Мат Ридли
Геномът (4) (Автобиография на един биологичен вид в 23 глави)

Хромозома 2
Биологичният вид

Човекът, с всички свои благородни черти, все още носи в себе си незаличимия отпечатък от нисшия си произход.

Чарлз Дарвин

Случва се очевидното да не се забележи. До 1955 г. всички са единодушни, че хората имат 24 двойки хромозоми. Всички приемат това за неоспорим факт. А смятат така, защото през 1921 г. един тексасец на име Тиофилъс Пейнтър прави тънки срези от тестисите на двама чернокожи и на един бял мъж, осъдени на кастрация за лудост и „самоизнасилване“. Той поставя тези срези във фиксиращ разтвор и ги разглежда под микроскоп. Пейнтър се опитва да преброи обърканото кълбо от несдвоени хромозоми в сперматоцитите на нещастниците и стига до числото 24. „Сигурен съм, че това е вярно“, казва той. Други по-късно повтарят експеримента му. Всички са единодушни — броят на хромозомите е 24.

В продължение на 30 години никой не се усъмнява в този „факт“. Една група учени прекратява опитите си с чернодробни клетки, защото във всяка клетка откривали само по 23 двойки хромозоми. Друг изследовател намира метод за разделяне на хромозомите, но и той мисли, че вижда 24 двойки. Едва през 1955 г., когато индонезиецът Джо-Хин Тьо се премества от Испания в Швеция, за да работи с Алберт Ливан, истината проблясва. Тьо и Ливан използват по-съвършени методи и ясно виждат 23 двойки. Те дори успяват да преброят 23 двойки на фотографиите в книги, в които се твърди, че са снимани 24 двойки. Няма по-голям слепец от този, който не иска да прогледне.⁽¹⁾

Всъщност наистина е изненадващо, че хората нямат 24 двойки хромозоми. И шимпанзетата, и горилите, и орангутаните имат по 24 двойки хромозоми. Сред човекоподобните маймуни ние сме изключението. Под микроскоп най-очевидната и впечатляваща разлика между нас и другите човекоподобни е, че ние имаме с една двойка хромозоми по-малко. Причината за това не е, че на нас ни липсва една двойка, а че две маймунски хромозоми са се слели при нас. Всъщност хромозома 2, която е втората по големина човешка хромозома, е резултат от сливането на две средно големи маймунски хромозоми, както това може да се види от разположението на черните ивици върху съответните хромозоми.

В обръщението си към Папската академия на науките на 22 октомври 1966 г. папа Йоан Павел ІІ твърди, че между човекоподобните маймуни и съвременните хора съществува „онтологичен дисконтинюитет“ — момент, в който Бог е инжектирал човешка душа в животински род. Това е начин, по който Църквата може да се помири с еволюционната теория. Може би онтологичният скок се е осъществил в момента на сливането на две маймунски хромозоми и гените за душата са разположени не другаде, а близо до средата на хромозома 2.

Въпреки твърдението на папата, човешкият вид в никакъв случай не е върхът на еволюцията. Еволюцията няма връх и такова нещо като еволюционен прогрес не съществува. Естественият отбор просто е процесът, чрез който формите на живот се променят, за да съответстват на множеството възможности, предоставени от обкръжаващата среда и от другите форми на живот. Бактерията, която живее в серните извори на дъното на Атлантическия океан и която произхожда от бактерии, които са се отделили от нашите предшественици още по времето на Пуоп, е със сигурност по-еволюирала от един банков чиновник, поне в генетично отношение. При положение, че има много по-кратък период на размножаване, тя е разполагала с много повече време, в което да усъвършенства гените си.

Моят интерес към състоянието на един биологичен вид — човешкия — все още не означава, че този вид е особено важен. Разбира се, човешките същества са неповторими. Между ушите си те притежават най-сложната биологична машина на планетата. Сложността не е най-важното нещо и не тя е целта на еволюцията. Всеки биологичен вид на планетата е уникален. Уникалността се среща на всяка крачка. Въпреки това ви предлагам в тази глава да разгледаме неповторимостта на човека, да разкрием причините за неговите особености като биологичен вид. Извинявайте за ограничените ми интереси. Историята на сега широкоразпространения, неокосмен примат, дошъл някъде от Африка, е само бележка под черта в историята на Живота, но за историята на този неокосмен примат тя е важна. В какво точно се състои уникалното предимство на нашия вид?

