, където е прескочила…

По високите върхове на планината още белееше сняг!

Бяха стигнали до „сухата чешма“. Напълнила сулнарите, водата се изливаше в дълбоките корита, повличаше падналите и непочистени още тънички, ивичести листа на върбите, заиграваше се с тях, а после сякаш ядосано ги помъкваше от корито в корито, докато ги изсипе накрая в деренцето, което просветваше между чернилото на младата коприва.

Фая приседна на скованата под разплаканите върби пейка. Незашумените още хубаво вейки се подгънаха в косата й и се спуснаха пред лицето й — нежно зелени и лепкави. Оттук шумът на лудналата вода по-ясно се чуваше и по-отчетливо — бълбукне единият сулнар, сетне другият, позадави се третият и тръгне и той, за да се плисне изведнъж в коритото.

— Не мога! — каза Фая.

— Разбирам! — рече й Маринчо Лалев.

— Не е възможно! — погледна го тя.

— Аз всичко разбирам… Или си мисля, че мога да те разбера! — усмихна се той.

Фая потрепери — тук, в сянката на усойното, беше още хладно. Посегна да я наметне с тъничката си дочена дреха, но тя бързо скочи и побягна нагоре по хълма.

Изчака ги на върха. Беше плакала. И много старателно беше изтрила сълзите си, но две съвсем новички нависнаха на ресниците й.

— Фая… Но защо?

— Неблагодарна съм аз! Неблагодарна! — изплака тя и се свря в прегръдките му.

Ира махна с ръка, като да напъди някаква муха, която се върти край ухото й, стисна пълните си, червени като боровинка устни и тръгна сама по пътя.

Не се обърна ни веднъж.

А Фая вече му беше казала, че не може да живее тук, че той е наистина прекрасен човек, че са прекрасни хората в селото, които чувствала всички без изключение като истински приятели, че колегите й и децата в училището са също прекрасни, но не може, не може, не може… Задъха се така, сякаш въздух не й достигаше, почервеня цялата, разтресоха се раменете й, сетне се свиха, широко и ужасно се разтвориха очите й… Маринчо Лалев замахна и такава плесница й тресна, че го заболя и ръката, и животът — човек не беше удрял в живота си, а така да удари Фая!

Фая въздъхна, изхълцука, можа най-сетне да си поеме глътка въздух и спря да трепери. Каза му, когато се успокои съвсем:

— Благодаря…

— Няма нищо — каза й той.

И се поведоха двамата по тесния, издълбан от колелетата на отдавнашни каруци, път.

Тук, на този от десетилетия неизползван път, решиха! Фая ще замине в началото на септември, а той като завършат поръчката за Куба — края на декември, но за Нова година ще си бъде при нея. Така че да слага прибори на масата и за него!

А тя пак започна: искала да си бъде у дома не заради родителите, не заради братята и сестрите, не и заради работата, колегите и приятелите, не!

Много рускини в ония праисторически времена гледаха да се оженят за българин и да дойдат да живеят в България. И не познава нито една, която да е поискала да се върне. А пък Фая не може да живее тука, а не би могла да живее и другаде, знае го със сигурност и не може да й се сърди. Фая е татарка по произход, нещо като него и значи няма какво да я кара, а ако може, да й помогне да не се чувства виновна. А тя се чувстваше виновна — личи си по напразното усилие и искрено желание да му обясни към какво всъщност иска да се върне…

— И това не е! И това! И дворът не ми е скъп! Не мисля и за къщата! Магазините ни са грозни! Не… Не зная какво е!

— Въздухът! — рече уверено Маринчо Лалев, който много пъти беше изпитвал същото чувство, а чак сега можа да го назове. Някои наричат това непреодолимо влечение назад — носталгия. Но тя е нещо друго, свързана е с конкретни неща, а въздухът е цялата съвкупност от нещата, с които си живял и които не могат да бъдат изредени и обяснени!

— Правилно! — съвзе се Фая. — Точно това е: тук имам всичко, а въздухът ми е малко! — И се засмя най-сетне с най-хубавия си смях. — Умен си ми ти!

— Знам! — каза й Маринчо Лалев с всичкото самодоволство, което беше способен да изрази.

— И си най-добрият човек, когото съм срещала!

— Най-добрият… По-добър от себе си и аз май не съм срещал — каза й Маринчо Лалев и продължиха нататък, притиснати един до друг в тясната, обраснала с нисичка тревица пътечка между коловозите.

Вървяха заедно, а на Маринчо Лалев му се стори, че вече са разделени завинаги…

Ира го причака, скрита зад наредените до стената на лятната кухня дърва.

Беше тръгнал да затвори курника, да сложи котела с вода на овцете и да подпре голямата порта. Дръпна го за ръкава — щеше да разлее котела!

— Ирочка! Ириночка?

— Аз не искам да заминавам!

— Трябва! Трябва да разбереш мама!

— Ти няма да дойдеш при нас…

— Ще дойда!

— Не! Ти няма да дойдеш при нас! — повтори убедено Ира.

— Разбрахме се с мама, че за Нова година ще бъда при вас!

— Не бива да я пускаш да си тръгне!

— А как да я спра?

— Кажи й да не тръгва и тя няма да тръгне!

— Ще ме послуша ли?

— Не виждаш ли, че тя за всичко те слуша! — каза, по-успокоена като че ли Ира.

Обеща й, че още веднъж ще поговори с Фая. Но не го стори. Казаха си по някоя дума на гарата в Горна Оряховица, но казаното по гарите нито е най-важното, нито това, което си искал да кажеш…

Опита Фая да смъкне стъклото на купето, забравила, че стъклата на руските вагони не могат да се смъкват, върнаха се на платформата.

— Не съм по писмата! — каза виновно Маринчо Лалев. Няма да пиша, но още в началото на ноември ще се обадя на Ненчев да ме включи в някоя от групите през декември!

— Няма ли да бъде късно? — запита Фая.

— Никак няма да е късно! — успокои я Маринчо Лалев.

Обслужващата вагона проводница — снажна и яка жена, застана зад тях, пресегна се помежду им, стисна дръжката и дръпна вратата на вагона.

Влакът тръгна — последният влак за Москва, както му се стори на Маринчо Лалев.

Започна да се стяга и той за влака, но някак не много усърдно, разколебан от увереността на Ира, че ще ги излъже, обзет от предчувствието, че непременно ще се случи нещо, което ще му попречи да тръгне.

Ненчев удържа на думата си — включи го в група, която тръгваше в третата сряда на декември…

Не можа да тръгне с нея, защото не бяха завършили поръчката. Дойдоха да си я получат чак в края на февруари. Появиха се рекламации, а всички рекламации трябваше да минат през ръцете му. Той отговаряше за цялата поръчка — неговият подпис стоеше под паспорта на всяко изделие. Извършваше проверката и доработките, където бяха нужни, бягаше от склада до фрезата и пред очите му все беше новогодишната вечеря на Фая и Ира: най-тъничките чинии, бутилката шампанско „Искра“ — червено, чайничето със запарката, неговата чаша за чай с откършеното на ръбчето, лъжицата му, вилицата и до тях габровската чекийка, с която си режеше залъците хляб…

Не можа и една телеграма или картичка да прати като хората — не беше свикнал, а и си мислеше, че телеграмата или пък картичката на мястото му на масата ще направят отсъствието му по-видимо, по-ужасно и вината му — още по за не оправдаване!

Отърваха се от поръчката — най-сетне всичко замина както трябва да бъде и според изискванията!

Но пък се разболя майка му…

Прибра се от работа късно и видя, че не е излизала от стаята си — тъй си стояха на масата чиниите от закуската му и купичката от млякото с малко неразтворена захар на дъното. Отиде в стаята й. Лежеше на пода до вратата — не беше успяла да се добере до леглото си.

— Какво ти е?

Сякаш е казвала на някого какво й е, че и сега да каже! Едва дишаше, дори му се стори в един момент, че не диша, та тръгна да търси огледало, за да направи и той, както беше виждал или чувал, че се прави в такива случаи… Ужасен от себе си, побягна да търси кола. Да не ти се налага, когато си на тясно, да търсиш транспорт! Един — бил вече пил! Втори — колата му не била в ред! Даскал Кольо пък каза, че трабантът му ставал само за района Соколово — Косарка — Маноя, тъй като не бил минавал на преглед от години! Но му каза, че бил в пълна изправност — направо пушка! — и ако искал, можел на своя отговорност да я вземе и да си свърши работата… Обиколи още няколко места, но опря пак до трабанта на Даскала…

Ама то, вече докторите се бяха развалили — не бяха доктори, а пък за болниците да не приказваме! Два часа чака, докато намерят дежурния. Дойде изнервен и със стиска мръсни конци в ръцете. „Диференциала!“ — каза на сестрата. Тя кимна с разбиране. „Което можеше да се очаква! — продължи докторът, като остави сапуна в сапуниерката на мивката. — Ония простаци в сервиза не са го сложили на стенд, защото такъв нямат, а на око са го затегнали и да се чудя аз какво тъй вие и вие някъде в задницата ми?“ Започна най-сетне прегледа. И започна него да ругае: „Откога е тъй?“ „От тази вечер!“ „Ти знаеш ли, че си голям нехранимайко? Най-малко месец се е влякла тъй!“ „Нищо й нямаше!“ „Да, бе! А пък сега й има!“ Каза на сестрата: „Втора стая! Да дойдат с носилката!“ А на него написа една рецепта, дълга като поменик, и му каза да отиде в еди-коя си аптека, точно онази, дето е до сградата на Първа частна банка, там е пък Първа частна аптека и само в нея ги има нещата, които иска да му се донесат. Никъде другаде ги нямало! И ако искал той, нехранимайкото, да се пооправи малко от малко майка му, трябвало всеки ден на обяд да й носи храна от къщи, защото храната в болницата и свинете на съседа му не искали да я ядат!

Кога толкова много се беше променил светът, Маринчо Лалев така и не беше разбрал…

И Даскал Кольо беше се развалил — той пък наопаки на целия свят, към добро! Каза му: „Върши си работата! Наливай бензин с масло и карай! Мене трабантът ще ми дотрябва, като узреят джанките… Пък ако те хванат, че не е минавал на преглед, тогава ще видим какво ще правим! Тогава чак ще му мислим!“

Излизаше за обедната почивка десетина минути по-ранко, напълваше котларките в стола и… драсваше за Дряново! Малей, какви жени се оказаха пък готвачките: от най-хубавото, да не е блажно, а в началото — само бульончета по специални рецепти! И от лекарствата ли, дето го купи от Първа частна аптека, от бульончетата ли, за учудване на поусмихващия се вече лекар (сигурно бяха му поправили диференциала!) майка му почна бързо да се възстановява. И оздравя точно навреме — прибра я в село, когато вече бяха позазрели джанките, а някои и зрееха, та можа и съвсем навреме да върне и трабанта на Даскала.

Помоли Васил Върбанов да му изкарва два-три дни овцете и козата и да ги издоява, като млякото ще си бъде за него, то се знае. А пък Васил Върбанов, по собствените му думи, не може да откаже такава услуга никому и прие.

Замина за София. Срещна се с Ненчев. Но не беше Ненчев вече същият Ненчев — разтропан, оперативен и със съзнанието, че върши голяма и важна работа. Каза му:

— Няма да стане, Маринчо! Имаме възбрана да изпращаме каквито и да е хора. Преразглеждат нашите договорите, намират ги много неизгодни, отива съвместното дърводобивно предприятие към закриване… С нас няма да стане твоето заминаване! Виж чрез посолството какво можеш да направиш!

В посолство не беше влизал. Изчака си реда. Застана на гишето. И заразправя одисеята си. „Искам да отида при жена си. Тя се казва Фая. Имаме дъщеря в пети клас. Дъщерята се казва Ира и е много добро дете и добра ученичка също! Живяха двете една година тук, но си отидоха, а аз останах тук, защото имахме поръчка, а взе, че и мама се разболя от бронхопневмония…“

— Документите! — не поиска да го изслуша чиновникът зад стъклото.

Подаде му паспортите си — и българския, и международния.

