Кънчо Атанасов
Всичко отначало (6) (Книга за селото)

Ключов синдром

Цеца Панделката веднага скочи, като звънна телефонът, но когато отваряше вратата да отиде при него, запретна се чергата, запъна се вратата — докато я оправи и да си отвори, телефонът млъкна…

Постоя изправена над него, дано отново да звънне…

Стърчеше боса в дългата си до пода нощница, зъзнеше и все си мислеше кой може да звъни по това никакво време — в три часа през нощта!

Да е дъщеря й от София? Или пък другата от Барселона? Не са те! Когато звъни телефонът от София или от чужбина — друго звъни… Все не може да определи в какво именно се състои разликата, но има разлика. Винаги усеща кога й звъни малката и кога голямата от Барселона…

Малката се обажда все около датата на пенсията. Панделката за окончателно се премести в село да живее, но пенсията си не прехвърли в Соколово в пощата, а ходи да си я взема всеки месец в София. Пътува с петдесет процента намаление. А като си вземе билета „отиване и връщане“, още по-евтинко й излиза. И за какво да не си направи разходката? И да навиди внуците и дъщерята, и да им занесе нещо — коприва и лопуш през ранна пролет, гъби през лятото, подправки през цялата година, а есен пък — грозде и плодове. Никак не я обича есента — тогава раницата и кошницата са тежки много и се налага да моли зетя да идва да я взема от гарата! А той, все сърдит и все много работа има, че да стане пишман човек да му седне в колата. Сякаш не тя носи на него и на децата му толкова нещо, дето и да си ги купиш в София, няма да са същите, ами… Крив човек! Криво му е, че се е родил, и все накриво го живее този живот!

Набра номера на Ярката — 2… 6… 9, но той пък даде заето… Или приказва с някого, или пак се е повредил… Петлето се обажда точно в полунощ, и то само в събота! Ама с кого пък може да приказва в три часа? Може с всекиго да приказва Ярката. Като я стегне ушанката, и… набира който номер й дойде на ума!

Не беше това позвъняване от чужбина… От чужбина друго звъни и като вдигнеш слушалката, първо едно особено щракване се чува и чак тогава иде сигналът… Пък и голямата се обажда рядко — на Цветница само и на Нова година! Дала й е номерът на джиесема си и са се разбрали, ако има нужда от нещо, да й звъни! Така са се разбрали… Ама от какво да има нужда Цеца Панделката, че да й звъни? Има си всичко. Здрава е. И дано да не се налага да я търси на джиесема! И най-лошото да се случи, заръчала е Панделката да не я търсят, а да й го съобщят най-малко месец след това, за да не се дига и да тръгва насам — само да троши пари, път да бие и… пази Боже, да си изгуби работата там! А се хвали засега с работата си: гледала един парализиран старец и наглеждала една вила на брега на морето. Малко й плащали, но все успявала да отделя по нещичко настрана. Похвали й се по Нова година, миналата, че си е купила кола и през лятото щяла да си дойде с колата. Но не си дойде… Случило се е нещо? Или пък не са й разрешили испанците отпуска, който вече пета година й обещават? Като звънне сега за Нова година, дано да не забрави да я запита какво точно е станало!

Набра пак номера на Ярката — свободно, а пък никой не вдига!

Ама и докога да чака тъй? Като не й знае нарядите на Ярката — кога спи на пъртината и кога бодърства вътре до печката? Сто пъти й го казва Ярката — по часове и по минути, а тя сто пъти не може да ги запомни! Ще си вземе утре лист и химикалка, като тръгне към клуба за партито, че да си ги запише най-сетне нарядите й и като се случи като сега, да знае къде да я търси! Всичко става… И са се разбрали всички помежду си — почувства ли се някой зле, или пък му се появи нужда от разговор с някого, без никакви притеснения да звъни на всекиго! Сами хора са повечето — всичко с всекиго може да се случи… Добре са в селото само Кольо Калчев и Неда. Двама са си. А и синът им Румен Калчев през ден, най-много през два, си е тука — да наглежда работите на кооперацията, а и тях да наглежда…

„Орисия!“ — рече си Панделката и намести слушалката върху телефона. Бяха премръзнали краката й, а пък още стискаше терлиците в едната си ръка! Пусна ги на стола до масичката, прибра се в стаята си и се навря в леглото. И чаршафите й бяха изстинали!