Човекът представлява екологичен успех. Хората по всяка вероятност са най-разпространените големи животни на цялата планета. Те са около шест милиарда и общо съставляват около 300 милиона тона биомаса. Единствените големи животни, които ни конкурират или ни превъзхождат в това отношение, са тези, които ние сме опитомили и превърнали в домашни животни: крави, кокошки и овци — или такива, които зависят от средата, създадена от човека — врабчета и плъхове. От друга страна, в света има по-малко от 1000 планински горили и дори преди да започнем да ги избиваме и да разрушаваме естественото им местообитание, броят им не е надвишавал 10 000. Освен това човешкият вид е демонстрирал забележителни способности за колонизация на различни биотопи — горещи и студени, високи и ниски, морски и пустинни. Орлите-рибари, бухалите и розовите рибарки са единствените други едри видове, които населяват всички континенти, с изключение на Антарктида, но без да променят вида на местообитанието си. Без съмнение екологичният успех на човека има висока цена и сигурно в недалечно бъдеще сме обречени на катастрофа. За успешния вид какъвто сме, ние сме прекалено песимистични за бъдещето си. Все пак засега все още имаме успех.

Забележително е, че въпреки успеха си, сме тясно свързани с голяма серия провали в миналото. Ние сме човекоподобни маймуни, група, която почти е изчезнала преди 15 милиона години при конкуренцията с по-жизнеспособни маймуни. Ние сме примати — група бозайници, която почти е изчезнала преди 45 милиона години при конкуренцията с по-добре програмираните гризачи. Ние сме синапсидни четириноги — произлизаме от група влечуги, които почти са изчезнали преди 200 милиона години при конкуренцията с по-съвършените динозаври. Ние произхождаме от рибите-ръкоперки, които почти изчезват преди 360 милиона години при конкуренцията с по-добре устроените риби с перки на лъчи. Ние сме тип животни, който едва е преживял Камбрийската ера преди 500 милиона години при конкуренцията със забележително успешните членестоноги. Нашият екологичен успех е напук на лошия ни късмет.

През четирите милиарда години след Пуоп, Думата се е научила да изгражда „устройства за оцеляване“. Така нарича Ричард Докинс телата, които умеят да променят локалната ентропия, за да възпроизвеждат по-добре гените, които носят. Те постигат това чрез един многовековен и широкомащабен процес на проби и грешки, наречен естествен отбор. Хиляди милиарди нови тела са били изградени, изпитани и оставени да се размножават, само ако отговарят на нарастващите по строгост изисквания за оцеляване. В началото е просто въпрос на химична ефективност: най-добрите тела били тези, които намирали начини да превръщат други химични вещества в ДНК и белтъци. Тази фаза продължава около три милиарда години и изглежда, че какъвто и да е животът на другите планети, на Земята той се състоял в битка между конкуриращи се щамове амеби. Три милиарда години, през които са живели милиарди и милиарди едноклетъчни, които се размножавали и умирали след няколко дни, всъщност означават множество проби и грешки.