Разгъна ги онзи и ядосано ги тръшна на плота:

— Лъжете! Как не ви е срам!

— Как така лъжа?! — обиди се Маринчо Лалев.

— Тук никъде — посочи паспортите, — не пише да сте женен за съветска гражданка!

— Но ние от три години живеем заедно! И имам Ира като своя дъщеря! Ние тримата се обичаме и…

— Това не е достатъчно! — отсече чиновникът, махна му с ръка да се маха и каза: — Следващият!

Намрази го този човек — наистина остана с впечатлението, че Маринчо Лалев е един лъжец, и край. Нищо не дава да му обясниш. Вярно, и сам не знае как се е случило, но не са разписвали! Ама туй ли е най-важното? Обещава — още щом пристигне, и отиват с Фая в Райсъвета! Веднага! От гарата — и направо в Райсъвета! А онзи си знае неговото: „Следващият!“

През месец се мъкнеше в посолството — заработи някоя смяна, събере две-три компенсации и — към София. Вземаха го вече на подбив колегите: „И да носиш много здраве там на господин посланика! И на другарката посланичка!“

Заседаваха вече кръглите маси и се вихреха кръглите митинги пред „Александър Невски“ и продълговатите по „Ленин“ — сега „Цариградско шосе“. Зъбеха се вече от екрана на телевизора и се дърлеха по радиото ония брадатите, дето нямаха и трийсет години, а от четиридесет и пет мразеха тоталитаризма и повече от тоталитаризма, който все пак си е наш, Съветския съюз! Той им беше пречил да се развиват, въпреки че много от тях бяха завършили образованието си там и жените им бяха като неговата — рускини! А неговата даже и рускиня не е, а татарка! Как обичаха жените си тия големи политически мъже, като толкова мразеха Русия, Маринчо Лалев и досега не може да разбере! Но му объркаха работите и толкова… Дето вика Васил Върбанов: „Яде кифли Жельо с Митеран, яде кифли и… какво? Пак за нашата глава — единайсет часът мина, а хляба още го няма!“

И за главата на Маринчо Лалев…

Започна да го причаква пред посолството един тъничък, призрачен, с леко костюмче и вратовръзка с голям червен възел. Тъй и не можа да го разбере човек от посолството ли е, или е някакъв външен, дето все се размотава пред дългата висока ограда. Запита го първия път, като чакаха да отворят, по каква работа е дошъл. Като човек му разправи — тъй и тъй, Фая, Ира… Ама не са се разписали навреме и гледай сега!

Отвориха портала.

— А ти защо искаш да събаряш паметника на Альоша! — каза му дребничкият с неподозирана за фигурката му омраза и ненавист.

— Аз ли? — трепна Маринчо Лалев, като още не можеше да разбере шегува ли се онзи, или най-сериозно говори. — Аз този паметник ни съм го виждал, ни съм искал да го събарям! Знам само, че е нейде по тепетата в Пловдив…

— А Паметникът на Съветската армия знаеш ли къде е?

— Знам.

— И ходиш да цапаш там със синя и червена боя, нали! Виждал съм те аз тебе! И се чудя къде, пък то…

— Слушай! — стисна го за лакътя Маринчо Лалев, аз от гарата вземам трамвая и направо тука идвам! А оттука — трамвая и обратно на гарата! Ясно ли ти е! Няма как да си ме виждал ни до паметника на някоя армия, ни до паметника на Альоша!

Дребничкият много ловко се измъкна от ръката му й побягна към спирката. Но винаги вече го причакваше там и от спирката още и до посолството чак вървеше подире му и му подвикваше:

— А ти защо искаш да събаряш паметника на Альоша! К’во ти пречи, а? К’во ти пречи?

Беше се вече съвсем побъркал светът — от едната страна едни луди, на другата — други луди! Да се чуди човек на кои страна да застане и да не може място да си намери от яд, че точно сега се случиха тъй наречените от някои „големи промени“! Да беше заминал с някоя от групите на Ненчев, пък тогаз да си ги правят промените — колкото големи ги искат и колкото дълги ги искат!

Засече се веднъж пред посолството с един познат от Коми. Работеше като строителен техник — в Коми, освен дърводобив и пътища много се строеше там: жилищни блокове, болници във всички посьолъци, културни домове, парови централи, магазини, абе всичката инфраструктура на едно населено място. Започваше се с канализацията и водоснабдяването, та докато светнат лампите на уличното осветление… „Още ли си там?“ „Не съм. От две години се мъча да замина, но не мога да се уредя! А ти?“ „Спряха всякакво строителство и сега съм в «Главболгарстрой». Нося документите на бригадата, за да издадат визите, и на петнадесети тръгваме за Екатеринбург!“ „Къде е това?“ „На Урал!“ „Близо ли е до Коми?“ „Е, знаеш, то там близо няма, а пък всичко е близо — вземаш самолета и след два часа или три — стигнал си до Коми!“ „Бързаш ли?“ „Имам време — отварят в девет или в девет и трийсет, така ми казаха…“ „Да седнем някъде да почерпя по едно шкембе и по една бира?“ „Може…“

Сподели и с него болката си: Фая, Ира, селцето там, училището в Кослан, били са и една година тука, а печати в паспорта няма!

— Можеш ли ме взе със себе си?

— Какво можеш?

— В строителството ли? Ве и Ка мога, електричар съм пети разряд с документ, арматура и кофраж мога, ама не съм си взел разряди…

— Във Ве и Ка-то са ми слаби хората? — каза замислено техническият. — От кол и въже са — само двама имам, дето да стават за работа. Мога във Ве и Ка звеното да те взема!

— Взимай паспортите!

— Само служебният ми трябва! Но трябва да отида до Управлението, за да те включат в списъка!

— Плащам таксито и всичко плащам и една туба двайсет кила ракия ще ти донеса на влака, само давай да стане работата.

Като тръгне да върви — върви! Стана работата! На петнадесети тръгнаха, а на двадесети сутринта в седем ги хвърлиха в изкопите! Бяха излели основите и тъкмо слагаха кофражите на първия етаж на жилищната кооперация на улица „Грузовска“. Това им беше единият обект. Имаха още два — на „Пасадская“ и на „Съборная“.

Ама какви блокове им бяха изпипали на руснаците проектантите от „Главболгарстрой“! Прелест! Няма да приказваме за вътрешното разпределение и обзавеждането, което „от — до“ беше внос: бяла техника — от Италия, вратите и прозорците от Словакия, електрото пък — всичко от Австрия и Германия! Отвън беше прелестта им — като платноходи: много бяла облицовка и малко червена фугирана зидария на „Грузовская“, а на „Пасадская“ — същински лебеди! Ще разгърнат крила и ще полетят!

Абсолютно е сигурен Маринчо Лалев и нищо не може да го разубеди, че най-красивите и представителните сгради им останаха на руснаците в града от българите. Приказваше се, че жилищата вървели на цена, по-скъпа от тези в центъра на Вашингтон, но той не е продавал и не може да го твърди. Но може да потвърди, че Бизнесцентърът, макар и по чужд някакъв проект, също стана едно бижу! Три-четири фирми се бяха захващали с него и не можаха да го довършат, но като го дадоха на нашите, и за една година стана — бижу!

И всичко щеше да бъде „бижу“, ако Маринчо Лалев беше успял да се добере до Коми… Но не успя! Отначало имаха много работа из мазетата: парното, топлата вода, студената вода, помпите да се поставят, депата да оборудват… А пък и хората на техническия наистина бяха слабички! Двамата, дето наистина бяха добри и в плановете, и в чертежите, вземаха да се позапиват и в един момент Лалев го направиха и бригадир, докато пристигне човек, достоен да бъде бригадир.

А бяха им прибрали и паспортите! А пък без паспорт как да тръгнеш по тази необятна земя? После им ги върнаха. И ха днес да тръгне Маринчо Лалев, ха утре (бяха се разбрали и с техническия да го пусне за десетина дни!), но пак го обхвана онова съмнение, което го владееше, когато за пръв път със ските отиваше при Фая — с лекарствата от аптечката на фургона, с кафето, млякото и водките на готвача… „Ами ако си е намерила някого и живее с него?“ А той се изтърсва и… те ти, булка, Спасовден! „Писала му е през тези две години, докато е бил в Екатеринбург, и… знае тя, че той не е много писмовен, ама толкова да не е писмовен, че никакъв да не се обади? Поне докъде са стигнали нещата в посолството да беше й написал…“ После пък си мислеше, че наистина не става тъй… Трябва да се върне в България, да си получи парите — към десетина хиляди долара бяха му привели вече, а като има на ръка доларите, да даде, където трябва колкото трябва, да извади международен паспорт на майка си, да се обади на Фая и да я предупреди, че тръгва с майка си, тъй като няма на кого да я остави, и след като получи отговора й: „Тръгвайте! Чакаме ви с Ира!“, да тръгне и за връщане назад да не помисля вече!

И започна да съчинява писмо до Фая… Но тъй като го съчиняваше наум и нямаше писмото на лист пред себе си, забравяше докъде е стигнал, объркваше думите и мислите си, а и нали не беше много по писмата, трудно вървеше и се налагаше все да започва отначало: „Дарагая Фая. И Ира дарагая.“ Няма да стане на руски, ще има да му се смеят на руския! „Скъпички ми Ира и Фая…“ Тъй по̀ бива! Но за кое по-напред да напишеш в писмото. За този ли кльощавия пред посолството, или за онзи ветеран от войните в Екатеринбург, който веднъж в трамвая, като го разбра, че е българин, също като кльощавия го запита: „А защо ви е потребно на вас да събаряте паметника на Альоша!“ Вървеше тогава по телевизията като една от световните новини новината, че българите искат да събарят паметници… Не! Това не е важно, макар и да е важно! В писмото трябва да напише най-главното: „Не мога повече без вас! Тръгвам! Ще взема и мама!“ Ама то така пък няма да е писмо, ами телеграма! И започваше пак отначало. „Скъпа моя Фая, скъпа Ира… Скъпичка Фаина Николаевна, хем ми се иска да не е тъй, хем се моля да си си намерила някого, с когото да си преживяла тези наши нещастни години по-леко и по-приятно. Ама не си, знам те аз! Не си! Мила моя Фаина Николаевна…“

Какво така изведнъж побеля небето?

Няма да пише за това, че Васил Върбанов е паднал от ябълката, за осакатения Миколка също няма да пише, нищо няма да споменава и за това, че три години заради Шулева е ходил като най-първи престъпник да се разписва в Дряново, а още по-малко за ония тримата на Миколка, дето и него причакаха до траверсите на гарата… Не! За това не! Да ги тревожи само! Може, когато е при тях, да спомене само между другото, но в писмото — не! А дали пък не се е разсъмнало вече? Напълно възможно е. Какво иначе ще се белее тъй пред погледа му като бял лист за писмо? Не е сняг! По-бяло от снега е! Нещо като бялото на бялата баба Атидже — много чисто бяло, облечено в цветно, като разцъфтяла пролетна ливада с парички, с жълтурчета, със ситносиньото на великденчето, както цъфтят ливадите пролет, подир кокичетата, и когато вече са прецъфтели минзухарите!

Трябва вече да се ослушва и за снегорина! Да остави писмото настрана и внимателно да следи за бумтенето на беларуса — отдалече да го чуе и да не го изпусне!

А на Фая и Ира ще напише веднага след като се прибере!

Прави си руската баня с нагрети върху скара камъни! Занася вестниците на Васил Върбанов и ако случайно го няма у тях — оставя ги в клуба!

Сяда сетне и съчинява писмото!

 

 

Много интересно се получи с този клуб, дето първоначално го бяха замислили като магазин, заради който опразваха с Даскала и Писателя читалищната библиотека.