„Орисия!“ — рече си пак Панделката и разбра, че няма да може вече да се заспи. Размисли ли се ей тъй за дъщерите си, за Ярката, за другите хора от селото, за Маринчо Лалев, който снощи така и не се прибра от Дряново, докато блъскаха картите, как я ругаеше Даскала, че все не е играла това, което на него му се иска… Да му се не види и Даскала! Само той да бие! Какво му пречи и противникът да бие някой път? Ама не — все той да е отгоре! Затова обича Цеца да играе с Маринчо Лалев — каквато и глупост да направи, никога не й се кара! Само се усмихва и продължава да дъвче кибритената клечка в ъгъла на устните си. Тази кибритена клечка много го издава, че не му е много спокойно и на него… Приисква й се понякога на Цеца Панделката да му каже да се остави от това повторно или за трети път заминаване за Русия. Не знае какво може да завари там, не е сигурен същото ли ще бъде, каквото е било, не може да бъде и в себе си сигурен дали ще може да живее далеч от това село и от тези хора, с които толкова дълго е живял! Какво ще му бъде? Че и майка си се кани да замъкне там! Е, това вече ще бъде грешка! И трябва да му го каже — поне това! Мълчала е досега, за да не излезе, че му се натрапва. А защо пък да не му се натрапва? Почти връстници са — тя е само с четири години по-голяма. Заедно са расли. После всеки е живял живота си, както животът му се е наредил. И как пък няма очи и да види кое как е, какви са нещата около него и какви биха могли да бъдат? Дъвче кибритената клечка и се усмихва…

На Ярката всичко й е ясно! От Ярката нищо не може да се скрие! И много нетактично понякога подмята разни неща, дето, ако покрай тях не бяха само мъже, отдавна да са станали ясни на всички. Веднъж дори Цеца й се разсърди и я помоли да спре с тези подмятания! „А самата ти защо не му кажеш?“ — запита я Ярката. „Какво да му кажа?“ — трепна Цеца. „Това, което мислиш по въпроса!“ „А аз какво мисля по въпроса?“ „Уточни си, уясни си го и не чакай той сам да се сети, защото той никога няма да се сети!“ „А защо да не се сети?“ — почти изплака Панделката. „Защото всички мъже са такива — отсече Ярката, — трябва да си вдигнеш полата, за да разбере, че имаш някакви чувства към него!“ Толкова е плесната в устата тая Мария, че няма накъде повече… Но… върне ли се Маринчо Лалев от Дряново, веднага ще му каже… Поне това, че на стари години просто няма право да разнася майка си като неодушевен предмет насам-натам по света, само и само да му бъде добре на него! Когато даже и това нещо не е никак сигурно. Защото винаги почти така става — мисли си човек и силно желае да се случи еди-какво си, а то се случва нещо, дето не го е и помислял…

Нейният случай примерно е абсолютно потвърждение на това правило, което Панделката нарича орисия, а други пък наричат съдба! Но то си е едно и също — нито от едното може да избяга човек, нито от другото…

Цеца или Цветанка, или Цецето (и помен нямаше още от това „Панделката“) завършваше икономическия техникум във Велико Търново. И беше в последния курс. И срещна Борис на новогодишния бал, който ръководството на техникума организираше заедно с ръководството на Военното училище за учениците и курсантите…

Значи, ако беше записала гимназията в Дряново, както баща й и майка й настояваха, нямаше да има никакъв такъв бал, никакъв Борис (по-сетне Боби) и всичко, което последва…

Цецето се дипломира с успех много добър и нещо отгоре, а пък Боби го произведоха младши лейтенант. И как само му стояха и униформата, и фуражката, и кортикът! А пък трябваше да се разделят… Тя трябваше да си отиде на село и след десет дни да започне работа в Радио завода, а той трябваше също след десет дни да се яви в Любимец, закъдето го бяха разпределили. И като много й се искаше още малко да бъдат заедно, покани го да дойде на събора в село, който се падаше същата събота и неделя, които предстояха. И Борис дойде. С униформата и с кортичето си. И стана Боби… Баща й и майка й не можеха да му се нарадват! И доведоха вечерта у тях Генерала — най-издигнатия човек в селото и нещо като майка на селото, както старшините (отпосле го разбра) са майки на ротите. Боби трепна, като видя Генерала, и цяла вечер се държа много неестествено. На всички вика „тъй верно“ и „слушам“. Пита го майка й дали да му досипе от пълнените пиперки и кюфтетата, а той: „Тъй верно!“ Покани го тя да поизлязат из селото, а той: „Слушам!“ — и тръгва отподире й като паленце някакво…

В центъра на селото свиреше музика. На дансинга танцуваха по двойки, а като засвиреше музиката хоро — навървяше се по циментовия кръг най-дългото хоро, което може да си представи човек! Играха хора, румби, танцуваха танга и валс — все едни и същи, защото музикантите от съседното село само тези знаеха.