Излиза обаче, че животът не бил свършил. Преди около един милиард години, внезапно, с появата на по-големи многоклетъчни организми, възниква „нов световен ред“ — внезапна експлозия на големи същества. Само един геологичен миг (т.н. Камбрийска експлозия, по всяка вероятност продължила само някакви си 10 или 20 милиона години) и вече съществуват големи, сложни същества: трилобити, дълги почти 30 см; дори и по-дълги хлъзгави червеи, къдрави водорасли, широки около половин метър. Едноклетъчните същества все още преобладават, но новите гигантски устройства за оцеляване вече си създават ниша. Въпреки че от време на време имало връщане назад заради метеоритите от Космоса, които се разбивали в Земята и унищожавали предимно по-големите и сложни форми, все пак налице е някаква тенденция. Колкото по-дълго време съществували животните, толкова по-сложни ставали някои от тях; по-конкретно, мозъкът на тези с най-голям мозък, ставал все по-голям. Най-големите мозъци през Палеозоя били по-малки от най-големите мозъци през Мезозоя, които от своя страна били по-малки от най-големите днешни мозъци. Гените намерили начин да предоставят на други наклонностите си, като изграждали тела не само със способност да оцеляват, но и с интелигентно поведение. Сега вече, ако един ген се окажел в животно, застрашено от зимните бури, той можел да разчита на това, че тялото ще направи нещо разумно. Например ще мигрира на юг или ще си построи подслон.

Нашето зашеметяващо пътешествие във времето преди четири милиарда години ни отвежда до времето преди десет милиона години. След първите насекоми, риби, динозаври и птици — до времето, когато се появило съществото с най-голям мозък на планетата (съотнесен към размера на тялото) — нашият вероятен прародител — човекоподобната маймуна. По това време, а именно преди около десет милиона години, в Африка живеят най-малко два вида човекоподобни маймуни. Единият вид е прародителят на горилата, а другият — общият предшественик на шимпанзето и човека. По всяка вероятност прародителите на горилата са се заселили в планинските гори около веригата вулкани в централна Африка и по този начин са се откъснали от гените на другите човекоподобни маймуни. По някое време през следващите пет милиона години другият вид се разцепил на два нови вида, от които произлизат съответно хората и шимпанзетата.

Знаем всичко това, защото то е записано в гените ни. Съвсем неотдавна, през 1950 г., големият анатом Дж. 3. Янг все още можеше да твърди, че не е сигурно дали човекът е произлязъл от общ с човекоподобните маймуни предшественик или от съвсем различна група примати, отделила се от родословието на човекоподобните маймуни преди 60 милиона години. Други учени все още считат, че е възможно орангутанът да се окаже най-близкият ни роднина.⁽²⁾ Сега вече знаем не само това, че шимпанзетата са се отделили от човешката линия след горилите, но и че разделянето между човека и шимпанзето е станало преди не повече от десет, а може би и по-малко от пет милиона години. Скоростта, с която гените натрупват случайни промени в правописа си, дава сигурно указание за връзките между видовете.

Разликите в правописа между горилата и шимпанзето са по-големи от тези между шимпанзето и човека — във всеки ген, белтъчна последователност или случаен участък от ДНК — което си изберете. Казано най-просто, това означава, че хибрид между ДНК на човек и ДНК на шимпанзе се разделя на съставните си вериги при по-висока температура, отколкото хибридите между ДНК на шимпанзе и горила или на горила и човек.

Много по-трудно е калибрирането на молекулния часовник така, че той да даде истинската дата в години. Тъй като човекоподобните маймуни живеят дълго и се размножават в сравнително напреднала възраст, техните молекулни часовници тиктакат сравнително бавно (правописните грешки се получават главно в момента на репликацията, при създаването на яйцеклетка или сперматозоид). Но не е съвсем ясно как се коригира часовникът по отношение на този фактор; а и всички гени не се променят еднакво. Някои участъци от ДНК говорят в полза на отдавнашно разделяне на хората от шимпанзетата; други, като ДНК в митохондриите например, внушават по-скорошна дата. Общоприетият интервал е 5–10 милиона години.⁽³⁾

Освен сливането в хромозома 2, видимите разлики между хромозомите на човека и шимпанзето са малко и малки. В 13 хромозоми не се забелязват никакви видими разлики. Ако напосоки изберете „параграф“ от генома на шимпанзето и го сравните със съответен параграф от човешкия геном, ще установите, че твърде малко „букви“ се различават — средно — по-малко от 2%. С 98% приближение ние сме шимпанзета, а те с 98% приближение са човешки същества. Ако това не накърнява самочувствието ви, помислете си, че шимпанзетата са само 97% горили, а хората също са 97% горили. С други думи, ние приличаме на шимпанзетата повече от горилите.