Румен Калчев се беше заел с осъществяването на идеята, но не можа да се справи! Искаше отначало да го прави към кооперацията, но не му разрешиха — не позволявал такава дейност Законът за кооперациите или пък някакъв друг закон. Реши после частен да го създава — към собствената си фирма, която бил замразил. Хиляда спънки му се създадоха: на кого щял да плаща наема, като де факто нямало читалище и читалищно ръководство; не било ли малко неприлично там, дето е било библиотека, да се развива търговска дейност; нямало ли Румен Калчев да се обогати за сметка на селото и осиромашалите селяни — в преобладаващата си част сто на сто пенсионери? А пък Румен си беше достатъчно богат за нашите мащаби и без този нещастен магазин. Искаше просто човекът да създаде една търговска площ, откъдето хората, в това число баща му и майка му, да могат да си получават хляба, да си купят пачка кибрит, когато им стане нужда, или пък кило ориз, като им се свърши оризът… Дотука Румен преодоляваше всички пречки — негови момчета изчистиха помещението и го напръскаха с прясна вар, напълно подмени елинсталацията, вкара вода вътре и отля мивка, която облече с кремави фаянсови плочки (такива му бяха останали от ремонта на апартамента му в Търново). Изведе мръсния канал в една щерна, която събираше водата от улуците на кметството — ползвали я някога си, когато още не е имало водоснабдяване, да поят общинския добитък — бика и жребеца, които имало селото за разплод. И беше готов човекът след малко обзавеждане да среже лентата на заведението, но тогава се появиха някакви играчи, по неговите, на Румен, думи, с които той не можа или не поиска да се справи… Не е никак страхлив човек, а пък му надвиха тези типчета с широки лъскави крачоли на панталоните и дълги до коленете сака! Не разбрахме с какво право са дошли да се месят в нашите селски работи, но това, което разбрахме, направо ни ошашави — те самите нямат намерение да откриват тук магазин, но не позволяват и на друг някой да открие такъв! Много сложна ще трябва да е била играта, щом можа без бой да се предаде Румен Калчев! А той, общо взето, не си поплюва…

Тогава на тепиха излезе Васил Върбанов. Тръгна от къща на къща с една тетрадка малък формат и направи подписка с имената, егенето и личен подпис. Оказа се, че всичките жители на нашето и от околните села отдавна още мечтаем да си имаме наш, собствен Клуб на пенсионера! „След като не може другояче, тъй ще ги работим! — рече на всеки един подписал се Васил Върбанов. — Демократично! С подписка и подписа на всеки един демократично мислещ човек! Ще бием демокрацията с демократични средства!“

Когато стана напълно готова подписката, отнесе я в Дряново. При кого е ходил, какво е приказвал, какво е правил — върна се един ден с един кашон чаени чаши, чайник, котлонче с голи реотани и някаква кафеварка, старичка, но още годна за употреба. Струпа новото имущество на още бъдещия клуб върху дългата читалищна маса и като ни огледа един по един, каза ни:

— Работата става сериозна! Имаме го вече разрешението, благоволението и благословията да си имаме свой пенсионерски клуб. Не беше лесно да го получим, но с помощта на Партията на пенсионерите — най-многобройната и най-жизнената в Дряново, успяхме! Ура, другари! Ура, господа!

Никой не извика — бяха отвикнали хората да викат „ура“!

— Малко ви е ентусиазмът, а без ентусиазъм нищо не може да стане като света! — позасегнато каза Васил Върбанов. — Затова и демокрацията не се получава — стигна ви ентусиазмът за два-три митинга и толкоз!

— Не може ли по-накратко! — прекъсна го Даскал Кольо.

— Може! — изгледа го Васил Върбанов. — Конспективно снемам задачите! За откриването на клуба ни ще пристигне лично господин кметът Семов или май Семков му беше името. Виждал съм го в последните години, преди да изригнат промените, да се мотае като комсомолски активист по бригадите, дето още идваха в село, ама сега в коя партия се мотае, не мога ви каза.

— По-накратко! — обади се пак Даскала.

— Кмет не е идвал в селото ни от хиляда години, а по-точно от последните избори и трябва да се подготвим като за пристигането на кмет!

— Мога да ударя една сърна! — предложи услугите си Райчо Даков. — Ако ми вземете една бележка от Ловното.

— Ако вземем бележка, ти няма да удариш една, а единайсет сърни! — отряза го Васил Върбанов. — И като казвам да се подготвим, нямам предвид банкет, какъвто все им се привижда на някои, а клуба ни!

— Че какво ще му трябва на него пък? — запита Ярката. — Чаши има, мивка има, маса има, дето да стоварят хляба…

— Ти, Ярке, свари ли си сапуна? — запита я Васил Върбанов.

— Утре ще го варя.

— Но най-късно утре! Взимаш всичката тая посуда и като вземе да стъклей сапунът, най-малко час преди да си го свалила, отсипваш в един съд, дето няма да ти трябва, един черпак още суров сапун и накисваш всичко вътре — от содата трябва да светнат и чашите, и чайникът, и кафеварката! Да не вземеш и котлона да накиснеш!

— Е, и ти пък, чак толкова за загубена ли ме имаш…

— Нямам те за загубена, ама котлонът да стои тука!

Ярката награби посудата (без котлона) и си излезе.

— Цецке — обърна се към Панделката. — Можеш ли съчини някакви перденца? Ако не ти се намират подходящи платненца, ела у дома да разровим — все ще намерим нещо… Тя Събка купуваше като ламя едно време!

— Имам, бате Василе! — зарадва се на това, че е станала нужна на селото, и то за такава важна работа, Панделката. — Скринът на мама е пълен с платненца. Кенарени ще ги скроя и с битови връвчици ще ги пристегна в кръста, обаче нещо ми заяде иглата на шевната машина.

— Райчо Даков да дойде да я оправи! Ако той не може, ще търсите Маринчо Лалев! Обаче в краен случай! Маринчо Лалев ще ми трябва за друго…

Панделката не си излезе, защото й беше много интересно да научи каква ще бъде задачата пък на Маринчо Лалев.

— Маринчо, къде е Японеца? — запита Васил Върбанов.

— На работа! — отвърна Маринчо Лалев. И се зарадва, че може така да отговори за приятеля си — да видят, че и Японеца става за нещо! — Назначи го Румен Калчев за нощна охрана на стопанския двор…

— Че то има ли какво още да се охранява в стопанския двор? — запита с известна доза ехидство Даскала.

— Има, разбира се! — отряза го Маринчо Лалев. — Щом са го назначили, значи има!

— Отклоняваме се от темата! — угаси конфликта още в началото Васил Върбанов. — Маринчо, и да те търси някой утре за някаква работа, няма те за една неделя поне — назначавам те за щатен художник на селото! Може и иконописец — това ще решаваме после. Хващай сутринта Японеца за яката и направо тука! Никакво пиене, докато ей тая стена срещу прозорците не я направите в годен за изписване вид! Гипс има у Румен Калчев — от баща му ще го вземете — за шпакловката… Киреч има в коритото отвън — за мазилката… Инструменти има у дома — в Републиката на Васил Върбанов!

— И какво ще изписвате, че толкова ще я шпакловате тази стена срещу прозорците? — запита Даскала.

— Селото! — отвърна му Васил Върбанов. — Поне на рисунка да го имаме! Маринчо, ти ще ни изрисуваш — всичките на камара, накуп!

— Ама аз никога не съм рисувал! — дръпна се Маринчо Лалев. — Аз…

— Айде, де! — не му даде да се доизкаже Васил Върбанов. — Даскале, нали му помним изложбичката?

— Но аз тогава съм бил малък…

— Е, сега, като голям, повече ще трябва да го можеш рисуването!

— Четки нямам, бои нямам, как ще стане това рисуване без четки и без бои?

— С въглен! Даскал Кольо ряза липа преди две години — въглен от липа ще ти направи, че цвят да видиш! Измиване няма! Правил го е това нещо вече… Ходихме тогава да драскаме по портите на хората: „Кулак — народен враг!“

— Че и на нашата порта го написахме! — усмихна се Даскала. — Щеше на сутринта баща ми да ме обеси с вървите на цървулите си…

— И добре е щял да направи, ако те беше обесил…

— Какво искаш да кажеш?

— Казах го вече, Даскале! И ще го повторя — не биваше баш такъв живот да ни се случи да живеем! Да се обърнеш назад и да гледаш само глупости и простотии: Кулак! Пък ще го беси с вървите на цървулите си?

— Е, де, не са били само глупости и простотии! — някак много миролюбиво и май за първи път, когато си говореха двамата, каза Даскала. — И хубави работи е имало!

— Ама простотиите бяха повече! — инатливо рече Васил Върбанов. И все тъй инатливо запита: — Ще направиш ли на Маринчо въглени? Ама като ония — с нищо да не могат да се измият!

— Не съм забравил как се правят! До тях да опре… Ще ги направя…

А Маринчо Лалев вече много дълбоко се беше замислил като как ще стане тази работа с изписването на селото. Няма да може да ги хване да му позират! Невъзможна работа! Никой няма да се съгласи да си зареже работата и да седне да му позира! Пролет е, картофите садят сега, чесъна и арпаджика, който е позакъснял с тях, овцете, агнетата и яретата ще трябва да се изкарват, след като той ще бъде тука… Пък и да седне някой да му позира, то ще бъде мърдане, ще бъдат приказки и не се знае той, като не е сам и ще трябва пред някого да рисува, дали ще може да рисува? Не! Няма да може!

— Ще ми трябва снимка на селото… Ей тъй, най-малко трийсет на четирийсет сантиметра!

— Снимка? Фотография искаш да кажеш? — погледна го като изпаднал от небето Васил Върбанов.

— Точно така — фотография! Трийсет на четирийсет или каквито там са стандартите на фотото, но не по-малко!

— Добре си го измислил! — разбра най подире за какво става дума Васил Върбанов и се обърна към Даковчето: — Райка, оставяме засега сърните и се заемаме с художествената фотография!

— Дадено, шефе!

— Само „шефе“ няма да ми викаш, че да не ти зашефя някой зад врата! — И се позамисли Васил Върбанов. После светна целият. — Дават пенсиите утре! Обадила се Милка от пощата в Соколово на Неда на Кольо Калчев. Обиколила е всички и всички го знаят това. Вземаш фотоапаратчето, заставаш най-отпред и няма да разрешаваш на Милка да започне изплащането, докато не се съберат всички. Ако някой много закъснее, което не вярвам да се случи, отиваш и го довеждаш! Нареждаш ги, както са по моя списък (напомни ми да ти го дам после), изправяш ги до стената на кметството, щракваш ги и чак тогава ги освобождаваш, за да си получат скъпите пенсии!

— Бай Василе, само дивеч съм снимал досега, ама хора не съм снимал и не знам какво ще излезе! — взе да бие отбой Райчо Даков, като да са го накарали да рисува селото, а не снимка да му прави. — Ще опитам, пък каквото стане!

— Ще снимаш, все едно че дивеч снимаш! — успокои го Васил Върбанов. — И ще стане! С трабанта на Даскала, дето е същият като на Пасито — в Дряново, франко фотото и франко Маринчо Лалев! Усвоените по транспорта и за фотото средства остават за сметка на републиката на Васил Върбанов! Като получи той утре пенсията си — връчва ви ги на момента, веднага! Но много моля да ми бъдат представени фактурите!

— От фотото ще взема фактура, ама коя е бе, Василе, тази бензиностанция, която ще ми даде фактура за три литра бензин! И де го този човек, дето ще иска фактура за три литра бензин? — запита се и запита останалите Даскала.

— За бензина протокол ще направим! — отказа се от фактурата Васил Върбанов и разпусна почитаемото събрание.

Даже като да посегна да натисне несъществуващия отпреде му звънец…

Маринчо Лалев не беше се още добрал до пенсията и не му се и вярваше, че ще се добере някога до нея, тъй като при настъпилата безработица изобщо не виждаше как ще събере точките, които му се искат от госпожа Шулева! Той самият има петдесет и три ненавършени години — и словом и цифром петдесет и три. Стажът му с двете години от казармата, шофьорските, втората категория тракторист и първата от лесовоза в Коми да дадат, да дадат с приравняванията общо тридесет и седем години. Тридесет и седем плюс петдесет и три — равно на деветдесет точки! Цели десет точки не му стигат.