Трябваше вече да си тръгват. И… противно на всички очаквания — Генерала още беше на масата. И… Боби: „Разрешете да остана!“ „Остани“ И… се поведе помежду им един много военен разговор: „Юнак, а сега накъде?“ „В Любимец!“ И нарежда: тази и тази армия, батальон, рота, отделение… „А не ти ли се иска да останеш тук по-наблизо?“ — подсмихва се Генерала и многозначително поглежда към Цецето. А Боби, без дори да я погледне, отвръща: „Съвсем не знам?“ „А пък аз знам! — казва вече поразгърден Генерала. — Ще те взема при мене в Свищов. Пък после ще видим…“

И го взе в Свищов. А после и Цецка изтегли при себе си — в секретната секция. А после пък — Боби и Цецка се взеха. Дигнаха баща й и майка й голяма сватба, за каквато бяха мечтали от своята насам, която никак не беше им харесала. На сватбата дойде и Генерала… Беше сватба — да ти хвръкне фуражката!

Генерала го изтеглиха в София — направиха го началник на войските. Той изтегли тях в София. И започна Генерала да си строи блок в София. Включи и тях в блока. Всичките спестявания от село се преместиха в София. Без никакви заеми достроиха апартамента и се нанесоха в него — на етажа на Генерала и врата срещу врата с него. Само дето вече Генерала го нямаше — бяха го изтеглили в чужбина като военен аташе или нещо по-голямо…

И излезе изведнъж, че на пагоните на Генерала са се крепили и животът им, и бракът им… А може пък и да не е било точно така? Но… така излезе…

Цецка работеше в секретната секция като волнонаемна, но с всички добавки, които се полагаха на военните. Боби работеше в щаба. Пътуваха заедно за работа, а се връщаха в различно време — тя около пет и половина, той — когато както се случи: веднъж — задържали го, друг път — били в командировка и закъснели, трети път — наложило се да остане в поделението, за да смени дежурния, който късно се обадил, че има нещо неотложно и не може да се яви… Но всички тези разминавания взеха да се случват, след като Генерала беше заминал! Можело е да се усъмни? Но… не се усъмни и нещата сами си дойдоха на мястото…

Беше започнало да се разминава и отиването им на работа: или ще тръгне по-рано, или няма да се е дообръснал, или ще има ходене в министерството…

Вече нито го чакаше, нито го питаше дали ще тръгва!

Така тръгна и онази сутрин… И пристигна. И седна зад бюрото си пред гишето на секретната секция с решетките, когато разбра, че са се изгубили ключовете й. Цялата връзка! С печатчетата за слепките — 08 и 36! Побягна към къщи, прерови навсякъде, но не намери ни ключовете, ни слепките! Изчака трамвая, с който беше дошла — каза й ватманът, че никакви изгубени вещи не са му предавали тази сутрин, освен повредения чадър, който виси на закачалката зад кабината. Запита го колко „единици“ се движат по този маршрут. Каза й, че са три тази сутрин, но едната поради повреда се е прибрала в гаража. Изчака другия, който се движи по маршрута — няма ги ключовете. Взе такси и отиде в гаража — няма ги и там!

Върна се в секцията и доложи, както е положено, че е изгубила ключовете на вратата, на касата си, на бюрото си и слепките, които съпровождат ключовете. Забръмча като кошер секретната секция — отпочна се веднага смяна на всички брави и бравички, подбраха се нови номера на слепките, сменяха се восъчни печати и пластилини…

А през всичкото това време, че и вечерта, че и следващите няколко дни довчерашната „колежка“, „приятелка“ или просто „добра позната“ даваше обяснения. При когото я заведат. Или на когото доведат при нея в дъното на коридора — бяха вече я лишили от достъп до секретната секция!

Точно през тези няколко дни Боби беше зачезнал. Смили се някой да й каже, че е изпратен по инспекция в енския батальон… Каква инспекция? Всички заповеди за инспекции и командировки минаваха през нея, а такива не бяха постъпвали до сутринта, когато изгуби ключовете. А пък той беше заминал точно тази сутрин — без дори да й каже, че ще пътува…

На третия ден я снеха от секретната секция и я назначиха като хигиенистка, и то не в щаба, а в администрацията на поделението.