Как е възможно това? Разликите между мен и едно шимпанзе са огромни. То е по-космато, формата на главата и на тялото му са различни, различни са крайниците му, звуците, които издава — също. Нищо у шимпанзетата не изглежда като 98% от мен. Така ли? В сравнение с какво? Ако вземете две амеби и се опитате да превърнете едната в шимпанзе, а другата в човек, ще видите, че повечето от промените, които ще трябва да направите, са едни и същи. И за двете ще са необходими по 32 зъба, пет пръста, две очи, четири крайника и един черен дроб. И двете ще имат нужда от коса, суха кожа, гръбначен стълб и три малки костички в средното ухо. От гледната точка на амебата или на оплодената яйцеклетка, шимпанзето и човекът са 98% еднакви. Няма кост в тялото на шимпанзето, каквато аз да нямам. Не е известно вещество в мозъка на шимпанзето, което да не може да се открие и в моя мозък. Не е известна такава част от имунната, храносмилателната, кръвоносната, лимфната или нервната система, която ние имаме, а шимпанзетата нямат и обратното.

В мозъка на шимпанзето дори няма нито един дял, който да не присъства в мозъка на човека. В последна и отчаяна защита на своя вид срещу теорията за произхода на човека от човекоподобни маймуни, викторианският анатом сър Ричард Оуен твърди, че hippocampus minor е дял от мозъка, характерен само за човека и че сигурно там е съсредоточена душата и доказателството за божествения му произход. Той не успява да намери hippocampus minor в мозъците на горили, донесени от Конго от пътешественика Пол де Шаю. Томас Хенри Хъксли гневно отговаря, че в мозъка на човекоподобните маймуни има хипокампус. „Няма“, казва Оуен. „Има и още как“, твърди Хъксли. Накратко, през 1861 г. във викторианския Лондон „проблемът хипокампус“ излиза на мода и с него се подиграват както в „Пънч“, така и в романа на Чарлз Кингсли „Водните бебета“. Гледната точка на Хъксли, която и днес има своите привърженици, е повече от чиста анатомия:⁽⁴⁾ „Не съм аз този, който желае достойнството на Човека да се дължи на формата на палеца на крака му или който намеква, че сме загубени, ако човекоподобните маймуни притежават хипокампус минор. Точно обратното, аз правя всичко възможно да премахна тази суета“. Между другото, Хъксли е прав.

В края на краищата от общия прародител на двата вида, който е живял в централна Африка, са минали по-малко от 300 хиляди човешки поколения. Ако се заловите за ръка с майка си, тя със своята и т.н., веригата, която ще образувате, ще бъде дълга колкото разстоянието между Ню Йорк и Вашингтон, преди да стигнете до ръката на „липсващата връзка“ — общия ни прародител с шимпанзетата. Пет милиона години е доста дълго време, но еволюцията работи с поколения, а не с години. За бактериите същият брой поколения би отнел само 25 години.

Как е изглеждала „липсващата връзка“? Учените вече са много близо до отговора на този въпрос благодарение на фосилите, останали от преките човешки прародители. По всяка вероятност, най-близкото, до което са стигнали, е един дребен маймуноподобен човек, наречен Ардипитекус (открит в Етиопия през 1994 г.), живял само преди 4 милиона години. Въпреки че някои учени смятат, че Ардипитекус е по-стар от липсващата връзка, това изглежда малко вероятно: това същество е имало таз, устроен предимно за изправен вървеж. Да се върне това състояние в родословието на шимпанзето назад, до устройството на таза на горилата, е твърде малко вероятно. Нужна ни е няколко милиона години по-стара вкаменелост, за да сме сигурни, че това е общият ни с шимпанзетата предшественик. От Ардипитекус можем да си представим как е изглеждала липсващата връзка: с мозък по всяка вероятност по-малък от този на днешното шимпанзе и тяло на два крака, поне толкова подвижно, колкото е това на съвременното шимпанзе. Храната на липсващата връзка също е била близка до тази на съвременното шимпанзе — главно плодове и растения. Мъжките екземпляри са били значително по-едри от женските. От гледна точка на човека е трудно да не си мислим, че липсващата връзка е приличала повече на шимпанзе, отколкото на човек. Разбира се, шимпанзетата може да не се съгласят с такова виждане, но все пак изглежда, че нашето родословие се е изменило повече отколкото тяхното.