А никога не е оставал без работа — ден няма в трудовата му книжка, където да не е работил за някого! Дори когато се завърна от гурбета си в Главболгарстрой, не си ползва отпуската, която му беше платена, а още на следващия ден пак се върна на фрезата. Но изглежда пак беше закъснял — след един месец се появи купувач и купи завода, приватизира го! След един месец се появи някакъв като новия чорбаджия, който изкупи всички машини и ги откара някъде. На третия месец чорбаджията пусна в неплатен отпуск целия наличен състав без завеждащ личния състав и Петър Мокрев до бариерата на портала. А на десетия ден от неплатения отпуск привика всички, връчи им заповедите за освобождаване и обеща, ако се появи някаква поръчка, че те ще бъдат първите, които отново ще назначи… Дявол — продаде машините на килограм като за скрап, а пък ги будалка с някакви поръчки. Какви поръчки? И кой ще ти поръча нещо на тебе, като те знае, че няма начин да го изпълниш!

Падна бариерата безвъзвратно, останала и без Петър Мокрев, който се чувстваше като някаква необходима и незаменима добавка към нея… Той си остави ръката в този завод, а те му отнеха и бариерата!

А Маринчо Лалев остана без работа — никой не го потърси вече по специалностите, които има, а където той е попитал, питат го за годините му и му казват да се обади пак!

Завода го купи Чеха и направи в халетата му мандра и месарница! И там, откъдето излизаха машини с паспорт и сертификат за качество, бълват сега неузрели сирена и салами „кучешка радост“.

Мислеше си ги тези неща, наредил се най-отстрани на групата от бъдещата групова фотография на селото. И завиждаше на всички, че сега, като изщрака филма си Райчо Даков, те ще се наредят пред Краса и ще си вземат паричките… Погледна майка си, видя я как се насилва да се усмихне, та да излезе усмихната поне на снимката, и го досрамя от себе си: „Боже Господичко, рече си, млад още човек да завиди на тия пенсии за пенсиите им! Докога все така ще я караме?“ Ха де: докога? В това е въпросът! И те не знаят отговора, ама надули радиоточката в Дряново така, сякаш всичко им е ясно в ясната мъгла, която е натиснала селото…

И започна Маринчо Лалев да се тревожи не на шега за резултата от работата, с която така лекомислено се нагърби… За сетен път се убеди колко много суетен народ са хората. Вървеше от ръка на ръка кръглото огледалце на Цеца Панделката и дори тези, които не бяха потърсяли огледало с години, сега се оглеждаха, пооправяха се, като си мислеха, че ще излязат по-добре на снимката и викаха на Даковчето: „Райка, още веднъж, че забрадката ми се била смъкнала малко на една страна!“

— Няма още една — свършиха позите! — каза Райката най-накрая и закопча фотоапаратчето.

Както бяха се наредили за снимката, като по команда само се обърнаха надясно и запристъпваха пред Краса — да си платят тока, телефона и като погледнат малкото, което им е останало, да каже някой, който още не е разбрал, че пак са дигнали таксите: „Не съм го и погледнал този телефон, пък толкоз пари!“, а друга някоя: „Телевизора само от дъжд на вятър го пускам и една крушка паля само, пък то, ще кажеш, че на ток съм се топлила!“

Чували са го и го знаят какво ще бъде Маринчо Лалев и Киро Японеца, затова не останаха, а тръгнаха към Румен Калчев да вземат гипса и после у Васил Върбанов за инструментите и едно шише безир.

— Ще си вземат пенсийките сега и… кеф! — рече замечтано и недоспало Японеца.

— Бе и ние ще ги вземем един ден! — каза му, за да го обнадежди, Маринчо Лалев.

— Вярваш ли?

— Още се надявам!

— Щастлив човек си ти! — рече му Японеца. — Защото още малко и ще започна да се съмнявам и аз, че японката ще ми прати парите, както обеща, и аз някой ден ще тръгна за Япония… През Австралия, то се знае…

— Не съм щастлив! — каза му Маринчо Лалев.

— На тебе пък какво ти има? — изненада се Японеца.

— Мисля си… — рече замислено Маринчо, — че тия пенсии на снимката на Даков няма да се харесат, а как ще се харесат на мойта рисунка, просто не знам!

— Да ти имам дертовете! — махна с ръка Японеца, но като видя, че приятелят му наистина е разтревожен за изхода от цялата тази бъркотия, додаде: — Щом е тъй, пък да се откажем, а?

— Как тъй да се откажем?

— Даде ми тази сутрин Румен едно бренди. Нещо като аванс.

— Няма да се отказваме! — спря Маринчо Лалев примамливите му предложения. — Никога от нищо не съм се отказвал и не знам как става тази работа!

— Както кажеш — съгласи се Японеца. — Ама да знаеш, че бутилката е в джоба ми! А си рекъл, а…

— Няма да река! — приключи разговора Маринчо Лалев.

Пък и бяха стигнали до Румен Калчев. Излезе баща му бай Кольо и им даде гипса…

До обяд бабите разнесоха по домовете си парите на пенсионния фонд, като оставиха дължимото към държавата в ръцете на Краса!

Райчо Даков мина по едно време и остави готовата, още влажна снимка на селото, като формат приблизително такава, каквато му трябваше на Маринчо.

По вечеря мина Даскал Кольо и достави въглените. Опита ги — меки, блажни и по-черни от катран!

До вечерта на следващия ден Японеца изпипа стената — да ти е страшно да посегнеш към нея, за да не я развалиш! Уж завършил агрономство в Пловдив, а пък роден за дюлгерин! Още се разправя какъв дюлгерин е бил дядо му… Там, където ще бъде рисунката, направи стената изпъкнала, изнесена малко напред, а като я безироса и избърса с едно цяло повясмо кълчища, стана — по-добре да не я пипаш.

— Правил ли си друг път такова нещо — да подготвяш стена за стенопис? — запита го Маринчо Лалев.

— Никога! — взе да се изтрива в кълчищата Японеца.

— А откъде знаеш, че така трябва, та поиска и безир да ти даде Васил Върбанов?

— Не знам откъде знам, ама го знам! — отвърна Японеца. — И което е по-интересно — сигурен съм, че тъй трябва! — каза го и се разколеба: — Но ако нещо те съмнява работата ми, можем да отидем и да се допитаме до Писателя… Идват му разни брадати като него, виждал съм да носят някои и статив — може нещо и той да ни подскаже?

— Кой? — не беше го чул Маринчо Лалев.

— Писателя…

— Е?

— Да се допитаме, викам, до него за стената?

— Никого няма да питаме! — отсече Маринчо Лалев. — Давай брендито тука!

— Започваш да ми харесваш! — усмихна се Японеца и отиде да вземе бутилката от джоба на метнатата върху масата ватенка. Подаде му я. — Може и менте да е, ама то нали и ние станахме ментета, тъй че няма голямо значение…

Взе бутилката, стисна я, като че ще я души, и каза, все така загледан в голата, покафеняла от безира стена:

— Изнасяй се!

Японеца в първия момент не разбра какво става — да му вземат брендито и да му кажат да си ходи! Но наметна ватенката на слабите си плещи…

— Върви си! — вече по-кротко му каза Маринчо Лалев. — Не мога така да мисля, като се мотае някой около мене… Мини и кажи на мама, че десетина дена… е, може и по-малко, така й кажи, няма да се прибирам вкъщи. Да ми сипва ядене в котларките, а пък ти ще ми го носиш вечер по тъмно. Ще чукаш на три пъти по два пъти на вратата и ще оставяш котларките! Разбра ли?

— Всичко е ясно! — отвърна Японеца, но продължи да го гледа така, сякаш сега за първи път са се срещнали.

— Какво има?

— А, нищо няма! Ще ти нося храната и ще чукам на три пъти по два пъти на вратата…

— Точно така! — отвори му вратата Маринчо Лалев и като се изниза покрай него Японеца, затвори я и превъртя два пъти ключа.

Сложи калорифера, който бяха взели от канцеларията на Румен Калчев, на една малко куцичка табуретка, повдигна го да духа точно в средата на безиросаното и го включи на най-голямата му мощност.

Събра от масата старите вестници на Васил Върбанов (като си ги изчетеше и решеше кръстословиците, носеше ги тука да ги четат и другите), извади от джоба си тиксо и започна да облепва прозорците. До среднощ се занимава с тази работа, ама добре стана — и да се мъчи да надникне отвън някой, нищо няма да може да види!

Взе един стол, обърна го обратно, облакъти се на облегалката и се загледа в празната стена. Беше страшна празнотата й като лист на неначенато писмо до много скъп или много обичан човек! Откъде да го започнеш, Боже Господичко, и с какво да напълниш белия лист? И как да го напълниш така, че нищо много важно да не пропуснеш, а и маловажните неща да ги има вътре, тъй като самият ти не можеш вече да се ориентираш кои са важните и кои маловажните неща в живота и в живота ти! Онова, на което не си обърнал внимание някога, се е оказало много значимо насетне, а нещата, заради които не си могъл да спиш, са отминали и все едно че не са били…

Стана и подлепи Райчовата фотография в средата на просветлялата от топлината на калорифера стена.

Върна се на мястото си — гледаше го отсреща селото, учудено, стъписано, изплашено, като да са го изправили на разстрел… Няма да стане! Нищо няма да стане! И нищо няма да излезе от тази приумица на Васил Върбанов, с която Маринчо Лалев така самонадеяно и лекомислено се беше съгласил! Маринчо Лалев ще бъде последният човек, който ще разстреля селото си — с къщите му, с дуварите му, с плевните му, с хората му, макар и рухнали като плевните, като дуварите, като неподдържаните къщици… Други хора си има за тази работа — да рушат и да разстрелват, прекрасно подбрани хора, високо платени хора, ликвидатори хора — нека те да си я свършат тази работа!

А пък Маринчо Лалев ще направи друго… Скочи и грабна един от въглените на Даскал Коля…

Ще нарисува един орех. Техният орех. Онзи, в дъното на двора, до запустелия кладенец. Орехът, за който дядото на Маринчо Лалев — Марин Брадата, казваше, че е саден от дядо му. И че там, на същото това, място преди това е имало друг орех. А преди него — друг!

Да ги види как ще разстрелят ореха! Ореха никой не може да го разстреля — нито големите световни събития, нито малките платени хорица! Никой!

Чупи се въгленът… Значи по-леко трябва да се натиска… И да се повтаря… да се повтаря… А стената сякаш е поизсъхнала! Тя и пресъхнала не трябва да бъде! Ама ще се наложи май Даскал Кольо пак да стъква огнището…

Орехът… Големият орех! И в тъмната му сянка — селото, както си е по Райчо-Даковата фотография — да няма предпочетени и незачетени! Животът ги е подредил на фотографията — не може Маринчо Лалев да промени реда, установен от живота!

Съвсем като Писателя почва да си ги мисли… Ами да — то между писането и рисуването, и пеенето, и танцуването, и всичко останало има ли някаква разлика? Само в това е разликата, че на него му трябва въглен, а на Писателя — думи! Иначе си е едно и също — селото и селянията ни!

Толкова се е скитал Маринчо Лалев и, може да се каже, все далеч от селото, а пък се улавя сега, като рисува набраздения, побелял от годините, къпан от дъждовете и пърлен от сушите дънер на ореха — останал си е чиста проба селянин! Златна проба! А сигурно не може и другояче да бъде — роденият на село, където и да живее, ще си умре селянин; роденият беден, колкото и да е забогатял, ще си умре беден; роденият роб, колкото и да го освобождаваш, ще си умре роб, а свободно роденият, колкото и да го заробваш, никога няма да стане роб!

Като че ли Васил Върбанов се е намъкнал в него и мисли вместо него, ама без псувните си — щяха досега по три пъти да бъдат изпсувани и бедният, и робът, и селянинът, и гражданинът… Интелигентен човек е иначе, а псува като хамалин! А Маринчо Лалев не обича грубостите. И неведнъж му е казвал: „Като разговаряш с мене, няма да псуваш!“ „Няма тогава да разговарям с тебе!“ — казва му Васил Върбанов и отминава. Но винаги се изобръща и додава: „Мене тъй ми е опротивял този побъркан свят, че не мамата му, ами фамилията му… Хайде да не ти го казвам!“

Само той може да върви тъй покрай закнижените прозорци и да търси някъде незакнижено, че да надникне и да види какво става вътре… Хем му е противен светът, хем иска отвсякъде да го огледа, нищо да не пропусне и всичко да разбере!