Боби се върна и изобщо не се изненада от това, което се е случило. Каза: „Можеше да се очаква.“ „Какво е можело да се очаква?“ — запита го тя. Но той махна с ръка и излезе от стаята.

Което се случи до края на седмицата, също можеше да се очаква — на събранието на първичната партийна организация я изключиха от партията. Нарече я някой „елемент — безотговорен и крайно опасен“, произнесе се друг, че случилите се неща не могат да бъдат прощавани и трябва да бъдат наказвани с най-голямата строгост, трети обобщи, че изключването от партията е неминуемо, но трябвало да се помисли и за възстановяването на средствата, изразходвани за смяната на цялото обезопасяващо секретната секция имущество — брави, ключове, печати, които, най-грубо пресметнати, могат да надхвърлят двеста лева, а даже и двеста и петдесет лева…

Като да не беше работила с тези хора, да не беше пила кафе с тях, да не бяха заедно празнували 23 септември, да не бяха ходили колективно на излети и на опера — никой не я защити! Никакъв не се обади и Боби… Той поне можеше да каже някоя добра дума, но не я каза и така зачеркна целия им живот до този момент!

Беше се прибрал след събранието преди нея, защото на нея изобщо не й се искаше да се прибира. Дълго се скита из парка и сетне из градинката, като все заничаше в краката си и под пейката — да търси ключовете и печатите и там, където изобщо не беше минавала! Крачеше, стиснала дамската си чантичка под мишница, току я поглеждаше да не би да се е отворила, та да изпадне нещо от нея — сякаш можеше да има нещо в нея, след като ги няма ключовете и печатите!

Дъждът продължаваше да вали — беше се просмукал през тъничката й дрешка, студен и есенен се стичаше по гърба й, натежалата пола току се свличаше и тежко се заплиташе в краката й.

Беше стигнала до кварталния тотопункт. Свърна наляво, отмина трафопоста и се изправи пред блока.

Светеше само прозорецът на хола им…

Отвори тежката метална врата на входа. С усилие и нежелание заизкачва тридесет и трите мраморни стъпала до площадката на етажа…

Боби вече си беше стегнал куфарите. На една закачалка беше провесил парадната униформа, навряна цялата в голям найлонов чувал…

Повтори адреса и номера на телефона. Сложи слушалката.

— Предстои ти повишение… — някак безучастно му каза Цеца.

— Предстои ми повишение! — каза й той. — Много добре знаеш, че ми предстои повишение!

Позвъниха от таксиметровата служба.

— Да. Чакам!

Цеца свали мокрите си обувки и ги отнесе на мокетчето до вратата.

Боби пренесе двата куфара на площадката. Върна се да вземе чувала с униформата. Преметна я на ръката си и се изправи насред хола.

— Като ми мине повишението, и… ще се върна…

— Моля?

— Ще се върна! — повтори Боби.

— Няма да се върнеш! — каза му Цеца. — А сега тръгвай — таксито спря долу.

Притиснал униформата до гърдите си, мина ребром покрай нея и излезе.

Вратата сама се затвори.

Ето така остана Цецка сама… И понеже косата й беше много дълга, а работата й на хигиенистка много и много неудобна, привърза я с една панделка — горе, на върха почти, та започнаха да й викат Цеца Панделката. Не се обиждаше — нямаше какво вече да я обиди!

Но му го каза веднъж на Боби — това, което й се искаше да му каже…

Една сутрин — метеше заедно с войниците алеята от входа на поделението за към щаба, когато заприиждаха офицерите, волнонаемните, колежките и колегите от секретната. Зададе се и Боби — със съвсем новичките си пагони. Изстъпи се отпреде му.

— Как са децата? — запита я той.

— Да ми се чуди човек — каза му Цецка, — защо измежду толкова много мъже точно тебе съм избрала да бъдеш баща на децата ми?

— Разбрахме се, разводът да бъде по взаимно съгласие!

— За това се разбрахме! — каза Цецка и стисна дръжката на метлата.

— Тогава? Какво искаш още? Оставям ти и жилището, и колата. Всичко ти оставям!

Цецка забръска дебелия килим нападали от липите листа. И започна да се смее — ама тъй се смее, че чак метлата ще изпусне!

Върнаха се две войничета да й помогнат да догони останалите…

Вятър се изви отвън — прозвъннаха стъклата на прозорците и сякаш да се поразлюляха тъничките завеси. Куче сънено пролая някъде от през празните дворове, пряспа сняг се сурна от стръмния покрив над стъпалата и пак стана тихо, самотно и тревожно, в което като гръм отекна гъгнивият, простинал глас на радиоточката!