Като всяка човекоподобна маймуна, липсващата връзка най-вероятно е била горски обитател — плиоценова маймуна, която се чувствала у дома си сред дърветата. В някакъв момент популацията й се разделя на две. Знаем това, защото разделянето на две на популациите често е събитието, което води до появата на нов вид: двете дъщерни популации постепенно се раздалечават в генетично отношение. Това, което е причинило разделянето, може да е било планинска верига или река (днес река Конго отделя шимпанзетата от един друг, близък на тях вид — бонобо). Може да е било появата от запад на Голямата разломна долина (Great Rift Valley) в Африка (над 2000 км падина, предизвикана от движението на континентални плочи, минаваща от Етиопия през района на езерата в Кения и Танзания) преди около пет милиона години. Разделянето оставя човешките прадеди в сухата, източна част на Африка. Френският палеонтолог Ив Копане нарича горната теория „East Side Story“. Може би, и тук вече теориите стават малко пресилени, новообразуваната пустиня Сахара е изолирала нашия прародител в Северна Африка, докато прародителите на шимпанзето останали на юг. Може би внезапното наводняване преди 5 милиона години на сухия тогава Средиземноморски басейн от гигантски морски водопад в Гибралтар, чийто обем бил 1000 пъти по-голям от този на Ниагара, изведнъж изолирал малка популация от липсващата връзка на някой голям Средиземноморски остров, където тя се приспособила към преследване на рибите и раците в морето. Тази „акватична хипотеза“ притежава най-различни предимства с изключение на едно — сериозни доказателства.

Какъвто и да е механизмът, можем да предполагаме, че нашите прародители са били малка, изолирана група, а шимпанзетата са били основната раса. Можем да смятаме, че е така, защото от гените знаем, че хората са преминали през по-силно генетично стеснение (т.е. през по-малобройна популация), отколкото шимпанзетата. В човешкия геном има много по-ниска случайна вариабилност, отколкото в генома на шимпанзето.⁽⁵⁾

Нека си представим тази изолирана група животни на реален или въображаем остров. На прага на изчезването, с размножаване между близки роднини, изложена на действието на генетичния ефект на основателя (чрез който малки популации могат да претърпят големи генетични изменения благодарение на случайността), тази малка група човекоподобни придобива голяма мутация — две от хромозомите й се сливат. От този момент нататък тази група може да има поколение само със себеподобните си, дори и след като „островът“ се е присъединил към „сушата“. Хибридите между нея и братовчедите от сушата са безплодни. (Отново съм в сферата на предположенията, но учените почти не се интересуват от репродуктивната изолираност на нашия вид — можем ли да имаме деца с шимпанзетата или не?)

В този период са се появили и други забележителни изменения. Формата на скелета се е променила, за да позволи изправено положение на тялото и придвижване на два крака, което е подходящо за изминаване на дълги разстояния по равен терен. Ходенето с подпиране на ръце на другите човекоподобни е по-подходящ за по-кратки разстояния и неравен терен. Кожата също се е променила. Тя е станала много по-слабо окосмена и нещо необичайно за маймуните — започнала е да отделя пот в горещините. Тези черти заедно с кълбо от коса, което защитава главата и мрежата от вени върху скалпа показват, че нашите прадеди вече не са живеели в сенчести гори; те се придвижвали вън от тях, под горещото екваториално слънце.⁽⁶⁾