Спря да ходи. Дошъл е някой? Или пък са надошли всички. Разбраха се, че до десетина дни ще си вземат хляба направо от килифаревската хлебарка и ако закъснее някой, остава си без хляб.

Трябва значи да бърза с изписването, ще придремва на трите стола до стената, но няма да спира, защото десет дни са много време за хората отвън. А пък, ако рече и да завали…

Насъбрали са се. И ей сега Даскал Кольо ще запита… Защо не запитва? Да не би да не е дошъл?

— Е, Василе Върбанов — обажда се Даскал Кольо, — какви са новините на днескашния ден?

— Постни! — отвръща Васил Върбанов и не може да се разбере на какво е сърдит — че не намери пролука, за да надникне в клуба, или на новините, че са толкова постни. — Нито един убит по погрешка няма! Нито една кола не е гръмнала! Няма офиси и магазини с изпочупени стъкла! Появи се значи вакуум и може вече американците да ударят по Садама!

— Няма да ударят! — почва пак да се инати Даскала.

— Да не си приказвал нощес с Негово Величество?

— Аз с никого не искам да приказвам! Сам се ориентирам в събитията. Не съм като някои, каквито ги има много, да се водя по акъла на вестниците и по техния акъл да приказвам! Известно е колко акъл може да има един вестник!

— Колко?

— Ей тонинко! — отвърна Даскала отривисто като снайперист и сигурно показа на пръста си колко според него е акълът на вестниците.

— Язък, че си даскал… Нищо не разбираш!

— Ти и за Мария сигурно ще кажеш, че нищо не разбира?

— Кой, Ярката?

— Пита, сякаш имаме тука сто и една Марии!

— Ярке, ще ударят ли според теб американците Ирак? Няма значение със съгласието или без съгласието на Съвета за сигурност и всичките му вета?

— Да не са луди! — отсече Ярката. — Сега не бива да удрят! А като се върне Пенчо от Израел, тогаз да правят каквото искат!

— Наивница! — обади се Райчо Даков, който да го запиташ защо единствен подкрепя и е за предстоящата война. — Тя си мисли, че заради нейния Пенчо някой ще отложи удара! Тристахилядна войска са струпали хората там — двеста американци и осемдесет от острова! Да не са ги струпали там само разходка да им правят? Уикенд един вид!

— Този и той! Приказва тъй, сякаш лично е ходил в Персийския залив и лично е броил войските! — Даскал Кольо от всички е недоволен днес и ще бъде такъв до обяд — снощи в „Треска за злато“ пак не са му изтеглили личния и валиден номер. На обед ще се отърси от неприятния снощен спомен, ще заживее в очакване на вечерното предаване, ще живне надеждата му, че кога да е ще стане номерът — да изплюе този гаден компютър и неговия номер. Тогава ще му се повдигне настроението. Но сега е още рано! — За войни тръгнали да ми приказват! Не знаят ли, или пък са забравили, че от война никой хубаво не е видял — нито победилият, нито победеният!

— Е, това вече е нещо и вярно, и точно казано! — съгласява се Васил Върбанов, който никак не обича калпавите настроения и депресии на Даскала, когато започват да се дърлят двамата за щяло и не щяло.

— Край на войната! Точка! — вече по-миролюбиво казва Даскала. — Такава новина няма! И като си правиш сутрин политинформацията тука пред нас, тази новина ще я прескачаш и направо минавай на другите новини!

— Казах ли ви аз, че червенокръстците във Видин са организирали курс по водно спасяване?

— И това е свързано с войната — махай го!

— Е, за какво тогаз да приказваме? За медийния закон? Че то за него всичко вече се изприказва: пуснеш радиото — Миленчето Милотинова; пуснеш телевизора — Дилянчето Грозданова и онзи с папийонката, дето има някаква много земеделска фамилия.

— Лозанов! — помага му Даскала. — Да не съм си сложил лимит на телефона, щях да им звънна и да го реша този медиен закон веднъж завинаги!

— Как, бе? Кажи! Аз ще им звънна!

— Като са толкоз прости всичките там двеста и толкоз глави и не могат да съчинят един закон, да вземат и да го препишат отнякъде, бе! Не може да няма нейде по света медиен закон, дето да прилегне и на нас!

— Няма закон на света, дето да приляга на нас! — каза Васил Върбанов. — Такъв закон няма! Ние все сме си бамбашка и ни трябват закони, дето да може и да не се спазват! Къде ще намериш такива закони?

— Махай го и него! Прескачай го! Сигурно и той по някакъв начин е свързан с войната!

— Медийният закон?

— Именно! — отсича Даскала. — Такива дупедавци сме станали, че просто всичко да ти стане подозрително! Затуй минавай направо на външните новини и ги остави нашите да правят каквото си искат! Или каквото им кажат! Не може лудият мъдър да стане и мъдрият да полудее!

— От външните да започвам, викаш? — замисли се Васил Върбанов. — Бе и там същото — пак за войната!

— Прескачаш я!

— Има и една по-свястна новинка… Довечера, ама не мога ти каза кога точно по наше време, ще бъде избрана новата мис на Ню Джърси…

— Ето че имало с какво да започнеш! — живна Даскал Кольо. — И от този факт да преминеш към останалите световни факти…

— Е? И как да стане тази работа?

— Нали каза, че имаш свободен лимит на телефона… Звънваш на Садама и Буша, правиш значи един не телемост като Кеворка, а телефонен мост! И им казваш да излъчат изпомежду народите си по една хубавица, да ги изправят двете пред очите на света и за която светът каже, че е по-хубава — нейният народ ще бъде излъчен за победител! Догодина — пак конкурс, за да се даде възможност и на победения да победи…

— Бе, Даскале, ти даваш ли си сметка, че ей сега изнамери илача на войните! — викна изумено Васил Върбанов. — Направо ги срази, направо ги такова и Буша, и Садама!

— За жени са се биели едно време, за хубавата Елена, ако си чувал… Пък и ние като ергени за моми сме се били, ако си спомняш… А за какво искат да се бият днешните ергени — не може нормален човек да разбере…

Изревава на завоя килифаревската Хлебарка и се затътриха гумите й по сметения от дъждовете отстрани асфалта чакъл…

Ярката ще даде събраните пари на шофьора, а той ще им стовари две щайги хляб. Те ще си вземат хляба, кой колкото си е записал, и ще се разотидат, а Маринчо Лалев трябва да си остане тук — да направи ореха като жив! И тях като живи! Помагай, Господи! Или ме научи как овреме да мога да се откажа, като не си ме научил досега…

Като обути с дамски обувки с високи и тънки токчета преминаха под прозорците овцете и козите на малобройното стадо на селото — козите с пъргаво и игриво почукване, овцете с провлачена и по-глуха стъпка.

Не бяха заглъхнали още тънките звънци и зилове, когато на вратата се почука на три пъти по два пъти. Маринчо Лалев открехна, за да вземе котларките, а Японеца понечи да се мушне в пролуката и ако не беше го избутал навреме… Не можеше да го пусне! Пък и не му се приказваше…

— Да хвърля едно око само! — примоли се Японеца.

— Не бива! — рече му Маринчо Лалев.

— Откъде знаеш, че не бива? Кой ти каза, че тъй трябва?

— Не знам откъде го знам, ама знам, че тъй трябва!

— Ясно! — рече Японеца вече не така обидено и дръпна бялата си покъсана маратонка от пролуката на вратата. Обърна се и много самотен тръгна по самотната осиротяла улица, която водеше за към стопанския двор.

Опита да хапне, но като видя, че нито усеща вкуса на храната, нито разбира какво яде, сложи котларките на перваза на един от прозорците, смете трохите от масата в шепата си и ги изсипа в мивката. Напи се с вода. Тя тръгна отначало мътнобозава — като безиросаното на стената. Докато я чакаше да се оттече, гледаше ореха и тихата му сянка, а виждаше разлялата се река, копторите с тухлите, някакво много отдавнашно свечеряване, което нежно пристъпва към препълненото с народ и добитък село, кучешки лай заглъхва в единия му край, друг лай започва в другия, а в промеждутъците млади петли, объркали всички времена, отчаяно се дерат, за да съобщят на света, че вече ги има, че много скоро наистина и истински ще пропеят…

Пи дълго и жадно.

Махна скелето, което си беше направил от два стола и една триметрова тополова талпа. Застана в сянката на ореха и помръдваше оттам само за да отиде до прозореца и отдалече да погледне стената или пък да си вземе от счупената кошница до мивката още един от въглените на Даскал Коля.

Не знаеше вече ден ли е, нощ ли е, сън не го ловеше, приучи се да не ги чува какво отвън приказват, като дойдат за хляба, изкушаваше се да отвори на Японеца, като дойдеше за празните котларки, но устоя и не му отвори…

Образите от сякаш още влажната фотография на Райчо Даков заставаха един до един, крепяха се някак един други, извираха погледите им от дъното на безиросаната стена — много видели и искащи още нещо да видят, което стои пред тях, но те не могат да го видят… Трябва да им помогне Маринчо Лалев. Малко още му трябва, за да могат да го видят нещото, но толкова му е изглежда силата на художника: не знае кое е това, което искат да видят, не знае дали те наистина трябва да го видят, или то трябва да си остане тайната на живота им — миналия, сегашния, бъдещия.

Застанаха всички по местата си — без Кольо Калчев и жена му, които отказаха да бъдат снимани, без Писателя и госпожа Писателшата, които пък бяха чужди на селото хора. Маринчо Лалев не можеше да разбере успял ли е, докъде и колко е успял с другите, защото през последните два дни не се откъсваше от образа на майка си — изтриваше и добавяше и все му се струваше, че тази жена не е майка му! Или пък е тя, но някак по-друга, каквато биваше понякога в онази къса и мимолетна година, когато Фая още беше тук и още не беше му казала, че не може да не си замине… Беше застанала в края на редицата под ореха, както си беше и на снимката, беше поизвърнала главата си към Райчо Даков, беше се позасмяла някак с очите си само. Говореше му нещо и той я слушаше невярващо, а тя още нещо му казваше и още нещо, пак така весело, докато Райчо Даков повярва най-накрая, че майката на Маринчо Лалев е проговорила!

А дали пък наистина не е проговорила? И не е захвърлила иглиците и терлиците, докато той тука се е блъскал със селото и въглените на Даскала.

Като се почука на три пъти по два пъти, отвори вратата и пропусна Японеца вътре. Той веднага отиде до стената. Застъпвайки ги с пети, събу съдраните си маратонки и затъпка по засипания със сажди под. Спря се пред себе си и като заопипва възредичката си косица, каза със замечтана усмивчица:

— Лалев, да беше ми стегнал една опашчица и щях да бъда истински самурай! — и като запристъпва пак на място в саждите, обобщи: — А пък тия аборигени тука тъй си ги направил, че все едно някой е обрулил ореха и те са изпопадали от клоните му!

Много му се искаше на Маринчо Лалев да запита това последното като похвала ли трябва да го приеме, или само като констатация, но навреме се отказа от мерака си да бъде хвален.

Извади от джоба на дрехата брендито, придърпа още един стол и седна до дългата маса.

Спря да гази саждите Японеца и се обърна.

— Не си я изпил?

— Не съм. Бях я забравил.

— Бутилката?

— И бутилката…

— На мен такова нещо не може да ми се случи. Като тръгвах за насам значи за едно петнайсет минути и гледай, май съм я преполовил! — извади бутилката от джоба на гащеризона си Японеца. Загледан в тъмното стъкло, въздъхна дълбоко и отчаяно: — Лалев, удържане нямам вече!

— А трябва! — рече му Лалев. — По-кротко трябва да се пие! И по-кротко да се живее! А ти така си го емнал този живот, че ще минеш покрай Австралия и Япония, без да ги забележиш!

— Аз? Няма да забележа Япония?!

— Пий! — поднесе му бутилката си, за да се чукнат, и след като звънна стъклото почти на счупване, запита: — Как е мама? Какво прави?