„Няма да се спи! Трябва да се става!“ — рече си Панделката и мисълта й пак се върна на ония дни… Все тъй ставаше с нея: работи си нещо или даже както си приказва с някого, и… застане пред очите й онова злополучно за нея събиране, на което ни един не се намери ни една добра думица да каже за нея. Пък заедно бяха работили дълги години и дълги години заедно си бяха пили кафето! И… започна да й се струва в такива мигове, че не е загубила ключовете тогава, а ги е скрил Боби или пък някой друг. Ама кой друг? И защо да ги крие Боби?

Изтегли от взаимоспомагателната каса петстотин лева, за да заплати бравите, бравичките и ключалките (впрочем абсолютно същите като предишните — само такива се бяха намерили по складовете!), а с остатъка купи на децата зимни якета, че им бяха омалели старите…

Сама отгледа дъщерите си, сама ги изучи, сама ги изжени. А остане ли сам един човек — остава като на един крак. И започна да куцука в живота. Можеш ли да настигнеш някого с куцукане? Че и да го изпревариш? Не! Не! И не! Изоставаш, изоставаш и… на село!

Хубаво е тука на село, но не й е хубаво, че е далеч от децата! Обаче беше станало невъзможно пък да не се вдигне и да си дойде тука…

Пенсионира се при първата възможност — излезе някакво такова временно решение, та който иска, да може да се пенсионира, преди даже да е навършил необходимата възраст. Веднага подаде документите. И веднага я пенсионираха. Със съвсем нелоша пенсия, защото представи в Пенсионното доходите от последните три години в секретната секция. Свърши й някаква работа тази проклета секретна секция! Ама зетят — недоволен! Все върви, все сумти, все нещо не му е както трябва… Тъй ли? Взе един ден раницата от килера и мешката (само те й бяха останали от Боби), натъпка в тях дрешките си, панделките си, двата чифта обувки — зимните и летните… и осъмна една заран в село!

Добре че бяха строили старите здраво: помете паяжините, вароса, позабърса шкафовете и мебелите, поизтърка постилките и завивките и заживя като Симеонча — няма сърдити хора наоколо ти и най-важното — няма ти на кого да се сърдиш!

Запаса престилката.

И… пак се заопипва за ключовете! Ей… да ти се не видят и ключовете! Откакто си е дошла, нищо не заключва, ни портата, ни някоя от къщните врати, а вземе ли да излиза, все се опипва по джобовете и тръгне ли нанякъде, все стиска чантичката под мишница — да не би нещо да изпадне от нея!

Едни глупави ключове на една още по-глупава секретна секция, в която, мисли си сега, никога не е имало нещо секретно, по такъв глупав начин да съсипят живота на човека! Че… и на няколко човека още! Че… и за години напред! Дъщерите й — отраснаха без баща! Внуците й — растат без дядо! Децата на внуците й — и те ще чувстват, че нещо в тяхната фамилия не е било съвсем в ред и още не е в ред…

Просто да не иска и да помисли човек колко големи и направо непоправими могат да бъдат последствията от една такава нищо и никаква, както й се вижда сега, историйка с някакви си ключове на някаква си секретна секцийка!

Поне докато рине снега до портичката и до нужника в дъното на двора, няма да мисли за това!

А дали първо да не позвъни на Маринчо Лалев, уж да го пита дали ще тръгва да разрива пъртини на бабите, та да го покани да се отбие и при нея — дебел сняг е навалял, няма да може сама да се справи с него!

Или да позвъни на Ярката? Тя трябва вече да се е прибрала от полосата си и нещо да е разбрала за това, дали Маринчо Лалев се е прибрал снощи, и да й го каже…

Решава Цеца Панделката, че е по-добре сама да си направи пъртините и като ги направи, рано-рано да отиде да чака за хляба пред клуба. А там вече ще завари Васил Върбанов и Даскал Кольо, които ще й кажат всичко, което толкова живо я интересува…

Така ще бъде най-добре да направи!

Стисва Цеца Панделката дебелата дръжка на шперплатовата лопата и се изправя срещу бялата стихия на зимата — много зима, много сняг!

И… пак опипва дълбоките джобове на престилката…

Толкова е дълга тази престилка, че или се подгъва във високите кончове на ботушите, или като се свлече надолу, и направо размита навалялото през нощта. Така е трупало, та да не може със сигурност да се каже били ли са разривани тези същите пъртини вчера, или не са били разривани…