Можете да разсъждавате колкото си искате за екологията, която е селекционирала такава съществена промяна в скелета на нашите прадеди. Малко на брой са както предположенията, които могат да бъдат отхвърлени, така и тези, които могат да бъдат приети. Но най-вероятната причина за тези изменения е изолацията на нашите прадеди в относително сухо, открито и тревисто обкръжение. Местообитанието е дошло при нас, не ние при него: по това време в много части на Африка саваната заменя горите. Малко по-късно, преди около 3.6 милиона години, по влажната още пепел от вулкана Садиман в днешна Танзания, три човекоподобни се насочват от юг на север. Най-едрият води, средният го следва по петите, а най-дребният се опитва да следва другите двама, но върви малко вляво. След известно време те спират, обръщат се за малко на запад, след това продължават, изправени точно както вас или мен. Вкаменените отпечатъци на стъпки в Лайтоли (Северна Танзания) ни показват убедително, че прадедите ни са вървели изправени.

Въпреки това все още знаем твърде малко за човекоподобните от Лайтоли. Какви са били — мъжка, женска и дете или мъжка и две женски? С какво са се хранили? Какво местообитание са предпочитали? Източна Африка вече става по-суха, тъй като Разломната долина пречи на циркулацията на влажните западни ветрове, но това все още не означава, че те са търсели сухи места. Наистина нуждата ни от вода, склонността към потене, специфичната ни приспособеност към храни, богати на мазнини от риби, както и други фактори (дори любовта ни към водните спортове и плажовете), говорят за предпочитание към водата. Наистина сме доста добри в плуването. Дали пък в началото не сме живели в крайречни гори или по бреговете на езера?

После хората стават месоядни. Съвсем нов вид маймуно-човек, всъщност няколко вида се появяват преди това — наследници на същества подобни на тези от Лайтоли — убедени вегетарианци, но не и прародители на човека. Това са големите, едри австралопитеки. Гените в този случай не могат да ни бъдат от полза, защото тези австралопитеки са сляпо родословие. Точно както нямаше да знаем нищо за близкото си роднинство с шимпанзетата, ако не можехме да разчитаме гените, така нямаше да имаме представа за съществуването на многобройните и близки родственици австралопитеки, ако не бяхме намерили вкаменелости (имам главно предвид находките на семейство Лийки, Доналд Йохансон и др.). Въпреки сериозното си име (което се отнася главно до масивните им челюсти) Australopithecus robustus са дребни същества, по-малки и по-глупави от шимпанзетата, но изправени и с едри лица: с масивни челюсти, подкрепяни от силни мускули. Те са специалисти по дъвчене — по всяка вероятност на треви и други жилави растения. Загубили са кучешките си зъби, за да могат да предъвкват. В края на краищата изчезват преди около един милион години. Може никога да не научим нищо повече за тях. Може и да сме ги изяли.

По това време предшествениците ни били големи животни, може би малко по-големи от съвременните хора: високи почти два метра, като прочутия скелет на момчето от Нариокотом от преди 1.6 милиона години, описан от Алън Уокър и Ричард Лийки.⁽⁷⁾ Те вече са започнали да употребяват каменни сечива като заместители на силните зъби и са в състояние да убиват и изяждат беззащитните австралопитеки — в света на животните роднинските връзки не се зачитат: лъвовете убиват леопарди, а вълците — койоти. Тези разбойници имат твърди черепи и каменни оръжия (двете вероятно вървят заедно). Някакъв състезателен импулс вече води вида към бъдещия му бурен успех. Въпреки че никой не го ръководи, мозъкът просто става все по-голям. Един математик-мазохист е изчислил, че мозъкът е добавял по 150 милиона мозъчни клетки на всеки 100 хиляди години — безсмислена статистика, типична за туристически справочник. Голям мозък, месоядство, бавно развитие, запазване на детски признаци и в зряла възраст (неокосмена кожа, малки челюсти и куполовиден череп) — всичко това върви заедно. Без месо мозъкът, гладен за белтъци, е излишен лукс. Без детския по устройство череп няма място за мозъка. Без бавното развитие няма време за максималното използване на нарасналия мозък.