— А, добре е — отпи дълга глътка Японеца. — Ходих отзарана да ви изкарвам овцете — добре беше! Ей, Лалев, седем дена стана как им паса овцете и козите на аборигените! Върви и си ги изкарвай, защото тъй ще ме пропият, че аз наистина мога да ги пропусна и Австралията, и Японията! Всеки слага в торбата шишето, сякаш кон ще върви подир добитъка им, а не човек!

Преди да допие брендито, стана, бос ходи до някъде, върна се с пластмасова бутилка бира „Болярка“ и един наръч зелен лук и чесън. Заседна пак на мястото си отсреща. С много сигурни движения преля от „Болярката“ в бутилката от брендито, върна му неговата и се зае с чистите си нокти да чисти брадите на зеленията. Плъзна му по масата една връзка и като загриза стръка лук, каза, преди да отпие:

— Ей, да имаше сега и малко сол. Какъв живот щеше да бъде! Ама то не може пък баш всичко да му бъде наред на човека… Все е такава: ако има лук и ракия — сол ще липсва, сол и лук ако има — ракията няма да стигне…

— Ракия и сол ако има — лук и чесън няма да има! — помогна му Маринчо Лалев в изреждането на най-различните неблагополучия, които могат да се случат в живота на човека.

— Точно така! — съгласи се Японеца и се втренчи в бутилката на Маринчо — да не би да е налял на себе си само, а бутилката на Лалев да е забравил!

Маринчо Лалев пи достатъчно, но не много — не беше ял отдавна, пък и спането му през тези дни беше такова, че ако си беше позволил повечко пиене, щеше да се натряска и да не може да покаже произведението си на гладните сутринта, когато дойдат за хляба си.

И ги завари утрото тъй — Японеца пиян като японец, а Маринчо Лалев нормално пийнал… и напълно способен да помете с мокра метла клуба, да забърше с мокър парцал чернилката по пода под ореха, да изтрие масата до блясък и да изнесе маратонките на Японеца отвън. Видя зор, докато заведе него до маратонките му. Все се дърпаше и викаше, че иска да му бъде вързана опашка и че докато не се види с опашка, никъде няма да ходи! Искал да се види как ще изглежда като самурай, защото не се знае дали в Япония и самурай нямало да му се наложи да бъде и все такива едни, каквито ги приказва, когато е прегърнал глобуса и го разнася между овесените по стените континенти. Пъхна най-накрая маратонките под мишницата му, притисна ръката му да ги задържи и го изведе на улицата. Японеца се огледа в двете й посоки — нагоре и надолу, избра тази, която не води за към дома му, затътри босите си крака по асфалта и много скоро хлътна в сокака с посъборените дувари и нависналите върху им клони на обрасналите ги крушак и сливаци.

Този ден нямаше да има кой да изкара овцете и козите на селото.

Маринчо Лалев успя да снеме вестниците от прозорците и да ги изгори отвън до запустелите, потънали в бъзак и коприва тоалетни — или нужници, което е по-правилно за тука. Върна се, скри бутилките и биреното пластмасово шише в шкафчето под мивката, наплиска брадясалото си лице, взе доченката, изтри се във вътрешната й страна и седна в ъгъла.

Нещо много сбъркано се беше настанило в рисунката му!

Стана и отиде в другия ъгъл — до вратата!

Същото — където и да застанеше в дългото и тясно помещение на бившата библиотека, погледите на всички от стената го откриваха и се заглеждаха в него така, че да се чудиш просто какво още искат от тебе!

Даскал Кольо му беше сърдит за нещо си. Ярката, сякаш да го претегляше на магазинерска везна, беше повдигнала някак едната си вежда и от това изглеждаше като да му намига — все едно нещо са се били разбрали да свърши, а пък той не го е изпълнил…

Минчо Майката го гледаше отвисоко и кънтеше под високия свод високият му глас: „Мене, майко, мошениците в Габрово бате ми викат!“

Цеца Панделката беше щастлива — има такива хора, които всичко са простили, а на тях няма и какво да им се прощава, тъй като нищо лошо не са извършили през живота си. А и да са — извършили са го, без да съзнават, че то е лошо.

Васил Върбанов седеше в средата на рисунката като насред село, не, ами насред България. Провиснала от ореха вейка хвърляше сянка на едрото му лице и тази сянка не даваше да се разбере със себе си ли само не е съгласен, или не е съгласен с всичко това, което става около него.

Киро Японеца пътуваше — гушнал се до рамото на батя си Василя — и беше тука, и го нямаше. Рееше се бистрият му поглед и на когото се спреше, започваше за нещо да го пита, за нещо, което само той не е разбрал, а пък всички го знаят какво е и отдавна са го разбрали…

Райчо Даков криеше погледа си. И колкото се мъчеше да го скрие, той толкова по-настойчив ставаше, все едно е взел някого на мерник и вече се е приготвил да стреля — обрал е празното на спусъка и в следващия миг ще гръмне!

Майката на Маринчо Лалев гледа, а не вижда! Не могат да поберат двете й очи всичко, което е било — напълнили са се, препълнили са се и ако заплаче сега, не сълзи, а думи ще закапят по лицето й, обградено от черната, поизвехтяла забрадчица…

От другия край на стената Маринчо Лалев гледа всички, оглежда ги и пак ги оглежда, за да ги запомни завинаги, такива каквито са на фотографията на Даковчето, каквито той самият ги е видял, и такива, каквито биха искали те да бъдат, ако някой нещо не си се харесва…

Знае Маринчо Лалев, че като тръгне този път за Коми, това ще му е за последно — връщане назад няма да има! Няма за кога! Пък няма и за какво. А че ще тръгне този път, това вече е решено. Безвъзвратно. И неотложно този път. Реши го, докато прерисуваше образите от снимката с формат трийсет на четирийсет сантиметра. Стискаше и унищожаваше прекрасните въглени на Даскал Коля и мислеше за горите на Коми, за езерата и блатата сред горите, за реката Мезен, която бавно и величествено се влачи сред ниските си брегове, за ледохода, който сега бучи там и може да се чуе чак тук — гърчат се, трошат се, гърмят ледовете, големите блокове избутват дребосъка към брега и се понасят по сивата, бистра и ледена вода нататък към моретата и океаните, които отдавна я очакват. Цяла зима! Цяла вечност! Както го е чакала Фая. Колкото го е очаквала Фая…

Оная речица там последна ще се размрази, ако тръгне веднага — може да я завари още скована в лед…

Ще надойдат съседите на Фая, братята и сестрите й, родителите й, ако още са живи и дано да са живи и здрави, ще бъде тракане на съдове и звън на чаши, жестока баня и после потягане на домакинството, и после вечерите, в които с Фая ще пият чай… Такова щастие е да пиеш чай с Фая! Такова щастие!

Не можеше да му излезе от ума и световната новина на Васил Върбанов за избора на новата мис на Ню Джърси. Виждаше голи рамене, много хубави и много шантави прически, красиви ръце и дълги до сливиците крака, виждаше неземно нежна музика и подиум, просветлял като изгрев, по който дефилира Ира! Каква мис на Ню Джърси ще ми избират, ако на този конкурс не се яви Ира? Може да им изпраска степче! Руски танц? Пажалуйста! Ръченица! Пускай гайдата! Ще бъде облечена в червеното костюмче, дето го подариха на майка й от плетачния цех в Дряново. От много червеното очите й ще станат още по-сини, а косата й като разплавено злато — прелест за очите и радост за душата, от която радост душата заплаква, неизвестно от какво, неизвестно по какво? А на интервюто, то се знае, такива отговори ще даде на всевъзможните им въпроси, че ще има да се чудят кой отговаря на въпросите им — Ира от прединститута в Сиктивкар или ангел небесен, който нищо не знае, а пък всичко разбира! „На английски!“ „Пожалуйста! Но… извинете за грешките!“ Ще извинят, разбира се, грешките й, ще им се зарадват, недопускали до този момент, че може да има такива красиви грешки, такива точни грешки, такива чаровни грешки…

И, разбира се, ще изберат Ира за най-новата нова мис на Ню Джърси!

Видели вратата отворена доотзад, изсипаха се накуп в клуба. Наредиха се пред стената, всеки срещу себе си, и се загледаха в себе си. Никой нищо не казваше и само се посбутваха в раменете, което, гледано от ъгъла, където още седеше Маринчо Лалев, изглеждаше като някакъв танц — полюшваха се старците като презрели житни класове, които ей сега ще паднат в хедера на комбайната…

— Аз… забележки нямам! — каза най-сетне Васил Върбанов. И като се обърна към ъгъла на Маринчо Лалев, закани му се с пръст. — Не можел, а? Не си можел! Можем ние, много можем, ами все трябва някой да ни подбутва нещо да направим, та да видим какво можем да направим!

— Сбутал ни е малко! — сви устни Райчо Даков. — Място има много под ореха, а пък защо тъй ни е сбутал?

— А ти какво искаш? Да се шириш на цялата стена ли искаш? — отвърна му Даскал Кольо. — Като си живял все на тясно и все притеснен от нещо, няма как и на стената да ти бъде по-широко!

— Даскале — усмихна се Васил Върбанов, — ама тебе най-хубаво те е направил — умен такъв и… един мъдър… Ти иначе не изглеждаш тъй!

— А как изглеждам? — засегна се Даскала.

— Няма да ти кажа, защото ти пак почваш да се докачаш. А аз какво толкова ти казах? Казах ти, че изглеждаш умен и мъдър…

— И това още, че всъщност не съм такъв!

— Такова нещо не съм казвал! И свидетели имам — всички тука могат да ми станат свидетели, ако потрябва!

— Ново дело ли ще завеждаш?

— Не! Ще го приключвам! — каза му Васил Върбанов. — Аз му казвам колко хубаво го е докарал Маринчо Лалев, той пак се сърди! Ама, Даскале, личи си, че си най-възрастният изпомежду нас и значи първо по тебе ще мине баданарката…

— Каква баданарка?

— Поисках от Маринча Лалев да ни изтипоса тука на стената, за да се видим на живо заедно всичките и после живите да видят как един по един умираме… Умре някой — и живите го заличават с баданарката!

— За умиране не искам да слушам! — вдигна бастуна Даскал Кольо.

— Ама защо, бе? — дръпна се малко Васил Върбанов. — Умирането е неизбежно!

— А раждането, да не би да е избежно? — запита Даскал Кольо и пристъпи пак.

Но Васил Върбанов не отстъпи този път. Замислен над факта, че и раждането е неизбежно точно толкова, колкото е неизбежна и смъртта, каза:

— Да ти завиди човек, Даскале! Завиждам ти направо, че толкоз си се вкопчил в този живот и толкоз ти се живее, че…

— Не трябва да завиждаме на никого — стихнаха като че ли сръдните на Даскала, — защото не ни е дадено да знаем какво му е на този, на когото завиждаме! Пък и завистта е много вредна работа — никаква полза не ти принася и само навреждаш с нея на душата си!

— Затова май си прав!

— А пък аз ще ти кажа, че ти изобщо не си прав… Кой си ти, че ти да определяш реда на баданарката, когато трябва вече да си разбрал, че в тази работа ред няма! Може пък ти да минеш пред мене — отстъпвам ти реда си!

— Мерси, значи! — рече с усмивка Васил Върбанов.

— Ако не спрете да се дърлите тъй за щяло и не щяло, отивам си! — каза Ярката. — И си търсете кой да ви събира стотинките за хляба и да трепери да не ги изгуби или пък да не са го излъгали!

— Вече спряхме! — разсече с ръка въздуха пред себе си Васил Върбанов. — Даскале, абе ти из онез дене каза нещо умно, а пък аз го забравих какво беше?

— Аз само умни неща приказвам — усмихна се най-сетне Даскал Кольо. — Как да запомня какво съм казал из онез дене?

— Бе нещо с парламента беше свързано?

— Изключено! Аз тези там за нищо ги нямам вече!

— Е, нещо такова беше?

— Изключено! — повтори Даскала.

— Бе нещо за мъдрите беше! Или за лудите? Или пък свързано и с едните, и с другите?