Водещ в целия процес може би е половият отбор. Освен измененията в мозъка и друга съществена промяна е в ход. Женските стават големи в сравнение с мъжките. Докато мъжките шимпанзета и тогавашните австралопитеки са един и половина пъти по-едри от женските, при съвременните хора съотношението е много по-малко. Постоянното намаляване на това съотношение е една от характеристиките, на която не се обръща достатъчно внимание. Това, което то означава, е, че системата на чифтосване на вида се променя. Промискуитетът на шимпанзето с краткотрайните му сексуални връзки, както и полигамията, подобна на харем, на горилата, се изместват от нещо по-моногамно. Намаляващият полов диморфизъм е недвусмислено доказателство за това. Но при по-моногамна система има повече натиск върху всеки пол за внимателен избор на партньор. При полигамията само женските проявяват избирателност. Дълготрайни сексуални връзки, продължаващи през голяма част от репродуктивния период, започват да свързват човекомаймуните. Изведнъж качеството става по-ценно от количеството. За мъжките започва да е важно да изберат млади партньорки, защото пред тях има по-дълго време за раждане на потомство. Новопоявилото се предпочитание към младежки черти и при двата пола означава предпочитание към големия овален череп на младите, към по-голям мозък и към всичко, което произлиза от това.

Това, което все повече ни тласкало към моногамия, било половото разделение на труда за добиване на храна. Като никой друг вид на планетата ние сме създали уникално партньорство между половете. В замяна на това, че използвали заедно растителната храна, събирана от жените, мъжете си спечелили свободата да се занимават с лов. Използвайки заедно с мъжете осигуреното от тях месо, жените получили достъп до смилаема храна с високо белтъчно съдържание, без да е необходимо да оставят малките си, докато я търсят. Това показва, че нашият вид е намерил начин да живее в сухите равнини на Африка, без да рискува гладна смърт. Когато месото не достига, замества го растителната храна; когато ядките и плодовете не достигат, замества ги месото. Следователно ние сме си осигурили храна с високо съдържание на белтъци, без да се специализираме само в лов, както това са направили големите котки.

Навикът, придобит от половото разделение на труда, се разпространил и в други области на живота. Били сме принудени да се научим да споделяме нещата. Това се оказва много полезно — всеки индивид има възможност да се специализира в нещо. Ключът към нашия екологичен успех е разделението на труда, присъщо единствено на нашия вид, точно защото то е позволило развитието на технологиите. Днес живеем в общества, в които разделението на труда е още по-усъвършенствано⁽⁸⁾ и обхваща планетата.

От съвременна гледна точка тези тенденции изглеждат свързани. Големият мозък се нуждае от месо (днешните вегетарианци избягват недостига на белтъци, като ядат варива); споделянето на храната позволило месоядството (защото давало възможност на мъжете да рискуват неуспеха, свързан с преследването на дивеча); споделянето на храната изисквало голям мозък (без пресметливост и съобразителност лесно можеш да бъдеш измамен); разделянето на труда между половете довело до моногамията (двойката вече е икономическа единица); моногамията довела до нов тип полов отбор (най-важна е младостта на партньорите).

И така, развиваме различни теории, които ни обясняват как сме станали това, което сме. Изградили сме си научна пясъчна кула върху основи от минимални доказателства, но с основание се надяваме, че един ден ще имаме възможност да проверим дали сме прави. Това, което е записано във вкаменелостите, ще ни каже твърде малко за поведението; костите са прекалено изсъхнали и намерени на случайни места, за да могат да говорят. Генетичният запис е този, който ще ни разкаже повече. Естественият отбор е процесът, при който гените променят своя текст. В процеса на тези промени обаче гените записват нашата четири милиардагодишна биография като биологично родословие. Те са, ако успеем да ги разчетем, по-ценен източник на информация за нашето минало, отколкото ръкописите на английския историк Преподобният Бийд. Казано с други думи, запис на нашето минало е гравиран в гените ни.

Около 2% от генома разказват за разликите в екологичната и социална еволюция между шимпанзетата и нас. Ще дойде време, когато геномът на типично човешко същество ще бъде записан в компютрите ни и когато същото ще се направи с генома на типично шимпанзе; когато активните гени ще се отделят от останалата част на генома и когато ще се направи списък на разликите. Едва тогава ще можем да добием представа за натиска, на който са били подложени през плейстоцена два различни биологични вида с общ произход. Еднакви ще бъдат гените за основните биохимични процеси и за програмирането на тялото. По всяка вероятност единствените разлики ще бъдат в гените, които регулират растежа и хормоналното развитие. На своя цифров език тези гени ще кажат на ходилото на човешкия зародиш да бъде плоско, с изразена пета и голям палец на крака, а съответните гени на шимпанзето ще кажат на неговия зародиш това ходило да е по-заоблено, с по-малка пета и с по-дълги, способни да хващат, палци.

Стряскащо е даже да се опитаме да си представим как точно става това — науката все още разполага само с бегли представи за начините, по които гените определят и регулират растежа и формите — няма съмнение обаче, че те го правят. Различията между човека и шимпанзето са само генетични и нищо друго. Дори онези, които подчертават културната страна на човешкото съществуване и отричат или се съмняват в значението на генетичните разлики между индивидите и расите, приемат, че различията между нас и останалите биологични видове са предимно генетични. Представете си, че ядрото на клетка от шимпанзе се инжектира в човешка яйцеклетка, от която е отстранено ядрото и след това тази яйцеклетка се имплантира в човешка утроба, а полученото бебе (ако се роди живо) се отгледа в човешко семейство. Как ще изглежда то? Не е необходимо да се провежда този (твърде неетичен) експеримент, за да се отговори на въпроса — ще изглежда като шимпанзе. Въпреки че ще е започнало живота си в човешка цитоплазма, че ще е използвало човешка плацента и човешко възпитание, то няма дори частично да прилича на човек.

Фотографията ни предлага аналогия, която в случая може да помогне. Представете си, че фотографирате шимпанзе. За да проявите снимката, трябва да я оставите определено време в разтвор на проявител, но каквито и усилия да положите, не можете да получите образ на човешко същество върху негатива, независимо от това колко и как сте променяли съдържанието на проявителя. Гените са негативът, утробата — проявителят. Точно както снимката трябва да се потопи в проявител преди да се появи образ, така и рецептата за шимпанзе, записана в цифрова форма в гените му, се нуждае от съответната среда (хранителни вещества, телесни течности, храна и грижи), за да се превърне в зрял индивид. Рецептата обаче вече притежава необходимата информация, за да направи шимпанзе, а не нещо друго.

Това не се отнася напълно до поведението. „Хардуерът“ на шимпанзе може да се сглоби в утробата на друг биологичен вид, но „софтуерът“ му ще бъде не съвсем както трябва. Бебето шимпанзе ще бъде социално объркано, ако се отгледа от хора, така както е бил объркан и Тарзан, когато е бил отгледан от шимпанзета. Например Тарзан не се научава да говори, а шимпанзето, отгледано от хора няма да знае как да се справя с по-силните и по-слабите от него животни, нито пък как да си построи гнездо в дървото или как да лови термити. По отношение на поведението гените не са всичко, поне при човекоподобните.

Но те са необходими. Объркващо е да си представяме как малки разлики в линейните цифрови инструкции могат да управляват двупроцентната разлика между тялото на шимпанзето и човешкото тяло. Още по-объркващо обаче е да си представим, че няколко промени в същите инструкции могат да променят до такава степен поведението на шимпанзето.

Разказах доста свободно за чифтосването на различни човекоподобни — промискуитета на шимпанзето, харема на горилата и дълготрайната връзка при хората. Докато правех това, бях приел, че всеки биологичен вид има характерно поведение, което поне частично се диктува от гените. Как става така, че група гени, всеки от които представлява верига от четиризначен код, прави животното полигамно или моногамно? Отговорът е: нямам понятие, но не се съмнявам, че е така. Гените са инструкции, както за анатомия, така и за поведение.