— Аз, общо взето, такива глупости не приказвам, ама знае ли човек… — замисли се Даскала. И като се виждаше как като шикалки ги прехвърля и лудите, и мъдрите, сети се изведнъж за какво става дума и го каза: „Лудите мъдри няма да станат, не позволявай, Господи, на мъдрите да полудяват!“

— Нещо такова беше май?

— Точно такова беше! Ама не съм го измислил аз, а го прочетох в едно от вестничетата на Писателя… Дето му ги праща всеки четвъртък с хлебарките Краса от пощата в Соколово.

— Това няма никакво значение — отде си го прочел и кога си го прочел! Искам краснописно да го изпишеш ей тука отстрани на стенописа — празно ми стои някак, пък и добре ще бъде и лозунг някакъв да имаме пред погледа си! Видяхме, че с много лозунги е лошо, ама съвсем без лозунги — още по-лошо било! Ще го изпишеш ли?

— Краснописно? Не знам доколко краснописно ще излезе с въглена… Краснописът иска тънко перо — например „Рустика“ и гъсто мастило…

— Ти го изпиши по-едро — хем без очила да го четем, хем на лозунг да заприлича!

— То пък един лозунг! Като всичките ти приказки — коя с ред, коя без ред! И за какво ти е да го изписвам това чудо?

— Уредил съм да дойде кметът на Дряново — Семов ли, Семков ли беше, за да открие клуба — с лентата му, банкета му и останалите салтанати!

— Салтанатлия си ти! Имаш го лозунга! — разбра най-сетне за какво става дума Даскала.

И Васил Върбанов се разпореди за останалото — от него ракията и бялото вино, салатите от Ярката, някакви по-засукани сладки от Панделката, почистването до блясък без пепел от Японеца, запечатването на събитието за вечни времена — от Райчо Даков!

Пристигна хлебарката. Взеха си дажбите. Насипа стотинките в джоба на синята манта на шофьорчето Мария Ярката. Беше петък — помъкнаха торбите с хляба за три дни във всички посоки на света.

Васил Върбанов се върна в клуба. Изправи се пред стената.

Маринчо Лалев беше изприбрал нещата си — котларките и завързаните в доченката му празни бутилки. Тръгна към вратата…

— С ред или без ред, ще мине баданарката по всички и ще остане тука една бяла и пребяла стена… Тогава селото вече няма да го има! Ще го заличат от картата на България и такова село Косарка няма вече да съществува!

Най-горното от канчетата се откачи, падна на дъсчения под и се отърколи към краката на Васил Върбанов, той се наведе, вдигна го и се обърна да го подаде на Маринчо Лалев.

— Малей, Маринчо, само да те мисля и тебе — кой ще те мине с баданарката, кой ще ти копае и кой ще те рови? — Пъхна канчето в ръцете му. — Бягай, момче, бягай, бягай и назад не се обръщай, защото ще бъде страшно за гледане!

Толкова скръб, такава мъка и такова безсилие Маринчо Лалев не беше виждал струпани на едно място — в един поглед само! Грабна канчето и ребром се измъкна през вратата — не му се искаше да остави Васил Върбанов сам, а пък не можеше ни минута да остане повече тук — нещо непреодолимо го теглеше навън, далеч от клуба, далеч от селото, по къра някъде, където небето не е тъй прихлупено и слънцето не виси като тежка гира на главата ти…

 

 

На ранина винаги притъмнява… Значи скоро, много скоро и ще се разсъмне! А дали пък не се е вече разсъмнало? Може. Напълно е възможно. Има зимно време едно време тук в предбалкана, което е нито риба, нито рак — нощта отдавна си е отишла, а пък денят още не ще да дойде! Ама че временце е тогава — тихо, сънливо, зъзливо… Същото като това, дето се е надвесило сега над снега и над него.

Докопал е чантите с вестниците на Васил Върбанов, рибата и ориза и така ги е стиснал, че както са се вкочанили пръстите му, невъзможно е да ги изпусне пак!

Тихо е.

Иска да заспи, но още помни — не трябва! Скоро, много скоро ще мине оттук беларусът на Тошката от Длъгня с греблото отпред…

Не му е студено вече. Даже някаква горещина го облива от време на време, на вълни иде, отминава и пак идва! Температура ли е вдигнал? Или топъл ветрец подвява отнякъде — пролетничък, пъргавичък… Глупости на търкалета — посред зима пролетен вятър ще ти подвява! Ето го пак — по-зъл, по-горещ, като от отворена врата на баня излиза, мокър и проклет, не ти дава да дишаш, задушава те, искаш да се откашляш насреща му, а не можеш, защото нов облак, скрежасал по краищата, те връхлита право в лицето. Мъчиш се дъх да си поемеш — не ти дава, глътка въздух ти трябва — не можеш да си я откраднеш от многото въздух, който е около тебе… Всичко е въздух! Толкова много въздух! За всички има от него, а за тебе — няма!

Можело и от задушаване да се умре!

Да не се е завърнал сръндакът? И той така тежко и горещо с дъх на трева да диша в лицето му?

Трябва със затворена уста да диша! И със затворени очи! И да се ослушва… Това сега е най-важното — да не забрави да се ослушва, за да може овреме да чуе беларуса на Тошката!

Няма го сръндака.

Изприбрали са се чакалите в корията.

Кучетата на Чеха са заспали върху струпаните до реката камари оборски тор.

Цялата земя спи, целият свят е заспал, а той не бива да заспива! Не бива! Не трябва! Не… Ще има време да си отспи… Утре… Цял ден… И цяла нощ… И после още — ако още му се спи!

Може да занесе вестниците на Васил Върбанов… и вечерта. Не е обещавал веднага да му ги занесе. Не е! Обещал е да му ги купи — купил му ги е! А кога ще му ги занесе — за това въобще не е ставало дума!

По̀ може да се диша сега. Почти нормално да диша. Все едно е седнал на мястото си в клуба и с трепет очаква да види каква карта ще изиграе партньорът му! Партньорката му. Партнират си с Панделката, защото никой не иска да играе с нея — не била ги знаела картите! Ни белота. Ни ремито. Ни пък на „Донка“, когато рекат да играят „Донка“!

Имат в клуба три в оборот и две съвсем нови тестета — подари им ги кметът на Дряново, когато дойде да открият клуба! С картите — добре! Ами с хората какво да правят, като за едно каре са много, а за две не стигат? Пак Райчо Даков спаси положението — излъгал Ярката и Цеца, че мъжете от селото са организирали соаре за селото, най-учтиво ги канят тях двете. Те се дърпали, че е късно и къде по нощите ще се мъкнат две самотни жени, но той им надвил с обещанията си за прекрасно прекарване, взели те каквото им се намирало под ръка за соарето и… довлече ги!

Пък то — какво соаре! Натиснаха ги на столовете Васил Върбанов и Райчо Даков и ги подлегнаха да ги учат на карти да играят… Мария Ярката бързо се ориентира в терците, квартите, квинтите и каретата, схвана как трябва да се анонсира и съвсем скоро я хванаха, че се е научила и да блъфира! А Панделката — не! Нарежда някакви карти и вика: „Терца“, а като ги изиграят или й надникнеш в картите — никаква терца няма или има цяло сто, което с усмивка казва, че не била довидяла! Мъчиха се още два дни по обедно време с нея и я пуснаха в обръщение — в движение да се учи…

Стана й неизбежен партньор Маринчо Лалев, защото никой не искаше да играе с нея. Викаха: „Бе, да не съм луд да седна да играя с тая лудата — тя ако случайно бие, се сърди, а се радва, когато губи!“ Самата истина си беше това… Не е срещал Маринчо Лалев друг такъв човек през живота си — да е толкова щастлив, като губи (и не само в картите), защото другият отсреща или до нея е спечелил! Друго такова чудо няма и не може да има — да прелива от радост, когато са я вкарали вътре или са я направили валат!

Снощи обаче ще са имали голям проблем. Неразрешим — няма го Маринчо Лалев, не се прибра от Дряново и с късния влак… и едното каре се разваля! Или са гледали тримата как четворката играе и чакат да сменят падналите, или са блъскали реми, където Панделката е най-смехотворна!

И са били коментари по негов адрес… Ако ги събереш всичките, ще се получи цял един научнофантастичен роман! Всеки ще изкаже по някое предположение — кое от кое по-неправдоподобно, а Васил Върбанов ще държи на своето и по всякакъв начин ще се мъчи да убеди и останалите, че „този мискинин“, „този нехранимайко“ ги е забравил и изоставил „заради оная, заради даскалицата, заради Румяна Станчева, дето откак се е пенсионирала и овдовя, са я хванали бесовете й и не я изпускат“!

Васил не знае, че Румяна отдавна замина при синовете си във Варна и се връща в Дряново само за ваканциите през лятото!

Райчо Даков е другият, който за нищо на света няма да отстъпи от своето и ще продължи да го твърди, колкото и да го убеждават, че това е невъзможно — да се е отбил при кмета на Дряново (Семов ли беше, или Семков — мандатът му ще изтече тази есен, а никой не може да му запомни името поне!). И си пият сега с кметчето брендито, и си замезват с шоколад и с шоколадови бонбончета, а ние тука нека се чудим какво да правим, като един човек не достига за едното каре!

Даковчето кой знае защо смята, че Маринчо Лалев и кметът на Дряново са станали много близки при откриването на клуба. „Много му хареса на господин кмета рисунката на Маринчо и… помнете ми думата, до месец, до два най-много, ще му намери работа и ще го изтегли в Дряново!“ Минаваха месеците, нищо такова не се случваше, но той неговото си знае: „Помнете ми думата…“

Как успя да докара Васил Върбанов кмета на Дряново в селото си остана тайна! Цял кмет, макар и на Дряново, да се вдигне и да дойде да открива някакъв си пенсионерски клуб в някакво си загубено и на изчезване село? Не му е било лесно. Не на кмета. На Васил Върбанов. Но не поиска да им каже как точно е станала работата. И всичко си остана в сферата на загадките… Но като се навържеха събитията от сутринта до вечерта на този знаменателен ден, изплуваше една от най-вероятните възможности — дал е Васил Върбанов на личния шофьор на кмета една двайсетлитрова туба с ракия и личният шофьор е докарал кмета в селото! Е, дали кметът и шофьорът са си делили ракията, това никой не може да го каже, но всичко останало навежда точно на тази мисъл…

Беше понеделник. Личен ден — една седмица подир Гергьовден.

Тръгна Васил Върбанов от къща на къща, тоест — през къща, през три и през пет, да съобщава за събитието — вечерта след осем, ама не се знае точно кога, ще се състои тържественото откриване на Пенсионерския клуб. Ще присъства кметът на Общината. И цялото население на селото, както отпреди са се разбрали: Цецка със сладките, Ярката — със салатите, Даковчето — с каквото му е останало, а останалото население кой, с каквото обича…

В осем часа масата беше застлана с оризова хартия и беше станала шведска маса — мезетата и салатите в тави, вилиците в един буркан от майонеза „Краси“, чинийките струпани в единия ъгъл, чашите — най-разнокалибрени в средата на масата, а тубите — голямата с бялото вино и малката с ракията — до краката на масата!

Ето тази голяма туба ни накара да си мислим, че Васил Върбанов си е един рушветчия (не в най-лошия смисъл на думата, но все пак — дал е рушвет, за да докара кметчето в селото!). Тубата не беше на Василя, а на Райчо Даков… И един ден Райчо си поиска тубата — дотрябвала му. „Ще ти я дам довечера.“ Не я даде. „Утре ще ти я дам.“ Няма такова нещо. „Имаш я вдругиден.“ Дръжки! През ден взе да ходи до Дряново, но не връща тубата. И на всички нас ни стана ясно — ония не само са взели двайсет литра ракия, ами и тубата не рачиха да върнат! „Спуках я някак. Чукнах я в нещо и я спуках — каза един ден Васил Върбанов на Райката. — Ще ти купя друга и ще ти върна тубата.“ Райчо Даков се почувства неудобно, рече му: „Василе, не ми трябва вече тубата. Оправих се — услужи ми Маринчо Лалев със същата като оная и се оправих!“ „Не! Ще ти я върна!“ — запъна се Васил Върбанов. „Аз пък няма да я взема! — отсече Райчо Даков. — Не може все ти да влизаш вътре заради селото, а ние само да се носим по течението!“ Не му стана добре на Васил Върбанов, че сме се досетили какво се е случило, но си замълча.

Пристигна пежото на кмета. Слязоха от колата. Шофьорът и той издокаран — не можеш да разбереш кой е кмет и кой шофьор! Хубаво, че Цецка ги излови в момента, в който слизаха, и успя да навре букета именно в ръцете на кмета — по букета вече го разпознавахме. Цял сноп цветя му връчи Панделката — лалета, нарциси, зюмбюли и едро напъпили стръкове божур. Кметът през цялото време на тържеството току завираше лицето си в цветята — да ги мирише или пък да се скрие от прелюбопитните ни погледи — зер, избирали сме го, нека сега и да го поразгледаме хубаво, като ни се е удал такъв случай. Васил Върбанов го беше настанил точно под лозунга на Даскала „Лудите мъдри няма да станат, не позволявай, Господи, на мъдрите да полудяват!“ — действително краснописно изписан, макар и с въглен. Оглеждаше хората пред себе си, оглеждаше същите хора под ореха на стената, извръщаше се още веднъж да прочете крилатата мисъл на Даскала над главата си, пак завираше зачервеното си лице в божурите…

Взе вече да става наистина неудобно — събрали са се всички, а пък тържеството не започва!

Васил Върбанов застана на крачка от кмета и крачка по-напред, извади от джоба на сакото си тесте карирани листи, дълго ги рови, докато намери този, който му трябва, и зачете най-сетне приготвеното си отнапред слово:

— Драги съселяни, уважаеми господин кмете и уважаеми другарю — погледна към шофьора до масата, — че ви забравих името… Имали сме, значи, ери на възход и… ери на падения. Съвсем нормално. Имали са ги всички народи, независимо от това колко големи и колко малки са били те. Но… на нас ни се случи изключителната възможност да открием една нова, небивала досега в живота на човечеството, а именно: ерата на разрушението и… на закриването! Патентовали сме си го и си го имаме това наше откритие само за лично ползване… Сега… за разрушението: разрушихме мавзолея! Не ни беше лесно! Но… това не е за приказване! С успех разрушаваме селското стопанство и сме на път да разрушим напълно българското село… И това не е за приказване! Разрушихме връзките между хората и хората ходят сега като изоглавени велики самотници… Но за това аз не искам да приказвам! Отказвам се! По втората част на нашето епохално откритие — закриването: закриваме заводи, цехове и цехчета; закриваме болници, поликлиники и здравни пунктове; гимназиите стават прогимназии, от прогимназиите правим начални училища, началните училища ги закриваме! А какво, уважаеми дами и господа, остава в едно село, когато го оставиш без училище? Кажи ти, Даскале?

— Нищо! — отвърна късо Даскал Кольо.

— А щом е така, а това безспорно е така, то всичко в живота ни — вчерашен, днешен и утрешен, се превръща в едно голямо нищо, аз нямам какво повече да кажа и затова предоставям думата на господин Семов…

— Семков! — поправи го кметът и пристъпи напред, готов да вземе думата.

— Един момент — спря го Васил Върбанов. — Както се бях разпалил да ви разправям неща, които на всички са известни, щях да забравя най-главното — в ерата на тоталното разрушение и закриване ние сме се събрали сега нещо пък да открием! За пръв път от тринайсет години (какво хубаво число) насам! И то какво? Най-значимия обект, който сме виждали от тринайсет години насам — построения със собствени сили и средства и с неоценимата морална подкрепа на Община Дряново… в лицето на господин кмета, господин Семов, нов и най-важното последен пенсионерски клуб на село Косарка, Дряновска община! Имате думата, господин кмете…

Господин кметът и много мъдър човек да беше, пак щеше да е луднал малко от словото на Васил Върбанов „За това не си струва да се приказва, онова не е за приказване, другото не става за приказка и… На ти, кмете, думата!“ Обаче ербап момче излезе — бързо се окопити от апокалипсиса, който беше му обрисувал преждеговорившият, изстъпи се напред и като отвори една уста:

— Трябва, значи, по-позитивно да гледаме на нещата… Хайде, моля ви се, да не правим така… Така не трябва да правим… Не трябва така…

И така нататък…

Спогледаха се Даскал Кольо и Васил Върбанов: „Че кога свари пък и туй да премине в новата политическа сила, като толкоз се кълнеше във вярност и обреченост на предходната политическа сила, която го беше избрала за кмет?“

А кметчето — чене има, макар да беше инженер по образование. Скастри Василя за мавзолея… „За какво ни е, рече, този мавзолей и защо трябва сълзи да се ронят за един мавзолей?“, сякаш Васил Върбанов беше плакал за мавзолея, а не беше го споменал само като гол факт, с който да илюстрира стихията на разрушението. После пък говори за реформата. И за трудностите при реализирането й, нещо в смисъл че от стар бардак било много трудно нови курви да се направят — така излезе от думите му. После посъветва присъстващите, в това число и себе си, че трябва да се откажат от плача си по миналото, че трябва ясно да се гледа напред и от миналото си трябва с много смях да се откажат, а не с плач и сълзи… И тъй се обърка в плача по миналото и смеха от настоящето, че на Маринчо Лалев просто му домиля за човека и като не знаеше какво друго да направи, за да му помогне, взе от ръцете на Панделката таблата с ножицата и му я поднесе.

Кметът взе ножицата от таблата и с отвикнал жест преряза трикольорната лента — шведската маса беше открита!

Шофьорът беше се нахранил вече — едната от чиниите с пастърмата на Райчо Даков беше опразнена напълно. И курабийки беше си похапнал добре — преполовена беше фруктиерата на Панделката.

Кметчето отказа почерпушката. Но се извини. Много настоятелно помоли за извинение, че не може да бъде още малко с тях, но рано сутринта се налагало да бъде в София на заседание на Асоциацията на общините и трябвало веднага да тръгне, за да пристигне навреме в София и да не закъснее за…

И така нататък…

Влезе най-сетне в колата и като им помаха с букета през отворения прозорец — изметоха се!

— Май нещо не стана както трябва? — рече Васил Върбанов.

— А, защо? То винаги тъй става! Добре стана! — успокои го Даскала.

— Какво добре, бе! — намеси се Японеца, почервенял от гняв. — То тъй яде и тъй се налива шофьорът му, че направо ми идеше да го ударя през ръцете! И после — на София щял да ми ходи!

— Повече не ни ги води такива тука! — подбра ги с дългите си ръце да влизат вътре Минчо Майката. — Никого не ни води повече.

— То няма да има и за какво! — усмихна се виновно Васил Върбанов. — Пък няма и за кога!

 

 

Тишина… И все по-тихо става… Защото, изглежда, е спряло да вали. Кога е спряло да вали? Отдавна? Или току-що? И къде се дяна вятърът, дето цяла нощ навява снега върху му, донасяше и отнасяше накъсания лай на кучетата и гладния вой на чакалите, и бялото, смразяващо дихание на сръндака — едър, тежък, непоносим: да го отместиш сили нямаш; да му избягаш не можеш, все още никакъв те няма от кръста надолу, да го прогониш — не знаеш как, не можеш да намериш тоягата, пък и да беше я намерил, пак нямаше да успееш, толкова зъл и отмъстителен беше сръндакът! От какво зъл? За какво отмъстителен?

Белота… Бяло, кръгло и студено, зимното слънчице изгрява в нависналите от сняг клони на акациите, прогонил утрото, идва денят, поредният, най-новият ден, най-прекрасният, най-обещаващият!

Много добре чу беларуса на Тошката от Длъгня! И скочи. И се изправи насред оснежения до коленете път, и заразмахва торбите — едната с вестниците и другата с ориза, дребната скумрия и пачката кибрит…

Вече по-ясно и отчетливо взе да се чува натовареният двигател на трактора — всеки момент и… ще изскочи от завоя. Пуснатото ниско гребло ще бута снега, а големите грайферни колела ще приплъзват, ще поднасят машината, ще се наложи да се върне назад и пак да наемне… Така бива, когато не е тръгнал Тошката да почисти навреме, а е чакал да трупа, да трупа, да трупа…

Не излиза иззад завоя снегоринът, а изскача Ира… Тича, разперила ръце, като да прегърне целия ден, тича! И вика нещо! Не! Нещо крещи! Или пее! Гримирана е. За пръв път. Отива й. На младия човек всичко му отива, а на Ира още повече! Сигурно се е явявала на конкурса? И са й дали короната… И му вика сега, че не са й я дали, а я е взела короната! Пяла е, танцувала е, всички са й ръкопляскали, интервюто минало отлично, но най ги впечатлило костюмчето на Фая…

Излиза от завоя и Фая… Задъхана, бяла, стиснала шала, дето тука си го плете, в едната ръка, тича и тя, а разстоянието помежду им не се скъсява, сякаш тича на място… Иска и тя нещо много важно да му каже, крещи го това нещо, а глас от устните й не излиза, само дъхът й — малки, бели и чисти облачета, които бавно се разнасят в студената синева на утрото…

Догонват я Минчо Майката — вдигнал манивела над главата си, Даскала — с бастуна, Панделката — превързала косицата си с парче от трикольорната лента, с която откриваха клуба, стисналият пушката Райчо Даков, Ярката, която кой знае как беше прегърнала Японеца — защото е останала без сили или пък от излишък на сили?

Най-отзад вървяха, едва кретаха майка му и Васил Върбанов. Беше я прихванал през кръста да я подкрепя — нещо я увещаваше, кротко нещо й говореше, допрял устни до ухото й, но тя все се мъчеше да развърже възела на черната си, просветляла от пране забрадчица и без да чува това, което й се приказва, викаше пряко сили…

Маринчо Лалев се мъчи да измъкне краката си от снега и да се затича към всичките, които са тръгнали на ранина да го дирят, но не може и не може! Като разтопен асфалт е този сняг — не иска и не иска да го пусне! А на Маринчо Лалев толкова му се иска да чуе това, което иска да му каже майка му… Напряга слух, целият е само слух… И онемява светът от онова, което казва майка му… Ослушва се пак… Точно това е:

— Марине, Маринчо, магаричката ти роди мъжко магаренце тази нощ!

Онемява и Маринчо Лалев от изумление — как може магаричката му да роди мъжко магаренце, когато мъжко магаре не е виждала, откакто я спаси от тиганите на ония цигани? Не е възможно! Не е! Заблудила се е нещо! Или иска него да заблуди! Или да го зарадва? И като не е могла друго да измисли, това е измислила, за да го зарадва! Много добре знае Маринчо Лалев, че в района магарета няма! Но не знае, като е давал магаричката на всеки един, който му я поиска да си услужи, дали пък той не е ходил я до Килифарево, я до Дебелец? А пък в Дебелец и Килифарево — магарета много!

Но… Това вече е снегоринът!

Тошката от Длъгня излезе от завоя и натисна газта. Беше изнервен. И ядосан. Не тръгна снощи да разрине един път и сега само да повтори, ами уйдиса на акъла на Пикьора, баш когато толкова много вали, да му колят прасето. Че и две се оказаха. Докато ги оправят — стана три часът! Докато седнат на преснината — и осъмнаха! За да му звънят от Общината по тъмно и да му правят бележка, че не е разривал, както е по договора, и че по завоите трябвало по-широчко да разчиства, та колите по-лесно да ги вземали и да не закъсват по нанагорнищата! Дадено! Ей го един завой — тъй ще го разчисти, че да може тир да обърне посоката на движението!

Машината зарева, греблото изотдалече подхвана навеяната пряспа и я забута напред към канавката. И после още веднъж. И пак. И пак…

Престара се и той!

И не можа в престараването си да чуе как някой вика и оглася гласът му цялата околност:

— Свят като цвят! Свят като цвят! Свят като цвят…

Никой изобщо не чу някой нещо да е викал!

Втора част
Последният влак за Москва…

… Съдба на литературата е да ни връща историческата памет. Да я съхранява. И да ни представя миналото като нещо сегашно.

Знае се, че трудни въпроси няма, има само трудни отговори…

Писателят

И мнозина други преди него